 |
| Скалата Hvitserkur на полуостров Vatnsnes ми прилича на динозавър, пиещ вода |
05.08.2022
Не можех да повярвам на очите си - утрото предлагаше разкъсана облачност, синьото небе най-после обещаваше да надвисне над Ледената земя и Слънчо плавно се плъзна нагоре по хоризонта след едноседмично тотално отсъствие. Днес щеше да бъде празник за мен и изгнилите ми от мокротия крака. Връхлетяха ме спомени как на велопътешествието до Нордкейп в такива редки часове исках просто да легна на някоя поляна и да ме топли слънцето, да сгрее премръзналите ми кокали, да изсуши подгизналите ми дрехи. И днес още от сутринта ме обзеха такива желания. Моите домакини ме поканиха в кухнята да закуся, топлият чай ми се отрази много добре. След нощта на топло и горещия душ нямаше и следа от хипотермия у мен, възстанових се добре. После се натоварихме на колата и потеглихме към Акурейри. Момичетата и техните приятели гонеха автобуса за Рейкявик и щяха да си заминават обратно за Швейцария, а мен ме очакваше приказен ден във втория по големина град на Исландия Акурейри - столицата на севера.
Гледките по пътя бяха възхитителни, водите на фиорда синееха, огрявани от слънцето. Самият град също се оказа прекрасен, макар че допускам да ми се е сторил дори по-хубав заради чудното време, отколкото би бил в лошо време. Именно слънчевите часове бяха най-запомнящото се изживяване в Акурейри за мен, едва ли толкова щях да се изкефя на симпатичния център и приказните цветни ботанически градини ако времето отново беше отвратително. В града има безплатен автобусен транспорт, но аз само веднъж се възползвах от него, за да изляза в посока гората, иначе през цялото време си ходех пеш навсякъде. До пристанището има модерна сграда, наречена HOF, където се помещава туристическия инфоцентър с добро количество брошури и тоалетна на разположение. Първо минах от там да си взема карта на града, а после се заех с обиколки.
Населението е около 19 000 жители и е най-големият град извън района на столицата. Докато обикаляш пеш из центъра обаче, изобщо нямаш усещане, че си в голям град. Въздухът е чист, водата до пристанището също, никъде не се виждат мръсотии, пренаселени квартали или улици... Навсякъде къщите са симпатични и атмосферата е спокойна. А със слънце и синьо небе, Акурейри направо сияе. Центърът не беше пожален от тълпи турсти, осново слезли от двата круизни кораба в пристанището. Около църквата и по главната беше най-голямата лудница. Посетих първо църквата и продължих към ботаническите градини. Честно казано след седмица в Ледената земя, виждайки на какво прилича природата там и опознавайки климатичните особености, нямах ни най-малки очаквания да видя нещо повече от няколко студенолюбиви вида дървета в зелен парк с росна тревица, обаче градините ме изумиха, направо ме потресоха от изненада. Цветя, цветя... докъдето ти стига поглед всякакви китки с разнообразни цветове и форми - опулих се. Очите ми станаха на палачинки, докато обикалях многоцветните лехи и се дивях на разнообразните растителни видове. След сивотата и мрака на дъждовната вледеняваща седмица душата ми беше зажадняла за малко цвят и светлина - получих ги точно тук. Толкова на север и при това ужасно време всичко из тия градини беше нацъфтяло... не можех да си го обясня.
Попилях се из тия градини, не можех да се наситя. Че бяха и доста големи, разгърнати на завидна площ. Утрепах се да снимам и зяпам растенията. Нямаше табелка, която да не прочета. Накрая седнах на една пейка да си отдъхна от тежестта на раницата и да хапна някоя гадна бисквитка за обяд. Тамън похапнах и една датчанка дойде до пейката ми да попита дали може да седне и тя. Смутих се, не е типично за северняците такова навлизане в личното пространство, именно това най им харесвам. Това момиче обаче беше истински ужас, явно като повечето хора не можеше да седи сама и да няма слушател. Обясни, че е дошла тук за няколко дни сама и явно не можеше да понася собствената си компания, та търсеше къде да си излее празнословията. И намери баш мен. Тъкмо човек да се зарадва, че ще пътува месец без досадата на други човеци и ето - първата лепка се появи. Като почна това момиче дъра-бъра празни приказки и аз както "обичам" да слушам глупости и безсмислици... след половин час главата ми пламна. През цялото време ми беше на езика да й кажа да си ходи, защото обичам тишината, а не дрънкането, обаче от нея не можеше да се вземе думата дори за две секунди. Изля си монолога и си тръгна, оставяйки ме за пореден път да размишлявам върху темата за човешката глупост и безгранична безсмисленост. Всъщност не мога да намеря нито една причина, с която да оправдая съществуването на което и да е човешко същество. Уцели датчанката при кого да отиде...
Походих доста из града, отидох до главния музей, но не влязох вътре заради входната такса, в Исландия музеите са просто прекалено скъпи. Имаше обаче красива стара дървена църква край него, която посетих. Обратно в посока центъра попаднах на готина къща с пръснати по двора множество фигури на приказни герои, направени с всякакви подръчни материали. Домът беше частен, но човекът приемаше посетители в двора си безплатно. Нямаше никого по време на моята визита, така че разгледах спокойно приказните герои. Много се изкефих на всичките и продължих към библиотеката. Голям мерак ми беше да вляза в исландска библиотека. Денят ми продължи със супермаркет Bonus, който беше доста по-далеч, но ми се ядеше нещо и походих натам. Като взе да става късно реших, че е време да се насоча към гората Kjarnaskógur, която се виждаше след града, от южния му край. Там има платен къмпинг, но моят план беше да се промъкна навътре в гората и да спя нелегално в дивото. Надявах се да е достатъчно голяма да ме скрие. Хванах безплатния автобус номер 5 в 19:26 - последният за деня. Успях да сляза на правилната спирка, след като помолих шофьора да ми каже къде. Смятах и утре да взема този автобус обратно към града, но в събота и неделя няма рейсове и разбрах това чак като виснах на спирката следващата сутрин.
Вървях до гората около половин час от спирката, подминах къмпинга, който беше доста голям и продължих навътре по пътеките. Набутах се колкото можах по-навътре и се скатах на хубава, зелена полянка с лек наклон, прикрита от дръвчета и храсти. Мисията беше успешна, последва тиха, спокойна нощ без дъжд и вятър. Щеше да е много приятно къмпирането ако навсякъде в страната имаше гори.
 |
| Гледка към фиорда с бонус - круизен кораб |
 |
| Akureyrarkirkja - главната църква на града |
 |
| Къщата на Hreinn Halldórsson, заобиколена от приказни герои, които той е сътворил |
 |
| На пристанището |
06.08.2022
Нямах намерение да се връщам в града преди да обходя сериозно гората. Още в 5:00 събрах лагера и поех по пътечките. Изкачих се на височки скали с чудесна гледка към града, виждаше се и къмпинга. Повървях по всевъзможни пътечки из гората като попаднах на множество готини статуи на разни същества, както и страхотни кътчета за отдих и игра. На едно от тях имаше тролей, по който се пуснах толкова много пъти, че едва се насилих да спра и да си тръгна. Трудно ми е да напусна площадка за игра, на такова място мога да прекарам цял ден без да се усетя, но само ако няма никой наоколо. Все пак се самоизбутах от гората, но не и преди да мина по още някоя пътечка. Върнах се до началото на града, където намерих автобусната спирка и зачаках. След десет минути една кола спря до мен и хората, които тъкмо тръгваха от паркинга на близко блокче, ми съобщиха, че днес няма автобуси. Имало само един рейс номер 6 през уикенда, но той минавал много рядко. Благодарих им, задето ми казаха, иначе щях да чакам напразно. Поех пеш към центъра и след доза ходене отново се озовах на познати места.
Възнамерявах да продължавам на север и като за последно в голям град с по-евтин супермаркет минах през Bonus да накупя храна. В резултат на това раницата ми още повече натежа, но тъй като по цял ден ми беше на гърба, все едно беше станала част от мен и не ме мъчеше толкова. Застанах да стопирам в края на града, след един светофар. Първият ми късмет беше с едно чиче добряк на вид, което не говореше почти никак английски, но ме закара до Hauganes. Там жена с дете ме хвърли до Dalvik, където направих приятна разходка из селото с 1400 човека население. Повечето посетители сякаш се отбиват тук само за да хванат фериботите до островите Grimsey или Hrisey, но моят случай не беше такъв, нямах намерения да посетя тези острови заради скъпите фериботни билети, не ми влизаха в сметката. Иначе особено Grimsey е доста популярен, защото се води единственото място в Исландия, което е разположено на Северния полярен кръг. В Dalvik освен симпатичната църква май нямаше други места за разглеждане.
В края на селото, още докато вървях преди да започна да стопирам, една кола спря до мен и хората ми предложиха да се кача. Бяха семейство германка и исландец-французин (наполовина от двете) с малко дете, които ме откараха до Siglufjordur. Споделиха, че живеят в Германия и са тук на ваканция и срещи с роднини. Сега отиваха на разходка в една планина преди града и след като минахме всички тунели, стигнахме въпросното място. Искаха да опитат да спят на палатка в планината с детето, което видимо беше много малко. Горко им. Аз походих пеш до града, не беше далеч. Основната забележителност тук е музеят на херингата, който ни най-малко не ме привличаше, изобщо нямах намерение да се доближавам до него, за да не видя някоя ужасия. Музей на херигната едва ли означава колекция за възхвала и любов към тази прекрасна риба, а точно обратното - риболов, тоест убийства, безброй, безчет ужасяващи убийства, с които явно местните се гордеят, за да направят от това музей. Но за лош късмет без да се усетя, че шарената, атрактивна сграда край пътя е именно той, се заплеснах по разни стари лодки и ръждясали останки от плавателни съдове отпред, та видях и отворена врата, любопитно надникнах вътре - имаше бъчви, макет на кораб и разни други интересни неща, които ми хванаха окото. Не предполагах, че съм във въпросния музей, най-малкото нямаше касиер. И не видях никакви ужасии в малката част, в която надникнах, след което погледнах през отворената врата на съседната сграда - там имаше касиер. Почнах да навързвам нещата и попитах какво е това място. Жената каза, че е музеят на херингата и билетът от 20 евро е за трите сгради общо. Само дето не избягах с писъци. Ометох се веднага от това място, отнасяйки все пак снимки от едната сграда, която посетих нелегално и по неволя.
Селото Siglufjordur (местните му викат Siglu) с 1300 жители, което според мен си е количество като за град в Исландия, има приятен за разходка център и красиви гледки наоколо, както впрочем и всяко населено място в страната. Където и да отиде човек, няма да сбърка - всичко е красота. Е, може би само районът на столицата не би ми харесал. След като се разходих из центъра, продължих пеш към края на градчето и доста походих преди да хвана стоп, даже стигнах до тунела. Взеха ме две жени, едната местна, а другата датчанка на гости. Датчанката говореше добре английски, а приятелката й доста слабо. Отиваха на семейна среща, повозих се немалко време с тях и за щастие спираха на хубави места за снимки. Поисках да ме оставят до съвсем безизвестния (полу)остров Pordarhöfdi, дори местната не беше много наясно къде искам да сляза. На картата, която имах, мястото бе обозначено като добро за ходене и реших да се отбия. Слязох на пътя край ивицата камъни, която свързваше брега с острова и поех по нея. От едната й страна беше морето, а от другата - езерото Höfðavatn с максимална дълбочина само 6,5 метра. На отиване към острова вървях повече край езерото, а на връщане - повече край морето. Изобилие от птици пълнеше очите и сърцето ми, вървях над час с всички спирания за снимки, преследване на хвъркати и мотаене. Когато най-сетне стъпих на острова, слънцето вече падаше по-ниско и реших категорично да нощувам тук, беше просто идеално. Залезът беше приказен, походих по първата пътека, която видяха очите ми и си събрах разни камъчета да ми тежи още повече раницата. Като стана 22:30 спокойно се настаних недалеч от едната пътека, тук нямаше кой да ме види, че къмпингувам нелегално, нямаше жив човек наоколо. Бях на съвсем диво и приказно място далеч от брега. Никакви къщи, ферми, туристи.
 |
| Тук виждам индианец, вперил поглед в града |
 |
| Исландски кончета |
 |
| Пухчетата валят като сняг |
 |
| Църквата в Dalvik |
 |
| Остров Malmey |
 |
| Þórðarhöfði |
07.08.2022
За закуска си хапнах доста боровинки от храстчетата около палатката. Най-после нещо вкусно и истинско, храненето ми в Исландия беше просто покъртително - консерви боб, веган бисквити от един вид с много захар, понякога хляб. Боровинките бяха истински повод за празник. Събрах лагера и поех по пътеките на острова, имаше много за обикаляне. Серията дни с прекрасно време продължаваше и днес сутринта, така че не можех да се спра. Походих няколко часа, порадвах се на красивата природа навсякъде и след като доста добре обиколих района, реших да се връщам към брега. Докато вървях обратно по камъните, срещнах цяла група от хора, явно туристи, които отиваха към полуострова. Много се изненадах, значи все пак моето място не беше чак толкова непознато.
Обратно на шосето хванах стоп с жена до Hofsos, слязох на разклона и походих 500 метра до селото. То е известно с две неща, които са едно до друго - базалтовите скали на брега и басейните с топла вода, които се намират над тях. По правило уж няма турист, който да стигне до тук и да не се топне в басейна. Ами ето, че има. Въобще не ме влечеше въпросния басейн, въпреки че се твърди да е един от най-хубавите в страната. Аз дойдох за базалта. Колоните са много впечатляващи и до тях се стига по пътека, тръгваща край комплекса с басейните. Съвсем близо са и са внушителни, обходих ги всичките.
Някъде в селото имало и музей, който разказвал за масовата емиграция на исландците преди години, но не направих усилие да го търся заради скъпите входни такси на всички музеи в страната. Вместо това се отбих до супермаркета заради тоалетната му, но си тръгнах от него и с покупка - почернели банани на страхотна цена. Тъкмо ми беше гладно, та хапнах нещо наистина вкусно. За жалост обаче радостта ми от кулинарната находка не трая дълго. Излязох от магазина и веднага заваля. Сложих дъждобрана с мъка и тежест в стомаха, спомняйки си кошмара на изминалата седмица преди Акурейри. Докато мина петстотинте метра до главния път станах вир-вода. Никой нямаше мерак да качи на стоп подгизналия черен дъждобран край пътя, така че си почаках доста. Все пак две холандки се смилиха над мен и спряха, хвърлиха ме до разклона за Holar. От там походих малко към селото, падащо се доста встрани от главния път. Не след дълго ме качиха мъж и жена италианци, които неясно защо бяха тръгнали по този път. Нямаха никаква представа защо отиват в Холар и какво има за гледане там, явно просто си караха ей така. Слязох в селото, а те погледнаха наоколо от колата и си тръгнаха обратно, оставяйки ме да размишлявам върху постъпката им.
Холар притежава ред интересни места. Известен е с университета си, който е един от най-старите в Европа - основан през 12-ти век. До него е разположена Nýibær - прекрасна традиционна къща от тревни туфи с пръст, която може да се посети безплатно и е много интересна. Холар е бил важно епископско седалище, а църквата, основана през 1763 г, се смята за най-старата каменна църква в Исландия. Тя очарова с външния си вид и интериора като камбанарията също е достъпна за посетителите и разкрива чудесна гледка. Населението на Холар е между 100 и 200 човека в зависимост от сезона като аз срещнах някои от тях в църквата - стягаха се за концерт на орган, започващ в 16:00. Не спря да вали и църквата беше чудесно убежище. Като понамаля малко, се върнах на шосето и поех пеш обратно към главния път.
За късмет точно като се засили дъжда, една жена ме взе за Sauðárkrókur. Той е най-голямото населено място в района и може да се нарече град със своите 2600 жители. За мое съжаление разходката ми из него беше буквално удавена. Небето се продъни, докато "разглеждах" центъра и се качих по пътека, извеждаща до красива гледка и къмпинг. После слязох обратно към града и долната част от къмпинга, разположен на една голяма поляна. Имаше тоалетна и душове, до които висеше ценоразпис и видях цената на нощувката като душовете се плащаха отделно - 1500 крони. С други думи - 10 евро, за да си паркираш колата или опънеш палатката на една гола поляна, понастоящем подгизнала от вода. И това беше от евтините къмпинги. Хич не ме привлече. Така и не отседнах в къмпинг нито една нощ от 56-те, всяка нощ спах нелегално.
Дъждът се усили брутално и се скрих под навеса на входа на плувния басейн. Мръзнах като куче, докато стърчах там. Взе да става късно и трябваше да се измъквам от градчето. Поех по пътя към Glaumbær и Varmahlíð с плаха надежда, че ще спре да вали. Нищо такова - дъждът дори още повече се усили. Явно така щеше да е в Исландия всеки ден. Трябваше просто да си представя, че винаги ще е така и да спра да обръщам внимание на постоянно мокрите си крака и дрехи, и натрапчивото втрисане. Ако страната ми пуснеше като промоция някой слънчев ден, това щеше да е по-скоро късмет. През останалото време щеше да е тегаво. Важното беше, че каквото и време да ми сервира, нямаше да ме пребори и откаже от мерака да я опознавам.
В неделя вечер по това шосе нямаше много коли, а и никой не гореше от желание да спре за подгизнал пешеходец в черно. Наоколо всичко беше голо - ферми и къщи, всичко се виждаше и никъде не можеше да се опъне палатка. Духаше убийствен вятър, който правеше съществуването ми още по-мизерно и изтормозено. Можех само да си представя колко жалка картинка бях отстрани. Всичко по мен беше вода, капките се стичаха по лицето ми заедно със сополите, събудени от кучия студ. Нямаше спасение от исландското време. Хубавото бе, че на моменти вятърът издухваше дъжда, дори ме изсушаваше частично за малко, но след това с цялата си проклетия домъкваше друг тежък облак, който се изтръскваше върху ми с пълна свирепост.
Доста време мина преди една кола да спре. Любезен местен от недалечна ферма ме подминал малко по-рано, бил с кучето, приятелката си и куп багаж, та си отишли до вкъщи, разтоварили се и той се върна да ме вземе и да ме откара поне донякъде. Казах му, че следващата ми спирка е Glaumbær. Той реши точно до там да ме закара, не било далеч от фермата му. Остави ме пред къщите музеи и за щастие работното им време вече беше приключило, благодарение на което успях да ги разгледам обстойно макар и само отвън. Ако имаше касиер, нямаше да мога да вляза в двора отзад и да разгледам хубаво къщите, а наистина много си заслужаваше, но не и за 14 евро билет. Къщите са 13 и са ферма, съществувала още от девети век като чак до средата на двадесети век хора са живели тук, след което е превърната в музей. Най-старите къщи са от средата на осемнадесети век, а най-новите - от края на деветнадесети. Всичките са от тревни туфи и, разбира се - дърво. Смята се, че през 11-ти век тук е живял дори известният Snorri Þorfinnsson - първият европеец, роден в Америка дълго преди Колумб да стъпи там. Според исландската сага неговите родители са били на пътешествие и са стъпили първи на северните брегове на Северна Америка. Там се родил Снори. Майка му била известната исландска пътешественичка Guðríður Þorbjarnardóttir. Истории за нея има в сагите за Ерик Червения и Сагата на гренландците. Докато обикаляла най-негостоприемните части на света, сменила трима съпрузи, които все измирали.
Продължих нататък по пътя, мина 22:00 и духаше все така брутален вятър. Нямах големи очаквания за стопа, коли почти не минаваха. Място за палатка наоколо просто нямаше. След половин час ходене все пак една кола спря и човекът ме откара право във Varmahlíð. За лош късмет ме остави до самия къмпинг, където макар и в този късен час кипеше живот. Имаше гора над къмпинга, обаче от тази му страна май не беше много достъпна. Наложи се да правя сериозни маневри и акробатики между разни къщи и частна земя нагоре по пътя, газех високи треви, минах през нещо като канал и с триста зора, нови дупки по дрехите и дузина отскубнати от главата косми успях да се добера до лелеяната гора. Този път трябваше добре да се скрия, щях да спя нелегално на метри от къмпинга и трябваше да се постарая да не ме хванат. Много се радвах на гората, пазеше ме от вятъра и си намерих добро местенце. С чисто мокри дрехи се напъхах в палатката, преоблякох се и продължих да зъзна в чувала, благодарейки на прекрасната гора, че ме пази от стихията наоколо. Бях сред високи иглолистни дървета и нощта мина чудесно. Единственият проблем беше, че явно заради късното лягане, трудното заспиване заради студа и прекаленото мръзнене през деня, се успах рекордно - събудих се чак в 9:00, което е страшно ненормално за мен. Много се ядосах на себе си и изпаднах в яростна самокритика относно пропуснатите часове. Сутрините, особено часовете между 5 и 7, са ми любимите часове от деня. И ги пропуснах заради едното спане - възмутително!
 |
| Църквата в Холар |
 |
| Sauðárkrókur |
08.08.2022
Преди да сляза до градчето, походих по пътеките из гората и посети връхче с гледка, което предлагаше чудесна панорама. После излязох по пътеката и се озовах от другата страна на къмпинга, пак до някой от входовете му. Измъкнах се успешно и май персоналът не ме видя, но така или иначе пътеката за разходка е за всички, просто с раницата си ясно издавах какво се е случвало в гората, под носа на официалния къмпинг. Varmahlíð се оказа малко крайпътно село, преминах през него и хванах разклона към водопад Reykjafoss. Намира се на около 7 км навътре по страничен път, но не се наложи да ги измина пеш всичките, защото на стоп ме качиха две туристки германки. На водопада имаше немалко посетители, за жалост станал популярен, след като някакъв известен певец го пуснал по социалните мрежи. Това е тъжната участ на немалко места в страната, а и навсякъде по света. Водопадът е специален не само с красотата си и с млечнобялата вода, падаща от 20 метра височина, но и с още нещо - горещия естествен извор на брега над него. Мечтаех си да попадна на такива извори сред природата някъде в Исландия, за да се постопля малко, особено ако денят е вледеняващ. Но явно нямаше да имам късмет да ги пробвам, поне засега, защото все бяха окупирани от тълпи плацикащи се туристи. Вече доста дни бях в Исландия, но така и не пробвах топлите й води.
Обратно на пътя доста походих преди да хвана стоп с германци, пътуващи за Sauðárkrókur. Слязох на главния път и поех пеш към старата църква Víðimýri. Направена е от пръст с тревни туфи и дърво, много е симпатична. Имаше такса за посещение даже и за да влезеш в двора, но тъй като нямаше кой да събира и вътре беше затворена, успях да я огледам добре отвън. Построена е през 1834 г и доста време не можех да отлепя поглед от нея. Такива стари сгради от естествени материали ме привличат като магнит и все ми се приисква да се заселя в тях.
На шосето повървях немалко преди да ме вземе момиче с джип до близка отбивка, от там се повозих в колата на преподавател по туризъм, който пътуваше за Акурейри. Слязох в нищото - до Kotagil - малък каньон на картата, който ми се искаше да видя. Поех нагоре по реката, но не стигнах много навътре, защото нямаше как да се мине без да газя дълбоко във водата. Не видях пешеходен маршрут наоколо, така че поогледах района и се върнах на пътя за стоп обратно в посока Varmahlíð. Целта ми беше да хвана стоп до Bolagil, за да походя до страхотен водопад. Взеха ме семейство белгийци, отиващи в Рейкявик. Стопът беше кратък, веднага щом видях набелязаното по-рано място за слизане, ги помолих да спрат. Пеша се изкачих до прекрасния водопад с интересни скали наоколо. Имаше и страхотна гледка, мястото беше вълшебно и нямаше нито един дразнител турист. Местни се виждаха само в една близка ферма.
Върнах се до пътя за Sauðárkrókur с исландец с кола, дърпаща чисто нова каравана. Пътуваше за Рейкявик, а аз слязох на разклон за нов за мен път, водещ отново към Sauðárkrókur, понеже възнамерявах да обиколя пустия и неизвестен полуостров Skagi. Дори пътят, който го обикаля, беше неасфалтиран и съвсем малко туристи се отправяха натам. Семейство швейцарци ме оставиха на входа на Sauðárkrókur, където първата ми работа беше да посетя супермаркет, за да запълня огромната празнота в търбуха си. Пребиваването ми в Исландия всеки ден представляваше голяма доза студ, целодневно ходене от сутрин до вечер, честичко навестяващ ме глад и ядене на отвратителни еднообразни храни, които на всичко отгоре не бяха и евтини... и безчет видяни красоти, направени снимки и преживени приключения. Нямаше от какво да се оплача. Само дъждът и вятърът да бяха по-малко...
Този път в Sauðárkrókur не валеше. Успях да видя този град под тежестта на облаци, но без нито капка дъжд. Твърде рано обаче се зарадвах. Извървях го пеш до край, че и немалко след края му преди да хвана стоп с мъж и жена американци, пътуващи за Blönduós. Донякъде можех да се придвижа с тях, а след това ме очакваше сякаш безкраен черен път. Слязох на разклона, но едва след половин час ходене преследващият ме цял ден дъжд се докопа до мен. Тъкмо навреме - имаше малък мост, под който да се скрия. Не успях да устоя на изкушението да се изкъпя в реката и да си изпера някои дрехи, доста дни минаха от последното ми къпане. Водата беше ледена, но това не е нищо ново за мен, така че къпането мина чудесно и доста време покиснах вътре. Пътят пустееше, но все пак няколко коли минаха по моста над главата ми. Дъждът се усили и само се надявах реката да не придойде през нощта, аз щях да спя буквално в нея - брегът беше много нисък. Разпънах палатката и легнах в чувала да се постопля. Под моста ставаше течение и вятърът цяла нощ блъска ли блъска горката ми палатка, дъждът пък изобщо не спря и много се радвах, че поне съм на "сухо".
 |
| Гледка от гората над Varmahlíð |
 |
| Разкошна водна стихия... |
 |
| Водопад Bolugil |
09.09.2022
Сутринта положението беше зловещо. Нивото на водата се беше вдигнало и малка част от палатката беше мокра. Наложи се веднага да събера всичко, а дъждът ни най-малко не спираше. Закусих и седях под моста с надежда скоро да спре и да тръгна, но нямаше такива изгледи. След половин час седене се оказах в много лошо положение - вятърът беше жесток и премръзнах скоростно, а нямаше как да разпъна пак палатка и да остана евентуално втора нощ, това място беше наводнено. Принудих се да тръгна пеш в дъжда по път, който беше съвсем лишен от трафик. За връщане назад и отказване не можеше и дума да става. Тайничко се надявах ако много подгизна да открия друг мост с повече земя под него, но така и не видях нито един подходящ нататък.
Тъкмо се понамокрих добре, когато все пак една кола мина по този път и спря. Беше местен от село Hraun, намиращо се почти на носа на полуострова. Английският му беше много слаб, но все пак се разбирахме. Дъждът не спираше дори когато стигнахме скалите Ketubjörg. Човекът спря да ги снимам в началната им част, но до най-хубавата гледка се стигаше по страничен път и прецених, че няма никакъв смисъл да поема натам, нямаше да има добра гледка, а и не спираше да вали. Явно е било добро решение, защото като стигнахме Hraun, там не валеше. Разделих се с подслона на колата и продължих пеш, очакваха ме още 45 км до първото населено място Skagaströnd. Нямаше съвсем нищо друго по пътя. Ходенето щеше да продължи през целия останал ден, че и на следващия, ако не минеше кола да ми скъси прехода. Дъждът постоянно се канеше, пръскаше на моменти слабо, но така и не заваля. По някое време по пътя се зададе пощенската кола, подмина ме като малка спирка. Иначе ходенето беше истинско удоволствие в този пуст район. На едно място имаше прекрасни причудливи скали, другаде пък налетях на дузина овце.
След часове мина още една кола - двойка французи с кола под наем. Как се бяха решили да карат тук тая лека кола... Пътят въобще не беше приятен, а след като ме взеха и се повозих, установих пълната некадърност на французойката зад волана. Караше твърде бързо и несъобразено за такъв терен, колата дрънчеше яко по камъните, а тя въобще не намаляше скоростта на проблемните места. Горката кола под наем... Те също искаха да се отбият до Kálfshamarsvík - самотен фар, заобиколен от базалтови скали. Моят план беше непременно да отида до това място, беше много диво и откъснато от всичко. Преваляваше, докато го разглеждахме. Франсетата бяха доста мълчаливи, може пък да не им се говореше английски. След още доста километри и друсане стигнахме Skagaströnd, където поисках да сляза, а те продължиха. Там се появи асфалт, както и повече коли. Лошото бе, че дъждът полудя. Като заплющя нямах никакъв избор освен да се крия под разни рядко срещащи се навеси. Успях да си купя малко ядене преди магазинът да затвори и след като се примирих, че дъждът явно няма да спре, тръгнах да разглеждам, ставайки съвсем вир-вода.
Селото има 470 жители, симпатично е и има какво да се види, особено хубава е гледката от близък хълм. Имах лош късмет с времето обаче и докато газех високите треви на тоя хълм, не остана нищичко сухо по мен. Дъждобранът вече не пазеше добре и постоянно подгизвах. Пределно ясно ми стана защо в Исландия водоустойчивите панталони са хит и се продават навсякъде, за жалост обаче бяха твърде скъпи и реших, че ще мина без тях. Така и стана, всеки ден си ходех с най-евтините и леки панталони на Декатлон, които макар да се мокреха на мига, поне съхнеха бързо при свиреп вятър. В центъра на селото се натъкнах на любопитна гледка - една жена се разхождаше с две котки, подвикваше им да я следват. Котките бяха огромни, не само добре охранени, но и пухкави. С мълчаливото одобрение на жената успях да ги привикам и да им се порадвам. В църквата пък имаше жена, която свиреше на орган и поседях да послушам отвън, защото беше затворено, само надникнах през прозореца.
Доста повървях по шосето преди да хвана стоп. Едни 3 км в дъжда си ги получих преди да ме качи фермер, който пътуваше към дома си някъде южно от Varmahlíð. Работел тук като карал трактор пет дни и след това си пътувал за вкъщи. Откара ме до Blönduós, където слязох на паркинга до моста към островчето Hrutey. То е живописно разположено в река Blanda и е свързано със сушата чрез два моста. Цялото е залесено и се оказа единственото ми спасение за предстоящата дъждовна нощ. Нямаше друга гора наоколо и колкото и да е забранено да се спи там, нямах друг избор. Бях като мишка в капан ако някой случайно реши да претърси гората, все отнякъде щеше да се види палатката. За късмет обаче беше късно, валеше като из ведро и нямаше такива мераклии. Наврях се в мократа гора, доизмокрих се още ако имаше въобще накъде повече, сложих палатката на подгизналата трева и зачаках да видя какво ще стане - дали някой ме е видял отнякъде и ще довтаса полицията. Все пак имаше къмпинг на около 200 метра по права линия, който не беше на острова, разбира се. Нищо не се случи и заспах под тежките капки дъжд, за да се събудя посред нощ в локва. Вече ми беше особено трудно да опазя фотоапарата сух при всичката тая вода. Исландия продължаваше упорито да ме изтезава...
 |
| Фарът |
 |
| Гледка от хълма към Skagaströnd |
10.08.2022
Станах рано сутринта и събрах всичко подгизнало, докато продължаваше да вали. Не исках да рискувам някой да се разходи по пътеките и да ме види. Все пак на исландците изобщо не им пука от дъжд, те са си свикнали всичко да правят в лошо време. Обикновено кьорав турист нямаше като вали, но местните си щъкаха. Събрах целия си ентусиазъм, за да започна разходка в дъжда и вместо да търся навес в градчето, да обходя всички пътеки в гората. Срещнах само няколко любопитни гъски, порадвах се на гората и се върнах по моста към центъра. Реката делеше новия и стария град, ако мога така да ги нарека. Модерната част на Blönduós беше от моята страна, а по-старите къщи - от другата. Посетих тоалетната на бензиностанцията, имаше кафене с маси и столчета, където ми се прииска да поседя да се изсуша, но трябваше все пак да си купя нещо скъпо за пиене, за да седна там, не се навих. Цените в Исландия просто не ме кефят.
Застанах на сухо под навеса на затворената модернистична църква, надявах се поне малко да изсъхна. За жалост обаче след кратко време ми стана толкова студено, че се принудих да тръгна отново да вървя. Температурите постоянно бяха ниски и дори да намерех някакъв подслон от дъжда, стоейки навън така замръзвах, че не се задържах дълго. Разходих се доста из градчето, имаше басейн (както навсякъде в Исландия), музей на текстила, супермаркет, в който имаше място за сядане и поседях малко да си взема почивка от дъжда. После продължих разходката от другата страна на реката, обиколих зоната с няколко стари къщи и църква, която беше затворена. Случайно намерих библиотека до пощата. Вмъкнах се вътре да се постопля и да почета. Имаше само една жена персонал и нито един посетител, успях и да заредя едната батерия на фотоапарата, имаше достъпни контакти. Прекарах два часа вътре и никак не ми се излизаше, но надникнах през прозореца и видях, че дъждът е спрял най-после. Веднага се изстрелях обратно на пътя.
Доста време мина преди да ме вземат двойка холандци, пътуващи към каньона с водопади Kolugljúfur. Аз споделих, че също отивам там, но преди това ще посетя църквата Þingeyrar. Те проявиха интерес и спонтанно решиха да отидат първо там, така че щяха да ме откарат и до двете места. Църквата е каменна и строена през 19-ти век, но на това място е имало доста по-стар храм от 12-ти век. Само че достигането до нея включва 6 км черен път с дупки и холандците сякаш за момент съжалиха, че са се захванали. Самата църква пък беше затворена и я видяхме само отвън, след което се върнахме на главния път. Пътувах с тях, докато стигнахме до хотела им, намиращ се на шосето. Те искаха първо да се настанят, а след това да ходят към каньона с водопадите, така че от там продължих пеша и на стоп. Хванах кратък стоп с местни до разклона към каньона и от там нататък само пеш.
Походих 5-6 км, никоя от рядко минаващите коли не спря, но така или иначе ходенето беше много приятно, не валеше. Навсякъде наоколо имаше ферми, никъде не си харесах място за спане, а денят беше към своя край. Стигнах до каньона и прекрасните водопади, прекарах към час в съзерцаването им и разходки наоколо, гарнирани с няколко гадни бисквити за засищане на вълчия глад. Холандците се появиха по някое време, снимаха се набързо и изчезнаха, а аз "изпратих" и последната кола с туристи, след което поех обратно в посока главния път. Нямах избор за място за спане, освен един мост с малко парче земя под него, което бе толкова криво и изцяло скалисто, че ме очакваше доста неудобна нощ. Е, поне бях на сухо и не се виждах от пътя. Местни все пак минаваха, имаше ферми и къщи наблизо. Нощта мина безаварийно, но палатката едва се събра на мъничкото пространство върху скалите и не ми беше позволено да се въртя вътре, защото можеше да се изтърколя право в реката с всичките си багажи и да превърна палатката в лодка.
 |
| Модерната църква на Blönduós |
11.08.2022
Свиреп вятър ме връхлетя още от сутринта и опитваше упорито да изтръгне палатката от ръцете ми, докато я събирах. Снощи ми отне доста усилия да си представям, че спя върху купчина слама, за да игнорирам болката във всички части от тялото благодарение на ръбестите, остри и криви скали, на които лежах дълги часове, така че много ми се спеше и вятърът хич не помагаше за повдигане на настроението. Той обикновено домъква със себе си най-близкия си другар - дъжда. Все пак си представих, че денят ще е с хубаво време и няма да завали, та поне да имам мотивация да тръгна.
На главния път ме взе местен с кола, дърпаща каравана. Пътуваше за Рейкявик и ме остави на разклона за Hvammstangi. От там до самото градче ме качи жена, отиваща на работа. Сподели, че живее във ферма на 10 км от там. Градчето е известно като място за наблюдение на тюлени като по-скоро полуостровът е такъв, не самото населено място. За да се видят сладките същества, трябва да се навлезе доста по-навътре на полуостров Vatnsnes. Нямах търпение да се впусна в това приключение. Vatnsnes беше последният полуостров, който исках да посетя преди да се насоча право към Западните фиорди - най-дивата и необитаема част на Исландия. Първата ми работа беше да посетя инфоцентъра в Hvammstangi, за да поразпитам къде мога да видя тюлените. От момичето там научих, че допреди китайската чума Ковид е имало лодка за туристи, която е стигала по-близо до тях, но компанията фалирала заради вируса и сега може да се видят само от брега как се припичат на близки островчета. Преди да поема натам минах през супермаркета да си купя малко храна. Вече толкова ми се гадеше от едни и същи боклуци, но всичко беше прекалено скъпо и пак си излязох с консерви и бисквити - ежедневното меню.
Тъкмо тръгнах пеш по пътя навътре из полуострова, когато един облак реши да се изтръска върху мен. За щастие беше кратък дъжд и не ме валя повече през остатъка от деня. Стопът обаче се проточи неочаквано дълго. Повървях над час преди един германец с кола под наем да спре, а коли минаха доста преди него, все с туристи. Стопът в Исландия често е непредвидим - понякога първата кола спира, друг път вървиш или чакаш час-два преди някой да спре. Целият трафик по този път бе насочен към тюлените и към уникалната скала Hvitserkur - скала, която всъщност е вкаменил се трол, който искал да унищожи манастира Þingeyraklaustur. Имах голям късмет със стопа с този германец от Берлин, чието име не си спомням, защото ме откара не само до тюлените, но и предложи да продължа с него за цялата обиколка на полуострова, която иначе щеше да ми отнеме доста повече време. Наистина беше голям бонус, защото спряхме на всички интересни места. Първо се отбихме до фара Anastadastapi, после до кошарите за овце с интересна форма Hamarsrett и чак след това стигнахме най-важната цел - тюлените.
Тюлените се припичаха на малки скалисти островчета и бяха достатъчно близо, за да се наблюдават, но прекалено далеч, за да бъдат снимани добре. Доста време постояхме на мястото, от където се виждаха, германецът също беше дошъл специално да ги види. После продължихме към скалата Hvitserkur, където в близост се оказа, че има друга колония тюлени. И там доста се отплеснахме, на мен изобщо не ми се тръгваше. Имаше немалко туристи край скалата, беше отлив и идеално време да се види, иначе не може да се стигне до нея и се наблюдава само от брега. Беше прилично осрана, направо белосана от обитателите си птиците, гнездящи върху нея. На мен лично не ми приличаше на трол, а по-скоро на гигантски динозавър, пиещ вода. Продължихме нататък по пътя без повече спирки, целият път през полуострова беше черен и германецът караше изключително бавно и внимателно.
Връщайки се към главния път му казах за каньона с водопади Kolugljúfur, който се падаше недалеч от изхода към път номер 1 (Ring road-а на страната), където щяхме да излезем от черния път. Той веднага поиска да го види и предложи направо да му го покажа, след което да ме откара докъдето искам в посока Западни фиорди, където отиваше и той. Веднага се навих, щях много да се радвам отново да видя водопадите от вчера. И германецът хареса мястото, така че се отплатих поне малко за дългия стоп с това "скрито" съкровище, за което той не беше чувал. След още доста време пътуване стигнахме разклона към Западните фиорди - асфалтовия път, водещ в посока Búðardalur. Навлязохме малко навътре и си харесах място за спане, имаше ниски дръвчета встрани от пътя и реших да се пробвам там. Германецът имаше резервиран хотел, където щеше да отседне, а за мен идеален вариант бе да намеря някаква горичка, макар и съвсем скромна. Скатах се зад едни ниски борчета като преди това прескочих крайпътната ограда и се надявах да не се виждам отникъде. За жалост обаче през нощта заваля и пак всичко се намокри. Вече много ми беше писнало от мокротия, краката ми бяха станали като гъби в постоянно мокрите ботуши. Просто нищо не можеше да изсъхне и от триенето в мокро станаха чудни мазоли и рани. Сандалите ми също бяха леш мокри от предните дни и въобще не съхнеха. Слънце трябваше, ама го беше хванала липсата.
 |
| Из красотите на полуостров Vatnsnes |
 |
| Тюлените се припичат, нямам добър zoom да ги хвана отблизо |
 |
| Уникалната скала Hvitserkur |
 |
| Тюлени на плаж |
12.08.2022
Цяла сутрин дъждът продължи и не ми се мърдаше от палатката, въпреки че седях в локва. Закусих, четох, писах и часовете едва се влачеха. Имаше поточе наблизо, напълних шишетата и при първа възможност събрах лагера и тръгнах. Отново всичко мокро в раницата, всичко по мен също мокро. Явно постоянно щеше да е така. Нямах търпение да видя Западните фиорди - определяната като най-дива част на Исландия, но за съжаление често споменавана като областта с най-лошото време в страната. На пътя хванах стоп с местен от близка ферма и доброволец от Чехия, който беше дошъл да помага. В Исландия сякаш има доста възможности за доброволстване и предполагам, че е хубаво, даже ми минаваше през ума и аз да се пробвам някъде заради лошото време, но просто не е моето. Хиляди пъти предпочитам да скитам соло по чукарите, отколкото да седя в компанията на каквито и да са хора, били те уникални, интересни и прочее. Такива са в първите няколко часа и после ми стават дразнители. Радвам се, че прекарах цялото си време в Исландия в интензивно опознаване на красотите на страната.
Вторият ми стоп за деня беше дълъг и интересен. Две коли, пътуващи заедно, спряха една след друга. Хората в първата ми махнаха да се качвам. Бяха негър родом от Мозамбик, живял преди в Португалия, а сега в Рейкявик и приятелката му исландка, чийто деца бяха в другата кола, големият й син я шофираше. За съжаление африканецът беше кошмарен шофьор, караше с тотално несъобразена с пътя скорост, съвсем забранена и твърде висока, а сподели също, че имал ред глоби в Исландия, но не ги плащал. Това беше по-скоро хвалене, отколкото оплакване. Със 120 км/ч по пътищата на Западните фиорди е меко казано извратено да се кара. Исландската му приятелка очевидно нямаше достатъчно разум, за да има нещо против. Бяха тръгнали чак за Bíldudalur - нейното родно място, където отиваха на гости на роднини. Пътувахме дълго по шосе, което ту беше асфалтирано, ту се превръщаше в черен път. По някое време негърът видя, че ни свършва бензина и се сети, че не е заредил навреме, а следващата бензиностанция е чак във Flókalundur. Почна да прави опити да пресметне дали ще стигне оставащия бензин, а аз го посъветвах да намали силно скоростта на шофиране, за да пести бензина. Казах му, че ако кара с 60-70 км/ч вместо със 120, със сигурност ще ни стигне горивото. Реакцията обаче беше точно обратна на това, което очаквах - негърът заяви, че не може да кара с такава скорост, колата не можела да върви и той не признавал това за скорост. Дали от тъпотията си, дали на инат, глупакът наду още повече и не падна под 100 даже на най-опасните участъци от пътя. В резултат бензинът свърши 8 км преди Flókalundur. Толкова ми беше смешно, толкова се изумих от тъпотията на черния, че дори не ми стана жал за хората, които очевидно бързаха да си стигнат селото и роднините.
Втората кола с децата на исландката беше принудена да отиде до бензиностанцията и да се върне с шише бензин. Само че тук почнаха другите глупости... напълнили едно шишенце половин литър, донесоха го и след като негърът го наля, колата ни най-малко не запали. Всички се озадачиха защо, а той почна яко да беснее, понеже очевидно освен глупав беше и лесно изнервящ се. Добре, че ме бяха качили на стоп тия хора, че да им кажа, че тоя бензин въобще не е достатъчен да стартират такава кола и че трябва да се донесе още. Изпратиха втората кола пак до бензиностанцията. Толкова ядове и загубено време само от тъпотия. А за мен това беше най-оползотвореното време от деня, защото край пътя боровинковите храсти бяха отрупани с едри боровинки и ядох до пръсване през цялото време, докато чакахме. Дори като едно злорадо същество си помислих колко ще е хубаво бензинът да закъснее още час-два, че тотално да преям.
Донесоха по-голямо шише и този път колата запали, затласкахме се до бензиностанцията и там пътищата ни се разделиха. Те напълниха бензин и отпрашиха в посока Bíldudalur, а аз се разходих малко из околността на Flókalundur. В селището имаше само ресторант, бензиностанция и басейн. А на пътя се бяха разположили трима стопаджии, които веднага ме заговориха като ме видяха с раницата да минавам наблизо. Бяха двама французи и един испанец. Как стопираха тримата на куп и успяваха да се придвижат, само те си знаеха. Не са толкова много колите, които имат място за трима човека допълнително, но след доза чакане все ще спре някой подходящ. Споделиха, че на това място много се чака, но не бяха загубили надежда. Аз продължих по пътя, но не в тяхната посока, а към Látrabjarg - скалистите брегове в края на поуостров, където гнездят всякакви разкошни птици. Най-много посетители привличат пъфините (тъпоклюна кайра), те са като емблема за тази част от света. Стигането до там обаче никак не е лесно и е доста засукано ако нямаш кола.
Трафикът из Западните фиорди е много по-оскъден в сравнение с други части на Исландия, туристите са в пъти по-малко, пътищата са основно черни и раздрусващи сериозно, а стопът често се оказва доста бавен заради липсата на коли. Ходенето пеш обаче е огромно удоволствие, при хубаво време, разбира се. Аз не чаках на стоп, а тръгнах пеш по пътя и стопирах минаващите изключително рядко коли. Походих немалко преди да ме вземат двойка германци с кемпер, тръгнали към ферибота за полуостров Snæfellsnes. С този воден превоз се скъсява пътя и не се обикаля по шосе, за да се стигне до там. Предполагам никак не е евтин, но доста хора го ползват, за да спестят време.
Слязох в селото край ферибота, което бе малко и разпиляно. Имаше обаче симпатична църква и малък музей с фосили, който се помещаваше в къща за гости и беше безплатен за посетители. С интерес го разгледах преди да продължа. Фосилите са от района в близост, в каньона Surtarbrandsgil, но за да се посети и да се видят още множество в природата, трябва да имаш разрешение от собственика на земите и да те придружава рейнджър, тоест плаща се.
Следващият ми стоп беше с мъж и жена, отиващи на сватба в Patreksfjörður. И двамата бяха приказливи и приятелски настроени, обясняваха надълго и нашироко къде какво може да се види. Подминахме натурални горещи извори край плажа, където имаше доста туристи и отново нямах възможността да пробвам топлите води на Исландия. Но като няма топли води за мен, има студени. А аз ги предпочитам пред топлите. От тези хора научих за един водопад съвсем близо до мястото, където ме оставиха - разклона към Látrabjarg. Тайният водопад го посетих два пъти и втория път просто не можах да устоя да поплувам в дълбокия му вир. Първият път отидох до него, порадвах му се и реших, че сега няма време за къпане, защото денят си отива и изпускам малкото трафик по пътя. Така че се върнах на разклона към полуострова с птиците и тръгнах пеш с надежда някой да спре и да не вървя всичките 30-40 км.
Имах късмет с двойка швейцарци, които отначало ме взеха доста плахо, но после се поотпуснаха като видяха, че нищо няма да им направя. Те обаче не отиваха до Látrabjarg, а до "червения плаж" Rauðisandur, по-специално до къмпинг Melanes, разположен до него. Така и аз имах възможността да видя това чудно място. Плажът е дълъг 10 км и пясъкът му си променя цвета в зависимост от светлината като може да е жълт, оранжев и дори червен.Изключително красиво и диво място, а пътят до там е не по-малко впечатляващ, защото първо изкачваш планина, а после се спускаш към плажа и го наблюдаваш от високо и далеч. Швейцарците ме оставиха до къмпинга, където имаше немалко посетители. С раница на гръб се заех да опозная плажа, направих дълги разходки и в двете посоки, видях тюлени и много се изкефих на това място. Ставаше време за сън обаче, а наоколо нямаше подходящо място за спане, защото персоналът на къмпинга все пак ме беше видял да отивам към плажа и ми беше ясно, че знаят какво може да направя. За да не изпадам в набиваща се на очи нелегалност, се върнах обратно към пътя като минах през къмпинга и така поне не рискувах някой от местните да ме заподозре. Не че не им беше ясно, че ще спя в дивото, защото наоколо нямаше друг къмпинг, нито имах кола, че да си тръгна бързо. Поне нямаше да съм им под носа.
Проблемът със спането обаче не беше малък, защото наоколо всичко беше голо, а имаше и една къща в далечината, която светеше и от нея се виждаше всичко наоколо. Когато за момент пътят "се скри" зад едно мъничко възвишение, реших да щурмувам единствената супер мижава и рехава горичка встрани. Успях да се набутам в нея така, че да не се виждам от пътя, но беше абсолютно невъзможно да се разпъне палатка. Не само, че щеше да се вижда, но и аз лежах буквално под клоните на малките дръвчета и едва успях да си постеля шалтето и да измъкна чувала от раницата. Сега оставаше само да стискам всички палци да не завали тази нощ. Нямах никаква защита от дъжд. Нощта беше студена и мъчителна, но мина безаварийно и сутринта скочих рано, преди местни и туристи да се размърдат.
 |
| По пътя към Западните фиорди |
 |
| Водопадът - идеално място за къпане |
 |
| На разходка по Rauðisandur |
13.08.2022
Тръгнах пеш обратно към планината и като на майтап я изкачих, слязох от другата страна и си извървях всичките 14 км до пътя за Látrabjarg. Понатежа ми раницата, но продължавах да вървя, докато хванах стоп с местен, живеещ в къща нататък по пътя. Сподели, че понякога ходи да работи в Белгия, но сега си беше вкъщи и беше много доволен. Остави ме до Hnjótur - музей край пътя, пред който бяха настанени стари корабчета и самолети. Вътре не влязох и предполагам е интересно, но входните билети в Исландия не ми бяха по джоба. Стопът продължи с две момичета германки, които бяха доста мрачни, сиви и сякаш с неохота ме взеха. Даже имах чувство, че ги е страх от мен. Все пак ме откараха до Látrabjarg, където отиваха. Поех на дълга разходка край скалите, имаше страхотна панорамна пътека и през цялото време се любувах на гледки и птици. За късмет видях и прекрасните пъфини, макар и доста малко от тях, тъй като по това време мигрират. Имаше много туристи, но повечето бяха в началото на пътеката, не толкова много вървяха километри натататък.
Обратно край паркинга се порадвах на фара и на няколко тюлена на скалите долу. Тръгнах пеш по пътя и яко се отплеснах на плаж Ásgarður, който предлагаше викингски руини и разкошен бял пясък. Колите не спираха да сноват по шосето, имаше дори два автобуса, явно с пътници от круизните кораби. Стопът ми тръгна с германка, която също пътувала на стоп. Разказа, че идва за шести път в Исландия като дошла без кола, започнала да стопира първите дни, но премръзнала брутално и решила, че се отказва, след което проплакала на баща си, който й пратил пари да си наеме кола. Взела си кола за две седмици срещу 1500 евро и беше доволна. Явно и тя беше луда по Исландия, защото пътуваше бавно и спираше на всяко интересно място. Отбихме се до един ръждясал кораб, изхвърлен на брега след корабокрушение, който е оставен там за туристическа атракция и наистина е супер интересен. Доста време не можехме да си тръгнем, оглеждахме го отвсякъде, катерехме се където може... После германката ме остави на главния път, а аз се засилих към водопада за баня. Нямах търпение да се изкъпя в ледените му води. Можех да продължа с нея до Patreksfjörður, където отиваше, но предпочетох първо да мина през банята.
Къпането беше тотален кеф, водата вледеняваща и ми отне към минута да свикна, но човек като се е къпал стотици пъти по планински езера и какви ли не смразяващи води, не е нищо особено. Поплувах на воля и тъкмо като облякох чисти дрехи и си събрах всичко в раницата, се появи един местен, вероятно рибар. Точно навреме приключих, а явно този водопад не беше съвсем таен. Обратно на пътя бързо хванах стоп с жена до Patreksfjörður. Води се втори по големина град в Западните фиорди с около 700 жители. Купих си храна от супера, че стомахът стържеше на умряло. Много ходене, много студ, много енергия и почти никакво ядене, на всичко отгоре от гадостите, които предъвквах всеки ден, се чувствах толкова зле психически (бленувайки нещо вкусно за ядене), че след Исландия в Дания се олях с тъпкане само с вкусни храни в големи количества, добре че не продължи дълго тая психоза.
Разходих се из градчето и после право на пътя за Bíldudalur. Повървях доста, но имах късмет с готин стоп. Едно камионче с три момчета и момиче - всичките бояджии на бензиностанции. Пътуваха по обекти, където има какво да боядисват и бяха от Рейкявик. Компанията им покривала хотелите, та сега отиваха до Bíldudalur да боядисват и после щяха да бият целия път обратно чак до Látrabjarg, защото само там намерили свободни стаи в хотел, всичко друго било заето. Оставиха ме в центъра на селото и се сетих, че тук като нищо мога да срещна моите познайници негъра пътен джигит и исландката, която незнайно защо се е забъркала с този. Те пътуваха точно за тук и като се има предвид колко са малки населените места в Исландия, като нищо пак да се видим. Разходих се из симпатичното Bíldudalur с около 200-300 жители и поех нататък по пътя. Във фиорда се подаваха тюленски муцунки, плуваха недалеч от мен и ме зяпаха с интерес, докато крачех по шосето. Нямаше по-хубава гледка за мен от тези невероятни същества.
Един местен с колело се прибираше към селото и спря да ме заговори. Информира ме, че на около 15 км нататък има натурален горещ извор край пътя и там можело също да остана на палатка. Аз си помислих, че е платен къмпинг и не горях от желание да стигна до там, но работата се оказа съвсем друга, както по-късно установих. Походих доста и коли нямаше никакви. Все пак един местен ме качи за малко, до някаква ферма, в която отиваше. Продължих с ходенето и отново видях тюлен във водата, който пак дойде да ме наблюдава. Направо ми идеше да го смачкам от кеф, толкова беше сладък с тая изразителна муцунка и черните си дълбоки очи. Жалко, че спазваше дистанция.
Почти никакви коли не минаваха, а и малкото налични не спираха. Подминах прекрасен водопад до обитаема ферма, мина 22:00 и вече реших, че е време да си лягам. Тъкмо набелязах една изоставена къща вляво от пътя, когато се зададе кола. Все пак реших да я стопирам и що да видя - моите познайници негърът и исландката! Много се изненадаха да ме видят на пътя и веднага спряха, зарадваха ми се. Бяха с едното от децата - най-малкото и отиваха към горещите извори да се къпят. Разказах им набързо как ми е минало времето, откакто се разделихме, не можех да спра да хваля красотата на Западните фиорди, които ми станаха най-любимата част от страната. Не след дълго стигнахме топлите извори и мястото се оказа супер за палатка. Може да се каже, че е нещо като последният оцелял безплатен къмпинг и кой знае докога ще е такъв. На всичко отгоре има невероятни топли извори - както естествени басейнчета, направени от природата, така и един сравнително голям басейн, направен от хората и пълен със същата гореща вода.
Всичко беше за свободно и безплатно ползване, което обясняваше защо тук, по средата на нищото, имаше и други коли с туристи, които се плацикаха във водата. До басейна имаше тоалетна и съблекалня, моите хора веднага влязоха да се къпят, а аз се ориентирах към разпъване на палатката и чакане всичко живо да се разотиде, че и аз да пробвам топлата вода най-сетне. Страшно се радвах, че всички хора бяха в човешкия басейн, така за мен останаха чистите натурални извори, неезамърсени от човешка инвазия - плюнки, сополи и урина, заради което никога не влизам в басейни с други хора.
Мина половин-един час и всички се разотидоха, обаче дойде една стопаджийка и се настани и тя на палатка. Хубаво, че веднага си легна и по този начин водата все пак остана за мен. Никой вече не стоеше между мен и топлите води на Исландия. Веднага се намърдах в изворите, беше плитко и ставаше за киснене повече, отколкото за плуване, но не ми се и плуваше, защото водата беше вряла. Едва влязох вътре и взе да ми става лошо, толкова беше горещо. Все пак някак си успях да се нагодя и издържах към половин час с няколко излизания обаче. Ами, не са за мен тия топли води. По едно време имах чувство, че ще припадна вътре. Стана ми доста зле. Явно температурата беше твърде висока като за мен. На студената вода добре държа, но на топлата се озорих. Обаче пък се сгрях толкова добре, че после грам не ми беше студено през нощта и спах като бебе. В крайна сметка имаше полза от цялата работа...
 |
| Rauðisandur от високо |
 |
| Скалите на Látrabjarg и техните обитатели |
 |
| Водопадите над него продължават |
 |
| Круизен кораб тъкмо си тръгва |
 |
| Bíldudalur с тюлен във водата |
 |
| Най-яките горещи извори - натурални и такива с басейн - безплатни и до пътя! |
 |
| Натуралните извори - тук се изкъпах |
6 коментара:
Благодаря за пореден път, Тери!
И аз съм благодарна за продължението. Както винаги научих много за тази мистична и непозната страна. Чакам следващите епизоди.
Много благодаря, много хубаво и приятно разказваш.
Честита Нова година, Тери! Още пътешествия и нови пътеписи ти (си) пожелавам! Бъди здрава и не спирай да ни радваш :)))
Тери,вече минаха почти 6 месеца...ни вест ни кост от теб...
Нали обеща да завършиш разказа...
Извинявам се за огромното забавяне. Обещанието ще го изпълня, следващите дни ще се опитам да сложа нов разказ.
Публикуване на коментар