Камино де Сантяго - част 4 - от Вияказар де Сирга до Рабанал дел Камино

паметник на пилигрим в Леон

Съвсем наскоро открих това и вече е сред любимите ми - https://www.youtube.com/watch?v=ytMqO-WQpQ4



Ден 12 - Villacazar de Sirga - San Nicolas del Real Camino - 38 км

Сутринта французойката домакиня ми приготви мляко с какао, след като разбра, че не пия кафе и не искам чай в тази жега. Изкуши ме с млякото, защото само на това не мога да откажа колкото и да е жежко. Отново тръгнах, след като всички останали вече бяха напуснали хостела. Алфонсо отдавна бе заминал, нали амбицията му беше над 50 км, а знаеше, че много ще му се подигравам ако пак го засека някъде напред, защото аз повече от 40-42 на ден не исках да вървя. Беше твърде болезнено за пришките ми и при цялото ми безсъние и постоянните спирания за интернет, разглеждане на забележителности и лежане по пейки, въобще не исках да вдигам норматива. Знаех, че ако реша мога и 60 да извървя, но после на човек няма да приличам и кожата на ходилата ми ще опада. Не вярвах на приказките на напористия италианец, че днес ще извърви над 50 км и не се съмнявах, че ще го видя някъде напред :)

Първият град по маршрута бе Carrion de los Condes, доста приятно местенце с безплатен wifi до общината, където веднага заседнах да пиша имейли и повече от час си отлетя. Купих си хляб в едно магазинче и поех към следващия участък от Каминото - 17 километров преход без капка вода и населено място. Домакините в хостела ме бяха предупредили да си нося повече вода, определно щеше да ми трябва в жегата, която тъкмо по това време на деня настъпваше и не отпускаше до 5-6 следобед. Всъщност нямах нищо против жегата, не ми пречеше и дори ме зареждаше, чувствам се като слънчев панел, когато съм на слънце :) Дава ми толкова енергия, много рядко като ми се напече силно главата, ми става малко криво, но се търпи.

Тъкмо в края на Carrion видях едно момиче поклонничка да чака на стоп, очевидно искаше да не върви през безводния и грозен участък. Наистина тази част на Каминото не беше никак приятна. Някъде по безкрайния черен път се появи човек на кон, който ме заговори и ми каза, че това бил много труден преход. Отвърнах му, че си е съвсем нормален, единствената разлика е, че няма вода често, както обикновено по Каминото. Пожела ми успех и приятен ден. През цялото време не свалях очи от коня, който беше невероятно красив и добре гледан, типичен кон за езда. Прииска ми се да съм на мястото на човека, да яхна прекрасния Вихрогон и да полетя с него през полята право към хоризонта и отвъд него. За съжаление обаче конят си замина, а аз си останах в пустоща на Каминото да си пея "Ние сме войници и вървим напред..." до припадък. Понеже както споменах няколко публикации назад, музиката ми магически се изпари от картата на телефона, а това ми причиняваше огромно страдание, трябваше да си пея. Не мога да живея без музика, всеки си има наркотик и това е моят! Поради това се налагаше постоянно да пея и както започнах с "ние сме войници", така си продължих и до края на Каминото. Като изпреварвах други пилигрими, спирах да пея, за да не се разбягат все пак :) Неведнъж ме изпреварваха колоездачи и бяха принудени да чуят моето грачене, понеже ги чувах твърде късно, за да спра. Основният потърпевш обаче бях аз, защото вместо да слушам любимите си песни, трябваше да слушам непоносимото си собствено пеене. Беше чисто наказание.

Като стигнах първото село след дългия безводен участък, веднага забелязах примамливата чешма вдясно от пътя. Водата ми беше свършила, въпреки че тръгнах с 3 литра. Напълних бутилките, поразгледах селото, взех печат в хостела, където вече се настаняваха доста пилигрими нищо, че още беше обед. Починах под една сянка колкото да ми изстине напечената глава и продължих нататък. Имаше 6 км до другото село, които взех на един дъх. В селцето се излегнах на една пейка, събух си сандалите и подремнах половин час. После с нови сили подминах още няколко селца и се спрях в San Nicolas del Real Camino. Реших да приключа за деня, селото ми хареса, защото беше малко и спокойно, имаше огромна поляна със зона за отдих за пилигрими, където се настаних на палатка. Преди да я разпъна, попитах местен човек дали е безопасно да спя там, дали няма да дойдат гамени да ме тормозят, както се случи във Вентоса. Човекът категорично заяви, че селото е много спокойно и няма никакъв проблем да спя там. Привечер селският тракторист си паркира трактора недалеч от палатката ми, а две възрастни жени си разхождаха кучетата по главната улица на селото. Не се впечатлиха никак от палатката, колко ли други като мен са спали на това място. С това се изчерпваше животът в селото, след залез слънце нямаше жив човек по улиците и всичко потъна в блажена тишина. Прекарах спокойна нощ, най-сетне в палатката, без хъркащи пилигрими наоколо!


Ден 13 - San Nicolas del Real Camino - Reliegos - 38 км

Спах до възможно най-късно. Докато събирах палатката, минаващите по пътя пилигрими ме гледаха с любопитство. На един дъх взех осемте километра до Sahagun, където имаше пазар, разгледах няколко църкви и се отбих в супермаркета да заредя с провизии. Хапнах плодово кисело мляко като за пореден път го ядох с пръсти, без лъжица. Така се научих още в Холандия, понеже не си взех лъжица от къщи, за да не ми тежи допълнително. А пластмасовите лъжици в супермаркета ги продаваха в пакети по много. Грозна картинка за възпитаните хора от 21-ви век, така че гледах много да не се набивам на очи, докато бъркам в кофичката с пръсти и си хапвам сладко сладко като Мечо Пух от гърне с медец :) Ако бях в Индия никой нямаше да се впечатли.

Каминото цял ден минаваше покрай шосето, добре че в някои участъци бяха насадили рехави редици дървета  и имаше сянка. След El Burgo Ranero не се виждаше ни един пилигрим, всички явно бяха спрели там. Следобедното слънце жулеше здраво, а аз поех по 13 километровия безводен участък до Релиегос. Не само, че нямаше ходещи, но нямаше и коли по пътя, което беше голям плюс, защото Каминото все така беше покрай шосето. В селцето Релиегос веднага налетях на бара, където имаше множество насядали пилигрими. Видях един познат испанец, зачудих се как е стигнал тук преди мен, след като би трябвало да е дни назад и не се чудих дълго, той си призна, че взел автобуса за част от Каминото. След като се измих на чешмата и напълних шишетата с вода, отидох в бара да си взема печат. Този бар беше специален, беше целия изрисуван с какви ли не надписи и драсканици от минали пилигрими, имаше дори българското знаме на една от стените :) Беше готино местенце, радвах се да имам печат от там. На излизане ме заговориха виетнамец, живеещ в Швейцария и австриец, поканиха ме да седна при тях на раздумка. Пиеха алкохол, пушеха и останаха видимо разочаровани, че аз не правя нито едно от двете, защото искаха да ме черпят. Поседях при тях половин час и ми омръзна, беше вече късно и реших да разпъвам палатката. Те ми казаха, че също са на палатки и ще ги разпъват по-късно на поляната пред бара. Лесно реших и аз да разпъна там, беше най-подходящото място в селото. Австриецът като видя, че започва да се стъмнява, също се засили да си разпъне палатката, защото по-късно щял да бъде твърде пиян и щяло да му бъде много трудно. Виетнамецът последва примера му, явно наистина смятаха да се напиват. Аз разпънах палатката за две минути, а те се мъчиха с техните поне 15-20. Когато заспивах, още ги чувах как кълнат проклетите си палатки, явно от незнание как да ги разпънат. Мина ми през ум да изляза да им помогна, но умората надделя и заспах с тази мисъл, която така и не осъществих. На сутринта станах преди тях и видях палатките им успешно разпънати, а от едната се чуваше хъркане...


Ден 14 - Reliegos - Leon - 28 км

Километрите до Mansilla de las Mulas въобще не ги усетих, там спрях да хапна хляб за закуска и продължих с бодра стъпка към Леон. Отново си правех някакви сметчици как ще мина 28-те километра до там бързо и ще ми останат много часове да разгледам града, а после и ще изляза от него преди тъмно. Този път обаче ме глождеше и малко съмнение, че нещата изобщо няма да се получат така бързо, също както стана в Бургос. Имах и нова пришка на кутрето на единия крак, която адски болеше и понякога ме изнервяше до краен предел, та започвах да ругая като каруцар в почивките, през които не пеех "ние сме войници". Най-често звучащият от моята уста израз по Каминото беше "мамка му и прасе!" :) И винаги беше във връзка с пришките.

Някъде десетина километра преди Леон настигнах позната фигура с камуфлажни панталони, още в гръб познах, че е италианецът Алфонсо, той беше единствен по Каминото с камуфлажни панталони и нямаше как да го сбъркам. Куцаше като магаре с два счупени крака и се подпираше на две дебели дървени тояги.
Лесно го настигнах и той се опули като ме видя. Питах го какво му се е случило, той се натъжи и каза, че предния ден извървял 54 км. Естествено си прецакал краката и бил на доктор, който му казал, че не трябва да продължава да ходи. Знаех, че му е гадно, но ми стана смешно от цялата му глупост и наивност. Беше толкова надъхан да ме надходи, че си съсипа цялото Камино. Така и не разбрах какъв му бе проблема и защо ме приемаше за такава конкуренция. Още като ме видя хвърли на земята тоягите и рязко ускори ход, за да върви успоредно с мен. Аз забързвах крачка все повече и той не отстъпваше, сигурно адски го болеше, но не изоставаше. Наричаше ме warrior (войн) и питаше дали всички българи сме толкова силни и издръжливи. Повървях малко с него като забавих темпо, за да не го мъча. На една чешма с кът за отдих го оставих при групичка други италианци да си почива и продължих с моето си темпо към Леон. Влизането в града далеч не бе толкова неприятно като това в Бургос, нямаше безкрайни индустриални зони. Попаднах на отворен гигантски супермаркет Карфур, откъдето си купих разни вкуснотии, имаше дори wifi и останах на Интернет. Беше неделя и почти всичко беше затворено. Увлякох се на интернета и като погледнах колко е часа, прецених че нищо няма да мога да разгледам в Леон ако не остана да нощувам, защото веднага трябва да тръгвам да излизам от града ако искам да намеря място за палатка преди тъмно. Реших да прежаля 5 евро и да преспя в най-евтиния хостел за пилигрими, за да мога добре да обиколя града. Речено - сторено. Хвърлих раницата на леглото, изкъпах се и изпрах мръсните дрехи, взех си карта от туристическия инфо център и поех на разходка из големия град. Тъкмо като излизах, Алфонсо беше пристигнал и го настаняваха. Каза, че може би ще е до тук с Каминото, смяташе да остане няколко дни в Леон и да види какво ще стане с краката му, но не изглеждаше много обнадежден. Това беше последният път, когато го видях. По едно си приличахме много - обичахме предизвикателствата и трудностите. Само че аз имах достатъчно акъл да преценя кога си струва и кога - не. Ако имаш да вървиш 850 км и се надцениш дори един ден, ще се провалиш, трябва всеки ден да разпределяш силите и ресурсите си абсолютно точно и прецизно, защото една такава грешка не прощава и губиш всичко. Алфонсо беше твърде наивен и сам се прецака.
Леон се оказа много красив град с купища забележителности. Разходих се колкото можах, наслаждавах се на старите църкви, оживени паркове и малки улички, а в края на деня си купих кенче студена фанта и седнах на една пейка в парка да я изпия и да наблюдавам минаващите хора. Парковете за мен бяха най-разтоварващото място навсякъде в европейските градове. На смрачаване се прибрах в хостела и отново заседнах на Интернет. Съседите ми по легло бяха само жени, така че нямаше много какво да си кажем, комуникацията с жени определено не ми се удава, няма за какво да се говори с повечето от тях. Всичките наоколо бяха някакви сдухани, уморени, скучни и безлични. Този хостел имаше 132 легла и беше доста пълен, конкуренцията за достъп до контактите с ток беше голяма и вечерта до късно чаках батериите ми да се заредят.


Ден 15 - Leon - Santibanez de Valdeiglesias - 36,5 км

Още в 5 сутринта спящите по околните легла скочиха и почнаха да си приготвят багажите. Бяха толкова шумни, че не можеше да се спи. Исках да спя поне до 7, мъчих се, но само дремех и накрая и аз станах. Пак напуснах хостела сред последните, седнах на пейка в парка да закуся нахут в буркан и домат. На излизане от Леон ме очакваше много приятна изненада. Докато минавах покрай автобусна спирка, една жена ми каза "здравей". Подскочих, спрях и отвърнах на поздрава. Беше българка, която забелязала знамето на раницата ми :) От 15 години живеела в Леон, сега чакаше автобуса за работа. Заговорихме се, каза че и друг път е виждала българи по каминото и много се радвала, че има хора, които го вървят. Още преди да се сетя да я попитам как се казва, автобусът дойде и сложи край на раздумката. Пожела ми много успех на раздяла. Изкефих се от срещата и ми беше весело цял ден. Следващият участък от Каминото бе много неприятен, защото се вървеше покрай натоварено шосе чак до Hospital de Orbigo. В селцето San Martin del Camino един човек бе отворил малка сергия, където слагаше печат на минаващите пилигрими и им даваше бисквити и бонбони. По пътя се заговорих с възрастен словенец, който сподели, че днес тръгнал да върви в 3 през нощта. Така и не разбрах тия хора луди ли са, за какво им е да тръгват толкова рано в тъмницата! Имаше много пилигрими, които вървяха посред нощ на челници и не можеха да видят нищо от пътя. Словенецът се канеше да спира всеки момент, а не беше дори обяд.
В Хоспитал де Орбиго спрях да се полюбувам на моста от 13-ти век, седнах и в центъра да хапна. Не след дълго на съседната пейка седна белгийски колоездач, който ме заговори и пита откъде съм. Като му казах България, започна да ми изрежда къде е бил и назова толкова много градове и села в Родопите, че свят ми се зави. Бил идвал и в Хасково, обикалял България с колело, познаваше перфектно Родопите. След кратък разговор той остана да се настанява в градчето, а аз продължих по пътя. След Villares de Orbigo реших да си търся място за спане, голият кър отстъпи пред ниските планинки и започна да става по-подходящо за палатка. Срещнах местен с колело, който ми каза, че преди село Santibanez Valdeiglesias има къщичка с двор, където много често виждал пилигрими да палаткуват. И наистина - не след дълго стигнах въпросната къщичка и пред нея вече имаше опънати две палатки. Не се виждаха обитателите им, може би спяха, така че и аз тихичко се настаних и си легнах да спя, макар още да не беше тъмно. Гледката към селото беше прекрасна и очаквах да прекарам спокойна нощ.


Ден 16 - Santibanez de Valdeiglesias - Rabanal del Camino - 33,5 км

Спах сравнително добре, въпреки че имаше вятър, който блъскаше по палатката. Сутринта другите палатки не даваха признаци да има живот в тях, така и не се запознах с обитателите им. Събрах всичко и тръгнах към Асторга. По пътя в нищото се появи къща със сергия, предлагаща безплатна храна за пилигрими. Човекът, който живеел там повече от 7 години по неговите думи, беше приятен и разказа, че няма нито ток, нито вода, но е много щастлив и нищо не му трябва. Мястото се наричаше "къщата на Бог". Имаше и печат във формата на сърце, който си сложих в креденсиала като първи за деня.
В Асторга имаше голям и шумен пазар, а пред всяка църква и на всеки площад стоеше по някоя просеща циганка, вероятно румънка или българка. Бяха доста нагли и неприятни, навираха се в хората и подрънкваха пластмасови чашки със стотинки. Доста време търсех wifi по улиците, но никъде не намерих. Обиколих добре центъра и интересните места в града, седнах в един парк да хапна и продължих по пътя. В следващите села спирах за кратки почивки, а преди да стигна Rabanal del Camino, се натъкнах на готин стол с вид на царски трон насред гората в нищото. Седнах на него и поседях поне половин час. Вече беше късен следобед и не очаквах някой да се появи по пътя, но се зададе възрастен пилигрим с атрактивен вид. Държеше дълга тояжка със закачена на върха й кратунка, имаше голяма сиво-бяла брада и шапка като на Индиана Джоунс. Спря се при мен и веднага ме заговори, изглеждаше много усмихнат и щастлив човек. Престави се като Пепе, сподели, че това е 46-тото му Камино. В рамките на 31 години е извървял пътя 46 пъти. Извади да ми покаже пилигримските си паспорти, препълнени с печати, беше събрал всеки възможен печат по маршрута. Завърза ми една кратунка на раницата, която надписа с маркер специално за мен. Подари ми стикери и визитката си. Допаднахме си, беше ми много интересен и продължихме заедно последните 2 километра до Рабанал. Разказваше ми доста неща за Каминото, а преди селото ми показа изгорелия дънер на огромно дърво, което било много специално, но било поразено от гръм и изгоряло. В Рабанал се разделихме, той отиде да спи в някакъв платен хостел, а аз се запътих към безплатния, който се намираше точно до църквата. Там ме посрещнаха домакини англичани, настаниха ме и след дежурните процедури по къпане и пране, излязох да разгледам селото. Както и много други села по пътя, това също приличаше поразително на българско село със стари къщи. Беше прекрасно и много спокойно. За голямо мое учудване, през нощта никой не хъркаше в стаята, така че успях и да спя. Сутринта домакините бяха приготвили закуска и чай, хапнах малко и въобще не бързах да напускам хостела, амбициите ми за следващия ден бяха да стигна само до Понферада, което значи 34 км, тоест нямаше закъде да се бърза.

Следва продължение...

в Carrion de los Condes

поредната пенсионирана обувка :)

в San Nicolas del Real Camino

в Sahagun...

пазарът се ширеше по главните улици

Каминото най-често минаваше покрай шосето

барът в Reliegos беше много интересен, а се усещаше и българско присъствие :)

беше спокойна нощ и имах съседи, на заден план е барът

изгрев

маркировка точно преди Леон

стените на стария град

из Леон...

катедралата

интересни къщички на изхода на Леон

тук каминото се разделя

щъркелите бяха навсякъде

айде не остана!

легендарният мост в Hospital de Orbigo

гигантска лукова глава се търкаляше по пътя

така и не се запознах със съседите по палатка тук

гледката от палатката

поредица "пришки", това болеше и не се оправи до края на Каминото

и това болеше доста

село Santibanez Valdeiglesias

котурки за малки теленца

един човек бе отворил сергия с безплатна храна за пилигрими, мястото се наричаше "къщата на Бог"

Асторга в далечината

влизане в Асторга

голям пазар в центъра

катедралата

направо не повярвах на очите си!! жалко, че беше закрит :(

царски трон в нищото, възползвах се :)

един от многото пилигримски паспорти на Пепе, безкрайно дълъг и пълен

в Рабанал дел Камино

хостелът си го биваше

църквата е точно до хостела

имаше и нещо като къмпинг в селото