Белгия - Брюж и Антверпен за втори път

приказният Брюж

Брюж е безспорно най-туристическия град в Белгия, всички го посещават и навсякъде гъмжи от туристи. Много е красив, но преди 10 сутринта, когато тълпите още не са тръгнали. В инфоцентъра има безплатен wifi, от там взех карта и тръгнах да опознавам града. Поех по една от улиците, отрупани с магазини за шоколад и заточих лиги по витрините. Тук не валеше, което бе необичайно, защото точно в този район най-много вали. Докато се разхождах из центъра, някакъв странен тип се залепи за мен и почна да ме следи, явно мислейки си, че не забелязвам. Като седнах на площада да ям бисквити, застана наблизо и се правеше, че си говори по телефона. Стоя докато аз се приготвих да си тръгвам, след което ме заговори на английски с оферта да пием алкохол. Догади ми се и почти го изгоних, не очаквах подобно нежелано внимание.
Накъдето и да се обърнеш в Брюж, виждаш туристи. Общо взето мога да сравня Брюж със Сливен ако перифразирам популярния лаф: "Наведеш се - камък. Изправиш се - вятър. Обърнеш се - циганин." Тук обаче ще бъде така: "Наведеш се - турист, изправиш се - турист, обърнеш се - пак турист!" В каналите е пълно с лодки, натежали от тежки туристически туловища, по улиците щъкат файтони с коне със загладен косъм, големи групи с екскурзоводи задръстват улиците, заведенията имат вид на постоянно пълни... Така и не чух фламандска реч, но пък що езици доловиха ушите ми... върхът беше като дочух и българска реч! Мъж, жена и синът им минаха покрай мен говорейки си и изобщо не разбраха, че ги разбирам. Хрумна ми да ги заговоря, но се отказах, а и кой знае още колко българи има сред тълпите, тук просто има всякакви.


Ориентирах се в обстановката и картата, набелязах си какво ще обикалям на следващия ден и се запътих към дома на хоста ми. Барт е преподавател по музика и голям фен на класическата музика, за което определено споделяме общ интерес. От тук обаче почват различията - той е голям защитник на Европейския съюз и проведохме дълги дискусии на тази тема. Принципно е много лоша идея да се спори с мен относно Европейския съюз, понеже мнението ми е твърде категорично, за да бъде дискутирано, но Барт искаше да говорим именно затова. В крайна сметка нито той ме убеди в неговото, нито аз него в моето, така че разговорите бяха безсмислени и само наливаха масло в огъня, а аз като видях, че той много се пали, започнах да си премълчавам някои неща, за да не стане караница накрая. И на следващия ден просто отбягвах темата и кимах в съгласие, за да си помисли, че ме е убедил и да не се разправяме. Много ми е неприятно да споря на теми, по които имам абсолютно твърдо мнение и много добре зная, че нито аз него ще убедя, нито той мен. Би ми било далеч по-интересно да науча нещо от него на интересна за мен тема, отколкото да спорим кой е прав и кой е крив.
Барт е вървял Камино де Сантяго и ми показа принтирана фото-книга с неговите снимки от там. Даде ми да разгледам и разни карти на Каминото, за да се ориентирам в маршрута.

На сутринта той трябваше да излиза за работа в 6:30, така че и аз излязох по същото време. Брюж в този ранен час нямаше нищо общо с града, който заварих предната вечер. По улиците бяха наредени само чували с боклук, очакващи да бъдат събрани, нямаше и следа от туристи. Денят обещаваше да е слънчев, разходих се до вятърните мелници покрай главния канал, снимах огледалните отражения на къщите по някои от другите канали, прекарах дълги часове в ходене из уличките на града на чисто произволен принцип, без дори да гледам картата. По едно време се усетих, че вече обиколих всичко. Беше едва обяд, а градът беше преборен, не ми оставаше друго освен да повтарям същите места. Спрях да обядвам филийка хляб, докато мечтаех да пробвам белгийски шоколад от лъскавите шоколадови магазини. Белгия е известна с шоколада и бирата и понеже бира не пия, остава да пробвам шоколада. Следобед небето се заоблачи, а аз отидох в библиотеката. Стана ми навик да ходя там и да чета книги на английски във всеки град от пътуването досега. Толкова ми е приятно и спокойно в библиотеките, и всичките тези книги, всичкото това знание, което ако имаше начин да налея с фуния в главата си, за да знам всичко :) Много ми се четеше, затова прекарах няколко часа с книгите. После направих нова разходка из града, вече бе пълно с туристи и не беше никак спокойно, но все пак атмосферата ми хареса, Брюж е много приятен град.

На другата сутрин още в 6:30 бях в пълна готовност за стоп обратно до Антверпен. Реших да пробвам по националния път, вместо по магистралата, за да избегна евентуално влизане в Гент. Походих до края на Брюж и застанах с табела "Антверп". Канеше се да вали, почаках около 15 минути и ме взе много приятен човек директно за Антверпен. Информира ме за всички предстоящи културни и музикални събития в града, за музеите, изложбите... предложи да ме остави в един парк, който се намира на около час пеша от центъра и в който има множество скулптури. Веднага се съгласих, имах цял ден свободен чак до 16:00 да разглеждам Антверпен за втори път и много се зарадвах на нещо ново и непосетено. Паркът се оказа разкошен, имаше доста за обикаляне и усмихнатата лелка в посетителския център бе така любезна да ми предложи да оставя раницата си при нея, за да не ми тежи докато разглеждам. Обиколих всички части на парка и се отправих към центъра. Отбих се в друг много приятен парк, където заваля страшен порой и гъстата корона на едно дърво не ме опази от дъждовните капки, все пак се намокрих. Като спря да вали поех към библиотеката, реших че денят е твърде дъждовен за повече обикаляне с раница, а и вече почти нямаше място, което да не познавам в Антверп. Библиотеката там ми беше много любима, цареше пълно спокойствие и имаше купища книги, в които забих нос за няколко часа. Важно е да се знае, че в библиотеката има безплатни шкафчета за заключване на раници и дори моята голяма раница се побира в тях. Тоест ако човек иска да си остави багажа и да обикаля града, може да го заключи в библиотеката. Понеже има и други библиотеки в града, тази за която говоря, се казва Permeke. Работното време е от 10:00 до 17:00 понеделник до събота и от 10:00 до 14:00 в неделя. Горещо препоръчвам като едно от любимите ми места, за всички фенове на библиотек-туризма!

Причината да дойда втори път до Антверпен беше срещата с един приятел - Митко, когото познавам от 2010-та и който живееше в Хасково, а сега живее в Португалия и работи в Белгия. Митко е пътешественик, каучсърфър и възможно най-интересния и приятен човек, с когото можете да си прекарвате времето. За да поясня точно колко интересен и приятен ми е на мен, ще кажа, че е един от хората, броящи се на пръстите на едната ми ръка, с които никога не може да ми писне да общувам и колкото повече време прекарвам с тях, толкова ми е по-интересно. Който ме познава знае, че такива хора почти не съществуват, с всеки ми писва едва след няколко часа и търся отново най-близката ми приятелка - самотата. С Митко никога не ми е омръзвало, а това е голямо постижение, което малцина са достигнали :) И понеже съдбата е гадно нещо, през 2011-та той замина да живее в Португалия, а аз на стоп за Африка. Иронията е, че дотогава сме живяли на почти една и съща улица и никога не сме се срещали, а Митко още преди да се запознаем беше направил невероятно пътешествие с колело от Хасково до Египет през Турция, Сирия и Йордания. Благодарение на каучсърфинг обаче, сега го познавам и се радвам на новата възможност да се видим. През изминалите 5 години комуникирахме само по интернет и когато му писах, че ще ходя в Белгия, веднага се разбрахме да се срещнем там. Първият път като бях в Антверпен, той беше на работа и нямаше да може да ми отдели време, така че се върнах втори път, когато е свободен. Митко работи като заварчик по изграждането на платформи за Северно море. Мечтае да си купи яхта и да плава по света, но по времето, когато му бях на гости, още не беше плавал и не знаеше дали ще му хареса (сега вече знае - харесва му много).
Точно в 16:00 бях пред вратата на блока, в който живее. И тук се оказа, че сме били почти съседи - предните ми домакини Илли и Марлийн живеят на 3 минути пеш от неговия блок. И музеят MAS е на една ръка разстояние.

Митко ме посрещна, хвърлих раницата, изкъпах се и излязохме на разходка из града. Благодарение на него научих доста интересни неща за самия град като например, че там се намира най-старият небостъргач в Европа. Висок е близо 100 метра и в днешно време не изглежда особено впечатляващ, представям си какво чудо е било като са го построили. Кулата на катедралата е най-високата сграда в Антверпен в момента и достига 123 метра. Също така Антверп е градът на Рубенс, къщата, в която е живял и творил се намира тук, както и гробът му, разположен в църквата Сейнт Джеймс. Тя е изградена на мястото на приют за поклонниците по пътя към Сантяго де Компостела.

Пристанището на Антверпен е второ по големина в Европа след това на Ротердам, а населението на града е около половин милион души без предградията. Заедно с тях броят на жителите става близо 1 200 000. Антверпен е вторият по големина град в Белгия след Брюксел.

С Митко се разходихме около всичките ми вече любими места из града като минахме и по някои улички, които все още не познавах. За вечеря той беше решил да ходим на индийски вегетариански ресторант :) Той също е вегетарианец от много години, а за мое голямо учудване не беше пробвал досега индийска кухня. Ресторантът имаше опция бюфет, плащаш 10 евро и ядеш колкото и каквото си искаш. Бюфетът винаги ме е плашел, защото имам силната склонност да се нахвърлям, а същевременно робувам на правилото, че каквото се сложи в чинията, трябва да се изяде. Във всичките ми пътувания, поради чисто финансовия фактор, винаги е имало ограничения относно храната, изразяващи се в консумация на неща, които мразя и няма шанс да ям като съм си вкъщи. И когато тези неща трябва да ги ям всеки ден, и изведнъж излезе възможност за ядене на нещо вкусно, различно, че и любимо, губя мярка за количеството и гледам да се натъпча като за последно, сякаш светът ще свърши веднага след това. Така стана и на индийския ресторант, за никого не е тайна, че индийската кухня ми е любима и мога да ям, да ям, да ям.... :) Само че след като толкова предни дни пропусках обяда или хапвах нещо съвсем малко, изведнъж напълних чинията с какви ли не от люти по-люти манджи и взех, че се подлютих, чак свят ми се зави :) За лош късмет не се сетих да обясня на Митко, че индийска храна не се яде така, както аз я ям - мъничко ориз по средата и по много от всички други манджи. Напротив - слага се много ориз и по малко от другите, защото всичките до една са люти и като ги добавиш към ориза, лютото е поносимо, но като ги ядеш без ориз, устата ти гори! И така, заради мен на Митко му дойде в повече лютото, а и на мен този път, защото на необядвал стомах една огромна чиния, пълна с какви ли не лютивости, не му се отразява добре. Добре, че беше напитката "ласи", с която облекчихме лютите мъки и която беше толкова вкусна, колкото и в Индия, храната в този ресторант беше достоверно индийска, а не приготвена като за чужденци. Понеже никой от нас не би оставил храна в чинията си, преглътнахме тежко всички люти хапки и си тръгнахме с пълни стомаси. Толкова зверски се натъпках, че дори отхвърлих предложението на Митко за сладолед, а до този момент си мислех, че на сладолед никога не мога да откажа.

Прибрахме се в квартирата и цяла нощ се опитвах да заспя под звуците на сирените, които се чуваха под прозореца на определен интервал от време, чак до сутринта. Още от Холандия имах проблеми със съня, които продължиха и доста след Белгия, дори и на Каминото. Отначало си мислех, че е заради шумовете (пияни хора, трамваи, котки и какво ли още не), които имаше почти навсякъде, където спях, но добрият пътешественик трябва моментално да се научи да игнорира тези шумове и да спи въпреки тях, защото иначе е обречен да се прозява по цял ден и с времето да се превърне в недоспало зомби. Точно това ставаше и с мен, на другия ден така ми се спеше, а причината за ставащото вече хронично безсъние остана загадка. На всичко отгоре валеше дъжд и времето беше още по-приспивно. Не ми се ставаше от леглото и се олежавах до късно, след което отидохме до обществените перални и сушилни да си перем дрехите. Нямах почти никакви останали чисти дрехи, пералнята дойде точно навреме.
За обяд Митко приготви едно от неговите фантастични смутита с ягоди, банани, манго, ядки, фурми и ленено семе - убийствено добра комбинация! Изпиваш две чаши от това и не ти трябва да ядеш нищо през остатъка от деня. Почерпи ме и бял шоколад, който взех за из път, за първи път пробвах белгийски шоколад в Белгия и много ми хареса!

Следобед беше време да се ориентирам към тръгване, защото планирах да посетя Мехелен и да стигна Лювен същия ден. Не, че бяха далеч или че аз се съмнявах в успеваемостта на стопа в Белгия, но имам навик да тръгвам рано, за да пътувам спокойно и да стигам на време. Митко ме изпрати до мястото за стоп като взехме градски автобус до там, защото валеше. За късмет докато стопирах дъждът беше спрял. Митко искаше да види колко време ще чакам и застана недалеч от мястото, на което стопирах с табела "Меchelen". Засече ми точно 5 минути преди да ме вземе бус със супер приятен човек директно за там...


Не мога да не завърша с поздрав - нещо много, много любимо :)

https://www.youtube.com/watch?v=psuRGfAaju4

табелата помогна както обикновено, не чаках и една минута

в центъра на Брюж

"пестете водата, пийте белгийска бира" :)

инструменти от шоколад :)

футболна вълна

магазин за бонбони :)

мостът се вдига, за да мине кораб по канала

фаетоните са туристическа атракция

още сладки изкушения

стаята ми в Брюж

за втори път в Антверпен - паркът със скулптурите

забелязахте ли зайчето :)

забележете евреите и облеклото им :)

Камино де Сантяго започва още от тук

индийската вечеря :)

ласи

ето защо стопът в Белгия толкова върви - даже го рекламират :)