Сиера Леоне - плажове и шимпанзета

плаж River № 2

Raido - https://www.youtube.com/watch?v=3fnPwj1AMpo

Сиера Леоне се оказа неочаквано приятна изненада за мен. Представях си, че ще е просто следващата държава, през която ще претичам без нищо да видя, но всъщност престоят ми не беше лош, успях да се порадвам на шимпанзетата в Такугама и да посетя два красиви плажа. През цялото време бях в компанията на приятни местни, всичките членове на Каучсърфинг и домакинята ми Фелиша беше много мила и гостоприемна. Страната ми даде така необходимата глътка свеж въздух след всичките предни откачени държави. Сиера Леоне ми се видя най-спокойна, нямаше прояви на лудост от страна на местните, населените места не бяха никак лоши. Даже столицата имаше приличен вид и не беше дори близо до кошмарния Дакар или други подобни африкански градове. Фрийтаун (в превод - Свободния град) беше доста поносимо място. Пак имаше доза африканска бъркотия - огромно количество трафик и хора на едно място, но в много щадящ вид в сравнение с околните държави.

Сиера Леоне освен, че е сравнително приятна, има и какво да предложи на посетителя за разглеждане. Няма обекти в ЮНЕСКО, но пък има най-хубавите плажове, които видях в Западна Африка и които се намират съвсем близо до Фрийтаун. Също така двата острова Бънс и Банана са привлекателни, първият заради историческата му значимост по време на робството, а вторият, който всъщност представлява съвкупност от три малки острова - заради плажовете. Аз не посетих никой от островите поради факта, че трябва да се наеме лодка, но плажовете край самия Фрийтаун са толкова хубави (River №2, Toke и Lumley), че дори само заради тях си струва да се отиде в столицата. Други интересни места в страната са планинския район на връх Бинтумани, който е най-високият връх в Западна Африка преди Камерун (1945 м), в южната част на страната остров Tiwai, където се ходи основно за наблюдение на примати, а в национален парк Outamba-Kilimi май все още може да се видят слонове, както и други животни.

Сиера Леоне е бивша английска колония и хората масово говорят английски. Техният собствен език е крио. Страната е била в капана на опустошителна гражданска война в продължение на близо 10 години, заедно със съседна Либерия. Войната е приключила през 2000 г и от тогава хората се опитват да възстановят нормалния начин на живот. По-авантюристично настроени туристи сякаш също са се усетили, че Сиера Леоне има какво да предложи и вече не е опасната държава отпреди 20 години, така че и туризмът бавно, но сигурно се развива. Не усетих напрежение или неприязън от хората, сториха ми се общо взето благи и готови да помогнат. Според мен е най-приятната за посещение и уредена страна в района, създава усещане за спокойна атмосфера. Като изключим факта, че някои хора пак откачаха като извадех фотоапарата да снимам някое дърво или сграда, друга форма на тормоз не получих за трите дни, прекарани в страната. Обменянето на пари обаче беше много кофти, тъкмо властите бяха погнали обменящите нелегално по улиците, а в самите банки смяната на валута беше невъзможна. Единствената опция беше да се обменя с тези на улиците, а те даваха лош курс. В крайна сметка се справих със задачата и то два пъти, без да понеса загуби, за разлика от съседна Гвинея, където мисията се оказа просто невъзможна. Щеше да ми дойде в повече да мина още една държава без пукната стотинка, такива гладни времена настанаха във втората Гвинея, че ако и Сиера Леоне трябваше да я видя на празен корем, нямаше да е приятно. Е, нямаше и да е голяма драма, понеже както беше тръгнало, цяла Западна Африка я разглеждах на принципа "хвърлям един поглед и се чупя час по-скоро", та престоят ми във всяка страна беше минимален и нямаше да пукна от глад за няколко дни. Цялата тази част на Африка определено не беше моето място. Идеална е за филантропи, които обичат постоянно човешко присъствие и им се гледат крайна бедност, мизерия, пренаселеност и африкански социален бит. Крайно неподходяща е за хора, които искат да видят само природа, животни, интересни места и обичат тишината и спокойствието.

02.03.2020

Сутринта още преди изгрев бях в пълна готовност да поема по пътя към границата. Човекът отиваше на работа в 6:30 и ме откара до края на града, откъдето започваше пътят към Сиера Леоне. Походих близо половин час, когато първата кола по шосето мина и ме взе. Шофьорът отиваше в някакви мини и ме остави на разклона, където завиваше. Тъкмо слязох и ме качи човек със зелен Мерцедес, който най-вероятно беше такси, но искаше да ми помогне и ме откара до Памелап - граничния град. Докато вървях пеш последните стотина метра към границата, видях как моторист беше блъснат от кола. Събраха се зяпачи, не беше тежка катастрофа и човекът бе принуден да стане и да се справи сам с раните си, такъв е животът в Африка. Както казваха латиносите в Америка: "la vida no vale nada" (животът не струва нищо). Нормално в многобройни общества, където гъмжи от хора, животът да няма толкова стойност, колкото в една страна с население от 50 000 човека например, където оставаш с впечатление, че всички се познават и че съществуването на всеки индивид има своя смисъл и значение.

Границата определено ме впечатли. Имаше вид на истинска, даже европейска граница, а за голямо мое учудване, пунктовете на двете държави бяха обединени в една голяма сграда, а не пръснати на километри разстояние. Имиграционните даже носеха униформи. Първо получих изходящ печат от Гвинея като никой не се загледа във входящия и нямах никакви проблеми. При митничарите на Сиера Леоне трябваше да попълня формуляр и да платя 80 долара за визата на едно типче в тъмна стаичка. Не ми зададе никакви въпроси, само сложи в паспорта ми визата, която беше във вид на печат, а не стикер, след което ме пусна да си ходя.

След сградата на имиграционните имаше военен пункт за проверка и още от там започна голямото изтрещяване - всички в Сиера Леоне мислеха, че съм войник заради камуфлажната раница и панталони. Нещо повече - бяха направо сигурни, че съм войник :) Тъй като на цивилни е забранено да носят камуфлаж, всеки цивилен или истински войник възкликваше "soldier" (войник) като ме видеше да минавам по пътя. Тези на пункта ме питаха дали съм войник, казах, че не съм и настана суматоха. Накрая ме пуснаха след 101 обяснения, че в моята страна всеки може да носи камуфлаж и че това са цветовете на гората, не на войната, но занапред трябваше да започна да отговарям с "да" на всеки въпрос дали съм войник, за да си спестя евентуални проблеми. Когато им кажа, че съм, не питат повече и много се радват, не ме закачат за нищо. Егати кефа! Щом това е рецептата за спокойствие - войник ще съм в Сиера Леоне!

Хванах си стоп с бусче за Камбия, там опитах да обменя пари в банката, но беше пълен провал, искаха само големи суми и отказваха да сменят дребни пари. Продължих в посока Фрийтаун като първо ме повози лъскава кола до отбивката за Порт Локо, а после пикап с три момчета ме хвърли до Масиака, возех се отзад и беше голям кеф с вятъра в жегата. Там късметът ми удари джакпот и ме качиха двама с джип, работещи в британското посолство. Точно до него, на няма и 50 метра, се намираше това на Либерия, където исках да отида най-напред. Също там беше и посолството на Гана, на 100 метра след либерийското. Освен това хората спряха на една пресечка по пътя към посолствата, за да обменят пари с човек на улицата, така че благодарение на тях аз също успях да обменя на не чак толкова лош курс. Смених 20 евро, мислейки, че ще са достатъчни и ще ми останат дори. Не предполагах обаче, че следващите дни ще участвам по неволя в един доста разточителен начин на живот, какъвто изобщо не ми е присъщ, та накрая парите взеха да не стигат, всичките отидоха по тук-тук и мототаксита.

В посолството на Либерия веднага подадох документи - формуляр, две снимки и копие на паспорт, платих 100 евро за визата и ми казаха да си я взема утре сутринта. Трябваше да си оставя там паспорта, но въпреки това отидох до посолството на Гана с намерение да подам документи и за там, а утре сутрин да им донеса паспорта. Уви, жената зад гишето ми каза, че не могат да ми издадат виза тук, издават се само за граждани на Сиера Леоне. Беше много мила и ме посъветва да пробвам или в Монровия, или още по-добре в Абиджан, понеже Кот д`Ивоар е последната страна преди Гана и там би трябвало да ми помогнат в посолството им.

След като Гана отпадна, реших да използвам времето си във Фрийтаун да взема поне още една виза - тази за Мали. Консулството беше на около 40 минути ходене в посока центъра, а консулът беше приятен и спокоен човек, взе ми документите - формуляр и две снимки, след което ми каза, че може утре да платя 70-те долара (65 евро, приема в евро) такса, когато си донеса паспорта.

С голямо облекчение, че ще получа цели две визи и че е било супер лесно, поех към центъра. Много приятно ме изненадаха западноафриканските визи досега. Имаше минимум изискани документи, никакви въпроси и разправии, издаваха се бързо и нямаше дни или седмици чакане. Явно много пътуващи чужденци бяха минали по този маршрут, та хората по посолствата бяха свикнали и не създаваха проблеми. А аз имах в раницата цяла купчина разпечатани фалшиви хотелски резервации и самолетни билети, които почти не влязоха в употреба.

Когато стигнах центъра, най-после за първи път от много дни насам, успях да намеря интернет кафе. Последно имах достъп до нет в Сенегал, така че нямаше как да си търся домакин от Каучсърфинг. Обаче тъй като трябваше обезателно да остана във Фрийтаун заради визите, писах един смс от телефона си на другарчето (онова, с което пътувах в Латинска Америка) да ми потърси хост в града, понеже аз нямам достъп до нет. И то ми намери, прати ми на смс адреса и телефона на Фелиша, която бе предложила да ме подслони. Според гугъл мапс в интернет кафето адресът й беше на 1 км от него и се намираше съвсем на пъпа на центъра. След като извървях пеш целия град от либерийското посолство до тук, оставаше съвсем малко до дома й. Писах й от интернет кафето и се разбрахме да й звънна като стигна на адреса. Походих още малко и се озовах на улица Годерич, където мислех, че живее. Помолих едни момичета за телефон, обадих се и ново пет - оказа се, че не живее на улица Годерич, а в квартал Годерич, който е на другия край на града, даже по-далеч от където аз започнах ходенето си днес. Фелиша обясни по телефона на едно от момичетата да ме качи на тук-тук (в Сиера Леоне се наричат ке-ке и са споделено такси) и да каже на шофьора къде да ме остави. Момичето взе много присърце задачата да ми помогне, с доста усилия ми спря ке-ке, които все бяха пълни и от центъра сякаш не беше лесно да се хванат. Обясни на шофьора къде да ме остави и след около час и нещо в трафика пристигнахме. На бензиностанцията в Lumley ме чакаха Фелиша и Абдул - друг каучсърфър и неин приятел. Качихме се на второ ке-ке до дома на Фелиша, където се запознах с родителите й и срамежливите й две сестри. Фелиша ме настани в нейната стая, а тя се премести при сестрите си. Стаята имаше самостоятелен душ и тоалетна, също и климатик - голяма глезотия. Тъй като нямаше отварящ се прозорец, без климатик вътре би настанало задушаване и искам - не искам, трябваше да го ползвам.

Фелиша беше супер мила и гостоприемна, веднага ми сервира чиния ориз и листа от сладък картоф - вкусно! Друго традиционно ястие тук е листата от касава - едно от малкото веге неща в местната кухня. С него обаче трябва да се внимава много, защото обикновено го готвят заедно с месо или пък слагат месни бульони вътре. Тоест за да става за ядене, трябва да е приготвено специално за вегани, не че по принцип можете да си го поръчате някъде навън - ще е с месо обезателно. Почерпиха ме и току що нарязана диня, която страшно ми се услади, умирах за плодове! Пътувах в Африка, а ядях по-малко плодове, отколкото вкъщи...

След като хапнах и се изкъпах, Фелиша предложи да излезем да се срещнем с нейни приятели. Те сякаш редовно се събират, а когато някой има гост от каучсърфинг - задължително. Качихме се тримата с Абдул в едно ке-ке и седнахме на лъскаво заведение край плажа Лумли, който така и не видях през деня, но дори и нощем имаше вид да е много приятен. Заведението предлагаше основно италиански сладолед - супер скъп и сякаш голям лукс в тази част на света. Някои ядоха от него, други пиха бира, бяхме общо 7 човека и си говорехме всякакви интересни неща до към полунощ. Освен мен имаше още един бял на име Майкъл, който наскоро беше пострадал от нападение на куче, както и един азиатец на име Ян, чийто корени бяха от Южна Корея, но той беше роден и живял цял живот в Колорадо, САЩ, така че се чувстваше американец и дори не говореше корейски. Намерихме доста общи теми с всички и компанията беше приятна, разпитваха ме доста и за пътуването, особено на Ян му беше много интересно как се стига на стоп от Европа до тук. Разбрахме се утре пак да се съберем, а като стана полунощ, всички се разотидохме. С Фелиша се прибрахме и си легнах да спя под климатика, нагласен да държи температурата на 16 градуса. За първи път си ползвах спалния чувал да се завия с него, откакто бях в Африка, беше много приятно.

на стоп отзад в пикапСиера Леоне бе единствената страна, в която видях доста социални реклами по пътищата

на влизане във Фрийтауннадолу по улицата, където са посолствата на Либерия и Ганапо булеварда, водещ към центъра

река, пълна с боклук :(

боклук и пак боклук...

тук-тук или ке-ке в Сиера Леоне

из центъратова дърво е националният символ на страната, намира се точно в центъра на града

03.03.2020

Сутринта излязох рано, за да стигна до посолството в около 9:00. От дома на Фелиша беше доста ходене до там, но стигнах дори 15 минути преди да отворят. Взех визата и газ към посолството на Мали. Дадох си паспорта, платих таксата и консулът ми каза да се върна след час да взема паспорта с визата. В това време успях да закуся и да открия интернет кафе наблизо, от което се възползвах. След като си взех визата, тъкмо стана обяд и се прибрах у Фелиша. Тя много искаше да ме разведе днес из интересните места в града, така че първо взехме ке-ке до центъра, където посетихме музея. За съжаление и в Сиера Леоне има двоен стандарт в цените за чужденци и местни, та аз трябваше да платя цели 4 евро за билет. Вътре не може да се разглежда спокойно, понеже през цялото време едно типче, работещо като гид и пазач, ти виси на главата. Първо ти разказва за традициите и културата, а после сякаш те юрка да разгледаш по-бързо, понеже си е свършил работата и няма търпение да излезе отпред на входа и да седне на сянка да си цъка на телефона. Ама аз така не обичам. Когато вляза в музей, разглеждам всеки експонат и чета всички информационни табелки, което отнема доста време. Сега заради Фелиша бързах колкото можех, а и музеят беше доста малък. Освен това по непонятни за мен причини, беше разрешено да се правят само 3 снимки, поне така каза гидът. Това много ме озадачи, но успях да изпрося 4 все пак.

Фелиша не обичаше да върви пеш като повечето африканци. Може би причината е донякъде факта, че всички ходят с отвратително неудобни джапанки от онези с лента между първия и втория пръст, с които сигурно и на 200 метра ще ти се образува рана ако вървиш. Поради това не се разходихме по други улички на центъра и добре, че поне успях да видя голямото дърво вчера, то се намира съвсем близо до музея и е национален символ на страната. Вчера го снимах, при което една жена започна да ми се кара отдалеч. Минаващо по тротоара момче пък започна да се кара на жената да ме остави на мира и ми каза,че нямало проблем да си снимам. Така и не разбрах какво им беше на тия западноафриканци по отношение на снимането. Поне тях да снимам - разбирам да не искат, но дървета, сгради....

Фелиша спря едно ке-ке и се върнахме обратно до нейния квартал, взехме Абдул и Ян, след което се отправихме към известния плаж River №2. Понеже не ми беше удобно Фелиша да плаща всички ке-кета, макар да беше нейна инициатива да се возим, през този ден аз ги плащах повечето и заради това похарчените ми пари скочиха рязко в сравнение със всички предни държави. Ако разглеждах самостоятелно, щях да вървя пеш през цялото време, а до плажа щях да стопирам, понеже е малко далеч от града. Но с компания нещата се случваха по-различно, за всяко едно ходене където и да е, вземахме ке-ке или мототакси. Толкова таксита май за целия ми живот не ми се събират.

За посещение на плажа също има входна такса 1 евро. Намира се на 16 км от града, от едната му страна е реката Номер 2, а зад нея се виждат планините на национален парк Западен полуостров. Плажът е с бял пясък, много е красив и чист като изключим наличието на малки стъкла по пясъка, трябва много да се внимава като се ходи. С Ян събрахме доста и ги изхвърлихме на определено място, та поне почистихме малко плажа. Абдул събираше миди, аз също си взех няколко. Разходихме се до близкия край на плажа, а от другата страна беше прекъснат от река, която се минаваше с дървена пирога. Уговорката беше да вървим пеш до не толкова далечния плаж Токе, но в последствие Фелиша и Абдул се отказаха от ходенето, понеже явно им се стори доста, а аз и Ян тръгнахме като преди това имахме разправии с лодкаря. За да минем от другата страна на плажа и да продължим пеш, трябваше да вземем лодката, понеже не ми се плуваше с фотоапарат, нито на Ян с телефона му :) Разбрахме, че струва само 1000 леоне или 0,10 евро да ни превози лодкарят до другата страна, но той отказа, защото за нас цената била по 5000. Страшно се вбесих и отказах да отида, Ян също се ядоса и се обади на негов познат, който беше приятел на лодкаря и дойде веднага. Ян редовно идваше тук и водеше посетители, извади от раницата си билети за седмици назад, беше завързал приятелство с един от местните и сега този местен дойде да се застъпи за него пред лодкаря. Всичко веднага се уреди и се повозихме на лодката безплатно дори.  

Походихме по плажа нататък, но на Ян май не му се вървеше чак до Токе и реши, че ще вземем мототаксита, за които Абдул му беше казал къде се намират. Качихме се на два мотора, местните караха като ненормални по изровения черен път и на два пъти моторът, на който се возех, поднесе на пясъка. Като се озовахме на плаж Токе, веднага ни нападна тумба местни, предлагащи какво ли не... кокосови орехи, разходка с лодка, храна.... Ян се опита да ги отсвири деликатно и възпитано, а аз изобщо не им обърнах внимание и продължих нататък по плажа, за да се отдалеча колкото може повече от дразнителите. Явно няма африкански плаж, на който човек да може да намери спокойствие. Разходихме се до края и ни се лепна едно момченце, което не се махаше, колкото и пъти Ян да му кажеше да си ходи. Накрая се изнервихме от постоянното човешко присъствие и си тръгнахме от плажа, реално само се разходихме по него без никъде да спрем да му се наслаждаваме.

Взехме мототакси обратно до другия плаж като този път минахме по главното шосе, което не е асфалтирано и е в ужасно състояние. Така си спестихме лодката обаче. На всичко отгоре не намерихме два мотора, чиито шофьори да се съгласят да ни возят на нормална цена, а само един. Всички други искаха твърде много пари. Така се натоварихме трима на един мотор, беше ми за първи път в живота и беше егати шоуто. Стискаш се здраво с коленете си и бедрените мускули за седалката, понеже няма какво друго да държиш, освен металната част до седалката най-отзад на мотора. А този, който седи в средата, е само на мускулите на краката си, понеже не може да стигне металната част зад седалката. Номерът е и да не се допираш изобщо до никой друг, поне за мен това беше най-важното, както и да не изхвръкна, и много омалях при дългото возене. Беше забавно поне, а местният караше горе-долу прилично и не ни затри. Покрихме се целите с червен прах от пътя, беше изключително прашно!

Фелиша и Абдул ни срещнаха на главния път, откъдето вече взехме минибус за града. Не можеше да запали и трябваше да слезем да бутаме, весело беше и за разлика от мототакситата, возенето беше евтино. Освен това мототакситата са много рискови. Един шофьор, който ме вози на стоп, ми беше казал, че откакто са ги въвели в столицата, на ден има поне 5-10 ранени и загинали в ПТП.

Обратно у Фелиша първата ми работа беше да се изкъпя, за да отмия червения прах, след което имах време да почета книга, докато тя си направи следобедната дрямка. Привечер отново ме почерпи диня и излязохме на среща с другите каучсърфъри, този път дойдоха още повече хора. Срещата беше пак на заведение в Lumley, това беше точно на плажа и сервираше храна и напитки, музиката беше силна и имаше билярдна маса. Бяхме само ние, нямаше други хора по масите. Дойдоха всички от вчерашната среща плюс още доста нови, все активни каучсърфъри и едно момиче от Нигерия, което беше на пътешествие в района и явно понякога разнообразяваше отсядането по хотели с каучсърфинг. Двама от другите каучсърфъри също бяха предложили да ме подслонят, след като другарчето беше писало, че си търся домакин, но понеже първо приех да остана при Фелиша, с тях само се срещнахме. Много се зарадвах, че в тази страна има такова макар и малко, но много активно каучсърфинг общество. Вечерта мина приятно, Фелиша взе от заведението ориз със зеленчуци за мен, говорехме си с всички до късно. Разприказвах се с мароканец от Тетуан, живеещ в Холандия и дошъл явно по работа тук. Единственото нещо, което ми направи лошо впечатление на срещата беше, че в даден момент всеки си седеше и цъкаше на телефона и имаше мигове, когато никой с никого не говореше, всички си бяха на телефоните, а аз ги зяпах с изумление, сякаш бях на среща със зомбита. По някое време дори отидох на плажа да гоня крабове на светлината от лампите на ресторанта и мина доста време преди да забележат, че ме няма :) В Африка тези отвратителни "умни" телефони са навлезли не по-малко от целия останал свят и африканците също се превръщат в безмозъчни зомбита, които при всяка възможност зяпат в екранчето и мажат с пръст.

Прибрахме се пак в полунощ и си легнах в охладената от климатика стая. Размишлявах върху билбордовете със социални реклами в Сиера Леоне. Това е първата държава в тази част на света, където видях много такива... имаше доста в стил "Карайте бавно", "Пазете се от СПИН", "НЕ на насилието над жени", "Долу ръцете от нашите момичета", "Твоята земя е твоя живот, пази я" и т.н.

в музея

църква в центъра

возене в ке-ке

плажът River №2 - с бял пясък

ценоразпис на входа на плаж River №2масите може да се наематна разходка с Фелиша, Абдул и Ян

реката и лодката, превозваща всеки желаещ да пресече от другата страна на плажа

местни ще се качватна лодкатаот другата страна

реката и океана

плаж Токе

палми на Токереката, вливаща се в океана на плаж Токеостровчета

плаж Токе

04.03.2020

Днес ми предстоеше да си тръгна от Фрийтаун, но преди това очаквах с нетърпение срещата с шимпанзета в Такугама - гора, в която се отглеждат оцелели сирачета и живели в плен изтезавани примати, пострадали от лов (майките на сирачетата са били убивани за месо), живот в плен и всякакви мъчения, нелегална търговия... Целта на Такугама е да отглежда малките и големи шимпанзета като те минават през няколко фази и крайната цел е да бъдат освободени в природата. И понеже има изключително малко останала природа в страната, са набелязали един остров насред река, където да освобождават шимпанзетата, понеже са лоши плувци. Така ще могат да живеят в природата без да стават отново жертви на хората. Фазите, през които минават в Такугама, са от плен в клетки за най-малките и травмирани, през широки пространства, където има инсталирани въжета и катерушки, после ги пускат в оградена гора но на малко пространство, а след това - в доста по-голяма гора, където са свободни и трябва да отвикнат от присъствието на хора, да си намират сами храна и да се върнат обратно към връзката си с природата.

Посещението на парка става само с гид и само в определени часове през деня - 10:30 и 12:00 като трябва да бъдете точни, в друго време не се допускат посетители. Цената е 150 000 леони за чужденци, това е около 15 евро. Разходката продължава около час и половина и ви показват всички фази. За мен лично времето е страшно малко, за да се почувстваш наистина по-близък с шимпанзетата, но поне дава бегла представа за живота им там. Ето едно кратко филмче (на английски) за Такугама - https://www.youtube.com/watch?v=qE_xqWmDPHQ

Преди да отидем в Такугама обаче, трябваше да обменя пари, за да си платя билета за там. Фелиша също пожела да дойде с мен и спряхме първо в града до банката. В две различни банки отказаха да ми сменят пари, а момчетата, обменящи на улицата, даваха курс, при който от 20 евро щях да загубя 3. Отказах се и започнах да си мисля, че няма да ходя в парка изобщо при това положение, но Фелиша предложи да ги обменя с нея на нормален курс, а тя после щяла да намери начин да си ги смени обратно. Така и направихме, след което взехме ке-ке до една спирка за минибуси, от там с такъв стигнахме почти до входа на парка, но понеже Фелиша не искаше да върви пеш, минахме последния километър с мототаксита. Така и не разбрах защо дойде с мен чак до тук като нямаше да влиза при шимпанзетата, а щеше да се връща обратно, явно само за да ме изпрати. Много мило момиче и много гостоприемна! Разделихме се на входа, аз се записах за тура в 10:30, платих 15 евро за билета и зачаках десетина минути до началото. Събра се група от около 5-6 човека и гидът ни поведе по трасето.

През цялото време на моето посещение ми беше страшно тъжно, понеже освен загрижените хора, работещи там и добре гледаните в момента шимпанзета, виждах и това, което човеците са им причинили, за да са тук сега. Бракониерството продължава с пълна сила, изсичането на горите лишава малкото останали в дивото примати от възможност да се скрият. В същото време Такугама хвърля някаква малка светлина в края на тунела, че поне тези шимпанзета ще бъдат върнати в природата. И част от тях вече живееха в гората в последната фаза. За жалост обаче всеки месец има новопристигнали сирачета, а глобата за убито шимпанзе е по-малко от долар, тоест законът няма никакъв смисъл и дори да се приложи, никой не го е грижа, че ще го глобят 1 долар. Цялата кауза ми се струва обречена поради непрекъснато увеличаващата се популация от безмозъчни човеци, които изобщо не ги е грижа за животните, а в същото време техните популации намаляват всяка минута.

Надявам се силно парите от билетите на туристите да отиват за шимпанзетата и предполагам е така, понеже изхранването им струва скъпо. Докато вървях по пътеките на Такугама, си мислех колко много искам да живея в свят, в който няма нужда от подобни места... в който няма природозащитни организации, не съществуват Грийнпийс и еколози, просто защото природата няма нужда да бъде опазвана от нищо. Вместо това обаче нещата вървят към момент, в който природата наистина няма да има нужда от опазване, но не защото човекът се е осъзнал или е изчезнал, а защото нея самата вече я няма...

Първо минахме покрай клетките с новодошли бебета, гидът обясняваше всичко за живота им там, за особеностите на шимпанзетата като биологичен вид. В ограденото пространство на следващата фаза един от работниците ги хранеше, после ги наблюдавахме как играят и се катерят по въжетата, имаха и малко басейнче. По-нататък навлязохме по пътека в гората и накрая стигнахме до шимпанзетата в последна фаза на адаптация, те дойдоха да ни замерят с камъни, понеже някои от тях преди са били в плен на хора и са били измъчвани, та сега като видят човек, хвърлят камъни. Минахме и през малко музейче с информация и снимки, там гидът ни разказа за известните шимпанзета Бруно и Пинки. Бруно е най-известното шимпанзе в страната и дори има книга, написана за него от Пол Глин - "Крал Бруно". През 1989 г. Бруно е бил сираче, изложено за продан в клетка на улицата. Счетоводотелят Бала и жена му се смилили над него, понеже изглеждал болен и недохранен, купили го за 30 долара и го отгледали в дома си. После спасили по същия начин още едно шимпанзе на име Джули, но с времето те пораснали и станали невъзможни за отглеждане у дома.

Няколко години по-късно световният експерт по шимпанзета Джейн Гудол, заедно с Бала, успели да издействат площ от правителството на Сиера Леоне за основаване на Такугама. Две години след това паркът бил дом на 24 шимпанзета, а Бруно бил техния шеф. Той бил по-едър и силен от всички, а книгата, написана за него, описва как шимпанзетата са оцелели по време на гражданската война, когато бомби са падали наблизо и войниците са ползвали неколкократно парка за своите нужди. Някои от тях дори заплашвали да застрелят шимпанзетата, но славата на Бруно ги пазела.

През 2006 г. 31 шимпанзета успели да избягат като в последствие всички от тях, освен 4, се върнали. Един от изчезналите безследно бил Бруно. Преди да потъне в гората обаче, групата на избягалите шимпанзета начело с Бруно, убила шофьор на такси, който се оказал на неподходящо място в неподходящ момент. Шимпанзетата успели да получат поне мъничко отмъщение за страданията, които са им причинявани от най-ранна възраст. Макар че едва ли това е била причината да го убият, по-скоро са се почувствали застрашени и са атакували.

Историята на Пинки не е с толкова добър край обаче. Тя е първото документирано шимпанзе албинос. Козината й е била бяла, имала е едно синьо и едно кафяво око. Постъпила в Такугама през 1999г, успешно се интегрирала с другите шимпанзета въпреки различния си външен вид, но за съжаление 3 години по-късно починала по неясни причини. Ето снимка на Пинки, взета от интернет:

Ето и страницата на Такугама с филмчета (всичко на английски) - https://www.tacugama.com/media/#videos

След посещението ми в Такугама, се отправих към главния път да хвана стоп в посока Бо - втория по големина град в Сиера Леоне, през който минава пътят към границата с Либерия. Искаше ми се да посетя още едно място в страната - остров Tiwai, разположен в река Моа който е защитена територия и може да се видят шимпанзета и маймуни Диана в дивото, но прецених, че няма да мога да си го позволя и трябва да си пазя всичките пари за визи, а за да се стигне до там бяха нужни пари, най-малкото за входната такса и за лодките през реката. Така че се отправих към границата с Либерия, която бе далеч, но пък пътят до Бо беше идеален и се пътуваше бързо.

Първо ме взе бусче с двама, които ме дръпнаха доста далеч от района на Фрийтаун, а след тях имах късмет със стоп с човек за Масиака. Беше много приятен и интелигентен, разбираше проблема с пренаселването на Африка и доста време говорехме по въпроса. В Масиака си купих 4 банана и ги изядох за обяд, походих около час в жегата и хванах стоп с човек, пътуващ директно за Бо. Колата му беше джип и изобщо не предположих, че другите возещи се пътници си плащат все едно беше такси. Към мен обаче Ибрахим - така се казваше шофьорът, се държеше много уважително и като към гост. Не само не отвори дума за пари, но и ме покани настоятелно да пренощувам в дома му, понеже докато пристигнахме беше вече 5 следобед и скоро щеше да се стъмни. В неговите очи моето пътуване явно изглеждаше като подвиг и той не спря да повтаря, че родителите ми трябвало много да се гордеят с мен. Е, аз бях на друго мнение по въпроса, но всеки вижда нещата от неговата си камбанария.

Първо минахме с колата по улиците на Бо да ми покаже града, щракнах някоя снимка през прозореца, след което се прибрахме в дома му. Посрещнаха ни жена му и трите му дъщери, всичките бяха много срамежливи и постоянно помагаха на майка си в домакинската работа. Той веднага заръча да ми приготвят варена касава (маниока) и хапнах с голям кеф. Къщата беше занемарена и мръсничка, но това нямаше значение така или иначе. Успях да се полея с кофа вода, но спането беше трудно вътре заради жегата в стаята, токът беше спрял и не дойде изобщо, така че не можеше да се включи вентилатор и задухът беше пълен. Лежах си върху чувала цяла нощ, къпейки се в собствената си пот, а на сутринта първата ми работа беше да се полея отново с кофа вода. Ибрахим разказа, че платил маса пари за течаща вода, но още не му били прекарали и не се знаело кога ще стане, та сега носеха вода в кофи от съседите. А токът както навсякъде в Западна Африка ту идваше, ту си отиваше, явно беше "променлива величина". Ибрахим с голямо любопитство ме разпитваше за живота в България и изяви желание да дойде да живее там със семейството си. Нямаше понятие от географски карти и като му показах моите, не можеше да установи къде е дори собствената му страна. Обясних му, че културата в България и в Сиера Леоне е много различна и ако той дойде да живее при нас, а аз например тук, ще ни бъде изключително трудно да се адаптираме и според мен никой няма да успее да издържи и да се чувства добре. Надявам се успях да го убедя, че тук си му е добре и в България няма да е приятно за него и семейството му, особено наблегнах на студа, който за късмет отказва някои от негрите да се местят в Европа.

Вечерта мина в приказки, а нощта - в безсънен задух и жега, но на сутринта пак имах свежи сили да се отправя по пътя към новото неизвестно - Либерия. Преди да отпътувам обаче, Ибрахим ме откара до пекарната си, за да видя как се прави хляба. Беше чудесен старт на деня, интересно ми беше да надникна вътре и дори получих два хляба за из път. Даже и да не можех да обменя пари в Либерия, нямаше да гладувам :)

входът на Такугама

информационна табелаБруно и Пинкив свободната зона без клетки

гледач ги храни

приматите в Африкабракониерство и търговия ...гидът обяснява

в най-свободната горска част

по пътеката

призив да не се яде месо от диви животнигорите край Такугамазабавен знак :)в град Бо

варена касавав пекарната на Ибрахимето го и негопещтапресен хляб за продажбатова детенце опипваше хляба и никой не му се караше

река по пътя след Бо

маршрутът ми през Сиера Леоне