На стоп около света: Тринидад и Тобаго - една държава, много култури

Тринидад и Тобаго - една държава, много култури

около Пария бей

Очаквайте отделна публикация за карнавала! Както и разказите за Сейнт Луча и плаването, които ще напиша скоро. Сега ми е поредната безсънна нощ, в която бързам да пиша за Тринидад, докато още всичко ми е свежо в главата :) Когато напиша предишните разкази, ще ги сложа със стара дата, за да са подредени, така че Тринидад винаги ще излиза отгоре.

Преди да пристигнем в Тринидад, имахме очаквания за равнинен, лишен от планини, лишен от рифове и подводен живот скучен остров, че и пренаселен с популация от близо 2 милиона души. За капак всеки нагоре по островите ни повтаряше колко било опасно, как не трябвало да си вадим фотоапарата на улицата дори и на карнавала, и как хората се стреляли навсякъде. Е, както обикновено пълни медиини глупости. Хората по света вече са с толкова промити мозъци и страховият контрол така добре работи и затяга обръча около тях, че е най-добре човек да не вярва на никого, дори и на местните, които всеки ден ни повтарят колко е опасна страната им. Тринидад определено ни изненада много приятно.
На фона на всички други направени за туристите, а не за хората, които живеят там карибски острови, Тринидад си е истинска държава за живеене, нищо че е малка на територия. Хората са микс от много култури като големите проценти се падат на индииците, африканците и кръстоската между тях (40 % индиици, 38 % африканци, 20 % смесени и останалите са китайци, европейци и всякакви други). Индианците кариб никакви ги няма вече, тотално са се размили и изчезнали. Основните криминално проявени и движещи нарко бизнеса се смята, че са африканците. Индииците изглеждат доста подобни на роднините си в Индия, макар че са вече доста поколения в Тринидад и повечето от тях не са ходили никога в Индия. Въпреки това ядат индийска храна, слушат индийска музика, държат най-много на семейството и сякаш са успели да съхранят поне частично културата на прадедите си.
Страната е изключително богата на нефт и газ. Видяхме рафинерии, горящи петролни кладенци плюс всякакви фабрики за производство на какво ли не, от цимент до Кока-Кола. Островът е силно урбанизиран и замърсен, често имат петролни разливи и дори наскоро са имали един, за почистването на който са им били необходими месеци. Противно на логиката животинският свят е много разнообразен, особено птиците. Уникалните алени ибиси населяват голямото блато Карони, навсякъде гъмжи от пеликани, чапли, фригет птици, папагали и всякакви жълти, сини, червени пойни птички. Островът е рай за любителите на птици. Имало и розови фламинго, които още не сме видели. Измежду другите видове животни тук има маймуни, агути, манику, броненосец, сърни, игуани, морски костенурки (сред които застрашената кожеста костенурка, която идва от март до септември да снася яйца на плажовете), няколко вида змии, от които и силно отровни, всякакви дребни гущери и насекоми... Растителността варира от гъсти огромни джунгли в планините в северната част на острова до километри плантации с кокосови орехи покрай някои плажове в южната и източна части. Единствените планини са в северната част на острова и се простират от край до край. Надолу обаче целият остров е равнинен, има малки петна оцеляла джунгла в най-южната част, а останалото са къщи, къщи, къщи докъдето ти стигат очите. Ако стопираш или вървиш по главните пътища и искаш да разпънеш палатка за нощувка, си е истинско изпитание да намериш незастроено пространство покрай пътя, селата са едно след друго без празно помежду си, особено на западния бряг. Източният е далеч по-празен и спокоен, както и на всички останали карибски острови. Климатът е типичен тропически с два сезона - сух и дъждовен. Ние уцелихме сухия сезон, който за разлика от доминишкия сух сезон, си е наистина сух и не вали почти изобщо. Някои гори са толкова засушени, че листата на дърветата стават жълто-кафяви и има чести пожари. Други пък изглеждат толкова зелени, сякаш всеки ден вали.
Стандартът на живот е висок, всеки има кола и буквално не слиза от нея. Бензинът е изключително евтин - 1,5 ТТ, което прави 37 български стотинки за литър :) Като добавим факта, че Тринидад е остров и дистанциите са супер малки, излиза направо без пари да се пътува с кола. Народът тук е толкова мързелив и зависим от колите, че освен типичните драйв-тру заведения за бързо хранене, има дори и драйв-тру аптека (драйв-тру е когато не слизаш от колата си, за да си купиш нещо, в България Макдоналдс го има). Валутата на страната е ТТ (тити) и 1 лев е равен на 4 тт. Като цяло нещата по магазините са скъпички или поне на нас така ни се вижда, но пък по-евтини от всички други карибски острови. Хлябът е учудващо скъп, а ние основно на това живеем обикновено, така че се налага да си готвим повече. Основната и най-важна, жизнено необходима храна за цялото местно население се нарича KFC :) Кентъки фрайд чикън (пържено пиле) е двигателят на нацията на Тринидад и Тобаго. Научихме, че КFC в столицата, е по-оборотно от всички други заведения на тази иначе американска верига за бързо хранене. Ще излезе, че дори американците не са толкова дебели и болни, колкото тринидадци. Че тук яденето на фаст фууд си е религия. Има всякакви други вериги за бързо хранене, но пърженото пиле на КФС е най-важното и най-допринасящото за свръх наднорменото тегло на голяма част от нацията, особено жените, които тук изглеждат доста застрашително. Тринидадци обаче са намерили красотата и положителната страна на освинването си и дори го почитат с хитова песен, идващата от съседния остров Гренада (където КФС и освинването са също така тачени). Песента е толкова известна, слушана, популярна и обичана, че дебелите жени (или както ги наричат: роли-поли) ходят по улицата с гордо вдигнати глави и буквално смазват клощавелките, които според песента приличат на бутилка кока-кола. :) , Ето и ПОТРЕСАВАЩО гнусната песен с видео, предупреждавам НЕ яжте докато гледате!!! - https://www.youtube.com/watch?v=zSI23f--Uvs
Признавам, че не можах да го изгледам до край, няма такава гнусотия! Цялата пародия става крайно непоносима в карнавално време, когато по улиците шестват хиляди брутално разголени, тип чалга певици роли-полита, размятат прелести навред и хич ама хич не ги е срам да позират за снимки. Е, хубавото от цялото нещо е, че чужденците губят апетит по време на карнавала и не харчат пари :) Слагам и себе си в това число, помня как първия ден си купих бутерка със сирене и ми приседна на гърлото, докато ги гледах, та едва я доядох по-късно следобед.
Музиката! Ето това е, нещо, което не мога да пропусна да спомена. И тук както на другите острови водещата музика е сока, което за мен е сто процентов еквивалент на българската грозна чалга. Соката толкова ужасно много ме дразни, че ме избива на агресия когато я чувам. А това значи всеки ден! Горкото другарче. Сока музиката се чува от всяка кола, всяка къща, а на карнавала се въртят 3-4 песни сока, нонстоп в продължение на два дни. Явно нямат повече песни или какво?!? Луда работа, били хитови песните, е добре де и най-хитовите да са като ги чуеш 500 пъти за един ден, няма ли да ти се иска да си скубеш косите! Мен лично тази музика наистина ме побърква, толкова я мразяяяяя! И текстовете, и мелодиите... текстовете обаче са най-отвратителни! Чуйте само този на роли-политата, страшна изродия! Тръпки ме побиват от хора, способни да "създадат" такава висша гнусотия. И това нещо се слуша масово и може спокойно да се нарече местната "култура". Както другарчето вика - това им е културата. Айдеее не мерси, това ако му се вика култура, предпочитам да седя с некултурните. Само в една кола чух класическа музика и шофьорът беше бяла жена, която си беше оригинално от Тринидад, но явно не се вписваше в местната "култура."
Тринидад е купонджийския остров. Тук всички по всяко време обичат да се забавляват. Не само по време на карнавала, но и всеки друг ден. Събота и неделя плажовете са пълни с народ, сока музиката кънти от всяка втора кола и звукът е толкова увеличен, че те кара да се замислиш дали хората вътре не са тотално глухи.
Стопът си е отделна тема за размисъл. Никой тук не пътува на стоп. Нещо повече - хората се изумяват като видят, че все още съществуват стопаджии, това е голяма отживелица на острова. При тези ниски цени на петрола, всеки може да си позволи да вземе автобуса или собствената си кола. Най-оборотни след автобусите са такситата. Имат три вида таксита. Единственото обозначено с характерен цвят е така нареченото "макси-такси", което е типично за всички острови мини-бусче за 10-12 човека. Останалите таксита се различават от частните коли само по номера, който започва с буква "Н". Тези таксита са абсолютно всякакви коли, явно всеки може да си изкара разрешително за такси и да си сложи номер, започващ с "Н" на колата, и да вози пътници като си избива разходите по бензина до дестинацията си. В България това е така наречения споделен превоз. Има и трети вид такси обаче, който изобщо не би трябвало да функционира като такова. Колите с регистрационен номер, започващ с "Р" са частни и не им е разрешено да извършват такава дейност, обаче много от шофьорите се правят на тарикати и вземат пътници. Лошото е, че реално не можеш да разпознаеш коя кола е такси и коя не, поради което трябва всеки път преди да се качиш в колата да питаш дали е такси. Това прави стоп по-неприятен, но пък често се случва да ти спре такси и да те вземе за без пари. Дори и макси-такси ни взе безплатно веднъж. Нормално като кажем, че сме на стоп, хората се шокират, но не защото не знаят какво е автостоп, а защото не могат да си представят, че някой ще тръгне на стоп при така евтиния транспорт. Е, излишно е да споменавам, че никой не разбира идеята на стопа :) Хубавото е, че все много готини хора спират и винаги е интересно с тях, почти всичко за Тринидад научих от местните. Въпросите, които ни задават в колите, винаги са едни и същи - дали сме посетили Тобаго (въпрос номер едно), кога ще си ходим към България и за колко време сме на острова (никой не може да си представи, че след Тринидад няма да си ходим вкъщи и като им кажем къде ще обикаляме, се шашкат), дали знаем за престъпността в Тринидад... Всеки местен, когото срещнахме дали на стоп или по улиците, ни уверяваше, че е изключително опасно на острова и трябва много да внимаваме. Всеки бе искрено притеснен за нас, дори когато стопирахме нощен стоп в столицата, хората спираха и ни обясняваха колко е опасно в този район и как съвсем скоро ще ни ограби или убие някой. Даже полицията дойде и искаха да ни дават пари, за да си хванем автобус :) След тях се появи митничар, който също като всички беше искрено разтревожен, че ще бъдем убити или ограбени. И всичко това на главната магистрала, минаваща през центъра, а не в някой краен квартал. Общо взето обаче стопът в Тринидад не е лош и върви. Чака се повече понякога, особено около големите градове. По селските пътища спират доста бързо.
Тобаго е тема за разговор номер едно с почти всеки местен. Абсолютно всички ни уверяват колко е прекрасен този остров, какви красиви плажове имало и колко много туристи... Та с другарчето сме на един основен принцип - ако всички ти казват да отидеш някъде - НЕ отивай, а ако ти казват да не ходиш - отиди!! Този принцип ме е завел в прекрасни държави като Судан, Конго или Сомалия. Тобаго за местните от Тринидад е вълшебно място, за туристите, които не са били никъде другаде в Карибите - също. Но ако сте били навсякъде из Карибите и сте видели десетки острови с прекрасни плажове, разкошна вода и хиляди хотели, посещението на Тобаго не е наложително. Само като чухме колко туристи и хотели има там, повече не ни трябваше, за да си избием всяка мисъл за ходене до острова от главите. А ферито е много евтино - 15 американски долара в двете посоки. Дистанцията е доста по-голяма от тази на венецуелското фери, което е 100 долара! На нас просто не ни се ходеше на никакви острови повече и това бе основната причина да се откажем да ходим на Тобаго, умираме за континента!!! За истинската вкусна храна, за безкрайните пътища хиляди километри, за огромните джунгли, в които ако се загубиш, ще ходиш месеци преди да стигнеш село, за високите снежни Анди, за безкрайното пътуване и оптималната свобода... Островите не могат да ни дадат никое от тези.
Храната в Тринидад е хубава... ако останеш няколко седмици, но не и ако живееш тук. Положителното е, че има индийска храна, която аз лично мога да ям всеки ден без никога да ми омръзне, но всичко останало се характеризира с две неща - дълбоко пържено и натъпкано със захар. Консумацията на захар е чудовищна, почти всеки продукт има в съдържанието си захар. Пърженото пък е задължително, имам чувството, че тук освен малкото индийска храна и хилядите видове сладки, понички, пайове и т.н., се яде само пържено пиле от КФС. Направо не знам как тия хора още са живи. Е, има и доста плодове, но повечето от тях са боклуци, защото ги внасят от чужбина, например ябълки, ягоди, праскови и т.н. нетропически плодове. Имат идеален климат за банани, а дори и тях внасят. Отглеждат дини обаче, които са вкусни и популярни, продават ги по улиците. В големите супермаркети не можеш да си купиш местни плодове, всичко е вносно. На улицата може да си намериш грейпфрути, портокали и подобни, които са местна продукция.
Основната и най-важна улична храна са индийските дабълс (две тестени пържени хлебчета като нашенските мекици, с нахут и няколко вида сос и люти чушки). Страшно са вкусни! Другото е роти, индийско отново разбира се. Ротито върви с месо или с картофи за вегетарианците. Още не сме го пробвали това, дето го продават готово, защото е скъпо. Ние си купуваме пакетирано роти от магазина и сами си го правим, обикновено го ядем с лют барбекю сос, който излиза на изгодна цена и затова го купуваме. Пробвахме и местните сладки неща: понички, кейкове и подобни. Вкусни са, но на мен лично ми се яде сиренеееее, ама ужасно ми се яде, а е много скъпо и не мога да си купя. Живея с надежда в Южна Америка да е по-евтино, ако е така ще ям само сирене в близките месеци :) Поне индийските храни тук са много вкусни, останалото не е за нас. Общо взето ядем боклуци всеки ден, освен когато сме на природа и си готвим. Плодовете не са ни по джоба, една диня например излиза 7 лева, че се опитват и да мамят с цената. Грейпфрутите са по 0,50 лв бройката, което си е доста скъпо. В Сейнт Луча бяха 0,35 лв килото.
Спането на палатка е друга интересна тема :) Изглежда местните много добре знаят що е то къмпингуване и дори е доста популярно да се палаткува по плажовете, но само в карнавално време. На плажа Маракас дори имаше знак "къмпингуването забранено", никъде другаде по Карибите няма такива знаци, защото никой не ходи на палатка. Тук явно е доста разпространен начин на почивка сред местните. Учудващо установихме, че спането на плажа е доста безопасно, за разлика от всички други места по света. Тук на някои плажове има денонощна охрана и ако ги попиташ дали може да си разпънеш палатката, повечето се съгласяват. Дори да няма охрана, плажовете изглеждат доста спокойни и сякаш принадлежат на хората, които искат да почиват, а не да пушат трева, пият алкохол или атакуват плажуващи с цел грабеж. Спането в гората пък е още по-безопасно, защото всички местни ги е страх да ходят там дори през деня :) Цитирам една девойка: "в гората има много същества, които ще те изядат". Хехе, това е толкова характерно твърдение за градските хора, които цял живот не са виждали гора и нямат идея какво има там дори на собствения им остров. В тринидадските джунгли няма огромни хищници от типа на ягуара, има основно маймуни, сърни, агути и въобще всякакви дребни животни. В някои реки има каймани, но и те са дребни и определено не биха те изяли за разлика от австралийските соленоводни крокодили. Местните ужасно ги е страх от змии, не мога да си обясня как по целият свят първото страшно животно за хората е змията. Всички ама всички ги е страх от змии! Умът не ми побира как този страх е наливан в мозъците на всички чавета по света. :) Още от малки явно ги промиват и ги карат да се страхуват от "опасните" змии. Което е по-лошо обаче - ако местните видели змия я убивали! Ехх това нещо страхът е голям звяр! Представям си реакцията на всяка змия (да избяга) при срещата с човек и някой взел се насериозно местен, преследващ я с мачете, защото го е "страх" от нея. Светът е пълен с малоумници...
Интересно е положението с туризма в Тринидад. Както изглежда Тобаго се крепи основно на тази индустрия, но Тринидад изобщо няма нужда от туристи и реално никак не е туристическа. Почти всички атракции са безплатни, дори и тези които уж се плащат, лесно могат да бъдат видени без пари. Няма лелки, събиращи долари за посещение на водопади, както бе в Доминика и Сейнт Луча, тук дори и музеите са безплатни. Има много неща за гледане и правене, но всичките са повече насочени към жителите на Тринидад, отколкото към туристите и са безплатни и общодостъпни. Както написах по-напред - Тринидад е държава за живеене, а не остров за туристи. Това мен лично страшно ме радва, защото ми е така писнало от напудрени островчета, пълни с хотели и алчни за джоба на белия човек местни. Тук за първи път започнаха системно да ни канят на гости, за три вечери три пъти нощувахме при местни. Хората станаха много по-заинтересовани от това кои сме ние, а не от това колко парици имаме. Чувството да пътуваш в такава страна е прекрасно и занапред навсякъде ще е така, защото отиваме на континента :)

Нормално всеки би се зарадвал да пристигне на непознато място и да бъде посрещнат с почести. Е, ние имахме уникален късмет, Тринидад не ни посрещна с почести и червен килим, а с нещо още по-прекрасно, шарено и вълшебно - Карнавал! За карнавала в детайли ще пиша в следващата публикация, защото смятам, че заслужава специално внимание, особено съпроводен със снимки от мястото на събитието.
Ще започна разказа за Тринидад от дните след карнавала...
Първата седмица прекарахме на лодката, опитвайки се да прочетем мислите на капитана - дали ще започне скоро ремонтите по лодката, дали ни иска за работници, дали не ни иска и ще е добре да си тръгваме... Сложен казус. Аз не умея да общувам с хора, които не казват директно едно към едно нещата в очите, така че имах огромни трудности в комуникацията с всички на борда. Другарчето ми "превеждаше" кой какво иска да каже, то си пада повече като тях и не винаги казва брутални истини в очите. Аз се гордея, че в това отношение приличам само и единствено на баща ми в нашето семейство - той е единственият, който казва истината, колкото и грозна да е тя и добре ме е научил. Но имайки предвид, че по-голяма част от останалите хора не го правят, винаги имам огромни проблеми в общуването и хората мразят да им казвам каквото и да било, защото не е това, което искат да чуят. Процедирам така и при пътуванията си, така че когато остана по-дълго време някъде и се поопознаем с хората, общуването става АД за мен и се побърквам в опити да разбера какво искат, защото при тях има голяма пропаст между мисли, думи и дела. Капитан Кърк е прекрасен човек, но като всеки типичен американец иска да е деликатен, възпитан и никога не казва директно нищо, всичко е завоалирано. Германката Катрин е абсолютно същата, южноафриканката Адина също. Ако не беше другарчето да ми обяснява какво искат да кажат, аз нямаше никога да ги разбера. Примерно Катрин един ден каза на другарчето "Не мислиш ли, че голямата тенджера ще ти е по-удобна за твоите нудълс, вместо малката" Преводът на това изречение е: "Да не си посмял да ми вземеш малката, аз ще я ползвам, ти вземи голямата." Ние накрая започнахме да им се смеем и погледнахме "цирка на маскираните" откъм веселата му страна. Та понеже не можехме да разберем дали капитанът иска да си ходим или не, седяхме на лодката и гледахме да свършим някаква работа. Той постоянно ни канеше да плаваме с него на север до Барбуда и настояваше, че след като ни разведе по всички острови нагоре, ще ни върне пак на Тринидад, така че няма да бъдем заклещени. Явно много ни беше харесал за екипаж и не искаше да ни пуска. Няма обаче сила на земята, която да ме накара да се върна на север по островите, та ако ще и някой бог да дойде да ми обещае, че ще ме върне пак на Тринидад :) Така ми се маха от тия Кариби, така се уморих от едни и същи като по калъп направени острови... А капитан Кърк опита всичко, дори обеща, че ще ми свали всички дисни филми от интернет, ще облече всички на борда като пирати и ще развее пиратското знаме на мачтата на Фидлер ако останем. Аз така и не спрях да се надявам да ни посетят пирати, което страшно дразнеше Адина. Тя била на друга лодка при пресичането на Атлантика и когато пристигнали в Бразилия, били нападнати от въоръжени пирати посред нощ, взели им абсолютно всичката техника, пари и въобще всичко ценно. Тя пак е доволна, че са се отървали толкова леко, защото съдбата на друга лодка по същото време била трагична - 17 пирата се качили на борда, вързали екипажа и капитана, обрали абсолютно цялата лодка и дори взели дрехите на хората и ги оставили по долни гащи :) Ехх как да зная, че трябвало да си търся съдбата в Бразилия, а не в Сомалия! Сега вече знам, Бразилия чакай меее :)
Първите дни на лодката бяха продуктивни - направихме едно голямо колективно чистене. През всичките дни по време на плаването ние с другарчето бяхме единствените, които проявиха инициатива да чистят. Изумявахме се как на никого не му прави впечатление колко е мръсно и дебнехме всяка възможност, когато другите ги няма, за да изчистим. За пореден път се убеждавам колко занижени стандарти за чистота имат повечето западноевропейци и американци. След голямото почистване всички отидоха на брега, а аз се заех с много по-сложна задача - да си запиша всичките снимки на дискове. Капитанът ми даде своя компютър, който е единственият със записвачка на борда, така че имах уникален шанс да запиша всичките 22 диска със снимки (11 оригинални и 11 копия за изпращане вкъщи). Докато се занимавах с дисковете реших да изпържа малко плантейн за вечеря и като се върнаха другите, бяха приятно изненадани от банановия ми чипс. Другарчето ми съобщи, че е срещнал нашия нов приятел Ерик, който също като нас стопираше лодка на Сейнт Луча и успя да стигне до Тринидад с друг готин капитан испанец. Много се зарадвах на новините от Ерик. Кърк беше поканил своя приятел Джеймс за вечеря, така че ни сготви ястие, наречено бок-чой (тофу с домати). Капитанът ни е отличен готвач и освен всичко друго, прави страхотна индийска храна.
Следващите дни открихме къде са душовете на марините и въпреки, че бяхме на котва, а те са за хората клиенти на марините, нищо не пречеше да ги ползваме. Харесахме си тези на Пауър боутс марина. В Чагарамас (областта, където се намират всички марини, яхти и въоще всичко, свързано с плаването) марините са много и са разположени една до друга, така че можеш да се мотаеш из всичките. Къпехме се и си перяхме дрехите на тези душове, пазарувахме от магазина на марината, в който цените бяха същите като навсякъде в Тринидад. Ползвахме интернет на една друга марина на име Пийкс, където се хваща мрежа пред един магазин и има дори контакти да си включиш лаптопа. Видяхме се с Ерик отново, той се надяваше да успее да намери лодка направо до Колумбия, за да избегне Венецуела, защото се страхуваше от случващото се там (протести, насилие, грабежи, отвличания... според всички, които срещнахме). Адина пък си търсеше лодка за Панама, защото следващото й плаване щеше да е от там, беше си намерила някакъв много богат капитан, който иска да я наеме за фотограф на борда на луксозен катамаран. Този капитан щеше да плати самолетния й билет до Панама, но тя не искаше да лети и предпочиташе да плава. Кърк й помогна като анонсира по сутрешнто радио (канал 68 - радиото на круизърите, тоест плаващите с яхти). Оказа се, че има лодка за Панама, успяха да се свържат с капитана, който се оказа 22 годишен швед с миниатюрна яхта без тоалетна дори, но прекосил целия Атлантик с нея. Седмица по-късно Адина се озова на борда на тази яхта и отплава за Панама, където успешно пристигна 10 дни по-късно, но за нещастие голямото плаване с катамарана се отложи и понастоящем тя още е в Панама, обмисляйки накъде и с кого да плава.
Един от дните, докато още бяхме на лодката, капитанът най-после ни даде някаква работа - да полираме металните части по палубата, които бяха хванали ръжда. След като свършихме задачата, пак се чувствахме като в небрано лозе и се чудехме да си тръгваме ли сега. Друга работа не ни дадоха. На осми март седяхме цял ден на брега на интернет, обадихме се на домашните по скайп, а другарчето черпи сладолед и шоколад за здраве на баба му, която празнува рожден ден на този ден. Следващия ден вече нервите ми не издържаха, не понасях живота на лодката и безделието, направо полудявах. Исках само да съм на брега и да ходя, да ходя, да ходя докато падна ако ще. Умирах от желание да се махна завинаги от марините, яхтите и целия този сбъркан свят. Просто всеки ден гледахме същите хора как робуват на яхтите си, как никъде не ходят, нищо не виждат, стоят само на марините по цял ден и се чудят откъде да захванат безкрайните ремонтни дейности по лодките си. Така им минава живота. За няколко месеца плаване после идват два пъти по толкова за ремонти. Всичко се разваля и захабява толкова бързо. Слънцето и солената вода унищожават материалите и се налага постоянна поддръжка. Нашият капитан дори не стъпи на брега на повечето острови, до които плавахме. Абсолютно нищо не видя от тях, винаги беше зает с нещо. А в Тринидад е бил и преди, и то за месеци, а не е излизал от марините.
Слабо казано ще е ако споделя, че се задушавах на лодката. Всичко ме дразнеше ужасно, исках само свободата си, чувствах се като птичка в златна клетка. Не можех да чакам повече Кърк да ни даде работа, защото той очевидно не беше наясно какво и кога ще се прави по лодката. Попитах го за плановете му и споделих, че ако няма работа, предпочитаме да пътуваме около острова. Той напълно ни разбра и приветства идеята като каза, че ако му потрябваме за нещо ще ни пише. Аз си преведох това както на мен ми бе изгодно: "нямам нужда от вас, ще се радвам да си ходите и да не ми седите на лодката повече". Та с другарчето бързо събрахме багажа и след последната си нощ на лодката бяхме готови още рано сутринта да си ходим. Дадохме на Кърк по 100 долара на човек за плаването, а имайки предвид, че бяхме носили храна на лодката, смятаме че е напълно достатъчно да покрие други разходи. Той не ни искаше пари и никога не ни е искал, но ние решихме да му дадем като благодарност.
Като слязохме от дингито на брега направо ми идеше да полетя от радост, повече нямаше да видим това ужасно място и всички тези хора, нямаше да стъпваме на лодка и щяхме да имаме всичката си свобода... Вече живеех с някакво спокойствие, че Кърк наистина не ни е искал, но му е било неудобно да го каже. Колко само грешах.... Така или иначе едно връщане до Чагарамас щеше да се наложи преди Кърк да отплава, за да ни отпише от списъка на екипажа. Но ние си мислехме, че ще е само затова или най-много за някаква бърза работа.
С голямо вълнение тръгнахме да обикаляме Тринидад! Най-напред отидохме до столицата Порт оф Спейн да си изпратя 7 килограмовия кашон със събрани неща за вкъщи. Дори и карнавалните ми криле бяха сгънати и отпътуваха за дома (сега докато пиша това, получих мейл от майка ми, че пакетът е пристигнал благополучно :)). Пощенските услуги бяха по-евтини от тези на другите острови. Както обикновено служителите искаха да видят какво има в пакета и трябваше да го отварям пред тях. След пощата се отправихме към първата си дестинация - северния бряг. Пристигнахме по тъмно на плажа Маракас, където имаше няколко семейства индиици с коли на пикник, чуваше се индийска музика и ние седнахме близо до тях. Те дойдоха да ни поздравят и да ни предложат храни и напитки. Запознахме се с един местен, с когото си говорехме до късно и той ни посъветва да разпънем палатка на плажа въпреки знака "къмпингуването забранено". Беше късно и надали щяхме да имаме проблеми. Разпънахме палатката под навеса на една барачка за продажба на плод и зеленчук. На сутринта тръгнахме да вървим по плажа, доста походихме и ни направи впечатление колко много лешояди има навсякъде. Тринидад е рай за любителите на птици, особено лешояди, милиони са. Следващият плаж Лас Гуевас също бе изключително красив и живописен, извървяхме го и него като се натъкнахме на много интересна находка - корабокрушение, вероятно на яхта или някаква подобна лодка. Цялото имущество на човека се търкаляше по плажа на парчета, във водата още имаше неизхвърлени от вълните части. Врати, шкафове, двигател, всякави части и посуди... всичко на плажа. Както казва другарчето - ако къщата ти падне поне ти остава повечето имущество, книги, сантиментални неща, а когато лодката ти потъне и това ти е къщата, пълна с всичките ти ценни неща, просто нищо не ти остава. А колко лесно може да потъне лодката... само докато ние плавахме се случи няколко пъти котвата да не "захапе" добре и лодката сама да си отплава. За късмет капитанът все беше наблизо и я спасяваше, но веднъж да се случи през нощта, никой няма и да разбере. В Чагарамас две големи рибарски лодки се бяха откачили и отплавали заедно, морето ги тласкаше към брега и една яхта бе застрашена от сблъсък с тях, а капитанът на яхтата го нямаше. Тогава Кърк и ние се намесихме и с помощта на хората от друг по-голям кораб вързахме двете лодки за мууринг (шамандура за лодки) преди да се ударят в брега или в другата яхта. Можете да прочетете за драмата в мейла по-долу, вдигна се много шум и се препращаше на всички :)

From: "Frederick VerPlanck" <fastfredv@hotmail.com>
Date: Mar 22, 2014 9:17 PM
Subject: Drama in the Chaguaramas anchorage.
To:
Cc:
On Saturday afternoon, 22 March, two nested commercial fishing vessels went adrift in the western side of the Chaguaramas anchorage. By the time these pictures were taken, the fishing vessels had already drifted almost 1/4 mile toward shore, threatening and narrowly missing other vessels anchored in the immediate area. A rapid series of radio and telephone calls were made to the Chaguaramas Pilots and T&T Coast Guard , with no assistance being offered nor rendered. It was only the quick and effective response by the crew of a nearby commercial oil rig supply vessel, and the captain and crew of s/y Fiddler, that kept the unmanned fishing vessels from potentially damaging other vessels and shore facilities. Despite adverse winds and tidal action, the fishing vessels were eventually secured to a nearby anchor buoy. These civilian crewmen were willing to put themselves in danger to secure the drifting vessels, and their actions will likely never be known, nor appreciated, by those who benefited.
Rescue and assistance in Chaguaramas harbor appears to be the exclusive concern of private sector sailors.

regards,
J F VerPlanck
Captain, United States Coast Guard (retired)

Откачането на котвата явно не е рядко срещано, така че човек много лесно може да загуби яхтата си. Надявам се това никога повече да не се случи на Фидлер, ще ми е много мъчно ако потъне, все пак живяхме там почти месец.
След Лас Гуевас хванахме стоп за Бланшишес, откъдето започва най-готиния преход на Тринидад, от Бланшишес до Мателот през джунгли и плажове. Преходът вероятно може да се направи за един ден при изключително бързо темпо, повечето хора май го правят за два, а ние го направихме за четири :) Типично в наш стил искахме всичко да видим, навсякъде да спрем, на всеки плаж да готвим, във всеки водопад да се къпем. Първият ден не стигнахме дори до Пария бей. Храната ни не беше планирана за 4 дни, затова след втория просто свърши. Бяхме очаровани от красотата на Пария бей с десетките скали, изникнали като гъби от морето и дърветата, растящи без почва върху тях. Сготвихме последния ориз там, изкъпахме се в най-красивия водопад на Тринидад, заговорихме се с единствените хора по прехода - група растамени, живеещи на плажа Пария. Единият сподели, че 4 години не е ходил в цивилизацията. Има голяма плантация с марихуана някъде наблизо, изкарва си много пари, но не му трябват, защото живее на плажа и нищо не купува. Възнамерявал в бъдеще да се мести в по-голяма джунгла в Гаяна, защото тази му отесняла и вече я познавал прекалено добре. Другият растамен пък ходи често до цивилизацията да си купува провизии.
Следващата част от пътеката до река Мадамас продължаваше да ни радва с огромни сини пеперуди, птички и какви ли не причудливи растения. Бяхме доста гладни, но късметът ни срещна с група американски студенти, които бяха единствените хора нататък по маршрута. Те проучвали някаква риба и бяха разположили лагера си в една къща по пътеката, където идвали всяка година за различни проучвания. Бяха много готини, заговрихме се и споделиха, че имат страшно много излишна храна, та да си вземаме каквото искаме. Накрая като видяха, че сме срамежливи и няма сами да си вземем, ни дадоха голям плик, пълен със сготвени макарони с всякакви зеленчуци. Страшна вкуснотия, толкова бяхме прегладнели, че веднага щом се разделихме с тях, седнахме на един дънер и изядохме всичко.
Нощувките ни бяха или на плажа, или в джунглата. Една вечер готвехме на плажа и чакахме да се появят костенурките да снасят яйцата си. Тринидад е важно място за няколко вида костенурки, от март до септември идват тук да снасят яйцата си. Видяхме десетки следи по плажа, но не видяхме костенурките през нощта, въпреки че често се събуждах да проверявам. Същата нощ се случи нещо много неприятно. Събудих се от силен шум и докато се усетя какво става, палатката почна да се свлича върху нас. Една от алуминиевите рейки бе изпращяла и се счупила. Закрепихме временно положението, но палатката ни има нужда от ремонт или по-точно нова рейка, каквито силно се съмнявам да се продават на острова.
Останалата част от прехода включваше много екшън от типа на пресичане на реки, проправяне на път през паднали дървета и храсти, затрупали пътеката, кратки срещи с готини змии, докато накрая стигнахме заветното село Мателот и отново прегладнели се нахвърлихме на първото магазинче, където имаше хляб. Последните няколко часа преди да стигнем Мателот с другарчето се хванахме на бас на един сладолед, че ще стигнем селото преди 12:00 (другарчето твърдеше, че няма). Тъй като нямахме карта и часовник, не знаехме изобщо къде сме и тръпката беше много голяма. Аз като хукнах през глава, другарчето започна да реве, че не му давам почивка и е уморено. Е, имам бас за печелене, трябва да се бърза. Вървяхме часове наред и следейки слънцето се опитвах да преценя колко е часа. Стигнахме селото и питахме човека в магазина за точен час. Беше 11:30. Спечелих баса и колкото и да се ядосваше другарчето, дължеше ми един сладолед :)
Излязохме на асфалтов път след 4 дни все по пътеката. Стопирахме до Гранде ривиере - селото, известно с наблюдението на костенурки точно по това време на годината. За да отидеш на плажа след 18:00 трябва да си платиш за разрешително и да отидеш с гид, за да не притесняваш костенурките евентуално. Аз се разходих по плажа през деня и видях много следи и купчинки, под които се намират яйцата, но тъй като не искахме да плащаме и да ходим с гидове пък дори и да е безплатно, се отказахме да седим до вечерта. Стопирахме до Токо и тръгнахме да вървим към плажа Салибия, където преспахме и на сутринта аз се разходих до фара на най-североизточната точка. Тук се срещат водите на Атлантическия океан и Карибско море. После поехме към водопада Рио Секо. На стоп ни взеха мъж и жена, които много искаха да разберат защо сме толкова усмихнати и ни спряха, защото не можели да устоят на усмивките ни, докато ги стопирахме. Оставиха ни на отбивката за водопада, другарчето се установи до една постройка да си почива и да си шие сандалите, а аз хванах пътя за нагоре. Доста походих, асфалтът свърши и започна трейла. След около още 45 минути стигнах водопада. По пътеката срещнах няколко групички местни туристи (беше събота), но това, което видях на самия водопад, ме шокира. Имаше огромна група младежи и ръководители. Всички се плацикаха във водата ей тъй с дрехите и със спасителни жилетки и ръкавели като тези на малките деца по Черно море :) Винаги ми е било известно, че черните не се учат да плуват, ама това си беше яко смешно. В този не толкова голям басейн под водопада да видиш толкова народ, учещ се да плува :) Ръководителите бяха опънали и едно въже, явно за да се държат хората или и аз не знам за какво. Беше изключително смешна картинка. Нагласени ученички, натопили се с дрехите в гьола :) Снимах няколко снимки и тръгнах обратно преди групата също да тръгне и още повече да разкаля и без това много калната пътека.
Продължихме в посока пещерите Арипо, но се отбихме в градчето Сангре Гранде до напазаруваме храна, батерии за челниците и репелент за другарчето. То си купи и ново канче за готвече, че старото бе цялото ръждясало и очукано. Получих си и сладоледа от баса :) Тръгнахме да излизаме от Сангре Гранде в посока Арима по залез слънце. На стоп ни взеха мъж и жена, индийците Джамал и Шери пътували по света и радващи се на нашето пътуване. Купиха ни цяла торба плодове, сред които голямо парче диня и ни оставиха на отбивката за Арипо. Лакомо се нахвърлихме върху динята :) Беше супер сладка, за първи път ям диня през март. Стопирахме в тъмното до Арипо, взе ни някакъв министър, който обаче излезе готин и ни стовари на обществения център на селцето, където ни увери, че е идеално за палатка и никой няма да ни безпокои. Арипо е китно селце в планината и определено нямаше кой и какво да ни притеснява. Разпънахме палатката на цимента под навеса на центъра, имаше бани и тоалетни, както и лампи цяла нощ, така че успяхме да направим някои записки по пътуването и да калкулираме бюджета. На сутринта тръгнахме нагоре по пътя в търсене на пещерите Арипо. Министърът ни беше казал, че няма шанс да ги намерим, много навътре в джунглата са. Вървяхме нагоре по пътя, докато се раздели на две, останахме на разклона да ядем портокали, които намерихме надолу по пътя. Чудехме се по кой път да поемем, когато се появиха двама местни и решихме да попитаме. Те също ни увериха, че няма шанс да намерим пещерите, но единият от тях ни нарисува груба карта от типа " при падналото дърво завийте по дясната пътека, при големия камък в лявата..." Шансовете ни не бяха големи. Пътеката бе скрита от пътя и той ни я показа. Опитахме се максимално да следваме инструкциите му и да не завием в грешната пътека, а такива имаше много. По някое време стигнахме до масивни скали вляво и видяхме малки пещери помежду тях. Знаехме, че не са същинските Арипо, но пак са част от тях, така че ги разгледахме и много им се изкефихме, нищо че са малки. Продължихме нататък по пътеката, на места бе много стръмна и кална, стигнахме до някакъв връх след около 3 часа ходене и спряхме за почивка. Другарчето реши да яде и тръгна да си вади джобния нож, когато установи, че го е загубил. Претърси цялата си раница и се сети, че може би го е изпуснал в началото на пътеката, когато говорехме с местните. Нямаше как, трябваше да се връщаме. Аз намерих ножката на очакваното място и другарчето бе щастливо, но не стигнахме до пещерите. Преспахме втора вечер на обществения център. На следващата сутрин говорихме с един местен в селото и според описанието на пътеката, което дадохме, той ни каза, че сме били на не повече от 200 метра от пещерите и сме щяли да ги намерим със сигурност. Мен много ме доядя, но пък и се радвам, защото сега имаме причина да се върнем отново тук преди да напуснем Тринидад.
Отидохме в Арима на интернет, ядохме първите си дабълс и получихме мейл от капитан Кърк, че много ни иска да се връщаме на лодката и да му помогнем с работата. Всичката ми енергия сякаш се изпари само като разбрах, че пак ще ходим на Чагарамас. Другарчето също се разстрои. Цял ден се туткахме и гледахме да закъснеем колкото можем повече, наслаждавахме се на последния си ден свобода. Ядохме дабълс за втори път, стопирахме до столицата и после до Чагарамас. Кърк ни взе с дингито надвечер. Бяха ни приготвили вечеря на лодката, но като се качихме, веднага ни стана лошо. На другарчето още в дингито му станало лошо, а на мен по-късно. Не повръщахме, но ни беше гадно, имахме лека форма на морска болест. Еххх колко е хубаво на брега! Или във водата ама не на лодка :) Следващия ден започнах да работя по петната ръжда, дълбаех ги с една машинка, но тъй като бяха ниско долу и не се виждаха отгоре, трябваше да мушна огледало под тях и да работя, гледайки в огледалото. Водите край Чагарамас въобще не са спокойни, постоянно имаше вълни и се чувствах сякаш плаваме, а не сме на котва. Не след дълго поради взирането в огледалото пак развих морска болест. Кърк предложи да ме закара на брега да работя върху прозорците на капитанската стая, които свалихме и закарахме с дингито до лодката на негов познат на име Мартин, който си е купил празна лодка и сега я ремонтира и прави мебели и въобще всичко. Лодката е вдигната на марина Корал коув и там прекарах следващите си дни, шкурейки прозорци, сваляйки лак и стържейки ръждивите области на люковете, които по-късно също бяха свалени и изнесени на брега. Само при Мартин ми беше приятно да работя. Бях на брега, нещата не се движеха докато се мъчиш да ги уцелиш, беше спокойно и успявах да свърша доста работа. Станах направо специалист по отношение на работата с дърво и стомана. Една вечер на гости на лодката дойдоха аржентинците Фредерико и Алехандро от съседната яхта. Бяха мнооого готини и както другарчето каза, те са много по-близки до нас и нашата култура, отколкото американците и немците. Друга вечер пък Мартин ни покани на вечеря и бе сготвил страшно вкусни ястия! Имахме и едно приключение с рибарските лодки, за което писах по-напред. Като цяло обаче животът на лодката ми се отразяваше адски зле. Работата ни най-малко не ме притесняваше, но самото живеене на лодка без възможността да се движа свободно, ме убиваше. Освен това мразех всеки миг с Кърк и Катрин, защото умирах за личното си пространство, а с други хора на борда няма как да имам такова. Бях в пълна зависимост от това кога дингито ще отива до брега, нямах свобода на движение, не вървях пеша извън марините нито веднъж за седмица. Изпаднах в страшна депресия и започна да ме избива на огромна агресия. Чувствах се досущ като моя любимец Спирит в тази песен - https://www.youtube.com/watch?v=Zlm4QYeysgE и се асоциирах с него. Всеки ми беше враг и исках само да избягам, да се махна завинаги от това място и да си върна свободата. Кърк не осъзнаваше колко ми е теажко да седя на лодката и си мислеше, че се наслаждавам на компанията на всички. Мина една седмица преди да отида при него и да му кажа, че полудявам и не издържам повече да живея на лодка, искам само да си отида в планините или където и да е, само да мога да вървя и да се чувствам добре. Лодката бе крайно неподходящо място за човек като мен. Помогнахме с много работа, но вече не можехме да останем, свободата ни викаше. Другарчето също се чувстваше ужасно и искаше да си ходи. Отидохме с Кърк до имиграционните да ни отпишат от екипажа, показахме им фалшивите си изходни билети и им дадохме име на произволен хотел, всичко мина добре и ни отписаха. Получихме си паспортите най-после, а с тях и свободата :) Разплаках се като се сбогувахме с Кърк, той ни помогна толкова много като ни взе на борда, надявам се ние поне малко да сме му се отплатили. Другарчето искаше да прекара остатъка от деня на интернет, така че останахме на Пийкс марина. Надвечер дойде мениджъра на марината Рага, който е пътешественик от Сейнт Винсънт, обиколил е почти цялата Южна Америка и сега живее на лодка в ремонт, която е получил за без пари и в момента се опитва да оправи. Той подслонява всички бекпекъри и стопаджии на лодки, които се появят в района, страшно е гостоприемен и интересен. Пуши много трева, но иначе е готин. Покани ни да пренощуваме на лодката му. Ние смятахме да търсим място за палатка по-далеч от марината, но решихме все пак да останем при него и не сгрешихме, говорехме си до малките часове на нощта, показа ни снимки от Колумбия, Еквадор... Разказа ни много за Южна Америка и за Карибите, той е роден в Сейнт Винсънт, но е бял. Следващия ден прекарахме в Порт оф Спейн по желание на другарчето и надвечер тръгнахме да стопираме в посока Уотърлоу, където се намира индийският храм в морето. Стопът в центъра на столицата по тъмно бе голямо забавление. Не само че никой не спираше, но и непрекъснато идваха хора да ни предупреждават колко е опасно да седим на това място. Накрая все пак хванахме стоп за една по-нататъшна отбивка на магистралата, а там пък ни спря един индиец за Уотърлоу. По целия път до храма нямаше празно покрай шосето, само къщи докъдето ти стигат очите. За късмет точно до храма имаше страхотен парк с пейки и масички, където разпънахме палатката. Разгледахме храма сутринта, наблизо видяхме да прелитат уникалните алени ибиси - изумително красива птица! Те живеят в блатото Карони, което е недалеч от храма. Другарчето остана в парка, а аз отидох до още един храм и видях гиганстката статуя на бог Хануман. Продължихме на юг към Сан Фернандо и прекарахме останалата част от деня там. Другарчето на интернет, аз на разходка до хълма, който е основната забележителност на града и е национален парк. Гледката отгоре е прекрасна, вижда се всичко километри нататък. Нефтените рафинеции с горящите огньове, блатото Карони... Поехме още по на юг към асфалтовото езеро. На стоп ни взе местна, която много ни се зарадва, защото се оказа, че снахата й е българка на име Красимира, която живеела в Англия в момента. Почерпи ни роти и ни закара на плаж Весини, където попита охраната дали може да си разпънем палатката на плажа. Получихме разрешение и спахме чудесно. На сутринта вървяхме до асфалтовото езеро и бяхме много впечатлени от него. То е едно от трите в света и е най-голямото. Добиват асфалт от него не само за Тринидад, но и за съседните острови. Много е яко да ходиш по него, но е опасно, защото на места не е достатъчно здрава повърхността и можеш да затънеш. Имало такъв случай с местен младеж, едва го извадили, бил затънал до раменете и продължавал да потъва. По принцип е нужно да си вземеш гид за посещение на езерото и да платиш 30 ТТ, но ние както обикновено се намъкнахме без гид и без билет. Никой не възрази обаче, видяха ни от информационния център, където са гидовете, но никой нищо не каза. В дъждовния сезон по повърхността се образуват басейнчета, в които можеш да се изкъпеш. Сега обаче имаше малко вода, нали сме в сухия. Следващите ден и нощ прекарахме на плажа Икакус - най-южната точка на острова, от която ясно се вижда Венецуела. Лодки и ферибот тръгват от съседното село Сидрус, където отидохме да проучим повече информация. Оказа се, че ферито е в петък и струва 600 ТТ или 100 американски долара за чужденци. Местните пътуват за 200 ТТ, но ние намерихме малка лодка, която може би ще ни вземе за толкова. Още не сме правили уговорки обаче, тъй като скоро няма да си тръгваме от Тринидад, поне докато не си свършим всичката работа, особено другарчето. Срещата с хората от лодката за Венецуела бе много готина - един местен в Сидрус ни покани на питие в бара, после ни взе в пикапа си и ни закара в къщата на хората, които плават до Венецуела. Там ни настаниха сред голямото шумно семейство и роднини, нагостиха ни страшно вкусна храна, един младеж ни подари телефон със зарядно и сим карта с доста пари в нея, а човекът с лодка каза, че нямало проблем да ни закара до континента. Тръгнахме си много щастливи от къщата на тези хора и се разбрахме да се върнем когато вече искаме да отплаваме. Нощувахме в една разкошна гора след Сидрус. На сутринта се засякохме с местните, които работят по опазването на тази гора. Тя е защитена територия и много животни я обитават. Хората, които ние нарекохме пазителите на гората, ни подариха две дини и няколко портокала и ни гледаха с интерес, докато си готвехме ориз за закуска и изядохме едната диня. Обясниха ни, че садят плодни дръвчета за животните в района, които ядат точно тези определени плодове. Имало маймуни, сърни, агутита и много други животни. Продължихме в посока Ерин, намерихме си кашон банани по пътя, просто изхвърлени, защото бяха леко презрели. Наядохме се царски :) Три мадами с ауди ни взеха до Пинал, където замръкнахме. Спряха ни индийско семейство и тяхната приятелка от Венецуела. Поканиха ни на питие в едно заведение, след което мъжът и жената индийци на име Аутор и Девика ни поканиха да преспим у тях. Оставихме венецуелката Клер при мъжа й и продължихме към голямата им къща в покрайнините на Пинал. Посрещнаха ни синът и дъщерята им, които веднага ни заразпитваха с интерес за нашето пътуване. Показахме им снимки на лаптопа от другите острови и им беше много интересно. Девика ни приготви роти с люти домати за вечеря, облизахме си пръстите :) Семейството се занимава с най-вкусния бизнес в Тринидад - производство на дабълс :)) Всяка нощ в 1:00 идват работниците им и цяла нощ правят дабълс, които се продават после цял ден. Изкарват се явно много добри пари, защото Девика сподели, че обикновените им кухненски работници получават по 6000 ТТ месечно, което е 1000 долара. Спахме чудесно в дома на семейството и на сутринта Аутор ни закара в Пинал, откъдето стопирахме към Басе Тере. Взеха ни местни, които ни казаха за несъществуващ на картата пряк път за източния бряг и Гуаягуаяре. Пътят минава през тяхното село, но има трафик само сутрин, когато всички работещи в петролната компания в Гуая отиват на работа. Единият от мъжете на име Андрю ни покани да преспим в дома му. Той живее в скромна дървена къща на колове, много интересна и готина. Няма тоалетна, но има няколко стаи и кухня с хладилник. Цял следобед седяхме на раздумка на верандата с гледка към пътя, приятелят на Андрю ни приготви касава с дашиин - много вкусно! Разходихме се из околните селца, а вечерта Андрю ни предложи да му ползваме пералнята, която се намираше под къщата и доста се изненадахме, че къщата няма никаква тоалетна, но има пералня и всичко останало. Изпрахме си всичките дрехи и си легнахме щастливи, вече бяхме станали доста мърляви. Станахме рано сутринта, когато минават всички работници, отиващи към петролната компания. Взе ни на стоп индиецът Боби, много симпатичен и приятен, разказа ни доста за района. Гората, през която минава пътя, се нарича Тринити хилс - трите хълма, които са били първото нещо, което Колумб е видял, приближавайки Тринидад. Оттам идва и името на острова. От Гуая продължихме нагоре по източния бряг, посетихме Маяру и Манзанила, които имат най-дългите плажове на острова. Километри непрекъснат плаж и зад него блатото Нарива, пълно с животни и особено птици. Стигнахме Сангре Гранде за втори път и прекарахме няколко часа на интернет там. За първи път реших да пиша рекуест на каучсърфърка близо до Арима. За 5 месеца въобще не бяхме ходили на каучсърфинг, така че това трябваше да се промени. Вечерта тръгнахме да излизаме от Гранде. Един индиец отби колата си и бе много разтревожен за нас, не отиваше никъде, но искаше да ни кара чак до Арима. Ние никога не се съгласяваме някой да ни кара без да отива на съответното място, не е това идеята на стопа колкото и да е евтин транспорта. Човекът бе толкова любопитен за нашата история, че не искаше да ни остави и като чу, че си търсим място за палатка, ни закара в градината на братовчед си, който нямаше нищо против да му спим в двора. До късно си говорехме с нашия човек, той сподели, че не обича работата си и трябва да работи дори на рождения си ден. На следващата сутрин дойде да ни вземе, отиваше по работа във Валенсия, което е на половината път до Арима и предложи да ни закара до там. По пътя сподели, че много иска да зареже работата си и да дойде с нас. Разказа, че прекарал три инфаркта и вярва, че са в резултат на черна магия. Твърдо е убеден в това и се чуди как да избяга от проблема.
Стопът до Арима бе лесен, първо отидохме в библиотеката по желание на другарчето, за да си свърши работата. Там интернетът бе много бавен и си тръгнахме след като получих отговор от каучсърфърката, на която писах. Купихме си храна и хапнахме набързо, след което хванахме стоп за Кюреп, където живее австрийката Изабела...

Продължение по-нататък :)
Поздравявам всички с https://www.youtube.com/watch?v=kHue-HaXXzg
и си мечтая скоро да успея да гледам филма!!!

Просто не мога да се сдържа да поздравя специално всички ценители на хубавата музика с това, което слушам в момента :
Радецки марш на Щраус - https://www.youtube.com/watch?v=eab_eFtTKFs
Ода на радостта от Бетовен - https://www.youtube.com/watch?v=xBlQZyTF_LY
Един красив свят, мнооого далеч от роли-политата и соката :)