На юг към Сицилия в най-лютата зима



след градушката... с гледка към Палермо

Поздрав с нова любима песен от нов любим филм :))))
https://www.youtube.com/watch?v=cPAbx5kgCJo


Откакто се върнах от това пътуване, все правя нещо друго и няма време да седна да си напиша разказите :) А така ми се иска да разкажа за Сицилия, понеже е много интересна и вълнуваща, струва си да се посети! Изначалният план, както споделих и в предната публикация, беше посещението на Тунис и Алжир, но понеже ни върнаха принудително от Тунис, си останахме само с доста детайлното разглеждане на Сицилия. Но както се казва - всяко зло за добро :) 
Тръгнахме подготвени за Африка и напълно неподготвени за един зимен месец в Италия по отношение на бюджет, облекло и въобще всичко друго. Все пак за стопа през Европа взехме и дебели дрехи, понеже както обикновено става, тръгнахме точно когато започна "апокалипсисът" в България и настана любимото на медиите "бедствено" положение :) Или простичко казано - дойде зимата! На 5-ти януари сутринта, точно преди зимата да връхлети Хасково, поехме на път към Италия. Времето бе добро, но само докато стигнахме София, където нещата въобще не изглеждаха розови - удари ни силен снеговалеж и трудно поносим студ, докато стопирахме към сръбската граница. Хората, които ни бяха качили преди това, ни черпиха бонбони и кекс, така че тези жестове ни топлеха душите и стомасите, и помагаха да понесем по-лесно дългото чакане, което последва. След около два часа бяхме сериозно премръзнали и мокри, взе ни човек до границата. Тръгнахме да я минаваме пеш, когато един шофьор на бус ни повика и поиска да ни вземе. Пътуваше за Инсбрук, така че пътищата ни се разделяха чак след Белград. По пътя до Ниш времето беше много лошо, имаше обилен снеговалеж и се шофираше трудно и бавно. Часовете се нижеха и когато наближихме Белград, решихме да слезем да спим на една бензиностанция преди града, защото никой от нас не искаше да продължаваме стопа през нощта, беше твърде студено. Времето тук беше по-добро, не валеше сняг. До бензиностанцията имаше малка горичка, където се установихме.

Спалните чували си свършиха работата и не мръзнахме, но сутринта ни очакваше лоша изненада - доста силна снежна виелица. Станахме на шушулки още щом застанахме на стопа, вятърът беше ураганен и разнасяше снега на вълни из въздуха. Заприличахме на йетита за нищо време. За късмет един албанец, пътуващ за Лондон, ни качи преди съвсем да се смразим. Сподели, че пътува от Албания до Лондон и не смята да спира да спи. Бил шофирал цялата предна нощ през Македония като на доста места му се наложило да слага вериги на колата. Караше БМВ-то си с не повече от 60 км/ч, то беше и невъзможно да се кара по-бързо. Магистралата бе покрита с тънък слой сняг, на някои места беше започнал да става и по-дълбок. Чудно ми стана как ще шофира до Лондон без никъде да спира да спи, той дори в момента едва си държеше очите отворени и му говорехме през целия път, за да не заспи. Возихме се при него до една бензиностанция преди Загреб, където слязохме и зачакахме с табела "Словения". Дано все пак е спрял да спи след като ни остави.
На тази бензиностанция чакахме часове. Трафикът се състоеше основно от гастарбайтери, които се прибираха към Западна Европа след коледните празници на Балканите. Колите бяха с белгийски, немски, френски, италиански регистрации, но се чуваше само балканска реч от тях и многолюдни фамилии се бяха натъпкали един върху друг, заедно с камари багаж. Минаваха и немалко български коли, също и българи в коли с чужди номера. След много чакане ни взеха баща и дъщеря хървати, които отиваха само до Загреб, но предложиха да ни оставят на честарината (мястото за плащане на магистрална такса) преди града, защото там според тях сме имали повече шанс. Не знаехме дали полицаите няма да дойдат да ни изгонят или глобят за стопиране там, но решихме да рискуваме, защото вече бяхме отчайващо премръзнали. Там почти веднага ни взе французин. Тъкмо се зарадвахме, че отива в нашата посока към Любляна и Италия, когато gps-ът му показа, че всъщност минава през друг път към Марибор, който нас не ни устройваше. Слязохме на следващата бензиностанция, където вече си и останахме. Занизаха се дълги тягостни часове чакане на стоп, имаше доста коли, но никой не гореше от мерак да ни вземе. Камионите бяха със забрана да пътуват до понеделник, а беше едва петък. Измръзнахме жестоко на това място, беше -7 и непрекъснато подскачахме на едно място, за да не умрем от студ. Не си чувствах краката и ръцете, всеки лек полъх на вятъра ни втрещяваше още повече.

Към 9 вечерта при нас дойде хърватски тираджия от паркиран наблизо камион и ни покани в камиона си да се стоплим. Приехме поканата с охота, студът беше наистина непоносим. Поприказвахме си доста с хърватина, почерпи ни сок и шоколад, предложи ни да спим в камиона на едното от двете легла. Не беше никак трудно да се съгласим, сгъчкахме се двамата на горното легло, а той на долното и започна една дълга и не особено приятна нощ. Тираджията също легна да спи, но очевидно бе свикнал да спи на музика и до сутринта не спря постоянно въртящия се диск с Queen, The Beatles и т.н. Заради музиката не успях да мигна до сутринта. Дори любими песни ми станаха омразни през тази нощ, изслушах "We will rock you" поне 100 пъти! Имаше и още една причина да се мъча - парното беше надуто на макс и ми беше жега, потих се постоянно. Изобщо не понасям помещения с отопление, а такава малка кабина с толкова силно парно направо ме накара да се сваря в собствен сос. На сутринта още по-горчиво съжалявах, че не сме спали в палатката - от силното парно предната част на обувките ми се беше разлепила, шалтето ми частично се бе разтопило, а шоколадът в раницата ми бе станал течен и омазал доста неща... Спеше ми се зверски, но нямаше какво да се прави - трябваше да заставаме на стоп. И както застанахме, така си и останахме... По-каръшки ден не бяхме имали. Хърватска си е с кофти стоп, но този ден направо си беше жив ужас! Хиляди коли ни подминаваха, хората ни зяпаха с учудени и потресени погледи, явно мислеха, че сме ненормални, изпаднали бежанци или нещо такова?! Все пак през зимата няма много стопаджии по пътищата, даже никакви. Чак късния следобед, след много подскачане на едно място, ни взе един босненец за двадесетина километра до границата със Словения. Беше тотален психопат и освен, че говореше несвързано, караше с безумна скорост и два пъти бяхме на път да катастрофираме! Последва още един лош късмет - огромна 4 километрова опашка от коли преди границата. Гастарбайтерите бяха толкова много, че хърватските митничари не можеха да се справят с целия този трафик и се беше образувала гигантска опашка. Чакахме около 2 часа да минем в Словения. Стопът от другата страна на границата стана още по-тежък поради падналите с още някой градус нощни температури и тъмнината. Една българска кола от Ямбол спря, но само за да ни се извинят, че не могат да ни вземат, защото нямат място. Чакахме около час, бяхме тотално премръзнали и имах чувството, че сърцето ми ще спре от студ. Изобщо не си чувствах пръстите на краката и ръцете.

Досущ като в екшън филм, точно преди героят да умре, се появи спасението - огромен пикап наби спирачки до нас и от него излезе нашият човек. :) Млад словенец от Любляна - може би единствената минаваща кола, която не беше на гастарбайтери. Натовари ни, наду климатика да се стоплим и хвръкна със 160 по замръзналата магистрала. Макар да беше много приятен за раздумка човек и не спряхме да си говорим, возенето не беше от най-любимите ми, понеже всеки момент очаквах да изхвръкнем от хлъзгавия път и да се раздробим на парчета в мрака, или пък да останем инвалиди за цял живот, заради идиотското каране на един човек. Изумително е колко хора са заблудени, че колите са сигурни превозни средства, или че точно на тях нищо не може да им се случи. А колата всъщност е една лоша сглобка на тенекии и пластмаси, един подвижен ковчег!
Много се радвах, че сме в Словения! Една от любимите ми страни в Европа, а и край с хърватските полицаи, от които имам лоши спомени в предни пътувания. Словения е много спокойна, красива страна, пълна с готини хора. Къде другаде можеш да спиш в горичка до столицата и да знаеш, че никой няма да дойде да те ограби :) Нашият човек ни остави на перфектно за стопиране към Италия място, точно на изхода на Любляна като ни убеди, че няма да е проблем да преспим в близка горичка край магистралата. Нощта беше изключително студена, нямахме термометър, но на другия ден разбрахме, че в 9 сутринта е било -12, което означава, че е било поне -15 по-рано. Избутахме и тази дълга нощ, а от мястото за стоп бързо ни взеха мъж и жена с куче, които отиваха в Копер да хванат малко слънце :) Прогнозата за времето за Любляна не била добра и те решили да отидат на словенското море, където да се порадват на слънчевите лъчи.

В Копер бяхме шокирани от разликата - беше 3 градуса над нулата!!! За първи път откакто заминахме, се почувствах добре и даже си свалих шапката. Имахме луд късмет при стопа до границата с Италия - взе ни германец и ни остави на една бензиностанция на главната магистрала за Венеция, така избегнахме ходенето пеш през Триесте. Там пък ни взе бус от Косово, шофьорът караше за Швейцария.  Отзад в багажника на буса спеше някакъв човек, явно се сменяха на волана. Слязохме на една отбивка за малко градче, откъдето 8 км ни деляха от главния национален път за Анкона. Исках да се придвижваме само по националните пътища, за да нямаме проблеми с болната италианска полиция, която гони стопаджиите дори от бензиностанции, разположени на магистралата.
В Италия от години правят всичко възможно да унищожат автостопа, не само е забранен на магистралата, но и на бензиностанциите по нея, както и на входовете към нея. Държавата е със силно полицейско присъствие и много шофьори споделиха, че ченгетата ще ги глобят ако ги видят да вземат стопаджии дори! В пътуванията си досега все избягвах умишлено Италия точно заради отвратителния стоп и проблемите с куките, но този път нямаше как да се избегне, за да хванем ферибота за Тунис. Доста пъти заобикалях през Германия, за да стигна до Испания например, само и само да не влизам в Италия. През 2008-ма година направих първото си пътуване само из Италия, което продължи 3 седмици и бе преизпълнено с проблеми по отношение на стопа, та оттогава въобще не ми се ходи в тази страна. Лошото е, че има такова богато историческо наследство, на което не мога да устоя и се подлъгвам отново и отново да я посетя.

За щастие все още никой не може да ви глоби ако стопирате по националните пътища. И хората сякаш спират по-лесно там, само че не отиват далеч и се хващат основно къси стопове. Имахме късмет и ни качи италианец, който ни откара до главния път за Анкона без изобщо да отива натам, просто искаше да ни помогне. Тъкмо започна да се стъмнява, когато спря друг италианец, отиващ в Анкона. С него изминахме много километри и бяхме супер щастливи, че се придвижваме бързо надолу по ботуша. За съжаление обаче в един момент хвана магистралата и нямахме голям избор, освен да слезем на една бензиностанция. Дали защото беше бедствено положение поради снега в тези части на Италия, или защото просто не искаха да се занимават с нас, персоналът не извика полицията да ни изгони, както обикновено правят. След много чакане хванахме стоп с румънски камион за Пескара. Шофьорът се опасяваше, че магистралата надолу ще е затворена заради малкото паднал сняг, но явно я бяха отворили точно преди да минем. Остави ни на бензиностанция, беше 2 през нощта и умирахме за сън. Решихме да рискуваме и да легнем на палатка до паркираните камиони, надявайки се, че или ще останем незабелязани от персонала, или няма да ни закачат заради снега и бедственото положение. За тази част на Италия толкова малко сняг очевидно беше голям проблем. Хората нямат зимни гуми, вериги и никакъв опит в шофирането по сняг. И като падне един сантиметър, бързат да затворят магистралата.

Дремнахме няколко часа до разсъмване и застанахме да чакаме на стоп. Отново отвисяхме няколко часа, но си струваше, защото хванахме дълъг стоп чак до Таранто! Взе ни готина жена на име Рафаела, с която не спряхме да говорим през целия път. Когато ни видяла да стопираме, си спомнила за себе си като била млада и имала приключенски дух. Сега съжалявала, че позволила на живота да я направи затворена и страхлива и че не е осъществила тогавашните си мечти. Работеше в Данон и очевидно беше на важна позиция ако се съдеше по скъпата й кола, костюмарското облекло и това, че говореше добър английски. Не са много англоговорящите италианци все пак.
Пейзажът в тази част на Италия бе по-красив от на север, намаляха индустриалните зони и се появиха повече маслинови горички, хълмове, на места и морето се виждаше. Разделихме се с Рафаела в Таранто и застанахме на стоп след една голяма индустриална зона. Наоколо минаваха съмнителни чернокожи типчета, чието присъствие е характерно за цяла южна Италия и буди у нас желание да си пазим раниците повече, отколкото ако типчетата ги нямаше. Все пак негрите извън Африка нямат нищо общо със събратята си на черния континент, в това се убедихме в Латинска Америка и въобще не горяхме от мерак отново да се убеждаваме.


багажът ми за това пътуване изглеждаше така

на околовръстното на София беше нечовешки студ...

край Белград нощта беше студена и ни удари снежна виелица на сутринта

реката край Любляна беше позамръзнала

за пореден път в Италия...

на бензиностанция недалеч от Пескара




Взе ни кола до малко градче след Таранто, по пътя се нагледахме на мандаринови плантации, покрити със сняг. Човекът, който ни возеше, каза, че снегът е голям проблем за дръвчетата и хората са много притеснени за реколтата си. Тази част на страната е производител на цитруси. Градчето Scanzano Jonico всъщност беше първото населено място, което посетихме, досега се бяхме придържали само към пътя и бензиностанциите. Другарчето поиска да черпи пица, но шансовете ни да намерим отворена пицария бяха под нулата, беше сиеста. Както зная от Испания и от Латинска Америка - сиестата е закон в тези държави и винаги си оставаш гладен следобеда. Никаква пица не намерихме, дори нямаше отворен магазин, така че застанахме да стопираме с надежда да се придвижваме докато е сиеста и по-късно да намерим пица. Тъкмо отидохме до мястото за стоп, когато заваля сняг на парцали и духна вледеняващ вятър. Взе ни човек до следващото градче Поликоро, от там друг човек до бензиностанция след града и там вече ни завари нощта. Валеше сняг, никой не искаше да ни вземе и си почакахме доста. Накрая момче и момиче румънци ни поканиха в колата си и ни откараха до Baia del Castello. Румънецът не спираше да повтаря, че италианците са лоши хора и не вземат на стоп, явно и той е пробвал преди.

Градчето, в което се озовахме, имаше страхотен замък. Решихме да преспим недалеч от него, не беше лесна задача да се намери неурбанизирано място за палатка, понеже навсякъде в Италия е пренаселено. Но късметът ни проработи - попаднахме на изоставен и разбит от ерозия път на хълма над замъка. Имаше къщи съвсем наблизо, но легнахме на самия път и се надявахме никой да не ни е видял в тъмното. Но сутринта се порадвахме на замъка и продължихме със стопа. Отново ни взеха румънци, тези пък бяха с българска регистрация на колата. Откараха ни до Сибари - най-опасният град в района според много шофьори италианци. Тогава още не знаехме, че е толкова опасно, но започнахме да се досещаме, когато по пътя забелязахме да кръжат негри на колела, български и румънски коли пълни с цигани... Ето къде са се заселили нашите проститутки, крадци и всякаква паплач, горко им на италианците, но пък блазе ни на нас - нека се изнасят :) В този край на Италия доста хора ни предупредиха никога да не казваме, че сме българи! Сънародниците ни тук се занимават с всякаква престъпна дейност, а наредените крайпътни труженички са или български циганки, или румънски.
Като потвърждение за опасния статут на този град беше и стопът - чакахме дълги часове в дъжда и никой не спираше. Местихме се три пъти на различни места и чак на третия разклон ни взе кола. Времето беше ужасно, стопът не вървеше, бяхме много гладни... изобщо доста мизерно се очертаваше нашето пътуване през Италия. Ако добавим и, че не се бяхме къпали доста дни, нещата въобще не бяха розови... Каучсърфинг в тази страна изобщо не работи, но това си го знаем отдавна, така че не му се надявахме. По-лошото бе, че много трудно се намираше място за палатка поради огромната популация на страната и това, че навсякъде има къщи и частни обработваеми земи.
Човекът, който ни взе от Сибари, отиваше в Паула - град от другата страна на планините, на брега на Тиренско море. С една кола се прехвърлихме от Йонийско до Тиренско море, минахме през високи планини, където магистралата бе мокра и хлъзгава, а нашият човек караше твърде бързо... След него ни взе приятно семейство, което ни откара до Амантеа. Там имаше Лидъл и напазарувахме много храна. На входа на супермаркета имаше просещ негър и по улиците щъкаха доста такива. Хората, които ни докараха до тук, казаха че не било опасно да спим на гарата, така че отидохме да я погледнем. Имаше малка чакалня, нямаше гише за продаване на билети, само автомат. В подлеза имаше няколко дюшека, които говореха за наличието на чести обитатели клошари и с това опцията за спане на гарата отпадна веднага. Застанахме на стоп на осветено място до светофари и се надявахме някой да ни вземе. По целия път от Паула до тук нямаше празно от къщи, така че спането тази нощ нямаше да е лесно. Магистралата явно беше затворена заради снега, защото целият трафик минаваше по този малък крайбрежен път. Хиляди коли и камиони ни подминаха в дългите часове на чакане. Няколко пъти минувачи идваха да ни казват, че трябва да вземем влака, защото е невъзможно да ни качи някой на стоп. Никой обаче не ни попита как сме, закъсали ли сме, имаме ли нужда от нещо... всеки идваше да дава акъл и си отиваше бързичко. Стана и полунощ, а стопът никакъв го нямаше. Премръзнахме много. Спря ни човек за следващото близко градче и се качихме. Бяхме много уморени и решихме да тръгваме да търсим място за спане. Поехме по страничен път, където се надявахме да има място за палатката. Уви, след много ходене покрай ниви и къщи, осъзнахме, че място няма да намерим. Видяхме недостроена постройка в една нива и рискувахме да се подслоним там, още повече че валеше. Имаше къща наблизо, но разчитахме, че никой няма да ни види заради късния час.


на отнесения от кой знае какъв катаклизъм път...



замъкът



Рано сутринта се измъкнахме незабелязано и тръгнахме обратно към главния път. Почти веднага ни взе човек до входа за магистралата. По пътя видяхме три проститутки, седнали на столчета край пътя. На входа за магистралата имаше полицаи, които проверяваха всяка кола и камион за наличие на вериги. Много хора нямаха и биваха връщани. Нас ни изгониха да стопираме по-далеч от самия вход, което ни отряза достъпа до половината трафик, идващ от друга посока. За късмет обаче ни взе камион директно за Вила Сан Джовани, откъдето тръгва ферибота за Сицилия. За да няма проблеми с полицията шофьорът не ни взе с него на ферито, а ни остави в града. Ако ни беше взел, нямаше да плащаме билет, но за пътници пешеходци без кола се купува билет на стойност 2,50 евро. Ние успяхме да се изхитрим и не си купихме билети, не ги проверяват при качване на ферито. От другата страна обаче, за да излезеш от терминала, се минава през бариерки като онези за метрото. Така се оказахме заклещени, питахме един охранител как да излезем, той ни пита какво сме направили с билетите си, сам предположи, че сме ги изхвърлили и ние не отрекохме. Пусна ни да излезем през една вратичка встрани и така спестихме 5 евро. На връщане естествено щяхме да си платим, защото бариерите бяха от тази страна и нямаше как да се влезе без билет, а откъм континентална Италия нямаше бариери.
Месина ни посрещна с дъжд, мръсотия и хаос. Навсякъде имаше разпиляни боклуци, изглеждаше като един доста гнусен и западнал голям град. Бяхме встрани от центъра, смятах да го посетим на връщане, а сега да бързаме за Палермо. Подслонихме се от дъжда на една спирка, там седеше човек, приличащ на клошар. Оказа се македонец и ни разбираше какво си говорим. Докато вървяхме към края на града по една мръсна и разбита улица, малка кола спря до нас и човекът ни покани да се качим, за да ни откара до мястото за стоп. Добре ни посрещна Сицилия, изглеждаше даже още по-дива от южна Италия, а със северна нямаше изобщо база за сравнение. Стопът тръгна добре, взе ни човек до една недалечна бензиностанция. Там почакахме до тъмно, минаха доста коли. Човек от персонала, наливащ бензин, явно пожела да ни помогне и започна да ни маха усилено, докато към нас приближаваше кола. Оказа се, че той е навил шофьора да ни вземе. Беше костюмар с лъскава кола, пътуващ за Палермо. Мислехме да спрем и спим преди големия град, но нямаше къде, всичко бе пренаселено. Натресохме се в Палермо по тъмно и това хич не ни се нравеше...

Столицата на Сицилия е голям град с милион и половина население, а цялото население на острова е 5 милиона като държа да отбележа, че е много по-малък от България на територия. Хич не им е широко на тия сицилианци. Палермо е красив град с много интересни за разглеждане места... само че през деня. Нощем никак не е безопасен, свърталище на клошари, скуотъри, безброй много негри и каква ли не паплач. Обзе ни слаба надежда, че ако идем до порта може още тази вечер да има ферибот за Тунис и да се качим. Сбърках като не проверих предварително разписанието на фериботите, знаех че има два седмично, но не знаех в кои дни са. Първата ни работа щом пристигнахме в центъра обаче беше да ядем така бленуваната пица! Преди много години в центъра на Хасково имаше една пицария на име Палермо, където родителите ми ме водеха на пица и имам само хубави спомени от вкуса на пиците им. След като веднъж през 2008-ма ядох пица в Неапол - родината на пицата, беше крайно време да я пробвам и в Палермо. Влязохме в малка забутана пицария, където Маргаритата беше на цена 3,50 евро - точно колкото беше и през 2008-ма в Неапол :) Изядохме по една пица и се отправихме към центъра. Отбихме се до гарата да попитаме за туристически инфо център и да вземем карта на града, но не намерихме. Забелязахме обаче човек с раница, за първи път в това пътуване виждахме бекпекър и другарчето отиде да го заговори, докато аз гледах една карта на стената. Забелязах, че се заприказваха много разпалено, отидох при тях и... изненада - човекът се оказа българин :)) Така се запознахме със Светльо - по тъмно на гарата в италиански град :) Неговият начин на пътуване беше няколко идеи по-различен от нашия - той скуотваше къщи, практикуваше dumpster diving (изхранване от боклука) и свиреше на китара по улиците, за да си изкара пари. Смяташе да остане в Сицилия докато събере пари за ферибот за Мароко или Сардения. Веднага ни се похвали, че е скуотнал къща съвсем близо до гарата и ни покани да спим там. Дойде с нас до пристанището и по пътя оглеждаше кофите за нещо хубаво и изхвърлено. В Италия се изхвърля толкова много - храна, мебели, дрехи... Консуматорското общество тук е в разцвета си. Светльо, хранейки се от изхвърлена храна, вероятно ядеше много по-здравословно от нас, които купувахме възможно най-евтините и съответно скапани продукти в супермаркета. Беше си намерил пици, сладкиши, хлебчета... До една кофа имаше изхвърлени матраци, одеала... Както и в Испания, тук човек може спокойно да живее от това, което други изхвърлят.

ферито до Сицилия



Месина




гледка малко след Месина, виждат се доста острови



първа пица - в Палермо!

нощно Палермо




На пристанището отидохме в офиса на компания Гранди Нави, информираха ни, че фериботът за Тунис е чак в събота и си купихме билети, по 36 евро на човек. Сега не ни оставаше друго освен да избутаме дългата и студена нощ в Палермо, и да намерим къде да уплътним още два дни до събота. Нощта тепърва започваше, аз се навих да отидем до къщата на Светльо и да видим дали може да се спи там, но другарчето категорично отказа да дойде, тъй като сметна, че е много опасно и незаконно да се влиза така в чужда собственост. То заяви, че ще спи на гарата. Естествено нямаше как да го оставя, така че с неохота се съгласих да спим там. Прекарахме още час със Светльо в мотаене по улиците, ползвахме wifi на един площад, след което двамата тръгнахме към гарата. За шок и ужас на другарчето обаче се оказа, че гарата затваря нощем! Ето, че бяхме съвсем бездомни по улиците на големия град. За излизане пеш и на стоп не можеше и дума да става, защото така щяхме да минем точно през гетата посред нощ. Решихме да идем в по-централната част и да чакаме да съмне. И тъкмо в тоя момент видяхме Светльо в една уличка :) Той още не се беше прибрал в къщата. Другарчето се съгласи да погледнем въпросното място все пак, щеше да е по-добре от улицата. Отидохме до къщата и изненада - вратата беше залостена! Светльо не можа да я отвори, а беше оставил вътре палатката и чувала си. Предната вечер я "превзел" и нямало проблем, никой не дошъл, но явно собственикът или друг скуотър я е залостил и повече не можеше да се влезе. Сега и тримата бяхме бездомни, а Светльо и без спален чувал. Беше много студено и веднага щом седнехме някъде, започвахме да замръзваме. В около 2 през нощта се установихме в предверието на един магазин, разположен на главен булевард до голяма църква. Решихме, че там ще е най-безопасно, постлахме шалтета и чували и се опитахме да дремнем, докато съмне. 

На сутринта, много изтощени и недоспали, събрахме всичко и тръгнахме да излизаме от града. Светльо още спеше, завит с одеалата, които бе намерил предната вечер. Събудихме го само да му кажем чао и се отправихме в посока катедралата на Палермо. Градът изглеждаше тотално различно през деня, беше много по-приятен и гостоприемен. Пред катедралата другарчето седна да ползва wifi, а аз се разходих малко из околните улици. Градът е пълен с много красиви и забележителни сгради, очарова ме! Самата катедрала беше зашеметяваща, а отпред имаше няколко просякини, както обикновено пред църквите в Италия и Испания. Туристите по това време не бяха много в Сицилия, но в Палермо все пак имаше няколко групи японци, снимащи катедралата като подивели.
дневно Палермо...









катедралата









един от големите пазари


битак, подобен на димитровградския в неделя :)





двете кули :)











Към обяд минахме през Лидъл да си купим храна и тръгнахме пеш към края на града в посока Монреале. Това градче, разположено високо над Палермо на едва 5 км, се радва на една от най-впечатляващите катедрали в Сицилия, а и в цяла Италия. Вътрешността на тукашната катедрала, заедно с тази в Чефалу, е покрита с детайлни златни мозайки, датиращи от 12 и 13 век и зашеметяващи с размерите си. Посещението на тази катедрала е задължително и си заслужаваше чакането да свърши сиестата и да отвори. Църквите в Италия обикновено са затворени от 13:00 до 16:30, понякога до 15:30. Самото градче е много приятно за разходка и предлага чудесна гледка към Палермо от една панорамна площадка близо до катедралата.

Възнамерявахме да спим някъде в района на Монреале, тъй като уж е планина и би трябвало да намерим място за палатката. Уви, навсякъде имаше къщи, така че тръгнахме да стопираме в посока, противоположна на Палермо. Взе ни един човек за 5 км, за късмет там попаднахме на черен път, тръгващ нагоре по хълм и успяхме да се установим на едно местенце с гледка към стотиците къщи, но без хората да ни виждат, понеже бяхме на по-високо.
На сутринта поехме на стоп към Чефалу - прекрасен град на около 50 км от Палермо, който ми беше в списъка със задължителни за разглеждане места. На стоп ни взеха две момчета, които се оказаха доста приятни и интересни, а единият от тях тъкмо беше вървял Камино де Сантяго миналата есен. Поканиха ни на сладкарница, настояваха да ни почерпят каноли - емблематична за Сицилия вкуснотия, която ако не пробва човек, все едно не е бил тук :) Сладкарницата си я биваше отвсякъде, заточихме лиги по десетките различни вкуснотии, направих снимки с разрешението на човека зад гишето и хапнахме каноли. Персоналът ни почерпи и малко от друг сладкиш, за дегустация. Всичко беше много вкусно! Храната в Италия безспорно е сред най-добрите в света. Момчетата ни оставиха на изхода на Палермо в посока Чефалу, там стопът веднага сработи и за нищо време стигнахме. Прекарах целия ден в разхождане из града, а другарчето - в цъкане на wifi :) Духаше много силен вятър, посетих бастиона, старата пералня (където по-късно другарчето отиде да се изкъпе под втрещените погледи на туристите), отидох и до началото на пътеката към скалата със замъка над града, но там се пращаше билет 4 евро и се отказах. Обиколих целия скален масив и намерих подходящо за спане място от другата страна. Макар да бяхме в града, беше доста закътано и се надявах да нямаме проблеми.


катедралата в Монреале



гледка от Монреале към Палермо



из уличките на Монреале...




катедралата вътре




два пъти спахме на това място


с нови приятели


почерпиха ни каноли в сладкарница в Палермо



в Чефалу



катедралата в Чефалу


с гледка към крепостта





вътре в катедралата



През нощта валя проливно, а на сутринта станахме в 4:30 с помощта на аларма. Трябваше да сме в Палермо в 9:00, фериботът тръгваше два часа по-късно. Понеже не можеше да се разчита на стопа в Италия, бяхме много притеснени дали ще стигнем навреме и застанахме да стопираме още по тъмно. Чак в 7 ни взе кола и за късмет беше директно за Палермо. Около час и половина ни отне да стигнем пеш до порта от мястото, където ни остави човекът. Вече се виеше голяма опашка пред гишето на миграционните до ферибота. Всички пътуващи изглеждаха като тунизийци - мургави, слаби, ниски и силно наподобяващи нашенски цигани, както отбеляза другарчето, бидейки родом от Сливен и имайки много наблюдения върху ромската нация. 
Колите, които чакаха на опашка, бяха претъпкани с багажи и почти опираха в земята от тежестта. Замириса ми на диво, африканско и истинско... нямах търпение да стъпя отново на любимия си континент! Другарчето също се вълнуваше, щеше да му е първото посещение на Африка. Проверките се точеха много време, италианската полиция се засуети около нашите паспорти, почнаха да записват данни и да ги разглеждат страница по страница. Нищо не ни питаха и не казаха  нищо тревожно, още дори не подозирахме какви проблеми ще имаме с колегите им от другата страна, а те явно са предполагали. Фериботът беше голям, с много кабини и няколко чакални със седалки за пътниците като нас, които не са си взели кабина. Установихме се на девета палуба, заехме всички налични контакти, за да си заредим батериите на фотоапарата и телефоните. За огромно щастие имаше и душове, та се изкъпахме и почувствахме като хора. Навсякъде по земята имаше налягали тунизийци, завити с одеала, ние почти не спахме и пристигнахме доста изморени.

В 22:00 акостирахме в Тунис. Докато чакахме да ни пуснат да слезем от ферито, срещнахме още един турист - италианец с датски паспорт, който отиваше в Тунис за седмица. Освен него имаше и португалска туристка, това бяхме всички с паспорти, различни от тунизийските. Понеже нямахме написано име на хотел в миграционните карти, преписахме хостела, в който отиваше италианецът. Полицаят на гишето веднага ни събра всичките чужденци и ни поведе към стаичка на други полицаи, където се започна големият кошмар. Държаха ни дълги часове, от време на време ни викаха един по един, задаваха ни идиотски въпроси, след което се смееха на отговорите или пък започваха да крещят и да се карат. Единият говореше английски и превеждаше на мустакатото дребно човече зад бюрото. По едно време се появи възрастен англичанин, който отиваше към Италия със същото фери, но не го пускаха да излезе от Тунис, докато не плати глоба за тридневно надвишаване на позволения престой. Той веднага ни каза, че са го връщали вече два пъти на това фери и че полицаите в Тунис са тотални боклуци.
Седяхме в стаичката до 2 през нощта. Няколко пъти ни викаха за разпит, след което пак ни пращаха в стаичката да чакаме. Португалката я пуснаха, но като дойде да си вземе раницата ни каза, че според нея ще имаме проблеми заради печатите от Турция и визите за Алжир. Останахме тримата с италианеца-датчанин. В малките часове на нощта, точно преди ферито да отплава обратно за Италия, дойдоха хора от компания Гранди Нави да ни съобщят, че полицаите отказват да ни пуснат в Тунис и трябва да се върнем в Палермо веднага. Нещастните ченгета дори нямаха доблестта да ни го кажат. Побеснях! Другарчето просто седеше безмълвно, а аз и италианецът се впуснахме в безсмислен спор с полицаите, които ни отбягваха умишлено и категорично отказваха да кажат защо ни връщат. Е, по-големи задници от тези май не бяхме срещали!

Отвратени и погнусени от това отношение, се върнахме на ферибота, където ни дадоха кабина безплатно, явно се водехме депортирани все едно сме престъпници. До сутринта не успяхме да заспим, главата ми щеше да се пръсне от напрежение, не можех да спра да рева, толкова исках да се върна в Африка и едно мустакато дребно човече унищожи цялото ми пътуване! Парите за алжирските визи, парите за ферибота... всичко беше хвърлено на вятъра! И двамата с другарчето бяхме съкрушени. Нямахме никакво настроение за каквото и да е, никой от нас не бе предполагал такъв развой на събитията. Ако го нямаше другарчето, аз щях да откажа да се върна в Сицилия и да рискувам да вляза в туниски затвор, както на границата със Зимбабве, където ме заплашваха с арест, но отказах да си тръгна. Но него не мога да подлагам на подобни неща и нямаше какво да се направи, освен да се върнем обратно.
Сутринта пристигнахме в Палермо, беше неделя и небето бе покрито с тежки, обещаващи дъжд облаци. Заедно с италианеца отидохме при полицаите на порта да подадем оплакване, те доста сериозно се захванаха с нашия случай и очевидно също се чудеха защо са ни върнали. Изказаха предположение, че е заради турските печати в паспортите. Странно, не зная за проблеми между Турция и Тунис, даже знамената им са почти еднакви. Може би заради зачестилите терористични атаки ни взеха за терористи?! Не вярвам, мисля че просто искаха да се изгаврят с нас!
пазар в Палермо



фериботът за Тунис





единствената ми снимка в Тунис преди да ни депортират обратно с ферибота

дадоха ни кабина безплатно


обратно в Сицилия...



Нямаше какво да правим повече в неделя, планът беше да чакаме вторник, когато отваря консулството на Тунис в Палермо и да отидем да обясним на консула какво ни се е случило с надеждата, че може би ще ни помогне. Времето се влошаваше прогресивно! Италианецът ни светна относно страшно вкусна сицилианска храна - панеле. Продава се в малки заведения по уличките, евтина и супер вкусна е, заедно с другата подобна - аранчина, веднага ни стана едно от любимите неща за ядене. Представлява хлебче с пълнеж от пържен нахут, струва 1,50 евро и наистина е невероятно вкусно! Преди да се разделим с италианеца с датски паспорт, той се обади в датското посолство в Рим и поиска съдействие по случая с Тунис, а от там му казаха, че нищо не могат да направят, защото е намесена трета страна. У нас все още беше жива надеждата, че във вторник някой в туниското консулство ще пожелае да ни помогне...

Очакваха ни обаче тежки дни... излизането от Палермо не беше приятно, валеше дъжд. Стопът хич не вървеше и едва се добрахме до мястото, на което спахме предния път по шосето след Монреале. Отново нощувахме там, само че времето беше отврат. Първо беше дъждът, после през нощта го обърна в сняг, на другия ден ни удари брутална градушка, после отново дъжд.... Цял ден не можехме да излезем от палатката и се схванахме от лежане, добре че поне имахме вода и храна. Бяха дълги и мъчителни часове, бяхме много разстроени от развоя на пътуването, а аз обмислях каква ще е следващата стъпка - дали да търсим друго фери директно за Алжир, дали да обикаляме Италия, дали да се прибираме вкъщи в най-големия студ... Главата ми щеше да гръмне от стреса, а и парите си вървяха, Италия е скъпа държава и всяко ходене до супермаркета за най-евтината и скапана храна, ме принуждаваше да се разделям с 5-6 евро. По първоначалния ми план след Тунис и Алжир щеше да остане време да разгледаме и Сицилия, а сега май само нея щяхме да видим.
Във вторник продължаваше да превалява, събрахме мократа палатка и тръгнахме към Палермо, бързайки за консулството. Хората там ни приеха, изслушаха и се зачудиха, след което ни казаха, че няма какво да се направи, защото зависи от полицията, а не от тях. Очевидно страната е чисто полицейска и ченгетата имат последната дума. Човекът в костюм, който не зная дали беше консула или някой друг, ми записа телефона и каза, че ще се обади след като се свърже с полицията на порта и разбере защо са ни върнали, но така и не се обади, все едно да чакаш от умрял писмо. На изпроводяк само ни каза: " за какво ви е да ходите в Тунис, вижте Сицилия какъв красив остров е". Онемяхме. Явно не искат посетители в Тунис, имали си проблеми... айде бе, къде по-проблемни държави са ме пускали на територията си, а тук ме третират като престъпник! Ето така най-лесно се намразва държава още преди да си я посетил...

И така, бяхме прецакани отвсякъде. Фериботите за Алжир тръгват от Франция и Испания, а стопирането до там би ни отнело много време, през което визите ни ще изтекат и няма да има смисъл да ходим. Освен това билетите са от 100 евро нагоре. Друга опция бе да пробваме пак с ферито за Тунис другата седмица, но може да ни чакат същите полицаи и пак да не ни пуснат. При всички случаи бяхме прецакани и щяхме да загубим още много пари, нерви и време. Остана само варианта с детайлно разглеждане на Сицилия и прибиране към България.
Докато бяхме в Палермо за последен път, пробвахме друга адски вкусна улична храна - аранчина. И направо си загубихме ума по нея, големи кулинари са тия италианци, не може да им се отрече!

Нямаше какво повече да правим в Палермо, така че поехме на запад - към Седжеста. Планините бяха побелели от сняг, крайно нетипичен пейзаж за тази част от света.

Следва продължение...

отново в Палермо

панеле в Палермо - адски вкусно!

едно след друго заваляха дъжд, сняг и градушка

зрънцата от градушката ставаха за ледени топки :)


не бяха хич малки

пак в Палермо



аранчина - голяма вкуснотия!

сбогом, Палермо


малко хора са виждали цяла Сицилия в сняг...






Няма коментари: