Азербайджан - Шеки, Лахич и първа среща с Баку

Музейният и изложбен център с уникална архитектура Heydar Aliyev

 Глобално погледнато Азербайджан не е сред популярните за посещение държави. Доста хора по света дори не са чували за нея и нямат понятие къде се намира. Страната, пребогата на газ и нефт, има своята индивидуалност, макар силно да прилича и да иска да прилича на Турция. От трите кавказки републики сякаш е най-скромна на забележителности, но това не я прави безинтересна. Напротив - има много места, заради които си заслужава да се посети и са доста запомнящи се. Столицата Баку например повече прилича на Куала Лумпур или Дубай, отколкото на Тбилиси или Ереван. Спорна е дискусията дали страната е в Европа или в Азия, всеки твърди различно. Според мен пък цялото разделяне на Евразия е абсурд, тъй като е очевидно, че това е един цял континент. Границата е по-скоро културна, отколкото географска. По този показател Азербайджан за мен си е Азия, както и Турция. А Грузия и Армения някак си повече ми приличат на Европа в културно отношение, но както и България, са на границата и имат влияния и от двата "континента". Азерската земя ще я запомня с доста картини... огромните небостъргачи и футуристични сгради на Баку, между които се гушат кервансараи, шахски дворци и крепостни стени; резкият контраст между кавказките планини, преминаващи в пустинен район на юг, преди Баку си е чиста пустош; първият ми контакт с Каспийско море, както и напомнянето за зороастризма чрез огнения храм Atashgah; огромните, сякаш безкрайни булеварди на Баку, чието пресичане е като игра на руска рулетка; притихналите планински селца като Киш и Лахич с прекрасна природа; скалните рисунки на Гобустан, където сякаш дузина великани са си играли с огромни камъни, замервали са се с тях при някоя кавга и са ги разхвърляли навсякъде... Цялата страна, особено столицата, сякаш е продукт на приятелски сблъсък между изтока и запада. Мирише на турско, азиатско, но и на европейско. Странен е Азербайджан, дори ми напомни по някакъв специален начин за Туркменистан. Може би защото и двете страни са пребогати на газ и нефт, а близо до Баку се намира Янардаг, където по подобие на "Портата към ада" в Туркменистан, постоянно гори газ. А може би защото Баку леко ме върна в Ашхабат с неговите гигантски, модерни празни сгради и улици. Не е случайно, защото страната на лудия Гурбангули започва от другата страна на морето, само на един хвърлей от Баку. Мащабите на някои места в града са зашеметяващи, чувстваш се като мравка на фона на всичко. Сякаш е правен, за да живеят великани в него. Може би онези същите, разхвърляли гобустанските скали.  

10.11.2019

В 6:00 сутринта, след като ме нагостиха вкусна закуска, се разделих с Адил и жена му с огромна благодарност за гостоприемството. Оставих им пакетче шарена сол да пробват нещо от България и с голямо желание се отправих на път в опознаване на новата за мен страна. Беше голям студ и ходех по пътя, докато стопирам, на едно място не ставаше да се стои. Добре, че стопът е много бърз във всичките страни от този регион и въобще не чаках преди да се кача при симпатични мъж и жена, пътуващи за столицата Баку. Почерпиха ме мандарина и ябълка, както и някаква газирана местна напитка. Слязох от колата в центъра на град Шеки и се заех с обикалянето на красотите му. Мисията ми тук беше обезателно да посетя ханския дворец и да обменя пари, защото нямах и стотинка в местна валута. Беше обаче неделя и банките бяха затворени, така че се очертаваше проблем с обмена, а ми трябваха пари за входна такса за двореца. Надявах се все пак да се съгласят да платя с долари. От главния площад се насочих към стария град и двореца като пътьом един човек с ладичка спря колата и ме информира, че наблизо е зимната резиденция на хановете, да посетя и нея освен двореца. Искаше дори да ме закара до уличката, където се намира, но за 200 метра беше абсурдно да се качвам в кола и поисках просто да ми обясни в коя пресечка е. Намерих резиденцията веднага и страшно се радвам, че срещнах този човек и научих за нея, иначе щях да я пропусна, а пропускът щеше да е огромен. Този дворец е приказен, а за разлика от главния дворец, тук снимането е разрешено. Жената на пост се съгласи да платя с 3 долара вместо с 5 маната (местната валута е манат и един манат е равен на един лев). Разгледах с огромен интерес невероятно красивата зимната ханска резиденция, витражите и изрисуваните стени така ме омаяха, че не ми се тръгваше. Вглеждах се във всеки детайл и силно се впечатлих. Бях единствения посетител и можех наистина да се потопя в атмосферата на това място, създанено през 18 век. 

Продължих към главния и популярен сред туристите дворец, който е в списъка на ЮНЕСКО. Там също красотата беше много впечатляваща, стените са така изписани, че свят ти се завива в стремеж да попиеш с очите си колкото може повече от чудесата му. И всичко това е строено без употребата на нито един пирон или други метални елементи. Таваните и прозорците са от дърво и са особено интересни. За жалост обаче снимането беше забранено и имаше постоянен ескорт - пазач за всеки посетител, така че нищо не успях да заснема. Добре, че и тук се съгласиха да платя с долари вместо с манати. Цената на билета е същата като на зимния дворец. Само като си помисля колко много пропускат посетителите, които виждат само този, а не знаят дори за съществуването на другия. До ден днешен благодаря на човека с ладичката, че ме насочи, защото аз също не знаех.

Върнах се в центъра и намерих отворено обменно бюро, свърших работата с парите и поех към следващата си дестинация - намиращото се наблизо в планитата село Киш, което притежава впечатляваща и доста посещавана църква "Св. Елише", наричана често албанската църква. Направи ми впечатление, че е по-скоро музей, отколкото църква и всички посетители бяха азери, съответно мюсюлмани. Билетът беше 4 маната. Имаше изложени интересни находки, а на една от стените имаше обособено място, където хората се опитваха да си залепят стотинка, която да не падне - вероятно за сбъдване на желания. Храмът е създаден в периода 1-5 век, смята се за един от най-ранните храмове в Кавказ. След археологически разкопки са открити човешки останки на високи хора с ръст над два метра.

Обратно за Шеки ме взе човек, пътуващ до автогарата на града. Походих известно време към края му, който все не стигах, градът не беше малък. По някое време спряха двама, които просто караха по улиците безцелно, единият говореше английски и явно много искаше да общува с чужденци. Предложи да ме откарат до края на града и се качих, човекът ме разпита за пътуването ми и докато се усетя, стигнахме. Купих си два банана от крайпътно магазинче и продължих със стопа. Не след дълго се возех в синя ладичка до близък разклон. Следващият стоп беше доста неочакван - шестима мъже в костюми, возещи се в огромен ван. Пътуваха за Баку и тъкмо се връщаха от сватба. Бяха страшно шумни и не спираха да бърборят, всичките до един бяха веселяци и не спираха да ме разпитват за пътуването ми. Миришеха страшно на парфюми и тъкмо докато мислено се възмущавах и ужасявах от миризмата, един от тях извади някакъв дезодорант или нещо такова и ме напръска без дори да ме пита дали искам. На мига започнах да кашлям, очите ми защипаха, догади ми се и буквално щях да пукна от отвращение. Неописуемо много мразя всякакви подобни миризми, не ги понасям, ненавиждам ги и когато ме лъхне от някой човек, минаващ по улицата, храната ми се връща в гърлото. А сега мен ме бяха напръскали с тази невъобразима гадост! Толкова се стъписах, че загубих ума и дума, а спътниците ми се кефеха и смееха, и постоянно задаваха нови и нови въпроси за пътуването, за България, за раницата ми. Всичко искаха да знаят, не бяха лоши хора, но страшно натоварващи, досадни и натрапчиви, а такива не понасям повече дори от лошите. Изморяват ме страшно, постоянното бъбрене ме задушава, замаява и като добавим смрадта, с която ме напръскаха, съвсем зле ми стана. Едва изтърпях до разклона за Lahic, където слязох най-сетне и изтръпнах от ужас при мисълта, че сега цял ден ще смърдя и ще се отвращавам от собствения си мирис. Чувствах се като осакатено кученце, по-скоро омърсено от гадния си стопанин, който го е водил на фризьор за кучета, където е било остригано. Пожелах си никога повече не ми се налага да понасям такава смрад, особено върху себе си. По-късно се скрих в една горичка и се преоблякох, та поне от дрехите да не вони.

20-те километра до село Лахич минах с един чичка с ладичка, който по принцип беше такси, но ме взе безплатно, така или иначе се прибираше. Пътят беше изключително живописен, навсякъде планини и красиви гледки. И Лахич, и Киш са разположени в планинската част на Азербайджан, което моментално ги направи двете ми любими места в страната, особено старото село Лахич, което беше като музей на открито, но и изпълнено с живот. Пристигнахме на свечеряване и повечето магазини из центъра бяха затворили, освен това беше есен, почти зима и нямаше толкова туристи, колкото лятото предполагам. И въпреки това беше пълно със семейства от Баку, дошли да се разходят и да си купят сувенири. Лахич беше нещо като нашенския Етър, само че в доста по-голям размер и с живущи по къщите хора. Единствената грозотия на това приказно място са тръбите за газ, които се виждат навсякъде по улиците, цялото село е газифицирано. Иначе много от къщите са автентични и ме очароваха, каменни са, с гредоред.

Направи ми впечатление, че в Азербайджан, както и в Грузия, доста хора си отглеждат или правят домашна храна. Все още храната е истинска и събират плодове, билки, гъби по гората, после правят всякакви неща за зимата. За потвърждение на това ми мнение домакините ми за тази вечер правеха точно това - всякакви сладка, туршии, стерилизирани гъби, домашен хляб... почти всичко за ядене в къщата им беше домашно. А в дома на това семейство се озовах, когато минавах под терасата им и мъжът ме заговори. Тъкмо щях да излизам от селото да си търся място за палатка, но не се наложи, защото човекът веднага ме покани да им гостувам. Той говореше руски, жена му - не, а дъщеря им беше в девети клас и говореше съвсем мъничко английски. Синът им бил студент в Баку и тъкмо си беше дошъл да ги види. Не отлепяше поглед от телефона си това момче, беше абсолютно безмълвно и ангажирано с екранчето си. Баща му пък беше маниак на тема синтезатори и единственото скъпо и лъскаво нещо в дома беше един доста модерен синтезатор. Иначе хората живееха скромно, нямаше нищо излишно по стаите.

Синтезаторът беше голямата любов на домакина ми, помоли ме да разуча защо когато пусне файлове от външна карта памет, се чува само някакъв ужасен звук, а с вградените мелодии работи отлично. Разрових безброй функции, пробвах какво ли не и просто стигнах до извода, че може би външната карта е развалена и затова се чува такъв гаден звук. Но аз нищо не разбирам от синтезатори и нямаше как да помогна повече. Посвирих им малко и после домакинът гордо пусна нещо за фон и започна да свири техни ориенталски ритми. Азерите много се имат с турците и направо сякаш се причисляват към тях. Езикът им е много близък, културата също, а и кухнята. Навсякъде се продават неща като баклава или айрян. Но безспорно това, с което винаги ще помня азерите, е омразата им към арменците. Не зная дали има човек от тези, които ме возиха на стоп, който да е пропуснал да спомене колко страда народа тук заради кражбата на Нагорни Карабах от арменците и колко много си го искат обратно. В очите на обикновения жител на Азербайджан арменците са враг номер едно, а турците - най-близък приятел.

Ранно утро в Шеки

Джамията в центъра

Зимната ханска резиденция На долния етаж

Горният етаж е целия изрисуван

Горният етаж отвънКервансарайКрепостните стени на двореца

Кавказко-албанска църква музей

Ханският дворец отвън

В парка до двореца

В кервансарай

Църквата в КишСкелет под похлупакЦърквата вътре е музей

Още човешки останки

Село КишШофьорът на сватбаритеДвама от шумната компанияПо път към ЛахичСкалата тук е като насечена

Сергии в ЛахичПо старите улици на селото...

Тръбите от газифицирането загрозяват иначе страхотните уличкиСтаята ми в дома на гостоприемните местни

 

11.11.2019

Прекарах много спокойна и тиха нощ в самостоятелна стая в дома на милото семейство. Спестиха ми мръзнене навън, а на сутринта пих топъл чай преди да потегля отново на път. Като излязох на улицата, всичко беше заскрежено. Добре, че отивах на топло - на крайбрежието, в Баку. Докато вървях през Лахич и отново разглеждах старите улички и къщи, ме заговори един археолог, който водеше разкопки в една от седемте джамии на селото. Заведе ме да видя и снимам ставащото, за първи път в живота си видях разкопки вътре в джамия. После посетих и музея на селото, той също се помещаваше в джамия и за него отговаряше приятен чичка. Нямаше входна такса, за първи път видях нещо безплатно за посещение в тази страна. Иначе на всеки обект имаше входен билет.

Преди да си тръгна от Лахич едно приказливо чиче ме хвана за слушател, но освен всичките брътвежи, сподели и важна информация - на 2 км от тук имало водопад, а на 4 км - малко останки от крепост. Много ми се прииска да ги обиколя, но не разбрах точно къде се намират. Зачудих се как ще ги открия без карта или конкретно упътване. Най-вече обаче се отказах от идеята, защото бързах да не ме хване зимата точно в Армения. Както се очертаваше, щях да съм там в най-големия студ и можеше дори декември да ме скове някъде там из голите чукари по сандали, ако не се поразбързам с Азербайджан.

Походих пеш по пътя след селото до най-атрактивната му част, където е изсечен в огромна отвесна скала, тесен и опасен е на това място. Реката пълзеше тихичко в ниското, а околните склонове бяха покрити с дървета с наситено жълти листа, които при следващия силен полъх на вятъра щяха да сменят настоящето си местоположение, както вече се бе случило с някои от събратята им. Един чичка с ладичка (класическият стоп в Азербайджан, както и в Грузия, че и в Армения) ме взе дори без да го стопирам, докато още снимах и оглеждах пейзажите по пътя. Остави ме на главния път за Баку, където мигновен стоп ме срещна с много мили мъж и жена, пътуващи за столицата. Не спряхме да си говорим през целия път и то не глупости от рода "на колко си години, женен/а ли си, колко чавета имаш", а все интересни за мен теми като например конфликта за Карабах, пътешествията по света, историята на Азербайджан. Всъщност били привлечени от мен на мига щом ме видели на пътя, защото въпреки че не са пътешественици, тяхната дъщеря пътувала по чужбина като бекпекър и се чувстваха съпричастни. Забелязах по-късно, че правеха и други неща, които биха зарадвали дъщеря им, макар тя да не присъстваше, сякаш се учеха от нея и й се възхищаваха. Най-яркият пример беше, когато седнахме за обяд на крайпътен ресторант. За мен имаше салати и чай, но в техните чинии имаше и някакви меса. Докато се хранехме, една кучица се навърташе наоколо видимо гладна. Домъчня ми, че нямам нищо в чинията, което да й дам, но в този момент те започнаха да й подхвърлят парчета от техните порции и дебело подчертаха, че дъщеря им много обичала кучета и други животни. Зарадвах се, защото обикновено мюсюлманите не обичат кучета, считат ги за мръсни и не се отнасят никак добре с тях. Явно тези хора бяха повлияни от наклонностите на дъщеря си в положителен аспект.

Пейзажите край пътя тотално се промениха в посока Баку, планините отстъпиха на същинска пустиня. А наближавайки града, отвсякъде започнаха да изникват гигантски сгради, цяло море от бетон. Моите хора много искаха да ме закарат точно до мястото, където отивах. Извадих от раницата тетрадка с преписани от интернет адреси на евтини хостели в Баку и си харесах един случаен от списъка, носещ интересното име Life time Punjab (4 лв на нощувка). Като прочетох на глас адреса, се оказа, че те знаят точно къде е тази улица - съвсем в центъра на града. Откараха ме до вратата на хостела, а жената много настояваше да се срещнем отново довечера, за да ме запознае с дъщеря си и да ме заведат вътре в най-емблематичните постройки на столицата - Flame towers (кулите пламъци). Момичето преди време е работело там и можело да осигури достъп до бившето си работно място, за да се полюбуваме на гледката от високо. Веднага се навих на поканата и уговорихме място и час за срещата, тъкмо щях да се запозная с дъщерята,  с която явно имахме общи неща. Докато дойде време за срещата, пообиколих доста места из града.

Първо се настаних в хостела, оставих раницата като си взех всички ценни неща, понеже нямам вяра на места като това, със споделени стаи и много влизащи и излизащи хорица. После излязох на разузнавателна обиколка и обикнах от пръв поглед стария град. Баку е наистина впечатляващ град, страхотен е за няколко дни опознаване. Предлага толкова много и разнообразни атракции, пълен е с красиви старинни и модерни мегаломански сгради, има за всеки по нещо. Аз прекарах три дни в града и не успях да видя всичко интересно, но все пак добих една бегла представа как функционира това пренаселено чудо със своите над 2 милиона жители. Много хора на едно място прави всяко място невъзможно за живеене, но атрактивно за едно хвърляне на око. Хора  като мен са съвсем наясно, че тук повече от няколко дни не бива да се остава ако човек иска да запази здрав ум, здраво тяло и най-вече - здрави нерви. Така че аз егоистично идвам, вземам само най-доброто, обирам каймака от всеки град (музеи, изкуство, паркчета, архитектура...) и си бия камшика преди да попадна в капана на отровния въздух, градската водопроводна мрежа, шумните дни и нощи, токсичните взаимоотношения между човеците... Благодарение на краткия си престой във всеки град по света, както и в Баку, мога да кажа, че страхотно си прекарах там и много ми хареса. Градът е фотогеничен, разнообразен и приятен за разходки.

Когато стана време за срещата, отидох на уговореното място точно до самите кули и жената дойде с дъщеря си. Момичето говореше отличен английски и цяла вечер се разхождахме и си приказвахме. Първо посетихме едната от кулите, където тя е работила в луксозен ресторант и колегите й ни пуснаха да се насладим на страхотната гледка. Наистина си я биваше, но нощните снимки без статив през дебелите стъкла на кулата не ми се получиха. Видяното обаче няма как да се забрави, беше внушително. Май се намирахме на 13-ти етаж, а сякаш беше доста по-високо. Кулите са три на брой и най-високата е 182 метра. Завършени са през 2012 като строителството е продължило 6 години. Символизират огъня, който е много важен за азерите и е свързан както с богата на газ земя, така и със зороастризма. Нощем кулите светят като пламъци с менящи се цветове и се виждат от всяка точка на града. 

Следващите два часа се разхождахме в приятни паркчета в подножието на кулите, влязохме в едно магазинче и ми купиха две торби с интересни плодове. Едното беше сушени райски ябълки - много вкусни, а другото го наричат фейхона, но за мен беше нещо ново, за първи път опитах такъв плод. Беше дребен и зелен, много ми хареса. Като наближи да се разделяме, ме заведоха до едно интернет кафе и дори платиха за престоя ми там без да разбера. От много дни нямах достъп до нет и съответно контакт с близките, така че през следващия един час писах вкъщи.

Окъснях доста с прибирането в хостела. Интересно беше това местенце, болезнено ми напомни на хостела в Тбилиси. Всички настанени до един бяха работници пришълци, основно от Пакистан. В Тбилиси бяха иранци, а тук - техните съседи. Шефчето също беше пакистанец, имаше един руснак в моята стая, както и един местен адвокат, чийто апартамент бил в ремонт в момента, но останалите бяха все мургави братя от страната, която така и не успях да посетя. Имаше един страшно досаден, който не зная поради каква причина реши, че докато идва да ме пита нещо или да ми говори, може да посяда на леглото ми. Явно за тях това е нещо нормално, но за мен не е и не искам никой да ми сяда в личното пространство. Тоя беше ужасно приказлив като от устата му като лава на току що изригнал вулкан се лееха празни приказки на килограм. Не казваше нищо смислено, но говореше много. Най-лошото обаче не бяха брътвежите му, а онова, което идва, след като шумното същество заспи. Не млъкваше дори и на сън. Беше настанен на легло в другия край на стаята и дори от там хъркането му ме подлудяваше, а смесвайки се с хъркането на останалите обитатели, ставаше убийствено за нервичките ми, които бяха опънати до краен предел. Исках само да убивам през тази нощ, мечтаех за не особено остро мачете, с което жестоко да ги мъча, докато ги коля. Толкова да се мъчат, колкото аз се мъчех от ужасните звуци, носещи се в пространството около мен и сковаващи времето така, че сякаш беше напълно спряло и утрото отказваше да дойде. Заради оркестъра не мигнах цяла нощ и на сутринта се чувствах като съсипан ветеран от война.

Археологически разкопки в джамияДжамия - музейВътре...Тръгвам си от Лахич с такива гледки...

Някъде по пътя към Баку, пустинята превзема

Магистралата към столицатаУлицата на хостела, където отседнах в БакуИз центъра...Едно наистина готино кътчеСоцът не е заличен

Крепостни стени на стария град

Музеят на литературатаИз стария град...

Старо и ново

Огнените кули по тъмноСветлините се сменят цветовоВътре във фоайето на една от кулите

Гледка от високо

Съседната кулаВечен огън в памет на загинали от азерски куршуми

Трите огнени кули

Нощно БакуПресни и сушени плодовеЛеглото ми в хостела

 

12.11.2019

Дори тежката нощ не успя да отмие ентусиазма, който направо преливаше от мен в ранни зори. Може да ми се спеше ужасно, но станах много рано, измъкнах се от хостела и се заех с приятната си мисия - опознаване на Баку. Първо обаче реших да се отправя към по-трудно достъпните и отдалечени кътчета, представляващи интерес за мен. Например зороастрийския огнен храм Atshgah. Бил е използван като индуистко, сикхско и зороастрийско място за поклонение. Намира се на 30 км от Баку и до него стигнах с градски транспорт като първо трябваше да взема метрото. За голям късмет имах карта, заредена с около 3 маната, която ми бяха дали майката и дъщеря от вчера. Без такава карта не може да се ползва метро и новите автобуси, в старите все още е с кеш и се плаща на шофьора. Метрото беше лудница дори и в този ранен час, голямо блъскане падна. Слязох на станция Koroglu и се прехвърлих на рейс 184, където имах нещастието да се возя при най-грубия и кисел възможен шофьор (или са всичките такива...). Дори не пожела да погледне името на спирката, която му посочвах, молейки го да ми каже кога да сляза. Принудих се да питам други пътници, но явно никой не я знаеше. Добре, че се сетих да измъкна една туристическа брошура със снимка на храма, показах я и хората веднага ми казаха, че е последната спирка. Отдъхнах си, че вече зная къде да сляза. А заради този транспорт успях да се сбълскам с работническия Баку извън напудрения център, та никак не ми харесаха грубите му и изнервени хора, все едно се озовах в омразната ми София, в която повече от ден не мога да издържа, даже и това ми е много.

Доста време се лашках в автобуса, чак в 9:30 се озовах пред храма, където груб пазач ме уведоми, че отваря в 10:00 и дори не ми позволи да чакам на огромния паркинг, а ме отпрати като бъхливо куче. Това подразни местен минувач, който отиде да му направи забележка. Реакцията му не промени факта, че прекарах следващите 30 минути на едни стълби до жп линията. Когато настъпи уречения час, злият пазач ме пусна на паркинга и отидох да си купя билет, бях първият посетител за деня. Добре, че започнах именно с храма днес, защото се оказа цяла одисея стигането до него, а тъкмо когато приключвах посещението си, се изсипаха поне три автобуса адски шумни индийски туристи. Искрено се зарадвах, че си тръгвам точно в този момент. Иначе храмът много ми хареса, освен вечния огън в средата, наоколо имаше отделни помещения с изложени различни артефакти, информационни табели, както и модели на хора от векове назад, изобразяващи различни характерни дейности. Билетът е 4 маната.

Връщането с автобуса беше по-лесно, защото знаех на коя спирка да сляза и не се наложи да общувам с грубите хора от транспорта. После с метрото отидох право до огромния, смайващ с архитектурата си музеен център Heydar Aliyev. Първо разгледах отвън, сградата наистина е смайваща и трябва да се види от всеки възможен ъгъл, най-добре да се обиколи цялата. Отпред имаше страхотна фотографска изложба. За посещение вътре обаче беше страшна цифромания - 15 маната + още 10 за залата с ретро коли. Тоест 25 маната или 25 лв за един музей. Нещо абсурдно ми се видя и се отказах. Върнах се с метрото до стария град, където се отправих към шахския дворец Shirvanshah. И там билетът беше 15 маната, но този път не ми се искаше да се отказвам и опитах да мина с грузинската карта от библиотеката в Тбилиси сякаш е студентска. Момичето зад гишето не се усъмни и понеже нищо не разбираше на грузинския, я прие. Така билетът ми струваше 5 маната. Азербайджан прилагаше двоен стандарт в цените за местни и чужденци, аз попадах в графа "жертви на държавната алчност", тоест чужденци. Трябва да бъдем наказвани, задето посещаваме чужди държави. И вместо да платим дребна сума за посещението на някой музеен обект, за да можем да се запознаем с миналото на съответната страна, трябва да плащаме огромни суми за същото нещо, за което местните плащат стотинки. Просто трябва да бъдем наказани, задето сме "богати". Та билетът за чуждестранни студенти беше 5 маната. И дворецът Shirvanshah определено заслужаваше внимание. Вписан е в ЮНЕСКО и е от 15 век. В комплекса освен дворцовата част, има джамия, мавзолей, останки от бани и красиви входни порти.

Преди да стигна до двореца и недалеч от него, случайно попаднах на малко музейче, в което беше изложено нещо изключително, което не може да се види всеки ден - най-голямата колекция от миниатюрни книги в света. Имаше дори сертификат от "Гинес". Книгите бяха от всевъзможни държави, имаше и български. Впечатлих се доста и разглеждах детайлно колекцията.

Докато се разхождах по уличките на стария град, попаднах на още един интересен и безплатен музей. Сградата всъщност беше джамия и действаше като музей, в който бяха изложени различни стари книги Коран. Стигнах и до известната Maiden tower (Момина кула) - кула с чудна гледка, за която обаче пак се плащаше абсурден билет от 15 лв за чуждоземци. И тук реших да пробвам с картата, пак мина номерът, но и 5 лв бяха много за едната гледка. А самата кула и отдолу беше много впечатляваща. Построена е през 12 век и формата й е доста интересна и нестандартна. Тя също е в списъка на ЮНЕСКО и за нея се носят множество легенди. Една от тях разказва, че по време на вражеска обсада на Баку, девойка, изпратена от боговете, се появила от свещения огън, горящ на кулата. Поискала меч и шлем, предрешила се като войн и излязла да се бие с предводителя на вражеската армия. Победила го и така спасила народа на Баку.

Продължих с обиколката на стария град, а по улиците му бяха плъзнали млади момчета и момичета, предлагащи организирани турове за чуждестранните посетители. Не се спираха да приканват, а с мен винаги удряха на камък не само защото не бях платежоспособен посетител, но и защото дори някой да ми плати, пак няма да се хвана на хорото, не си падам по колективни занятия. Едно от момичетата ме засичаше няколко пъти по улиците днес и накрая ме покани на чай и раздумка в офиса на компанията, за която работеше и който се намираше на десетина метра от последното място, където се засякохме. Реших да вляза да пия един чай, щеше да ми дойде много добре. Вътре вече имаше две "жертви" за турове и наблюдавах внимателно как ги омаяваха, за да се закачат. Всеки път се изумявам колко овча е природата на човека. Без стадо и овчар не може нищичко да направи.

Замръкнах в стария град, много ми беше приятно тук. На връщане към хостела минах през един супермаркет да купя нещо за ядене, трябваше и да се яде все пак, поне вечер като няма вече какво да разглеждам. Хапнах набързо и след един душ и пране на дрехи, се настаних в леглото и се заех с писане за изминалите дни. Досадният пакистанец обаче не спираше да приказва, в тоя момент ми се струваше, че имам нещастието да съм в една стая с най-досадното и натрапчиво същество на планената. Не му отговарях изобщо, но монологът продължаваше. Накрая не се сдържах и си минах на нормалното държание с такива хора - казах му, че ми пречи, че ми досажда и да ми се маха от главата, да си намери друг слушател. През цялото време пиеше сам една бутилка вино и непрекъснато ми предлагаше и аз да пия, така че вероятно беше и пиян, освен прост и досаден. Разстрои се от държанието ми и се махна, най-после! Трябвало още отначало да почна с лошо. Дори след като се разсърди и махна, спасение от хъркането за мен нямаше, колективът се събра след като всички квартиранти си легнаха и адът за мен започна. Как ли не си завивах главата, но нищо не помогна при моя крайно остър и допълнително изострен от пътешествията слух.

Входът на зороастрийския огнен храм Atshgah Модел възстановка

Ето го и храмът

Около стените на храма е така

Обратно в БакуМузеен център Heydar Aliyev

Крепостни стени в стария градУникален музей на миниатюрните книги

Българската следаСертификат от Гинес за най-голяма колекция - 2913 миниатюрни книгиДжамията до дворецаВ двореца Shirvanshah Умален размер на стария град IcherisheherДжамия Байлар

МавзолейКъщичка за коткиКоран - стари ръкописи

Баните Гаджи Гаиба

Момината кула - Maiden towerВътреДигитално изображение на момата и кулата

Гледки от кулата

Кулата отстрани