Индонезия - част 4 - по плажовете на Ломбок

Люлки край плажа на Гили Траванган

Bohemian Rhapsody - https://youtu.be/Odh_m7huLO4

05.03.2019

Слизайки от ферибота първата ми задача бе да намеря офис на Пелни, където да разпитам за точен час на отплаване на кораба за Сулавеси и цена на билета. Знаех само, че по план трябва да отплава на 9-ти, но нищо повече. Свързаха ме по телефона с агент на компанията, понеже се оказа, че офис няма. От него разбрах, че цената на билета е 295 000 рупии, а час на отплаване би трябвало да е 3 следобед на съответната дата. Значи имах почти 5 дни на Ломбок. Като знаех какви бяха предните индонезийски острови, които посетих, не очаквах тук да ми се остава повече дни, че да съжалявам за краткото време. Нещо повече - в рамките на тези 5 дни възнамерявах и да се отбия до сателитните малки островчета, наричани Gili-та (в превод "гили" означава малък остров). Пълните им имена са  Gili Trawangan, Gili Meno и Gili Air. Гилитата представляват три малки острова недалеч от крайбрежието на Ломбок, туристическа дестинация са заради плажовете, гмуркането и въобще екзотиката на топлите води. На територията им са забранени всякакви моторни превозни средства и придвижването става пеша, с колело или файтон, наречен цидомо. Най-големият от трите острова е Гили Траванган, който аз посетих. Той е единственият издигащ се 30 метра над морското ниво, другите нямат никакви хълмчета. Дълъг е 3 км и широк 2 км, плажовете му са бели, красиви и водите - идеални за гмуркане. На острова живеят около 1500 постоянни жители. За съжаление обаче не липсват негативи, никак дори. Гилитата са средище за разпространение и употреба на всякакви наркотични вещества, пълно е с туристи, дошли тук да купонясват по кръчмите и да се друсат. По островите няма полиция и ако загазите, трябва да се обърнете към полицията в Ломбок, макар че само в Траванган мисля, че имаше някакви служители на реда. 

Две неща ме отведоха на Траванган - желанието да плувам и да се погмуркам с маска и шнорхел, и надеждата, че това островче, бидейки толкова малко и без никакви МПС-та, ще е спокойно и тихо място, където да прекарам ден-два без шум и тормоз. Искаше ми се да видя и аз някакви екзотични плажове с прозрачна вода и бял пясък - каквито не видях никъде досега в Индонезия. Чудех се дали първо да обиколя някои хубави плажове в Ломбок и после да се насоча към Гилитата, или пък обратно. Оставих стопа да реши. Ако ме вземе кола от Лембар (пристанището) на север към Матарам, ще посетя първо Гилитата, а ако ме качи някой, пътуващ на юг към Кута (да, и на Ломбок има плаж и селище с това име, само че тукашната Кута все още не е като тази на Бали), ще отида първо там. Не след дълго стопът реши - взе ме камион, отиващ уж в Матарам, но се оказа, че не отива до там. Постоянно спирахме и на всяка спирка шофьорът ми казваше да чакам. Край пътя се занизаха познати индонезийски гледки, които по-скоро липсваха на Бали - камари от боклук, мизерни коптори, служещи за къщи, мръсни черни води, течащи край шосето, а по доста от сградите личаха тежки поражения от земетресението, имаше и немалко във вид на тотални развалини. Въобще не ми се стори обнадеждаващ околния пейзаж, навсякъде имаше къщи и хора. Положението очевидно беше още по-тежко заради миналогодишното земетресение, при което над 800 човека загинали и причинило големи щети по сградите. 

Камиончето спря в град преди Матарам и шофьорът в стремежа си да ми обясни, че не отива по-нататък, привика куп минувачи с надеждата някой от тях да говори английски. Разбрахме се накрая и продължих пеш. До Матарам ме хвърли приятен човек с лека кола, който ме закара направо до храма Pura Lingsar и дори ми даде визитката си да го потърся ако имам нужда от помощ, докато съм на Ломбок. Храмът е един от малкото хинду храмове на острова и свидетелства за отминали времена, когато Ломбок е бил владение на балийците. Местният народ тук се нарича сасак и понастоящем хората са мюсюлмани. Островът има около 4 милиона жители и мнозина посетители го сравняват с Бали отпреди 20 години. Все още не е паднал в плен на масовия туризъм, а плажовете му са безкрайно красиви и атрактивни за отдих. Като добавим и, че тук се намира връх Ринджани (3725 м) - активен втори по височина вулкан в Индонезия, островът определено има какво да предложи. Искаше ми се много да се кача на Ринджани, но прецених, че хващането на ферибота по-скоро е приоритет, освен това въобще не ми се занимаваше вече с разправии и криене от алчни местни, въвлечени в туристическата индустрия като гидове, пазачи и прочее. Достатъчно видях от Индонезия и се убедих, че хората от този тип са меко казано отвратителни. А моето търпение беше отдавна изчерпано.

Храм Pura Lingsar се оказа приятно място, за което нямаше фиксирана цена на билета, а се пускаха дарения в кутия. Построен е през 18 век и се намира на 15 км от столицата Матарам. Бях единствен посетител, нямаше и молещи се - така обичайна гледка за всеки храм в Бали. Личеше си, че съм обратно в мюсюлманската Индонезия, свърши се с хинду атмосферата. Джамиите бяха доста и навред, но останах с усещането, че за хората на Ломбок и Гилитата туризмът е по-важна религия от исляма. По плажовете беше пълно с разсъблечени западни посетители, доста често се разхождаха в този си вид и по улиците, а сякаш на никой не му правеше впечатление. Както обикновено - религията се нагажда към хората и техния кеф и интерес, не обратното. 

Докато вървях пеш към главния път след посещението на храма открих, че и на Ломбок се продават любимите ми пърженки горенган. Хапнах ги на крак, след което хванах стоп с камион, натоварен с греди до главния път, а от там изкарах голям късмет със стопа - взеха ме двама мъже и жена, пътуващи за Гилитата. Бизнесът им бе да препродават там храни и напитки, които купуваха на Ломбок. Цените, на които ги продаваха, бяха много по-високи и както по-късно открих - на Гили Траванган беше скъпо. Спирахме по разни магазинчета, откъдето зареждаха със стока, която товареха в колата. Помогнах им в пренасянето на кашоните, много се изненадаха и зарадваха. Почерпиха ме вкусно сокче от кокос и доста си говорехме, пътувайки през живописните пейзажи на Ломбок. Пътят беше планински и беше зелено, често виждахме маймуни. Подминахме туристическото Сенгиги и се откриха страхотни гледки към плажовете наоколо. 

Хората ме предупредиха да внимавам на Гили Траванган, понеже около 70% от жителите там били наркозависими и луди за пари. Имало чести нападения над туристи, особено вечер след прословутите партита. За което според мен самите туристи са виновни, заради тотално неадекватното си държание. Просто сами си го търсят - напиват се, вземат всякакви дроги, "вълшебни" гъби и какви ли не глупости, въобще не им пука, че са на мюсюлмански остров и ходят съблечени като уличници. Така настава истински смут и объркване в ценностната система и цялата реалност на местните, те се деформират непоправимо и реакцията им често води до куп проблеми - нападения, грабежи, насилие. След като чух думите на хорат в колата, сериозно се замислих дали изобщо да ходя на тези острови със 70% население от наркомани. Лошото е, че Ломбок самият не е много по-различен, тук също модерната чума е навлязла мощно. От толкова много хора чух само ужасни неща за острова, как е най-опасният в района и е пълен с крадци. Двойка български пътешественици, пътуващи по същия като моя начин на стоп и палатка, са били нападнати два пъти от крадци по време на престоя си тук. Така че не очаквах нищо хубаво от хората.

Стигнахме до малко пристанище, откъдето се вземат лодките за Гилитата. Билетът струваше 15 000 рупии в едната посока. Ако човек иска да обиколи и трите острова, трябва или да плати скъп билет за туристическа специална лодка, или да пътува двупосочно от всеки остров до брега, за да вземе друга лодка до следващия. Аз реших, че не ми се занимава, нито ми се плаща, така че посетих само Траванган с надеждата, че като е най-големият остров, ще има повече какво да обикалям из него. Лодките са претоварени с хора и багажи, изглеждат доста нестабилни и до последно бях в напрежение как ще спасявам раницата и апарата си ако се обърнем. Пътувахме около 40 минути, Траванган е най-отдалеченият остров и плавайки към него, наблюдавах Гили Аир и Гили Мено от водата. И двата ми се сториха много красиви, но времето обещаваше да е лошо - задаваха се дъждовни облаци откъм планините. 

Веднага щом пристигнахме, силно се впечатлих от водата и плажа - бял пясък и чиста, прозрачна вода. Точно така си представях Бали преди да го посетя. Нямах търпение да вляза да плувам, но обстоятелствата, за които трябваше да се погрижа, преди това да може да се случи, бяха сериозна мисия. Имах един проблем - какво да правя с багажа, докато съм във водата. За всичките си години на соло пътешестване по света, открих само един минус в цялата работа - няма на кого да оставиш багажа като си до тоалетна или душ, както и когато искаш да плуваш и се гмуркаш. Всъщност проблемът е доста сериозен и така и не намерих адекватно решение. Раницата например може да се остави в хостел, но какво може да се направи с фотоапарата и колана с парите и документите?! Струва ми се меко казано нелепо да бъдат оставени на персонала на хостел, сейфове нямат по такива места, а дори и да имат, при всички случаи имат ключ за тях. Понеже нямам доверие в хората относно личните ми вещи и пари, не мога да ги оставя на никого, а ако ги сложа на плажа и вляза да плувам, мисля е повече от ясно какво ще се случи. 

Още докато плавахме към острова, започнах да изработвам план за действие. Желанието ми да си прекарам цялото време във водата беше нестихващо. Исках да наема маска и да се потопя изцяло в подводния свят, а в края на деня да изпращам слънцето с книга в ръка на белия пясък под някоя палма. Книга можех да оставя на плажа без надзор, защото гарантирано никой няма да я открадне. Особено в страна като Индонезия. И особено на острови, пълни с друсалки и купонджии. Реших да започна с търсене на евтин хостел, в който да оставя раницата, после да поразпитам за някакъв сейф или нещо такова, където да платя някакви пари, за да ми съхраняват ценните неща и чак след това да търся маска под наем. От всички задачи се справих само с хостела, намерих такъв за 3 долара спането в една забутана уличка. Когато се настаних, беше вече 3 следобед. Момчето на рецепцията не знаеше нищо за никакви сейфове, а по вида му и вида на хостела заключих, че човек трябва да е умопомрачително голям оптимист, за да му остави ценните си вещи или каквито и да са вещи изобщо. 

Прежалих се да оставя раницата с дрехите и чувала в стаята, но си взех с мен всяко нещо, което би могло да струва пари. Поразпитах тук-там из разни хотели къде могат да се оставят на съхранение ценни неща, но никой не ми даде никакво конкретно предложение. Почнах да се отчайвам, а то взе, че заваля. Дъждът беше изключително силен и се крих под покрива на един ресторант на главната. Заговориха ме майка и дъщеря французойки, избягали тук от Бали, за да не са там по време на Ниепи - денят на тишината. Явно не са искали да стоят затворени и без комуникации цял ден в хотелската стая, та решили да дойдат тук да се повеселят. Пътували с директна лодка за туристи от Бали до тук, билетите за която излизат много пъти по-скъпо от ферибота и местната лодка. 

След като спря да вали, се отправих на разходка по плажа. Вече почнах да се отчайвам, че ще намеря сигурно място за багажа и ще прекарам поне един цял ден без да излизам от водата. Разходката ми беше много приятна, следвах все източното крайбрежие, а по едно време се сетих, че трябва да съм на западното за залеза. Преди това обаче така се увлякох в събиране на миди и корали по плажа, че забравих за всичко. Водата беше бистра и се виждаха корали дори от брега. На едно пусто откъм хора и хотели място влязох за малко във водата, но през цялото време нервно гледах към нещата си на плажа. Леко поизпуснах залеза, седях на плажа, докато се стъмни, а после тръгнах към хостела. Островът ми допадаше, плажовете бяха наистина много приятни, водата - идеална, а като минус - хотелите и ресторантите бяха много, но поне строителството беше ниско и нямаше гигантски грозни постройки. 

Докато минавах по главната, реших да се отбия в магазин да си взема нещо за ядене. Цените бяха шокиращо високи и взех само пакет бисквити, с които да изкарам и утрешния ден. На улицата беше пълно с туристи, все бели и все несъобразително разголени. Чудех се как понасят това местните и защо все още някой джихадист не се е развихрил тук. Можех само да гадая как тези взаимно изключващи се модели на живот съществуваха на едно място. Тук сякаш всеки работеше нещо, свързано с туристите. А встрани от главната и хотелите, съществуваше един свят на бедност и разруха, може би допълнително подсилен от последните земетресения. Малките улички бяха в много лошо състояние, къщите тънеха в нищета, беднотията и мизерията бяха осезаеми. Размишлявах, че може би хората обръщат всичките си доходи от туризма в дрога и алкохол, така не остава за други работи. 

Вечерта в хостела се оказа, че ще деля стаята с колумбийка от Кали. Тя бързо ме въведе в драматичната си история като при целия ни разговор, или по-скоро монолог, дори не ме попита откъде съм. Пътувала от два месеца, през които успяла да се разболее от денге на Бали, обрали я, изкарала някаква бактериална инфекция, а бившият й, който бил аржентинец, откраднал дъщеря им в Австралия, където живеел, и не й позволявал да я види. Страшна латино драма. Сега чакала виза за Австралия, била подала документи в Бали и дошла тук, за да се спаси и тя от Ниепи. Явно не беше от тихите хора, които можеха да понесат един ден тишина. Приличаше и визуално на типична латино уличница, не сваляше поглед от телефона си и излезе веднага щом аз си легнах да спя. Прибра се в малките часове на нощта. А аз до късно размишлявах по проблема къде да си оставя ценните неща, за да се погмуркам. Така и нищо не успях да измисля.

Утро на палубата на ферибота за Ломбок

Пристигаме в Ломбок, от водата изглежда страхотно

Храм Pura Lingsar до МатарамНапитка с кокос - почерпка от хора на стопЛодките за островите Гили

На лодката за Гили Траванган

Времето се разваляТраванган от водатаПо улиците из островаНяма моторизиран транспорт, само файтони и колелета

На плажа

Голям дъжд се задаваОригинален начин за събиране на пластмасата

06.03.2019

Станах и излязох преди изгрев, посрещнах слънцето на плажа. Цареше пълно спокойствие навсякъде, островът спеше след поредната си безсънна нощ. Туристи и местни явно бяха проснати в несвяст след запои и злоупотреби с дрога, така че цялото пространство навън беше само за мен. Реших се да оставя нещата си на плажа, възможно най-близо до водата и влязох да поплувам без да се отдалечавам и без да се гмуркам, за да мога да ги наблюдавам. Времето цял ден беше облачно и изглеждаше като че всеки момент ще се разрази страхотна буря. Когато хората започнаха да излизат от дупките си и да налазват плажа реших, че вече не е безопасно за нещата ми и излязох от водата. Прекарах целия останал ден в разходки, обиколих острова пеша. При отлива рифът се оголи и видях много морски звезди и рачета, а на места имаше инсталирани люлки във водата, на които не пропуснах да се полюшкам. Кравите също бяха излезли на плаж, натъкнах се на цяло стадо и всичките бяха много мили и дружелюбни. Една от тях ми облиза цялото лице и ръце, явно й хареса солената вода по мен. Красиви тъмни облаци се гонеха из небето, а плажовете в по-голямата си част бяха лишени от човешко присъствие. Макар да беше мрачно и да нямаше слънце, островът пак приличаше на райско кътче. 

Въобще не съжалих, че дойдох на този остров, даже напротив. А една случка съвсем осмисли присъствието ми тук - докато се разхождах, видях изхвърлена от морето малка риба, която се мяташе на пясъка безпомощно. Веднага я взех и пуснах във водата, а тя отплува сякаш нищо не е било. Толкова много се зарадвах, че през остатъка от деня усмивката не ми слизаше от лицето. Една пътечка с обещание за гледка ме отведе на гористо хълмче, беше толкова красиво всичко през този ден, че дори не се сещах за празния си стомах и неговия бунт. На всяко място, където някоя жена продаваше горенган на улицата, цената беше 2500 рупии на парче, при нормална цена 1000 навсякъде другаде, дори на Бали. Отказах категорично да финансирам това обирджийство, мислейки си, че пакетчето бисквити ще ми е достатъчно. В една глуха уличка обаче открих жената - 1000 рупии на парче! Значи дори и тук има честни търговци. Купих си цяла торба горенган от нея и хапнах завидно добре. След цял ден обикаляне из острова, седнах да гледам залеза, хапвайки горенган и четейки книга. Уви, Слънчо се беше скрил зад плътна облачна завеса и не се видя залез. Но въпреки това беше прекрасно.

Вечерта в хостела нови бекпекъри се бяха нанесли в стаята ми, но не общувах с тях. Бяха испанци купонджии и ги нямаше цяла нощ. Явно всички идваха тук с тази цел. А аз си лягах в 20:00. Прибирането трябваше да става преди тъмно, ако човек не иска да бъде тормозен словесно от местни кебици, предлагащи какво ли не по улиците, включително и себе си. Атмосферата на острова сякаш сериозно се променяше след падането на нощта. През цялото време се опитвах да си представя този остров без хората на него - абсолютния Рай. То същото важи за всяко друго място на планената. Всяко кътче, на което стъпя, се загнездва в съзнанието ми без човешкото присъствие на него. И само колко щеше да е красиво навсякъде, ако ги нямаше хората, още по-добре - ако никога не бяха съществували...

Изгрев

Оригинално

Закана за буря

На Траванган и кравите ходят на плаж

Във водата

Събрах си малко за вкъщиГледка от хълмГлавната улица

В хостела

07.03.2019

Прекарах много спокойна нощ в стая, която реално беше само за мен. Никой от другите обитатели не се върна до сутринта, а аз излязох рано за изгрева. Беше валяло много през нощта и всичко беше в локви. Изгрев отново нямаше, продължаваше да вали. Направих кратка разходка, прибрах се и се заех с къпане и събиране на багажа. В 8:30 тръгнах към лодките, на рецепцията нямаше никого, явно беше твърде рано за местните. Докато затварях вратата на стаята, в двора се чу глъчка на испански. Съквартирантите ми тъкмо се прибираха полуживи и страшно се зарадвах, че си тръгвам в най-подходящия момент. 

Доста време почаках да се съберат достатъчно хора за лодката. Морето не изглеждаше никак спокойно, но все пак отплавахме. Лодката този път возеше само пътници, нямаше ги огромните купчини стоки, които всички мъкнеха насам. Плаването мина леко, не люлееше много, но във водата имаше доста изпочупени след бурята клони, в които за щастие не се ударихме, лодкарят беше добър. На брега веднага посетих магазин, от който си купих храна на нормални цени. Нападнаха ме множество таксита и мототаксита, но отсвирих всички и поех пеш по шосето. Отново на Ломбок - крадливия остров. Имах още два дни до ферито и смятах да ги прекарам в интензивно обикаляне. Ходенето беше мъка, понеже всичко беше в локви и кал след валежите. Краката ми бяха постоянно мокри в последните дни и сандалите ми яко се бяха вмирисали, не можеха да изсъхнат. Да не говорим какво протриване се получи от цялата тая мокротия, стана и болезнено. 

Първият ми стоп беше с камион за 3-4 км. Шофьорът не спря да вика и свирка на всички минувачи по шосето, крещейки че е взел "оранг буле"- бял човек. Нямаше лоши намерения, но си беше маймуна отвсякъде. После ме повози работещ в туризма местен, който уж беше такси, но предложи да ме откара безплатно. На път към Сенгиги спря на място с красива гледка, за да снимам. Остави ме до централния плаж на Сенгиги, който ми хареса. Мястото е туристическо безспорно, но нямаше много народ, явно заради лошото време. Плажът беше чудесен за разходка. Седнах да обядвам на него и се появи мъж в униформа, който ме предупреди, че може да седя на плажа, но не може да навлизам към резортите, намиращи се зад него. Градините им се простираха до плажа. Човекът беше много антипатичен и явно се беше взел насериозно, жалка работа. 

Когато наближих приятна марина с беседки, се разрази истинска буря. Наложи се да се крия там часове наред. Небето сякаш се продъни, вятърът беше свиреп и на моменти валеше дори под навеса. Дузина местни също се криеха под този навес, трима от тях бяха туристи, дошли от Бали, за да избегнат Ниепи. Явно дори и индонезийците не могат да преживеят един ден без интернет, телевизия, шум и суета. Вятърът беше толкова силен, че имах усещане за предстоящ апокалипсис. На моменти валеше хоризонтално, а уж стабилната постройка сякаш щеше да се откърши. Вълните бяха гигантски и лодките и корабчетата на местните рибари танцуваха зловещо без никакъв контрол. Мина доста време преди бурята да утихне. Стана късно, после и тъмно, а подходящо място за палатката не успявах да си намеря. Понеже отново заваля, седнах под навеса на супермаркет на главното шосе, вечерях и чаках да спре. После се преместих под навеса на магазин за екипировка за гмуркане. Момчето там ме почерпи чай и предложи да ме откара с кола до полицията, на 1 км разстояние като му казах, че там ще отида да моля за място за палатката. Дори мисълта от това някой да ме кара с кола за 1 км ме ужаси, а за тези хора това си е съвсем в реда на нещата, а да използваш краката си е нещо долно и жалко. Всеки ден "прогресът" на хората буди в мен погнуса и разочарование. И ме превръща в пълен песимист относно мрачното им бъдеще. 

Тръгнах пеш веднага щом дъждът спря. Веднага заваляха оферти от таксита и мототаксита, всеки ме питаше къде отивам. Едно момче със скутер много настояваше да ме откара до полицията безплатно, а като разбра, че си търся място за палатката, предложи вместо при куките да ме откара до своя офис, където да нощувам. Съгласих се и се качих на скутера. Момчето се представи като Джими и това изобщо не беше истинското му име, както разбрах по-късно. Нито пък офисът беше негов. Лъжливецът дори нямаше ключ и отиде да викне друго момче, което да отключи. Настоятелно ми предлагаше да спя в офиса, а той също щял да спи там - на другото канапе. Отговорих му, че ще спя единствено в палатката си, в предверието на офиса, тоест до самата улица. Наличието на луксозен хотел отсреща и множество скъпи къщи наоколо ме наведоха на мисълта, че няма да е проблематично. Джими продължи да настоява, дори прогони другото момче и почна да ме увещава да му оставя раницата си и да вляза да се изкъпя в банята на офиса. Веднага разбрах, че няма смисъл да се разправям с това куку повече, разпънах си палатката отвън и му пожелах лека нощ като му заявих, че не искам проблеми и ще съжалява горчиво ако се опита да ми създаде някакви. Джими заключи офиса и нацупен се метна на скутера и си замина. На какво се надяваше това пишлеме, така и не разбрах, но беше ясно, че не му е чиста работата. Пет минути по-късно се появи шефът на агенцията (офисът беше на тур агенция), изненада се първоначално от палатката, но се държа много мило и ми пожела приятна вечер. Като му казах, че Джими ме е довел да спя тук, се зачуди кой е този. Явно хлапето си имаше отделно име за пред туристи. Нощта мина без произшествия, но никак не беше тихо. До два през нощта дънеше някаква ужасна музика от купон недалеч, а в 4:30 мюезинът започна да оглася и сънят ми приключи - общо два часа и половина спане. Припомних си веднага защо толкова мразя Индонезия. Поне се радвах, че съм на сухо, защото дъждът продължаваше.

По улиците на Гили Траванган

Горенган с люти чушкиОбратно към ЛомбокПо пътя към Сенгиги

Гледка преди Сенгиги

На плажаЛуксозен хотелПо плажа преди дъжда

Нощувка под навеса на туристическа агенция

08.03.2019

За изгрева бях на плажа, но беше облачно. Не валеше, разходих се и поснимах. Обратно на главния път моментално заваляха оферти за такси, транспорт и какво ли не. Жалко е, че след няколко години Ломбок може да е същия туристически кенеф като Бали ако нещата продължават в този дух. А тук дори местните, които не бяха таксита, винаги изстрелваха към мен въпроса "къде отиваш", сякаш беше от изключително значение да се информират къде отива белия човек. Беше ужасно дразнещо и този въпрос се повтаряше всеки път, навсякъде. Стигнах пеш до хинду храм, разположен на брега на океана - Pura Batu Bolong. Красиво място, входът пак беше на дарения. Тук видях няколко хиндуисти да носят дарове за божествата, напомни ми на Бали. Кучета си играеха безгрижно на плажа. Положението с кучетата в Ломбок е по-лошо дори от Бали. Тук, доколкото зная, няма приюти или организации, защитаващи бездомните, така че всичките са по улиците и доста от тях имат краста. Отделно самите хора явно не се отнасят добре с тях, нали са мюсюлмани и считат кучето за нечисто животно. Това допълнително помрачи настроението ми. 

Човек за Матарам ме качи на стоп и ми направи голяма услуга като ме откара до края на града в посока Кута. Столицата никак не беше малък град и щеше да ми отнеме доста време, прекарано в ходене, за да стигна до тук. Следващият стоп ме срещна с голямо семейство, от което само мъжът говореше английски. След няколко стандартни въпроса, разговорът се изчерпа. От шосето се откриваха хубави гледки към връх Ринджани и извадих апарата да снимам. Това предизвика реакция у една от жените, която веднага започна да говори нещо за бял човек и милиони долари. Направо съжалих, че го извадих. Забелязах, че където и да спра да снимам, хората се заглеждат в апарата и се облизват като гладни котета. А се обзалагам, че техните смартфони струват повече пари. Но това за тях не е важно, важното е, че "булето" има нещо, което те нямат. В немалко коли и камиони изобщо не извадих апарата именно, за да си спестя жадните погледи на шофьорите. На Ломбок хората все още са видимо по-бедни от тези на Бали, но повечето имат "умни" телефони и тепърва им предстои да се замогнат, след като си продадат острова и душите на "развитието". Направи ми впечатление, че пътищата из Ломбок бяха отлично асфалтирани, както и на Бали. А самият остров е много по-красив и има къде повече природни дадености, така че нямам съмнение, че масовият туризъм ще налази и унищожи всяко кътче тук. Само въпрос на време е, такива места не остават за дълго пощадени от "прогреса". Ако ги нямаше хората, този остров щеше да е абсолютен Рай на Земята. 

По пътя към Кута видях традиционно село на сасак със запазени къщи стар стил. Входът пак беше на дарения, оставих 2600 рупии и това никак не се хареса на отговорника, явно се очакваше от белите хора да оставят поне 40-50 000. Гидове дебнат на входа и един веднага ми се предложи, но като му казах, че нямам пари да му плащам, ме остави на мира. Само аз обикалях селото без гид, всички други посетители, дори самите индонезийски туристи, си бяха взели по един. Пари да ми даваха гид не исках, с голямо удоволствие се разходих по малките улички като повторих и потретих някои. Хареса ми селото, къщичките са много симпатични, но навсякъде се продават разни сувенири за туристите и местни жени те подканят да си купиш. Въпреки това мястото е вълнуващо, едва ли има останали много такива села на острова. Хората си строят грозни бетонни къщи и старите традиционни от естествени материали са по-скоро изчезващ вид.

На стоп към Кута ме взе много мил човек, който като разбра начина ми на пътуване, ме покани да нощувам в двора на къщата му. Там се запознах със сестра му, която имаше нещо като масажно студио в двора и ме прие радушно. Предложиха ми дори стая в къщата, но предпочетох да спя в палатката в двора, под навеса на студиото. На първо време си оставих раницата в една стая в къщата, където висеше плакат на Бербатов. Докато не почнах да пътувам, дори не знаех за съществуването на кой да е футболист, но този го научих от хората по пътищата, понеже явно е известен и го харесват. 

Излязох на разходка до плажа на Кута. За съжаление вече е започнал "развитието" си - има застроени площи с модерни сгради, циментови площадки, лампи, камери за видеонаблюдение... Почти пълния пакет от помията на съвремието. На моменти дори пясъкът ми се стори много странен, като изкуствен - на малки топчета. Имало някакъв мащабен проект за изграждане на курорти за туристите не само на този плаж, но и на околните изключително красиви такива. Тоест краят е близо, до няколко години Ломбок ще е неузнаваем ако плановете се осъществят. Радвам се, че имах шанс да го видя преди това. Ако плажовете на Ломбок бяха в България, палатите на нашенските мутри щяха да бъдат вдигнати толкова отдавна, че нямаше да зная дори как са изглеждали тези прелестни места преди.

На плажа в Кута беше пълно с настойчиви хлапета, които продаваха дрънкулки и възрастни, продаващи кокосови орехи. Появеше ли се турист, беше щурмуван отвсякъде. Понеже знаех, че хората са крадливи, много внимавах някое от децата да не ми дръпне нещо. След разходката минах през голям супермаркет, откъдето купих сладкиши за домакините си и сокче за мен. Докато се прибирах забелязах, че по улиците има доста туристи с моторчета под наем с нещо като страничен багажник за сърф, на който бяха сложили дъските си. Явно островът беше популярен сред сърфистите. Много от тях караха моторчетата по бански, дори по улиците не си правеха труда да се облекат, нищо че са на мюсюлмански остров. Обратно в дома на хората попитах сестрата на шофьора как приемат местните поведението на туристите. Тя отвърна, че си затварят очите, за да има мир. Освен това много от тях били женени/омъжени за чужденци. Съседите например били местна с австралиец, така че явно всичко вече се е размило, поне на Кута.

Жената ми предложи нещо, на което не успях да устоя - да ми даде моторчето си, за да обиколя и околните плажове. Много исках да отида до няколко атрактивни плажа - Mawun, Selong Belanak, Seger и Tanjung Aan. Всичките обещаваха да са покрити с бял пясък и водата да е разкошна за къпане. Тъй като денят беше напреднал, нямаше да имам време да плажувам, но поне исках да ги видя и да се разходя по тях. Метнах се на скутера и поех в посока Mawun най-напред. Веднага след Кута шосето изкачваше супер стръмен баир, спрях да снимам и горкото моторче не успя да тръгне отново нагоре преди да обърна и да го пусна надолу, за да запали пак. На втория опит качих баира без проблем, но и без спиране за снимки. И на други места пътят беше много стръмен, с учудващо голям наклон и трябваше да се внимава. Като стигнах отбивката за плаж Mawun, се сблъсках за кой ли път с индонезийската грозна действителност. Двама разплути, мургави индивида дебнеха всеки турист на скутер, който се появеше, за да му поискат пари за паркинг край плажа. Събираха по 10 000 рупии. Понеже на този остров явно страшно се краде, местните са измислили и легален начин да обират чужденците - бариери преди всеки плаж, на които да си платиш, за да не ти откраднат скутера. Естествено никой не ти дава билетче, че си платил, или какъвто и да е документ, всичко е измислица на търтеите от съседното село, които ламтят за лесни пари, седейки цял ден на сянка.  

Един от лентяите ми запречи пътя, тръгнах да го блъскам, дадох газ и добре, че в тоя момент се появиха други дойни крави във вид на туристи, та този отскочи, разсея се и аз отпраших с мръсна газ към плажа. Чувах крясъците на двамата идиоти, но дори не се обърнах. Плажът бе на поне километър от този "вход". Пресметнах, че имам време да се разходя по пясъка и да се върна до мотора преди гадините да са стигнали до тук, в случай че са решили да ме гонят.  Плажът беше страшно красив и успях да му се порадвам, макар и за малко. Цялата обстановка с дебнещите ненормалници и изобилието от крадци, не ми позволи дори да си помисля за плажуване, а носейки отговорност и за мотора, гледах да не се отдалечавам много от него. На излизане към главния път, алчните човечета дремеха на сянка и не ме отразиха. Толкова бързо ли ме бяха забравили?! 

Друга отбивка по-нататък водеше до плаж, наречен Mawi, но пътят натам беше страшно кален и прецених, че ще затъна ако опитам да мина, затова се отказах. Следващата ми спирка беше Selong Bеlanak - страшно красив плаж! Имаше доста туристи, опитващи се да карат сърф и гъмжеше от търговци, продаващи какво ли не. Но дори и цялата тази гмеж не можеше да скрие това, което природата е създала. Тук пак господстваше същата паркинг мафия. Оставих мотора на полянка извън ограденото място за паркинг, а мафиотът ме предупреди, че там не може да паркирам, имало крадци и щели да ми го вземат. И двамата знаехме кои и какви са крадците, а когато му казах, че отивам за 5 минути да снимам плажа и се махам, прояви някаква човещинка и ме остави намира. Ясно, че на Ломбок и особено на тези конкретни плажове действаше поредната индонезийска безумна схема за тормоз над бледолики. Стигнах до извода, че да обикаляш района със скутер е колкото приятно, толкова и проклятие. Трафик за стопиране по пътищата почти няма, а с мотора обикаляш всичко бързо, но ха си го оставил извън платените мафиотски паркинги, почти гарантирано няма да го намериш. Така че май е по-добре човек да отдели седмица и да обиколи всичко пеш, да се наплажува колкото си иска (разбира се, ако не пътува сам и има на кого да си остави багажа, докато е във водата) и въобще да няма вземане-даване с местните кебици. Аз обаче нямах седмица, утре напусках острова и само благодарение на мотора видях тези красиви плажове. 

И този плаж беше спиращ дъха, като излязъл от някаква мечта. Бял пясък, ситен и мек на допир, уникални гледки към планини и хълмове навсякъде наоколо, а водата - приказно синя и приканваща да влезеш и да не излезеш цял ден. Домъчня ми, че не мога да прекарам повече време тук, да мина пеш целия плаж и да поплувам. Тръгнах обратно към Кута, за да хвана пътя към Tanjung Aan, падащ се от другата страна на града. Бързах, защото денят отиваше към своя край, а стъмни ли се, човек трябва да се е изнесъл от плажовете на всяка цена. Хората, които ми дадоха мотора твърдяха, че дори и за тях като местни е опасно. Зад всеки плаж живеят бедняци в колиби, които по цял ден слухтят и оглеждат западните туристи, чакат сгоден случай нещо да задигнат, а в някои случаи дори организират нападения. 

Отбих се до още един плаж, към който водеше черен път. Там нямаше мафия за паркинг в момента, но имаше табела за такса 5000 рупии. Явно лентяйчето беше отишло да си похарчи паричките, събрани до момента, за цигари и алкохол. Плажът се казваше Lancing и също беше страшно красив, но единият му край беше затрупан с боклуци, защото там явно се предполагаше, че туристите не ходят. Откъм централната му част всичко беше почистено. 

Следващата ми спирка беше изумителния Tanjung Aan. Първо се отбих до главния "вход" към плажа, където пак имаше паркинг мафия, но и тези не се заяждаха като им казах, че отивам само да снимам плажа и се махам. Точно това и направих, за да не рискувам нещо да стане с мотора. Върнах се при него и продължих да карам нататък по изровен черен път, тъй като видях няколко индонезийци (видимо туристи) да отиват натам. Реших, че може би ще има нещо като тайно място за паркиране и познах. Стигнахме до подножието на хълм, всички оставиха моторите, а наблизо имаше къща. Последвах ги и се изкачих по пътечка на върха на хълма. Откриха се изумителни гледки наоколо, мястото беше смайващо. Прекарах там доста време, обиколих колкото можах, красотата беше навсякъде. Рифовете се виждаха от високо, навсякъде плажове, планинки и зеленина...

Върнах се обратно по изровения черен път и стигнах до друг паркинг с вход към плажа. Реших да спра скутера до пътя и да сляза, само за да снимам плажа от това място. На 20-30 метра от мен седяха мафиотите, искащи пари. Един от тях веднага ми се развика да вкарам скутера вътре, не можело да го оставя на пътя. Казах му, че отивам за една минута до пясъка и си тръгвам, но ненормалникът откачи. Дойде до мен и просто ей така ми удари юмрук в лицето. Ето такова нещо не очаквах, но пък ми дойде толкова добре, защото умирах, просто умирах от желание да бия! Толкова й набрах на тая страна и по-точно на хората в нея, че този идея си нямаше колко сгреши. Преметнах чантата с апарата на гръб и докато говедото се усети какво става, вече го удрях с все сила навсякъде, където сваря. Озверях тотално, ритах го, удрях му юмруци, свалих го на земята и с огромно удоволствие гледах и слушах как вика, опитвайки се да се придърпа встрани и да се изправи. Накрая го оставих да стане, отскочи назад и почна да ми крещи "go back, go back" (отивай си), отдалечавайки се към бариерата, където другарчетата му по безделие стърчаха онемели. Снимах ги от разстояние, качих се на мотора и газ към най-близката полиция. 

За късмет имаше участък на главния път, точно на разклона към плажа. Обясних на куките, че индивидът ме е ударил в лицето без никаква адекватна причина, налагаща подобно поведение. Реших да съобщя за случая, тъй като според мен изродът беше на наркотици и би могъл да е опасен за други туристи, които няма да имат моите бойни желания и може да пострадат. Куките взеха насериозно нещата, качихме се в един пикап и отидохме до бариерата да вземем наркомана. Обратно в участъка той почна да се обяснява, да хленчи като пикла колко е пребит и да си показва раните на ченгетата, даже бил окървавен горкия. Аз нямах никакви поражения от юмрука, а на него му личеше, че е бит, което не говореше в моя полза. Но това нямаше значение, целта ми бе да съобщя за станалото, за да си го знаят кой е ченгетата и ако се случи нещо друг път, да са наясно. На кретена толкова му личеше, че мрази туристи, сякаш на лицето му беше изписано. Но пък колко само обичаше парите им... И как безсрамно лъжеше, че не бил ме ударил, а само ме побутнал да се махна. Очите му бяха толкова червени, че ако нямаше конюнктивит, при всички случаи беше под въздействието на някакви опиати. В крайна сметка го пуснаха да си ходи след дългия разговор и обяснения, накараха го да ми се извини, а мен ме питаха дали искам да подавам писмено оплакване, на което отговорих отрицателно, нямаше никакъв смисъл от това. 

Прибрах се вече по тъмно в Кута. Заради разправиите и времето, прахосано с лудия, не успях да отида до плаж Сегер, който смятах да посетя последно. Може би нищо не изтървах, освен някоя нова възможност за бой, защото именно на този плаж преди няколко години са били нападнати и ограбени двойка български пътешественици. На връщане към дома на милите ми домакини, спрях на бензиностанция да напълня резервоара на моторчето. Благодарение на тях успях да обиколя много места и държах да върна мотора пълен. Вечерта седнахме на раздумка, почерпих ги няколко вида сладки и си легнах да спя в палатката, разпъната под навеса.

Утро край Сенгиги

В храм Pura Batu Bolong

В традиционно село на сасак

Вътрешността на една от къщитеНа плажа в Кута

Моторчето, което ми дадоха за деня

На плаж Mawun

На плаж Selong Bеlanak

Гъмжеше от сърфисти

Боклуци в единия край на плаж LancingВ туристическата част на плаж Lancing

На плаж Tanjung Aan

Гледки от хълмовете край плажа

Под навеса на домакините ми в Кута

09-11.03.2019

Оцелях всичките дни на крадливия остров Ломбок без да ме оберат, считам това за успех. Сега само ми оставаше да се добера до ферибота за Сулавеси и да превъртя лентата на престоя си в Индонезия много напред, пропускайки други острови по трасето. До тук ги карах по ред, но вече толкова исках да си ходя от тая страна, че планът да мина от Ломбок на Сумбава, после на Флорес и чак тогава на Сулавеси, се промени. В ранни зори мюезинът ме събуди с протяжния си писък. Направих една последна разходка по плажа на Кута, закусих мандарини и се върнах в къщата. В 10:00 дойде бял пикап с роднини на моите домакини, които щяха да пътуват до Матарам и да ме откарат до Лембар по пътя. Повозих се отзад на въздух, времето беше чудесно и не валеше. Оставиха ме на пристанището и си продължиха към столицата. Запасих се с храна за ферибота от един супермаркет наблизо. 

Отидох право на терминала на фериботната компания Пелни в края на пристанището. Сградата беше силно пострадала от земетресението и не можеше да се влиза в нея. Всичко беше изнесено отвън - гише за билети, пейки за чакащи. Платих 294 000 рупии за пътуването до Макасар на Сулавеси. Разпитах и за фериботите до Калимантан, дадоха ми точни дати и цени, което беше от голяма полза. Идваха още и още пътници, всички ме сочеха и дискутираха, което ми напомни за кошмарните дни на Суматра. По едно време се появиха две испанки и те отклониха хорското внимание като новопристигнали "булета". Споделиха, че искали да вземат това фери, но всички хора, които срещали, ги лъжели, че няма такова и ги навивали за пътуване с бърза лодка до Флорес, където отиваха. Накрая все пак намерили инфо като посетили офиса на Пелни в Матарам. Уж бяха купили билети за икономичната класа на общите помещения, но явно не са издържали дълго, защото после ги видях, че са наели каюта. 

Четох книга половин ден, докато най-после стана 15:30 и се натоварихме на кораба. Типично по индонезийски, общата класа представляваше големи помещения с десетки матраци, залепени един за друг, на които всички спинкат заедно - чудо! По-късно видях, че на борда има и други туристи, които се оказаха украинци и спяха именно в тези общи помещения с местните. Мен нямаше сила на света, която да ме накара да спя по този начин, така че още от първия миг знаех, че ще си търся място за палатката на кораба. Намирането на такова обаче не беше лесна работа. Исках да е на открито, но на палубите пътеките бяха тесни, а площадките - твърде малки и с пейки. Освен това пушачите непрекъснато обитаваха именно тези райони. 

Прекарах остатъка от деня в снимане и гледане на океана, четене на книга и търсене на спокойствие, защото където и да се преместех, винаги някой идваше да ме озяпа. Гледах залеза, а ходенето до тоалетна преди лягане беше мисия с космическа трудност. Кабинката беше мокра, тясна и гнусна, така че не можех да оставя раницата си на земята и се наложи да върша всичко с близо 20 кг товар на гърба. Не го пожелавам на никого. По пода течаха води, а като стигнах до момента да хвърля вода в дупката, трябваше да напълня кофа и да я излея. Даже без раница помещението беше толкова тясно, че би ми било трудно, а какво остава с нея. 

Седянето по пейките на палубата също беше тегава задача. Там винаги имаше пушачи и цигарите никога не угасваха. Обгазяването беше пълно. Едва успях да вечерям на една такава пейка. А вътре във ферито въпреки забраната да се пуши, имаше немалко изроди, които пафкаха по леглата си в спалните помещения и тровеха всички наоколо. Непрекъснато се местех в търсене на място без пушачи, но сякаш беше невъзможно да се открие такова. Заради цигарения дим, на който много често се излагах в Индонезия, имах кашлица от седмици насам, която така и не спираше. Интересно как още при влизането ми в Малайзия след последния ден в Индонезия, започнах да усещам подобрение, а после и съвсем ми мина. Когато ми се приспа, опънах палатката в малко пространство пред магазинчето на трети дек. Беше адска жега, климатикът на целия кораб беше развален поне според думите на екипажа. И на колкото по-нисък дек си, толкова жегата е по-свирепа. Общо са седем дека. Легнах да спя в истинска сауна и тъй като трябваше да сложа горния пласт на палатката, вътре стана съвсем непоносимо. Но иначе щяха да се надпреварват кебиците да зяпат какво има вътре. Така поне печелех лично пространство, в което никой не ме вижда.  Предпочетох да се удуша, отколкото да ме зяпат и да ми говорят. 

Сутринта се събудих по възможно най-идиотския начин. Не можех дори да си представя такова събуждане на кораб. Оказа се, че си имаме и джамия! И да, събудих се от писъка на мюезина, с шок и сърцебиене. Бях абсолютен парцал след безсънната изтощителна нощ в задух, а сега и това. Но мюезинът далеч не беше достатъчен за озвучаването на борда, трябваше да се създава още шум. Някакъв урод наду музика за добро утро. Просто не знам тия хора как са живи още... непрекъснато, навсякъде шум и тормоз! Всеки пречи на другите и грам не му пука. Няма уважение нито към сън, нито към здраве. Неслучайно в Индонезия не видях много стари хора, докато чавета - с лопата да ги ринеш. Няма как да доживеят старини при тоя ядов начин на живот, изхабяват се бързо. 

След събуждането реших да взема душ. Нова мисия. Поне използвах факта, че палатката е разпъната и я оставих само с шалтето вътре като всичко останало събрах в раницата. Колкото и да внимавах при къпането, тя се понамокри, но после я изсуших на слънце. По-късно видях двойката украинци, които се разхождаха по палубата без багажа си. Явно имаха доверие на местните. Колко сме различни всички само... От моя гледна точка това е като да си го търсиш сам и да викаш "моля, окрадете ме". Но на тях може би не им пука, или пък не знаят какво правят. Моето крайно пазене на багажа може да изглежда абсурдно за някои хора, но се доказа като единственото правилно решение седмица по-късно, на следващия ферибот за Калимантан, където се опитаха неуспешно да ме ограбят на палубата, при това в палатката. 

Събрах лагера веднага след душа, нямах търпение да се махна от задимената обстановка наоколо. Тези хора още със събуждането си бяха запалили цигари. Цялото си време прекарах отвън по пейките, а чак вечерта разбрах, че към билета ми се полага храна три пъти на ден. Изпуснах три яденета общо, но хванах вечерята поне. Когато стана 17:00, се наредих на опашка за храната. Един член на екипажа забеляза, че за първи път идвам за храна, а като разбра и, че ям само вегетариански неща, статутът ми се промени от "обикновен" на "специален" пътник. Получих страхотна огромна порция ориз с гадо-гадо, две яйца и два много вкусни сока. Човекът дотолкова присърце взе моето хранене, че на другата сутрин ме повика по микрофона като ми беше запомнил името, за да не пропусна закуската. 

По някое време следобед забелязах един уникален индонезиец на горната палуба. Не пушеше, държеше в ръце книга и имаше скъп фотоапарат с обектив за снимане на диви животни. За първи път виждах човек с книга в тази страна! Пътуваше със сина си и определено се отличаваше от всички останали. Заговорихме се и се представи като Руди от Денпасар в Бали. Решил да заведе сина си на пътуване до Сулавеси. По пътя непрекъснато изпитваше момчето всякакви неща, например колко е разстоянието от един остров до друг, край кой остров минаваме в момента... Учеше го да работи с GPS, да чете карти. Оказа се, че работи по някакъв еко проект и снимаше птиците, които виждахме понякога. Жена му била от Калифорния и двамата със сина му говореха отличен английски. Много приятен човек, супер възпитан и тих. Сякаш някой го беше пуснал тук от друга планета, сравнен с останалите обитатели на ферибота. 

Руди предложи да си държа раницата в тяхната каюта за през деня, за да не се мъча да я разнасям навсякъде. Спасение. Прецених, че раницата ми е в пълна безопасност заключена в каютата им. През деня имахме спирка в Бима на остров Сумбава, но нямах понятие, че имаме 4 часа престой там и седях на кораба като пълна будала, очаквайки да отплаваме всеки момент. Не че брегът изглеждаше особено атрактивен, мизерията си беше навсякъде, но можеше да сляза за час поне да се разходя. Следобеда минавахме край бреговете на Сумбава, изглежда приятен остров, но е по-сух и не много зелен сякаш. Плавахме и покрай красивия остров вулкан Sangeang, който ме впечатли и го снимах често, докато го подминавахме. А видяхме и едно отдавна мечтано място, макар и отдалеч - Комодските острови. Ех, как винаги ми се е искало да се отбия там, за да видя комодските варани! Но като всичко в Индонезия и това уникално кътче беше съсипано от алчността и безумията на човеците. Да стъпиш там струва цяло състояние и вараните са останали толкова малко и толкова "опитомени", че за нищо на света нямаше да допринасям още към тази изродщина. 

Националните паркове и защитени територии в Индонезия са такива само на хартия. Реално гъмжат от дървосекачи и бракониери, а парите от туристите в никакъв случай не отиват за благото на природата. Тя така или иначе няма нужда от пари, за да добрува. Има нужда само от едно - да ги няма човеците!

Веднъж видях делфини и откачих от радост. Най-щастливият ми миг в това возене! През останалото време погледнех ли към водата, виждах твърде често носещи се по повърхността й пластмасови отпадъци от всякакво естество. Това ме смазваше психически и ме избиваше на рев. Свинете на борда също допринасяха за отравянето на океана като си хвърляха всяка опаковка във водата, след като изконсумираха съдържанието й. Макар да имаше кошчета на палубата! Много от свинете пускаха боклуците направо в краката си. И вятърът се опитваше да ги метне право в океана. Но аз дебнех непрекъснато и веднага щом някой хвърлеше нещо на земята, се втурвах скорострелно да го вдигам и го пусках демонстративно в кошчето. Това беше основната ми мисия на ферибота. Изключително интересна беше реакцията на местните. Учудване, стъписване и зяпане. Последвани от нова тенденция - да си хвърлят боклуците в кошчето. Не само това, ами и когато се запътваха към кошчето, гледаха всеки път към мен дали ги виждам какво правят. Пускаха боклука в коша, а аз им се усмихвах одобрително и вдигах палец. Схемата работеше с почти всички. Само с фасовете не постигнах успех. Но поне едрите отпадъци отиваха на мястото си. Беше от изключително значение да ме видят първо как събирам техния боклук от земята, за да има някаква реакция и резултат. Все едно учиш бебе куче на хигиенни навици. На втория ден май нямаше човек на борда, който да не знае с какво се занимава по цял ден булето. А аз дебнех ли дебнех, докато четях книга или гледах океана. Явно никой никога не им беше давал пример. Явно "оранг буле" тук имаше властта да бъде за пример.

Привечер пристигнахме в Labuanbajo на остров Флорес. Именно тук идват всички туристи, желаещи да отидат на тур до островите с вараните. Имахме пауза един час и слязох да се разходя, макар тъкмо да се беше стъмнило. Тук доста хора напуснаха кораба, но нови се качиха и пак стана пренаселено. Вечерта си взех раницата от каютата на Руди, разпънах палатката пак на същото място и отново плувах в собствен сос до сутринта. Шумът беше неспирен, постоянно някой крещеше, пускаше музика, а рано сутринта моят стар познайник мюезинът реши, че ми стига толкова сън и го прекрати. Бях тотален парцал от безсъние и потене.

След като ме извикаха по микрофона да си взема закуската, седнах на палубата да й се насладя. Беше вкусна и обилна, имаше и два банана, които си оставих за по-късно. Отново се прежалих да мина през тоалетната и душа, този път оставих раницата при Руди и сина му като й спестих поредното мокрене. По някое време, докато се мотаех по палубите в събиране на боклуци, срещнах румънката Джорджина. Понастоящем явно само ние бяхме белите хора на борда, другите бяха слезли на Флорес. Заговорихме се, а като стана време за обяд, мен отново ме извикаха поименно по микрофона. Този път специалното отношение мина всякакви граници. Хората от екипажа ме поканиха да се храня в стая с климатик, която беше специално за тях, а понеже Джорджина беше дошла с мен за храната, тя също беше поканена. Оказа се и вегетарианка, така че още повече се сближихме. Получихме супер вкусен обяд и проведохме дълги разговори на всякакви интересни теми. Нещо, което нямаше как да се случи с местните. После се преместихме навън и видяхме зловещи островчета от пластмаса в океана, от което страшно се разстроихме. Джорджина усвои моментално моя подход за миролюбиво превъзпитаване на индонезийския народ по темата "къде е мястото на боклука" и станахме две булета, които събираха боклуци и биваха нонстоп обсъждани от местните. 

Изненадах се, че с румънката споделяхме доста общи виждания за нещата. Тя също беше ужасена от пренаселването на света и твърдо против размножаването на хората, също така имаше интерес към това как да се научи да живее възможно най-екологично и без да оставя отпечатък върху природата, или поне да е много малък. Сподели, че се опитва да избягва самолетите, но въпреки това доста ги е ползвала. И че иска занапред да ги намали още повече и да ги замени с фериботи. Разменихме имейли и прекарахме почти целия следобед в разговори. В около 16:00 наближихме бреговете на Сулавеси. Столицата Макасар стоеше зловещо на сушата, приличаше на огромен град. Чудех се какво ще правя, за да избутам нощта на това кофти място, но проблемът се реши благодарение на Руди. Той и синът му нямаше да слизат в Макасар, а щяха да продължат с кораба до друго пристанище, както и румънката. Но Руди настоя да сляза с него на брега по време на двучасовия престой на кораба, за да ме запознае с негов добър приятел еколог, при чието семейство ще може да пренощувам. 

Получих последна порция храна точно преди слизане, дори не успях да я хапна, а си я взех за по-късно. С Руди и детето му минахме през огромното хаотично пристанище и се озовахме на оживена улица, където чакахме приятеля му да дойде. Той пристигна с кола, качихме се и поехме на обиколка из града. Търсехме батерия за едно от устройствата на Руди, а междувременно аз разгледах града от колата - огромен, шумен, модерен град. Беше пълно с магазини и гигантски молове, навсякъде имаше убийствен трафик. В един от магазините, където отидохме за батерия, приятелят на Руди извади трите си смартфона и ги даде на служителя да му ги почисти и облече в калъфчета. Аз само се пулех и не вярвах на очите си. И това беше човек еколог. Работеше в някаква институция към държавата и дори беше дошъл с униформа като на рейнджър. Въпреки всичко беше много мил и гостоприемен, и веднага ме прие в дома си. Преди да върнем Руди и сина му на кораба, който скоро щеше да отплава, се отбихме в лъскаво заведение на име "Chatime", където правят тайвански чай с мехурчета (любимия ми bubble tea). Една чашка струваше 25 000, което си е много скъпо, та ме заболя като купиха и за мен да ме черпят. После седнахме на китайски ресторант, където те ядоха някакви нудъли, а за мен нямаше нищо вегетарианско. За късмет си носех храната от кораба и си я хапнах сладко без да е проблем за заведението, че е внесена отвън. В Индонезия никой не се впечатлява от такива неща.

За десерт ме посветиха в най-популярната улична храна в Макасар - pisang. Печен банан, който се сервира залят със сос - много вкусно нещо. Руди си носеше кутия, която да му напълнят за по-късно да си има. Към осем и половина оставихме него и сина му на пристанището, сбогувахме се и поехме към дома на човека, чието име така и не можах да запомня, колкото и да опитвах. Оставихме колата в западнал квартал, където беше дома на сестра му и колата явно беше нейна. Прехвърлихме се на мотор и за нула време стигнахме дома му. Там ни посрещнаха жена му и дъщеря му, бяха много срамежливи и въобще не общуваха с мен. Настаниха ме в стаята на дъщерята, поседях малко в хола при домакините и легнах да спя с голямо нетърпение. Имаше климатик в стаята, нямаше шум и успях да компенсирам безсънието през кошмарните нощи на кораба. От утре ми предстоеше нов остров - Сулавеси. Положителни очаквания нямах никакви, изобщо надеждите ми за каквото и да е бяха толкова занижени и направо несъществуващи. Исках само да посетя района на Тана Тораджа и да се кача на следващия кораб за Калимантан, където да се прехвърля в малайзийско Борнео и да приключа с Индонезия. Сулавеси беше последният шанс на страната да ми се хареса.

Плаж Кута

В пикапа към пристанищетоФерибота за СулавесиТоварим се Ломбок от водата

Местни на кораба, искащи да ги снимамСлънчо си отиваОбщите помещения за спане преди настаняването на хоратаНа палубата

Интересно смесване на водите

Пауза в Бима на Сумбава

Островът вулкан Sangeang

Комодските островиВкуснотии от екипажа на корабаЛабуан Баджо на ФлоресБоклуци някъде в океана :(Отново вкусна храна специално за мен