 |
| Дългоноси маймуни в национален парк Бако |
The Fight Will Be Your Own - https://youtu.be/IHCMFovgshM
26.03.2019
След краткия, но добре оползотворен престой в султаната Бруней, отново се насочих към Саравак в Малайзия, само че към частта му на запад от Бруней. От границата ме взе семейство за Мири. Слязох на един от разклоните, водещи към големия град, в който определено не исках да ходя, а те продължиха към него. Наблизо имаше огромен супермаркет, от който си накупих много изгодно толкова плодове, колкото нормален човек просто не би могъл да изяде наведнъж, даже и на два пъти. Не само ги изядох (над 2 кг папая, диня, мандарини), но исках и още. До злоупотреби с плодове стигах още по-лесно, когато цените бяха ниски. Не че в България цените на черешите могат да ме спрат да ям по 2-3 кг на ден. Вярно - само това, но пък в количества.
След като се натъпках до пръсване, ударих джакпот и със стопа. Взе ме чичка с пикап, пътуващ до село, намиращо се до "задния вход" на Национален парк пещерите Ния - следващата ми цел. За късмет той пътуваше до селото и живееше в една от останалите дълги къщи. Беше от етноса ибан и сподели, че е засадил земите си с палми. Не му пукаше за нищо друго, освен че има работници в плантацията и изкарва добри пари, въобще не му мигна окото като му казах, че убива природата. Насочи ме къде е входа на парка, а преди това поразгледах и самата дълга къща. Затвърди се мнението ми, че повече наподобява на гигантски, безкрайно дълъг апартамент, отколкото на къща. Може би защото в моите представи къщата е самостоятелна постройка, а не комунално жилище за цялото село. Благодарение на този човек спестих 20 рингита за входа на парка, от другата му страна се минава само с лодка и щеше да бъде по-трудно да се "хакне". А от тази страна край селото имаше обособена будка за билети, но липсваше човешко присъствие, дали заради дъжда, или по принцип.
Поех към пещерите, които достигнах след кратко ходене по обособена дървена алея през джунглата. Националният парк бе просто едно малко бяло петно останала гора, всичко около него беше притискащи го палмови плантации, които вероятно орязваха и без това малката му територия ежегодно. Поне с такова усещане останах аз. Край Таман Негара беше същото, няма никаква буферна зона между плантациите и обявеното за национален парк на хартия. Пещерите Ния освен изумителни пещери, са и археологически обект от изключително значение. Тук са открити останки от хора, живели преди 40 000 години - пещерни жилища, гробници, предмети от бита... А в една от пещерите, наречена Painted cave, има уникални рисунки от желязната епоха. Дори и понастоящем разкопките продължават, а освен интерес за археолозите, пещерите са и магнит за местните, които имат изключително странно за останалия свят занимание и меню - събиране на гнездата на лястовиците, обитаващи пещерата и изяждането на тези гнезда?! Да, тук тази практика е разпространена отдавна и гнездата явно са деликатес. Събирането се провежда обикновено два пъти годишно, а събирачът се катери по дълъг бамбуков прът на голяма височина, с риск за живота си. Пещерите са огромни и достигането на гнездата никак не е лесна работа. Гнездата се считат за богати на протеини и други полезни вещества и се продават много скъпо. Най-често се използват като деликатес в китайската кухня, повече от 400 години са ги консумирали китайците, обикновено във вид на супа. Най-голям производител на тези птичи гнезда в света е Индонезия, следвана от Малайзия и Тайланд.
В първата пещера видях групичка археолози, заети в разкопки, а по-навътре из пещерите имаше няколко събирача на гнезда, покачени на дългите пръти. Беше пълно с черни лястовици и прилепи, а самите пещери бяха зашеметяващи. И като размери, и като атмосфера на самото място - смайващо, дъхоспиращо и незабравимо. Като някакъв изгубен във времето свят, очаквах всеки момент да се появят и динозаври в картината. Из пещерите се ходи по дървени пътеки и стълби, които на много места са мокри и покрити с гуано. Като всеки уважаващ себе си пещерняк, не успях да се въздържа да изляза от пътеките и да опознавам още и още метри от изумителната пещерна система. Макар и с раница на гръб, се навирах навсякъде, където ми видеха очите. Ния стана едно от местата по света, където полудях от кеф и вълнение да видя всичко, да докосна всеки метър. Прекарах целия остатък от деня из пещерите, късно следобед стигнах и до Painted cave - пещерата с рисунките, където ченето ми увисна за пореден път при вида им. Тук всичко беше "Уау". Рисунките бяха добре оградени и колкото и да се мъчех да прескоча оградите през някоя леко по-широчка дупка, не успях. Бяха така добре "опушени", че дори маймуни като мен да не могат да се доближат. Може би само някой наполовина по-слаб и нисък от мен би могъл да мине. Виждаха се идеално и извън ограденото, но друго си е да ги доближиш. Прекарах нощта в пещерата, откъм единия й вход. Беше толкова тихо и спокойно, направо не исках да си тръгвам от това приказно място.
 |
| Дълга къща на етноса ибан край входа на Национален парк пещерите Ния |
 |
| Из пещерите |
27.03.2019
Продължих обиколката на пещерите, докато същевременно вървях към изхода на парка, но не този, от който влязох. Исках да мина от другата страна, понеже щеше да ми бъде по-лесно за стопа после. Преди да стигна до будката за билети посетих музея, в който човекът на пост не се сети да ми поиска билет за проверка. Беше рисковано начинание, но успешно. Подминах и будката за билети, след което се успокоих, че никой не ме е хванал в парка нелегално. Затворих се в тоалетните, в които имаше душ и успях да се изкъпя и запера калните дрехи, доста мръсни след скиторенето из някои странични галерии на пещерите.
Денят нататък продължи с безчет кратки стопове. Като за начало кола ме взе и остави на второстепенното шосе към Бинтулу, след това камион с шофьор, работещ в палмовите плантации ме повози до града и дискутирахме унищожението на гората. Той разбираше какво се причинява на природата, но въпреки това работеше за такава компания - нещо типично за масата хора по света. Няма значение дали разбират вредата от нещо, всички просто продължават да го правят безмълвно и апатично. Важи с пълна сила за всеки аспект от живота - от самоунищожението с цигари и алкохол, до унищожението на планетата.
Оказа се, че главното шосе, наричано магистрала Пан-Борнео, е в сериозни ремонтни дейности и на доста места вървях пеш, понеже беше неудобно за стопиране и колите минаваха в колони плътно една зад друга. Хванах множество кратки стопове, един от които с жена, която ме почерпи вкусен обяд и напитка в собственото си заведение. Предпоследно за деня ме качи семейство ибани, живеещи в дълга къща, ама от онези старите, дървени и очарователно интересни. Поради езиковата бариера нещо не можахме да се разберем, но останах с впечатление, че ме канят да нощувам у тях и вероятно не ме разбраха, че щях да приема на драго сърце. Оставиха ме на шосето, след като явно си помислиха, че не искам да им гостувам. Кофти нещо е понякога езиковото разминаване.
Стъмняваше се и изкарах невероятен късмет - камион, пътуващ чак за Кучинг - столицата на Саравак. Километрите бяха много, шофьорът - изключително благ и приятен човек, а дремането на седалката при цялото друсане от дупките на Пан-Борнеото - направо невъзможно. Агонизирах до 5:00 сутринта, когато шофьорът ме стовари на разклона за резерват Semenggoh - следващата ми спирка. Беше още тъмно, но веднага хванах стоп с човек, който ме откара до входа на самия резерват, макар да ми се стори, че не отива натам. Оставаше ми само да намеря място за палатката, за да наваксам малко сън, поне до 8-9:00 сутринта. Разпънах на едно гъсто обрасло и криво хълмче до паркинга, а сутринта се събудих от шум на косачки, идващ откъм резевата.
 |
| Река Ния |
28.03.2019
Билетът за посещение на резервата беше достъпен за простосмъртни - 10 рингита, а и нямаше много възможности за промъкване, да не кажа никакви, понеже всичко е добре оградено. Реших да не маймунствам тук, вътре и без това беше пълно със себеподобни и именно затова дойдох - да видя орангутаните. Отворено за посетители е само мястото, където се хранят орангутаните и само между 10-12:00 и 14-16:00. През останалото време е затворено. Орангутаните са свободни в голяма гора и дали ще видиш някой, зависи изцяло от техния кеф да дойдат до мястото за хранене. По време на моето посещение се появиха само майка и дете орангутани, не видях мъжките, които са доста по-едри и най-впечатляващи като поведение. Но майката и детето никак не бяха недостатъчни, даже напротив - много им се радвах. Гъмжеше от туристи, които идваха с наети в Кучинг турове или таксита. Въпреки тълпата успях да се насладя на мястото, особено на 30 минутната разходка от главния вход до района за хранене, която всички туристи пропускат, возейки се в коли.
На мястото, където идваха орангутаните, имаше няколко крокодила, които обаче бяха в ограждения, подобни на зоопарк и ми стана страшно криво и гадно като ги видях. Обратно на пътя хванах стоп с двама, които се представиха като работещи в горската полиция и решиха да ме закарат чак до дългата къща Ана Райс - следващата ми спирка, макар въобще да не отиваха там. До това място няма и обикновен трафик, сякаш само туристи ходят там като спирка на организираните им турове. Сякаш като по чудо минах без да плащам билет. Имаше нещо като каса на входа на селото, но никой не ме отрази, предполагам защото не дойдох с туристическа кола. Направих обиколка на дългата къща и цялото село. Близо сто годишно е и като население преобладава племето бидаю. В една от стаите на дългата къща има клетка, пълна с черепи - спомен от евентуални нападатели от други племена, които жителите са обезглавили. Сега мястото е туристическо, предлагат се и опции за настаняване у местно семейство. Дългата къща оставя впечатление сякаш е безкрайна, бамбуковият под, по който се върви, създава още по-приятно усещане за натуралност и спокойствие. В селото се произвежда оризово вино, наречено туак, което се продава и на туристите, заедно с други местни сувенири. Най-хубавото е, че по пътя към селото и в цялата околност се вижда доста запазена джунгла - нещо по-скоро вече необичайно за Борнео. В района около Кучинг сякаш имаше най-много останала гора, сравнено с останалата част от острова.
По време на разходката забелязах местен, който свиреше на традиционни музикални инструменти пред групичка малайски туристи и останах да послушам. Заваля брутален дъжд и две холандки от съседно заведение ме заговориха, раницата ми предизвика интерес у тях. Като разбраха, че съм пеша и на стоп, предложиха да ме откарат до Кучинг, където отиваха. Изчаках ги да се нахранят и потеглихме с нает от тях минибус с шофьор, очевидно от туристическа агенция. Бусът беше огромен и празен, а шофьорът никак не се кефеше на независими пътешественици, които не ползват таксита. Въпреки това не възрази на холандките, когато поискаха да ме вземат, макар да му стана видимо неприятно. През целия път се опитваше да спори с мен и да натяква, че трябва да вземам транспорт, а не да пътувам така неорганизирано. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно.
Късния следобед ме оставиха в Кучинг, където се зачудих как да стигна най-лесно до Национален парк Бако. Отново заваля проливно, включи се и силен вятър. Докато се криех под козирката на голям магазин, разглеждах взетата от инфоцентър карта, обмисляйки как да се измъкна от града. Малко преди да се стъмни дъждът спря и поех пеш и стопирайки към пътя за Бако. Взе ме пикап с много приятен човек, който настоя да ме откара до парка като преди това ме почерпи мляко с какао в крайпътно заведение. Като разбра, че ще търся място за палатка и че искам да посетя националния парк, започна да се обажда на всевъзможни познати да пита къде може да прекарам нощта и дали ще има тази вечер лодка до парка. Всъщност плановете ми за посещение на Бако не включваха лодката, нито плащане на прескъпата, супер надута входна такса. Планът беше ясен - промъкване по нелегална, тайна пътека през джунглата, която все още не знаех дали ще успея да открия. Ако питаш който и да е местен, всеки ще ти каже, че до парка не може да се стигне пеша и няма никаква пътека. Реално обаче може, защото аз знаех от първа ръка (двойка български пътешественици, минали по въпросната пътека) и никак нямах намерение да се отказвам да я търся. Човекът ме информира, че ще може да ми намери лодка за тази вечер, но ще е много скъпо, също и че ако не искам да оставам тази вечер на кея за лодките, може да се върна с него в Кучинг и да прекарам нощта в чакалнята на полицията, само че без да спя, палатка не можело да се разпъва - стана ясно след консултация с негова позната полицайка. В Малайзия не вървеше схемата с полицията, страната е твърде "развита" и за разлика от Тайланд например, такива натрапници с палатки не се приемат по полицейските дворове.
Никоя опция не ми се понрави, затова реших да остана на кея с лодките, където туристите си купуват билети и отплават към парка. Имаше осветление и ставаше за спане, макар да беше в самото село. Още преди да разпъна палатката, се появи един лодкар и ме покани да нощувам в дома му. Отиде да вземе жена си и се върна за мен, след което се натоварих в колата им и отидохме до фризьорски салон, където чакахме жената да й бъде направена прическа. Фризьорката беше мъж гей и имаше страхотна пухкава котка, която веднага плячкосах в ръце, макар и за малко. След като жената си получи прическата, се прибрахме в дома на хората и седнахме да вечеряме. Имаха момче на около 10 години, което беше страшно дебело за възрастта си и имаше не особено приятелско поведение, беше си чист темерут. Изяде няколко порции за вечеря и зяпна екранчето на телефона. Аз хапнах ориз и когато всички се разотидоха по стаите, легнах да спя във всекидневната.
 |
| Орангутани в резерват Semenggoh |
 |
| Крокодил се припича |
 |
| Из дългата къща Ана Райс |
 |
| Графити от литовския художник Ърнест Захаревич, известен с уникалните си творби из Джорджтаун и Мелака |
 |
| Стаята с обезглавените |
29.03.2019
Мисия "хакване на Бако" предстоеше, а най-трудната част бе да се измъкна от кея с лодките, където лодкарят ме закара с идеята, че ще си купя билет. Казах му още предната вечер, че най-вероятно ще се откажа, защото ще е много скъпо за моя бюджет, но все пак ще попитам на касата дали има други варианти. След кратък разпит установих, че не само не може да се купи билет в едната посока, но и ако решиш да останеш да спиш в парка, трябва задължително да си настанен в техните бунгала, хотел, или каквото имат (къмпинг няма), а ако няма да оставаш, трябва да си купиш двупосочен билет с дата и час. Лодката в двете посоки излиза 40 рингита, плюс такса за парка 20 рингита - общо 60 рингита (24 лева), за да влезеш в недостъпния за скромни хора парк. Страшна мафия се оказаха тия. Още повече се настървих да ги "хакна".
Тръгнах си моментално от това гнездо на оси и се отправих на мисия да открия тайната пътека. Не ми беше особено лесно. Малкото местни, които срещнах, въобще не искаха да ме упътят. Лутах се близо два часа и дори стопирах камион, чийто шофьор от неразбиране какво търся, без малко да ме откара обратно на кея с лодките. Накрая човек с моторче ми помогна, откара ме до някаква къща, от която местен с голяма неохота ми посочи накъде да вървя. Оказа се, че пътеката минава доста близо до дома му. Знаех, че трябва да следвам линия на електропровод, но наоколо имаше толкова много такива, че не можех изобщо да се ориентирам коя точно да следвам, затова и толкова време се лутах без да намеря пътеката. Самото подобие на просека започва край черен път, по който сновяха камиони, явно има кариера за камъни или нещо подобно наоколо. Поех директно следвайки жиците, отначало пътеката леко наподобяваше на такава, но по-натам всичко беше драпане през джунглата, прекосяване на рекички и потоци с оранжева вода, прескачане на паднали дървета, скубане по бодливи растения... Велико беше! Страшно се изкефих, макар да останах без панталон. Целият се раздра до долу и двата крачола. Нацапах се, оскубах се и приличах на някой сдъвкан и изплют от крокодил. Което не беше невъзможно, имайки предвид, че рекичките, които прекосявах, гъмжаха от крокодили. Не видях нито един, но знаех, че са там. Близо три часа драпах през джунглата като на едно място загубих електропровода и поех край някакви огромни тръби, вкопани в земята. Там вече джунглата се разреди, появи се и широка пътека. След още доза ходене стигнах и до маркиран маршрут на парка. Ура, бях вътре!
Видът ми беше покъртителен и не исках останалите туристи и особено рейнджърите да ме виждат така. Смених си скъсания панталон, поизмих се от калта, но за съжаление сандалът ми беше тотално съсипан - подметката се беше отлепила и го вързах с въженце от палатката. В приповдигнато настроение след готиния трейл през джунглата поех и по пътеките на парка, да видя какво имат да предложат. Запомних старателно мястото, където моята тайна пътека излизаше на маркираната, за да мога да се върна. Остатъка от деня прекарах в обиколка из красивата природа и луда радост при вида на маймуните и дивите прасета. Офисът на лошите се намираше до плажа и именно край него се въртяха всички животни - дългоносите маймуни, с които е известен този парк, дивите прасета, които толкова са свикнали с хора, че вече май не са диви... Общо взето животните се намират около офиса на парка, а като влезеш навътре в джунглата, почти нищо няма. До офиса има заведение и сгради за настаняване, а аз се засякох с гид, развеждащ група туристи. Гледах да не се навътрам много там с раницата, понеже се набивах на очи. За съжаление обаче батерията на фотоапарата ми свършваше и започвах да обмислям да я зареждам утре в гнездото на лошите - ужасна идея!
Прекарах нощта на друг плаж на около час ходене, под покрива на чудесна беседка. Привечер маймуните налазиха плажа, а залезът беше вълшебен. Именно заради тези калпазани не можех да скрия раницата някъде в джунглата и да обикалям централната зона без да се набивам на очи. За следващия ден мислех до походя по други пътеки, по които не минах днес, въпреки съсипания сандал, с който се ходеше много болезнено заради въженцето, нараняващо ходилото ми.
 |
| Тайната "пътека" |
 |
| Непентес, пълен с вода |
 |
| Гледка от маркиран маршрут |
 |
| Гледка към плажа и базата на лошите |
 |
| Страшни сладури са! |
30.03.2019
Днешният ден беше неопровержимо доказателство за правотата на поговорката "Всяко зло за добро". Сутринта се върнах до централата на парка, напълних си вода и реших да посетя инфоцентъра, в който имаше много за четене и научаване за животните. Включих и батерията на апарата да се зарежда, докато разглеждам. След няма и десетина минути, един от лошите дойде и поиска да му покажа билета си. Казах му, че нямам. Викна колегите си, започна да обяснява как ме е видял и вчера тук и ме разпитваше как са ме пуснали изобщо на лодка без билет и къде спах снощи. Обади се да провери дали са ме регистрирали на кея с лодките и като разбра, че никой няма никаква информация за мен, ме пита дали изобщо идването ми е било с лодка. Заявих, че нищо няма да кажа. Поискаха да им платя 20 рингита за билета, след което вярвам тормозът нямаше да свърши, а напротив - щяха да ме накарат и лодка да плащам. Категорично отказах и въобще не им се обяснявах, не исках да знаят нищо за пътеката и да се опитат да я заличат. Казах им, че природата е за всички, а не привилегия за богати туристи. Звъннаха на някакъв началник, който дойде с лодка откъм селото, за да ми се накара и да ме "депортират" от парка. Шефчето беше изключителен простак и дори си позволи да ми повиши тон, след като хладнокръвно му казах, че той и подчинените му са мафия, която държи последната оцеляла природа тук и че никой няма право да спира бедните хора да й се радват. Изгони ме с викове към лодката, която ме чакаше, за да ме върне принудително обратно в селото. Еха, тоя човек просто не знае каква услуга ми направи! Така или иначе вече видях парка и имах достатъчно време да се радвам на животинките, а чрез лодката типчето ми спести часове ходене с болезнения сандал, нямах и подходящ панталон за ново разкъсване по драките.
Лодката ме стовари на кея като по пътя имах и удоволствието да се радвам на пейзажите. И всичко това безплатно, защото съм изгонен натрапник. Нямам нищо против, а най-хубавото е, че видях колко струват малайзийците, работещи в туризма - пълни боклуци, каквито бяха и индонезийците. Същата картинка, същото държание... просто си личи колко са близки тези два народа. Няма нещо, което да мразят повече от неплатежоспособни туристи. А колко са гостоприемни и мили останалите хора, които не са забъркани в туризма... контрастът е просто зашеметяващ. Радвам се, че имах възможност да го усетя и осъзная.
Върнах се на главния път и хванах стоп с три жени за Кучинг. Много настояваха да ме откарат до мястото, където отивам, а аз възнамерявах да търся нет кафе, за да пиша най-после вкъщи, след толкова дни без вест. Казаха, че имало библиотека в центъра и там можело да се ползва компютър, откараха ме и се оказаха прави. В сграда, подобна на мол и носеща името Majma, имаше библиотека на етаж 4 и можеше да се ползва компютър срещу заплащане. Прекарах час-два там и именно днес поставих окончателния край на пътешествието - купих самолетния билет за Филипините, който трябваше да взема, за да ускоря сериозно времето за прибиране в България. Всъщност Филипините бяха като бонус към пътуването, защото вече много наближаваше да се прибирам, нашите ми даваха зор непрекъснато. И изборът бе дали да видя поне и тази островна държава, преди да се върна до континентална Азия пак със самолет, и после у дома. Реших, че ще се възползвам от шанса и взех билета. Така че за мен пътуването реално приключи още в този заветен миг - началото на края. Има ли самолет с дата, има ли прибиране със самолет - game over. Или само една дума - провал. От този ден нататък до такава степен загубих нишката, която беше прекъсната по този срамен начин, че дори спрях да пиша и в резултат нямам абсолютно нито един ред записки от тази дата нататък. Нито ред в тетрадката за Филипините или Мианмар. Макар физически да пътувах, всичко беше приключило. И най-лошото бе, че с цялото си същество усещах, че не му е времето да се прибирам и че това пътуване трябва да продължи. Милион пъти си представях как "изпускам" самолета. Но близките и техните нужди преди всичко.
Приключих с интернета и във вече силно помрачено настроение се отправих на обиколка из центъра. Доста часове прекарах из града, потопих се в атмосферата на улица "Индия", отрупана със сергии, пийнах едно ледено мляко с какао, качих се на модернистичен мост за пешеходци над река Саравак, отбих се до китайския музей, който беше затворен, а накрая удостоих с вниманието си емблематичната статуя с котки (Кучинг в превод значи котка). Като за град с близо милион жители, беше доста приятен и ненатрапчив. И като добавим любовта на местните към котките, нямаше как да не ми допадне. Посещението на уникалния музей на котките обаче оставих за друг ден, в края на този трябваше да се евакуирам в търсене на място за спане.
Реших да се насоча към град Бау (тук пък може би обичат кучета?!) и намиращата се недалеч от него пещера Wind cave. Смених две коли на стоп, докато се измъкна от пределите на Кучинг. В третата пътуваше индиец, който ме откара до Бау, но убедено заяви, че това, което смятам да правя, а именно да поема към пещерата по това време, е много опасно. Баща му работел в полицията в Бау и поради близостта на границата с Индонезия, районът бил много опасен и ставали често кражби и нападения. Беше настоятелен и убедителен, че това място не става за спане. Попитах дали не може да къмпирам до полицията, щом има връзки там, но отвърна, че е невъзможно. Предложи да спя в един от ресторантите му, което беше добра идея и приех. Неговите работници ми приготвиха страхотна вечеря, хапнах идеално и се надявах скоро да затварят и да си лягам да спя. Човекът обаче имаше други планове. Сподели, че работи денонощно и никога не спи, качихме се на колата и се отбихме до дома му, където на вратата се показаха жена му и двете им деца. Изглеждаха доста кисели, не зная защо. Той взе нещо от дома си и продължихме обиколката. Срещаше се с негови колеги, приятели, или не знам и аз какви. Разменяха се стоки, пари и дълги разговори. Пушеха се тонове цигари и се пиеше бира. Бях просто наблюдател на всичко това и нямах търпение да се върнем в ресторанта и да разпънна палатката. Отдавна беше минало полунощ, когато пристигнахме. Един от аверите му взе колата му и изчезна нанякъде, а човекът заяви, че ще го чака да се върне, за да може да се прибере у дома си.
Разпънах палатката във вече затворения ресторант, а домакинът ми седна на един стол и почна да пуши цигара след цигара. Заедно с това не спираше и да говори по телефона по това време на нощта. Настана невъобразим задух в уж голямото помещение, за спане не можеше и дума да става. Кашлях, търпях около час, след което станах и почнах да събирам лагера под учудения му поглед. Извини се за цигарите и каза да потърпя още малко, всеки момент щели да го вземат работниците му и щял да се върне чак сутринта, за да ме откара до пещерата. Малко след това наистина дойдоха и го взеха, та най-после останах на спокойствие, без шум и дим. Едва дремнах на пресекулки и стана 8:00, не беше приятна нощ.
 |
| Крайбрежни къщи |
 |
| Кучинг е градът на котките, а Бако е паркът на дългоносите маймуни :) |
 |
| Край реката е приятно за разходка |
31.03.2019
Човекът се появи, отвори ресторанта и ме откара до разклона към пещерата. Походих малко и стигнах до будката за билети, бях единствен посетител и комплексът не беше голям, та си платих 5 рингита за вход. Имаше огради отвсякъде, а до самата пещера водеше приятна пътека. Освен по обособения маршрут вътре, се набутах и в части, в които беше забранено да се влиза. В скалите на едно място видях красива зелена змия да се приплъзва към лястовичи гнезда. Ужасих се от мисълта какво е тръгнала да прави и се ометох преди да видя развоя на събитията. Прекарах поне час-два из пещерата, след което се насочих обратно към Кучинг и стигнах града с няколко стопа. За щастие последната кола ме остави точно пред музея на котките. Платих 3 рингита вход и се потопих в няколко хилядите предмети, всички от които свързани с това така обичано животно. Много свеж и уникален музей, задължителна спирка в Кучинг. Доста дълго се наслаждавах на експонатите, а като свърших, седнах да хапна в приятното паркче до музея. Към центъра тръгнах пеш, но в последствие пробвах и стопа, за да спестя време. Веднага ме взе кола със семейство, насред града. Много върви стопът в Малайзия!
Големият музей в центъра беше затворен, но все пак имаше отворено едно крило и успях да разгледам страхотно интересна експозиция. Задържах се дълго и времето отлетя неусетно. Денят свърши и отново трябваше да стартирам одисеята по търсене на място за спане. Пред мен стояха две възможности - да започвам още от тази нощ да стопирам към Кота Кинабалу, за да не изпусна самолета за Филипините, или пък да я карам по-спокойно и да прекарам нощта около Кучинг - до национален парк Сатубонг или до плаж Дамай - опции, които привлякоха вниманието ми на картата с обещанието за зеленина. Реших, че утре ще започна стопа към Кинабалу, а днес ще нощувам на кое да е от двете места, според избора на стопа. И той избра - срещна ме с възможно най-чалнатия човек в тоя град и това предопредели хода на събитията в следващите дни.
На стоп спря огромен, чисто нов пикап Мицубиши, шофиран от 62 годишния Сюлейман. Беше със сина си и от момента, в който се качих в колата, Сюлейман буквално ме осинови. Всички следващи дни бях под чадъра на неговото гостоприемство, което ми разкри неподозирани степени на лудостта у човека. Сюлейман не беше никак лош, но беше пълно хахо и това явно дразнеше останалите членове на семейството му, особено жена му и синовете. Но сякаш никой не му възразяваше и го оставяше да прави каквото си иска. Визуално приличаше на цигански барон, с шарени дрехи размер XS, които му бяха твърде големи, смешна шапка и огромни слънчеви очила, под които съвсем се губеше. Заедно с дрехите тежеше под 50 кг, беше слаб като скелет. През цялото време се опасявах да не умре в колата, докато аз съм там. Направо не знам какво щях да обяснявам на полицията, почнах да рисувам мрачни картини във въображението си. За първи път виждах толкова кльощав човек, а в добавка към очевидно нездравословната му слабост, вървяха и цигарите - много, наистина много на брой и през цялото време. Сюлейман беше и страшно приказлив, ама от онези хора, които и една минута не могат да мълчат. Тъй като не спираше да пуши и кашля, говоренето му представляваше сериозна трудност, с която се справяше на цената на брутално пресипнал глас. Звукът, който излизаше от устата му, наподобяваше стържене на пирон по стъкло. Но това ни най-малко не го спираше, говореше нонстоп като едва си поемаше въздух.
От километри си личеше, че Сюлейман е хиперактивен и холеричен до такава степен, че не му оставаше търпение да седне на едно място и да яде. И понеже устата му не млъкваше и за миг, храната нямаше как да си прокара път надолу по трасето. Изпит като скелет, но много енергичен човек - това ми бяха първите впечатления от този образ. Колата, която шофираше, беше невъобразимо огромна за него. Може би за да компенсира всевъзможни други комплекси, беше купил такава кола, при това нова. И понеже качеството на днешните коли е покъртително, вече имаше проблеми - една от лампичките на задните светлини не светеше, а преградата на багажника не се затваряше добре. Всеки от следващите дни, през които Сюлейман не искаше да ме пуска да си ходя, защото се оказа, че ще пътуваме в една и съща посока, беше едновременно изпитание за търпението ми и любопитно преживяване в "кухнята" на едно малайзийско семейство с хахав глава на семейството.
Синът на Сюлейман, който беше в колата, беше пълната противоположност на баща си - дума не обелваше. Не му чух гласа нито веднъж, освен в отговор на баща му. След като се качих в колата и казах дестинацията си, поехме към плаж Дамай, макар те изобщо да не отиваха там. По пътя Сюлейман ми разказа, че имат къща в Кучинг, която се опитва да продаде, затова е дошъл в града. А по принцип живеят цялото семейство в Мири, за където ще поемат утре. Като разбра, че ще спя на палатка някъде около Дамай и, че ще пътувам за Кота Кинабалу в следващите дни, веднага предложи да остана в къщата им в Кучинг, след което да пътувам с тях до Мири. Такъв дълъг стоп не очаквах и щеше да ми е от полза, за да ми е по-спокойно пътуването до КК, до самолета оставаха 6 дни и над 1000 км по доста разбития главен път с течащи по него ремонти, и с преминаване на Бруней отново, както и на няколко граници между Саравак и Саба. Съгласих се и се зарадвах на късмета си.
По пътя към Дамай се отбихме на друго хубаво място с приятна алея за разходка и прекрасни гледки. До плаж Дамай стигнахме по залез, разходихме се по него и докато нащракам няколко снимки, се стъмни. Върнахме се в Кучинг и отидохме на ресторант. Сюлейман заразказва колко много дължал на туристите, защото все с такива контактувал на предишната си работа - охрана на летище, и много добри впечатления имал от белите посетители на страната му, помагали му, създал приятелства. Имал приятели в Лондон, САЩ и къде ли не. В ресторанта поръча за мен вегетариански нудъли, но донесоха такива със сос от риба и той страшно се ядоса, скара им се, върна чинията още на мига и поиска да ми направят нови. Беше страшно възмутен от издънката. Понеже ресторантът не беше вегетариански, на персонала не му беше лесно да разбере какво искам, но накрая все пак се справиха.
След вечеря посетихме къщата на брат му, която много ми хареса. Беше традиционна от старите наколни къщи, много запазена и добре поддържана. Почерпиха ме нишестени топчета от саго - вид палма. Не бяха лоши, но не бяха и особено вкусни, а като ми дадоха цяла торба за из път, ги ядох до края на пътуването, не вървяха лесно. Следващата ни спирка беше летището на Кучинг, където Сюлейман искаше да ме запознае с всичките си колеги. Чак в малките часове на нощта се прибрахме най-после в дома му и разпънах палатката в една от стаите. Отново не успях да спя достатъчно, както предната безсънна нощ в ресторанта. Този ден беше дълъг и динамичен, но от нищо не можех да се оплача. Всеки ден изникваше ново лудо приключение и срещи с всякакви шашави хорица.
 |
| Реката до пещерата Wind cave |
 |
| Змия пълзи към лястовичите гнезда |
01-05.04.2019
Тепърва започвах да навлизам в "драмата" на този човек. Снощи Сюлейман обясняваше как днес ще вземе едни пари от купувача на къщата, след което тръгваме за Мири. Още от сутринта започна да преследва въпросния човек, който беше жена, живуща в съседна къща, чрез постоянно звънене по телефона, смс-и и дори отиде в дома на баща й да я търси. До края на деня всичко ми стана ясно - няма никакъв купувач и никой не е имал дори минимално намерение да дава пари на Сюлейман. Той си е внушил това, защото преди години съседката му проявила интерес към къщата, но още тогава казала, че може да плати най-много до 40 000, а той я продава за 200 000. И нашият човек решил да я гони до дупка да му купи къщата, но без да има намерение да отстъпи в цената. Жената съответно се крие, не си вдига телефона и въобще не иска да чува за него. И с право, Сюлейман се държи като истински психопат. Отидохме дори на летището да я търсим, тя също работела там. Опитах се да му обясня кротко и спокойно, след като се запознах с историята, че няма такова чудо - продавачът да преследва купувача. Това е пълно безумие и жената няма никакви намерения да купува къщата. Горкият Сюлейман беше като някакво изгубено малко дете, изобщо сякаш не знаеше на кой свят се намира и нищо не му беше ясно. Не знам как е оцелявал досега с такива ирационални действия. По-късно установих, че цялото му семейство го мислят за луд, но не му го казват и не му опонират за нищо.
Интересното е, че ме послуша за всичко, което му казах. Явно белите имат някакъв авторитет за него. Много бързо възприе, че е сгрешил и в крайна сметка се отказа от преследването. Върнахме се в дома му, аз приготвих пощенски пакет за вкъщи, докато те приготвяха багажи за Мири, явно всеки път опразваха по малко къщата. Събрах 5 кг кашон, изпратих всичко, с което можех да се разделя, включително и ножа си, за да се качвам на самолетите само с ръчен багаж до 7 кг. Планът ми беше да компресирам цялата раница да изглежда възможно най-малка и да обличам всичките си дрехи преди всеки полет. Така може би щях да докарам 7 кг в самата раница. Сюлейман ме откара до пощата, където пуснах пакета и обеднях със 153 рингита.
Късния следобед бяхме готови за път. Нощта се очертаваше много дълга и изморителна, аз поне имах място на задните седалки да легна да спя. Сюлейман караше цялата нощ и постоянно спираше за почивки, винаги за цигари. Не пушеше в колата, което беше страхотно, но на всеки 20-30 минути отбиваше за цигара. Чак сутринта стигнахме в дома му в Мири, където ни посрещнаха изумени жена му, другия му син и още разни членове на семейството, май бяха съпругата и децата на единия син. Всички бяха шокирани от появата ми, но ме посрещнаха добре. В полусънено състояние Сюлейман вече беше екзалтиран да ми покаже дома си и съкровищата си. Беше накупил неща, които вероятно никога нямаше да използва - супер скъпо и адски некачествено колело, дрон, фотоапарат, каска за мотор - всички неща от възможно най-скъпите марки. Поредният замогнал се азиатец, парадиращ с имането си. Даде ми да покарам колелото в квартала и още след първите 5 минути педалът изхвъркна. Страшен китайски боклук, но с надпис "Хамър", което явно беше привлякло вниманието на моя домакин. Повече не посмях да го карам, а Сюлейман каза, че и друг път се е случвало. Явно му се струва нормално на ново колело за маса пари да му пада педала.
От колата обаче беше страшно недоволен. Взел я преди 4 дни на изплащане, отидохме в магазина да се разправя с хората там, но сякаш никой не го отрази. За едно каране от Мири до Кучинг и обратно колата беше дала куп дефекти. За мен това изобщо не беше учудващо на фона на всички лудости на съвремието, но Сюлейман явно беше от наивниците, които все още очакваха някакъв елемент на качество да върви в комплект с помпозната лъскава обвивка.
Възнамерявах да поема отново на път или през този ден, или на следващия, но малайският ми "баща" беше измислил нова изненада - да закара жена си на пътешествие до Кота Кинабалу и да търси някой там, за да купува стоки от него и да ги препродава в Мири. Поредната щура идея никак не беше добре посрещната от семейството му, но никой не възрази. Жена му правеше това, което й каже така или иначе. За нищо време решението беше взето и Сюлейман обяви, че ще ме закарат до КК. Но първо трябваше да си извадят паспорти, за да могат да минат през Бруней. Натоварихме се всички на колата и поехме към паспортната служба, където двамата с жена му подадоха документи и на другия ден щяха да си вемат паспортите. Остатъка от деня прекарахме в ядене, мотаене и приготовления за предстоящото пътуване. Километрите никак не бяха малко, а аз вече почвах да се поизнервям от натрапчивото гостоприемство и исках да хващам пътя. Беше ми неудобно да си тръгна просто така след всичо, затова се надявах по-бързо да стигнем КК и Сюлейман най-после да ме остави за "осиновяване". Искаше ми се да посетя още няколко места около КК преди да отлетя, но нещата толкова се проточиха, че не остана време.
След дълго и сякаш безкрайно пътуване от Мири до КК, по време на което Сюлейман спираше стотици пъти за цигари, а жена му си седеше безмълвна и чакаше да стигнем, на 5-ти вечерта най-после ме оставиха на летището и се разделихме с благодарност. Главата ми пищеше от толкова много гостоприемство, исках само да остана на спокойствие и никой да не ми говори. Търбухът ми се беше раздул от всекидневно тъпкане по ресторанти и вече сериозно ми беше омръзнала компанията на тези хора. Изпитвах голяма благодарност за помощта, но някак си ми се искаше да беше спряла до първия, или най-много втория ден. Умирах за тишина и спокойствие, тръшнах се на една пейка в залата и заспах. Оставаше едно денонощие до полета, щеше да е утре през нощта.
Не спах особено добре, все пак на летищата е шумно, макар да нямаше хора. Последния си ден на Борнео прекарах в отмятане на задачи и разходки из града. Кота Кинабалу не беше лош, имаше приятни места за мотаене. Намерих и интернет, където успях да си платя визата за Мианмар и се опитах да си купя и билета до там от Филипините. Сайтът на Air Asia забиваше много, затова се отказах и отидох право в офиса на компанията, където директно купих билета от Манила до Янгон за 117 долара - колкото беше и в нета. Щях да прекарам 16 дни на Филипините. Не знаех дали ще са ми достатъчни, или ще са ми много. Така или иначе под натиска да се прибирам нямаше какво да направя. Дори вече много закъснявах - рожденият ден на баба предстоеше утре, а по това време вече трябваше да съм си вкъщи. Щях да се забавя с още месец. В Мианмар възнамерявах да остана десетина дни, после стоп до Малайзия и от там прибиране през Гърция.
Привечер отново се върнах на летището и започнах да подготвям багажа. Извадих всичките си дрехи, изхвърлих всички празни бутилки за вода и започнах опитите да превърна 13 кг в 7 кг. След час мъки успях, но книгата ми остана отвън и я натъпках в пазвата, колкото да мина проверките. Носех толкова много дрехи върху себе си, че не зная как не събудих подозрение за тероризъм, особено в този жежък климат. Успях да мина без проблем и в малките часове на нощта "празнувах" рождения ден на баба със сълзи в очите някъде в небето между Борнео и Филипините. След два часа мъки кацнахме и прекарах остатъка от нощта на летището в Манила, в жалки безуспешни опити да заспя. Чувствах се просто ужасно от този развой на пътуването. За мен то беше приключило. Нищо повече не можеше да ми достави удоволствие, каквото изпитвах предишните месеци. Всичко нагарчаше заради самолета - вече отминалия и предстоящите два.
 |
| Сюлейман и жена му, пак сме на ресторант |
 |
| На летището в Кота Кинабалу |
2 коментара:
Здравей Тери, с нетърпение чаках пътеписите ти, които чета с голямо удоволствие. За мен са важни личните впечатления на пътешественика, а не само лустросаните реклмни филмчета за екзотични дестинации. Наистина съжалявам,че този е последния пътепис. Надявам се, че пак ще има възможност и ще тръгнеш на път. Желая ти много късмет.
Здравей и благодаря! Този все още не е последният от Азия, имам още за дописване за Филипините, Мианмар и после пътуването из Кавказ, но просто нямам записки в тетрадките за последните две азиатски страни и ще пиша само по спомени. Няма да е детайлно, но какво пък, може и да е по-добре така. А от Кавказ имам изписани три тетрадки и безброй снимки, голяма красота беше!
Публикуване на коментар