 |
| Приказното село Ушгули |
Отдавна вече не слушам/гледам музика в Youtube заради рекламите, които има и които на моя лаптоп бяха блокирани и никога не се показваха, но след развалянето му, на компютъра на нашите се показват постоянно. Така че приключих с музикалните поздрави, но ще сложа един последен, защото тази песен ми е безкрайно любима и казва и показва почти всичко, което имам да кажа. Настоящето и бъдещето на човечеството:
Mad World - https://www.youtube.com/watch?v=5DU1B_XkyIk
Нямах търпение да дойде ред за тази публикация и да се върна макар и виртуално в област Сванети, която безапелационно спечели първото място като най-любимото ми кътче от цялото пътуване. Дори още докато бях там, кроях планове да се върна следващата година лятото за три месеца преходи само из Кавказ, започвайки именно от тук. Сванети се намира до границата с Русия и държи най-високите кавказки върхове, най-сериозните ледници, най-дивата природа и най-интересната и вълнуваща история. Не ми бяха нужни никакви усилия, за да се върна назад във времето, докато скитах из околността, просто защото дори и в населените места времето е спряло сякаш завинаги. Районът има огромния късмет да е слабо познат и дълго време е бил буквално недостъпен, така че мелачките на 21 век още не са го смлели и атмосферата е тотално като на място от приказките. Ако не бяха някои къщи с ламаринени покриви и тук-там по някоя кола и къща за гости, щях напълно да повярвам, че така дълго бленуването ми връщане назад във времето се е осъществило наистина.
Поради изолираността и трудния достъп до Сванети, мястото се е запазило почти непокътнато в продължение на стотици години, а когато е имало вражески нашествия в страната, всички ценности, съкровища и ръкописи са се съхранявали в уникалните кули, построени навсякъде из областта през 9-13 век. Въпросните кули са високи около 25 метра и са служели за перфектна защита при нападения от чуждоземци, на първия етаж са били животните, над тях на дървени нари са спели хората, за да черпят от топлината на добитъка. Нагоре по кулите няма врати и прозорци, а на върха има наблюдателница. Горните етажи се ползват за складиране на неща и за отмора през лятото. Кулите са били свързани с външните жилища чрез тайни подземни тунели. Всъщност интересно защо са били изградени изобщо - дали за да защитават от нашественици, или по-скоро според мен да пазят собствениците от местните вражди между родовете, които са били масово явление. Поради липсата на интерес от чуждоземни завоеватели, сваните почнали да се избиват помежду си във вид на кръвно отмъщение. Явно не им е било на сърце просто да си живеят мирно в тая фантастична природа наоколо, ами са се делили и трепели жестоко, родовите вражди са били епични. Което за пореден път доказва моята теория, че човекът в дълбоката си същност е носител на неизкоренимо зло, насилник, агресор и просто едно жестоко, уродливо чудовище, което с кеф унищожава всичко по-слабо от него, че и себеподобните си. Да се събуждаш всеки ден с гледките и красотата на Сванети и да се чудиш кого по-напред да заколиш, щото не те кефи рода му - има нещо много сбъркано в тая работа. Та да обобщим - сваните не са страдали особено от чужди нашествия, защото на кого ли ще хрумне да търси нещо в този зачукан, труднодостъпен, студен край, обаче за да компенсират вечно жадната за насилие човешка природа, са се трепели помежду си ей така за разнообразие.
В днешно време сякаш това е минало и хорицата по малките села изглеждат кротки и добронамерени... докато не обърнат някоя чаша чача (грузинска ракия) в повече, предполагам. Чудно ми е дали все пак още има вендета сред малкото останали жители на скромните, китни свански селца.
25.10.2019
Моят престой в Сванети беше твърде кратък за вкуса ми, можех да изкарам тук месеци, но зимата мощно пристигаше и трябваше по-скоростно да разгледам и да си ходя на ниско преди да се смръзна. Да си тръгна обаче без да направя някой хайк, беше абсолютно немислимо и като за начало избрах да прекося планините между Местия и Ушгули, пък после може и още нанякъде ако все още не съм с тотална хипотермия. Като излязох на двора на любезните ми домакини в 7:00 сутринта, само дето не ми спря сърцето от студ, втресох се здраво и се върнах вътре да облека всички тениски една върху друга, полара, якето и дори да си сложа качулката му. Голям студ беше, ей! Домакините ми станаха след мен, почерпиха ме чай и веднага споделиха радостната вест, че нощес една от кравите е родила теленце. Отидохме да го видя и аз, беше толкова слабо все още и се тресеше яко от студ, притесних се. Нино каза, че всичко ще е на ред с него, кравата не спираше да го облизва и да гони трите кучета, които се въртяха наоколо и лаеха по новороденото.
Като се огледах наоколо, дъхът ми секна от красотата на природата. Планини, планини, навсякъде чудни планини! Бях си у дома. Можех да остана тук завинаги, ако не бяха близките. Или поне за няколко години, докато обходя всеки квадратен метър от грузинските области, покрити с планини. Кавказ е тотална магия! Донякъде на моменти ми напомни на Памир, но си беше съвсем различен и уникален. Тези планини имаха незабравим чар и сякаш още от първия ден ме омагьосаха, просто не исках да си тръгвам от тях. Обожавам места, където си личи, че природата е милион пъти по-могъща от самозабравилите се човеци. И Кавказ е едно от тези места, все още диво, с минимално човешко присъствие, особено област Сванети. Дори град Местия, който е съвкупност от четири села, не създава усещане за никакъв град, а по-скоро за едно голямо село.
Сбогувах се с милото семейство, подарих им един пакет шарена сол да пробват нещо от България и се отправих на обиколка из Местия. Тяхната къща беше в горна махала, отдалечена от центъра, така че с огромно удоволствие обиколих всевъзможни улички и пътеки извън централната част. Местия се намира на 1500 метра надморска височина и за голямо мое щастие отвсякъде е обградена с планини. Има около 2000 жители и става все по-популярна туристическа дестинация, но посетителите са по-скоро леко алтернативни и бекпекъри, отколкото масови отпускари. В района е пълно с възможности за пешеходни преходи, има и ски курорт. В самото градче интересни за посещение са музеите и отворените за туристи кули, в които не само може да се влезе и предлагат невероятна гледка от високо, но и ако уцелите тази, в която аз влязох, ще се информирате доста детайлно за живота на хората в тези същински замъци от Средновековието. Втората кула, която посетих, беше от 10 век и човекът, който беше собственик, бе потомък на хората, живели тук по онова време. Показа ми куп стари пособия от бита, разказа ми много за живота на предците си. Семействата били големи, по 20-30 човека живеели в кулите заедно с животните - крави и овце. Имаше стар дървен стол, който човекът ми обясни, че е за главата на семейството и маса, около която се решавали важни проблеми. В помещението имаше още олтар за молитви, дървени долапи за съдове с дърворезба и музикален инструмент за настроение. Човекът с вълнение разказваше и обясняваше всичко, очевидно беше отворил кулата специално за туристи и дори не искаше пари за отделеното време и внимание, на раздяла му подарих пакетче шарена сол.
Стигнах центъра на Местия, туристическият информационен беше затворен, а се надявах да взема някаква карта на преходите от него. Поне имах обща карта на Сванети и в крайна сметка ми беше достатъчна. Посетих историческия и етнографски музей, чийто покрив предлага страхотна гледка, а артефактите вътре са направо безценни и много добре изложени и описани. Средновековни и антични съкровища се редят зад витрините и разпалват въображението на копнеещите по цветното минало. Билетът за посещение е 10 лари и има гардероб, където може да се остави раницата на съхранение. След музея направо поех по няколкодневния преход към едно от най-високите населени места в Европа - село Ушгули на 2100 метра надморска височина. Състои се от четири пръснати махали и цялото е като току що изтръгнато от Средновековието. Ако в Местия кулите ме главозамаяха с броя и внушителността си, то Ушгули направо ме порази. Но за това по-нататък...
Неусетно стигнах село Zhabeshi, където няколко дружелюбни местни ме упътиха накъде е пътеката. Тя всъщност беше доста добре маркирана и само на няколко места се замислях за посоката. След селото пътеката става стръмна нагоре и след доза ходене извежда до черен път с невероятни гледки. По цялото трасе гледките са постоянни и коя от коя по-смайващи. Виждаше се двуглавият великан връх Ушба, който със своите 4710 метра височина е нелеко предизвикателство за алпинистите и първият българин, който го е изкачвал, е бил Христо Проданов през 1970 г. Ушба не е най-високият връх в грузинския Кавказ, има няколко петхилядници, които го изпреварват като първенецът е Шхара - 5193 м. Той е на трето място в Кавказ (първенецът е Елбрус) и на четвърто в Европа.
Вървях до залез, който изгледах с огромен кеф от поляната до една горичка, станала мой дом за една нощ. Не срещнах никакви хора по трасето, изключително добре направих като дойдох тук извън активния сезон. Преди да заспя не можех да спра да мисля за красивите гледки, които се търкаляха пред очите ми цял ден. И за кулите, оцелели толкова столетия пред всички капризи на суровата природа и набезите човешки. Кавказ определено е магическо място.
 |
| По пътя към Местия |
 |
| Из района на Местия... |
 |
| В друга кула, отворена за посетители |
 |
| Eсента тук е в разгара си |
 |
| Връх Ушба се крие в облаците (най-вдясно) |
26.10.2019
Въодушевлението ми от този преход из невероятно красивата природа не стихваше и за миг вече втори ден. Скочих още преди изгрев, оставих палатката и пообиколих района, докато съмна съвсем и ставаше за снимане. Върховете се виждаха кристално ясно, нямаше ги вчерашните облаци. Двуглавият Ушба ми се усмихваше. Тревата по поляните беше силно заскрежена, но в горичката, в която преспах, беше сухо и събрах палатката без никаква влага по нея, което ме изненада. Продължих по пътеката към село Адиши, намиращо се на 2040 метра надморска височина. То ме посрещна с поредната доза възхитителни средновековни кули, извисяващи се величествено над къщите на хората. Селото е малко, слабо населено и много живописно. Доста от кулите вървят към разруха, някои вече са се стопили под натиска на природните бедствия. Хората ми се видяха тихи и малко като брой, един от тях ме заговори и ме информира, че до Ушгули са 27 км. Изуми се, че спя на палатка без никакви други хора за компания. Нищо ново под слънцето, при всяко пътуване срещам стотици хора, които се страхуват от самотата, от тъмното, от неизвестното, от змии, от себеподобните си... просто от всичко. Тъжна картина. И всеки път едно и също - "не те ли е страх", "ама как така без другар/ка"... Овце. Много, много кухи овце. Не зная как може човек цял живот да бяга от себе си, обграждайки се с други. Егати прахосничеството на възможности и потенциал.
В малката църквичка с гробища на Адиши не успях да вляза, беше затворена. Крави безгрижно пасяха наоколо, от някои къщи се чуваха признаци на живот, а други очакваха да бъдат досъборени от природните стихии. След като подминах селото, отделих 5 минути време да закуся, че втори ден на почти пълна фотосинтеза не ми се караше. Е, и към сухия хляб и орехи нямах много апетит, но по-добре от нищо. Нататък попаднах на самотна малка църква, която беше отворена и докато я разглеждах, по пътеката минаха и заминаха петима хайкъри, може би чужденци, така и не разбрах. Здраво бързаха за разлика от мен и дори не се отбиха да надникнат в уникалната прастара църква.
Стигнах до място, където трябваше да пресека буйна река с ледена вода. Камъните бяха хлъзгави, смразяващата вода сковаваше краката, но успях да се извлека до другия бряг без да намокря багажа, което беше най-важното. Поседях на слънце да ми се размразят краката, понеже боляха като стъпвах. Явно се задържах твърде дълго във водата, идваща право от ледниците. След доза изкачване стигнах прохода Chkhunderi и се откри гледка към страхотен ледник, а по-нататък заваля градушка с малки ледени топчета колкото грахово зърно като от моя био грах в градината. Поваля половин час и облакът си замина да се изтръсква другаде, а аз невъобразимо много се кефех на това феноменално време - слънце, градушка и ледника за фон. Качих се на близко връхче извън пътеката за още повече гледки. Последва дълго слизане до следващата река Khaldechala, бързащите хайкъри се виждаха в далечината ниско долу. Като слязох и аз на големите поляни в долината, беше още едва 15:00, но реших да остана на това място, за да попиша, почета и изследвам района по-обстойно. Имаше великолепна река, няколко изоставени дървени колиби и... смайващи, дъхоспиращи гледки навред! Тоя Кавказ просто ме зашемети. Облаци се гонеха по небето във всякакви форми и цветове, остри зъбери ту надничаха иззад тях, ту се скриваха напълно. Сякаш стържеха по небето с обледените си върхове. В миговете, когато Слънчо огряваше наоколо, златни треви сияеха и ослепяваха с наситеността на цветовете си, картините бяха просто нереални. Намирах се в сърцето на велика планина, преливах от щастие. Бях толкова на мястото си, толкова в мир с околната среда. Нищо не нарушаваше идилията ми.
Настаних се в една от дървените колиби, нямаше врата и вътре си беше точно толкова студено, колкото и вън, но поне пазеше от евентуален дъжд. Оставих багажа, налочих се с ледена вода от реката, влязох и да се изкъпя качествено, но разбира се - без сапун. Измих си и косата, която така и не изсъхна, а привечер почна и да се вледенява леко. Ни най-малко обаче не ми пукаше за битовизмите, заех се с детайлна обиколка на района като се спирах на всяко растенийце, тревичка, речен камък... всичко беше сякаш омагьосано. След залез се заех с писане и четене, а нощта изкарах мръзнейки, завивайки се през глава с чувала и спейки с всичките си дрехи. Въздухът беше направо леден и като покажех нос навън, замръзвах. Не можех да се нарадвам на Кавказ, ниските температури бяха повод за почти пълна липса на други посетители из планините, така че всичко беше само за мен и стоеше като нереално във времето и пространството. Тук можех да остана просто завинаги. Има места в пътуванията ми, от които никога не ми се е искало да си тръгна, това беше едно от тях.
 |
| Ушба в утринен блясък |
 |
| Цветовете на Кавказ са магични |
 |
| Реката, в която се изкъпах, идва директно от ледник |
27.10.2019
Утрото беше вледеняващо. Събудих се преди изгрев и прекарах час в четене в палатката с надежда, че Слънчо ще стопли поне малко заледената земя, но май не му се получи. Започнах събирането на палатката и за броени секунди пръстите ми се вкочаниха. Едва натъпках багажа в раницата, горейки от нетърпение да прибера ръцете в джобовете. Тръгнах по заскрежената поляна, която след доста часове щеше да бъде огряна, сега топлите лъчи достигаха само високите върхове наоколо. Сандалите и чорапите ми се намокриха от ледените частици по тревата, а снимането беше леко зорно с премръзнали пръсти. Брейй, голям студ било тук през октомври, а още дори не подозирах като стигна Армения какви студове ме чакат... Но не му се сърдех ни най-малко на студа, даже напротив - той прогонва туристите, обикалящите местни и ми създава една спокойна, върховно приятна обстановка. Представям си лятото какво е тук, как е пълно с планинари, отпускари и кой знае какви. А сега всичко беше само за мен, да е жив и здрав негово величество Големия Студ.
По трасето нататък се появиха огромни водопади, един от тях тънък като конец и разсичащ на две отвесен склон. Друг пък падащ волно на снопчета по груби скали. Приказка... Яви ми се и трето водопадче, къде по-скромно от първите два като размери, но водите му галеха зелено-червеникави мъхове, покрили плътно скалите отдолу. Удостоих го с най-важното си меню за деня - закуската (и често пъти единственото) и си напълних вода от него. Неусетно стигнах малко селце, разположено в края на долината на много живописно място. От една-две къщи се долавяше присъствието на живот. Докато гледах къщите, обмислях колко би било хубаво да остана да живея в изоставените колиби нагоре по реката, там нямаше никакви следи от скорошен живот и беше просто идеалното място за мен. А ако почнех да умирам от глад, можеше да слизам до това село за храна. Имаше крайпътно капанче за посетителите, така че поне с хляб мога да се снабдявам от тук. А какво повече му трябва на човек от насъщния... всичко останало е глезотия.
Надолу стигнах до друго село на име Кала, по-голямо, с впечатляващи кули и църква. Още по-нататък, вече на главния път за Ушгули, стигнах трето село Iprali, в което се забелязваха повече хора. Един човек ме информира, че до Ушгули може да се стигне по пътя или през планината. Аз естествено се целех във второто и за късмет успях да открия продължението на пътеката с малко напътствия от местна жена край къщата й. До Ушгули наистина има път от Местия, който обаче е само за джипове и е голямо приключение, доколкото разбрах. Път има и откъм Лентеки, но и от там не е за леки коли. Оставаха ми само още 9 км по пътеката до най-хваленото село с най-многото кули, запазени от Средновековието. Даже руини от замъка на кралица Тамара могат да се видят на хълм край селото. Всъщност тази кралица е била голяма работа. Тя е първата жена, носеща титлата цар в страната (щеше да е царица ако беше съпруга на царя, но в случая тя е именно цар) и управлявала паралелно с баща си, докато станала на 24 и той починал, след което управлявала сама. Омъжила се по договорки за кофти кандидат, тъй като я притискали общоприетите норми и след неуспех в брака постигнала немислимото за онова време - развод. Вторият жених бил неин избранник и бракът бил напълно успешен като той не се гласял за цар и признавал нейното еднолично управление, но бил начело на армиите й и постигнали завидни успехи в завоеванията и защитата. Грузия процъфтявала изключително по време на управлението на Тамара, този период на разцвет никога повече не се повторил след нея и никога не е бил преди нея. Канонизирана е за светица на по-късен етап. Двете заедно със Света Нина (покръстителката на народа) са най-почитаните светици и личности.
След едно изкачване пътеката тръгна по-скоро равна да подсича склона и продължи така доста километри, пресичаше няколко малки поточета. Не ми се искаше да стигам Ушгули и походът да свършва, затова реших, че след селото ще продължа още пеша, нищо че няма да е по пътека. Дори по пътя природата е навсякъде. Тази мисъл ме утеши покрай скорошния финал на маршрута. Малко преди пътеката да слезе до пътя за колите, седнах да посъзерцавам красотите наоколо. Настигнаха ме двойка хайкъри, оказаха се колумбийка и перуанец от Богота и Куско. Брей, че неочаквани екземпляри, а как се зарадвах, че ще си припомня испанския. Колумбийката говореше английски, но аз предпочитах да освежа еспаньола преди да взема да го забравя съвсем. Похвалиха ме даже, че говоря добре, да не повярваш. Продължихме към селото заедно като през целия час и половина приказвахме. Латиносите си имаха и четирикраки придружители - две кучета от предното село им се лепнали. Тъкмо преди да започне да се стъмнява стигнахме долната махала на Ушгули. Там едно от кучетата се сби с местно куче, което го ухапа по ухото и всички много се притеснихме. Раната не беше дълбока, а и на тази височина няма много бактерии и болести, така че едва ли щеше да има усложнения. Хубавото е, че кучетата тръгнаха да се прибират след тази случка и повече нямаше да ги мислим, че са далеч от селото си и тези, които ги хранят. Страшно мили и гальовни се оказаха кавказките кучета. Огромни, респектиращи с вида си песове идват махащи опашки да се гушкат в туристите. Явно са добре гледани и хората не ги бият.
В Ушгули вече наистина се зашеметих от невероятните кули. Тук са най-много запазените и най-силно въздействащи. Селото е съвкупност от четири махали, на 2100 метра надморска е, което го прави едно от най-високите (даже май най-високото) населени места в Европа. Има над 200 жители и над 30 кули. Намира се край река Енгури, която извира от близкия ледник, който пък принадлежи на връх Шхара - първенецът на грузински Кавказ. /За следващото си идване тук, каквото по онова време не се съмнявах, че ще има, при това догодина, си оставих преходчето от селото до ледника./ Изобщо мястото няма как да бъде по-перфектно. Върху камъните на приказните кули тежат едни 1000 години, духът на кралица Тамара сякаш витае навсякъде. Останки от неин замък бдят и гледат отвисоко потомците й и техните дела. Прехласнах се до такава степен по кулите и къщите още от пръв поглед, че направо забравих за латиносите, които продължили напред и спрели да ме чакат. Според телефона на момичето навън температурата беше -1 градус, а още дори не беше паднала нощта. Те двамата щяха да търсят евтина квартира, а аз - да разпъвам палатката в покрайнините на селото и да прекарам поредната вледеняваща нощ.
Докато вървяхме по притихналите улички и се радвахме на кравите и прасетата наоколо, стигнахме до къщата за гости, където искаха да останат, след като в магазинчето им бяха казали, че това е най-евтината. Отидох с тях, за да им превеждам ако се налага, понеже тук само руският върви, а те не знаеха нито дума. Не че с моя напълно отсъстващ руски бях в по-добро положение, но все пак от общите думи и контекста го докарвах до някаква прилична степен на разбиране. Получи се комуникацията, стана ясно, че спането струва 15 лари, а храната - още толкова. Латиносите бяха уредени. Аз се запътих да си ходя, а семейството почна да ме разпитва къде отивам, те помислили, че и аз ще оставам. Обясних, че съм на палатка, което много ги притесни заради студа. Започнаха да настояват и да ме увещават да остана, стаята и без това била с три легла, а латиносите и те много настоятелно взеха да ме канят, все едно са си у дома :) Жената каза, че няма нужда да плащам 15 лари и че може да оставя колкото искам като дарение, само и само да остана и да не спя навън. Междувременно времето вън се влошаваше и беше излязъл свиреп вятър малко преди да стигнем къщата за гости. Позамислих се и се съгласих, щом толкова държаха.
Седнахме на масата да вечеряме, жената приготви супа със зеленчуци, за латиносите пържени яйца, имаше също хляб, кекс и домати - чудесно похапнахме. Успях и да се изкъпя с истински душ, страшна глезотия. Имаше и топла вода, но не я използвах, предпочитам студената. Заредих батериите на фотоапарата, което беше жизненоважно след постоянното щракане на красоти през последните дни. Всичко хубаво, обаче едно нещо не съобразих въобще, когато се съгласих да остана - в стаята имаше радиатор. И той работеше! За мен по-голям ужас от това да спя на отопление няма. Винаги на другата сутрин се събуждам със запушен нос, изсъхнало болезнено гърло и всевъзможни дискомфорти. След подобни нощувки в каучсърфинг домакини са следвали най-сериозните ми разболявания през годините - седмици със сополи, кашлици, главобол и прочее ужасии. Направо изтръпнах като видях и усетих бумтящия в стаята радиатор. Много исках веднага да се омета да спя в двора, но ми беше неудобно от домакините. А преговорите с латиносите за изключването на уреда бяха предварително обречени на пълен провал. Аз обаче нали си падам лош човек и егоист, само изчаках да заспят и изключих пъкленото човешко творение. Просто не можах да се сдържа, а и стаята вече беше достатъчно топла. Пък и да спестим малко тока на семейството.
И въпреки изключването носът ми пак се запуши. Сутринта едва дишах и имах усещане, че горя от температура. Мразя, мразя отоплителните уреди! Ах, как си исках студения въздух в палатката. Никога не се разболявам като мръзна по пътешествията си, а това е постоянно, когато пътувам на хладни места. Всеки път съм с прекалено тънко облекло, винаги със сандали на краката, нямам нито едно сериозно яке и въпреки всичко никога не настивам. Но една нощ на топло е в състояние да ме умори.
 |
| Утро в долината на река Khaldechala |
 |
| Малко село по пътеката, от тук започва черен път към цивилизацията |
 |
| Бой на бикове, реферът гледа за нарушения |
28.10.2019
Измъкнах се рано от стаята без да събудя спящите, включих им радиатора преди да изляза, да не заподозрат нещо :) С невъобразим кеф се заех с пълна обиколка на селото и то без раницата на гръб - голямо удобство и привилегия. Църкви, кули, къщи, улички... а за компания ми се лепнаха не едно, не две, а внимание - цели 14 кучета! И това ако не е цялото кучешко население на това село! Всичките вкупом ми налетяха като от радост едното ми лепна калните си лапи на светло синьото яке и ми остави две тъмни, артистични петна, които ме красяха през цялото пътуване нататък и спомагаха (или саботихара) стопа. Кучкарникът вървеше с мен през цялото време, поне два-три часа, докато се разхождах. На моменти се биеха едно с друго като се нападаха уж яростно, вдигаха голяма врява, но нямаше никой ухапан в резултат. Пътьом увлякохме и още кучета (беше ми трудно да повярвам, че още в началото не са били всичките, живущи в селото) и тайфата растеше непрекъснато. Един човек ме заговори и се опита да ги прогони, та се наложи да му обяснявам, че не само не ми пречат, но и страшно много ги обичам сабаките (куче на руски), така че да не ми ги закача. Всъщност първите думи на руски, които научих, бяха названията на животните. В някои коли на стоп питах шофьорите как се нарича това животно, което виждахме край пътя и така най-бързо научих да назовавам тези същества, които най-много обичам. И стана по-лесно да обяснявам веганството като изреждах с отрицателен знак всичко, което не ям.
Интересна беше църквата Ламария от 12 век, разположената на хълмче над селото. Вътре беше затворена, но отвън беше очарователна, наподобяваща повече крепост, отколкото храм, с високата си кула. Музеят за жалост също беше затворен, но то цялото село си е един музей на открито. Обходих всички възможни улички и останах в плен на това селище, като току що телепортирано от един красив отминал свят е. Няма ги човешката лудост, суета, фалш, показност, ледена модерност и безлична, куха същност - всичко, което се намира в огромни количества в градовете на хората. След разходката се върнах за раницата, сбогувах се с латиносите и любезните домакини, оставих им 10 лари и поех пеш с огромен ентусиазъм по черния път, който след близо 80 км води до град Лентеки. Мислех да ги вървя всичките пеш, нямаше никакво движение по пътя така или иначе.
Беше все изкачване до прохода Zagaro (2626 м) и с голям кеф походих. В някакъв момент през деня мина първата кола - джип естествено. Вътре пътуваха трима - руснаците Сергей и Виталий, и грузинският режисьор от някаква телевизия Алекс. Всичките бяха образи и дори без изобщо да ги стопирам, ме поканиха да се кача в колата. Сместихме моя багаж и се разприказвахме. Оказаха се някакви богати и известни хора, двамата руснаци били алпинисти и единият щял да се качва на Еверест догодина. Другият пък ходил на Северния полюс и бил ректор в университет. Изобщо не бързаха и спираха постоянно за гледки и разходки. Даже често пъти единият придвижваше колата напред, а другите двама, с мен вече трима, вървяхме пеш нататък, за да се наслаждаваме на красотите наоколо. Голям кеф беше този стоп, още повече като се отбихме до чудна църквичка с уникална панорама към високите кавказки зъбери.
След прохода започна дълго спускане, по време на което искрено ме беше жал за джипа на руснаците - постоянно го задираха отдолу по големите камъни, чуваха се удари като дори предната броня пострада и цяло парче от нея си замина. Субарото изобщо не беше за такъв път, ама на собствениците му явно не им пукаше. Като се счупи колата, ще си купят нова и ще трупат още и още тонове боклук на планетата. Кой го интересува, така или иначе хората сменят колите на няколко години вече, далеч в миналото останаха социалистическите модели вещите да ти служат цял живот, че и на поколения след теб. Направените по онова време коли, печки, дрехи и какво ли още не, при подходящо отношение и грижа наистина са били сякаш предназначени за цял живот, та дори да те надживеят. В днешно време вещите са консуматив. А взаимоотношенията между хората са точно такива, каквито са отношенията им към вещите.
На няколко места по трасето пътят беше в ужасяващо състояние и имаше работници, които се опитваха да разчистят свличания на земна маса и да позакърпят нещата. За половин ден каране мина само една кола - пикап, в нашата посока. И човекът вътре беше нещо като мениджър на работниците, минаваше да наглежда дали бачкат, или седят да се запиват. Моите хора се заприказваха с него и режисьорът Алекс се премести за малко в отворения багажник на пикапа, за да може да снима прашен екшън - как минаваме с джипа по кошмарния път, пикапът се движеше пред нас. По някое време спряхме до река да си направим пикник. Виталий се зае да зачисти колата от тежкия прахоляк, а като наредиха софрата, се оказа, че няма нищо, което да мога да ям от техните неща, освен ябълки. Почерпих ги тиквено семе и орехи, това ми беше храната за деня. Не ги накусиха, вместо това нагъваха мръвки, банички и разни други неща. Носеха си подобие на грузинското хачапури, но с месо вътре.
Пътят нататък към Лентеки стана асфалтов и последните километри минахме много бързо, чак неусетно. Домъчня ми страшно, че слизам от планините, но утехата бе, че скоро пак ще се кача на високото, този път откъм връх Казбек. Сега обаче щях да се наслаждавам на не по-малко красивата и природна по-ниска част на страната. Предимството бе, че щеше да е по-топло. Разделих се с руснаците в центъра на градчето и понеже беше пред смрачаване, се заех да си търся място за палатката. Първо обаче минах през хранителен магазин, където си купих хляб да се заситя. Вътре седяха на раздумка продавачката и още една жена. Разговорихме се и ме попитаха къде ще спя. Продавачката предложи да нощувам при нея, но другата жена нещо бързичко я разубеди. Тя пък говореше отлично немски и ми обясни да отида до полицията и там да пренощувам с палатката. Реших, че няма загуба да пробвам, може пък и в Грузия да върви тактиката с полицията, както в Южна Америка и някои страни в Азия.
Стъмни се и по улиците се появиха съмнителни типчета, така че прецених полицията като добър вариант. Ченгетата веднага ми посочиха полянка срещу сградата им, лошото бе, че до нея имаше тротоар и минаваха хора. Тъкмо си легнах и мислех да спя, когато група деца мина покрай палатката и очевидно привлякох вниманието им. Агресорчетата удариха и ритнаха палатката, и се разбягаха като се показах с нескрит гняв. По-късно пак някой мина и я блъсна много силно, което беше придружено от крясъци и истеричен кикот. Други минувачи пък започваха да се смеят и говорят на висок глас, спрели на метри от палатката. Мислех си, че безброй олигофрени живеят в Лентеки. Тъкмо да се отпусна и задремя, някой изрод минаваше да ме събуди. Започнах да кроя планове да отворя фабрика за сапун и да ползвам жителите на Лентеки за стартова суровина за производството, толкова ми беше набрало. "Върхът на сладоледа" беше, когато едно психясало куче се появи незнайно откъде и започна да лае като лудо. Не спря часове, откъде имаше толкова глас това животинче... Лаеше по палатката на метри от главата ми, излизах няколко пъти да го гоня, но само още повече го превъзбудих. Каквито хората, такива и кучетата в тоя град...
В силно напредналата нощ кучето най-сетне намери по-интересно занимание от олайване на палатката, или просто прегракна. То се махна, но друг дойде. Някакъв двуног изрод реши да тупка тежка топка на метър от главата ми, което беше придружено с хилеж. Очаквах всеки момент да запокити топката върху палатката. Когато и тоя се махна, вече щеше да съмва. Цялата нощ не мигнах и си направих един изключително важен извод - не трябва да се спи на уязвими места в градовете в Грузия, дори на метри от полицията спокойствие няма. Трябва да се крия на макс и никой да не знае къде спя, за да си спестя идиотските прояви на този народ и мършата в него. В отвратително настроение събрах лагера още преди да съмне и се отправих по улиците на спящото Лентеки, което мен не ме остави да спя... Ех, как ми липсваше планината!
 |
| Из Ушгули... |
 |
| Само да ги нямаше ламаринените покриви... |
 |
| Църквата Ламария |
 |
| Безсънна нощ пред полицията |
- 43 USD - храни и напитки
- 27 USD - входове за забележителности
- 16 USD - няколко нощувки в
хостели
- 5 USD - други: интернет кафета, тоалетни, метро, поправка на панталон, сувенири
1 коментар:
Колко много психология има в твоите пътеписи, Тери. И това е едно от най ценните неща в тях.
Благодаря за пътеписа.
Силва Атанасова
Публикуване на коментар