До Исландия и назад - част 9 - В дълбините на Западните фиорди

 

Водопадът на водопадите - Dynjandi

 

 14.08.2022

Докато си събирах лагера сутринта, обитателката на недалечната палатка се "излюпи" и дойде при мен на лафче. Оказа се мексиканка от Гуадалахара и ако не говореше толкова добре английски, щяхме да я подкараме на испански. Момата беше каучсърфърка и стопаджийка, обаче жестоко беше подценила исландското свирепо време и беше в доста окаяно положение, та щеше да се товари на първия самолет за евакуация към Турция. Беше хвърлила око на Европата и явно се подвизаваше там от известно време, защото полетът й до Турция бил с цел да изкара няколко дни извън Шенген и после пак да обикаля из Стария континент. В Исландия дошла с парцаливо чувалче за +20 градуса и се озъбила още първата нощ в палатката. Явно жестоко се е тресла, защото почти веднага си сменила датата на билета с по-скорошна. Какъв дявол я бе накарал да направи това, вместо да си купи читав чувал и да продължи с опознаването на Ледената земя, само тя си знае. Самолетът й щеше да излети след само нялколко дни, а тя се беше забила в най-зачуканите Западни фиорди и като й припомних тоя факт, сочейки й празния, тотално лишен от коли път, доста се гипсира. Както се канеше да си прекара безметежен ден в топлите извори, така бързо взе да си събира лагера и се задоволи само с кратко топване, преди да се насочи и тя към шосето. Аз тръгнах преди нея и не чаках на пътя, както тя щеше да направи, а си поех пеша, както винаги правя. Не съм от стоящите стопаджии, а от вървящите. Няма по-голям кеф от пътуването пеша и доста често се хващам как си пожелавам да не ме вземе никой, когато ходя през някоя прекрасна местност, защото една спряла кола ме лишава от възможността да опозная мястото на бавни обороти, така както на мен ми харесва.

Доста време мина преди една кола да спре. Местен ме взе за малко и остави на разклона нагоре в планината, където той зави надясно към Flokalundur, а аз продължих в посока водопада Dynjandi. Почти веднага ме качиха двойка италиански туристи за водопада. Докато още умувах как така италианците вземат стопаджии извън Италия, а в страната си въобще не спират, се появи грандиозният водопад, който аз нарекох "Водопадът на водопадите". Голяма красота... и не е само един, ами са много като пътеката минава край всички и стига най-горе до най-огромния и пищен. Имаше много народ с разноцветни якета, ако не са туристите да нашарят исландските голи хълмове с многоцветните си гор-тексови дрехи, няма кой. Не можех да отлепя очи от тоя водопад. Доста време се взирах в него и гледах как пада ли пада вода, а аз потъвам все по-дълбоко в тежки и не особено приятни мисли, например как си отива прясната и чиста вода на планетата, как вече почти няма такава. И всичко е пропито с пластмаса - и микро, и макро частици от тоновете пластик в "Ерата на пластмасата". Dynjandi обаче беше толкова красив и чист, поне така ми се искаше да мисля. Няма индустрия наоколо, но все пак всичко в света е свързано - водата, въздуха... всичко. И гнусотиите на Китай, САЩ или България гарантирано достигат и тази далечна и чудна земя. 

Хапнах край водопада, за да го погледам още по-дълго време и после се насочих обратно към пътя. Стопът се отприщи бързо с жена за Ísafjörður. Тя пътуваше с кола, а мъжът й шофираше кемпер отпред, били някъде на почивка и се прибираха. Оплака се много от поляците. Окакто те се населили в района, започнали кражби и несигурност. Създавали проблеми в иначе миролюбивото и кротко исландско общество. Изобщо не се учудих, за съжаление в Исландия гъмжи от поляци. Вече са над 30 000, което си е 10% от общото население. Това е страшна паплач, която се множи със скоростта на светлината и се разселва навсякъде. В самата Полша има яростна пропаганда за разплод, полякините са всичките с по минимум 3-4 чавета. Това силно ми направи впечатление, както и че всичките жени са еднакви - задължително облечени с по нещо розово и се водят много религиозни. Това забелязах при посещенията ми в Полша досега. Естествено в такава задръстена среда се изграждат и най-големите изключения - има невероятни стопаджии и приключенци от Полша. Също както има върли вегани в Аржентина. То май винаги така се получава - като видиш нещо, което се практикува и счита за нормално от всички, или го считаш за нормално и ти, или виждаш точно обратното - колко грешно, зло и пагубно е въпросното нещо. И се изстрелваш на другия полюс.

Слязох от колата до супермаркет Bonus, който се намира извън града и направих грешката да накупя твърде много храна, макар че щях да минавам отново покрай него утре. Край магазина имаше няколко свръх изнервени птици полярна рибарка, които си пазеха малките и в такива случаи въпросните птици никак не бяха благоразположени към минаващи по пътя хора. Имаше дори табели, предупреждаващи за нападения. Походих пеш до центъра на Ísafjörður, освен всичките красиви гледки към водата и планините на фиорда, имаше множество стари и красиви къщи по уличките. Попаднах на туристически инфоцентър, който тъкмо затваряше и успях да грабна карти набързо. Градчето е най-голямото и населено в Западните фиорди, има около 2600 човека население, немалко от които са поляци. Църквата, архитектурно предрешена като вълните в морето, е впечатляваща и атрактивна. Има супермаркет Нетто, където влязох, за да похарча една торба тежки стотинки и да си купя нещо вкусно, с което да прекарам отвратителната зелева салата, която купих в Бонус по-рано. Едва се преглъщаше, предъвквах я мъчително. Не беше от зеле, а от гума. Потърсих библиотека в града, но не намерих и по-късно разбрах, че се е помещавала в културния център. 

Време беше да хващам пътя към Bolungarvik, възнамерявах да се изкача на планината с гледка над селото. На стоп ме качиха мъж и жена поляци, които бяха много мълчаливи и ме оставиха в центъра на живописното селце. Разгледах го набързо и се отправих по пътя към планината. Докато вървях, не очаквах да мине кола за нагоре, но имах късмет и не след дълго се возех при две жени, които бяха тръгнали с кола на разходка да видят гледката отгоре, бяха местни. За голямо съжаление обаче никой от нас не бе улучил момента. Горе се беше настанила гъста мъгла, която ни най-малко не отстъпваше и нищо не се виждаше. Минахме по платформата над пропастта, но съвсем нищо не се видя. Те се отказаха и си тръгнаха, а аз останах горе да чакам с надежда. Дойдоха и други хора, всички поглеждаха и си тръгваха. Аз направих кратка разходка до друга гледка, но и там нищо не се виждаше. Зверски премръзнах за един час на свирепия вятър и в прегръдката на гъстата, мокра и тежка мъгла. В един момент вече така се тресях, че ако не тръгнех да ходя, щях гарантирано да пипна хипотермия. Поех обратно надолу по пътя като се оглеждах и за място за спане наоколо, но заради мъглата не можех да видя нищо на разстояние и при тоя вятър нямаше да стане палаткуването. За късмет една кола се спускаше по пътя и спря дори без да я стопирам. Вече ставаше късно и се зарадвах, че ще се придвижа поне донякъде, целта ми за момента беше да стигна до отдалечения на 8 км Skalavik - красиво местенце с плаж на брега на морето, където реших да нощувам. И като си помисля само, че отсреща се намира Гренландия... където толкова много ми се ходеше, но нямаше как да стигна до там. 

В колата пътуваха три полякини и ме поканиха да се кача. Отиваха си вкъщи в Ísafjörður, но решиха да ме откарат до Скалавик, за да се разходят и те. Бяха тръгнали да шофират за удоволствие, не бързаха за никъде. Говореха малко английски и комуникацията ни вървеше, макар и не на високо ниво. И трите бяха много мили и приятелски настроени към мен, всичките бяха от Гданск. Оля беше първата дошла в Исландия и работеше в рибената фабрика в града, Жанет и по-малката й сестра Наталия работеха в хотел. Всъщност Оля и Жанет живееха за постоянно тук, а Наталия учела в Полша, но лятото идвала да работи тук. Оказа се, че Жанет е в Couchsurfing и ме поканиха да остана тази вечер у тях. Искаше ми се да спя на плажа в Скалавик, но офертата за топло място, топъл душ и топъл чай ме грабна веднага, определено имах нужда да сгрея кокалите си, които всеки ден по цял ден мръзнеха. С охота приех, а плажът го посетихме само за разходка. Оля разказа, че в Ísafjörður живеел някакъв българин на име Никола, който имал приятелка полякиня и тя чак сега разбрала защо на него не му било толкова трудно да понаучи полски - защото имаме доста общи думи и благодарение на тях комуникацията ми с трите момичета беше по-лесна, на тях английският не им беше силен. Така и не срещнах въпросния българин, но си прекарахме много приятна вечер на топъл чай и банани. Къщата, в която живееха, беше в центъра и беше типична дървена исландска къща, вътре обаче всичко беше модерно обзаведено и ми се видя чак лъскаво. 

Настаниха ме на удобен диван, изкъпах се и си изпрах дрехите, заредих всички батерии на апарата. Единственият проблем беше отоплението, винаги спя много зле, когато спя на отопление и тази нощ не беше изключение. Сутринта носът ми беше запушен. Всеки път е едно и също, дотолкова ми е добра адаптацията за спане навън, че като вляза в отоплено помещение не ми понася въобще. В 6:00 чух, че Оля излиза за работа, но аз реших да не бързам да тръгвам, а да изляза заедно с другите две момичета към 8:30. Пих един сутрешен чай и им подарих надписана пощенска картичка с благодарности и контактите ми, в случай че се озоват в България един ден. Бяха много гостоприемни и благодарение на тях си реших всичките проблеми - душ, пране, ток. Със свежи сили се отправих на разходка през града, след като те излязоха за работа.

 

Някъде по пътя след горещите извори

Водопад Dynjandi

Малките братчета на големия водопад

Dynjandi

Гледка от водопада към паркинга

Обратно долу край пътя

По пътя към Ísafjörður Водопадите са като конци по склоновете

Ísafjörður

Супермаркет Бонус край пътяПредупреждение за атакуващите полярни рибарки

Църквата, символизираща вълните в океанаЦърквата от друг ъгълПаметник на рибари край църкватаИз града...

Инфоцентър и музейПрез прозорец на къщата музей

Дъга в центъра

Музеят на ежедневието

Културният центърЗнак за място за стопиране/ споделен превоз

Нагоре към планината в BolungarvikМъгла навредПлатформата с гледка не предлага гледкаЕдинственото, което се видя отгоре за няколко секундиЛек нюанс на гледкаУ полякинитеТопло, уютно и гостоприемно

 

15.08.2022  

Първата ми работа днес в Ísafjörður беше да проуча ферибота до Hornstrandir - полуостровът, който безкрайно много ми се искаше да посетя. Води се за най-дивото и откъснато кътче в Исландия, няма път към него, няма никаква инфраструктура и има само пешеходни трекове. Обаче за да се стигне до там, трябва да се вземе ферибот, който се оказа, че струва 200 евро и колкото и да ми беше мъчно, трябваше да се откажа от намерението си да пешеходствам там. Може би има и вариант да се извърви пеш цялото разстояние до началото на хайковете, но това би отнело много време и не съм наясно дали наистина има такава опция, дали има нещо като пътека. Доколкото зная всички ползват ферибота, но той е безумно скъп за моя джоб и се отказах от полуострова. Доста се натъжих, но бързо ми мина на фона на цялата прелестна природа из останалата част от Исландия. Не беше чак такава болка да не отида на това прекрасно място при положение, че цялата страна е пълна с диви и красиви места. Яд ме беше, че вероятно няма да видя полярните лисици, които са в най-голяма концентрация точно на Hornstrandir. 

Отдадох се на брутално тъпкане с едри боровинки, които налазих по пътеките над града. Имаше страшно много и поне час ядох до насита. Градът от високо изглеждаше още по-красив, а аз продължих с ходенето през цялата първа половина на деня.  Първо по шосето стигнах до отбивка за някакво гробище на 1 км встрани, което обходих старателно. После се насочих към един преход по пътека, тръгваща недалеч от летището и изкачваща се стръмно нагоре с около 220 метра денивелация за 500 метра разстояние. Предлагаше невероятни гледки към града и фиорда. Маршрутът се казваше Naustahvilft - тролския трон. И наистина цялото място може да се каже, че имаше форма на гигантски трон за тролове, а горе имаше и книга за посетители, в която да се разпише човек.  Ходенето до горе беше краткотрайно и стръмно, а като слизах срещнах още двама човека да се качват, единият от които беше дядо, пъргав като планинска коза и ми подхвърли набързо, че бил на 80. 

Тръгнах пеш по шосето и започнах да махам на рядко минаващите коли. Взе ме приятен и приказлив човек, пътуващ за Рейкявик. Сподели, че е живял в София три месеца и силно ме изненада. Жалко, че стопът беше кратък и не успях да го разпитам за подробности, защото слязох в близкото село Sudavik. Започнах от старата част, където през 1995 г. е паднала ужасяваща лавина и е унищожила много къщи, имало и 14 жертви. Новото село е построено встрани, където няма опасност от нова такава трагедия. А старата част още си я има, но се ползва само като летни вили. Постоянно живущите хора са в новата част. В селото освен чудни гледки има и няколко местни забележителности - приятен парк с разни готини фигурки, център за полярни лисици и китна църква. Точно като стигнах до центъра за полярни лисици, пред него спря един автобус и се изсипа торба народ туристи. Всичките се скупчиха около голямото ограждение с две лисичета вътре, а аз ги гледах от разстояние, защото имаше табела край входа на центъра, гласяща първо да платиш таксата за посещение и после да отидеш до лисиците. Така или иначе не исках да гледам затворени лисици, макар и уж временно да ги държат и после да ги освобождават, поне така се говори. А входните такси на всичко в Исландия не са ми по джоба. 

Църквата беше затворена и я отвориха специално заради автобуса с туристи, който веднага след лисиците се отби и там. Не ми беше удобно да се бутам и аз вътре, така че я видях само отвън. Походих доста нататък по пътя преди да спре кола, нямаше особено много трафик. Човекът пътуваше за Рейкявик - поредният стоп за столицата, от който нямаше да се възползвам. Ако исках да стигна до там, отдавна щях, при положение, че всяка втора кола сякаш пътуваше за там. Слязох след кратко возене и поех пеш през каньона с водопади Valagil. Навлязох около 3-4 км навътре, свърши пътеката и продължих по пресечен терен към горните водопади. Красотата на природата бе все така приказна, както навсякъде из тая невероятна страна. Мястото бе вълшебно, защото беше и доста тайно - нямаше табели на пътя, нито други туристи, а беше пълно с боровинки и невероятни водопади. Стана 20:00, докато се мотах наоколо и реших да нощувам тук, нямаше причина да продължавам нататък при наличието на това перфектно място за спане. Разпънах палатката близо до първия водопад, край висок храсталак от оргинална исландска растителност. Прекарах вечерта в четене, писане и ядене. 

  

В Ísafjörður

Местни сувенири

Снимка на работещите в рибната фабрика, Оля e трета отляво надясно

 

Музейният комплексГрадски парк

По пътеките над града

Дребен местен жителБоровинков райÍsafjörður от високо

Една от многото пътекиИз гробището...

Пътеката Naustahvilft

Круизен кораб в града

Гледка по пътеката

Градът и летищетоВ края на пътекатаВ парка на Sudovik

Клетка с полярни лисици SudovikЦърквата в селотоПо пътя нататък

По пътеката из ValagilКутия с книга за посетители

Първият голям водопад

Гледка откъм горния водопад

Нощувка край първия водопад

                                               

16.08.2022

След обилна боровинкова закуска и преди да тръгна отново на път, звъннах един телефон до Дания, за да честитя на един рожденик. Другарчето,  което продължаваше да обитава страната на Андерсен, беше родено на тази дата и  реших да използвам повода да проверя как е, дали се справя добре и дали колата още е цяла и ще ни откара до България като му дойде времето. После събрах лагера и тръгнах по пътя. Повече от два часа походих и нито една кола не спря, а и не бяха много колите, даже напротив. От зациклянето ме спаси полякиня с отличен английски, която приличаше досущ на исландка и никога нямаше да позная каква е, ако не ми беше казала. Живяла четири години в Рейкявик и наскоро се преместира в Болунгарвик. Според нея стопът в Исландия не върви, тя самата знаела какво е да чакаш часове на пътя и затова сега спирала на всеки стопаджия, когото видела. Слязох на Hvitanes - място с колония тюлени, излежаващи се на скали съвсем близо до пътя. Тук винаги се завъртат туристи, минаващи по пътя, за да видят животинките и този път имаше дузина шумни италианци, двойка колоездачи и разни други хорица с коли под наем. Останах при тюлените много време, хората се разотидоха бързо и по едно време бяхме само аз и прекрасните дремльовци, които се наслаждаваха на слънцето, проснати на скалите. Отливът позволи да отида още по-близо до тях, хапнах в компанията им и по-късно трудно си тръгнах, за да продължа 500 метра нататък по пътя, където се намира старовремска фермерска къща, превърната в заведение и музейче за туристите. Отворена е за посетители, може да се разгледа безплатно като вътре се предлагат напитки и храни. Името на фермата е Litlibaer и определено си заслужава човек да се отбие. 

След кратко ходене хванах стоп с приятен човек чак за Holmavik. От него научих, че огромните дървета, изхвърлени по бреговете на Исландия от океана, са от Сибир и по няколко пъти обикаляли Арктика, докато Гълфстрийм ги докара тук. Също така ми разказа, че ако бяла мечка случайно има нещастието да попадне на исландски бряг, след като е бедствала дни наред върху откъснат от Гренландия лед, местните я убивали вместо да я уловят и върнат обратно. Исландците са изключително жестоки към животните... всъщност не е нищо изключително - всички хора са по принцип такива. Догади ми се като си представих това с белите мечки. От същия шофьор научих, че за утре и следващите дни има прогноза за дъжд в района. Е, крайно време беше! Чак не можех да повярвам колко хубави дни хванах и то в най-дъждовния и ветровит район на цяла Исландия. Всъщност имах някакви идеи да се пробвам да стигна до Hornstrandir, хващайки един черен път като за начало. До последно се колебаех, но като минавахме покрай него, се отказах от намерението си именно заради лошото време, което се задаваше. Първата седмица в страната ме научи сериозно да внимавам, когато има такива прогнози, защото времето тук никак не е шега и многодневен преход към полуострова и после по самите преходи там при лошо време би бил истински кошмар. 

Слязох от колата на отбивката за Drangsnes и тръгнах в посока селото пеша. Не след дълго пътувах в колата на жена с дете до друг разклон малко по-нататък. Каза, че е уредничка на музея за вещерство и магия в Холмавик. Искаше ми се да го посетя, но цените на музеите в Исландия не ми бяха по джоба. Следващият стоп до Drangsnes беше с швейцарец и германка, които живееха в Рейкявик и бяха дошли само на ваканция в Западните фиорди. С тях разгледахме селото и видяхме горещите извори, в които се надявах да се топна, но надеждите ми се изпариха веднага щом пристигнахме до тях - бяха пълни с хора. Бяха безплатни и на брега на морето, но естествено нямаше как да не са пълни с туристи. На моите нови стоп познати също не им се понрави да се топят в гьол с други хора, така че след бърза разходка решиха да се връщат към Холмавик, където бяха отседнали и предложиха да продължа с тях до там. За мен това беше много удобно и след нищо време се озовах там, слязох до супермаркета, взех си храна да се почерпя за здравето на другарчето, което беше въвело тая практика още в пътуването в Южна Америка и се отправих към центъра на градчето. Случаен местен ми каза, че имало кит в залива по-рано. Така се развълнувах, че седнах да ям до църквата, разположена на хълмче и зяпнах право към водата с надежда да го видя. Доста време мина и нищо не видях, продължих с разглеждането и като взе да става късно, се насочих към пътя и стопа. 

Немалко походих, махайки на минаващите коли, но нито една не спря. Взе да се стъмнява леко и реших, че е време да си лягам. Настаних се на страхотна полянка, скрита от пътя и с идеална гледка към водата в залива на Холмавик. Това място ми стана най-любимото от всички поради няколко конкретни приказни сюжетни линии. Като за начало, докато разпъвах палатката, една кисела арктическа рибарка летеше над главата ми с писъци, опитвайки се да ме прогони, защото гнездото й очевидно беше някъде съвсем наблизо. Приех нейната припряност с усмивка и не след дълго тя се отказа. Светлините на градчето бяха отсреща, Луната грееше красиво, а картината се допълни неописуемо с плацикането на два тюлена в близките плитчини. Не можех да опиша радостта си от гледката, наблюдавах ги до късно, но изненадите не свършиха с тях. По едно време, в кратък миг, в който не гледах към водата, чух "изригване" като от гейзер. И що да видя - кит! Към приказката с тюлените и Луната се добави и този невероятен гигант, който цяла вечер, поне до заспиването ми, се наслаждаваше на водите отсреща и дишането му беше приспивната ми мелодия. При всичките тези чудеса сърце не ми даваше да затворя очи. Даже не помня кога сънят ме е унесъл, заспах с отворена палатка и се събудих по никое време, тресейки се от студ. Вместо да се затворя, завия добре и заспя, се ослушах за кита. Още беше тук! Послушах го, взирайки се в мрака, за да го видя, не беше съвсем тъмно. Все пак в един момент студът надделя, сополите ми протекоха от премръзване и се прибрах в чувала, затворих палатката и пак заспах. Любимата ми исландска нощ, несравнима с нищо.

Водопадът сутринта

Красотата край пътя

Водата е кристална

Хайде на тюлените

Патица при тюлените

Фермата LitlibaerИстория на ферматаИнтериор

Руината Arngerðareyri, на която викат замъкТоплите извори на Drangsnes - пълни с народХолмавикЦърквата в Холмавик

Центъра

Музеят на вещерствотоТюлените си играеха в плитчините тукЛуната изгря Китът е в далечината

Най-прекрасната нощ беше на това място, с кит и тюлени за компания