Сицилия, Пулия и назад към дома (част 4)

трули в Алберобело

Ако в предната публикация са ви накефили изумителната Панталика и зашеметяващите барокови градове от Долината на Ното, чакайте да видите тук по-долу какви красоти (и вкусотии) има :) То не са тролските трули, мафиотската Катаня, "Кръстникът" от Савока, умопомрачителните гледки над Таормина... ей сега ще ви разкажа :)))
Някак си направо не ми се ще това да е последната публикация за Сицилия, пиша ги с кеф, но какво да се прави, в това пътуване толкова.
Стопът до Катаня сутринта не мина толкова гладко, колкото очаквахме. Много време чакахме, докато ни взе кола за там, човекът отиваше на летището и слязохме на кофти място за стоп, където голямата част от трафика не отиваше към центъра на града. Накрая все пак ни взе човек, който ни остави съвсем близо до главния площад. Бързо си спомних това място, за първи път бях в Катаня през май 2008-ма и всичко в центъра ми бе познато. Тогава обаче не успях да разгледам добре, стопът пак не вървеше, нито каучсърфинг. Сега не смятах да си тръгваме, докато не обиколя поне центъра.
Другарчето остана в библиотеката, аз също прекарах там два часа, докато се зареди батерията на фотоапарата ми, след което тръгнах да разглеждам. Имаше колоритен пазар до площада, множество красиви и огромни църкви, площади, градини... даже и руини, които бяха безплатни за посещение, но бяха затворени точно в понеделник, така че ги видях само отгоре. На много улични сергии се продаваха типични за района сладки изкушения. Отидох и до замъка, който за първи път видях преди 9 години, но отново не влязох вътре заради скъпия билет. Влязох обаче в университета и се помотах из него, имаше готини градини, както и тоалетни за отчаяни туристи, които не искат да плащат за едната нужда :) В една от църквите имаше интересна изложба на всякакви снимки, картини, керамични съдове и пособия от минали епохи.

площада в Катаня

в църквата с изложба

замъка

пазара

емблематичното за Катаня слонче

катедралата

обядът ми

този го имам сниман преди 9 години и още си е същия - без глава :))

 

понеже италианците ги мързи да слязат и да нахранят котките, им спускат храната с въже от терасата :)

сергиите със сладки неща са навсякъде

руини, които са безплатни за посещение, но беше затворено в понеделник

градините

вкусно!

Късния следобед тръгнахме пеш към края на града в посока Ачи Реале. Вървяхме часове и Катаня все не свършваше. На смрачаване ни взе на стоп човек за Ачи Треза и минахме през Ачи Кастело да видим замъка отвън. В Треза вечеряхме на пейка с гледка към красивите скали, изникнали от морето като великани, след което се отправихме в търсене на място за спане. Мисията въобще не беше лесна, крайбрежието бе пренаселено както винаги. Вървяхме в тъмното по пътя, докато стигнахме селце на име Капо Мулини. И там нямаше изгледи да се намери място, но се вмъкнахме скришом в нещо като частен паркинг, който се заключва. Имаше голям риск да останем заключени на сутринта, но по-добро място не намерихме. За късмет портата беше само затворена, но не и заключена, и рано, още по тъмно, се измъкнахме. От пътя се откри чудна гледка към Етна по изгрев. През 2008-ма посетих Етна, но тогава нямаше сняг. Вкъщи имам една бутилка с черен пясък от там, искаше ми се да се качим горе и сега, но нямахме нужната екипировка, обувките ми вече бяха тотално отворени в предната част вследствие разтапянето в хърватския камион и се чудех дали изобщо ще издържат до България.
Вървяхме пеш до Ачи Реале вместо да губим време в чакане на стоп. Благодарение на това пристигнахме в града рано... само че твърде рано, за да е отворено нещо :) На италианците хич не им се работи, сутрин спят до късно, на обед спират работа и чак късния следобед вършат нещо, после почват приготовления за вечери и докато се усетиш, денят минал! Разгледах града без карта, понеже инфо центъра беше затворен и отвори чак като свърших с обиколката. Взех си все пак карта да проверя дали не пропускам нещо интересно.
Продължихме със стопа към Таормина, но ни отне много време да стигнем до там, хората не вземаха лесно. В крайна сметка след доста чакане имахме късмет - взе ни човек чак за Кастелмола и ни спести качването пеш до горе от Таормина. Спечелихме много време, иначе трябваше да се качваме и да слизаме, а така минахме само със слизането, за радост на другарчето.
Гледките от Кастелмола бяха спиращи дъха! Таормина се виждаше в ниското, а отсреща се извисяваха руини от голям замък. Разходих се до по-малкия замък в самото село и по тесните улички, беше много приятно. Тръгнахме надолу към Таормина като първо спряхме до църквата високо в скалите, над която пък се намираше другия замък. Качих се до него, уж беше затворен, но имаше процеп във вратата - едната решетка беше избита. Веднага се възползвах и влязох, а гледката отгоре беше зашеметяваща! Църквата на скалата бе затворена в момента и нямаше как да се влезе. Слязохме в центъра, оставих другарчето на площада и тръгнах да разглеждам. Градчето ме очарова, за съжаление обаче не посетих археологическия комплекс и съответно амфитеатъра, понеже отидох тъкмо като бяха затворили за деня.
На стоп от Таормина ни взеха момче и момиче за Летояни. И в това градче май имаше какво да се види, но беше тъмно, беше на крайбрежието и нямаше къде да се спи, така че продължихме стопа към Савока - следващата дестинация.

все още Катаня, градът сякаш нямаше край

Ачи Треза

на паркинг в Капо Мулини

вулканът Етна по изгрев

катедралата в Ачи Реале

в Кастелмола

замъкът на Кастелмола

гледка към Таормина в ниското

безплатно музейче до замъка

из Кастелмола

гледка към Кастелмола - на високото

Таормина от високо, ясно се вижда амфитеатъра

замъка над Таормина

църквата в скалите и долу Таормина

площада

много глезена котка :)

в Таормина...

любимата ми чешма!

катедралата

след залез

Таормина е много туристическа, особено през лятото

Имахме голям късмет със стопа, взе ни човек, пътуващ за Санта Тереза ди Рива, където бе разклона за Савока. Само няколко километра ни деляха от спането на тихо и безопасно място. Въпреки че беше тъмно, веднага ни взе джип за Савока. Изумихме се как шофьорът караше толкова бързо по супер тесните улички из селото без да одере колата. Остави ни до една от църквите и каза, че няма никакъв проблем да спим до нея. Мястото изглеждаше много спокойно, а на сутринта щеше да има зашеметяваща гледка, бяхме доволни!
Станахме по изгрев да се порадваме на розовеещата в далечината Етна. От всички страни панорамата бе приказна, какво повече му трябва на човек! Разходихме се до всички краища на селото, където е сниман "Кръстникът". Видяхме църквата, където се е снимала сватбата във филма, както и бар Вители - също важно място във филма. Казват, че вътре всичко е запазено като отпреди много години, но така и не можахме да погледнем, беше затворен за посетители. Пред него има изсечен силует на Копола. Цялото село е много приятно, китно и с перфектно разположение на върха на планината.
Надолу веднага ни взе на стоп човек до Санта Тереза ди Рива. Разходихме се покрай плажа, един негър дойда да ни иска пари и ни наруга като не му дадохме, та пак се зарадвахме, че не сме спали долу на крайбрежието, а високо в планината, където слава богу, негрите не ходят :)
Този ден стопът беше много зле, пълно отчаяние. Отне ни цял ден да стигнем до Месина, прекарахме си времето в чакане на стоп, на някои места ни вземаха бързо, но само за по два-три километра, а на други отвисявахме по два часа. Е, имаше и хубави неща - един от шофьорите ни светна за нещо, наречено гранита, което трябвало да пробваме докато сме в Сицилия. Оказа се, че е подобно на тринидадския сно-кон - лед, залят със сиропи. Беше вкусно и ни охлади, времето беше топло последните дни и често се разхождахме по тениски, което очевидно смущаваше сицилианците, облечени с якета и шалове.

в двора на църквата

изгревът

Етна на заден план

в Савока...

прекрасно село с невероятни гледки от всички страни

керамичен релеф, има доста такива по къщите

барът от "Кръстникът"

в Санта Тереза ди Рива

гранита

Градче след градче, стоп след стоп, чак към 2 следобед със скоростта на пенсионирани охлюви се добрахме до Месина. Последният стоп ни остави 10 км преди града, където вече имаше градски транспорт и решихме да хванем рейс до центъра, за да не загубим още поне час-два в чакане. Преди да се качим в рейса станахме свидетели на типичен италиански скандал - мъж и жена се надвикваха на улицата, жената удряше мъжа с чантата си и след като се караха около петнадесет минути, той се качи на мотора си и тръгна, а тя бягаше отзад като куче?!? Минувачите не обръщаха внимание на каращите се, защото явно беше ежедневие.
В центъра на Месина взех карта от туристическата информация и се разходих до църквата с красива гледка, пред която има монтирана статуя на папата. Посетих и катедралата, която е наистина прекрасна с механизираните статуи отвън на кулата. Най-якото преживяване в Месина обаче безспорно беше закусвалнята с аранчини, на която съвсем случайно попаднахме и където се оказа, че са яли доста известни личности. Няма да се впускам в детайли колко много обичам аранчини, само ще кажа, че това е невъобразима вкуснотия и пожелавам на всеки да я опита поне веднъж! И идеалното място за това се намира в Месина и се нарича Famulari! Заведението е разположено до университета, на главна улица, запомнете го и ако отидете в Месина, непременно яжте аранчини там! Невероятно вкусни са, ние си поръчахме две със спанак, собственикът прояви голям интерес към нас и пътуването ни, и реши да ни почерпи допълнително друга вкусотия със спанак, а накрая се и снимахме с него. По стените на заведението висят много негови снимки с известни личности. Аранчините му са фантастични, няма да съжалявате! Правя реклама само на неща, които смятам, че са наистина стойностни, така че послушайте ме - посетете това място ако отидете в Месина. На всичко отгоре цените му са дори по-ниски от други места, една аранчина беше 1,80 евро, а в Палермо някъде бяха и по 2,50.
Вечерта по тъмно минахме през инфо центъра да питаме къде има интернет кафе, на другарчето му трябваше за някакви документи. Момичето се оказа румънка и веднага ни покани да ползваме техния wifi безплатно. Разприказвахме се с нея и й стана много приятно като й казахме колко много ни харесва в Сицилия и какви яки места сме посетили.
Тръгнахме пеш към пристанището и минахме покрай една пицария към 19:00, точно когато отварят и почват да пекат пиците. Не устояхме на изкушението да хапнем втора пица в Сицилия, взехме си една и си я разделихме. Сити и доволни отидохме на пристанището да вземем ферибота за Вила Сан Джовани, или континентална Италия. Край на островния живот. Трябваше да се прибираме в България възможно най-бързо поради новопоявили се сериозни битови проблеми. Което бе жалко, защото тъкмо се бяхме надъхали да пробваме отново с ферибота за Тунис и си бяхме направили фалшиви резервации за самолетни билети и хотели, само и само да изглеждаме като богати туристи и да не ни върнат, в случай че са ни върнали, защото бяхме без изходни билети (което не вярвам да беше така).

невероятни графити до автогарата в Месина

неописуемо вкусно!!!!

гледка от една от църквите

последна пица в Сицилия

Не ни оставаше друго, освен да бързаме към България. Този път си купихме билети по 2,50 за ферибота, нямаше как да минем през бариерите, за разлика от на идване. След 15 минути пак бяхме на континента и застанахме да стопираме в тъмното. Спряха ни няколко коли, които отиваха в противоположна на нашата посока. След около час ни взе човек за Росарно. Той беше християнин религиозен фанатик и през целия път проповядваше, изслушвахме го отегчени и кимахме в знак на съгласие, защото както пътуванията са ме научили - с религиозни фанатици не се спори, все едно да говориш с радиото.
Слязохме на бензиностанция преди града и кошмарът започна... Това беше една от най-дългите и отвратителни нощи в пътуването. Чакахме повече от 5 часа, през които веднъж дойдоха полицаите да ни накарат да се преместим по-навътре към бензиностанцията. Персоналът се състоеше от едно ниско и дебело чиче, което ни гледаше много лошо и гарантирано то беше викнало ченгетата. Те обаче се смилиха да ни гонят посред нощ и ни оставиха. Имаше трафик, но никой не спираше. По някое време явно смяната на тези полицаи свърши и се появиха нови, които веднага дойдоха да ни изгонят, за огромна радост на чичето. Бяха абсолютни идиоти, двама млади и безмозъчни униформени служители, отвориха ни заключена врата зад бензиностанцията и ни изпратиха в полята - класика! Същата случка от бензиностанция край Рим през 2008-ма :) Беше два през нощта, бяхме страшно изморени и премръзнали. Легнахме си в една горичка, която очевидно бе нечия собственост.
На сутринта се оказа, че сме спали близо до големи мандаринови градини, а по земята имаше купища нападали плодове. Дърветата не бяха оградени и влязохме да си съберем мандарини, тръгнахме си с поне 5-6 кила. Стопът продължи изобщо да не върви, взеха ни до вход към магистралата откъм Росарно. Този град май се оказа доста опасен, навсякъде по пътя щъкаха опърпани негри с колелета, а имаше и просещи такива по улиците и пред супермаркетите.
Тъкмо застанахме да стопираме преди входа към магистралата, същите куки от снощи дойдоха да ни изгонят. Бяха със силно зачервени очи и едва говореха, все пак те не бяха спали тази нощ, а ние бяхме дремнали и преяли с вкусни безплатни мандарини благодарение на тях. Изгониха ни няколко метра назад, само и само да стане на тяхното. Дори не се хабих да говоря с тях този път, само ги изгледах лошо, сякаш искам да ги видя мъртви, и се преместихме назад.
Взе ни приятен човек за Ламеция Терме. Изобщо не влизахме в града и останахме да стопираме на кофти място, където нямаше много трафик за нашата посока. След няколко часа се отказахме и се преместихме на националния път, тъкмо да си нямаме проблеми с куките по магистралата. И там нищо не стана, отчаяхме се, стопът беше повече от зле, наистина бяхме в Италия вече, не в Сицилия.
Накрая ни взеха мъж и жена негри до Фалерна Марина. Много рядко се виждаха негри с коли в този район, тези бяха изключение. Пак закучихме към два часа и едва се добрахме до Амантеа, за втори път в това пътуване минавахме през този град. Замъкът си беше все така прекрасен високо в скалите, Лидъл си беше на мястото и напазарувахме храна. На изхода на града отново отвисяхме до тъмно, когато ни взеха момче и момиче до Паола. Момичето беше приятно и интелигентно, а момчето си беше пън. Всеки път, когато ни вземеха мъж и жена, обикновено жената шофираше и тя проявяваше интерес да спре за нас, а мъжът седеше като насран и мълчеше... класика, напомняща за Аржентина.
Отново зачакахме в мрака, мина час и ни взе човек до разклона към планините, пътят от там щеше да ни изкара в Сибари и на брега на Йонийско море. Взеха ни отново мъж и жена, същият случай като гореописания. Оставиха ни на последното според тях безопасно място преди Сибари, тази жена също потвърди, че Сибари е много опасен град, тя живееше там и отказа да ни остави в града посред нощ. Затова ни свалиха на бензиностанция след Сан Марко Аржентано. Намерихме спокойно място за спане на хълма над бензиностанцията и заспахме изтощени, беше тежък ден.

ферибота за континентална Италия

от тези паднали мандарини събрахме поне 5-6 кила

такива гледки за съжаление не липсват в Италия

безплатна храна :)

този се перчи над града

за втори път в Амантеа

залез до Амантеа

храна от Лидъл

Целта ни през този ден беше да стигнем колкото се може по-близо до Бриндиси, откъдето има ферибот за Игуменица/Гърция. Осъзнах, че ако искам да се върнем бързо в България, това е единственият ни шанс! Стопирането през цяла Италия нагоре щеше да отнеме седмици, стопът изобщо не вървеше и едва минавахме по 30-40 км през някои дни. А не се знаеше какво бедствие се случва в момента със замръзналите тръби... опасявах се,че ако веднага не се приберем, може да се стигне и до наводнение (в последствие се оказа, че ако не бяхме взели този ферибот, щяхме да се наводним и да платим хиляди левове за вода, така че това беше най-доброто възможно решение!).
Естествено стопът отново закучи, едва се придвижвахме от градче до градче, а хората в колите умираха от страх като им кажехме, че сме българи. Припомням от предна публикация - това е районът, където е пълно с българи, румънци и цигани, повечето от които се занимават с някакви нелегални дейности. Една готина жена, която ни взе, каза в никакъв случай да не казваме, че сме от България. Когато мъжът й се обади, тя му каза по телефона, че е взела двама испанци на стоп... Минавахме за испанци, понеже говорехме езика, но не искахме да лъжем, за жалост хората наистина се плашеха като чуят какви сме.
След много стопове и часове под жежкото слънце, стигнахме Масафра. Там по залез ни взе едно девойче с огромен джип, което никъде не отиваше, но се радваше на компанията ни и ни разходи с колата през града като накрая ни остави на изхода. Пътят стана малък, с рядко минаващ трафик и много приятен за стопиране. Веднага ни взе човек до близка ферма, а после още един за Мартина Франка. Пейзажът наоколо беше прекрасен, намирахме се в област Пулия, която ми стана любимата в Италия. Има горички, малки селца... изглежда китно и спокойно. Най-якото обаче тепърва предстоеше. Така или иначе бяхме изпуснали ферибота днес, а нямаше смисъл да ходим в Бриндиси през нощта, затова реших да посетим Алберобело - уникално градче, включено в ЮНЕСКО и запомнящо се с така наречените трули - конусовидни къщи с готини покриви, характерни не само за този град, но и за целия район. Нашият шофьор реши да мине през Алберобело да ни остави, вместо да ни кара в Мартина Франка. Даже ни покани ако решим да останем в Мартина на другия ден, да къмпираме в неговия двор. За първи път в Италия някой ни покани...

По пътя до Алберобело се виждаха трулите, макар да беше тъмно. Бяха толкова много покрай шосето и така им се кефех, подивях от радост! Винаги са ми били слабост кръглите и изобщо нестандартните къщи, но трулите ми станаха най-любими моментално и дори се размечтах да живея в такава. Някои от трулите бяха обитаеми, а други изоставени, но всичките бяха прекрасни. Когато профучахме покрай няколко изоставени, в главата ми се роди идеята да скуотнем (присвоим) трула и да спим в нея една вечер.
Първите трули са били построени през 16-ти век и има интересна теория относно произхода им. В основата й стои избягването на данъци. Сглобяването и разглобяването на трула можело да стане в рамките на един ден и затова местното население като чуело, че се задават данъчните от Неапол, бързо събаряло варовиковите си домове и те сякаш се изпарявали. Всички трули са направени единствено от варовик и други камъни, без абсолютно никакъв   цимент или друг материал, който да ги споява. Покривите са построени от два пласта като вътрешният слой е направен от големи парчета варовик, а външният е от варовикови плочи. Отличителен белег на трулите е символа върху покрива и орнамента, с който завършва самият покрив. Символите имат най-често религиозно значение, има и такива със зодиакални знаци. Вътре трулите са доста просторни, а дебелината на стените е над един метър, заради което през лятото е прохладно, а през зимата топло. Кварталът на трулите в Алберобело се нарича Монти, а трулите наброяват над хиляда. Името на града в превод означава "красиво дърво". В днешно време трулите се използват като домове, магазини, складове. Дори местната църква Сан Антонио е във формата на трула.

Нашият човек ни стовари близо до центъра и тръгнахме към трулите. Алберобело направо ме зашемети, все си мислех, че това пътуване няма накъде да стане по-яко след Панталика и долината на Ното, но тук просто подивях от кеф. Трулите са толкова сладки, симпатични и така те карат да се усмихнеш, да им се кефиш и да се чудиш как може в България никой да не се е сетил да си построи такава яка къща!!! Нощната ни разходка из града беше приказна, другарчето за втори път идва тук, миналата година през май беше посетило града заедно с родителите си и сестра си, имаха нещо като семейно събиране с цел обща ваканция в Бари и посетиха също така Алберобело и Лече. За мен обаче бе първи път тук и яко подпалих на тема трули :) Посетихме трулската църква, разходихме се по уличките с най-много трули, отидохме до катедралата, ядохме сладолед, пица и се изкефихме на рибките, плуващи в градския фонтан..... Чак като взе да ни става студено, се насочихме към изхода на града да си търсим трула за скуотване. Тези в града бяха обитаеми, но все щяхме да намерим някъде по малките странични пътища. Поехме по този, от който бяхме дошли, после кривнахме в по-малък черен път ииии... ето я и нашата трула - голяма, с няколко стаи и необитаема :) Понеже нямат прозорци и съответно не светят, няма как да познаете в тъмното дали трулата е обитаема. Трябва да отидете близо до нея и да видите дали има врата, ако няма - честито, току що си намерихте трула :)
Наистина беше много по-топло зад трулските стени и спахме блажено без изобщо да мръзнем. На сутринта тъкмо излязохме от трулата на пътя и аз я снимах, когато се зададе трактор и познайте накъде зави - право към нашата трула! Е, макар да беше необитаема, земята около нея явно беше на този фермер и почти ни хвана да му спим в трулата.
Върнахме се в Алберобело като по пътя видяхме катастрофирала кола, обърната в канавката. Нищо ново под слънцето, италианците са абсолютни дебили по отношение на шофирането, почти не сме се возили при човек, който да кара добре! Хубаво, че вечерта не се бяхме изкушили да легнем на тая поляна, където се беше приземила колата...

Оставих другарчето с багажа и поех на дневна обиколка из Алберобело, която продължи до обяд. По светло още повече ме очарова, както се вика - размазах се! Снимах, щъках по всички възможни улички, а накрая не се сдържах и си взех сувенир - каменна трула, изработена от местните. Струваше 3,50 евро, не купувам подобни неща, но за мен това място беше вълшебно и още по-вълшебни оставаха спомените ми от там, така че ги подкрепих с една готина трула да я гледам в умален вид и да ми е по-лесно да я построя като почна да си правя такава за живеене :)
На излизане от града се спрях до един автомат да си купя сладолед. Пуснах стотинки и вместо един сладолед, машината ми пусна два на цената на един :) Алберобело ме обичаше. И аз него.
Денят преполови, а фериботът от Бриндиси тръгваше в 21:00. Все още имахме време, но трябваше да се движим. Хванахме стоп за Локоротондо. Като видях колко е як и този град, сърце не ми даде да подмина и останахме да го разгледам набързо. Намира се на хълм, висок 400 м, което го прави различим отдалеч и го нарежда на челни места в италианската класация за най-красивите градчета. Хукнах по кръглите улици, в стария град те образуват кръгове - всеки по-вътрешен от предния и от всички външни страни се открива чудна панорама. "Локоротондо" в превод - луд кръг :) Къщите са белосани, улиците тесни, гледките - чудесни.

Застанахме на стоп за Мартина Франка и един младеж веднага ни взе. Градът е доста по-голям от предните два, но пак е очарователен! Старият град е безкраен и лесно можеш да се загубиш из тесните улички с бели къщи, което е най-голямото забавление. Площадите и църквите са внушителни, но бяхме там по време на сиестата и църквите бяха затворени. По едно време се усетих, че ще закъснеем за ферито и тръгнахме да стопираме към Бриндиси. Първо ни взеха баща и дъщеря за Ceglie Messapica, искаше ми се да разгледам градчето, но нямаше време и продължихме да стопираме на изхода му. След доста чакане и набираща сила тревога, ни взеха две момичета, едното от които говореше испански и комуникацията беше още по-лесна, отколкото обикновено. Те ни оставиха на изхода на Сан Вито, от там ни взе човек, пътуващ за Лече, но отби от магистралата, за да ни остави на входа на Бриндиси. Тук започна най-скоростното и напрегнато вървене от край до край през голям град. Пристанището беше от другата страна на града и имахме около 8-9 км да вървим. Толкова се притесних, че има шанс да изпуснем ферито, че не спряхме дори за глътка въздух през тия километри. Другарчето ревеше отзад, че иска почивка, а аз бързах все повече и повече, и не му позволявах да спре. Докато стигнем порта бяхме капнали от тежестта на раниците и супер бързото темпо. За късмет безпроблемно си купихме билети на място, по 38 евро на човек, качихме се на ферибота и тръпнехме в очакване да стигнем Гърция, а оттам и дома.

в нощно Алберобело

последна пица

нощувка в трула

нашата трула отвън

ето в това мечтая да живея...

изоставена голяма трула с много помещения

вътре

този бе катастрофирал през нощта, нямаше го предната вечер

в Алберобело...

гледка към трулите

в Локоротондо...

катедралата

гледка от Локоротондо

в Мартина Франка

на площада

автоматичен магазин на самообслужване

на ферибота Бриндиси - Игуменица

чакалнята

Нощта на ферито мина добре, но за жалост нямаше душове за нашата класа без кабина и много се изнервих от невъзможността да се изкъпя, очаквах да има. Легнахме да спим на земята на 7-ма палуба, имаше и други спящи така. В 5 сутринта стигнахме Игуменица. Голямата част от хората на ферито бяха българи, отвсякъде се чуваше нашенска реч. Две българки даже ме питаха на италиански къде са тоалетните и аз им отговорих на български :) Докато чакахме да слезем от кораба, се заговорихме с две жени, едната разказа, че вече от 12 години работи във Фоджа, отвратена е от италианците и ги намира за прости, мързеливи, нечистоплътни и ограничени. Мислели само за ядене и нищо друго. Нашите наблюдения бяха същите, даже без да сме били там 12 години.
Излязохме първи от ферибота, за да стопираме всичкия трафик от коли и камиони, който щеше да излезе наведнъж. Махахме ли махахме, изнизаха се десетки български коли и камиони, но никой не спря. Останахме си в тъмното на вече празното пристанище. А много искахме да се приберем, тревогата от евентуално наводнение растеше всяка минута.
Отидохме до изхода на Игуменица и застанахме да чакаме на стоп. Минаваха коли, но в Гърция по принцип стопът е труден и никой не гореше от мерак да ни вземе. Късметът ни обаче сработи - момиче и момче испанци ни качиха чак за Лариса! И бяха много готини, доброволствали в бежански лагер и сега отиваха да помагат в такъв някъде край Лариса. Магистралата беше почти празна откъм трафик и се радвахме, че ще се придвижим напред. Нямаше никакви бензиностанции обаче и по едно време бензинът ни стана критично малко, наложи се да пропуснем отбивката за Лариса и да продължим по магистралата, за да стигнем до най-близката бензиностанция. После се върнахме към пътя за Лариса, минавайки по затрупан от сняг малък път, а момичето никога не беше карало по сняг. Тя и по асфалта караше ужасно, с тотално несъобразена скорост от порядъка на 160, докато се разсейваше с какво ли не. Околните планини бяха покрити със сняг. Още в Игуменица очите ни се напълниха със сълзи като видяхме гора... истинска гора! Такова нещо не бяхме виждали откакто влязохме в Италия. Гърция имаше не по-малко природа от България и страшно се радвахме на пейзажа, имаше гори, планини...природа! Все неща, които липсваха на ботуша поради пренаселеността му.
В Лариса се разделихме с испанците, разходихме се малко из града в търсене на нещо за ядене, но беше неделя и нямаше отворен супермаркет. Доста походихме до края на града, а на стоп чакахме безкрайно дълго време. Накрая ни взеха мъж и жена, всъщност жената ни взе, мъжът сякаш не беше особено щастлив от присъствието ни. Пътуваха за Солун, но за съжаление веднага щом стигнахме магистралата, се оказа, че е затворена. Имаше протести на фермерите и бяха блокирали пътя с тракторите си. Трябваше да се чака повече от час да се махнат, а на хората не им се чакаше и се върнаха в Лариса. Ние обаче нямахме избор. Имаше и един плюс от цялата работа - полицаите отбиваха колите, идващи откъм Атина и всички те паркираха да чакат близо до нас. Тоест имаха време да ни огледат и да помислят дали да ни вземат. И ние се надявахме поне един да се реши... Когато отвориха магистралата, всички спрени коли тръгнаха изведнъж, стопирахме ги, но никой не спря. Чак когато последната кола мина покрай нас, жената зад волана ни махна да се качваме. Отново жена ни взе, с безличен мъж до нея. Разпитва ни много за пътуването, беше й интересно. Пътуваха за Солун, така се озовахме в големия град точно на смрачаване. Бяхме много гладни и си купихме нещо като банички с последните ни евро. Тръгнахме пеш в тъмното към изхода на града, вървяхме повече от два часа, но си струваше. Мястото за стоп беше ужасно, но веднага ни взе един много приятен човек. Не отиваше далеч, остави ни на стария път за Серес в малко градче, където продължихме да стопираме, поне се бяхме измъкнали от Солун. Минаваха много коли, чакахме почти до полунощ и се отказахме, никой не спря. Нощувахме на кофти място в малка горичка до електрически стълб. Бяхме почти между къщите и ни беше притеснено да не дойде някой, слава богу нощта мина безаварийно.

Стопът продължи да е трагичен и сутринта, толкова трагичен, че се отказахме от него към обяд и тръгнахме да вървим пеш към България. Имахме стотина километра, все щяхме да ги извървим. Отчаянието беше пълно...
Докато вървяхме вдигахме палци от време на време и за луд късмет една кола спря! Пътуваха до Протахонас, тоест до самата българска граница! Бяха гърци мъж и жена с дете, бяха се объркали да минат по стария път вместо по магистралата, където минаваше всичкия трафик за Серес, та на това тяхно объркване се дължеше нашия късмет.
Нямам думи да опиша каква радост ни обзе като пресякохме нашата граница! И напълно очаквано - първата кола след границата спря :) В България стопът просто хвърчи! Взе ни момче с разностранни интереси, много интелигентен и приятен събеседник, с когото часовете до София минаха неусетно. Слязохме край Перник, защото той отиваше в Люлин, от там веднага ни взе готино момиче в нашата посока и така завърши и това вълнуващо пътешествие. :) После ни посрещнаха куп битови проблеми, дължащи се най-вече на лютата зима в България. Зима, от която ние все пак успешно избягахме :)

планините в Гърция бяха доста заснежени

пътят стана почти непроходим за нормална кола

в Лариса...

на изхода на Лариса

в колата, караща ни към границата - първа гледка към нашите планини, или добре дошли в България!!!

За финал -  https://www.youtube.com/watch?v=X-AjhXhk19U
Имах невероятното щастие да гледам филма на кино преди седмица, последното ми ходене на кино беше преди около 5 години, така че беше голяма емоция :) И оригиналът, и новият филм са ми любими, а тази версия с цигулка на Линдзи направо "изби рибата"