Да се забуташ в Джибути

От много време се каня да пиша, но нета все е или липсващ, или много скъп. Понастоящем от два дни вече съм в Кения, но нека се върнем на Джибути за момента.
Последният ми ден в Адис Абеба бе отчасти положителен, защото изкачих планината Ентото, която се намира до самия град. Глътка чист въздух ми се отрази много добре, а хостът ми уж дойде с мен заедно с един корейски каучсърфър, но в последствие пътищата ни из планината се разделиха, защото те взеха автобуса :) Африканският мързел е нещо необяснимо за мен и никога няма да разбера тези хора. За тях да вървиш пеш е символ на бедност, за 200 метра ще вземат такси ако могат... Както и да е, на следващия ден рано сутринта отидох да пратя снимките си за България по пощата, след което право в Сомалилендското посолство да взема виза. Е, държаха ме 3 часа вместо 20 минути, но ми дадоха визата срещу съответната сума от 40 $. Докато изляза от Адис отиде целия следобед, не зная колко километра извървях, но на практика беше целия град от север на юг. След като се измъкнах от глава до пети в прах (ужасно прашен и мръсен град!), успях да стопирам кола до Назарет и вече по тъмно ме взе камион, шофьорът едва ме видя, защото малоумници и псевдо-помагачи ме бяха обградили отвсякъде и вече едва ми издържаха нервите, когато най-после камионът спря. Бяха двама човека, но ме взеха и имаше достатъчно място. Пътуваха за Джибути както всички камиони по този път. Това е най-натоварения с камиони път в страната, защото Джибути играе роля на единствен порт и всичко, що влиза или излиза от страната по море минава от там. Пътувахме до към полунощ и спряхме на ТИР-паркинг, наспах се добре в палатката и в 6:00 вече бяхме на път. Много живописен се оказа пътя до Джибути, минава през национален парк Ягунди и видях доста газели, птици марабу, маймуни и въобще страхотни животинки :)) Пейзажът е нещо средно между савана и пустиня, а към Джибути вече е само пустиня от камъни и солени езера. Границата я минах пеша след като се разделих с благодарност с двамата шофьори. Не очаквах, че ще ме вземат пак след границата, точно се стъмни и те минаха и ме прибраха за още някои километър. Отново спряха да спят и аз пак разпънах палатката, бе много прашна земята и всичко по мен стана в прахоляк. На другата сутрин вече продължих без тях, стопирах и ме взе камион за малко преди града, след което един пикап до града Джибути сити. Направи ми силно впечатление колко суха и гола е тази страна, всичко е пустиня, на някои места земята е бяла от солта... А жегата и влагата са екстремни, толкова е влажно че дори само да седиш на сянка и да не мърдаш, пак се потиш нонстоп. Намерих мястото, където щеше да ме посрещне хостката ми Балоко - момиче от Руанда, живеещо в Джибути. Успях да намеря публичен телефон да й се обадя и тя дойде да ме прибере. Живее сама в голяма къща, където и работи, има офис с много компютри и е започнала бизнес с някакви обучителни семинари или нещо такова. Било по-лесно да почне в Джибути, затова се преместила, но планира да се върне в любимата си Руанда. Има дори охрана и чистачка, всички хора от средната класа дори имат слуги. Когато влязох у тях първата ми мисъл бе да пия вода и каква само неприятна изненада преживях като отпих от чашата с чешмяна вода - водата бе СОЛЕНА на вкус. Втрещих се, Балоко обясни че тук чешмяната вода не може да се пие поради соления вкус и колкото и да се опитвах да пия отново и да свикна с вкуса, с ужас установих, че това е първата държава, където няма да мога да пия нормалната вода и ще трябва да допринасям за увеличаването на боклука от пластмасови бутилки, купувайки минерална. :( Много се сдухах, тъй като на ден пия поне 6 литра, това са много бутилки от по 1.5 л. Но така или иначе не планирах да остана повече от 3 дни в тази страна. С Балоко се разхождахме покрай брега всяка вечер, тя ми разказа много за Джибути... тази страна е нещо като сборен пункт на много общества от различни култури, също така нещо като бизнес център за Африка. Има 4 официални езика - френски, сомали, афар и арабски. Има доста общества от Близкия изток, особено Йемен. Има и огромно количество французи и въобще бели, живеещи и работещи, или дошли по бизнес... Хората като цяло не са нито гостоприемни, нито особено любезни. Интересуват се най-вече от пари, не произвеждат нищо обаче, всичко в Джибути е внесено или от Етиопия, или от Саудитска Арабия и други близки страни. Джибути печели най-вече от порта си и Етиопия е изцяло зависима от това, тя е загубила двата си важни порта като се е отцепила Еритрея и сега двете страни са в много изострени отношения, така че остава да държат добри отношения с Джибути, иначе губят досега си с море. Плюс това когато французите са завладяли Джибути е имало договор, че ще бъде техен 99 години след което ще го върнат на Етиопия, но договорът не е спазен и до днес. Вторият ми ден там разгледах центъра и архитектурата бе много приятна за окото, френското влияние много си личи. Има обаче места, където дивотията е пълна, особено пазарите им... страх да те хване като видиш каква блъсканица и мръсотия и шум... абе ужас.. Аз се разходих из един такъв от любопитство, но няма да повторя :) Общо взето в Джибути няма много какво да се прави и какво да се гледа. Няма богатство на природа, хората са особени и тъй като алкохолът е разрешен и е навсякъде, запоите са страшни. Като отчета и факта, че няма вода за пиене, нищо не ме задържа повече дни в тази страна.
Рано сутринта напуснах дома на Балоко и започнах да излизам от града. Доста повървях докато ме взе кола в посока границата със Сомалиленд, но ме остави до сомалийските бежански лагери. Тъй като границата е супер близо до града, а цялата зона от града до границата е пълна с бежански лагери, се води за много опасна зона и полицаите на първия чек-пойнт не ме пуснаха да продължа пеш. За голям късмет мина една кола, човекът бе супер приятен и ме взе до границата. Беше бизнесмен от Бахреин и беше по работа в Джибути. Не отиваше по-далеч от границата, но и това бе добре. Само дето не знаех какъв ужас ме очаква после.....
Митничарят от страната на Джибути бе пълен идиот. Освен мен имаше двама французи чакащи да ги пуснат през границата и отиващи някъде наблизо по работа, но те бяха върнати, защото явно идиотът не беше на кеф. Мен ме държа на един стол повече от час, поклащаше се важно на бюрото, подмяташе ми паспорта в ръка и крещеше като хамалин по минаващите бежанци, които за капак бяха пребивани от колегите му! Станах свидетел на не един побой на тази граница. Освен това беше петък (уикенд за мюсюлманите) и нямаше нито една кола или камион на пътя. Накрая идиотът ми подпечата паспота, след като сериозно изпита търпението ми... Извървях разстоянието до сомалийската граница и навсякъде бе пълно със сомалийци, пресичащи към Джибути. Митничарите там бяха бързи и ми удариха печата, и тогава започна кошмара...

Продължавам да пиша по-късно днес или утре, защото хостът ми дойде и трябва да прекъсна сега.....

2 коментара:

Анонимен каза...

Тери, чакам с нетърпение да разказваш. Ти си невероятна! Възхищавам се на смелостта, упоритостта и уравновесеността ти! Късмет и кураж! Надежда

Tery каза...

Mersi Nadejda, dnes iskah da pi6a no hosta mi v Nakuru e super i ste me vodi da gledame maimuni taka 4e pisaneto ste ostane za utre ili drugi den, mnogo imam za razkazvane napravo ludnica :))