Бенин - на сафари в Пенджари

Вървейки по прашния черен път към национален парк Пенджари, започвам да кроя планове какво ще направя, за да срещна най-накрая лъвове. Толкова месеци ги търсех отчаяно, но нито веднъж не попаднах на тях, а това, по всичко личи, е последният ми шанс в това пътуване! Видях толкова много други животни, но лъвовете сякаш бяха някакъв мит, сякаш не съществуваха, нямаше и следа от тях! А тъй ми се искаше да срещна лице в лице роднините на моя плюшен Симба, който толкова месеци се радва и страда с мен, живеещ в раницата ми. Той определено заслужава да открие роднините си.


Премислям цялата информация, която имам досега от пътуването си в Африка. Няколко дни по-рано прочитам и пътеписа на Гената и Лора за Бенин (http://sharingiseverything.blogspot.com/) и решавам да предприема нещо ново и различно. Осъзнавам, че лъвовете са трудни за откриване животни дори и в самите национални паркове, където вървейки по няколко дни така и не успях да ги видя. След като обмислям цялата ситуация, решавам следното - за първи път откакто пътувам ще отида на "сафари" с другите туристи в Пенджари! Ще си платя билет за вход - 20$ и ще стопирам колите с туристите. Ще вляза законно в парка и след като ме заведат до лъвовете, ще премина към моята си част - незаконната. Обмислям плана до най-малката подробност, за да мога едновременно да видя какво представлява това, което винаги ме е отблъсквало и отвращавало, а именно сафарито с кола и гид и т.н. глупости, а в същото време да си правя моите неща както си искам. Докато мисля и вървя подминавам редици глинени къщички, мангови дървета, любопитни местни... няколко пъти минават коли, искащи ми пари за превоз. А аз така се наслаждавам на ходенето... ако само африканци можеха да бъдат за секунда на моето място, да усетят как краката ми направо се отлепят на метър от земята в постоянни пристъпи на радост, нищо че петте кила манго и двайсет и нещо кила раница са си все така на мястото... а умът и сърцето ми са преизпълнени с благодарност и щастие, че съм тук и сега, сред тая красота, на път за място, пълно с животни, нищо че около мен гъмжи от хора, виждащи единствено банкомат в мое лице. Дузина деца отново ме преследват с дежурното "дай ми кадо."

пазарчето в Тангета

не зная с какво е пълен чувала, но сигурно зверски тежи

 След няколко часа профучават претъпкани с хора джипове и последният спира. Вътре няма място не само за още един човек, ами дори и само за една раница, но веднага ми предлагат да ме вземат. Хората са бенинци от Ротари клуб, пътуват няколко джипа заедно и отиват на екскурзия до водопада и селцето Taнонгу, които са на двайсетина километра преди входа на парка Пенджари. Сбутват ме между предните седалки, почти върху скоростния лост. Незнайно как успяваме да седнем 4 немалки човека отпред, а отзад вече са 6. Тотално 10 човека с багаж в нормален джип, не особено голям. За пореден път се учудвам на уменията на африканци да оползотворяват всяко пространство и да го изпълват с всички налични обекти без никой да остане на улицата в крайна сметка. Както се казва - винаги има място за още един... Натъпкани в колата пристигаме близо до водопада, където има беседки с маси и пейки, както и малки бунгала с бар-ресторант помежду тях. Местенцето е леко туристическо, но поне красивата природа е налице. А и с охота приемам поканата им да се присъединя към пикника и разходката им. Умирам от любопитство да видя какво правят африканци на пикник, екскурзия и т.н. странни и нетипични за местния човек занимания. Но тези не са точно стандартни африканци, те са от по-заможните хора и по-друго мислещите. В колите си носят голямо количество храна, напитки в ледени кутии, изваждат студени безалкохолни и веднага ми бутат един спрайт в ръцете. Нареждат и чиниики за всеки, но когато почват да сервират, осъзнавам, че всичките им ястия са с месо и отказвам гостоприемството. За късмет повечето говорят английски и ме разбират много добре, така че няма сърдити. След яденето и пиенето се отправяме към водопада, има такса от 1000 франка (2 долара) за посещение, но тъй като се смесвам с тяхната група, никой не ме търси за такса, може би някой е платил за цялата група, а може би нищо не са плащали и таксата важи само за белокожите туристи. По пътеката преди водопада има куп сергии със сувенири, продавачите веднага почват да зарибяват за покупки. Освен тях обаче има и други ентусиасти без работа, дошли да изкарат някой франк. Пътеката до водопадите е необособена и трябва да се минават хлъзгави скали на места, затова местни младежи вървят до минаващите и предлагат помощта си срещу пари. Леко ме стъписа и тая чудесия, на какво ли не се нагледах в Африка, но това бе меко казано смешно и едва се сдържах да не прихна при вида на огромна леля с лачени обувки, клатушкаща се безпомощно по скалите и поддържана от хилав момък :) Аз като нахална маймуна хващам да се катеря по доста по-непристъпен страничен маршрут само за да избегна разправиите с местните кандидат-помагачи, но неколцина от мъжете от групата, с които най-често говоря и вървя, се хващат на въдицата и си вземат помагач. Помагачите никак не са щастливи да видят, че някой им се измъква и почват да ми крещят да не минавам от там, защото било много опасно. После като не става номера с опасното, започват да викат, че е забранено. В крайна сметка по най-бързия начин се завличам до водопада и повече никой не ме тормози за нищо. Самият водопад е много красив и местенцето е извънредно изкушаващо за плуване. Няколко местни и туристи вече са наскачали от скалите във водата в търсене на прохлада. Откривам и малка пещера, идеална за спане, но за жалост няма как да спя там при положение, че доста местни се навъртат наоколо и са особено нахъсани да измъкнат по нещо от туристите. След като снимам до насита и се разделям с огромна благодарност с цялата група, те си тръгват обратно за цивилизацията, а аз умирам за баня! Оставям всички багажи на сигурно място, така че да ги виждам и се хвърлям във водите. Просто няма такъв кеф :)))

По пътя

характерни за района селца

около сувенирните сергии преди водопада

малко водопадче преди да се стигне до големия

пещерата, в която исках да преспя

на живо е по-красиво от снимката, а водата е чиста и идеална за плуване

част от групата от Ротари клуб

Доста време плувам и се радвам на водопада, изобщо не ми се тръгва и много закъснявам с плана за пристигане в Пенджари. Късно следобед едва се навивам да изляза от водата, събирам всичко и се отправям пеша по пътя. Коли никакви, но минават местни на колела и мотори, всичките притеснено ме питат къде отивам толкова късно и изпадат в ужас като казвам, че отивам в Пенджари, което според тях е мноооого далече. Почва се с дежурните въпроси "къде ще спиш като мръкне?", "не те ли е страх, има диви животни?", "опасно е, ще те ограби някой"..... Главата ми почва да бръмчи от тия глупости, но няма как - продължавам да вървя. Десетки деца от селцата по пътя тичат след мен и искат кадо, ама не са агресивни поне, не са като етиопските, някак си по-внимателни са и няма дъжд от камъни. Даже някои от тях се съгласяват на снимки без кадо, но след като се отдалечавам двайсетина метра, решават че не може така - трябва да има кадо! Вървят след мен и викат, но опитът ме е научил да не се обръщам, така че не след дълго се отказват и остават само с емоцията да се видят на дисплея на фотоапарата. А аз показвам снимките на всеки, когото снимам и хората много се радват, особено децата, които вероятно за пръв път се виждат как изглеждат (никъде не видях типична африканска къщичка с налично огледало вътре). Спирам често да снимам термитници и да ям манго, ръцете ми са целите лепкави и омазани в сок от манго, толкова е вкусно, че не мога да се спра.

кадо за снимка :)

термитник като замък :)

направо нереална картина, толкова натурално е всичко тук

сергиите на пазарчето са празни

 
Не след дълго по пътя минава мотор, пътуващ в противоположната посока. Човекът намаля и изглежда сякаш не вярва на очите си - бял човек върви по пътя с усмивка до уши и лице, обилно омазано със сок от манго... досущ като африканските хлапета, само сополите и мухите ми липсват :) Човекът не успява да спре до мен и обръща, след секунди вече ми се представя като местен учител от едно от селата надолу по пътя и ми дава точни указания къде да отида и кого да потърся. Казва ми да намеря къщурка до училището и да кажа на синовете му, че той ме е пратил, за да ме подслонят и нагостят. Моята идея обаче е въобще да не стигам до това село, а в близките двайсетина минути да изляза от пътя и да си търся местенце за палатка с някаква надежда да видя животни през нощта, колкото и да се съмнявам да има такива извън парка. Но с благодарност се разделям с човека, ако се озова в селото му все пак, ще направя каквото ми казва. След още няколко минути вървене минава друг мотор - този път в моята посока. Младежът Албърт веднага спира и предлага да ме закара до където отивам. Естествено с увереност му отказвам, защото зная, че ще иска пари, а и не ми се ходи по-нататък вече, предпочитам да си легна рано и да се наспя. Все пак през целия път ме подминаваха мотори и коли, които искаха пари за превоз. Много грешен подход от моя страна! Младежът с такова желание предлага да ми помогне, толкова искрено и безрезервно иска да ме закара макар и по-далеч, отколкото отива и след като се качвам на мотора, подминаваме неговото село и продължава да кара към Пенджари, въпреки че аз настоявам да не се разкарва допълнително. Оставя ме точно на входа на Пенджари, вече е почти тъмно. Толкова ми е гузно, че така грубо подходих към него в началото, хваща ме срам от държанието ми с това очевидно различно от връстниците си момче и му давам няколко мангота, поне малко да измия срама! Мисля си колко ли му е трудно! Колко е трудно на различните в Африка, каква борба е в такова еднотипно общество да си алтернативен, сещам се за момичето със стиховете в Зимбабве и за растафарката Мона в Етиопия и растафаря в Боцвана, който плачеше от мъка, че народът му убива и яде животните. И сега това момче с раздрънкания си мотор, което би закарало белия човек на майната си без да иска пукната пара, докато братята и сестрите му седят гладни вкъщи! Спомням си една история, която някой ми бе разказвал - за дете, умиращо от глад в Сомалия, което намерило забравената торбичка с храна на няколко чужденци и хукнало да тича километри след тях, за да им я върне!!! Направо ми се реве, а и как можах да проявя предразсъдък спрямо този младеж, защо ослепях за различните под натиска на множеството еднакви! Изпадам в ужасна самокритика, спомням си какъв ад беше в България да си вегетарианец преди двайсетина години, как никой нямаше идея какво е това, всеки те заклеймяваше за болен и физически, и психически... А тези африканци живеят в общество, много по-нетолерантно от българското и им е стотици пъти по-трудно да се борят за себе си в свят на задължения към роднините, уредени бракове, насилствено образование или изобщо липсващо такова, принудителна работа, за да издържаш семейство... А колкото и да са малко - има ги, онези различните, уникалните... те се раждат навсякъде без значение от страни и общества, граници и правила... и се борят и ще се борят докато умрат, така че нещо ми подсказва, че момичето от Зимбабве ще продължи да си пише прекрасните стихове, а Албърт от Бенин ще помага на всеки без значение черен или бял... и светът ще си светува, докато единствено тези хора придават смисъл на това светуване.
След като Албърт ме оставя, попадам на човека, пазещ входа на Пенджари и го питам дали мога да разпъна палатка близо до сградата на информационния център. Отговорът е отрицателен, а човекът - не особено приятелски настроен и изобщо не говори английски. Силно впечатление ми прави, че персоналът, свързан с туризма навсякъде в Бенин, не говори английски. Оказвам се малко в задънена улица - по целия път обратно е пълно с къщи и от двете страни, да се промъкна в Пенджари от там точно не е добра идея, защото всички вече ме видяха и разбраха, че искам да спя навън, затова се връщам малко назад по пътя и като се стъмнява съвсем, отбивам на една страна и тръгвам през нивите до малка горичка. Усещам обаче, че двама от селото ме следят колкото и да се опитват да са тихи. Африканци са добри в промъкването в пустощта, но не знаят, че се захващат с човек, който е дете на природата и единствено там му е силата. Веднага ги усещам и се притаявам в ниското зад едни храсти. Причаквам ги да се приближат на два-три метра и изскачам насреща им. Стресват се доста, а аз почвам да им викам на английски, те очевидно не разбират, споглеждат се и се чудят, а аз все повече се ядосвам и грубо настоявам да ми кажат защо вървят след мен. Нищо не разбират и не им остава друго освен да си тръгнат на обратно. Така и не се разбрахме какво става, защо ме следят и какво искат, езиковата бариера попречи. А аз какъвто съм кибрит не помогнах особено много за яснотата на ситуацията с агресивния си подход. Понеже вече знаят къде съм и какво се опитвам да направя, което значи, че около палатката ми цяла нощ ще обикалят индивиди, чудещи се какво аджеба правя там, решавам да се връщам към пътя и да продължа да вървя, докато намеря друго по-надеждно място. Обаче като излизам на пътя ме обхваща тотално безразличие и се зачудвам на будалъка си - защо да ходя да търся място, където няма никой, вместо да си легна до пътя направо, на първото видяно място и да се наспя добре при положение, че следващите ми една-две нощи в Пенджари ще са 100% безсънни. Така и правя - забравям всякакви следящи ме, ходещи по пътя, по нивите и къде ли не местни, че даже и къщите наблизо, от които звучи музика, явно има някакво празненство (или погребение?). Разпъвам палатката до едно дърво на двайсетина метра от пътя.

оказва се хубаво местенце за спане

Спя като бебе и на сутринта събирам всичко много рано, жените с бидони за вода, минаващи по пътя, ме оглеждат с любопитство, но зяпачи не се събират, явно станах по-рано отколкото децата стават за училище и избегнах най-ентусиазираната си публика. Около 6 сутринта съм на входа на Пенджари. След има-няма 5 минути се появява кола - двойка французи и техния шофьор Габи от Буркина Фасо. Поради външния вид и възрастта на туристите не ми бе лесно да ги заговоря. Двойка на годините на родителите ми, изглеждащи супер сериозни и спретнати, нагласени и дори.... сдухани. Почвам да се съмнявам дали няма да ме наругаят ако ги заговоря, но решавам, че тъй или иначе нищо не губя. Поприкривам си дупките по тениската с чантата на апарата и с усмивка до уши заговарям мъжа, жената в този момент уговаря билетите им за парка. Питам го дали биха ме взели в парка, защото нямам транспорт, а без кола е забранено да се влиза. Човекът се усмихва и казва да се качвам. Доста се изненадах да си призная, някак не очаквах този отговор още повече, че никой от тях не говори английски, а само разбират мъничко. Но явно достатъчно, за да разберат какво искам. Шофьорът също няма против да кара още един човек в така или иначе огромния джип тойота. А освен мен от входа вземат и задължителния за парка гид, който бе толкова кльощав човечец, че тениската му очевидно размер L го правеше да изглежда като нахлузил огромен чаршаф. Призракът Каспър би изглеждал по-сериозно, сравнен с горкия африканец. Веднага тичам да си купувам билет, плащам само 20 долара за вход и нищо не споменавам за нощувка, за да не ме таксуват и за палатката. А тъй като жената в инфо-центъра не знае дума английски, дори няма как да ме пита какви са ми намеренията за нощувката и ме пуска само с билета. Натоварват ме на колата и потегляме. Вече съм на сафари с туристи, но решавам да го приема без предразсъдъци и негативизъм, за да разбера дали наистина толкова много НЕ ми харесва. Към 70 километра има до хотела, в който французите имат резервации. По пътя спираме на няколко езера, където има най-голям шанс за виждане на животни. Отначало караме километри без да видим нищо, води се буферна зона на Пенджари и няма почти никакви животни. По-натам се появяват антилопи и диви прасета, но никой от моите спътници не ги вижда! Направо съм в шок - гидът не продумва и дума, не вижда никакви животни, независимо, че са покрай пътя и ще му избодат очите, шофьорът и той нищо не забелязва, сякаш са слепи. Французите и те, но за тях е обяснимо - виждали са животни само по филмчетата на National Geographic и дори не могат да ги забележат в истинската савана. Сега осъзнавам що на туристите им забраняват да ходят без гид и кола, че те ще се спънат в лъв преди да го видят! Толкова се шокирам от всичко това и на практика аз им правя цялото сафари. Показвам им всяко животно, дори всяка малка птичка, които се виждат от пътя. Соча им накъде да гледат и французите снимат доволни. В колата обаче не се обелва и дума. Гидът и шофьорът, които се предполага, че трябва да обясняват за парка и животинските видове, мълчат часове наред. Двойката французи пък гледат през прозорците с надежда да видят нещо, ама не виждат дори и да е там нещото. Толкова ми е странно всичко това, съвсем различно си представях сафарито, мислех, че е много по-интересно направено. След като им показвам доста животни по маршрута и спираме до всяко за снимки като им обяснявам макар и на английски какъв вид е животното (не ме разбират много), шофьорът Габи ме признава за гид на групата и макар и да говори на френски разбирам, че ме хвали на туристите и се радва, че са ме взели. Аз пък се радвам, че си изплащам превоза по тоя начин :) На езерцата виждаме крокодили и няколко антилопи. В момента е най-доброто време за наблюдени на животни в Пенджари - края на сухия сезон. Всички животни се въртят около водните басейни и по-лесно се откриват. Аз по случайност уцелих най-доброто време за посещение на Бенин - сезонът на мангото и на животните :) Пристигаме в хотела ранния следобед и французите се настаняват. Аз седя отвън и се чудя какво да правя отсега нататък. Не мога никъде да ида пеша, защото ще ме видят и ще ме изкарат насила от парка с присъщата глоба. Не мога да ходя на сафарита из парка без кола, а французите вече достатъчно направиха за мен, не мога да им досаждам през целия им престой, все пак хората са дошли на почивка, не с мен да се занимават. Решавам да седна под една сянка привършвайки запасите от вода и да чакам съдбата да се намеси. В това време всички шофьори хукват към джиповете и туристите на бегом излизат от хотела и се насочват към колите. Габи ме вижда отстрани и ми вика "лъвове, видели са лъвове недалеч, ела да ги видиш!!" Макар и на френски, бързо схващам какво ми говори! Изпадам в луда радост, забравям веднага за комфорта на французите и решавам да ги обезпокоя за втори път. Те вече са в колата, когато аз скачам на покрива, няколко местни гидове вече са там и ми подават ръце, почти в движение на колата успявам да се кача! Бърза се много, държа се за решетката на покрива и едва приготвям с една ръка апарата за снимане. Стигаме до мястото, 5-6 джипа на куп, всеки намаля, оглежда, търси... Туристите са озверели за лъвове, аз най-много. Отдавна ги чакам, та сега направо сърцето ми се е качило в гърлото. По едно време, гледайки към мястото, където горе-долу се предполага, че се въртят, забелязвам двойка лъвски уши зад храстите. Чукам по покрива колата, Габи се показва от прозореца и му соча към лъвовете. Всички зяпат натам и не след дълго цяла лъвска глава се забелязва зад дръвчетата. И лъвовете аз ги намерих, самоубеждавам се, че съм един горе-долу добър търсач на животни, при все това по-добър от всички гидове и шофьори на това място и замазвам срама от издънката си дето не намерих пукнат лъв толкова месеци. Огромна радост ме обзема, но се сещам за плюшения ми Симба, който е в раницата, която пък остана да лежи в двора на хотела. Обещавам си, че и Симба ще види лъвове и то още днес! След някоя снимка и съзерцание на това разкошно животно и след като брутално се самоизяждам от яд, че не мога да сляза от колата, се връщаме в хотела. Там ме обзема душевен мир - мисията изпълнена, макар и наполовина! Трябва да остана поне една нощ в Пенджари, за да ги усетя лъвовете, не само да ги видя.

Първи лъвове :)

никой не може да каже дали този лъв е мъжки или женски, защото мъжките лъвове в Пенджари нямат никаква или почти никаква грива

 Седя в двора цял следобед и надвечер туристите отново се събират около колите за друго сафари из парка. Няма какво да правя до тъмно и ми се ходи с тях поне да разгледам още парка. Не ми се иска да тормозя французите повече. Но за времето, през което седя на двора, се сприятелявам с целия обслужващ персонал. Габи ме хвали на всички шофьори и гидове, всеки вече знае за уменията ми да виждам животните и иска да ме вербува за гид. Тия слухове стигат до ушите на Адам - англоговорящ гид със сияеща усмивка и много добро сърце. Веднага идва да ме заговори и много му става жал, че нямам кола за сафаритата. Казва, че е шофьор на двама мъже от Полша и техния гид от Камерун. Предлага да говори с тях и да ги помоли да ме вземат. Когато всички туристи и гидове се приготвят да се качват по колите, Адам идва до мен и ми казва, че поляците отказали да ме вземат, след като им казал за мен, но същевременно настоява да не се отказвам, а незабавно да отида при тях и лично аз да говоря с тях, защото той не можал добре да им обясни. Сочи ми джипа и виждам двама мъже, въоръжени до зъби с фотоапарати и камери. Отивам с нагласата, че ще си променят мнението ако са готини, ако пък не са, даже по-добре, че не ме вземат с тях. Заговарям първия от тях, поляка Томек, който веднага ме изгледа на кръв. Разговорът ни протича по следния начин:
- Здравейте, мога ли да ви попитам нещо?
- Какво искаш? - хладно и почти грубо
- Ами опитвам се да стопирам кола в парка, за да видя повече животни, докато съм тук. Надявах се ако е възможно някой да ме вземе за едно сафари.
- И защо реши, че тоя някой ще сме ние.
- Щото изглеждате приятни хора, а и шофьорът ви Адам мисли, че сте готини. Освен това мога да ви помогна на сафарито, виждам животните отдалеч и ще ви ги показвам, за да ги снимате.
- А ти знаеш ли каква отговорност е да те вземем, стават инциденти, някои хора излизат от колите и ги изяждат лъвовете.... откъде да знаем, че и ти не си от тях (тук направо ме закопа, сякаш знаеше защо всъщност съм в Пенджари).
- Обещавам, че няма да създавам проблеми и няма да съжалявате ако ме вземете. Ще седя тихичко и само ще ви показвам животни като ги видя.
Обръща се към спътника си и пита:
- Ти какво ще кажеш, Рафал?
- Ами аз нямам нищо против! Искаш да видиш животни, добре, не виждам проблем, имаме свободно място в колата. Трябва обаче да питаме и Маршъл дали е съгласен.
Ура! Усещам, че се уредих. Идва Маршъл - гидът им от Камерун и не само няма нищо против да ме вземат, но и много се радва, че ще има още един участник в сафарито. Така тръгвам на едно съвсем различно сафари. Вземам Симба от раницата и я оставям на сигурно с мъжа от магазинчето за сувенири, който по-рано ме черпи разкошен ориз, сготвен лично от него за персонала. По принцип туристи и персонал общуват само по работа, но когато всички тези хора ме видят да седя на двора с окъсани дрехи и раницата до мен, без да имам стая в хотела и маса в ресторанта, ледът между нас, нашите раси и социални принадлежности, моментално се стапя и аз ставам част от техния свят. Говорят с мен, смеем се заедно, ядем заедно храната за персонала, а аз им давам от моите мангота в знак на благодарност. Никой не се опитва да ми продава нищо, никой не ме търси по бизнес.
Сафарито от самото начало почва със смях и разговори. Всички искат да разберат що за човек са взели. Тъй като поляците говорят перфектен английски, както и гидът, и шофьорът, всички започват да ме разпитват откъде съм, защо съм тук и т.н. Разказвам им пътуването си набързо и окончателно печеля доверието им. Оказват се пътешественици, особено Рафал. Вече не съжаляват, че са ме взели и първоначалната резервираност изчезва като с магическа пръчка. А леденият Томек се оказва голям образ, Рафал му се присмива колко се стреснал отначало, че искам да идвам с тях, да не би да съм някой психопат с пистолет случайно. Томек изглежда като човек, който често се тревожи за сигурността си. Постоянно се бъзика с мен, че само и единствено човек от Ал Кайда може да оцелее в пътуване като моето и той твърдо смята, че съм обучен талибан. :) Започваме също така задълбочени и вълнуващи разговори, Рафал и Томек са много интелигентни, а Рафал знае адски много за Африка. Не са типичите туристи и ми е много интересно с тях. Не успяваме през цялото време да говорим, защото сме заети да зяпаме навън, животните се появяват от всички страни, много и всякакви видове. Направо се побърквам от радост :) Адам знае всички имена на абсолютно всяко животинче! Не само английските, но и латинските и френските им имена! Разказва всякакви неща за видяните животни, а Маршъл допълва каквото е пропуснал. И двамата са истински гидове и си личи, че с огромно желание вършат работата си. Осъзнавам, че на това сафари никой няма нужда от мен да им показвам животните, Адам и Маршъл ги виждат колкото и аз. Шокира ме разликата при двете сафарита, които преживях. В едното никой не продумваше, обстановката бе така потискаща, сякаш никой нищо не знаеше и не го интересуваше. А тук всеки говори, обяснява, търси, всеки има онзи откривателския поглед в очите и като видим животно всички полудяваме от вълнение... Томек снима като луд, абсолютен маниак на тема фотография. Рафал повече гледа и коментира, отколкото снима. Виждаме толкова много животни и единствената ми мъка е, че не мога да сляза от колата и да ги приближа... но мъката не трае дълго, нощта идва, а с нея и моето истинско сафари!

Паркът изобилства от тези сладури, на английски Kob

африканската дива крава - биволът

тези винаги се правят на голяма работа :))

интересната птица носорог

късно следобедни лъвове

Прибираме се в хотела преди тъмно, за едно сафари създадохме приятелство, каквото се създава за доста повече време. И не само с Рафал и Томек, а всички заедно! Адам и Маршъл бяха равностойни събеседници и спътници, което много ми хареса. При слизане от колата благодаря от цялото си сърце на поляците! Рафал ме кани да се присъединя към тях за вечеря в ресторанта. Веднага приемам, макар и да не се присъединявам точно към вечерята, защото не мисля нещо да ям, а просто да си говорим цяла вечер. Обаче при Рафал такива не минават, връчва ми се менюто и ми се нарежда да си избера нещо. Цените са космически, има само едно вегетарианско ястие, а ни най-малко не ми се иска да набутвам човека, който и без това толкова много направи за мен като ме взе на сафари. Томек също настоява, че трябва да ям иначе ще ми се разсърдят. И ме заплашват, че ако не си избера, те ще ми поръчат нещо така или иначе. Няма мърдане - ще ям, то се е видяло. Двойката французи са на съседната маса и очевидно се радват, че си имам компания, мъчно ми беше, че с тях въобще не можехме да говорим. Маршъл също е с нас на масата и си говорим за Камерун, той много се вълнува, че му говоря за престоя си в Дуала и околността, той самият е от там. Разказва толкова интересни истории, факти, случки... от неговия опит като тур-гайд. А Рафал като започва с неговите пътешественически разкази, направо онемявам. Разказва за Антарктика и Северния полюс, за страни, където кракът ми не е стъпвал, за Африка и неговите идеи какво и защо се случва тук... Поднася ми съвсем друга перспектива, кара ме да се замисля за немалко неща. Човекът доста годинки е пътувал, финансово има възможност да отиде навсякъде и постоянно се възползва. Казва, че поне веднъж годишно идва в Африка. Естествено пътува най-вече със самолети, защото човек като има пари няма време (това си е неписан закон :)
Часовете се нижат, вечерята отдавна приключва и ние оставаме последни в ресторанта, говорим почти до полунощ. Канят ме на сафаритата с тях и следващия ден. Идеално! Уплътнявам дните чакане със сафарита, а когато стане късно вечер се захващам с любимите си занимания. Казваме си лека нощ и всеки се оттегля. А преди вечеря разпънах палатката в двора, след като всички гайдове и шофьори бяха направили събрание за дискутиране на моята нощувка. Казаха ми, че тъй като нямам билет за палатка, който трябвало да си купя от входа, щял да дойде управителя през нощта и да ми иска пари. Аз тогава им казах, че изобщо няма да разпъвам, а ще си спя на чувал под звездите, обаче те много настояваха да съм си в палатката на сигурно и отидоха да говорят с управителя. Уредиха всичко и така получих право да спя на палатка. След вечерята се промъквам тихо в палатката, нарочно беше разпъната в кътче без светлина от лампите. Оглеждам през процепа на входа дали има някой наоколо, вижда се само охраната, но той е далеч и в тъмното надали ще да ме забележи. Вземам Симба, шише с една жълта и миризлива вода, напълнена от чешмата в двора, както и челник ако евентуално се наложи да си светя. Друго не ми трябва. Апарата и документите остават в палатката с надеждата, че няма да ме окрадат точно тази нощ. За пръв път ги оставям някъде, нормално и до тоалетната съм с тях. Промъквам се незабелязано в мрака, хотелът и цялата собственост няма огради, което прави живота ми в този момент лесен. Луната хвърля някаква светлина в саваната и успявам да се ориентирам лесно. Лошото е, че все още нямам развитите животински умения от типа да виждам добре в тъмното, но поне се ориентирам добре и се движа бързичко. Тръгвам към мястото с лъвовете. При следобедното сафари пак ги бяхме видели там, а те по принцип са много мързеливи животни и вероятно не бяха се преместили много. Нормално би трябвало да ловуват нощем, но тези дни явно бяха сити и не си правеха труда да мърдат. Докато вървя натам усещам десетки шумове и движения около мен, животните не спят. Саваната никак не е тиха нощем. Спомням си слоновете в Боцвана какъв шум вдигаха призори като бяха навсякъде около палатката ми. А тук освен слонове има и много други животни. Успявам да видя едва няколко силуета в мрака, вероятно антилопи. Опитвам да вървя възможно най-безшумно, усещам обаче, че стотици очи са вперени в мен - ново животно в саваната! Какво ли е, откъде ли идва... Чувствам се толкова добре, толкова на място. Така леко ми е на душата, намирам се в Рая, а дори и тъмен Рая си е Рай. И всички тези душички около мен, които са смисъла на живота ми.... Стъпка след стъпка стигам близо до реката, където видяхме лъвовете през деня. Още са там, направо ги усещам във въздуха. Не виждам добре в тъмното и това ми пречи. Като нищо да се спъна в някой спящ лъв, точно както се подигравах на туристите през деня, такава случка ще ми се случи през нощта. Всичко се връща. За късмет обаче мога да чувам добре, а и носът ми хваща характерната хищническа миризма. Никак не са далеч, всъщност вече едва на двайсетина метра! И са се събудили от клонките, кършещи се под обувките ми, от тревата, гънеща се под тежестта ми - те чуват всичко. И за разлика от мен много добре виждат. Усещам главите им с насочени към мен погледи и изпълнени със съмнения умове. Зная каква грешка можех да допусна с още 5 метра скъсяване на дистанцията, щях да ги уплаша и да унищожа любопитството им като събудя една друга лъвска страна. Седнах тихичко на тревата, извадих Симба от джоба и на ум му казах, че вече сме лице в лице с тях, голяма глупост щеше да е на глас да му го кажа и да стресирам животните. Лъвът обича да бъде уважаван, никога няма да избяга в такава ситуация и никога няма да нападне ако не му дадеш причина! А аз не му давах. Преброих 4-5 парчета, силуетите им се виждаха, а и започнаха да издават тихи звуци, леко подобни на ръмжене, но за кратко. После всички потънахме в тишина. Седяхме си цяла нощ със Симба и се гледахме с големите котки, можехме да се видим горе-долу с помощта на Луната. Те не знаеха какво точно съм аз, но знаеха, че няма да ги нараня, а аз имах нужда от време, за да се придвижа още 5 метра без това да е проблем за тях. По някое време единият се надигна да ме огледа, пак от разстояние, но леко скъсено. Повъртя се малко и пак легна. Явно бяха сити щом не ловуваха нищо тази нощ и само лежаха. Трябваха ми дни, поне седмица да ги спечеля на 100% и да скъся нацяло дистанцията между нас. И все пак тези мигове за мен бяха велики, седяхме и се гледахме, слушахме, усещахме... разменихме толкова много енергия, толкова много мисли, спокойствие и обич, и доверие... никога по никакъв начин не мога да общувам с човешко същество така както с животно. Нивото е много различно. Това, което ми дават тези лъвове, антилопи, слонове, баобаби, мравки...... не може да се сравни с нищо, което някой човек някога ми е давал. Сякаш Вселената е скрила цялата си истина, всичките си отговори, знания, информация, емоции.... в животните и растенията и е толкова лесно и достъпно да почерпиш от този източник. За пореден път осъзнавам, че нищо повече не ми трябва на тоя свят. Изпитвам безрезервна обич към всички тези същества, които срещам за първи път, но остават вечно в сърцето ми. По едно време се сещам, че времето си тече неумолимо и тихичко се измъквам и тръгвам да се връщам, трябва да съм в палатката преди изгрев, иначе някой ще ме види и много ще загазя. С много бързане, спъване и падане, успявам да се завлека обратно и да се промъкна отново незабелязано (или поне така се надявам). Естествено умората от нощния "излет" вече се усеща, но в 6:30 почва дневното сафари и трябва да съм до колата. Егати кефа - денем и нощем сафари, кой турист може да се похвали със същото :) Моите хора се събират бързо и потегляме по друг маршрут в парка. Поляците много искат да видим слонове, поръчката им не закъснява и виждаме няколко в далечината. Сафарито отново е съпътствано с много емоции, шеги, снимки, разговори и смях :) Аз вече изпитвам особено задоволство - планът ми успя на 100%! Видях лъвовете по моя си начин, Симба ги видя, всичко остана незабелязано от хората наоколо, на сафарито се правя на нормален човек и всички са доволни! Разбира се - нито дума на поляците за нощните ми приключения, че горкият Томек щеше да се панира и да ме обади на полицията, че съм от Ал Кайда (същия ден сподели, че веднага ще ме одобрят ако кандидатствам за член там и трябва сериозно да се замисля :) След сафарито ме завлякоха на закуска с тях. Вече ме е срам да ям за чужда сметка, но Рафал явно има доста пари в излишък и иска да си ги харчи за непознати. И все пак ми е неудобно, цените са доста височки в ресторанта. В същото време манготата ми се развалят в раницата и почнах да ги раздавам на всички от персонала. Доста приятелства създадох за толкова кратко време. Следобед ни чака още едно сафари, последен шанс за лъвове и евентуално гепард, който е изключително рядък тук и почти няма шанс да се види. Отново отиваме да се радваме на хипопотамите, те станаха най-голямата ми слабост в Африка, тотално се побърках по хипопотами и хиени :) А хиените са толкова красиви с широките си черни муцунки, по-сладки са от кучета дори. Никога няма да разбера как може да имат толкова лоша слава и хората да ги намират за грозни! На сафарито не успяваме да видим гепард, но се радваме на още слонове, а и моите другари лъвовете накрая. Те отново са си там, недалеч от старото място, явно се придържат близо до водата в този сезон и не се местят много. Вечерта говорим ли говорим, а моите очи едва се държат отворени, направо умирам за сън, но ми е адски интересно с тези образи, имат какво да разкажат. Преди полунощ се оттеглям от масата и правя същото упражнение - до палатката за вода, Симба и челник и право в саваната. Планът - пак лъвове. Знам къде да ги намеря - да, ама не! Попреместили са се, има няма 200-300 метра :) Егати мързелите, чудя се кога ще огладнеят и ще тръгнат да гонят антилопите, които между другото пасат цял ден около лъвовете, щом знаят, че не са гладни. Изумително е да видиш антилопа на едно никакво разстояние от лъвове да си пасе най-спокойно, а тя така добре усеща кога е в опасност и трябва да бяга, и кога няма да й сторят нищо. Мързеливи животни! Този път имам чувството, че вече ме знаят защо идвам и няма дори да си направят труда да ме оглеждат. Сядам пак на същото разстояние, даже мъничко по-близо и говоренето с очи започва. Зяпат ме, после им писва, скланят глави и заспиват. Тоя път и моите очи не издържат и тупвам на тревата да спя. Втора безсънна нощ трудно ще изкарам. А вместо да си говорим с очи, можем да си говорим със сънища. С тях мога да общувам по всички възможни (и определени като невъзможни) начини. Заспивам така сладко, зная, че лъвовете ме закрилят, каква по-добра охрана от негово величество царят на животните :) Като по някакво чудо успявам да се събудя още докато слънцето изгрява. Няма и следа от лъвовете, явно са огладнели или ожаднели! Само следи, миризма и изпражнения напомнят присъствието им. Направо тичам през глава към палатката, тоя път вече ще ме хванат!! Сериозно се тревожа и бързам колкото мога. Като стигам вече всичко се вижда и криейки се зад една постройка наблюдавам охраната. Двамата мъже седят и си говорят, чакам да се размърдат и да се добера до палатката. Провървява ми! Махат се от мястото и отиват да си вземат порциите за закуска. Веднага се промъквам до палатката и с огромно облекчение започвам да събирам багажа за тръгване. Поляците днес си заминават и ще ме вземат до края на парка, откъдето вече мога да вървя без да ме глобяват затова. Закусваме набързо и тръгваме, на практика по целия път към края на парка правим ново сафари, пълно е с животни. Като цяло при всички сафарита успяваме да видим доста различни видове животинки.

Waterbuck в комбина с Kob

най-голямата антилопа, викат и конска антилопа, на английски - roan antelope

марабу се среща и тук, изненадах се

странен вид червена маймуна, на френски й викат "патас"

бунгалата в част от хотелската собственост

колата и Маршъл

на изхода на парка има карта

както и информация за забрани и глоби, установих, че наруших три от тях :)

започва цивилизацията

Излизайки от парка (минаваме по друг път, не този, по който минах на отиване) се озоваваме почти на границата с Буркина Фасо. Поляците отиват чак до столицата със забавното име Уагадугу, но аз - не. На мен краката ми крещят в един глас "искаме да вървим!!" Така че забравям за сигурния стоп до столицата и решавам да сляза на границата и от там да почвам яко ходене, защото от седяне по тия коли сякаш загубих тонус! Толкова много обичам да вървя по пътищата, че ако трябваше да направя цялото това пътуване само на стоп, щях да се откажа още преди да стигна Египет. Разделяме се с дружината със снимка и безкрайна благодарност от моя страна!

отляво надясно: Рафал, Томек, Адам, Маршъл

 Надали може да се изрази с думи, защото тези хора не само ми дадоха материални неща, но най-вече - идеи, информация, знание, над които да се замисля! Това е най-голямото съкровище в моите пътувания, това е нещото, което никой никога не може да ми отнеме. Продължавам с вървенето между двете граници, доста километри ничия земя. Чудя се дали днес ще вляза в Буркина или ще спя в ничията земя. Не се чудя дълго, минава кола точно за другата граница и предлага да ме вземе. Иска ми се да приключа с границите възможно най-скоро и отивам. Минавам горе-долу бързо, няма много въпроси и разправии. Денят е едва наполовина и прекарвам доста часове във вървене и нестопиране на минаващите коли, не че има много такива, все пак граничните райони са най-бедни на трафик. Буркина ме посреща с красиви пейзажи... савана с вече усещащ се намек за пустиня. Сранни малки вихрушки с форма на американско торнадо се въртят във въздуха и раздухват листа, сергии с плодове, колоездачи... но нямат силата да ги съборят. Вървя през селца, хората наизлизат да ме огледат, а аз се чудя сега дали са верни легендите за добротата и почтеността на буркинабетата. Та нали Буркина Фасо означавало "страната на почтените хора." И наистина - никой нищо не ми иска, всеки ми се усмивка, хлапета ми подхвърлят манго, мотористи предлагат да ме возят до следващото село... Хората са определено много мили. Изпълвам се с хубави чувства относно престоящите си дни в тази страна, леко ми е на душата и си мисля за вълшебните мигове с лъвовете в Пенджари, докато вървя по пътя.... и сълзите на радост потичат. Излизам от портата на едно приключение и прекрачвам входната порта на друго такова. "Welcome to Burkina, welcome, welcomeеее!" - провикват се дузина ухилени деца :) И вълшебството продължава...

докато си вземам довиждане с величествената река Пенджари, забелязвам две жени във водата...