Втори път Етиопия

След като отново влязох в Етиопия, се чудех да се радвам ли сега, че мога да вървя пеш, или да плача, че пак съм в най-гадната страна на планетата! Веднага се почна с тормозители, преследвачи, дразнители и въобще всичко по старо му, до болка познато ми.... Походих си доста след границата, докато ме взе камион и се возих в ремаркето, та вятърът прочисти черните ми мисли.... Пристигнах в Харар, където имах хост - Силви, наполовина белгийка, наполовина етиопка. Европейското в нея определено преобладаваше не само визуално, но и интелектуално. Проведохме множество разговори и тя никак не бе учудена като и разказах патилата си в Етиопия. Тя е родена в Адис, баща й е етиопец, живяла е в Белгия и сега е решила да се върне да живее в Етиопия. Преподава френски в най-големия университет в страната, който аз имах възможност да посетя по случайност, когато напусках Харар. Университетът е наистина огромен, като самостоятелен град е с банка, магазини, дори зоологоческа градина, плувен басейн, кортове и т.н. неща дето въобще не са типични за Етиопия. Продължават да строят общежития за студентите, имат и големи площи за отглеждане на растения и животни, напълно независими са и дори храната си произвеждат в университета. Намира се на 30 км от Харар. Иначе Харар ми стана любимия етиопски град заради чудесната архитектура - малки къщички боядисани в най-различни цветове, много живописно разположен в планините, а и там се намира къщата на Хайле Селаси - растафарския крал... Още един бонус - всяка вечер около 19:00 дузина хиени идват в града и хората ги хранят, даже има шоу за туристите - дават им да хранят хиените. А тук храна за хиените колкото искаш, защото така омразните ми етиопци освен всичко друго са и страшни месоядци и дори ядат сурово месо, това им е любимия деликатес... Така че дните ми в тази страна се утежняват и от това обстоятелство. Много научих за тези хора и тази страна, но нищо хубаво, уви... След Харар отидох на юг и посетих езерото Аваса, пълно с всякакви чудновати птици... Там като запука един дъжд... и тъй като бях без хост тръгнах да си търся място край езерото за палатка, което е почти невъзможно където и да било в Етиопия, поради огромната гъстота на населението, навсякъде има хора и няма къде да се скриеш. За щастие за първи път имах приятни преживявания с хора на улицата - едно момиче ме заговори и покани у тях като разбра какво смятам да правя... За първи път някои ме покани в Етиопия. Момичето на име Мона обаче определено бе различна от повечето хора. Тя е от съседното градче Шашамене, което е най-известното растафарско местенце в страната, но сега учи и живее временно в Аваса. Отведе ме в къщата си, където живее с братовчедка си и колкото и да ме канеха вътре аз си предпочитах палатката, много ми е удобна и вече не се чувствам като да спя в стая, хиляди пъти по-добре ми е на палатка. Така че ми предоставиха двора за палатката и цяла нощ ме охранява кучето им Лъки, което според тях е много опасно и дори не искаха да го пускат в двора, докато аз съм там. За щастие с опасния Лъки станахме първи приятели :) На сутринта поех в посока планините, исках да посетя Жинка с надеждата да видя някакви племена в района и то стоейки настрана от туристите. За жалост това е едно от най-туристическите места в Етиопия и всичко е обърнато на бизнес, ако искаш да снимаш човек от някое племе си има даже тарифа за снимка, а за да влезеш в някои села се плаща яко :)) На мен ми бе забавно да видя тази човешка зоологическа градина (точно това е реалността) и да се посмея на човешката глупост, така че не взех нещата много присърце. Стопът до там бе добър, взеха ме две французойки и техния шофьор, къмпингувах в двора на един пансион и за щастие шофьорът на жените бе много интересен човек и успях да проведа доста смислени разговори с него. Също така участвах в автомивка на реката, което бе много забавно изживяване. :) Пообиколих добре местността около Жинка, планините бяха много красиви. Видях и доста местни от племената консо, цемай, бана, ари и дори трима от мурси, които се водят най-диви и интересни за туристите :) Аз повечето ги видях на местните пазари, имах късмет да се озова на три такива, където имаш най-добър шанс да ги видиш и то без да плащаш на шарлатаните от туристическата индустрия. Защото тук много хора пълнят джобове и гърла за сметка на тези от племената. И въобще цялата работа е толкова грозна... надали може да се опише с думи. Напуснах планините и Жинка с ясна цел и посока - Кения. Стига толкова с тая Етиопия, поне я разгледах добре, за което се радвам, защото определено няма да се върна тук в тоя живот :) Избрах пътя обратно до Шашамене, защото вече ме бе взела кола за там, вместо краткия път
през Ябело. Не сгреших, пристигнах в 22:00 в Шашамене, което се води едно от най-престъпните градчета. Повървях малко по главния път с идеята да намеря скрито местенце, където да палаткувам, но не се наложи. Един полицай ми предложи да си разпъна палатката в полицейския участък и така се озовах в компанията на още десетина полицаи, всеки от които се опитваше да ми помогне в разпъването на палатката или да ми донесе
шише вода или да ми предложи храна... Бяха много мили, наспах се идеално и на другата сутрин право на юг към Кения. Половината ден бе минал, а аз не бях много далеч от Шашамене, но за сметка на това бях на ръба на нервна криза, защото вървях километри и зад мен вървяха още двайсетина деца и по-големи изроди, крещящи "дай ми пари" и хвърлящи камъни.... и тогава чух кола :) Докато се обърна колата ме бе подминала и дори не успях да вдигна палец, но след няколко метра колата спря :) Бе огромен ленд роувър, облепен със стикери (даже български стикер "БГ") и очевидно пригоден за околосветски пътешествия с
разгъваща се палатка на покрива и огромен резервоар с вода, и какви ли не още джажи..... Когато колата спря първата ми мисъл бе "край, свърши се кошмара ми в Етиопия" и когато австриецът Бенедикт отвори вратата и ме попита дали имам нужда от превоз, едно гръмко "даааа" изскочи от устата ми. :) След секунди бяхме наместили раницата в багажника и не можехме да спрем да говорим, кой къде отива, как, защо, кога......... Той пътуваше сам с ленд роувъра си за Кейп Таун :) Мисълта, че ми спря кола за моята крайна дестинация, ме стопли много, направо за момент взех да се изкушавам вместо в Кения да сляза от колата в Кейп Таун :))) Но това не е моето пътуване, а и радостта ми от това, че щях да мина една от най-лишените от трафик граници (Етиопия-Кения) в следващите дни, ме топлеше достатъчно, че най-сетне ме обзе едно спокойствие - махам се от Етиопия ЗАВИНАГИ :))) Въобще не ме тревожеше неизвестното - Кения, просто нямаше как да е по-зле от това, през което минах. Нямах много време за мислене, защото Бен ме разпитваше много за пътуването ми и разговорът вървеше нонстоп. Той е фотограф и журналист, отива да си търси работа в Кейп Таун и се мести там, така че колата бе пълна с всичките му вещи. След като ме взе, успяхме да минем доста километри, но пътят бе лош и не стигнахме границата, точно преди да се стъмни спряхме в едно селце и попитахме дали ще ни пуснат да палаткуваме в един охраняем двор. Хората се съгласиха, аз разпънах палатката на тревата и с изумление гледах как Бен отваря палатка си на покрива на колата, която всъщност изглежда доста удобна и практична, но не и когато има вятър. После се оказа, че той си има два стола и маса, разпъна ги на поляната, наготви вечеря, която така добре ме засити, че можех спокойно да мина без закуска на сутринта. Естествено цялата поляна бе обградена от любопитни местни, които за щастие не можеха да минат оградата, а и си имахме гард, които се опитваше да ги разкара като станеха много шумни. Крясъците от типа "дай ми пари", "дай ми хляб", бяха все тъй около нас, но на мен вече някак
си не ми пукаше, мислех си само, че се махам! На другия ден стигнахме границата, накупих си малко храна с останалите ми етиопски пари вместо да обменям. Етиопският митничар бе пълен малоумник и ни бави много. Кенийският обаче бе много приятен, любезен и след като си платихме по 50 $ за виза, ни пуснаха бързо да минаваме. Вече бе късно следобед и предстоеше най-трудното - пътят от Мояле до Исиоло бе черен път изровен от дъжда, много лош и много опасен заради боевете междо клановете от етиопска и кенийска страна. Води се за една от най-опасните граници и много малко хора карат по този път индивидуално, повечето са в конвой. Може да се мине само с джип или камион, нормална кола няма да оцелее по този път. Минахме към 40 км след границата и се стъмни, спряхме отстрани на пътя на хубава полянка и решихме да къмпингуваме там. Легнах си в палатката с очакване да дойдат животни през нощта, може би хиени или лъвове, но нищо не видях за съжаление, освен мнoгoто дребни антилопи и смешни птици, приличащи на големи кокошки със сини вратове, притичващи през пътя...

Няма коментари: