 |
| тази седмица по рилските била :) |
Обратното броене наскоро започна и в момента съм на 1 ден време от старта на пътешествието.
Ще си позволя едно лирично отклонение, в крайна сметка това е личен блог, а единственото нещо, което имам желание да оставя след себе си на хората около мен, са мислите и гледната ми точка, нищо повече от това. Дори и тях не определям като нещо стойностно и важно, но като нямам друго, предлагам каквото имам :) Мислите ми са ужасно разбъркани и понеже постоянно размишлявам, кашата в главата ми е пълна и пиша несвързано, за което се извинявам.
Ще започна както обикновено - с музика. Тя толкова добре казва почти всичко, което имам да кажа.
https://www.youtube.com/watch?v=cl4cLEToPfc
"Society"
It's a mystery to me
We have a greed with which we have agreed
And you think you have to want more than you need
Until you have it all, you won't be free
Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me
When you want more than you have, you think you need
And when you think more than you want, your thoughts begin to bleed
I think I need to find a bigger place
Cause when you have more than you think, you need more space
Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me
Society, crazy indeed
Hope you're not lonely without me
We have a greed with which we have agreed
And you think you have to want more than you need
Until you have it all, you won't be free
Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me
When you want more than you have, you think you need
And when you think more than you want, your thoughts begin to bleed
I think I need to find a bigger place
Cause when you have more than you think, you need more space
Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me
Society, crazy indeed
Hope you're not lonely without me
.....
Society, have mercy on me
I hope you're not angry if I disagree
Society, you're crazy indeed
I hope you're not lonely without me
Броени дни преди да замина избрах за пореден път да "избягам" от лудостта човешка и се скрих в едно от любимите си убежища - Рила.
Планината - едно от малкото останали все още неунищожени места в България, особено над 2000 метра, където за огромно мое щастие микро климатът е неподходящ за виреене на двуноги същества с умни телефони и мощни коли. Та докато обикалях билата на Рила с изпълнено с възхищение и уважение сърце, размишлявах по един, даже няколко въпроса, които ме мъчат долу в ниското и правят живота ми в последните години още по-тегав, отколкото щеше да е ако не осъзнавах какво става около мен.
Синдромът на съвремието: " Да бъдеш или да имаш?!"
Странно нещо са хората от 21 век. Наскоро си говорехме с един човек, че имаме сериозни проблеми в комуникацията, тъй като казвам точно това, което мисля и искам да кажа, а той не го възприема точно както го казвам, а както му се иска да го чуе, понеже е свикнал да общува само с хора, които казват нещата не точно както ги мислят, а по-деликатно. Тъй като "служа" на отдавна умрели и погребани ценности, не успявам да разбера заобиколките и разнообразието от маски на съвременното общество и как е възможно да казваш, мислиш и правиш три различни неща, без това да бъде осъждано от околните. Даже напротив - почти всички правят така. От ден на ден осъзнавам, че все повече се отдалечавам от тази реалност и в съвсем близко бъдеще няма да има място за мен не само сред хората наоколо, но и в света на хората изобщо.
Не е особено лесно да тръгнеш на пътешествие, да оставиш тези, които обичаш и да живееш в непрекъснат стрес дали са добре. Още по-трудно обаче е да се върнеш. Защото знаеш много добре какво те очаква - същите закостенели, сдухани, битови, материалистични хора, които за времето, в което си отсъствал, не са помръднали и с милиметър в личностното си развитие. И което е по-страшно - не са искали да помръднат. Защото за тях това не е важно. Те са се изучили, разработили, размножили и край - развитието секва, само материалното такова продължава. Понатрупали са още благини и са си "улеснили" живота с най-съвременните технологични извращения.
Никой от тях не осъзнава, че ти не си същия човек след всяко пътешествие, че си научил толкова много, колкото едва успяваш да поемеш и осмислиш. Пропастта във взаимоотношенията става все по-дълбока, а разочарованието е главният спътник на завърналия се от странство. Не е страшно, че никой не те разбира, страшното е, когато осъзнаеш, че никой около теб не може да те разбере, дори и да иска. А те и без това не искат. И най-страшното е, че ги обичаш! Толкова ги обичаш, че се връщаш при тях всеки път. И после съжаляваш... отново и отново. Ужасно е да се разкъсваш между това да си с близките си и това да правиш нещата, които обичаш. Да се опитваш непрекъснато да балансираш между двете, а всички да ти се сърдят, че правиш нещо различно от това да им угаждаш. Преди няколко години осъзнах нещо, което ме потресе и натъжи много. Някои хора ми пишат на мейл или в блога, че ги вдъхновявам с пътешествията си. Осъзнах, че не познавам нито един човек, който мен да ме вдъхновява и да ми служи като личен пример. Разочарованието ми от всички наоколо произлиза от това, че няма никой, променящ се към по-добро. За сметка на това пък има много, променящи се към по-лошо. Добре, че е негово величество Автостопа - благодарение на него се убеждавам, че все още има и хора с акъла си, различни хора с алтернативни виждания или с виждания изобщо. Не само зомбита и сърдитковци.
От друга страна обаче осъзнах, че въпреки цялостното си огорчение и разочарование от живота, постъпките на хората около мен и човечеството като цяло, съм много, много богат човек. Ако богатството на всеки се измерва според това, което е имал възможност да види и преживее, това, върху което е имал шанс да се замисли и времето, което е имал, за да бъде себе си, да прави това, което истински обича, да опознае света, да си направи изводи от видяното и дори да ги сподели с други хора - то аз съм милиардер. Сърцето ми е изпълнено колкото с мъка, толкова и с благодарност. Огромна благодарност към това, което светът ми е дал - всеки къс природа, всяко животно, растение и добронамерен към мен човек. Зная, че никога няма да мога да му се отплатя за всичко получено.
Всяко едно пътуване за мен е шанс да намеря отговор на още някой важен въпрос, който ме измъчва. Непрекъснато наблюдавам и анализирам видяното на път и едно от нещата, които най-много ме потриса и изумява, е надминалата всякакви обозрими представи човешка алчност и стремеж към материални блага, които са силно застъпени във всички държави, без значение бедни или богати. На никой никога не му е достатъчно. Хората винаги искат още и още, от всичко по много, все не им стига. Тези в бедните държави много искат да имат всичко, което имат онези в богатите. Европейците и американците пък искат да имат още по-хубави и скъпи неща от тези, които вече имат. Осъзнах, че в целия свят, всяко едно действие или бездействие по който и да е въпрос, се дължи на три неща: Его, Суета и Мързел. Това са тримата неофициални господари на днешното човечество. Огромна част от хората са безобразно влюбени в себе си, приели са се за важни като това се отразява на всички аспекти в живота им. Общо казано има две неща, които ги интересуват на съзнателно и подсъзнателно ниво - дали имат най-доброто от всичко за себе си (Егото) и как ги възприемат другите -дали ги харесват и им завиждат (Суетата). От страната на егото започват безкрайните "грижи" за себе си - да ядат най-здравословната "био" храна, да носят маркови скъпи дрехи, да карат съвременна "безопасна" кола, да живеят в голяма къща.... От страната на суетата пък важното е кой каква позиция заема в обществото, в кариерата си, какво образование има, къде ходи на почивка и какви снимки си е качил по социалните мрежи да се похвали, каква жена/мъж има - да са успели и хубави, че да завиждат другите, какъв "умен" телефон си е купил, колко е красив/а той самият..... И накрая, но не на последно място, идва негово величество Мързелът, който с размах подема мъничкото останало натурално и човешко у двуногото същество, разплува го до неописуеми размери и превръща съществото в една жалка, обездвижена и лишена от способност да мисли креатура, зависима от всяко едно материално нещо, било то кола, телефон, хладилник, супермаркет...........
В бедните държави, където хората нямат масова възможност да притежават кола, ясно се забелязва, че никой от тях не би ходил пеш ако може да си купи автомобил, а тези, които не могат, винаги ще дадат последните си стотинки за автобус. В много домакинства няма ток например, но хората имат възможно най-лъскавия телефон, който са успели да си купят със спестявания от няколко заплати.
В "развитите" държави пък хората не слизат от колите, ходят до магазина, съседа, работата... все с кола. Колата всъщност замества краката им. И дори в миговете когато се появи слабата нужда от движение и спорт, до спортната площадка или парка отново се ходи с колата.
Хасковските улици се пукат по шевовете от коли. Междублоковите пространства са толкова задръстени от таралясници, че все по-често има боеве за паркоместа. В почти всяко МПС има по едно човече, което "върти геврека" на път към магазина, центъра, баба си... въобще към места, които са достъпни с макс 10 минутно ходене с онези вече ненужни израстъци, наречени крака. Или 2 минути с онова нещо на две колела, дето се въртят педалите. :) Въздухът става все по-мръсен, хората тровят собствените си деца без въобще да се замислят. Единственото същество в цялата природа, което само се унищожава напълно осъзнато - човекът!
Също толкова ужасяваща е зависимостта на хората към супермаркетите. Вече всичко идва от там, масата народ няма идея как да си насади краставици например и въобще как изглежда кое да е култивирано растение. Тъй като през цялото време докато съм в България, се занимавам много активно със земеделска работа, зная отлично вкуса на плодове и зеленчуци, расли само на слънце и вода, понеже отглеждам точно такива. Несравними са с боклуците от магазина. Докато пътуваш е нормално да ядеш боклуци, но хората цял живот ядат именно такива поради грандиозния мързел да си отглеждат сами храната. Къщи и дворове по селата се продават на безценица и мераклии да ги купят и да работят в градината - няма. Ако някой изобщо ги купи, то често е турчин, който директно бетонира всичко около къщата си (имам много такива примери навсякъде около моята градина). Загубва се безвъзвратно най-жизненоважното умение - да си отглеждаш храната.
Уникално е чувството на пълно облекчение, когато осъзнаеш, че нищо не ти е нужно. Чувстваш се толкова лек, готов си с лека ръка да се разделиш с хилядите си материални придобивки ако имаш такива, и да не придобиваш никакви нови ако нямаш. Миналата седмица ходих да разпродавам на битака в Димитровград за втори път през живота си, първият беше точно преди Южна Америка. През последните години разпродавах по интернет на безценица почти всичко, което имам и което няма сантиментална стойност, оставих си само книгите, спомените и малко дрехи. Все още не мога да събера цялото си имущество в една раница, но драстично го намалих като нямането стана цел само по себе си. Удовлетворението и облекчението ми от нямането са гигантски! Колкото повече неща продавам и подарявам, превръщайки ги в проблем на някой друг, толкова повече осъзнавам, че наистина не ми е нужно нищо. Дори по време на пътуване раницата ми намалява като обем и тежест всяка година. Просто няма какво да слагам в нея, освен наистина жизнено необходимите неща.
В никакъв случай не твърдя, че когато човек е избрал да няма, то той непременно ще бъде. Но поне има шанс! Гарантирано по-голям шанс от тези, които работят, за да си купят едно, второ, трето... Които купуват повече пространство, за да си държат вещите. Които вярват, че са им нужни мебели, ел уреди, умни телефони, купища дрехи, коли и т.н., за да живеят.
Концепцията на предстоящото пътуване до голяма степен ще включва и пренасянето на идеята за нямането по света. Ще се опитам да обясня на хора, които срещам и които имат интерес, че на човек му е нужно съвсем малко в живота, а личностното развитие и бъденето си струва да бъдат разгледани като перспектива за добруване и качествен живот, а не количествен.
Багажът ми е вече събран, мислите и емоциите ми препускат във всички посоки и очаквам едновременно с вълнение и голяма тъга от раздялата деня след утре, когато отново ще се отправя към неизвестното. Вълнувам се сякаш за първи път тръгвам на пътешествие. Тъгувам сякаш за първи път оставям близките си. Всяко пътешествие ми е като първо и емоциите врят и кипят. Тъжно ми е също така, че оставям градината, колелото, книгите си, всички любими занимания като китарата, на която тъкмо започнах малко по малко да просвирвам. Надявам се да има много китари по пътя и готини хора, които да ми дават да свиря. :) И така, време е за още един ден у дома, след което влизам в онова, което хората наричат "зона на комфорта", визирайки ежедневието си. За мен това е живота на път - най-комфортната ми зона, която все по-трудно напускам в последно време.
За завършек - една перфектна хармония:
Не е особено лесно да тръгнеш на пътешествие, да оставиш тези, които обичаш и да живееш в непрекъснат стрес дали са добре. Още по-трудно обаче е да се върнеш. Защото знаеш много добре какво те очаква - същите закостенели, сдухани, битови, материалистични хора, които за времето, в което си отсъствал, не са помръднали и с милиметър в личностното си развитие. И което е по-страшно - не са искали да помръднат. Защото за тях това не е важно. Те са се изучили, разработили, размножили и край - развитието секва, само материалното такова продължава. Понатрупали са още благини и са си "улеснили" живота с най-съвременните технологични извращения.
Никой от тях не осъзнава, че ти не си същия човек след всяко пътешествие, че си научил толкова много, колкото едва успяваш да поемеш и осмислиш. Пропастта във взаимоотношенията става все по-дълбока, а разочарованието е главният спътник на завърналия се от странство. Не е страшно, че никой не те разбира, страшното е, когато осъзнаеш, че никой около теб не може да те разбере, дори и да иска. А те и без това не искат. И най-страшното е, че ги обичаш! Толкова ги обичаш, че се връщаш при тях всеки път. И после съжаляваш... отново и отново. Ужасно е да се разкъсваш между това да си с близките си и това да правиш нещата, които обичаш. Да се опитваш непрекъснато да балансираш между двете, а всички да ти се сърдят, че правиш нещо различно от това да им угаждаш. Преди няколко години осъзнах нещо, което ме потресе и натъжи много. Някои хора ми пишат на мейл или в блога, че ги вдъхновявам с пътешествията си. Осъзнах, че не познавам нито един човек, който мен да ме вдъхновява и да ми служи като личен пример. Разочарованието ми от всички наоколо произлиза от това, че няма никой, променящ се към по-добро. За сметка на това пък има много, променящи се към по-лошо. Добре, че е негово величество Автостопа - благодарение на него се убеждавам, че все още има и хора с акъла си, различни хора с алтернативни виждания или с виждания изобщо. Не само зомбита и сърдитковци.
 |
| Маричини езера и Мусала на заден план |
От друга страна обаче осъзнах, че въпреки цялостното си огорчение и разочарование от живота, постъпките на хората около мен и човечеството като цяло, съм много, много богат човек. Ако богатството на всеки се измерва според това, което е имал възможност да види и преживее, това, върху което е имал шанс да се замисли и времето, което е имал, за да бъде себе си, да прави това, което истински обича, да опознае света, да си направи изводи от видяното и дори да ги сподели с други хора - то аз съм милиардер. Сърцето ми е изпълнено колкото с мъка, толкова и с благодарност. Огромна благодарност към това, което светът ми е дал - всеки къс природа, всяко животно, растение и добронамерен към мен човек. Зная, че никога няма да мога да му се отплатя за всичко получено.
Всяко едно пътуване за мен е шанс да намеря отговор на още някой важен въпрос, който ме измъчва. Непрекъснато наблюдавам и анализирам видяното на път и едно от нещата, които най-много ме потриса и изумява, е надминалата всякакви обозрими представи човешка алчност и стремеж към материални блага, които са силно застъпени във всички държави, без значение бедни или богати. На никой никога не му е достатъчно. Хората винаги искат още и още, от всичко по много, все не им стига. Тези в бедните държави много искат да имат всичко, което имат онези в богатите. Европейците и американците пък искат да имат още по-хубави и скъпи неща от тези, които вече имат. Осъзнах, че в целия свят, всяко едно действие или бездействие по който и да е въпрос, се дължи на три неща: Его, Суета и Мързел. Това са тримата неофициални господари на днешното човечество. Огромна част от хората са безобразно влюбени в себе си, приели са се за важни като това се отразява на всички аспекти в живота им. Общо казано има две неща, които ги интересуват на съзнателно и подсъзнателно ниво - дали имат най-доброто от всичко за себе си (Егото) и как ги възприемат другите -дали ги харесват и им завиждат (Суетата). От страната на егото започват безкрайните "грижи" за себе си - да ядат най-здравословната "био" храна, да носят маркови скъпи дрехи, да карат съвременна "безопасна" кола, да живеят в голяма къща.... От страната на суетата пък важното е кой каква позиция заема в обществото, в кариерата си, какво образование има, къде ходи на почивка и какви снимки си е качил по социалните мрежи да се похвали, каква жена/мъж има - да са успели и хубави, че да завиждат другите, какъв "умен" телефон си е купил, колко е красив/а той самият..... И накрая, но не на последно място, идва негово величество Мързелът, който с размах подема мъничкото останало натурално и човешко у двуногото същество, разплува го до неописуеми размери и превръща съществото в една жалка, обездвижена и лишена от способност да мисли креатура, зависима от всяко едно материално нещо, било то кола, телефон, хладилник, супермаркет...........
В бедните държави, където хората нямат масова възможност да притежават кола, ясно се забелязва, че никой от тях не би ходил пеш ако може да си купи автомобил, а тези, които не могат, винаги ще дадат последните си стотинки за автобус. В много домакинства няма ток например, но хората имат възможно най-лъскавия телефон, който са успели да си купят със спестявания от няколко заплати.
В "развитите" държави пък хората не слизат от колите, ходят до магазина, съседа, работата... все с кола. Колата всъщност замества краката им. И дори в миговете когато се появи слабата нужда от движение и спорт, до спортната площадка или парка отново се ходи с колата.
Хасковските улици се пукат по шевовете от коли. Междублоковите пространства са толкова задръстени от таралясници, че все по-често има боеве за паркоместа. В почти всяко МПС има по едно човече, което "върти геврека" на път към магазина, центъра, баба си... въобще към места, които са достъпни с макс 10 минутно ходене с онези вече ненужни израстъци, наречени крака. Или 2 минути с онова нещо на две колела, дето се въртят педалите. :) Въздухът става все по-мръсен, хората тровят собствените си деца без въобще да се замислят. Единственото същество в цялата природа, което само се унищожава напълно осъзнато - човекът!
Също толкова ужасяваща е зависимостта на хората към супермаркетите. Вече всичко идва от там, масата народ няма идея как да си насади краставици например и въобще как изглежда кое да е култивирано растение. Тъй като през цялото време докато съм в България, се занимавам много активно със земеделска работа, зная отлично вкуса на плодове и зеленчуци, расли само на слънце и вода, понеже отглеждам точно такива. Несравними са с боклуците от магазина. Докато пътуваш е нормално да ядеш боклуци, но хората цял живот ядат именно такива поради грандиозния мързел да си отглеждат сами храната. Къщи и дворове по селата се продават на безценица и мераклии да ги купят и да работят в градината - няма. Ако някой изобщо ги купи, то често е турчин, който директно бетонира всичко около къщата си (имам много такива примери навсякъде около моята градина). Загубва се безвъзвратно най-жизненоважното умение - да си отглеждаш храната.
Уникално е чувството на пълно облекчение, когато осъзнаеш, че нищо не ти е нужно. Чувстваш се толкова лек, готов си с лека ръка да се разделиш с хилядите си материални придобивки ако имаш такива, и да не придобиваш никакви нови ако нямаш. Миналата седмица ходих да разпродавам на битака в Димитровград за втори път през живота си, първият беше точно преди Южна Америка. През последните години разпродавах по интернет на безценица почти всичко, което имам и което няма сантиментална стойност, оставих си само книгите, спомените и малко дрехи. Все още не мога да събера цялото си имущество в една раница, но драстично го намалих като нямането стана цел само по себе си. Удовлетворението и облекчението ми от нямането са гигантски! Колкото повече неща продавам и подарявам, превръщайки ги в проблем на някой друг, толкова повече осъзнавам, че наистина не ми е нужно нищо. Дори по време на пътуване раницата ми намалява като обем и тежест всяка година. Просто няма какво да слагам в нея, освен наистина жизнено необходимите неща.
В никакъв случай не твърдя, че когато човек е избрал да няма, то той непременно ще бъде. Но поне има шанс! Гарантирано по-голям шанс от тези, които работят, за да си купят едно, второ, трето... Които купуват повече пространство, за да си държат вещите. Които вярват, че са им нужни мебели, ел уреди, умни телефони, купища дрехи, коли и т.н., за да живеят.
Концепцията на предстоящото пътуване до голяма степен ще включва и пренасянето на идеята за нямането по света. Ще се опитам да обясня на хора, които срещам и които имат интерес, че на човек му е нужно съвсем малко в живота, а личностното развитие и бъденето си струва да бъдат разгледани като перспектива за добруване и качествен живот, а не количествен.
Багажът ми е вече събран, мислите и емоциите ми препускат във всички посоки и очаквам едновременно с вълнение и голяма тъга от раздялата деня след утре, когато отново ще се отправя към неизвестното. Вълнувам се сякаш за първи път тръгвам на пътешествие. Тъгувам сякаш за първи път оставям близките си. Всяко пътешествие ми е като първо и емоциите врят и кипят. Тъжно ми е също така, че оставям градината, колелото, книгите си, всички любими занимания като китарата, на която тъкмо започнах малко по малко да просвирвам. Надявам се да има много китари по пътя и готини хора, които да ми дават да свиря. :) И така, време е за още един ден у дома, след което влизам в онова, което хората наричат "зона на комфорта", визирайки ежедневието си. За мен това е живота на път - най-комфортната ми зона, която все по-трудно напускам в последно време.
За завършек - една перфектна хармония:
A perfect harmony - https://www.youtube.com/watch?v=xF5bADlrhTc
И няколко снимки - рилски импресии :) Преходът беше от Костенец през хижа Гургулица - Помочена поляна - Белмекен - Мусала - Боровец
И няколко снимки - рилски импресии :) Преходът беше от Костенец през хижа Гургулица - Помочена поляна - Белмекен - Мусала - Боровец
 |
| водопадът край Костенец |
 |
| пътеката за хижа Грънчар |
 |
| връх Мусала |
 |
| Леденото езеро |
 |
| Трионите по залез |
 |
| изпращам слънцето по въжето... |
 |
| надолу към Боровец |
8 коментара:
Пожелавам ти здраве и хубаво и удовлетворяващо пътешествие. Всичките хора се променят - не остават същите закостенели и т.н. епитети. Само, че явно и ти не ги разбираш, както и те тебе. Ти намираш щастие в едно, те в друго. Има за всеки по нещо на тоя свят. Не го мисли това. Забавлявай се. А и като нямаш деца - няма как да разбереш майка си, баща си и т.н., нито пък хората с деца. Но си абсолютно права за другото. Ходенето, храната, колите, модерните безмислени играчки. Това, което те прави различна е смелостта. Браво! Хората стоят на "сигурно" , защото не всеки има твоята смелост и кураж.
Препоръчвам да си вземеш котлон,който работи с няколко вида гориво.Не на всякъде ще намериш газови пълнители за сегашния ти котлон.Бензин или нафта всеки шофьор ще ти даде.Нещо такова :
https://www.olx.bg/ad/primus-nemski-CID618-ID7vzHW.html#3dfe96d611
Има и съвременни всегоривни котлони,но цените няма да ти харесат.
Минавайки през Турция , може да си вземеш сушени плодове,сурови ядки,халва,суров тахан,овесени ядки и др.
Успех в начинанието!
Blagodarya, Nadq! Trudno mı e da razbıram pove4eto hora, no pone se opıtvam. Ako ne mı be6e my4no za stavastoto, stqh da jıveq v blajenstvo - da ne mı puka za nısto ı nıkoı. No mı puka ı ot tam ıdvat vsı4kıte mı problemı ı terzanıq.
Anonımen, nqmam kotlon s men ı ne mı e nujen. Za Asıa specıalno ızobsto ne e neobhodım na fona na vsı4kata evtına ı vkusna hrana. Sega sym v Turcıa, tazı sutrın vlqzoh v Ankara ı podadoh dokumnetı za vıza za Uzbekıstan. Utre prodaljavam natatuk prez Turcıa ı kum Iran. Stopa dosega varvı strahotno, a horata tolkova me hranqt, 4e ne se e nalagalo nısto da kupuvam oste.
Здравей Тери,
Страхотен пост! Твоите мисли са най-интересното нещо за мен в блога ти и всеки път като видя че има лирично отклонение нямам търпение да го прочета.Ти наистина имаш много различен светоглед и си струва да споделяш повече. Продължавай все така смело, пази се и ще бъде супер ако добавяш повече размишления :)
Ps Била ли си в Auroville? Може би там ще ти хареса :)
Blagodarya ti mnogo :) Ste spodelyam i zanapred razmishleniq, ne 4e sa nqkakva cennost, no sa si moi i nqma smisal da si gi darja egoistichno samo za sebe si.
Pozdravi ot Kashan,Iran. Temperaturata e 42 gradusa v momenta :) V Iran bloga mi e blokiran i ne moga da se logna dori, ta nqma kak da napisha post za tazi totalno razlichna i mnogo interesna strana :)
Mnogo gotino izglejda tova Auroville, iska mi se da go posetq, blgaodqrq 4e spodeli za nego, za parvi pat chuvam za tova mqsto :)
Ai tery gledai i za men,che i az iskam
Здравей, Тери,
Отдавна с голямо удоволствие чета твоите пътеписи. Те са не само история и география, а едно истинско преживяване за мен, благодарение на личните ти коментари. Запомням всичко и се чувствам все едно наистина съм посетила тези места. Наскоро препрочетох книгата" До Чикаго и назад" на Алеко. Колко много си приличате вие с него.Страста да пътува е сякаш в кръвта на Алеко.И други са писали за пътуванията си.Но при тях четем само впечатления, впечатления..
А вие с Алеко ни карате не само да видим, да разберам, но и да преживеем това, което вие сте преживяли и да го запомним.Благодаря ти, Тери.
Blagodarya ti mnogo :) Tova e golqm komlpiment za men, mnogo haresvam Aleko i opredeleno nqma kak da se sravnqvam s nego, no vse pak istinski se radvam, che opredelqsh patepisite mi po tovi nachin :)
Pozdravi ot Uzbekistan! Nqma kak da pisha nisto na bloga zastoto sqkash erata na internet kafetata e otminala i edva se primolvam po razni hoteli i tur agencii za 15-20 minuti dostap do komputar, kolkoto da pisha na nashite 4e sym dobre. Za sajalenie nisto pove4e ne moga da pisha :( A ima tolkova mnogo za razkazvane i ot Iran, i ot Turkmenistan, a sega i tazi otkachena darjava hehe :)))
Публикуване на коментар