Иран - част 2 - сред чудесата на Кашан и Исфахан


в баните на султан Амир Ахмад, Кашан
Като за начало - една прекрасна песен, поздрав за индивидуалистите, които не се огъват пред нищо и никого, следвайки своя път независимо от последствията...
This Is Me...
https://www.youtube.com/watch?v=iojJGXmEe4k
When the sharpest words wanna cut me down
I'm gonna send a flood, gonna drown them out
I am brave, I am bruised
I am who I'm meant to be,
this is me
Look out 'cause here I come
And I'm marching on to the beat I drum
I'm not scared to be seen
I make no apologies,
this is me

05.07.2018
Многочасовото пътуване от Техеран до Голпайган с Масуд беше истинско удоволствие. Той въобще не беше типичен иранец, говореше отличен английски, беше много отворен и любопитен, сякаш и пълен атеист, беше се изнесъл от дома на родителите си и живееше сам в Техеран. Не беше и женен, което никак не се нравеше на религиозните му баба и дядо. На всичко отгоре беше стопаджия и знаеше много добре какво правя, пътувайки на стоп. Даде ми безценни съвети по отношение на стопа в Иран. От него научих нещо много полезно - как да разпознавам цифрите на фарси (учеше ме и ме изпитваше по регистрационните номера на колите) също така коя регистрация от кой район е. Така знаех горе-долу коя кола откъде идва и накъде отива. Още като се качих в колата, ме почерпи безалкохолна бира. Това ми е втората безалкохолна бира в живота - пълна отврат. Алкохолна така и не опитах и никога няма да опитам, стига ми безалкохолната.
За да стане още по-приятно возенето, Масуд пускаше страхотна музика през целия път, както американски и европейски песни, така и модерни нелегални ирански. Каза, че техните певици живеят и творят само в чужбина, поради забраната да пеят в собствената си страна.
Нямаше нещо по пътя, за което Масуд да не ми обясни какво е и каква е историята му. Малко след Техеран видяхме огромна holy shrine - гигантски комплекс-гробница с останките на Имам Хомейни - основоположникът на Ислямска република Иран и водачът на революцията през 1979 г. До голяма степен на него се дължи преминаването на Иран от монархия в ислямска република. Бил е принуден да напусне Иран понеже не е бил съгласен с режима на шах Мохамед Реза Пахлави, който 25 години е управлявал Иран, подкрепян от САЩ и докарал народа до жестока бедност. Той въвежда изискване за образование на ислямските свещеници, което, заедно с даването на избирателни и други граждански права на жените, нарушава старите ислямски традиции в държавата и му създава врагове сред религиозната общност.
Хомейни напуснал Иран и пребивавал в Ирак, както и в Париж, Франция, а когато започнала революцията в Иран, се завърнал и поел властта мигновено като обявил страната за ислямска република и налагал властта си чрез контрол с полицията и армията. Въвел жестоки наказания и строги религиозни порядки в страната.
Не спряхме да посетим гробницата му и по-добре, седмица по-късно влязох да посетя един подобен комплекс в Машхад и горчиво съжалих, излязох след час в пристъп на пълно отчаяние и тотален дискомфорт.
По-нататък, отляво на шосето, се появи солено езеро, спряхме за снимка и продължихме към Qom - вторият по религиозност и святост град в Иран след Машхад. Там се намира друг храм-гробница с останките на Фатима Масуме - сестрата на 8-мия Имам Реза. В шиитския ислям жена, която е била близка роднина с някой от 12-те имама, е почитана като светица. Всяка година огромен брой поклонници се стичат към светилището да се молят за благословия. Ние не влязохме в Кум, а продължихме към индустриалния град Арак, а след това чак по тъмно стигнахме Голпайган. Всъщност многото часове на пътя се дължаха не толкова на голямото разстояние, колкото на бавничкото и внимателно каране на Масуд - уникален за Иран шофьор, първия и последен такъв, когото видях. През цялото време шофираше с ниска скорост и много внимателно. Каза, че според него така трябва да се шофира, жалко че останалите иранци не бяха на това мнение.
Веднага щом пристигнахме в града, се запътихме към градините, където семейството на Масуд се бе събрало на нещо като празнична вечеря. Още преди да стигнем, Масуд ме предупреди, че е по-добре ако ме попитат каква е религията ми, да казвам, че е християнство, отколкото да споделям, че не вярвам в никакви богове. От това ми стана много притеснено и стомахът ми се обърна, защото отказвам да лъжа и ако въпросът за религията наистина се появи, щях да съм в много неблагоприятна ситуация. Със сигурност нямаше да кажа християнство - никакъв шанс, но не трябваше да казвам и атеизъм. Така измислих омекотена версия, че вярванията ми са леко подобни на будизма и свързани с природата, за да си помислят хората, че съм будист, а в същото време аз да не лъжа директно, понеже не съм. Много натоварващо ми идваше пътуването в религиозна страна като тази. А Масуд беше готин и никак не исках да огорчавам семейството му. Родителите му и особено бабата и дядото били много религиозни... Добре, че никой не ме попита каква вяра изповядвам! Явно по презумпция приемаха, че всички от Европа са християни.
На вечерята ме сложиха да седна между жените и нито един от мъжете не се ръкува с мен като се запознавахме. Едната от лелите на Масуд беше по-готина и отворена, другите изглеждаха скучни и обикновени. Сестра му и братовчедка му бяха симпатични и говореха малко английски, но бяха супер срамежливи и Масуд постоянно ги приканваше да ме питат въпроси, за да си упражняват езика. Имаше много вкусна веге храна за мен, както и литри чай и камари с плодове. През цялото време дядото ме гледаше доста странно и сякаш негативно, та залците ми присядаха на гърлото. След вечеря за щастие се разделихме - една групичка по-млади заедно с готината леля тръгнахме да се разхождаме из градините, където осъзнах за пореден път колко незначителни са проблемите и дискомфортите ми при вида на птички, затворени в клетки, имаше и орел, от която гледка сърцето ми за пореден път бе смазано, изстискано и разбито на пух и прах. Почувствах се толкова зле, че за миг забравих терзанията си относно религиозния фанатизъм и тегавите гостувания на консервативни хора. Очите ми се насълзиха и отидох до тоалетната да се измия, за да не забележат другите, че плача при вида на клетките с птици.
Последва обаче нещо също толкова неприятно - возене на файтон, който семейството на Масуд бе наело да ни разходи около градините. Накачиха се всичките "маймуни", почнаха да крещят превъзбудено и да снимат десетки видеа и селфита, а клетият кон трябваше да влачи цялото това сборище от туловища. Сърцето ми се късаше, едва се сдържах да не избухна в рев, Масуд се усети и ме попита какво има. Казах му, че конят се измъчва по този начин и че не искам да се возя на файтона. Той предаде терзанията ми на файтонджията, който отговорил, че конят бил много силен и нямало проблем да вози толкова много хора по равното. Това ни най-малко не ме успокои, очите ми се бяха напълнили със сълзи, които едва сдържах и добре, че "разходката" свърши бързо и се върнахме на вечерята в обширната беседка с нари. Беше ми много криво, но се опитах да не се издавам.
В Иран почти всички ядат на земята или на такива нари, но забелязах, че някои хора са усвоили и западния модел ядене на маса с прибори. На мен лично ми е много удобно да ям на земята, също и с пръсти, но това, което не ми се понрави, е че чашите от чай и вода сякаш изобщо не се мият. Понякога чашите се отнасят до кухнята, за да бъдат допълнени, но после като ги върнат, не е ясно коя чаша на кого е и всеки пие независимо дали е неговата, или на някой друг. Обикновено на килимите, постлани върху наровете, се слага и мушама, върху която се нареждат храните. Хлябът се чупи и нахвърля върху мушамата директно. За закуска обикновено се яде хляб със сирене, сладко, мед и масло. Обядът и вечерята са нещо готвено. Яде се с пръсти, с които хващаш парче хляб и загребваш от останалото, или пък си помагаш с приборите да напълниш хляба със съдържание.
Седнахме на нарите и ядохме плодове с чай до късно вечерта, едната леля и единият чичо на Масуд бяха най-любопитни и ми задаваха въпроси относно живота и заплатите в България. Бабата и дядото си бяха тръгнали вече, така че атмосферата бе много по-спокойна, ведра и приятелска. Готината леля дори на висок глас обяви, че семейството им не са мюсюлмани и даже не ги обичат въобще, само бабата и дядото били религиозни. Изпаднах в пълно недоумение...
След яденето и раздумката се качихме по колите и се прибрахме в дома на родителите на Масуд, настаниха ме да спя върху одеяла, постлани на земята в хола. Масуд също спеше на одеяла в хола, а вратата към стаята на родителите му беше широко отворена, така че все едно всички спяхме в една стая. Дълго време се взирах в тавана и не можех да заспя, разсъждавайки относно цялата лудост по този свят, жестокостта към животни, жени, деца и изобщо всичката човешка лошотия, на фона на която добрите прояви понякога сякаш бледнеят. Мислех за коня, орела и въобще всички затворници на човешката жестокост... когато ги гледах в клетките и се чудех как да се държа със семейството на Масуд, за да не кажа нещо, дето не бива, усетих, че Свободата ми наистина я няма, останала е от другата страна на границата... "Това не съм аз, това не е моят избор, трябва да си ходя от тази страна възможно най-скоро" - си мислех и очите ми се пълнеха със сълзи отново и отново, докато часовете на нощта се нижеха, а заспиването ми изглеждаше като недостижим блян...

Масуд и малка част от голямото му семейство

06.07.2018
След закуска с Масуд и сестра му обиколихме Голпайган с колата, Масуд отново влезе в роля на гид и ми обясняваше кое какво е. Отбихме се до стара джамия и един храм-гробница, където ме предупреди да не влизам, можело само с чадор. После ми показа 800 годишното минаре, което сега стърчи тъжно и не се ползва за нищо. Масуд каза, че едно време е било фар. След обиколката на града, се отправихме към недалечния язовир Голпайган. Пейзажите по пътя бяха красиви и диви, а цветът на водата в язовира ме очарова. Къпането е забранено, но имаше река край пътя, където дузина местни се разхлаждаха в жегата. Жените бяха накиснати с чадорите във водата, весела картинка. Аз натопих крака и се порадвах на хладката вода. Сестрата на Масуд въобще не излизаше от колата на всичките спирки, така и не разбрах защо. Явно беше поискала да дойде с нас, но телефонът й беше по-интересен и не й се слизаше от колата.
Върнахме се в града и се запътихме към красив замък недалеч. Отвън бе вълшебен, а вътре се оказа ресторант и не влязохме. Когато приключихме всички обиколки и беше вече почти обед, се върнахме в дома на Масуд, майка му ми приготви ябълки, сушени кайсии и череши за из път, а Масуд и сестра му ме откараха доста след града, на добро за стоп към Кашан място. Раздялата бе съпроводена с махане, клипчета и снимки. Взехме си довиждане и с голяма благодарност към Масуд поех към нови приключения. Гостуването на семейството му определено беше незабравимо, добих някакво впечатление за културата на иранци, а виждайки как той и другите млади хора изобщо не се вписват в сериозността на цялостната картинка, разбрах че има надежда :)
На стоп ме взе момче, което още като спря, ме погледна въпросително и попита "hitchhiking?" (на стоп?) Не очаквах, че някой ще знае точно тази дума в Иран и много се изкефих! Оказа се, че момчето има приятел, който е активен стопаджия. Като наближихме Кашан, не ме остави на разклона за стария път, където ни се разделяха посоките, а реши да мине 10 км отгоре, за да ме закара до входа на града. Пейзажите по пътя бяха все пустинни и всеки ден ставаше по-горещо. В Кашан термометърът показваше 43 градуса, момчето ме остави в началото на града и докато се чудех как сега ще вляза в огромния град без да ползвам градски автобус, тъй като е разделен на мъжка и женска част, един шофьор на такси спря и се нави да ме вземе без пари, тъй като вече имаше друг клиент в таксито. Клиентът бе много приятно момче, говорещо английски, което ми предложи телефона си, за да се обадя на домакина от каучсърфинг в Кашан. За съжаление обаче нямах преписан телефонния му номер - пълна глупост и небрежност от моя страна, така че се налагаше да търся интернет кафе в града, за да му препиша номера. Това търсене се обърна в кошмар, тъй като беше неделя и единственото нет кафе, което намерих, беше затворено.
Таксито ме остави до централната джамия, където някакъв изрод с кола, който тъкмо паркираше, ме повика в колата си с предложение да ми помогне като ме закара до интернет кафе. От дума на дума стана ясно, че хич не иска да ми помогне, а започна да ми говори небивалици, които бързо схванах, макар и на разваления му английски, и се ометох от колата незабавно като изпаднах в пристъп на дива ярост и едва се сдържах да не ударя съществото. Кашан ще запомня като града с най-много словесни тормозители, този беше просто първият. По-късно като се заразхождах из самотните улички на стария град, които в изпържващата жега бяха доста пусти, редовно ми се лепеше по някой последак, върхът от които бе един педал с мотор, каращ след мен близо половин час и говорещ какви ли не мръсотии докато минава покрай мен на всяка от многото си обиколки по съседните улички. Тъкмо изчезнеше от полезрението ми и след малко пак се появяваше от друга уличка, пресрещаше ме, аз виках ругатни на английски след него и веднъж докато минаваше, опитах да го съборя от мотора, но се измъкна бързо и след този ми опит най-сетне изчезна. Друг нещастник пък ме следваше с кола като постоянно ми говореше и правеше жестове от колата. Свърнах в пешеходна уличка и се отървах от тоя.
Освен изродите, в Кашан имаше и добри хора... в едно магазинче ме викнаха двама мъже и ми дадоха студена вода като бяха видимо притеснени, че съм навън в жегата. Нямаше никакви хора по улиците по това време на обед...
Озовах се в най-туристическата историческа част и там, в едно магазинче за книги, продавачите знаеха за Каучсърфинг и решиха да ми помогнат да се намеря с домакина си. Дадоха ми един телефон, през който да вляза в интернет и да се свържа с Мохсен най-после. Дадоха ми и безплатна карта на Кашан, която ми бе много полезна. Мохсен каза да го чакам на това място и дойде след малко да ме вземе с колата си. Реши, че ще ме води веднага до Абиане - малко, старо и интересно село на час път с кола извън Кашан. Понеже английският му не беше добър, ми беше трудно да разбера дали очаква пари за бензина до там и обратно, но предложих да му го платя, което той отказа. От други каучсърфъри разбрах, че в Иран някои хостове използват сайта да влизат в ролята на гидове и да си докарват някакви пари от гостите си. Особено ме предупреждаваха за Кашан, а Мохсен ми беше подозрителен отначало, понеже все за пари говореше и как е водил и други гости в Абиане.
Като пристигнахме в селото, което е в списъка на ЮНЕСКО, платих входна такса 100 000 риала и се отправихме на обиколка. Имаше ирански туристи, щъкащи по тесните китни улички, а местни жени с шарени забрадки седяха по стълбища и ъгли, наблюдавайки пришълците. Местенцето много ми хареса, разходихме се добре, а Мохсен ме заведе на отсрещния хълм с чудна гледка към цялото село. Почерпи ме сладолед и се прибрахме по тъмно в Кашан. Сготви чудесна вечеря и гледахме мач докато хапвахме. Мохсен се канеше да кара колата си до Техеран тази нощ и щеше да тръгва в 1:00, пътуването беше служебно. Само че заспа и се събуди чак в 4:00, когато отпътува. Аз изкарах доста безсънна нощ заради късното лягане и събуждането от неговата аларма сутринта. Изумих се колко продължително време алармата звънеше, а той очевидно не се събуждаше и след поне 10 минути звън на половин метър от главата му, най-сетне стана и тръгна.
язовирът

централната джамия в Кашан


07.07.2018
Опитах се да поспя до 9:00, горе-долу се получи. Тръгнах първо към градините Фин, които не бяха никак близо и доста време походих на 40+ градуса, докато ги намерих. На входа имаше доста сергии, на които се продаваше розова вода, Кашан и Шираз са известни с производството й. Сипва се в чая или просто така се пие. Никак не е евтина.
Билетът за градините беше 200 000 риала, разгледах всяко кътче от тях, полюбувах се на басейните и си натопих краката да се охладя. Както навсякъде, имаше чешми с вода и тоалетни, в Иран поне за това човек няма грижи.
Поех към центъра на града, където се заех с търсене на интернет кафе. След доста лутане около базара, най-после намерих едно и веднага заседнах на компютъра да си търся домакини за следващите градове и да пиша на близките. Толкова време се заседях, че момчето зад бюрото се принуди да ми покаже един лист с превод на английски от гугъл транслейт, който току що бе разпечатало и който гласеше, че затваря в 3 следобед. :)
Върнах се в историческата стара част на града и се заех с разглеждане на прекрасните къщи-музеи. Най-напред влязох в Табатабай, откъдето си купих комбиниран билет за две къщи и хамама. Обстойно разгледах къщата на търговеца Табатабай, за която се твърди, че е най-красивата къща не само в Кашан, но и в цял Иран. Доста време прекарах из многобройните помещения и дворчета на комплекса, а после се прехвърлих в другата къща на Абаси, която бе не по-малко зашеметяваща. Интериорите са богато украсени с огледала, стъклописи и фрески. Толкова се зашеметих да обикалям всяко помещение (а те не са никак малко), че стана късно и се притесних, че ще затворят хамама и няма да мога да го видя. За щастие успях да го посетя съвсем навреме и отново много се впечатлих!
За жалост когато по-късно отидох да посетя и последната от важните къщи - тази на Боруджерди, се оказа, че е затворена вече. За нея се изискваше нов билет, но парите така или иначе ги прежалих, за Иран се зарекох, че няма да пестя от забележителности, защото само това придаваше смисъл на 19 дневното ми посещение и ме крепеше да не превъртя тотално в абсурдната обстановка... Не успях да посетя къщата и след като пообиколих обстойно уличките на стария град, се прибрах по тъмно в дома на Мохсен. Използвах уникалната възможност да си легна рано - нещо изключително трудно ако спиш при каучсърфъри в Иран. Мохсен го нямаше и явно щеше да се върне през нощта, така че се възползвах да наваксам малко сън. Появи се в малките часове, разменихме две приказки и си легна да спи преуморен. В 7 сутринта трябваше да ходи на работа и ми поръча да го събудя.
   
из огромния комплекс на музея Табатабай

   
 

08.07.2018
Мохсен ми даде сушени плодове за из път и ме закара до мястото за плащане на магистралата на изхода на Кашан, което бе идеално за стоп. Там веднага привлякох нежелано внимание и разни съмнителни субекти започнаха да спират колите си и да ми говорят още по-странни неща. Не беше трудно да усетя, че тези спиращи нямат читави намерения и въобще не се занимавах с тях. Накрая ме взе лъскав джип с много приятен човек, който ме остави на разклон по пътя за Исфахан и знаеше що е то автостоп. В Иран някои хора, даже повечето, сякаш не знаят какво точно правя на пътя, но има и такива, които са съвсем наясно с идеята за стопа. По принцип вдигнатият палец тук има съвсем друго значение и то е много обидно, но понеже хората виждат, че не съм от Иран, не ми се сърдят като стопирам така и схващат идеята, че вдигнатият палец всъщност е нещо положително, явно го свързват с фейсбук харесванията.
От въпросния разклон ме взе кола с момче и две момичета, пътуващи за Исфахан. Бяха много мили и ме оставиха на автобусна спирка в Исфахан, за да хвана рейс към центъра на града. Тук обаче започна дилемата... не исках да се возя в градски автобус, заради разделението на мъже и жени, а Исфахан е огромен град и центърът беше много далеч, за да вървя до там. Един човек на спирката ми каза кой автобус е за центъра, а аз се замислих как да постъпя. Хрумна ми идея - да опитам да се кача в предната част на рейса, където се возят мъжете, а ако ме изгонят - тръгвам пеша или заставам да стопирам към центъра. Речено - сторено.
Качих се през предната врата като помолих шофьора на английски да ми каже къде да сляза най-близо до двореца Али Гапу. Той кимна утвърдително и никой от пътниците не възрази, когато се настаних в предната част на автобуса, един даже ми направи място да си сбутам раницата, за да не ми тежи на гръб. Явно правилата в Иран вече не са това, което са били преди, или поне доста са се разхлабили по отношение на външните посетители. Изненадах се приятно, че никой не ми посочи задната част на рейса, където се возеха дузина чаршафки.
Като наближи моята спирка, шофьорът ми каза да слизам. Едно момиче на улицата ме попита къде точно искам да отида и се оказа, че тя работи в двореца и се е запътила натам. Вървяхме заедно, а на входа имаше туристически информационен център, от който се сдобих с карта на Исфахан.
Платих си 200 000 риала входна такса и се развихрих в разглеждане на Али Гапу - истински архитектурен шедьовър, както и всички останали забележителни сгради из Иран. Гледката от панорамната площадка беше фантастична, виждаше се целия площад Мейдан Имам (площад на имамите) с всичките му изумителни сгради наоколо - колоритни, облицовани с плочки джамии и други сгради от ХVІІ в. – смятани от шах Абас за негови шедьоври. А най-впечатляващата стая в двореца безспорно е музикалната стая, където шахът се наслаждавал на концерти благодарение на перфектната акустика.
Разходих се из базара, а после посетих и джамията Абаси (или шахската джамия), към която се откриваше гледка от панорамната площадка на двореца. Тя е най-голямата джамия в Исфахан и е строена в продължение на 30 години. Вътре освен всички приказни мозайки и красоти, имаше и няколко човека, които изработваха порцеланови изделия. Един от тях ме заговори на отличен английски и предложи да си оставя при тях раницата, докато разглеждам джамията. Поговорихме си, знаеше за каучсърфинг и беше доста проамерикански настроен. Докато се разхождах из джамията, ме заговори и възрастен мюсюлманин, който щом разбра, че не ям месо, започна доста дразнещо да се опитва да ме убеди, че животните са създадени, за да ги ядем, така казвал ислямът. Не ми се влизаше в безсмислени спорове с "радиото", така че побързах да се омета.
Прежалих още 200 000 риала, за да посетя и джамията Шейх Лофтоллах, намираща се от източната страна на площада. После се залутах из базара, напълних си студена вода от една от многото чешмички по улиците, а след доста мотаене успях да стигна до известната Jame mosque (петъчна джамия), която е в списъка на ЮНЕСКО. Тъкмо си помислих, че ще спестя 200-те хиляди за билет тук, понеже никой не ме спря на входа. Но докато се мотаех из двора на джамията, един охранител с двойка други туристи дойде да отвори портата към вътрешността и ни поиска пари за билет и на тримата. Платих и ме остави да разглеждам на спокойствие като преди това отвори и други врати, водещи до интересни части на сградата. Видяното си заслужаваше, изобщо останах с впечатление, че няма забележителност в Иран, която да не е интересна в архитектурно и историческо отношение - огромна част от сградите са зашеметяващи.
С вряща от жегата глава стигнах обратно в центъра и затърсих интернет кафе като междувременно изядох един сладолед да се охладя малко. Доста зор видях в намирането на интернета, ерата на нет кафетата е отминала навсякъде по света заради масовата употреба на "умни" телефони. Открих все пак едно и преписах телефонния номер на домакина ми от каучсърфинг, уговорихме час и място за среща - известния мост с 33 арки СиоСех, който също много държах да видя. Реката бе напълно пресъхнала, в някои части на Иран имат много сериозни проблеми с водата, Исфахан е един от тези райони. Като бях на гости на Масуд в Голпайган, той ми обясняваше, че в Исфахан водата все не достига, както и в Шираз, а Кашан нямал такъв проблем, защото водата за там идвала от язовира до Голпайган. От същия язовир се снабдявал и град Кум. Всъщност Кум е най-малката провинция в Иран и според Масуд правителството се грижи най-добре именно за нея, тъй като е религиозен център. Граничен Балучистан например е оставен да се оправя сам и там царят бедност и мизерия.
Имах достатъчно време да се разходя по моста и да изям една самоса от уличен продавач (много приятна изненада - в Иран има любимите ми самоса :)) Амир дойде да ме вземе заедно с жена си Фатима и дъщеря си Аниса. Живеят доста далеч от центъра и пътувахме дълго с колата, пътьом спряха да купят сладки. Аниса е много диво дете и постоянно правеше бели, а после се запознах и с по-големия им син Араш. Фатима сготви вкусно веге ястие с ориз, иранците често си хвалят ориза - горди са, че е тяхно производство и е много вкусен. Като цяло се гордеят много с храната си и винаги ме питат дали ми харесва. За съжаление се яде много месо в страната и разнообразието на веге ястия не е много голямо, но всичко, което опитах, адски ми хареса.
С Амир комуникирахме чрез онлайн преводач, понеже английският му не беше силен, а и никой друг в семейството не го говореше. Опитваха се да комуникират с мен на базисно ниво, за съжаление по-задълбочени разговори не успяхме да проведем, но бяха много мили и гостоприемни. Тоалетната им бе външна и се намираше в двора, но беше чиста, лъскава и облепена с плочки. Вечерта ме сложиха да спя на дюшече в хола, точно до климатика, а вратата на тяхната стая бе отворена и до късно слушах мрънкането на Аниса, която отказваше да заспи. Въпреки това спах доста добре в дома на Амир, на сутринта имах прилив на свежа енергия заради дълбокия сън и бях в пълна готовност да се отправя на път към Шираз - следващата ми дестинация. Горях от нетърпение да видя Розовата джамия и всячески се опитвах да се наслаждавам на видяното в Иран въпреки емоционалния и психологически дискомфорт, произтичащ от крайната религиозност. Страната бе пълна с толкова красоти и толкова мили и гостоприемни хора, че все в някакъв момент трябваше да мога да се отпусна и да се чувствам добре. Надъхвах се положително и все още не губех надежда, че поне в следващите дни ще мога да се почувствам по-комфортно на иранска почва...
Следва продължение...

гледка от двореца към шахската джамия


джамията Шейх Лофтоллах

известният мост СиоСех в Исфахан
с Амир и децата му Аниса и Араш

 

9 коментара:

Надя каза...

Като писа за чашите и и мението, тоест неминието им. Преди 15 години работих в Кувейтската компания , която построи пистата на летище София. Та там колегите ми бяха от цял свят, но повечето основно от Египет. Работниците бяха от Пакистан.
Имахме кухня с хладилник и всичко. Чаши за кафе и чай и вода. Когато пиеха чай с мляко или кафе с мляко, си оставяха чашите в мивката, но когато вземаха чаша за вода -пиеха и после я слагаха обратно на рафта. Така че, и чашите от рафта всъщност всички бяха ползвани.
Много хубави сгради в Персия. Браво. Струвало си е пари те за вход. Това не може да се види никъде другаде.

Надя каза...

Тери, извинявай за грешките в правописа, но те са грешки на телефона ми, който се има за по-умен от мен и си коригира всичко след мен.

Таня Боева каза...

Здравейте Ваня,

Следя с интерес публикациите Ви и се възхищавам на смелостта Ви да тръгнете съвсем сама по света. Аз не бих тръгнала. Страхувам се, а и не бих могла дълго време да издържа на несгодите , като липса на баня, пътуване на стоп, което в не малко случаи е свързано с висене по няколко часа на пътя.
Интересно ми е обаче когато сте в България с какво се занимавате, работите ли нещо , как изобщо решаване битовите проблеми , които неминуемо са свързани с пари - сметки за храна, ток, вода? Питам не толкова от празно любопитство. Върти ми се една идея в главата, но за да я реализирам трябва да напусна работа и след като я реализирам как ще си намеря друга работа ? Идеята ми е да обиколя обстойно Алпите, Северна Италия, Швейцария и Австрия и отчасти Френските Алпи, което както съм го замислила е свързано с обикаляне около три месеца.

Анонимен каза...

Здравейте Ваня,
Тъй като не получих отговор на въпросите ми относно справянето Ви когато сте в България с ежедневните и безкрайно досадни битови сметки както и с работата прецених, че може да съм Ви обидила, за което Ви не извинявам .Просто исках да ми подскажете някакъв начин да се живее с много скромни приходи без да се ходи на работа .
Още веднъж моля да ме извините.
Таня Боева

Tery каза...

Здравейте, Таня Боева,
Не искам да Ви засегна, но наистина ли вярвате, че абсолютно всички хора в днешно време влизат в Интернет всеки ден? Е, аз не съм от тях. Писала сте първия коментар на 10-ти, а на 11-ти сутринта вече сте разочарована, че няма отговор :) Съжалявам, но аз не живея онлайн. Едва сега имам възможност да Ви отговоря. Последните 7 дни се занимавам с тежки строителни дейности и ремонти и нямам време мейла си да проверя, а ръката ми е съсипана от бъркане на цимент и рязане на дебели железа с ножовка.
Имайте предвид, че понякога отговарям с месеци закъснение на мейли и коментари, зависи кога ще отделя време за Интернет. В летния период, както и по време на пътуване, това се случва доста по-рядко. А ако не беше този блог, вероятно щеше да се случва на няколко месеца веднъж.
Та по същество - не сте ме обидила с въпросите си. Подсказвам Ви как може да се живее с много скромни, почти никакви приходи - осъзнавате, че нищо не Ви е нужно и сте щастлива от самия факт, че нямате. Тоест нямането става цел :) Знам, че звучи странно, но точно тази идеология ми позволява да пътешествам. Първо - личния ми разход за ток и вода лете и зиме (без разлика) е около 4-5 лв за всяко. Ползвам само лаптоп, пералня понякога, и много много рядко котлон. Второ - всяко левче, което капне отнякъде, отива право в касичката ми и се харчи за пътешествия или книги. Гледам да не се глезя много с книгите, за да ми остават всичките пари за пътувания, понеже вкъщи имам над 2000 книги и се опитвам да не купувам много нови. Трето - не работя редовна работа с работно време и шеф. Работя каквото ми падне за кратки периоди от време, с минимум от доход, примерно препродавам разни неща и от тях получавам по нещо, което отива директно в касичката. Отделно отдавам под наем стая от апартамента си, минимален доход е, но много ми помага за бюджета при пътуванията.
За храната - когато съм в България, обработвам 1 декар място, отглеждам краставици, домати, чушки, тиквички, грах, нахут, боб, маруля, ягоди, череши, ябълки, лук, чесън... дори и подправки като магданоз, риган, мента. Затваряме и доста зимнина вкъщи, за да се изхранваме през кофти сезона, когато няма нищо свежо. Това намалява значително разходите за храна от магазина. Не ги премахва нацяло, но ги редуцира.
И както писах по-нагоре - ако осъзнаете, че нищичко не Ви трябва, парите няма как да се харчат сами. Имам 2 чифта обувки - едни сандали за 3 сезона и едни затворени. Имам няколко чифта дрехи, малко планинарска екипировка, фотоапарат, книги, играчки, дискове със снимки и две колелета - с това се изчерпва имането ми. Затова почти нямам разходи у дома - защото нямам никакво желание да си купя каквото и да било. А старите неща, които не ползвам, директно ги разпродавам.
Дано това Ви е от полза, ако имате още въпроси - питайте.

Анонимен каза...

Индивидуалист
Браво, Тери! Браво за това, че с минимум средства и много труд успяваш да се справиш така, че да не зависиш от никой и нищо. Само от свободната си воля.
Радвам се, че се занимаваш със земеделие, но моля намирай малко (мъничко) време и за блога си. Има хора, които очакват пътеписите ти с нетъпение...

Continental каза...

Здравей, Тери, благодаря че те има:) от година чета твоя блог и пътувам чрез теб.Немога да си го позволя защото жена,дете и куче разчитат само и единственно на мен;). Споделям идеологията ти за живота и се замечтах да остарея в Доминика (най-ми допадна от твоите пътешествия). Продължавай все така и споделяй с нас!!!

Анонимен каза...

Тери и аз чета редовно блога ти, и съм сигурна че сме много, ама много които го четат ама не коментираме. По начина по който живееш и разбираш нещата нашите коментари невярвам да си ти много от полза. От името на всички които те четат но не коментират едно огромно Благодаря за всичко което споделяш с нас. С теб сме

Tery каза...

Много ви благодаря, хора :) Искрено се радвам, че има за кого да пиша, не само за себе си. Ще се постарая да сложа следващия и последен разказ за Иран в следващите 1-2 дни, снимките са готови, остана "само" да го напиша :)))

Continental, липсва ми вече Доминика, уникално е и много правилно си се насочил според мен :)