 |
| Единствен и неповторим Баган |
Традиционна бирманска музика - https://youtu.be/M6BLppBxoUk
Ако трябва да скупча в резюме всичките си впечатления от Мианмар, мога да се справя отлично, използвайки само две думи - харесва ми! Всичко, изписано нататък, е разтягане на локуми защо, аджеба, тая държавица така дълбоко ми влезе под кожата и то само за 13 дни престой - крайно недостатъчно време, за да се опознае качествено! Това го приемете като съвет тези, които някой ден ще се докопате до тази чудновата и странна земя - не правете като мен, не си тръгвайте след 13 дни. Дори за комерсиалните, прекопирали Запада Тайланд и Малайзия две седмици са нищо, та какво остава за Мианмар - истинската, живата, автентичната Азия. Онази, която търси пътешественикът, скитникът, а не туристът. Дълбоко ме очарова тая страна, защото наистина все още е запазила до огромна степен духа на континента. С други думи ако искате да видите и усетите нещо по-различно от Югоизточната Азия с лъскавите хотели, пренаселени с бели хора плажове, заведения за бързо хранене и всичко останало, вървящо в комплект с цялата машина за туризъм, Мианмар е вашето място.
Страната все още е позната с две имена: старото - Бирма и новото-старо - Мианмар. Столицата й противно на очакванията на неинформирания посетител, вече не е Янгон (бил столица до 2005 г), който е най-голям и доста интересен град, а значително по-малкият и не толкова впечатляващ Найпидо. Населението на страната е около 55 милиона, което по мое мнение е страшно много за тази територия, но кой ли ме пита мен, важното е, че навсякъде всичко живо се плоди като невидяло и Бирма не прави изключение. И България с нейните 7 милиона ми се вижда зловещо пренаселена, на нашата територия би трябвало да живеят не повече от 500 000 човечета макс, даже и това ми се струва много, за да има шанс да се създаде качество, вместо количество.
Човек няма как да не забележи още в първите си часове в Мианмар, че животът се върти основно около вездесъщия будизъм - главната религия на страната. Всичко, навсякъде е по някакъв начин синхронизирано с религията. Храмовете са толкова много и до такава степен главозамайващи, дъхоспиращи и буквално превземащи цялото внимание на ума и сетивата, че просто няма как да не ги запомниш. Най-интересни са старите като тези в Баган, но и новопостроените си ги бива. В тукашните храмове ходенето бос е до такава степен важно, че за разлика от Тайланд например, където се събуваш преди влизане в самия храм, в Мианмар свалянето на обувките и чорапите става още на прага на дворния комплекс, който понякога е огромен и се налага да ходиш доста време на бос крак по жестоко напечени от слънцето плочки. Ходене дори е неточно казано, тъй като то се превръща в скоростно и болезнено подскачане на пръсти или пети, а на моменти направо тичане към покритата част на храма. Все пак не всички сме нестинари, но ако някой такъв дойде на посещение в бирманските храмове, ще си е точно на мястото :)
Наред с многото интересни и впечатляващи места, хора, храни и преживявания в страната, има няколко неща, които не ми харесаха, ама никак. На първо място - домашното насилие явно си е нещо обичайно за местните. За да защитя две нещастни жени от побой, се наложи два пъти да влизам в конфликт, единият от които започна и завърши с бой. На второ място по негативи твърдо стои постоянното дъвчене на бетел и плюене. Навсякъде всичко е покрито с червени храчки, местните масово дъвчат това проклето нещо и зъбите им са червеникави, все едно са яли кърваво месо. Гнусна работа, а още по-гнусно са плюнките по улиците, които трябва да внимаваш да не настъпиш. Трети кахър по време на престоя ми бяха евентуалните срещи с властите, които вероятно нямаше да свършат добре за мен, тъй като спането на палатка не е особено разрешено за чуждестранните посетители, всичките трябва да са на хотел. И поради строгия режим в страната, може да се очакват неприятности с полицията. За късмет аз нямах никакви проблеми. До неотдавна Мианмар беше затворена за чужденци, пътуващи по суша, нямаше електронни визи и имаше куп изисквания, за да се посети. Сега обаче нещата са различни, може да се влезе и излезе по суша, а визата се взема твърде лесно срещу 50 долара по Интернет.
Историята на Мианмар е много вълнуваща, меняща се, кървава и за съжаление не е просто история. В наши дни проблемите продължават. Военни преврати, насилие над малцинствени групи... За страна с хиляди години история все още не се справят добре. Древни империи, британски колонизатори, японско нашествие... всички тези събития са допринесли за обособяването на един сравнително суров характер у местните хора. Изглеждат сдържани, сериозни, грубовати, но стопът ми показа, че има и много мили и приятелски настроени хора.
22-25.04.2019
Началото на моя престой в Мианмар беше помрачено от пътуването със самолет до тук и факта, че краят на пътуването наближаваше невероятно бързо. Дните направо летяха, изплъзваха ми се между пръстите и правех всичко възможно, за да колекционирам колкото може повече незабравими мигове в краткото оставащо време. Въпреки, че пътуването със самолет ме смаза психически и ми беше изключително тежко от този развой на събитията, си обещах да дам всичко от себе си, за да продължа това пътуване до край по начина, по който обичам - ходене и разглеждане до припадък, малко сън, много стоп, много емоции, безброй места, всевъзможни приключения... Опитвах се да забравя съсипаното вече пътуване. От Борнео насам то просто нямаше как да бъде съвсем същото, тъй като "голямата грозна птица" мигновено скриваше усмивката от лицето ми и пълнеше очите ми със сълзи. Как е възможно всичко да се случва толкова анти природно, бързо, идиотско... Как е възможно да постъпвам по такъв нелеп начин заради близките си, слагайки край и обезсмисляйки 11 месеца пътуване по суша и вода... Толкова много съжалявах, така се разкъсвах от съмнения, огорчение и разочарование от себе си... Исках да изпусна самолетите... всичките. Или поне един от тях да падне, за да не ми се налага да живея в угризения от постъпките си. Толкова мразя самолетите и този тип пътуване, дори не мога да побера омразата си в думи. Щеше да е прекрасно да се прибера по нормалния за мен начин, да ми отнеме месеци да стигна дома и да изживея всяка стъпка, с която се приближавам към него. Както беше по време на африканското пътешествие - чисто, неопетнено, започнало и приключило по идеалния начин, в идеалното време. Беше ме яд, защото това азиатско пътуване се получи наистина прекрасно, всичко вървеше чудесно и накрая - бам! От самолет на самолет, от летище на летище и край с всичкия натрупан за 11 месеца смисъл и очарование на пътешествието. Ето на това му се вика да строиш пирамида от клечки в продължени на години и тъкмо преди да изградиш връхчето, да й драснеш клечката.
В ужасно настроение се приземих на летището в Янгон в 19:00 на 23-ти, след двудневен маратон по летищата на Манила и Куала Лумпур. На второто имах 15 часа престой, които прекарах в дълбоки самосъжаления, рев и зяпане в една точка. Пълен срив. Дори не запретнах ръкави да драсна набързо някакви записки за изминалите 16 дни във Филипините. Нямах желание за нищо. Прехвърлях се като парцал от летище на летище, от самолет в самолет и тайничко се молех да стане някоя авария и да се размажа на пихтия. Всичко беше толкова безлично, празно и лишено от какъвто и да е смисъл. Само като си помислех, че сега можеше да съм на ферибота от Индонезия за Папуа например! И приключението да продължава с пълна сила. Проклета да е пустата ми крайна обич към близките, която яко ме е хванала за гушата и не ме пуска даже и за миг!
До сутринта на 24-ти дремах на летището. Изпитвах лека форма на задоволство, че отново успях да хакна системата като мина със 7 кг ръчен багаж, навличайки всичките си дрехи, пъхайки тежката книга в пазвата, свивайки раницата до минимален размер, така че да изглежда наистина малка, а е с обем 60+10 литра. На всички летища досега успявах да мина тънко, без да плащам за багаж, тъй като билетите ми не включваха чекиран такъв.
Наоколо никой не ме закачаше, нямаше никакви хора и просто си лежах размишлявайки. Не успях да спя особено много. Но пък ми дойде мотивация да си обещая, че въпреки станалото ще положа всички усилия да си прекарам страхотно в Мианмар и да видя и опозная колкото мога повече. Краткото време ме стимулираше да бързам дори повече от обикновено, а нормалното ми темпо се счита за бързо така или иначе. Не познавам други скитащи, които да стават всяка сутрин доста преди светло, да обикалят цял ден до тъмно без нито минута спиране, да искат всичко да видят и пипнат, абсолютно всичко да им е ужасно интересно и да изпадат в чудовищна еуфория на всички природни, исторически и подобни места. Да пропускат обяда редовно, да не знаят що е то почивка и след като са видели 100 храма, 101-вият да им е точно толкова интересен, колкото и първия. Още повече се развихрих в Мианмар. Не само не се отпуснах, защото е краят на пътуването, но и загребах с пълни шепи от дните си. Трябваше да видя всичко, всяка пагода, всяко езерце, всяка уличка... Ентусиазмът ме удари с нова сила въпреки разочарованието от пътуването със самолет.
Янгон в ранни зори в района около летището не изглеждаше особено атрактивен. Но за мен всичко беше ново, различно и странно след Филипините. Телепортирах се в съвсем друга среда. Веднага се заех с откривателство. Първата ми задача бе да хвана стоп от летището към центъра, който никак не беше близо в този 7 милионен град. Но преди това успях да си купя пликче със самоса от улична продавачка, излязла на пост още от ранни зори. Уау, има самоса в Бирма! Ще се живее :) Близостта до Индия явно е повлияла много благотворно тукашните хора и по-късно установих, че самосите са навсякъде, а храната е вкусна, евтина и има много опции за вегетарианци, особено плодовете. Ще се яде на корем! През първия си ден в Янгон не отбелязах чак толкова нови завоевания сред местните деликатеси, но през втория освен всички посетени пагоди и чудесии, успях да постигна и завиден успех в угояването за Коледа като изконсумирах половин диня, сок от диня, сок от личи, сок от захарна тръстика, чепка банани, папая, половин кило рамбутан, люто тофу със салата и разбира се - ежедневните самоса. Някъде там набутах и две глави чесън плюс соев сос. За лютите чушки изобщо няма да споменавам... Сред биологичния живот на стомаха ми настана пълна суматоха, но по нищо не си пролича :)
Още докато вървях по широк тротоар в посока към града, хапвайки самосата, видях нещо, което ни най-малко не очаквах да видя. Наоколо нямаше хора, нито магазини, но една малка сергия за дреболии, вероятно напитки и храни, беше се разположила навътре на тротоара. Минавайки покрай нея долових резки движения и погледът ми се закова на мъж, който налагаше с юмруци съборена на земята жена. Още не можех да видя жената от тази си позиция, но я чувах. Приближих се светкавично и още преди да успея да помисля какво правя, вече налагах с юмруци по гърба мъжа, без дори да се сетя да си сваля раницата, за да ми е по-удобно да бия. Той се шокира при вида, ударите и виковете ми, опита се да отскочи назад, но аз продължавах да го удрям силно, а като знам каква тежка ръка имам, сигурно го е боляло доста. Избяга като нареждаше нещо на техния си език. Лицето на жената беше цялото в кръв, а на мен така ми бе причерняло от тая несправедливост, че продължавах да ругая на английски и да гледам по посока побойника. Жената стана и се отърси, беше просто стъписана. Сигурно всичко я болеше. Долових, че ми е благодарна, но не го каза директно. А и нямаше нужда, измъчваше ме обаче мисълта, че изродът може да се върне, че вероятно й е някакъв. Може би съпруг дори?! Защо човеците толкова обичат да малтретират по-слабите от тях...
Малко след станалото вече вървях по тротоара и мислех върху случката, а по-късно усетих, че ме наболяват леко кокалчетата на едната ръка. Бая здраво удрях и пораженеца вероятно го е боляло повече. Замислих се, че още е първият ми ден в Бирма и вече жънех успех с дивотиите. Как ли щях да я карам до края. Добре, че нямаше минувачи в тоя момент, а тези от колите едва ли са забелязали какво става в сергията. Все пак Югоизточна Азия е неагресивен район по принцип, където хората не се бият често и се стремят да спазват благоприличие публично. И насилието явно оставаше скрито по домовете, прилагано на жени, деца или животни. Това типче беше се изпуснало публично, което в тукашната култура означава "да загубиш лице", тоест една от многото маски, с които хората живеят във всички точки на света. Тъжно как да си лицемер и двуличник е на почит във всички култури и на всички континенти.
Изкарах някакъв луд късмет със стопа от летището, взе ме шофьор на туристи, който говореше приличен английски и ме стовари точно пред пагодата Шведагон - най-голямата забележителност на Янгон. Имах два дни да опозная този гигантски, хаотичен, колоритен и леко странен град. Пагодата Шведагон наистина се откроява, сякаш се вижда от всякъде и заслужено е най-свещената пагода на Мианмар. Висока е почти 100 метра, цялата е позлатена и според легенда първоначално е построена преди 2500 години като с течение на времето е разрушавана и възстановявана. Понастоящем комплексът около пагодата се е разрастнал много и гъмжи от всякакви по-малки пагоди, ступи, статуи, дворчета... Ако чужденец иска да го посети, трябва да се раздели с 8 долара, освен ако за миг стане невидим за пазачите и успее да се промъкне без да плати, както стана с мен. Доволно разгледах всичко, влизайки нелегално, както обикновено обичам да правя по такива места.
По мое мнение Шведагон е абсолютно задължително място за посещение, ако човек се озове в Янгон. Просто е като от друга планета. Вътре цари особена атмосфера, пълно е с местни поклонници. Някои дремят на килимите пред статуите, други вече са потънали в дълбок сън, трети къпят статуите или ги почистват с парцал, монаси се молят... Допълнителен колорит създава традиционното облекло на всички хора в Мианмар, наречено лонджи и представляващо парче плат, обикновено тъмен на цвят, използвано като пола, дълга до глезена. Мъже и жени се обличат така не само в храмовете, но и навсякъде навън. Е, има и младежи с дънки, но това си е резултат от глобализацията, която даже и тук е достигнала, въпреки режимите. По-важното е, че голяма част от хората още са облечени традиционно. И в добавка нещо много интересното, което най-напред грабна вниманието ми в тази страна и ме озадачи - танака. Още щом излязох от летището сутринта, забелязах странно намазаните лица на повечето жени. По-късно научих, че местните в Мианмар масово използват танака - слънцезащитна маска за лице, направена изцяло от естествен материал - дърво танака (близко до сандаловото дърво) и вода. Сместа става като паста и се нанася по лицето, после засъхва и пази кожата. Доколкото разбрах традицията е близо 2000 годишна. И още е актуална. Не само жените, но и децата, както и много мъже също се мажат с нея, за да не изгарят и потъмняват. Доста дни по-късно и аз се сдобих с две листа на двете бузи, нарисувани от приятно момиче, което не искаше нищо в замяна и раздаваше танака на всеки нуждаещ се според нейната преценка :) А моите бузи всеки ден бяха червени като зрели домати, понеже на сянка не се прибирах изобщо.
В Янгон освен пагодите, храната и пристрастяващите фрешчета на всеки ъгъл по улиците, ме впечатли и запазената колониална архитектура навсякъде из центъра. Имаше много оцелели сгради и благодарение на старите коли и облеклото на местните, постоянно забравях, че съм в 2019 година. И най-добре, какво по-хубаво от това! По някакъв особен начин в Янгон нямах усещането, че съм в мегаполис със 7 милиона човека. Имаше атмосфера този град, никак не беше безличен. И не омръзваше. Неслучайно е бил столица на колониална Бирма и след обявяване на независимостта продължава да бъде.
Прекарах пълни два дни в безкрайни обиколки на пагоди, храмове, паркове, индийския квартал, където ходех да ям... Хостелът на име Latha, който резервирах още във Филипините, беше на идеалното място и се оказа много тих и приятен. Спането беше 5 лв, което си беше направо чудесно. Намираше се на 200 метра от брега на реката и на около 2 км от пагодата Шведагон. Улиците в района бяха абсолютно прави и перпендикулярни, сякаш образуваха гигантска решетка. Недалеч се намираше и пагодата Суле, в която два пъти се опитах да проникна нелегално без да плащам, но не успях, винаги имаше пазачи, които ме спираха. Едно нещо откровено ме дразнеше в Мианмар - входовете за посещения на обектите бяха високи за чужденци, а местните нищо не плащаха. За туристи навсякъде всичко се плащаше. Е, реално аз почти никъде нищо не платих, но се налагаше да се промъквам и понякога не беше лесно. Суле обаче я гледах само отвън.
Интернет кафетата в Янгон бяха трудно откриваеми, но за голям късмет единственото, което видях, се намираше близо до хостела. Прекарвах по час вечер в писане у дома и проучване къде какво има да се гледа из страната. Нямаше как да обиколя и половината от всички места, на които ми се ходеше за краткото време, което имах, но поне щях да опитам. Янгон остана в спомените ми като вълнуващ град с безброй златни пагоди, огромни статуи на Буда, микс от индийци, бирманци, китайци, бангладешци и сякаш безброй монаси, гърбави старици, изсипващи кофи, пълни с ориз за бездомните кучета, опърпани бедняци, хранещи безкрайните ята гълъби, хаотичен трафик, с който пресичането на улицата е цяло приключение...
 |
| Йода на летището в Куала Лумпур |
 |
| Eain Taw Yar пагода |
 |
| Maha Vijaya пагода |
 |
| Страхотна улична храна - тофу с различни комбинации |
26-27-28.04.2019
Сутринта напуснах рано хостела, хванах градски рейс до изхода на огромния град и се заех с нова мисия - да установя ще го бъде ли стопа в Мианмар, или ще го бъде :) Късметът не ме пускаше и веднага ме взе човек до първия град, а след него се намърдах в луксозен джип, в който пътуваха мъж и три жени. Една от тях беше известна аткриса, а друга - футболистка в националния отбор. Брей, не знаех, че в Мианмар жените играят футбол. Актрисата очевидно беше много известна, защото на всяка каса за плащане на магистралата, служителите я разпознаваха. Иначе не ми се стори особено умна, през цялото време мажеше с пръст по екрана на телефона си, явно занимавайки се с виртуалните си почитатели в своята фейсбук страница. Футболистката беше къде по-готина, говореше английски и много повече ми допадна. Пътувах с тях до град Пяй. Там се стъмни, посетих пагодата Shwe San Daw и се порадвах на огромната статуя на Буда, след което се захванах със сякаш безнадежден нощен стоп. Нямаше да намеря място за палатката тъй или иначе, всичко беше къщи навсякъде край пътя, така че се настаних на едно леко осветено място и се заех да чакам на стоп.
Мина доста време преди моторче с момче и момиче да ме хвърли до изхода на града, а там след доза чакане се натоварих на камион, с чийто шофьор комуникацията беше трудна, тъй като не говореше никакъв английски. Пътуваше чак за Мандалей, а аз - за Баган. Пътищата ни трябваше да се разделят по-рано, но слязох от камиона чак в Meiktila като така избутах цялата нощ дремейки на седалката, вместо опитвайки се да търся място за палатката при все това, че навсякъде всичко ми изглеждаше яко пренаселено. Явно нямаше да е лесно къмпирането из Бирма.
Всъщност заобикалянето през Меиктила не беше чак толкова лошо, от там успях да хвана стоп с мъж и жена. Мъжът говореше английски и ме оставиха на правилния път за Баган, измъквайки ме от иначе доста големия град. Късметлийската поредица продължи с камион до Баган, който ме стовари малко преди града и съответно преди пункта за билети, където всеки чужденец трябва да плати 20 долара още преди да е влязъл на територията на града. Знаех за това предварително и обмислях как ще хакна системата. Тръгнах пеш в посока пункта, който сякаш все още беше далеч, но докато вървях по шосето, кола с местен спря и човекът предложи да ме закара до града. Качих се, поемайки риск да ни спрат на пункта и да поискат да плащам. Тогава щях просто да се откажа и върна, а по-късно да опитам да мина от другаде. Но не се наложи, никой не ни спря и си минах напълно необезпокоявано в колата на местен. Ето, че се озовах в сърцето на Баган без билет.
Тъй като възнамерявах да остана тук поне два дни и да разгледам колкото мога повече от всичките над 3800 храма, постъпих умно като си резервирах евтин хостел още докато бях в Янгон. И не само - освен спането и включена закуска, в този хостел ми се полагаше и включено в цената колело, с което да обикалям храмовете. С голям кеф намерих скатания в тиха и пуста уличка хостел на име Wut Hmon Thit 2, хвърлих раницата в стаята с едно легло, която беше повече като хотелска, защото беше само за мен и моментално се метнах на колелото, отпрашвайки с мръсна газ към храмовете. Нямах и секунда за губене, исках да попия максимума от това магическо място. Баган е необикновен, неописуем, необятен... Уникално кътче под небето, което заслужава не два, а двеста дни. А аз имах толкова малко време...
Колелото не беше нещо особено, но вършеше работа, макар че беше от старовремските женски колелета без висока рамка, на които винаги се чувствам неадекватно, но из Азия все такива се карат и дават на посетителите. По-лошото обаче бе, че имаше електромоторче и можеше да се зарежда и върви с ток, но мен такива безумия хич не ме кефят и това моторче само ми пречеше с тежестта и обема си. И въпреки това не слязох от колелото два дни. Всеки миг, всеки час обикалях от храм на храм, понякога го заключвах някъде и тръгвах пеш. Имаше толкова много храмове - стари, нови, малки, огромни, със статуи вътре, без статуи, със стенописи, без стенописи..... Слабо казано пощурях! Обичам, не - тотално обожавам такива места! Древни, стари, исторически, миришещи на спомени от по-светли и истински времена. Не можех да се спра и за минута, а жегата беше изпепеляваща, наливах се с течности при всяка възможност, но много често оставах дълго време на сух режим, за да стигна до някои отдалечени храмове.
Дните не ми бяха достатъчни, та обикалях и след тъмно. Не само не се прибирах, но скитах от храм на храм дълго след падането на нощта. Повечето от тях са напълно отворени, а главните са осветени и също отворени нощем. Голямото предимство е, че след тъмно няма кой да проверява билетите на входовете на най-главните храмове, така че успях да ги посетя всичките. На останалите никой нищо не проверява, няма пазачи. Само на тези, които са най-популярни сред туристите и се изисква да имаш билета, който се продава на влизане в Баган и важи за 5 дни. И без него успях всичко да видя. Доколкото разбрах при регистриране в хотел преди време също го изисквали, но не зная това правило важи ли още или не, на мен никой никъде не ми го поиска. Яко късметлийски ме третираше Мианмар.
Единия от дните привечер се озовах пред храм Dhammayangyi, където имаше множество сергии за сувенири преди самия храм. Тъкмо заключих колелото и се запътих към храма, когато чух викове откъм една сергия. Мъж, вероятно пиян, пребиваше жена и дори хвърляше столове по нея. Наоколо беше пълно с хора, никой не реагира, а жената ревеше. Причерня ми и като се разбеснях пак... този път не скочих на бой, а започнах да крещя като хамалин, типчето се стресна и се махна, започна да се отдалечава под съпровода на моите викове и обиди. Никой от околните хора не каза нищо, пълна апатия. Какво се случваше в тая страна, какви бяха тия постоянни боеве и тормоз над жени... Имаше нещо много сбъркано щом дори публично се случваше. Обикновено такива моменти се крият и случват тайно по домовете на хората като само съседите стават неволни слушатели на тая лудост.
Страхотно си прекарах в Баган! В хостела беше много приятно, нямаше хора, всяка сутрин ми даваха безплатна закуска и колелото винаги беше на разположение. Направо не ми се тръгваше, но Мандалей ме очакваше. И там какви чудеса има... Изобщо Бирма е безкраен извор на интересни красоти, има толкова много за гледане. За Баган каквото и да напиша, няма да има смисъл. Мястото просто трябва да се види, да се усети. Признанието на ЮНЕСКО дори му е малко. Подобно на Ангкор в Камбоджа, това място трябва да бъде изживяно, не разказано и снимано. Бил е столица на древна империя в продължение на 4 века. Тук спомените, духовете и безвремието се усещат навсякъде.
 |
| Гигантска статуя на Буда в град Пяй |
 |
| Храмовете са хиляди, всеки от които е уникален |
 |
| Колелото пред храм |
 |
| Храмовете са просто безброй... |
 |
| Повечето туристи ги разхождат така |
 |
| Река Иравади |
29.04-01.05.2019
Баган просто не искаше да ме пусне, а и аз не исках да си ходя. Този ден трябваше да поема към Мандалей, но не успях да тръгна рано, защото скочих още по тъмно, метнах се на колелото и поех на финална обиколка, която продължи до 11:00. Чак след това със зор се наканих да тръгна към Мандалей. Ако не бързах да гоня тъпи самолети и да си ходя вкъщи, щях да прекарам поне седмица в Баган и около него, просто е вълшебно. Ама то май на доста места в Бирма е така, защото после и по Мандалей се побърках. Ех, как ме е яд, че прекарах толкова малко време в тази страна! Късметът ми обаче се беше разфучал с невероятен размах и от Баган моментално хванах директен стоп за Мандалей с трима мъже, които през целия път не спираха да дъвчат бетел и да мятат мазни червени храчки през прозорците. Единият беше леко по-възпитан и плюеше в шишенце. Иначе бяха много мили, оставиха ме пред вратата на следващия хостел. И този път постъпих умно като резервирах две нощувки в хостел още като бях в Баган. Мандалей беше огромен град с над два милиона население, който беше препълнен със забележителности, особено из градчетата около него. Исках всичко да разгледам без да мисля за нищо странично и наличието на евтин хостел ми дойде отлично. Каучсърфинг в Бирма беше почти несъществуващ, на местните доколкото зная е забранено да приютяват чужденци, а палаткуването при тази пренаселеност беше тежка мисия и щеше да ми коства всичкото време и усилия от и без това броените дни, останали от пътуването. Голям късмет беше, че има хостели. До неотдавна такива не са съществували и туристите са били принудени да отсядат в скъпи хотели. Нещата обаче явно са се променили, защото в големите градове и туристически центрове вече има по няколко хостела на приемливи цени.
Мандалей и цялата му околност пращят от забележителни пагоди, стари храмове, манастири и какво ли още не. Втори по големина град след Янгон, някогашна столица на бирманската империя. Основан е в подножието на хълма Мандалей, откъдето носи името си. В сърцето му се намира двореца, който обаче аз не посетих поради високата входна такса. Непревземаем е по моя начин, заобиколен е от високи стени и широки канали от всички страни. Всъщност това не е оригиналният дворец, а възстановено копие. Целият град е пострадал изключително жестоко по време на Втората световна война. Особено поразен е от японците, които го владеят в продължение на няколко години. Много от сградите са унищожени и хората масово напускат града. На по-късен етап градът се възражда, гъмжи от студенти и е културен и образователен център на северна Бирма. През 80-те два огромни пожара опустошават хиляди къщи и оставят без дом над 50 000 човека. Понастоящем градът е пълен с китайски преселници, които са допринесли за изпълването на града с високи жилищни сгради, търговски центрове и все грозотии, които не са характерни за бирманското строителство. Смята се, че вече близо 30% от населението на Мандалей са китайци, които доминират икономиката, търговията с Китай и Индия, и допринасят за изтласкването на бирманците все по-навън от Мандалей.
Моят престой се ограничаваше до посещение на старините на града, това беше интересното за мен. Първо обаче реших да се заема с околността, всъщност някои от най-интересните места бяха отдалечени и за целта ми трябваше колело. В хостел Kaung моментално ми осигуриха такова срещу три долара заплащане. Всъщност този хостел беше златен, намираше се точно до двореца съвсем в центъра, цената включваше чудесна закуска, стаите бяха страхотни, всичко светеше от чистота и просто нямаше как да бъде по-добре. Е, цената беше 6 долара на вечер, но по-евтино в Мандалей не намерих. Така или иначе бях в края на пътуването и нямаше смисъл да пестя до крайност. За да стане всичко още по-хубаво, колелото, което ми дадоха, беше точно като за мен - с нормална рамка и спортно. Личеше си, че е лошо качество, а иначе направено да лови окото. Предполагам е било много скъпо, но за човек, който разбира от колелета, няма как да остане незабелязана прозиращата във всички компоненти китайска кофти изработка. Въпреки това навъртях над 100 км за два дни като не го жалех, само гледах да не спукам гума, че нямах нищо под ръка за лепене или смяна.
Първият ден като пристигнах беше твърде късно за обиколки извън града, затова се задоволих с околията на хостела и двореца, но ден 2 още от ранни зори грабнах колелото и подпалих към Амарапура по прашните и натоварени с трафик улици на Мандалей. Интересно беше да карам в такова движение и то в страна, където шофьорите никак не са свикнали с излюпени от нищото чуждестрани колоездачи. Добре, че поне движението е дясно, въпреки че Бирма е бивша английска колония. Първата ми спирка беше най-важната пагода в града - Mahamuni. Заключих колелото отвън и поех на обиколка. Имаше множество поклонници до огромната 13 метрова златна статуя на седнал Буда. Някои лепяха по нея нови златни листчета, за да увеличат покритието още. Само на мъжете будисти е разрешено да правят това, жените може само да гледат. Пак форми на дискриминация, както във всички религии. Златни листенца не се лепят само по лицето на статуята, което всеки ден в 16:00 церемониално се почиства и излъсква.
Стигнах Амарапура - сателитен град, където освен красиви пагоди, храмове и статуи, се натъкнах на необичайна атракция - дървен мост на колци, наречен U Bein. Минах по целия 200 годишен мост, направен от тиково дърво и считан за най-дългия подобен в света. Простира се над езерото Taungthaman и е с дължина 1200 метра. След обиколка на няколко храма и манастири в района, продължих към Сагаинг, пресичайки по мост огромната река Иравади. Заключих колелото до един от многото храмове в подножието на хълма и поех на пешеходна обиколка. Целите хълмове бяха отрупани с пагоди, чудех се откъде да започна. Най-напред обаче имах възможността да посетя пещерния манастир Tilawkaguru, който със своите стенописи страшно ме впечатли. Не разбрах дали по принцип е отворен за посещение, или просто като минавах край него една групичка туристи с местен гид тъкмо влизаха и аз успях да се намъкна покрай тях. Все си мисля, че трябваше билет за тая работа, но пак минах късметлийски. Уникално място!
Продължих, изкачвайки се по множеството покрити стълбища, водещи до всевъзможни храмове по хълма. Гледките бяха невероятни, а времето така неумолимо течеше, че трябваше да се разбързам сериозно ако исках днес да стигна чак до Мингун. Видях каквото успях и се върнах при колелото. Доста път имаше до следващата спирка - единствени по рода си пагоди в Мингун. А жегата, както и в Баган, беше изпепеляваща. След доза каране и потене стигнах до входа на селището, където имаше будка за билети на самия главен път. Ако искаш да продължиш нататък и си бледолик наивник, трябва да плащаш. Не ми хареса тая работа, върнах се малко назад и минах скришом по брега на реката, където никой не ме спря. Заключих колелото и се отправих пеш по забележителностите. Първо разгледах огромни, гладки скални късове, очевидно свещени и доста интересни. После посетих гигантската ступа Pahtodawgyi - най-голямата тухлена сграда в света, цялата напукана в резултат на земетресение. Останалото днес са руини от онова, което е трябвало да бъде и което е започнато през 1790 г, но така и не е било завършено заради лоши пророчества. Ступата е с височина 50 метра - едва една трета от планираната първоначално. Съвсем наблизо се намира огромна камбана, тежаща 90 тона, която е щяла да заеме мястото си в ступата. Сега е втората най-голяма такава камбана в света.
Задължителна отбивка близо до ступата и камбаната е пагодата Hsinbyume - цялата окъпана в бяло, като гигантски ванилов сладолед :) Както бях вир-вода от целодневно потене, навсякъде сладолед ми се привиждаше и само за това мислех, докато се катерех по стълбите на ваниловата пагода. Много е красива! Денят отиваше към своя край и се метнах на ферибот за Мандалей срещу три долара и половина, който щеше да ми спести всичките километри обратно, нямаше за кога да ги мина преди тъмно. След този невероятен ден нямах търпение нощта да свърши, за да започне следващия. Реших да удължа престоя си в Мандалей с още една нощувка, така ставаха три общо. Отново недостатъчно време да се види и половината от най-интересното, но все пак по-добре от нищо.
Вечерта по тъмно обикалях някои пагоди край двореца, а на сутринта от рано поех към хълма за невероятни гледки от птичи поглед. После обиколих последователно пагодата Kuthodaw, наречена "най-голямата книга в света" заради будистките ръкописи, разположени във всяка от 729-те ступи, манастир Shwenandaw kyaung, който видях само отвън, защото не можах да се шмугна нелегално, храм Maha Atulawaiyan Kyaungdawgyi и няколко други пагоди из района. Следващата ми задача бе сериозна - да карам всичките километри до моста край Саганг отново, след което да кача колелото и себе си на малка лодка, пресичаща река Myitnge, за да стигна до Инва, наричана още Ава. Селището някога е било имперска столица в продължение на цели четири века. Понастощем е атракция за туристи като тук придвижването става с файтони, колело или пеша. Има много за обикаляне, аз не успях да видя всичко, което исках. Най-вълнуващите места са манастир Bagaya - наколен дървен манастир от 1834 г, в който успях да се вмъкна без билет; манастир Maha Aungmye Bonzan, където също проникнах без билет, смайваща сграда от 1822 г, както и останките от древния дворец с намиращата се наблизо кула Nanmyin, висока 30 метра и леко наклонена на изток. Преди посетителите са можели да се качват на кулата, но сега е затворено с цел да се запази по-дълго.
В района има още куп пагоди и руини, само човек да има времето да ги обикаля. Трябваше да се връщам на лодката, която ме прекара през реката и почти до тъмно карах към хостела. Отбих се до нефритената пагода Vérochana - уникално творение, покрито с 10 000 тона нефрит. Беше пълно с местни и си заслужаваше да се види, макар да е нова. Строителството е започнало през 2012 г, висока е 23 метра. На връщане от Инва до Мандалей издухах цялото разстояние от 30 км за един час въпреки жегата. Даже си записах изпитите за деня течности - 7 литра вода, 600 мл кока кола, 1 литър соево
мляко, 500 мл кисело мляко плодово, 500 мл лимонада, 3 чаши чай (беше безплатен в хостела). И всичко това с едно ходене до тоалетна, само едно за целия ден! Отделно и постоянното ядене на диня, която беше евтина и всекидневно тъпчех в корема.
Дните в Мандалей отлетяха като миг и дойде време да се отправя към езерото Инле. Преди това обаче посетих книжарница, откъдето си купих тиксо, с което да си лепя всеки ден по два-три пъти сандалите. Отлепени бяха брутално, особено единия и постоянно се препъвах като ходех. Освен това под допълнителната подметка, която бе сложил един обущар в Китай, зееше огромна дупка. Така че ако махнех допълнителното, част от ходилото ми се триеше в земята. Измислих временно решение - облепих с тиксо цялата предна част на сандала. Изглеждаше нелепо, беше неудобно и тиксото се късаше постоянно от триенето по пътя, но трябваше да изкарам така до края на пътуването. В никакъв случай нямаше да си купя нови сандали, още повече, че вкъщи имах други, които са здрави.
В хостела имаше компютър за свободно ползване, така че не ми се наложи да търся интернет кафе в Мандалей. От него успях да намеря и резервирам последен за престоя ми в страната хостел в град Nyaungshwe до езерото Инле, останалите нощувки щяха да са на палатка. За да спестя колкото може повече време, възнамерявах да стигна Инле колкото може по-бързо, да оставя багажа в хостел на мига, да се метна на първата възможна лодка и да посетя това уникално местенце още същия ден, за да продължа на следващия. Никак не стана така обаче. Поне си подготвих домашното, запазвайки си място в евтин хостел.
 |
| Последни мигове из красотите на Баган... |
 |
| Още сватбари? |
 |
| Поклонници |
 |
| Пукнатините са в резултат от земетресение |
 |
| Фонтаните край двореца |
 |
| Уникалната пагода Kuthodaw |
 |
| Старият дворец |
 |
| Манастир Maha Aungmye Bonzan |
02.05.2019
Придвижването до езерото Инле от Мандалей ми отне цял ден, пристигнах по тъмно. Но пък какъв ден! Занизаха се стопове с приятни хора, почерпки, интересни разговори. Първо за кратко ме повози човек до разклона за магистралата към Янгон, стопирах директно в града и дори не взех градски транспорт до изхода. След него ме взеха две жени и мъж от китайски произход до разклона за Меиктила. На раздяла ми подадоха торба с вкусни хлебчета, в която бяха пуснали и 30 000 чат. Нямаше как да ги върна, понеже вече бяха отпрашили, когато забелязах парите. Не стига, че ме возеха на стоп, но и пари ми даваха. На няколко пъти в Бирма шофьорите искаха да ми връчват пари, но всеки път успявах да откажа. Следващият стоп беше с двама мъже до град някъде след Kalaw, а след тях група индийци ме сместиха в белия си бус, с който пътуваха за Taunggyi. Бяха големи свежари и ме оставиха на разклона за Nyaungshwe. Финален стоп преди тъмно направих с мъж и жена с камионче, които се връщаха от Мандалей, бяха тукашни жители. Къщата им беше на 3 км преди града и тъкмо когато мислех, че ще си направя приятна вечерна разходка, местен с моторче ме взе дори без да го стопирам.
Nyaungshwe дори по тъмно изглеждаше спокойно, тихо и приятно място. Заех се да обикалям пешком уличките в търсене на хостела на име Sin Yaw и не след дълго го открих. Настаниха ме на втори етаж в много готина къща от естествени материали, над матрака ми имаше дори мрежа против комари. Нямаше никой освен мен и нямах търпение да съмне, за да се втурна към езерото и неговите чудеса. Изключително добро впечатление в Мианмар ми правеше, че местните все още не са озверели за парите на белите хора, не са свикнали да лъжат, мамят и крадат, така че очаквах с нетърпение да спазаря лодка за обиколка на езерото в утрешния ден. Това е най-добрият начин да се разгледа и опознае района, надявах се да попадна на добра цена.
 |
| Маршрутът ми през Мианмар |
Бюджет за Мианмар:
- 58 758 чат (41,74 USD) - храни, напитки, шампоан, паста за зъби, тиксо
- 2000 чат (1,42 USD) - билети за забележителности
- 33 300 чат (23,65 USD) - билети за лодки, наем на колело и градски танспорт
- 300 чат (0,21 USD) - платени тоалетни
- 1500 чат (1,07 USD) - интернет кафета
- 74 100 чат (52,64 USD) - нощувки в хостели
- 13 500 чат (9,59 USD) - сувенири и подаръци
5 коментара:
Неземно, невероятно, много красиво, прекрасни снимки.
Браво Тери,както винаги много увлекателно написано.
Бъди здрава и все така смела, силна и неуморима.
Благодаря :) Всеки път като видя коментар, се изненадвам, че някой изобщо чете блога. Мианмар е просто уникално място и ми беше голям кеф да пиша за там.
Здравеи Тери!
Толкова интересен блог.Поздрави от мен.
Мила
Здравей,Тери. Аз съм редовен читател, но не съм писал коментари. Възхищавам ти се.Продължавай в същият дъх. Да си жива и здрава.
Мерси, хора :)
Публикуване на коментар