До Нордкап с колело - част 18 - Румъния и Сърбия


замъка Голубац

https://www.youtube.com/watch?v=IFLcx6oPrkA


Ден 130 - Oradea - Ciumeghiu (16.10.2017) 
километър 9479,25
за деня - 65,91
Маршрут: Oradea - Nojorid - Les - Inand - Salonta - Ciumeghiu

Отново се събудих рано, колкото и да не ми се искаше. Навиците трудно се променят, а в последните дни започна да ми става зле от системното недоспиване. Вярно, че беше много интересно да си говоря с хората от каучсърфинг до малките часове на нощта, но невъзможността да спя достатъчно започна да дава отражение. Имах огромна нужда от нощ на палатка, за да си легна към 19:00 и да стана към 7 сутринта.
Изчаках Золи да се събуди, а преди това закусих. Поприказвахме малко и тръгнах първо към центъра на града, за да го разгледам преди да се отправя към Арад. Орадея ме впечатли с красив център, множество стари и интересни сгради, но за съжаление заспивах, докато разглеждах. Както беше напекло и слънцето, без малко да ме унесе съвсем като седнах на една пейка и щях да заспя в седящо положение, подпирайки се на колелото. Стегнах се и следобед тръгнах към края на града. Пътят към Арад не ми направи особено добро впечатление. Навсякъде цигани, боклук и голи ниви, нямаше никакво местенце, където човек да се скрие с палатката си. Добре, че поне беше равно и се караше бързо. В Salonta спрях за почивка, пак беше пълно със съмнителни цигани, а по-нататък, докато се оглеждах за някакъв черен път встрани, по който да тръгна и евентуално да намеря място за палатка, един манго с колело почна да кара след мен и да подвиква. Страшно се вбесих, обърнах колелото и се засилих с крясъци към него, онзи се уплаши, обърна и се изпари. Румъния досега беше точно каквото очаквах - отвратителни шофьори, натоварени пътища, истерични мангали под път и над път... а аз бях плячка за всички тези по един или друг начин. Шофьорите искаха да ме убият, а циганите - да ме ограбят. И обикновено точно в такава обстановка човек среща най-готините, мили и добри хора. :) Тъмното ме настигна в едно село по пътя, а място за палатка беше абсурд да се намери, всичко беше ниви и циганите обикаляха навсякъде. В пристъп на отчаяние реших да потърся полицията в това село и да попитам къде е безопасно да къмпирам, за да имам все пак колело и на сутринта. Мангалите по улиците бяха преобладаващия контингент, а освен една празна патрулка, друго полицейско присъствие не открих. Тъкмо когато се отказах и се запътих обратно към пътя, една добре облечена жена се зададе по тротоара. Пресрамих се и я спрях да я попитам дали има полиция наоколо и дали някой отговорник за църквата не е наблизо (мина ми през ум да питам за църковната поляна). Жената ме загледа с усмивка и ме попита какво точно търся, обясних и на английско-испано-руски, че търся къде да къмпирам. Тя ме разбра, но за да е сигурна позвъни на сина си, който говореше перфектен английски и преведе всичко помежду ни. Жената ми махна с усмивка да я последвам и ме заведе право в дома си. Така се озовах на възможно най-сигурното и спокойно място - къщата на доктор Аурел и жена му Стела. Докторът поназнайваше и доста английски, така че нямаше нужда повече да звънят на сина им за превод. Вместо да ме оставят да спя в градината, ме настаниха в стаята на сина им, приготвиха ми невероятна вечеря - тиквена супа, кьопулу, сирене, ябълки и домати от градината - всичко тяхно производство. Разговорите вървяха до късно, Аурел разказваше много за сина им, който също се казвал Аурел и също бил доктор :) Освен това ходел по пещери и карал мотор, бил и музикант и свирел сериозно, даже ми пуснаха записи от концерти.
След вечерята и разговорите започна сериал по телевизията, който и двамата следят и чийто епизод продължаваше към 3 часа по техни думи. Сериалът се казваше "Султан", поседях от уважение около час с тях и мога да кажа с ръка на сърцето, че това е най-скучното нещо, което са видели очите ми за последните години. Взе страшно да ме унася пред телевизора, поне действа приспивно. Сериалите винаги са ми се стрували като вид китайско мъчение, мозъка на гледащия бива измиван бавно, но сигурно. За пореден път се зарадвах, че не гледам телевизия от повече от 10 години. Като ми се доспа непоносимо много, се извиних и си легнах, а те продължиха да гледат бавноразвиващото се бездействие в сериала. Много готини и добри хора, интересни и любознателни, та седя и се чудя как може да гледат тая безумна глупост и да отделят толкова време от живота си за "шумната кутия"...



в центъра на Орадея













двореца
 







в дома на Аурел и Стела


Ден 131 - Ciumeghiu - Arad (17.10.2017) 
километър 9543,73
за деня - 64,48
Маршрут: Ciumeghiu - Chisineu-Cris - Simand - Arad

Спасителите ми бяха станали още по-рано от мен и Стела вече бе заминала за работа към Салонта. Аурел тъкмо отваряше клиниката на селото, намираща се в къщата на приземния етаж. Колелото пренощува там, на сигурно. Закусих, натоварих Дявол и тръгнах с огромна благодарност в сърцето към тези прекрасни хора, които ме спасиха от нощувка кой знае къде и кой знае с какви последствия. Опасявах се, че поради изключително лошия ми и агресивен характер, наистина ще убия някого при евентуална схватка в случай, че се опита да ми вземе колелото или други вещи. А никак не ми се лежи по затворите после. Заради "човешките права" и цялата криворазбрана цивилизация, хората в "цивилизованите" държави не смеят да прибягнат до саморазправа с нападатели и крадци, така че ако те нападнат и направиш нещо, нападателят ще го изкарат жертва, а теб - изрод. И ще си плащаш цял живот за това, че някой те е нападнал. Всичко е толкова безумно и сбъркано, че когато имаш възможност, по-добре да стоиш настрана от проблеми в държави като европейските. Няма да забравя как в Никарагуа местните разказваха, че нямало мари (гангстерски групи), защото самите местни ги трошали от бой. Събирали се и така ги смилали, че онези бягали през граница и не се връщали повече. Никой не искал гангстери да тормозят него и семейството му и благодарение на тези реакции Никарагуа била много по-безопасна от околните страни. Евала на хора, които не чакат полицията и правителството да ги оправят, а сами се оправят както могат!
По пътя към Арад всичко си продължи все същото - цигани, боклуци и гол кър, заедно с ужасяващ трафик и шофьори-убийци. По обед стигнах благополучно в града и седнах да хапна под дебелите сенки на един парк с фонтани. Беше доста топло и се радвах на "циганското лято" :) Целият следобед разглеждах града, по едно време много ми се доспа и седнах да дремя под една сянка. В 17:00 се обадих на хостката ми Роня и отидох в апартамента и. Тя е доброволка от Германия и преподава немски в училище. 18 годишна е, досега е живяла в малко село с родителите си и сега за първи път била самостоятелна. Не искала да се връща на село, не и харесвал живота там, защото всички се познавали и нямала лично пространство. Разказа много за живота си в училище и приятелките си, също и за доброволчеството, което в момента е приоритетно за нея. Преди тя да дойде имало друг доброволец, който живеел в същия апартамент и оставил колелото си след като заминал. Роня го ползвала и го заключвала долу пред блока, та два дни преди моето идване го откраднали. Посъветвах я да съобщи в полицията все пак и ако си купи ново, никога да не го оставя навън. Като се замисля, май на почти всичките ми домакини в това пътуване им бяха крали поне по едно колело, на някои повече от едно.
Роня сготви ориз със зеленчуци за вечеря, а аз споделих шоколад и вкусни бисквити. Отидох до супера да заредя с провизии, използвайки че съм без колелото, иначе беше немислимо да го заключвам пред магазините и да се надявам, че ще намеря всичко непокътнато при наличието на толкова много цигани и просяци на входовете. Легнахме си сравнително рано и успях да се понаспя на удобния диван в хола.





в Арад, гледката ми докато обядвах
 
из центъра на града...









Ден 132 - Arad - Timisoara (18.10.2017) 
километър 9605,04
за деня - 61,31
Маршрут: Arad- Sagu - Vinga - Ortisoara - Timisoara

И днес ме очакваше малка дистанция, която даваше възможност да разглеждам. При велопътешествия през държави, в които има много забележителности по пътя, 60-80 км е идеалната дистанция за ден. Минават се бързо и остава много време за гледане. По пътя до Тимишоара нямаше почти нищо интересно, но самият град беше готин и можеше спокойно да се прекара един следобед в центъра му. Преди него имаше градче на име Vinga с няколко красиви църкви, където се отбих. Покрайнините на Тимишоара хич не бяха приятни, но центърът беше разкошен. Градът ще е столица на културата за 2021, има три забележителни площада, около които са концентрирани най-интересните и красиви сгради. Докато карах по една уличка, която явно се водеше пешеходна зона, един полицай веднага ми направи груба забележка, че не може да се кара. Явно и тук недолюбваха колоездачи както в родното ми Хасково. Толкова бавно карах във въпросния момент, че ако блъснех пешеходец, по-скоро аз щях да пострадам. Но на кой му пука, никой не се замисля за глупавите правила, просто се изпълняват механично.
По едно време реших да търся wifi и установих, че всичките мрежи изискват да се свържеш към Интернет с профила си в някоя социална мрежа, иначе не те пускат. Егати, ако нямаш такъв профил, нямаш право да ползваш wifi. Чудо! Нямаше нито една наистина свободна мрежа от всичките, които засякох. Отказах се да търся и зачаках да стане 7 вечерта, че да се срещна с Мона на площада. Тя дойде и направо отидохме на ресторант. Мона сподели, че обича да яде на ресторант и да води каучсърфърите си там. Покани ме да поръчам каквото си избера, взех си пица и лимонада като умишлено търсех възможно най-евтините неща. Цената само за тези двете беше 40 леи (10 евро), та направо се препотих. Като се прибрахме у тях, си говорехме до малките часове на нощта. Мона е нощна птица и запалена геймърка, събира полускъпоценни камъни и бижута, както и доста други неща. Също така чете фентъзи и слуша групи като Найтуиш, та имаше много за какво да си говорим. По произход е германка, но от доста време живее в Румъния. Работи като счетоводителка в офис и сподели, че заплатата и е около 3000 леи. Апартамента си го е купила преди време и го е обзавела по свое усмотрение - всяка стая е боядисана в различен цвят, а в кухнята всички мебели са зелени. Подарих и 10 сръбски динара за колекцията и от банкноти, спах много добре на отворен прозорец в стаята за гости.


на излизане от Арад се кара по прекрасна велоалея с бонус "гарантирано пребиване". С натоварения Дявол не можах да мина нито от едната, нито от другата страна на гениално поставените стълбове!

в добрата част на велоалеята




влизам в Тимишоара


централния площад Unirii



 



площад Свобода



национален театър и опера на площад Victoriei






залез



пица и лимонада с Мона

стаята за гости


Ден 133 - Timisoara - нива след Vrsac (19.10.2017) 
километър 9696,08
за деня - 91,03
Маршрут: Timisoara - Sag - Jebel - Voiteg - Denta - Mali Zam - Vrsac - нива

Събуждането сутринта ми беше трудно и явно умората си казваше думата, поспах чак до 9. В 10:00 Мона излезе за работа, а аз поех на юг - към Сърбия. Трафикът отново беше бесен и в този ден се случи четвъртото падане в това пътуване. Шофьор, който изпреварваше в насрещното, ме принуди буквално да се хвърля в канавката преди да ме блъсне, идваше с висока скорост срещу мен. Дръпнах се встрани и паднах в изкъртената и пълна с боклуци канавка. Настроението ми не се развали обаче, нямаше смисъл да се ядосвам - светът беше пълен с идиоти и щяха да стават все повече поради глобалното затъпяване и видиотяване. Начинът на шофиране просто изразяваше много по-дълбоки и сериозни проблеми у човешкото същество.
Границата я минах бързо, а в Сърбия имаше значително по-малко трафик. Стигнах до първия град Vrsac и много ми хареса, беше приятен и се поразходих. Момичето в инфоцентъра бе любезно и ми даде доста информация, успях и да обменя 20 евро да имам кеш за престоя си в Сърбия, надали щеше да има много магазини, които да приемат карта следващите дни по поречието на Дунав. Имаше планина точно над Vrsac, но ставаше късно и реших да продължа вместо да се качвам. Исках да съм на брега на Дунав възможно най-рано утре, за да хвана ферибота за Рам, не знаех точното му разписание.
Намирането на място за палатка никак не беше лесно, нямаше пукната гора и всичко беше ниви. Изчаках да се стъмни и се настаних в малко обрасло пространство между две изорани ниви.





във Vrsac




Ден 134 - нива след Vrsac - гора след Golubac (20.10.2017) 
километър 9779,95
за деня - 83,87
Маршрут: нива - Straza - Jasenovo - Vracev Gaj - Banatska Palanka - Stara Palanka - Ram - Zatonje - Kisiljevo - Topolovnik - Kumane - Veliko Gradiste - Vinci - Usije - Radosevac - Golubac - гора

Събрах всичко веднага щом съмна и гледах изгрева от нивата. Пътят бе сравнително спокоен и беше приятно за каране. Спрях до няколко църкви и си напълних вода от една от многото чешми. Самите шосета са доста разбити, но е поносимо за каране. Не предполагах, че след Румъния толкова ще ми хареса да съм в Сърбия. На отиване беше най-кошмарната ми страна, а сега истински и се наслаждавах. Което отново ме наведе на мисълта, че дали ще харесаш една страна или не, до голяма степен зависи от предната, в която си бил.
Като стигнах Стара Паланка седнах да чакам ферибота. На едно дърво беше залепено разписанието му и следващият бе в 11:15. Имаше приятен ресторант, където нямаше никой и можех да чакам на столчетата, докато ползвам wifi-то без парола. Две малки кученца с майка си се навъртаха наоколо и много им се радвах. По едно време пристигнаха четирима мотористи от Чехия и те зачакаха с мен. Дойдоха и няколко пешеходци, както и един камион. Ферито пристигна, всички пътници слязоха и след 20 минути чакащите се качихме. За мен билетът бе 300 динара (по-малко от 3 евро), а ме бяха наплашили с 10 евро в инфоцентъра във Vrsac. Явно цената се определяше до голяма степен от това дали говориш сръбски или не. За чужденци вероятно беше много повече, а като попитах капитана за цената на сръбски, ми взе 300 динара, което е напълно приемливо. Този ферибот спестява доста километри, иначе трябва да се обикаля в противоположна на моята посока чак до моста на Ковин, или пък да се кара по румънския бряг на реката. Аз предпочетох сръбския, затова взех ферибота. След двайсетина минути приятно возене се видя замъка на Рам и ни стовариха на брега. За съжаление руините на замъка бяха затворени, тъй като ги реставрираха в момента и имаше куп работници. Пътят по селата нататък бе живописен, но много изкъртен и яко друсаше, чак отключих амортисьора на вилката, защото ръцете ми станаха на парцал за нищо време. Към Велико Градище се оправи, там спрях за обяд, разгледах хубавото градче и продължих нататък по второстепенния път за Vinci. Преди Голубац се появиха и нови велоалеи. Този район на Сърбия всъщност много ми хареса - спокойно е, има множество малки селца и градчета, шофьорите са свикнали с колоездачи, понеже тук минават известните Евровело 6 и 13. Пейзажите са много красиви, има чешми навсякъде, има много неща за гледане по пътя, така че нямаше от какво да се оплача. Като добавим и хубавото време, какво повече му трябва на пътешественика!
Най-голямата и вълнуваща за мен забележителност бе римската крепост Голубац (на български Гълъбец), който е бил под българска власт по времето на Крум и често преминавал ту в български, ту в сръбски ръце през Средновековието. Като се прибрах от пътуването, се поинтересувах и намерих тази статия за Гълъбец, ако на някой му е интересно да прочете за историята на мястото - http://apollon.blog.bg/izkustvo/2010/07/21/bylgarskata-krepost-golubac.579848
Замъкът беше затворен за посещение поради реставрирането му, но посетителският център беше отворен и можех да видя замъка отвън, както и останалите руини встрани от него. Отплеснах се здраво и тъмното ме хвана скоро след като си тръгнах. Свих по един черен път, водещ до група къщи, подминах ги и се установих на много наклонено място до горска пътека. Нямаше по-добро, склоновете бяха стръмни, не спах особено добре търкаляйки се из палатката.
утрото започна мъгливо, но после напече слънце



чакам за ферибота на брега в Стара Паланка

разписанието на ферибота

ето го и него

капитанът и помощникът изравняват земята, за да минат колите

две сладурчета на сянка под лодка

натоварване на новите пътници

по Дунава


пристигаме в Рам


крепостта е затворена за посетители


интересна колекция :)

 
наближавам Голубац



от поредицата "снимки в огледалото" :)



замъкът Голубац в целия му блясък
 



Ден 135 - гора след Golubac - гора до Tekija (21.10.2017) 
километър 9864,55
за деня - 84,6
Маршрут: гора след Golubac - Brnjica - Dobra - Lepenski Vir - Donji Milanovac - Mosna - гора след Tekija

Рано тръгнах да карам, беше много красиво покрай реката с носещите се ниско мъгли. Навсякъде беше гора и природа, изпитвах голямо удоволствие от карането по този път. На някои места имаше кътчета с пейки и тоалетни, но беше доста мръсно по тези отбивки. Голямата атракция днес беше Лепенски вир. Заключих колелото на паркинга и влязох да разгледам музея, билетът беше 450 динара, но лесно реших да ги прежаля - бях в края на пътуването и все още имах достатъчно средства да си покривам нуждите, така че не беше нужно да се лишавам от най-интересното. Сградата на музея е зашеметяваща, а вътре в първата зала ти пускат филм, разказващ историята на селището и откриването му. Находището е отпреди 9000 години, от мезолита. За любознателните предлагам повече инфо директно от интерактивния сайт на музея - http://www.lepenski-vir.rs/
До музея имаше още две колелета с дисаги, но тъй като здраво се отплеснах вътре, собствениците им си бяха тръгнали като излязох. Настигнах ги на един стръмен баир, оказаха се две французойки, които тръгнали от Франция към Черно море. Заговорихме се за кратко, споделиха че на Балканите отсядат по хотели, защото не им е скъпо, а преди това спели по къмпинги.
След качването продължиха тунелите, общо за този ден минах 20 тунела като всичките бяха къси, най-дългият беше 350 метра. В Donji Milanovac имаше круизен кораб с англоговорящи, спрях да хапна един сладолед. Някъде в района има две пещери, но са встрани от пътя и тъй като бързах да се прибирам заради идващата зима, реших да не ходя да ги търся. Повече обаче надделя факта, че дори да ги намеря, няма къде да оставя колелото, докато съм вътре. А аз като вляза в пещера, не излизам никак скоро.
По-нататък Дунав се стесни много, карах през известния пролом Железни врата, който продължаваше около 100 километра и в тази част реката бе много тясна. Привечер на отсрещния румънски бряг се появи лицето на крал Decebalus, последният крал на Dacia - гигантска скална скулптура, издълбана високо над реката. Определено смайваща гледка и за момент съжалих, че не съм от другата страна на реката да го видя по-отблизо. Скулптурата е създадена между 1994 и 2004 като 12 скулптора са се сменили по време на процеса. Богат бизнесмен е финансирал проекта. Близо до скулптурата има и красив манастир, разположен точно до реката.
След голямо изкачване с 10% наклон, разпънах палатката на върха на хълма. Имаше малко село наблизо, но никой не знаеше, че се крия в гората, така че се очертаваше спокойна нощ.


утрин по Дунава

открий лебеда :)

и фотьойлите стават за плавателни съдове


в село Добра



до музей Лепенски вир


ето го и музеят



 







работното време на музея




в Donji Milanovac



Дунав в най-тесните си части



манастир на румънския бряг

скалното лице на крал Decebalus



залез на пътя

сръбски динари

спокойна нощ в малка гора

Ден 136 - гора до Tekija - нива след Брегово (22.10.2017) 
километър 9975,95
за деня - 111,4
Маршрут: гора до Tekija - Kladovo - Milutinovac - Velesnica - Mala Kamenica - Negotin - Kobisnica - Брегово - нива

Днешният ден носеше полъха на българското :) Най-после щях да достигна родна земя след почти 5 месеца странство. Вълнувах се, но едновременно с това не ми се искаше пътуването да свършва. Тъкмо набрах инерция и никак не горях от желание пак да карам всеки ден по-малко, отколкото по време на пътуването, обикаляйки само около Хасково.
Събудих се още по тъмно и почнах да събирам лагера докато се съмваше. 6 км преди Кладово имаше страхотни руини на римска крепост Диана, където се отплеснах близо час. В Кладово напълних вода, купих храна, помотах се из центъра и по някое време се появиха двете французойки, тъкмо пристигаха, а аз си тръгвах. Имаше два възможни пътя след Кладово - полегат, но много по-дълъг и стръмен с изкачване, но много по-къс. Хванах стръмния, не беше кой знае какво изкачването. Някъде по пътя настигнах възрастен американец с колело, каращ към Черно море. Заговорихме се за кратко и продължих към Неготин. Беше неделя и центърът беше направо пуст. Седнах на пейка в парка да хапна след дългото каране. Оставаха едва 15 км до границата, минах ги набързо по разбит път, който наистина беше в трагично състояние. От сръбска страна митничарят беше готин и ме пусна бързо, на българската имаше някакъв проблем със системата и около 15 минути всички, желаещи да преминем, чакахме. Минах все пак, а Брегово ми се видя много западнало, доста повече от кое да е сръбско градче назад. Пълно беше с цигани и огньове тук-там, изоставени разбити сгради и мизерия. Започваше да се стъмнява и карах нататък по пътя в търсене на място за спане. Все не можех да си харесам и след доста мотане се установих в една кална крива нива. Чух фазани наблизо, започна първата ми нощ на българска земя :)

руините на крепост Диана





една любима стара игра :)

 


в Неготин

на метри от България
най-после у дома!

първа нощувка до кална нива




4 коментара:

Даскала каза...

Тери, страхотна си! Чел съм всичките ти пътешествия в блога. С нетърпение чакам всяка следваща твоя публикация. Къде ще е следващото ти приключение?

Tery каза...

Здравей, благодаря за надъхващия коментар! Следващото пътешествие май се очертава да е към Азия, последно бях преди доста години там и много ме тегли отново в тази посока. Може би това лято ще успея да тръгна, ще бъде доста дълго и вълнуващо пътешествие. Гледам да не се заричам и да не планирам нищо предварително, в последния момент ще реша кога да тръгна, че има няколко потенциални проблема, които може да ме забавят.

Даскала каза...

Нямаш си представа колко вдъхновяващи са пътеписите ти и на колко хора съм ги препоръчал. Мое познато семейство много пътува по света и често дестинациите ви съвпадат. Много интересно е тогава да сравнявам техните впечатления с твоите. Все едно и аз съм бил там...Не спирай, ходи, научавай нови неща и разказвай. По този начин пътувам и аз с вас и съм щастлив! Интересно ще бъде да се срещнем наживо. Нямаш ли път към Троян, Ловеч, Плевен?

Tery каза...

Благодаря ти :) Няма спиране, това ми е най-любимото нещо на света и колкото повече пътувам, толкова по-интересно ми става.
Ти от този край ли си? Само ако беше писал няколко месеца по-рано! Следващата публикация ще е точно за Троян, Ловеч, Плевен, защото от там минах на връщане от велопътешествието :) Можеше да се видим, но нищо, пак ще мина някой път, този край ми е много на сърце.