Буркина Фасо - като на почивка :)

 Първата си нощ в Буркина прекарвам някъде по пътя. Вървя до тъмно, няма нито една гъста гора, растителността се разрежда и пейзажът добива вид на нещо между савана и пустиня. Редуват се селца с глинени къщички и махали от по две-три заоблени сламени постройки. Доста е населено покрай пътя, но се намират и празни пространства. През целия ден ме забавляват малките вихрушки във форма на торнадо, заформящи се ниско над земята и раздухващи листа и прахоляк. Като започва много да мръква отбивам от пътя и се настанявам в една горичка с рядка растителност, но поне хората от пътя не могат да ме видят.

Имам нужда от сън до късно на следващия ден, затова решавам да се скрия добре. Още преди да почна с разпъването на палатката, забелязвам огромно количество кози изпражнения наоколо и чувам гласове. Местните прибират стадата, притаявам се в ниското и се надявам да не ме забележат, вече е почти тъмно. Подминават на няколко метра, но изобщо не ме засичат с поглед. След като се отдалечават достатъчно и не ги чувам вече, разпъвам палатката, но така ми се спи, че ме мързи да забивам колчетата в ужасно твърдата земя, така или иначе решавам, че няма да вали точно днес, няма признаци за това. По някое време през нощта се събуждам от брутален вятър, така блъска по крехката палатка, че се налага да подпирам стените, за да не я смачка и счупи рейките. Не закъснява и дъждът, а тъй като палатката няма колчета, нищо не предпазва долния слой от допиране в горния. Не мога да изляза да слагам колчетата, защото вятърът е така силен, че ако за миг пусна стените, всичко се чупи. Ситуацията става много напечена, когато проливният дъжд прави локва в част от палатката, но за щастие след по-малко от час всичко утихва! Рухвам от умора, и без това толкова ми се спи цял ден заради недоспиването от Пенджари, та сега ни най-малко нямам желание да излизам да слагам колчета или да чистя вода от палатката. Тъй или иначе всеки ден слънцето е силно и ще изсуши всичко още сутринта. Веднага заспивам ама не за дълго - бурята се връща. Същият ужас отново, този път обаче решавам да се предам на умората и да става каквото ще, не мога да си държа очите отворени и заспивам като труп. Колкото и да се счупи някоя рейка, ще я залепя и ще я ползвам докато се прибера вкъщи. Някак си не съм в настроение за борба точно тази нощ, предпочитам да се поддам на мързел и безотговорност.

влизайки в Буркина, първата сергия, която виждам, е за бензин :)

около пътя е пълно с малки селца и приятелски настроени хора

На сутринта спя до към 8 - извънредно късно за мен, нормално най-късно до 7 съм на пътя. Събуждайки се установявам щетите - сериозно счупени рейки няма (дори тази, която се бе счупила в Бурунди още и бе залепена само с тиксо, е издържала!), но палатката е пълна с вода и доста неща са мокри, за щастие само дрехи и спалния чувал. Чакам малко да поизсъхнат нещата и пак хващам пътя. Днес вече ще стопирам с надеждата да стигна Уагадугу, за да изчистя формалностите с визата за Мали. Доста ми е притеснено поради много лоши новини напоследък - границите на Мали с околните страни са били затворени преди седмици, като нищо всеки момент пак да ги затворят... не се знае дали се допускат чужденци в страната, която е във военна ситуация в момента.. общо взето никой нищо конкретно не знае. Обаче преди да почна да стопирам, не мога да не се раздвижа поне малко и прекарвам доста часове във вървене. Местните са все така дружелюбни и не ме тормозят за нищо. По някое време хващам директен стоп за Уагадугу. Джип с няколко буркинабета, много приятни, но за жалост езиковата бариера ни се изпречва на комуникацията. Оставят ме на входа на Уага и там стопирам с надежда да ме вземе някой местен, който може да ме упъти към адреса на посолството на Мали. Имам голям късмет, взема ме местен, говорещ английски и спира в няколко други посолства да разпитва къде е това на Мали. Накрая разбираме, че е някъде в квартал на име Уага 2000. Предпочитам да вървя до мястото и с благодарност се разделям с шофьора. До Уага 2000 има доста ходене от центъра, но поне зная посоката. Градът е голям, но не толкова, че да не може да се извърви целия за половин ден. Трафик, тежък въздух, но като цяло приятен град без много дразнители. Никой не ме закача за нищо и оставам с положителни чувства към тази африканска столица. Хората ми се усмихват и ме упътват с желание. Стигайки посолството ми е доста притеснено, но гледам да не ми личи. Веднага ми прави впечатление, че няма никаква охрана на вратата - пълен шок. В двора мъже и жени седнали да си говорят, с невярващи погледи ме питат за виза ли отивам и ми предлагат да си оставя раницата при тях. Влизам вътре без багаж и се запътвам към едното гише. Мъжът веднага ми съобщава: попълнен формуляр, една снимка и 80$ (във франк се плаща, не в $). Докато той вади формуляра, аз вадя парите да са ми готови. Той ги заглежда, поисква да му ги дам и нервно ги прибира в хартиено пликче в горния шкаф на бюрото си. Подава ми формуляра, забелязвам веднага, че е на френски и изразявам неспособността си да го попълня. Той ми прави знак, че няма нужда да го попълвам и си го придърпва обратно. Питам го дали иска поне снимка, отговорът е отрицателен. Слага ми визата в паспорта, а тя е печат, не стикер, така че никой не може да го хване колко визи е дал и ме подканя да си заминавам. Първи толкова странен случай в посолство - човекът сто процента си взе паричките за него, но накрая и двамата сме доволни. По най-бързия начин се омитам от сградата преди да е размислил нещо и направо летя от щастие по улицата :) Най-лесната виза, че и най-бързата! Ехх как ми се ще всички да са такива... Корупцията понякога е от огромна полза за пътешественика, докато друг път ти къса нервичките бавно и мъчително... Поведението на този служител обаче е разбираемо - в Мали се води война, туристи няма, дори местните бягат. Като нищо да затворят посолствата си и човекът да си загуби работата. Като нищо и аз да съм последния турист за много време напред, защо да не си изкара малко кеш като за последно :) Обратно извървявам разстоянието до центъра, пазарувам малко храна и почти по тъмно тръгвам да излизам от Уага. Ако не хвана стоп, ще спя на улицата в някой краен квартал. Никак не ме тревожи тая идея, даже ми се нрави. През цялото пътуване все се стремях да съм сред природа, да ми е тихо и спокойно, за да спя добре, но и няколкото нощи в градове по пейки и автогари си бяха интересно изживяване, защо да не отбележа една и в Буркина. Съдбата обаче взема нещата в свой ръце и докато се навивам колко ще е готино да преспя на улицата в някое гето, тя ми изпраща поредния ангел да се погрижи за мен в лицето на нигериец-фризьор. Младежът ме вижда да минавам покрай фризьорския му салон и веднага ме заразпитва какво правя с багаж по улиците по това време. Разбира се, според него бял човек да се мъкне по тъмно из града с толкова очевиден багаж е пълна лудост, веднага описва Уага като опасно място за спане на улицата и е потресен като му казвам, че нищо не ме притеснява. Той самият твърди, че не би посмял да се мотае из крайните квартали посред нощ. Веднага ме кани в салона си, запознавам се с персонала му, след което предлага да ме подслони за нощта и на сутринта да ме заведе до пътя в посока Бобо Диоласо, където искам да отида след Уага. Изпитвам огромно задоволство от това да проведа разговор с някого, защото комуникацията с местните в Буркина е тежка, малцина говорят английски, така че срещата с нигериец се оказва много добре дошла в ден без никакви пълноценни разговори. Името му е Джон, от години се занимава с фризьорски услуги и докато чакам да свърши работа (до късно работят тия хора в Уага, доста се изненадах) наблюдавам всички "зози", влизащи и излизащи от салона. За протокола - "зоза" наричам жени, които се нагласят и преправят пред огледалото. Невероятно весело е да ги гледаш как се държат, какви жестове и маниери имат, как се оглеждат в тия огледала... лелееее голям смях :)) Джон обаче не се впечатлява много, това му е бизнеса все пак :) След последната клиентка заключваме вратата и се качваме на скутера. Едва се събирам с раницата, доста трудно се крепя отзад на моторчето при положение, че раницата ме дърпа назад и се опира точно на дръжката зад гърба ми, която трябва да хвана с ръце. Винаги, когато сядам на мотор с раницата, имам тоя проблем и няма къде да се държа, така че постоянно се олюлявам в различни посоки. А се оказва, че Джон живее в Уага 2000 :) А аз два пъти днес го вървях това разстояние, явно ми е било писано там да остана. Запознавам се със съседите му по къща и приготвяме омлет за вечеря. Омлетът ми напомня силно за Нигерия и дискутираме страната до късно вечерта. Като става време за спане, решавам да разпъна палатката в двора на цимента, в къщата е доста задушно и въздухът не е така свеж. Съседите очевидно нямат против и се наспивам добре, тази нощ поне не вали. На сутринта Джон ме кара до пътя в посока Бобо и там отново тръгвам да вървя. Преди това обаче за кратко посещаваме обущар в квартала, обувките ми са скапани за пореден път, този май е четвъртия. Разделям се с още няколко долара за ремонта и докато чакаме обущаря, Джон го пита дали мога да снимам как ми оправя обувките. Получаваме силно негативен отговор, за пореден път ми прави впечатление, че хората в Буркина не щат да бъдат снимани! Или поне на мен такъв ми е късмета, всеки ми отказва.
По пътя за Бобо ме взема кола директно за там. Човекът е супер приятен и много добре говори английски, направо перфектно! Разказва ми, че само добре образованите буркинабета говорят английски, той самият е учил в чужбина и е пътувал доста. Спираме за ядене и почивка по пътя и ми купува един куп храни и напитки, наяждам се до насита и като трябва да се плаща, човекът и дума не дава да издумам и плаща всичко. "Ти си гост в моята държава, това е най-малкото, което мога да направя за теб!" За пореден път добротата и гостоприемството ме трогват и карат да се замисля какво щастие е да изживяваш това, да срещаш тези екстремно положителни страни от личността, да се сблъскваш всеки ден с толкова много щедрост и доброта, без да си ги поискал, без да си ги търсил.... а хората да ти ги дават с такова огромно желание и така безкористно, че години след това да мислиш за парче манго, подадено от бедняк или покрив над главата в дома на скромно семейство... и всеки път като се сетиш за тях, очите ти да се пълнят със сълзи. Всеки човек, помогнал ми в това пътуване, не е очаквал нищо от мен в замяна и добре е знаел дори, че вероятно няма да ме види повече, но въпреки това е дал всичко от себе си, за да се почувствам като желан гост в неговата страна и дом. Никога не можеш да усетиш и откриеш повсеместната глобална доброта ако седиш вкъщи и не пътуваш, просто надали някой може да обясни какво точно се случва с човек, когато е на пътя по този начин и когато на сто процента довери здравето и живота си на непознати... сякаш цялата Вселена го закриля.
В Бобо слизам до джамията, която определено ме впечатлява и грабва с вълшебната си архитектура. И тук откривам леко неприятната страна на Буркина - макар и слабо развития туризъм, който при цялото това спокойствие и мир в тая страна, леко почва да ме дразни. Още слизам от колата и "хищни" гидове ме нападат с увещания да вляза в джамията и да посетя един куп други неща наоколо като взема тур с тях. Уверявам ги, че в джамията не ща да влизам, само отвън искам да я видя и турове не искам. Един от тях е страшно нахален и се маха едва когато почвам да му крещя в лицето, че нищо не искам да посещавам. Тъкмо си мисля, че си връщам загубеното за миг спокойствие, разглеждам джамията отвън и се запътвам към къщите от другата страна на пътя, когато други "гидове" идват да ме тормозят да си купя билет за посещението на тези къщи. Казвам им, че само се разхождам по улиците, отговаря ми се, че за да се разхождам по улиците там трябва да платя туристическа такса, това била старата част на града, нещо като "културно селище" и туристите трябвало да плащат, за да ходят по улиците. Почвам вече да кипвам, а не ми се иска да правя скандали, затова тръгвам да вървя по друга улица като ги предупреждавам, че щом не ме пускат да мина от там, ще се вмъкна от друга пресечка :) Игнорират предупреждението ми и явно си мислят, че няма да посмея. След още една пресечка виждам бунище, минавам право през него и се озовавам точно в "забранения квартал". Гложди ме любопитство да видя какво толкова има там, че ни цакат парички да вървим по улиците даже. Стари къщи, готини тесни улички и канал, в който всички се къпят и перат и те гледат адски на криво ако вдигнеш апарата пък даже въобще да не е насочен към тях - това е старият град на Бобо. Готино е, но атмосферата се разваля от многото местни, всеки от които те пита на френски дали имаш билет и си платил, за да си там. Не знам чия идея е било това цял квартал да се направи платен за бели хора, но никак не ми се понрави, още повече, че нито е обозначено от къде до къде е, нито нищо, само група мошеници обикалят наоколо да вземат някоя пара от наивни туристи. А колкото е по-забранено, толкова е по-сладко да се вмъкнеш нелегално. Като виждам обаче силно комерсиалната нагласа на местните, решавам да си ходя и се насочвам към разглеждането на други улички, където местните явно не виждат много бели и не са така озверели. Бобо като цяло е приятен град, вторият по големина в Буркина и най-известната туристическа дестинация в страната.

старата джамия в Бобо

сметището към стария "забранен"град :)

стария град на Бобо

място за баня и пране

пазарче в Бобо

 
Околностите на Бобо също влизат в това число, недалеч е Банфора, откъдето се отклонява пътя за езерото Тангрела и още няколко представляващи интерес за туристите места. До там ме отвежда кратък стоп, в Банфора пазарувам храна и срещам две доброволки от Корпуса на мира, живеещи наблизо и дошли да си напазаруват. Заедно биваме нападнати от неприятен дразнител, предлагащ турове в цялата околност и не разбиращ значението на думата "не". Установявам, че в Буркина единствените неприятни хора са тези около малкото туристически забележителности. За разлика от тях, хората в останалата част на страната се чудят как да ти помогнат и какво да ти дадат, а тези - какво и колко да ти вземат. Отправям се пеш по черния път за езерото Тангрела. След някой километър хващам стоп със собственик на къмпинг, който ме увещава да остана в неговия къмпинг. Не ми се обяснява, че не спя на такива места, затова просто му казвам, че веднага след като видя езерото продължавам към други места в района. Пристигайки на брега на езерото решавам, че ще седна да си направя пикник там и още докато вадя храната от раницата, идва нов дразнител. Веднага ме пита на френски дали имам билет за посещението на това езеро. Тоя път вече наистина ми кипва - за вървене по улиците в Бобо - билет, за пикник на брега на ничие езеро - билет. Отначало се правя, че не го разбирам и му повтарям, че говоря английски, не френски, а след като виждам, че не се маха, се събужда скандалджийската ми страна и почвам да му викам да ме остави на мира и като му соча към храната му викам на български "остави ме да ям бе, махай ми се от главата веднага!" С това си изцепване шокирам дори себе си, защото откакто пътувам рядко мисля дори на български, а за говорене хич не се сещам, всичко ми идва на английски! Виковете на език, който явно му прозвуча по-странно и от английския, го убеждават окончателно, че нито го разбирам какво иска, нито ще вземе нещо от мен, така че се маха. Спечелвам си малко спокойствие, докато се появяват две хлапета с одрана кожа на животно и тръгват да палят огън точно зад мен да я правят нещо явно. Още като виждам какво носят, се изстрелвам с космическа скорост колкото може по-далеч от това място. Толкова с езерото Тангрела. На брега има дузина пасящи крави и прасенца, търкалящи се в калта, разни хора ми бяха казали, че евентуално можело да се видят хипопотами ако влезеш с лодка под наем, но никак не ме блазни да подхранвам местните туристически пиявици и да ги стимулирам да се държат така с всеки, който отиде до брега дори.

паднал на земята плод на баобаб

поредната сергия за бензин в Банфора

на пазара в Банфора

Денят ми доста се развали от случката с децата, не ми се гледат повече забележителности на Буркина, а и ужасно ми се ходи в Мали да не изтърва случващото се там! През цялото време се усещам, че искам да обиколя колкото се може по-бързо Буркина, за да стигна най-накрая до Тимбукту и да осъществя мечтата си. Да не говорим вече колко ми липсват любимите същества и колко се приближавам към тях всеки ден, това страшно ме кара да бързам. Недалеч от езерото Тангрела има още няколко интересни места, но просто наличието на толкова много комерсиализирани хорица (местните от къщите наоколо ми искат пари веднага щом вдигна апарата да снимам някой пейзаж или животно дори) някак си ми убива желанието и решавам, че ако ще гледам изобщо Буркина, то трябва да е само из непознати за туриста места. Отказвам се от скалните забележителности и хващам стопа обратно към Бобо. Решавам да поема по пътя за Мали, но да спирам тук-там да разглеждам. Нощта ме хваща по пътя преди Бобо, преспивам в малка горичка, но в тъмното няма как да видя, че има железопътна линия на няколко метра от мен и през нощта се събуждам с шок от зверския шум на преминаващ влак.

кой да предположи, че съвсем близо минава влака

 
Пътуването от Бобо до границата ми отнема един прекрасен ден. Редувам стоп с пешеходство като броят коли след Бобо значително намаля и едва късния следобед стигам границата. Пейзажът в тази част на Буркина е сякаш еднообразен, множество кръгли глинени къщички покрай пътя, рядка и ниска растителност и от време на време някое езерце... Красиво е и все повече усещам, че се приближавам към пустинята.

градче по пътя

крави на водопой в едно крайпътно езеро

жестокостта към животните граници няма, забележете козичката на покрива :(

бездомник спи под сянката на крайпътен знак...

 
Пристигайки на последния полицейски пост преди границата, ме посрещат усмихнати и дружелюбни полицаи, канят ме на чай и манго :) Не искат да ме пускат да стопирам или вървя, защото те щeли веднага да ми намерят превоз. С такъв ентусиазъм подхождат към намирането на кола, че не ми се ще да ги разочаровам и решавам, че ще изчакам там. Междувременно си играя с двете им супер сладки кучета - Дункан и Фриджер :)

муцунката на Фриджер и дупето на Дункан :)

 
За първи път в Буркина забелязвам, че полицаите се отнасят с особена обич и грижа към тези кученца. На фона на ужасяващата жестокост към животните, това изключение силно ме впечатлява и ми оправя настроението за първи път след гледката на децата с одраната кожа. Около час прекарвам с кучетата и полицаите, говорим си с някои от тях, които знаят малко английски, след което се появява първата кола, или по-точно камион. Пътува за Бамако и шофьорът се съгласява да ме вземат и да ме оставят на отбивката за Мопти. Тъй като вече от месеци пътувам без карта, обясненията за посоките и пътищата стават още по-трудни. Оказва се страхотно предизвикателство да нямаш хартийка с пътя в ръце, все повече ми харесва. Вземам си сбогом с полицаите и плача като се разделям с кучетата, но поне зная, че са в добри ръце. Границата пресичаме с не особено много разправии, но аз пак изпадам в ситуация "не мога да си попълня формуляра". Намира се един единствен граничар, който разбира малко английски и ми превежда някои от въпросите във формуляра, които са на френски и не разбирам. Шофьорът на камиона и двамата му спътници са търпеливи и ме чакат да приключа с всички формалности. До към полунощ пътуваме до отбивката, където пътищата ни се разделят. Така се озовавам в пустошта на Мали посред нощ, разпъвам палатката до самия път с надеждата, че няма село наблизо, този път няма никаква растителност, която да ме прикрие и ще се става рано сутринта... Сърцето ми е изпълнено с вълнение относно утрешния ден и пътуването ми до Тимбукту, храня големи надежди, че ще усетя и опозная ужаса на войната, както в Сирия, а може би дори повече...


Към начинаещи пътешественици: Като цяло определям Буркина като най-подходящата страна в Африка за начинаещи стопаджии, пешеходци, колоездачи... Стопът е много лесен, местните - приятелски настроени, природата не особено сурова, ако вървиш пеш по пътя никой не те тормози, децата не те замерят с камъни... не е твърде скъпо, виза се взема лесно, корупция по границите и пътищата сякаш липсва, а страната не е особено голяма и се стига бързо от точка А до точка Б. Много плюсове и горещо препоръчвам на всеки начинаещ стопаджия именно Буркина Фасо.

Обожавам тази песен и този филм  :))) Поздравявам ви:

http://www.youtube.com/watch?v=adalS61jD0g&feature=related

Travel light, let the sun eclipse you
'Cause your flight is about to leave
And there's more to this brave adventure
Than you'd ever believe