 |
| Единствената и неповторима Венеция |
Италия е една от малкото страни, които винаги са провокирали много смесени чувства у мен. От една страна безкрайно много харесвам всичките й археоложки, архитектурни и исторически дадености, супер вкусната храна и невероятните гледки, но от друга ми е непоносима по отношение на неизброимите видове полицаи, пренаселените градове и пътища, отвратителните магистрали, които връщат ужасни спомени в главата ми... Изобщо не мога да реша дали повече ми харесва или повече не. Всъщност ако сложа всичко на везната, ще стои равна. Самото пътуване през Италия го мразя и ми е неприятно, а местата, които посещавам и разглеждам, са ми безкрайно интересни и красиви. Всичките ми пътувания през Италия досега, които никак не са малко, са били само на автостоп и благодарение на това имах възможността да се сблъскам с отвратителната й страна. Гадните карабинери, които те гонят от бензиностанции по магистралите, пращайки те в полето през вратичка отзад без да ги интересува какво ще стане с теб. Грубияните италианци, които не просто не спират на автостоп (за това не им се сърдя), но и те гледат сякаш си пълен боклук и жестикулират с толкова негативизъм, все едно извършваш тежко криминално престъпление, стоейки на пътя. Ужасно пренаселените градове и пътища, където трафикът просто не секва, както и безбройните мигранти, основно негри, които сякаш дебнат да ти дръпнат нещо на всеки ъгъл в големите градове... От другата страна на везната са страшно вкусните вегетариански храни, които нямат равни. Например пицата, аранчините, сладоледа... Уникалните села, градчета с пребогата история и стари сгради, както и нереален брой археологически обекти, за каквито аз си умирам... За природата също съм със смесени чувства, защото има все още останали оазиси сред урбанизацията, но никак не са много. Италия, особено в северната си част, е сериозно индустриализирана страна и това ужасно много не ми харесва.
Този път имах рядката и единствена възможност да видя как се пътува в Италия не на стоп, а с лична кола. Дали щеше да е по-различно... тепърва предстоеше да разбера.
30.08.2023
Утрото започна рано, станах и събрах палатката на разсъмване. За късмет никой не дойде през нощта и нашата нелегалност остана скрита и ненаказана. Още валеше и посетихме замъка Petrapilosa в дъжда, който поне не беше проливен. Влизането в замъка беше платено, но не с човек продавач, а с машина. Което означаваше, че за нас е на практика безплатно, защото се мушнахме под механизма и си влязохме. Веднъж да има полза от механизацията и дигитализацията, които мразя до пръсване. Поне спестихме някоя пара от вход. И все пак ако трябваше да избирам, хиляди пъти предпочитам да имаше човек с будка за билети и да бяхме платили, отколкото безличната, ужасяваща машина, която за пореден път ме накара да изтръпна от мисълта в каква посока отива душевно болното човечество. Скоро такива хора като мама и мен - без смартфони, банкови карти и безчет други дигитализации, няма да могат да си купят вероятно дори хляб от магазина, та какво остава да пътуват извън страната. Хубавото е, че няма да го доживеем това, колкото и бързо да настъпва. Лошото е, че ако има други такива като нас, които да го доживеят - тежко и горко им. Ще живеят в дигитален концлагер, в който ще бъдат пълни маргинали.
Замъкът беше прекрасен, много ни хареса. Имаше шашав говорещ рицар на входа (нещо като холограма вътре в доспехи), който ни изкара акъла, защото не очаквахме да чуем глас в тишината, в пет сутринта. Качихме се на кулата и се порадвахме на гледките. Околността е зелена и живописна. Самият замък никак не е малък и е на страхотно място. Възникнал е още през 10-ти век и името му означава "космата скала" в превод от латински. Върнахме се при Биби и продължихме право към Словения, беше време да минем границата. По селското пътче, по което минахме, само една табела обозначи влизането в новата страна. За мама и Словения беше нова, както всички страни в това пътуване. Аз до голяма степен харесвам Словения, с изключение на забраната да се къмпингува диво. Иначе е много красива страна, спокойна, приятна и винаги е оставяла у мен добро усещане.
За съжаление предстоеше да видим твърде малко от страната днес, вече бяхме закъснели от първоначалния ми план с много дни и вероятно изобщо нямаше да стигнем до Франция. Така и стана - не стигнахме. Италия тотално ни погълна. В Словения първо посетихме малка църква след границата - Saint Quirico, близо до селцето Sočerga. Чаровна църква от 11 век с гробище, една от най-старите в страната, но за жалост беше затворена и я видяхме само отвън. Продължихме към Копер, но за лош късмет дъждът се усили и нямаше намерение да спира. От планинските селски пътчета се спуснахме към морето и стигнахме големия крайбрежен град. Валеше брутално и решихме да влезем да напазарим храна в Лидл, докато чакаме да спре, че да се разходим. Паркингът на Лидл беше 120 минути безплатно и реших да местим колата другаде, за да може да се разходим из центъра спокойно. Голяма грешка - въртях ли въртях, обаче всички останали магазини бяха с платени паркинги за мой голям потрес. Как може да се плаща за паркинг на магазин, където отиваш да пазаруваш - не проумявам. Накрая пак се озовахме на Лидл и оставихме там колата с идеята да се върнем в рамките на безплатното време. Тъкмо беше спряло да вали и обходихме добре центъра, беше доста по-семпъл от хърватските градове. Аз също за първи път посетих Копер и се радвах, че мама успя да види поне един словенски град. Върнахме се до буса след около час и не пресрочихме паркинга.
Поехме към Италия и Триест. Успях да избегна магистралата, която дебнеше отвсякъде и само с едно леко объркване на пътя минахме през целия град, включително през центъра му и се измъкнахме от северозападната му страна. Отново изпаднах във вътрешна борба, както с повечето големи градове - да влезем ли да гледаме града или да го подминаваме. От една страна ми се иска да разгледам, защото големите градове имат красиви исторически сгради и музеи, а от друга хич не ми се стъпва в такъв град, защото е пренаселено, шумно, задръстено и отива страшно много време. Този път надделя разумът ми и се отказах да влизаме в Триест, затова само го минахме транзит, снимах сградите на видео, докато карах през него и си излязохме от другата му страна на крайбрежието. Въобще не ми се търсеше паркинг в този огромен град и не ми се луташе по задръстените от трафик улици. Имаше вариант да оставим буса на мястото след града, където паркирах и можеше да се спира покрай шосето, имаше безплатни места. След което да се върнем до града с градски транспорт. Обаче се отказах, щяхме да загубим целия останал ден. Вместо това се насочихме към Мирамаре - невероятен дворец на брега на морето. И въобще не съжалявам. Ако бяхме отишли в града, нямаше да можем да посетим двореца.
Дворецът е построен през 19-ти век за резиденция на австрийския ерцхерцог Максимилиан. Макар да не е особено стар, има интересна и динамична история: "След трагичната смърт на император Максимилиан I дворецът е използван за резиденция на австро-унгарското императорско семейство при посещенията му в Триест. След Първата световна война дворецът става собственост на италианското правителство, което връща в двореца голяма част от обзавеждането и ценностите, евакуирани по време на войната във Виена. По време на Втората световна война дворецът е използван като резиденция на херцога на Аоста в качеството му на вицекрал на Етиопия, през 1943 г. е превърнат в германско училище за офицери. През 1945 г. в него се настанява командването на новозеландските части на генерал Фрайбърг и щабквартирата на VIII британски корпус, а от 1951 г. Мирамаре е използван като щабквартира на американски гарнизон. През 1955 г. след мащабна програма за реставрирането на автентичния вид на стаите и парка на Мирамаре, дворецът е превърнат в музей и е отворен за свободни посещения. "
Към двореца има и прекрасен парк, който е доста голям и успяхме да го обходим. Отначало се колебаехме дали да влизаме в самия дворец, защото входната такса беше 26 евро за два билета. Все пак ги прежалихме и никак не сбъркахме. Прекарахме два часа вътре, изумявайки се на красивите тавани, мебели и какво ли още не. Имаше невероятни ботанически книги с рисунки на цветя, които силно ме впечатлиха. Красива реалност са си създали Максимилиан и белгийската му съпруга Шарлот, но за жалост не са успели да й се радват дълго. Той бил застрелян в Мексико по заповед на Хуарес, където живял три години с жена си, след като станал владетел на Мексико. Тя се върнала в Мирамаре и полудяла напълно от мъка по загубата на мъжа си. Смята се, че е проклела всеки, който някога остане да нощува в замъка, да умре от насилствена смърт в млада възраст и в чужда земя. И това проклятие е сполетяло мнозина. Например ерцхерцог Франц Фердинанд от Австрия, американския генерал Чарлз Мур, австрийски политик и дори всеизвестната принцеса Сиси.
Мебелите в двореца са наистина смайващи и във всяко помещение се чудиш накъде по-напред да гледаш, таваните веднага хващат погледа. Два часа едва ни стигнаха да видим всичко, след което се насочихме към дълга разходка из парка и посетихме малкия розовеещ Сфинкс до замъка, който е докаран от Египет. Тръгнахме си предоволни от Мирамаре. Нататък по пътя отново се изсипа дъжд, но така или иначе не слизахме от колата, докато не стигнахме градчето Аквилея. Направих опит да отбия за замъка Duino, но никъде не намерих читаво място за паркиране и много се подразних. Нататък исках да спрем и в Monfalcone - пак ударих на камък, то никъде не можеше да се паркира. Много се ядосах, очертаваше се кошмар с паркингите в Италия. По-лошото обаче беше, че покрай пътя нямаше никаква, ама никаква отбивка, на която да можеш да спреш за малко, примерно да пикаеш или ако ти стане лошо, или искаш да си починеш. Няма! Това тотално ме шокира, как може по път, който изобщо не е магистрала, да няма една кьорава отбивка да спреш за нещо. Всичко опасано в мантинели, едни дълбоки канавки и навсякъде ниви и канали. И тук започнаха мъките, заради които това цялото пътуване го нарекохме "кофа трип" и заради които кофите на Кауфланд за портокали придобиха съвсем ново, неподозирано предназначение. Стискахме се до време, ама нямаше как това стискане да продължи вечно. Затова сменихме назначението на една от кофите, в която си носехме доматите от градината. Стана тоалетна. Пико, ако - всичко вътре. В торбичка, без торбичка - за всеки вкус и предпочитание. Няма да се впускам в повече детайли, че някой може да яде, докато го чете това. В общи линии почти всички ходения до тоалетна занапред се случваха в кофата. И стигнахме до извода, че италианците не са хора. Те нито пикаят, нито серат. А ядат доста при тази вкусна кухня. Така че вероятно са роботи и храната се събира в някакъв механизъм вътре в металната им кухина. И като се приберат вечер вкъщи, я изсипват в домашната тоалетна. Така си ги представям аз. Обществени тоалетни по градовете рядко се виждат и обикновено може да се посети такава само по заведения, автогари и подобни места. По улиците никакви ги няма.
В градчето Аквилея намерихме къде да паркираме на платен до 17:00 паркинг, след това безплатен. Понеже беше минало времето за плащане, успяхме да се уредим. Тръгнахме да обикаляме археологическите разкопки и прекрасната Basilica di Santa Maria Assunta. Базиликата е от 4-ти век и е изключително внушителна и интересна, само дето не успяхме да се класираме да я видим вътре в работното време. Тъкмо я бяха затворили. Много ме хвана яд, но нямаше какво да се направи. Поне видяхме мозайките в остъклението отвън, както и всички археологически разкопки в околността, които бяха достъпни. Стъмни се, докато свършихме с разглеждането.
Карах по тъмно и в дъжд до градче на име Eraclea, което избрах произволно на картата да нощуваме там, за да сме близо до Венеция и още от сутринта да започнем да я разглеждаме. Имахме разправия вечерта, защото посещаването на Венеция се очертаваше да е тегаво за мама. Намерих безплатен паркинг извън града, където можеше да се остави колата цял ден и да се вземе градски рейс до самата Венеция. Обаче отзивите за този паркинг бяха покъртителни - страшно много разбити коли, ограбени, полицията нищо не прави, разбира се... Та беше немислимо за мен да оставя Биби без надзор там. И измислих следното - първо аз отивам да разглеждам Венеция до обяд, тъкмо да проуча как се стига, да купя билети за рейса и за мама. После следобед тя отива сама да разглежда. Давам й GoPro-то да снима, за да докаже, че е обикаляла и разглеждала, а не седяла на някоя пейка половин ден от страх да не се загуби. Мама като чу за този ми план, изпадна в ужас и доста време се съпротивляваше. Но накрая се съгласи, нямаше къде да иде. Не можехме да рискуваме да ограбят буса. Тя още от сега изобщо не харесваше Италия и буквално беше отвратена от това, че няма къде да се спре за тоалетна. Този факт я изумяваше. Липсата на една отбивка на шосето, където да спреш, наистина беше потресаваща, както и да го погледнеш.
Прекарахме нощта на огромен празен паркинг към някаква спортна зала, никой не ни обезпокои. Вечерта се чуваше, че има спортуващи в залата, но постепенно колите изчезнаха и на сутринта само ние бяхме на целия паркинг.
 |
| Поглед от кулата |
 |
| Влизаме в Италия |
 |
| Поглед назад към Триест |
 |
| Дворецът отвън |
31.08.2023
Големият ден за посещение на Венеция настъпи. Мама едва ли се е осмелявала дори да мечтае да дойде тук един ден. За мен щеше да е второ посещение и знаех какво да очаквам, а за нея щеше да е съвсем ново преживяване, особено поради факта, че за първи път щеше да ходи някъде сама. Много я беше шубе от това, ама много. Ставаше нервна и кисела само от мисълта.
Станахме рано и се изнесохме бързичко към Венеция. Трябваше да хванем свободно място на паркинга, наречен Parking Petroli. Щеше да е много кофти да губим време в търсене на друг такъв. Паркингът се оказа огромен и веднага видяхме строшени стъкла по земята, явно непочистени от предни скорошни набези на крадци. Тук беше просто перфектно за тях, защото туристите си оставят колите и ги няма цял ден. Тези с кемперите също, а от кемпер има много какво да се открадне. И е пусто наоколо, няма никакви сгради, хора - нищо. Оставих мама да пази буса, поръчах й да се заключи вътре и тръгнах към Венеция. Започна драмата с автобуса - нямаше откъде да си купя билет. Машини, приложения и какви ли не дивотии - потрес! Няма човек да продава на спирката, дори няма машинка за кеш да пуснеш пари и да ти пусне билет. Возех се гратис до центъра. Там имаше автогара и първата ми работа беше да отида да си купя билет за обратно от човек на гише, както и да купя два билета за мама отиване и връщане. Че с тия шибани технологии и дигитализация, хора като нас вече нямат право да си купят билет за автобус, въпреки че имат пари в брой. И ако влезе контрола ще ме глоби, макар да ми се е искало да си купя билет. Дотолкова се сбърка този свят, че вече загубих каквото и да е желание да го опознавам. Навсякъде масово се опитват да откажат хората от употребата на кеш, а тези, които продължават да го ползват, биват наказвани системно и безочливо. Дигиталния концлагер тропа на вратата.
Автобусът спира на автогарата на входа към Венеция и от там се ходи вече само пеш по забележителностите. Изключително е удобен този транспорт, защото така човек не се трепе да търси паркоместа и изобщо да влиза с кола в този град, който и без това е страшно неподходящ за коли. Дори не зная дали е разрешено да се минава моста с кола ако не живееш там, или не си някакъв. Тръгнах да обикалям красотите на това невероятно място в следващите няколко часа. За лош късмет хванах месата в няколко църкви и не успях да ги видя вътре, но и без това нямаше време за влизане по обекти, отвън имаше страшно много за гледане, а времето ми беше малко. Във Венеция специално мога спокойно да прекарам няколко дни, разглеждайки само уличките отвън, а отделно и още няколко за музеи и подобни обекти. Много е интересно, необичайно, различно. Определено има специално излъчване този град и дори тълпите туристи не могат да го засенчат. На входа на града купих карта от инфоцентъра за 3 евро и ми беше много полезна, макар почти да не я гледах, за да се загубя хубавичко - това е най-големият чар на Венеция. Картата я взех най-вече заради мама, защото тя ако се загуби, ще изпадне в паника. И понеже може да чете карти, щеше да й бъде много полезна.
Докато стигна площад Сан Марко, доста се поразходих. Както обикновено нямаше къде игла да хвърлиш от тълпи на този площад, но беше красиво и гълъбите си бяха там. Виждаше се обаче, че Венеция потъва. На площада беше избила вода, а покрай брега беше доста наводнено и газех на места до глезена. Яд ме беше, че няма да посетя двореца на дожите и другите музейни обекти, но нямаше как, трябваха ми няколко дни за целта. Купих вкусотии за ядене преди да тръгна към автобуса - каноле, две аранчини и парче пица, за да ги занеса в колата да ги ядем с мама. Тук е момента да спомена, че реших в Италия да наруша веганството си и да ям и вегетариански неща заради страшно любимата ми италианска храна и огромния ми мерак да хапна отново каноле и аранчини. Така че от днес вече не бях веган, а вегетарианец, макар и само временно. Докато се върна до паркинга стана следобед, а много бързах. Добре, че дните бяха дълги и мама щеше да има време да се разходи добре. Тя тъкмо си беше починала и беше готова за първия си изпит по справяне сама в чужбина, само с една хартиена карта и два билета от паркинга и обратно. Хубаво, че имахме два нормални (с копчета) телефона да се чуваме ако нещо закъса. И така, време беше да я изпратя до автобуса и да седна да пазя Бибито и целия паркинг. Използвах следобеда да наваксам със записките и да проучвам следващи места за посещение.
Мама ми се обади няколко пъти по време на разходката си. По едно време яко се беше панирала, че не може да намери площад Сан Марко. Търсела ли търсела, все не го намирала. Накрая все пак го откри. Успя да се справи с разходката и да се върне без да се загуби много. Даже беше купила две малки маски сувенири, което е за похвала имайки предвид, че тогава не знаеше ни дума английски. Това, за моя радост, вече се промени напълно. Беше снимала клипчета и снимки, за да докаже и покаже какво е обиколила. Успешно се справи с първото си самостоятелно обикаляне в чужбина. И то в лабиринтите на Венеция. Олекна ми, че все пак може да се оправя сама ако аз нещо взема да пукна по време на пътуването. Поне ще може да се прибере до вкъщи, макар и без буса. Беше я много страх да го кара това Биби и никога не пожела да опита. Някакви женски тъпотии... не разбирам. Как може човек да има книжка и да не иска да кара кола, защото е по-голяма от тази, която по принцип кара... Пълна тъпня.
Почти по тъмно тръгнахме от паркинга към Ферара - следващата спирка. Много ми се ходеше в Падуа, която посетих при първото си идване в Италия заедно с Венеция, но трябваше да се придвижим по-надолу, за да спестим време, а Падуа беше твърде близо и реших да я пропуснем. Карайки на юг се отбихме в град Ровиго и го поразгледахме по тъмно. Беше лудница из центъра, беше пълно с младежи, нагласени като някакви уличници, шумни, крякащи и сякаш простотията и малоумщината струяха от тях. Изморяваше ме страшно да ги слушам, макар да не разбирах какво говореха. Разходихме се набързо и се ометохме. Карах още доза време към Ферара, пътуваше се бавно по всички национални пътища на Италия - кръгово след кръгово, ограничения от 50-60. Просто навсякъде е пренаселено, затова е така. И все пак е в пъти по-добре от отвратителните скучни магистрали. Според мен колко добър шофьор си се разбира, когато караш именно при такива условия - напълно непознати градове и села, всякакви пътища включително супер тесни и натоварени... Магистралите са за некадърници, които не могат да се оправят при различни ситуации и на нови места. Обичам да има предизвикателства при шофирането, да трябва да се мисли и да си концентриран през цялото време. Това не ми пречи да ям, пия и снимам клипове, докато карам. Нито пък да гледам околните пейзажи.
Като стигнахме Ферара, се настанихме на голям безплатен паркинг, на който имаше и зона за кемпери. Нощта мина спокойно и никой не ни обезпокои. Единственият позитив при пътуване с кола или бус в Италия е, че навсякъде е легално да се спи по паркинги или край пътя. Няма забрана за спане в колата, както в Хърватия или Словения. Това е от огромно значение за нас, защото не се налага да се крием като престъпници. И можем да нощуваме по градовете, защото то така или иначе късче природа много рядко се среща. И криенето щеше да е страшно трудно ако и това беше забранено. Един плюс за Италия пред източните й съседки. За мен обаче е голям минус, че не мога да разпъвам палатка насред градовете (това вече е забранено) и трябва всяка нощ да се мъча на седалките на буса. Но това да е кахъра.
 |
| Ах, тази Венеция! |
 |
| По улици и канали... |
 |
| Вкусотии |
 |
| Поглед от мост Rialto |
 |
| Улични сергии близо до площад Сан Марко |
 |
| Базилика Santa Maria della Salute |
01.09.2023
За щастие на паркинга открихме химическа тоалетна и не се наложи да опикаваме кофата. Навън просто няма къде да се скриеш за тоалетна, навсякъде има сгради и хора, винаги някой те вижда. Закусихме и поехме право към центъра на Ферара. Имаше интересни музеи тук, но нали все бързахме. Като влезехме в музей, денят заминаваше най-вече заради мен (разглеждам бавно), та се отказахме от замъка и Диамантения дворец, колкото и да не ни се искаше. Видяхме ги отвън, както и останалите интересни места из центъра. Красив град с богата история, което може да се каже за всяко населено място в Италия. Ферара е с население колкото Стара Загора и се намира едва на девет метра надморска височина. Според мен Италия си струва да се посети за история, изкуство и такива неща, както и за храна. Природата е съвсем унищожена и направо липсваща, особено в северната и централната част на страната. Между Триест и Ферара например всичко е ниви и индустриални зони, навсякъде има вонящи на гадост канали. Навсякъде ми миришеше на три неща: канал, мърша и индустриално замърсяване. Където и да минехме все беше същата картинка - къщи и ниви, а малкото черни пътчета бяха частни и с бариери.
В центъра на Ферара имаше голям битак с разни китайски боклучета за продан и основните продавачи бяха мигранти. Мама си взе кафе от едно заведение, което се обслужваше от зла китайка и добре, че не й приседна това кафе. Много злобно гледаше жълтурката, докато го приготвяше. Купихме си и два вида сладки от сладкарница - страшно вкусни бяха. Италия е рай за кулинарен туризъм, но ако си вегетарианец, не веган. Едва се наканихме да се върнем към паркинга и да продължаваме към Болоня, че денят минаваше. Хубаво беше във Ферара, не ни се тръгваше. Болоня е само на 50 км и стигнахме след час и нещо. Тук имахме невъобразим късмет с паркинга. Намирането на безплатен беше много сложна работа и се заех още от предната вечер. Този, който открих и който не беше далеч от центъра, беше обаче много мъничък и между едни блокове. Отидохме там и беше пълен, разбира се. Мушнах се на мястото за инвалиди и реших все пак да изчакаме малко да видим дали няма някой да освободи място. Отсреща имаше платен паркинг по 1,50 евро на час, но не ми се искаше да се отказвам от безплатния и въпреки супер малкия шанс да се освободи място, зачакахме. След няма и десетина минути две жени влязоха в една от колите и отпрашиха. Не чаках покана и веднага се наместих. Вече спокойни тръгнахме към центъра. Наистина имахме голям късмет.
Болоня ни се стори невероятно красив и интересен град. Най-атрактивното за мен бяха две брутални кули, на едната от които не успях да устоя и се качих. Билетът беше 5 евро и качването е по 498 стари стълби право нагоре. Несравним кеф е! За късмет по-високата кула Асинели беше отворена за посетители, а по-ниската за жалост беше затворена и видимо доста наклонена. Не само тази в Пиза им се е наклонила на италианците. И болонската е така. Двете кули са символ на града и са построени през 12-ти век. Много са високи, особено тази, на която се качих - 97 метра. В миналото е имало стотина такива кули, построени от влиятелни семейства за демонстриране на власт и богатство, както и за отбрана на града. Тези пет евро за билет си струваха всяка стотинка. Изкачването нагоре беше огромно удоволствие, слизането още повече. А гледките от птичи поглед над червенеещите покриви на Болоня - незаменими. Отгоре като джудже се виждаше съседната също висока кула Гарисенда, която е наклонена с цели 4 градуса и отклонението е отлично видимо от всеки ъгъл. Тя е висока "само" 48 метра. Доколкото разбрах е била много по-висока, но основата й не била толкова стабилна и започнала да се накланя, така че се наложило да бъде "отсечена" до сегашната височина.
Мама хич не пожела да се качва на кулата, а и със сигурност нямаше да й хареса да драпа 500 стълби право нагоре, така че ме изчака долу. Разходихме се из целия център, посетихме базиликата "Сан Петронио", прекрасния централен площад Маджоре, където се намира фонтана на Нептун. Имаше улични артисти и чешма с вода за разхлаждане. Интересно е, че в Болоня се намира най-старият действащ университет в света, основан още през 11-ти век. Това, което най-много ни изуми в Болоня обаче, бяха арките. Това е градът на арките, има близо 40 км улици, опасани само с арки и човек рядко вижда небето, докато се разхожда. Аркадите са внушителни, много интересни и красиви, в перфектна геометрия и впечатляващ стил. Така разходката в града е приятна и при дъжд, и при силно слънце. А най-дългият портик в света е именно тук и е цели 3,8 км. Отвежда до базилика Сан Лука като притежава впечатляващите 666 арки.
Болоня направо ни погълна, до тъмно не можахме да си тръгнем. Бяхме очаровани от този град, имаше много за гледане и мама направо си загуби ума. Въпреки мизериите с тоалетната, започна да й харесва в Италия. По-точно харесваше й това, което и на мен - архитектура, изкуство, храна. Всичко друго хич не й се нравеше, особено задръстените с трафик пътища, безкрайните кръгови, в които най-редовно обърквах кой от четирите или петте изхода да взема, липсата на отбивки по пътя и въобще каквато и да е достъна природа...
Върнахме се на паркинга и поехме към Имола. Имаше убийствен трафик в Болоня и едва се измъкнахме. На всичко отгоре проклетата навигация ме изкара на магистрала, въпреки че й беше забранена тази опция. Добре, че успях да се измъкна на първия изход и се върнахме на националния път. Италия беше първата страна по пътя ни, в която беше направо ужасяващо да се кара без навигация. Пътищата и въртележките бяха толкова много, така объркващи и така претоварени с трафик, че една грешка можеше да е фатална и да се хакнем на магистралата. Освен това намирането на правилния път щеше да ни отнеме часове отгоре ако нямахме гугъл мапс. В останалите страни нямаше нужда от това, но тук - определено да. Просто пътната им мрежа е толкова претрупана, гъста и объркваща, че постоянно щяхме да се губим. Колкото по на запад в Европа отиваме, толкова по-тегаво, натоварено и сложно за навигиране става всичко. Ужасно ми липсваше вече балканското спокойствие. В Босна например беше такъв кеф да се кара, пътищата си бяха като в България и нямаше никакъв стрес в кой изход ще се нахакаш и по какви въртележки ще се въртиш.
По пътя до Имола отново нямаше кьорава отбивка да спре човек за тоалетна или почивка. На всичко отгоре националните пътища в Италия на места бяха доста очукани и неподдържани. Не навсякъде, но имаше и такива участъци, при това не бяха малко. В Имола нощувахме на паркинг до Лидл и болницата, нощта мина спокойно. Бяхме далеч от центъра, но на сутринта се преместихме, за да разгледаме.
 |
| Пазар до катедралата |
 |
| Църквата San Francesco |
 |
| Двореца Estense |
 |
| Диамантения дворец |
 |
| Аркадите са навсякъде |
 |
| Гледки от сто метра височина в кулата Асинели |
 |
| В базилика San Domenico |
Бюджет за Италия, престой - 14 дни:
- 209 евро - билети за забележителности
- 468 евро - храна
- 173 евро - дизел
- 273,77 евро - сувенири и подаръци
- 50 евро - една нощувка в хостел Сан Марино
 |
| Маршрутът през Италия - само за толкова стигна времето |
Няма коментари:
Публикуване на коментар