Гамбия - сред маймуни, крокодили и "смъкнати панталони"

жител на резерват Абуко


Гамбия, наричана от местни и туристи още "Усмихнатия бряг", е най-малката страна в Африка и е заобиколена от Сенегал. Представлява тясна ивица земя, разделена на две от река Гамбия. Една от най-пренаселените страни е, особено района около Атлантическия океан, който е изключително гъсто населен. Хората имат слава на винаги усмихнати и от там идва названието "Усмихнатия бряг". Гамбия, както и Сенегал, е една от малкото страни в Западна Африка със сравнително развит туризъм. Бивша английска колония, предпочитана от англичани и други европейци, които я посещават предимно през зимата. Идеална страна за наблюдение на птици, плажовете също са магнит, става и за сърф. Създава усещане за доста по-безопасна и приятна от Сенегал. Хората действително са много по-усмихнати и приветливи, ако имаш нужда от помощ веднага ще се притекат. За съжаление обаче туризмът е деформирал някои от тях в кошмарни дразнители. За разлика от обикновените туристически места тук дразнителите не идват да ти продават нещо, а да продават себе си. Преди да посетя Гамбия нямах представа, че тя е най-популярната дестинация за европейки, обикновено възрастни, търсещи си негри за забавления или дори за брак. А май и местните жени тук се пробват с чужденците. Във всеки бял човек виждат билет и виза за Европа, всичките са еднакво отчаяни да се доберат до континента и еднакво готови на всичко, за да омаят някоя бяла глупачка или глупак. Щом има търсене, има и предлагане.
Моето мнение за Гамбия е, че щеше да е супер ако населението беше с 90% по-малко и със 100% по-качествено. Е, това важи и за всяка друга африканска страна. Но като цяло хората се отнасяха добре с мен, поне тези, които ме вземаха на стоп, а иначе дразнители - колкото искаш и добре, че останах кратко време и не стъпих в Сенегамбия - най-известното и туристическо курортно място в страната, където туристите ходят за наркотици, разврат и кой знае още какви простотии.

24.02.2020
Сутринта Али ме закара до резерват Абуко, който не беше далеч от неговата къща и беше първото място, което исках да посетя в страната. Имах цял ден време да обикалям, понеже Йоанис - каучсърфинг домакинът ми, щеше да пътува днес и щеше да се прибере чак вечерта в Тумани Тенда. Така ми остана пълен ден за обикаляне.
Обмених пари с Али, трябваха ми гамбийски даласи, за да си платя билета за резервата. А той нямаше нищо против да ми помогне като ми обмени за няколко евро, понеже наблизо не видяхме банка. На входа на резервата платих 35 даласи (1,25 лв) и си оставих раницата при пазача. Резерват Абуко е гора, оградена от всички страни, понеже е заобиколена от населени места и пътища. Нещо като оазис в пустиня. Вътре живеят няколко вида бозайници и много птици, които са диви и идват и си отиват, но логично предпочитат късчето гора пред останалото, така че са превърнали резервата в свой дом.
Следващите 4 часа прекарах в наблюдение на птици, оглеждане за влечуги (в резервата има кобри и дори зелена мамба, но не видях), търсене на крокодили, маймуни, антилопи... За първи път от началото на това пътуване бях в запазена гора с животни - нещо изключително рядко за тази част на Африка, след като всичко е изсечено и изядено. Гората беше вълшебна, не спирах да мисля за някогашната Африка, преди огромните популации от мутирали маймуни, преди "цивилизацията" и унищожението на всичко... Именно тя беше Африката, която толкова исках да видя, но уви - вече такива кътчета са като бели петна на картата и все повече намаляват. Абуко е просто едно мъничко парче гора, в което като в спасителен оазис са се вкопчили малко оцелели животни.
Толкова ми е тъжно за гибелта на Африка, че през повечето време в резервата плаках, някак си не можех да забравя мисълта, че всичко, което обичам, изчезва с космически темпове навсякъде по света. Дивите животни си отиват всеки миг, огромни дървета като тези в Абуко вече са толкова редки, че дори камионите, натоварени с гигантски отсечени дървета, които виждах преди 8 години навсякъде по пътищата в Камерун, вече ги няма, понеже сякаш всичко е изсечено и няма какво да се сече. За мен Африка е една издъхваща земя, смазана под натиска на милиарди безмозъчни и безчувствени човеци. След още 10 години сигурно и това, което още съществува, ще бъде изчезващо или направо изчезнало. За разлика от Източна Африка, където все още има бели петна на картата във вид национални паркове, то в Западна Африка подобни места са изключително малко, предполагам са пълни с бракониери и при всяка възможност нещо се убива. Като прибавим и постоянното увеличаване на населението, което превзема всяко кътче за обработваеми земи, изчезването на горите е гарантирано.
Прекарах много време с една групичка маймуни вервет, а наблизо предпазливо и от разстояние ме наблюдаваха червените колобус маймуни. Те са много по-плахи и не скъсяват дистанцията, докато на другите изобщо не им пука от хора и позволяват голяма близост. В Абуко има около 250 вида птици и към обед се появиха и други туристи с бинокли, които явно бяха дошли специално за птиците. Групичка рейнджъри също минаха по пътеката и описваха видовете, гледаха за птици. Един от тях ме привика да ми покаже зеления турако наблизо, аз не го забелязах преди това. Много красива птичка! По едно време успях да зърна и две антилопи бушбок, които притичаха наблизо и потънаха в зеленината. Видях и палава катеричка, която си играеше около едно дърво, беше толкова подивяла, че дори не ме забеляза в началото и после се сепна и избяга.
В единия край на резервата имаше хиени, които обаче живееха затворени в големи оградени с мрежи пространства. Доколкото разбрах всичките са пострадали или сирачета, а не просто взети от природата и затворени. Едната нямаше едно око и лицето и беше деформирано, но беше страшно симпатична и дори ми позволи да я погаля през мрежата. Хиената е едно от любимите ми животни, има нещо в тях, което страшно много ми харесва (е, без храненето им). Намирам муцунките им за много сладки и не мога да проумея защо хората ги определят като грозни животни. Защо не се видят в огледалото и най-сетне да разберат, че единственото грозно същество е човекът. Хиените живееха в хармония с лешоядите, които бяха накацали по близките клони и явно чакаха да дойде време за храненето им.
Излязох от парка чак в два следобед и реших да поема към Бакау, където се намира крокодилското езерце Качикали. Стигането до там се очертаваше да е бавно и сложно, понеже стопът щеше да бъде все в градски условия. Целият район на запад между столицата Банджул и Брикама е като един гигантски съединен град. Няма свободно пространство между населените места, всяко от които си има свое име и би трябвало да се води село/градче, но реално е като един квартал на огромно населено пространство. Уестфилд например е много важен разклон, където се разделят пътищата за Банджул, Брикама, Сенегамбия...Стоповете са винаги кратки, винаги в градски условия и се стопира сред тълпи от хора, чакащи транспорт или ходещи по тротоара. Платеният превоз във вид на таксита, микробуси и подобни, е изобилен и е трудно да се маха само на частни коли, но е напълно постижимо. Трафикът е задръстен през цялото време, сякаш няма част от деня, когато да липсва задръстване. Кара се бавно по принуда, но това не пречи постоянно да има катастрофи и изнервени шофьори. Придвижването е неприятна задача, която е най-добре да се минимизира колкото е възможно. Това важи за най-западната и населена част на страната, веднъж минеш ли след Брикама, пътят направо опустява и всичко става различно. Трафикът в пренаселената част на страната ужасно ми напомни на този на Бали в Индонезия.
От Абуко ме качи човек до едно от многото населени места преди Уестфилд. Там трафикът така се беше запушил, че никак не вървеше, а един микробус направи идиотска маневра на място, при което щеше да блъсне полицай на мотор, избухна свада. Моят късмет се прояви и хванах стоп с бяла жена и черен мъж (класика в Гамбия). Добре, че жената караше и веднага реши да спре, явно от съпричастност към друг бял човек на пътя в ужасния трафик. Бяха женени и живееха в Бакау - наистина голям късмет! Мъжът слезе на спирка на таксита малко по-нататък, понеже имал работа в Банджул, а жената, която беше швейцарка, ме откара до началото на Бакау и от там пеша се придвижих до крокодилското езерце. Едва го открих по малките улички в селото, пак отнесох доста подвиквания "тубаб", но сякаш бяха по-приятелски, а не обидни като в Сенегал.
Качикали е свещено място и се смята, че лекува безплодие. Тук идват жени, които явно имат проблем със серийното производство на деца. Пият или се мият с водата от басейна на крокодилите и хоп - следващата партида бебета са готови. Явно е много ефикасно, понеже популацията си расте като навсякъде в Африка. В басейна десетки крокодили живеят необезпокоявано, местните ги хранят и са толкова свикнали с хора, че нямат интерес да ги ядат, а и винаги са сити. Аз погалих един припичащ се на слънце дремльо с голямо удоволствие, седнах до него и поседях доста време. Наблюдавах бесуващите из водата крокодили, други пък се припичаха на сушата и сякаш нищо не ги интересуваше. Комплексът има и музей, който ми беше много интересен, особено стаята с музикални инструменти и информационните табели за традициите и историята на страната. Билетът за посещение на всичко струва 100 даласи.
След крокодилите се запътих към плажа Cape Point да посетя поне един плаж в Гамбия. Този се води не особено туристически и по-лишен от народ, а и беше на 15 минути пеш от крокодилите, тоест беше ми най-близо. Докато вървях по улицата, гадно хлапе ми се залепи и почна да ми вика тубаб, следваше ме чак до главния път, където се опита да ми дръпне раницата явно в желание да докопа нещо. Нямаше никакъв шанс, раницата беше така затворена, че не знам какво си мислеше. Светкавично се обърнах с намерение да му ударя шамар, но един човек, седнал край пътя да продава сувенири, така се разкрещя на момчето, че то избяга. След което човекът дори ми се извини за хулиганската проява, сякаш той беше виновен.
Преди плажа имаше голям пазар за сувенири, а веднага щом отидох на самия плаж и седнах на пясъка да се насладя на гледката, започна кошмарът с тормозителите. Тъкмо се загледах в хоризонта, когато един цъфна до мен и направо си седна, сякаш ми е стар познат. Пита ме откъде съм, отговорих му. Нямаше и понятие къде е България, но знаеше Бербатов и веднага заприказва за него. Казах му, че мразя футбол, да не ме занимава и че искам да поседя на плажа без компания. Следващият въпрос отприщи неочакван разговор... Пита ме дали пък не искам "уникално гамбийско преживяване". Изгледах го пренебрежително и му казах, че вече си имам - седя на това уникално място в този уникален момент и да се наслаждавам на уникалната гледка, и искам да правя това без компания. Дори след тази втора деликатна покана да се разкара, не се махна. Следващият въпрос беше дали не искам да се опознаем и да правим разни неща заедно?! Охоо, негърчето май наистина не знаеше с кого си има работа! Минах в офанзива и така се озъбих, развиках се да се маха моментално, нарекох го "шибана маймуна" и му казах, че ако не си отиде веднага, ще направя сапун от него! Реакцията ми явно го шокира, а последното надали го разбра, но се стресна и се дръпна надалеч, след което ме обвини в расизъм. Казах му, че съм 100% расист и мразя двуноги маймуни като него, да стои далеч от мен, защото вместо в болница, ще го вкарам директно в гроба! Докато се отдалечаваше, му подвикнах да отиде да се гръмне, за да не срами страната си с присъствието на още един непотребен боклук. Такъв бяс ме беше ударил, че ми се искаше да го унищожа, натрупаното напрежение от постоянните подвиквания и тормоз в Сенегал вече даваше отражение и явно в Гамбия щях да се сблъсквам със същото. Какво им ставаше на тия хора, преди 8 години в Африка нямах и следа от подобни преживявания... Или може би само в Сенегал и Гамбия беше така, а аз не ги посетих по онова време. Тук дори си има термин за тези местни, които задяват чужденците с цел да се доберат до Европа - "смъкнати панталони".
Стана ми ясно, че на плажа спокойствие няма да намеря, а и ставаше късно и трябваше да тръгвам към Тумани Тенда. Взех си раницата и се върнах на пътя, имах около 500 метра до шосето, където мислех да започна стопа. Още докато си обувах сандалите на тротоара, чух зад гърба си мазен глас: "hello, baby". Не се обърнах, игнорирах го и продължих с обуването. Направих няколко крачки по пътя и чух стъпки зад мен, и второ: "hello baby". От мазно по-мазно, а моето търпение вече беше напълно изчерпано... Негърът ме доближи зад гърба ми, обърнах се рязко и в един кратък миг го видях и прецених колко е висок, след което му ударих брутален юмрук в лицето! Олюля се назад и ха да падне, беше абсолютно шокиран, а аз - в такъв пристъп на дива ярост, че не можех по никакъв начин да се овладея. Развиках се страшно като дори не си спомням всички епитети, които изредих, нарекох го боклук, маймуна, пед*раст, лайно и т.н. не помня още какво, така ми беше паднало пердето! Дойдоха хора от сергиите за сувенири и всички се ошашавиха, а негърът мълчеше и се държеше за лицето. Със страшна злоба му казах да не се приближава до мен, защото ще го убия, и че бейби ще вика на баба си, а не на непознати туристи по улиците. След което тръгнах нататък по пътя врейки и кипейки, в състояние, в което исках просто да убивам. До гуша ми дойде гнусни нещастници да ме омърсяват с нечистите си помисли, направо не е за вярване как човеците не са мръднали грам в развитието си за стотици хиляди години и са си останали все същите примитивни и долни същества! Все някой трябваше да го отнесе и поне малко ми олекна след юмрука в лицето на нещастника, но ми се искаше да продължа до момент, в който поне да го вкарам в болница.
Докато още вървях по улицата към главното шосе, едно такси спря без да го стопирам. Човекът предложи да се кача безплатно. Каза, че видял станалото по-рано и ме пита защо се е стигнало до юмрук в лицето. Обясних му, след което той започна да ми разказва, че времената сега били такива - европейците масово идвали в Гамбия в търсене на негри за порочни развлечения. И местните младежи се били научили, че едва ли не всички затова идват и си пробвали късмета постоянно, докато някой или някоя будала с бял цвят клъвне. Това било голямо парче пай от туристическата индустрия, не всеки идвал да гледа птици и маймуни. Човекът беше много приятен и си поприказвахме доста, подейства ми успокояващо. Отиваше в Кололи, където се намира известният "Содом и Гомор" Сенегамбия - най-туристическото място с безчет хотели и всякакви развлечения, всички от които не по моя вкус. Слязох на разклона към Уестфилд и Брикама, през ум не ми минаваше дори да доближавам Сенегамбия.
Накупих си храна от един супермаркет и хванах стоп с кола до Уестфилд, от там доста бързо ме качиха мъж и три жени за друг район нататък към Брикама, а до Брикама ме возиха много приятно момче и две момичета. После започна дългото чакане, по-точно ходене, понеже не стоях да чакам на стоп, а вървях по пътя. След доста време ме качи кола до първото село, а после пак походих и ме взе възрастен учител с моторче. Откара ме до Фараба и там веднага ми спря кола с момче, пътуващо чак за Дакар в Сенегал (това беше един от възможните пътища към граница със Сенегал) и нямащо си идея къде точно е село Тумани Тенда. За късмет на главния път имаше табела за разклона към селото и слязох там, походих един километър и се озовах в големия двор на училището, където домакинът ми от каучсърфинг Йоанис живее и преподава математика като доброволец.
Пристигнах точно преди да се стъмни, а той си беше дошъл едва половин час преди мен. Бил на важна среща с УНИЦЕФ в Банджул, дал им информация относно системното биене на деца в училището от преподавателите. Това било масова практика по училищата и той се опитваше да направи нещо, за да го промени. Йоанис ме запозна набързо с колегите си учители, след което седнахме да си говорим все интересни неща, каквито нямаше как да си говоря с африканците. Той е от Крит и е дошъл тук като доброволец, сам си плаща наема на стаичката, също и храната и всички други разходи, но поне е получил помощ за визата от местна организация. Проектът му е 8 месеца, живее в нещо като общежитие за учителите - дълга постройка с много отделни стаички, той разполага с две. Тоалетната е споделена с още няколко стаи. Течаща вода няма, пълни се в кофи от помпа в двора на училището. Йоанис е много приятен и спокоен човек, истинско удоволствие е да се говори с него и да му бъдеш гост. Още от първия момент се чувствах като у дома си, с нищо не ме натовари и стресира, просто все едно бях на гости на стар приятел. Говорихме на много различни теми, основно пътувания и африканския бит и култура. Разказа ми как учителите масово бият жестоко децата в училището и навсякъде из Гамбия, как наскоро едно момиченце от първите класове умряло, понеже било изнасилено и пребито от преподавател. Разбира се, случаят бил потулен. В тяхното училище имало само двама преподаватели, които не биели децата. За всички останали побоят бил идеален възпитателен метод като ги биели за абсолютно всичко, например за някоя минимална грешчица в написаното.
Всичко това изобщо не ме учуди, защото приляга точно на африканците такива, каквито аз ги усещам. Поколение след поколение те израстват без грижа и любов, без възможност да се научат да мислят и чувстват, понеже цялата им среда е жестока и лишена от емоции. Родителите не изпитват никаква любов към децата си, те са просто работна ръка и гаранция за спокойни старини. Никой не се стреми да създава и отглежда качествени хора, държи се само на количеството. Децата растат без родителска обич и без учителска подкрепа, никой не ги стимулира да питат, да творят, да пробват, да мислят... От малки работят като добичета, помагат на майките си, мъкнат огромни туби с вода на главите си, не виждат нищо положително и обогатяващо в средата около себе си и няма как от тях да станат мислещи хора...
Къде е любовта в Африка - задавах си многократно този въпрос и отговор не намерих. Целият живот на тези хора се управлява от примитивни желания и обществени и религиозни порядки. Още от раждането си никой не ги обича, а планът за живота им е вече готов. Как очаквам от тези хора да изпитват обич и съчувствие към животните като те са абсолютно неспособни да изпитват това към себеподобните си дори... Усетих пълна апатия към страданието на другите, дори в едно семейство умиращо дете не е голяма трагедия, понеже има още много, които после ще отглеждат възрастните. В цяла Африка и въобще по цял свят хората държат само на количеството, а не на качеството. Произвеждат се безчет човешки същества просто ей така, за да ги има и да има полза от тях за тези, които са ги произвели.
След всички разговори спах чудесно в една от двете стаички на Йоанис, пълно спокойствие и тишина. Голямо удоволствие беше да говоря с интелигентен човек, вече ми беше втръснало да отговарям на все същите безсмислени въпроси на африканците.
ферибота през река Гамбия от Бара до Банджул
само като си помисля, че някога цяла Гамбия е била покрита с такива гори... :(
колективна баня
горска антилопа бушбок
25.02.2020
Сутринта Йоанис имаше само един час в училище и целия ден беше свободен. В 10:00 в двора на училището започнаха да идват жени, които продаваха храна на децата и учителите. Най-популярната закуска беше франзелата с пълнеж, както и в Сенегал, та си купихме и закусихме вкусно и евтино. Взех от едната жена и пакет пуканки да почерпя Йоанис, а иначе в селото няма магазин и никаква храна не се продава. Улично осветление също нямало доскоро, но китайците направили "подарък" - улични лампи със слънчеви панели. Сега грозят и развалят иначе хубавия селски пейзаж, а и едва ли са просто подарък, китайците със сигурност ще искат нещо в замяна.
Предиобед в двора на училището течаха необичани дейности. Учениците боядисаха всичко в рамките на няколко часа, дори камъните по голямото сърце в двора. Голямо бързане и мацане беше, всичко беше намазано с боя, дори и помпата от кладенеца. Когато мина единственият учебен час на Йоанис, излязохме на дълга следобедна разходка. Тумани Тенда ми стана любимо място в Гамбия заедно с Абуко, селото беше съвсем малко, а наблизо беше реката - едно от многото разклонения на река Гамбия, която страшно харесах, мангровите дървета бяха навсякъде. За първи път се докоснах до някаква природа извън резервати или паркове. Около реката се беше запазила мини еко система, която още не беше опустошена. Разхождахме се все покрай нея часове наред. По брега беше пълно с крабове, които се криеха по дупките си веднага щом усетеха, че някой приближава. Разнообразни птици също обитаваха мангровите гори, а по някое време за голямо изумление, видяхме една вервет маймуна - дива! Направо щеше да ми се пръсне сърцето от радост - беше останала някаква едра жива твар, все още не убита от местните! С Йоанис дълго време си говорехме за животните и много ме разпитваше за връзката ми с тях и пълното доверие, което им имам. Той се страхува от повечето и му се искаше да чуе, че има и други възможности, като например да ги обича и да им вярва, а не да се бои.
Попаднахме на баобаб, отрупан с плод и успяхме да свалим цели два, от които по-късно си направихме сок. Свалянето представляваше хвърляне на пръчки и камъни по плодовете, докато паднат. Първо аз свалих един, а после и Йоанис отбеляза. Поиграх си с един краб, който не успя да се скрие в дупката си, понеже там вече имаше друг краб и го хванах да го разгледам и покажа на Йоанис. Той наистина не беше контактувал с животни толкова отблизо и му беше интересно. На връщане се отбихме в туристическия камп, където имаше бунгала за настаняване на посетители. Поприказвахме си с двама местни там, а Йоанис седна да хапне с тях ориз с някакви меса.
Аз обядвах чак по-късно като се прибрахме, в 4 следобед и естествено обичайното - франзела (сега пиша това почти месец след прибирането ми от Африка, през този месец не докоснах хляб и не искам и на снимка да го виждам, направо имам алергия).
Седнахме на стълбите пред жилището на Йоанис и в рамките на час приготвихме сок от баобаб в две шишета по литър и половина от плодовете, които бяхме съборили. Привечер отидохме на гости на една около 60 годишна холандка, живееща в готина кръгла къща съвсем близо до училището. Първо ми показа къщата си, едната стая беше за нея, а в другата всеки ден занимаваше местни деца с полезни и забавни дейности, имаше играчки, книжки и лаптоп, на който им пускаше анимации. Тя беше нещо като неофициална майка на всички деца в района, понеже техните родители не ги поглеждаха. Децата много я обичаха и попиваха жадно всичко, което им кажеше, тя имаше подход и ги учеше на смислени неща.
Прекарахме цялата вечер заедно на сладки приказки и ядене на фъстъци в двора (Гамбия е голям производител на фъстъци). Имахме толкова много да си говорим, че откарахме до 1 през нощта. Междувременно едно момиче, което понякога идваше да готви за холандката, ни нагости вкусна вечеря, за мен имаше зеленчуци с хляб. Темите за разговор бяха неизчерпаеми и все бяха свързани с Африка. Холандката имаше история на живота си, достойна за филм. Дошла тук преди много години за наблюдение на птиците, но се забъркала с гида, който бил местен. Прекарала с него дълги години, но отказала да се оженят, просто живеели заедно. Той през цялото време я лъгал и докато бил с нея, имал вече още две жени африканки с по няколко деца всяка. Никоя от трите не знаела за съществуването на другите две. Тя разбрала един ден и му казала да си ходи, но той започнал да я тормози, влизал в къщата, когато нея я нямало и я ограбил. Взел й всички ценни неща и заплашвал да я изгони, понеже къщата, в която живее, е на негова земя. В съседната къща живееха негови роднини, а той отдавна вече се преместил при някоя от жените си и идвал тук само за да заплашва нея и роднините, че ще изгони всички, понеже земята е негова. А баща му всъщност преписал имота на негово име, понеже това било нужно, за да получи виза за Европа и да отиде в Холандия - много помагало ако имаш собственост. Така цялото семейство си вкарало автогол, защото той се оказал пълен изрод и започнал да заплашва, че ще изгони всички, използвайки факта, че всичко е на негово име.
Попитах я защо изобщо се е забъркала с черен на първо време. Каза, че много я привличали негрите, харесвала ги на външен вид и имала слабост към тях. Изпаднах в безмълвие и просто си замълчах, за да не кажа нещо, с което да я обидя. Явно, че сама си го е търсила и е получила каквото търси. Жалко. Разказа също, че всеки път като си пътува за Европа, в самолета среща поне няколко жени със същите като нейната история. Просто било масово явление. Тя всъщност живее в Холандия, но прекарва цялата зима тук. А на въпроса защо точно гамбийците успяват да излъжат европейките да се забъркат с тях, тя ми отговори, че изграждали пред теб образ, в който ти да се видиш като в огледало и много да ти хареса начина, по който се отнасят с теб. С други думи - били перфектни измамници и манипулатори.
Докато се усетим беше минало полунощ и трябваше да си ходим, че да се наспим. На мен ми предстоеше дълъг ден утре - право към следващата държава по трасето - Гвинея Бисау. Отказах се от всякакви намерения да обикалям още из Гамбия, видях няколко прекрасни места и това ми стигаше. Исках също така да посетя гората Макасуту, но за там трябваха пари за лодка, също и горски парк Биджило, който пък се намираше в опасна близост със Сенегамбия. Други планове така или иначе нямах, реших, че ми е било достатъчно. На плаж не исках да стъпвам, а разходката покрай реката край Тумани Тенда беше толкова яка и в дивото, нямаше дори пътека, че не исках да рискувам да си разваля последните чудесни преживявания в страната и реших да си ходя, докато още я харесвам. От Банджул нищо не видях, уж имало малко колониални сгради в центъра, но определено не си струваше да се минава през кошмарния трафик до там само заради това.
Гамбия определено няма да я забравя. Има много хубави неща, но и доста дразнители. Хората като цяло са мили, склонни са да помогнат и проявяват уважение. Изключение правят боклуците с кофти намерения, които срамят страната. Може да се нарече "страната на смъкнатите панталони" :) Все пак смятам, че е генерално най-безопасната и спокойна държава в цяла Западна Африка. Има атмосфера на такава. Не може да се обясни, просто се усеща. Също както Сенегал е точно обратното. Определено ми хареса много повече от Сенегал. По-натурална е, по-малко урбанизирана, а като добавим и факта, че си прекарах част от времето с животни, не мога да се оплача. Може би трябваше да отида повече във вътрешността на страната, на изток от Тумани Тенда, вероятно повече щеше да ми хареса, понеже е далеч от туристическите места и предполагам има по-малко дразнители.
в двора на училището, втората врата от ляво на дясно е тази на Йоанис
краб опитва да се скрие
интересно цвете
пред къщата на холандката
маршрутът ми през Гамбия


5 коментара:

Анонимен каза...

Тери благодаря от сърце за всичко което споделяш необикновен човек си. Имам един малък табу въпрос при такива ужасни условия тип в пустинята и без вода как се справяш с женския проблем цикъл? Трябва да не ти е много лесно аз също обичам да пътувам и това все ми е било една досадна ситуация. Не си длъжна да отговориш с детайли но мисля че не би ти било лесно в тези дни 🙏😳

Tery каза...

Анонимен, с всички проблеми от типа материално-физически се справям по един и същи начин - с игнориране. Това, че няма вода - приемаш го и не ти пука. Важното е да има вода да пиеш, защото такава ако липсва, тогава имаш истински проблем. А това, че няма вода да се къпеш, няма никакво значение, просто игнорираш и продължаваш напред, все някой ден ще има вода и ще се изкъпеш. Може след седмица, но какво от това, свиква се и да седиш мръсен. Не е приятно, но никога не трябва да позволяваш да влияе на настроенията и преценката ти. Аз просто не обръщам никакво внимание на каквито и да било физически проблеми, всичките ми попадат в папка "спам" на главния мозък :) Например болката... малко преди да тръгна за Кавказ миналата есен, в пристъп на ярост ритнах три пъти едно след друго чувал с цимент. В резултат кутрето на десния ми крак се поду, почервеня и болеше зверски в продължение на 3 месеца. С така травмирания крак правех преходи из планините на Кавказ следващите месеци. Не му обръщах никакво внимание, а може и счупен да е бил пръста. Оправи си се сам :) В много от пътуванията ми са се случвали подобни неща и всичко отива в графа "игнориране".

Евгени каза...

Поздравления за разказите/пътеписите! Следя ги от няколко години, и са много интересни и различни. Дават една друга гледна точка за начин на живот.

Анонимен каза...

Благодаря Тери за отговора и така трябва да е Born to be wild ��

Анонимен каза...

Благодаря Тери за отговора и така трябва да е Born to be wild