На стоп около света: Мексико - неочаквано добра комбинация :)

Мексико - неочаквано добра комбинация :)

циркът на площада в Сан Кристобал

Просто не мога да се сдържа да започна с музикален поздрав - едно видео, което събира най-любимите ми песни и филми на куп в блестящо изпълнение на страхотна певица, enjoy :)
https://www.youtube.com/watch?v=JDvylXjDt8g

Каквито и идеи, представи и стереотипи да имах за Мексико преди да го посетя, реалността се оказа нещо тотално различно, главозамайващо и напълно неочаквано! Идеята ми за дебелия гаучо с мустак, яхнал хилаво магаренце с текила в ръката и сомбреро на главата, бе разбита на пух и прах от огромните молове, широки магистрали, лъскави градове и модерни хора. Всичко това обаче съжителства по един особено странен начин с лилипутски изглеждащи и мислещи люде с черти на едновремешни маи и поведение на съвременни гамени. Мексико е всичко друго, но не и скучно! Голяма част от мексиканците явно отчаяно искат да стигнат съседите си по горна граница и се опитват не само да подражават на САЩ, но ако могат и да ги надминат. Поради това в Мексико, подобно на Бразилия, властва с пълна сила "синдромът на държавите-гиганти". Всичко е огромно, безкрайно и има от всичко по много. Много лукс, много бедност, много умни хора и много малоумници, много красота и много опасност... Разнообразието така натрапчиво ти "крещи" от всеки ъгъл, че дори за миг не можеш да си седнеш на дупеца и да се тръшнеш: "Скучно ми е!"

Книжарници, музеи, култура... столицата с нейните 22 милиона, която освен огромен мегаполис с мръсен въздух и висока престъпност, се оказа най-готиния, жив и необятен град, в който ми е стъпвал крака! Всъщност вторият такъв, който ми хареса след Истанбул. Защото Пекин, Мумбай, Лагос или Банкок например си бяха жива скръб, липсаше им нещо много важно, което в Мексико Сити го имаше в излишък - атмосфера, живец. Не харесвам големи градове, но този определено стана изключение и ми се искаше да остана повече от няколко дни, за да разгледам всичко възможно.

Влизайки в Мексико от Белиз последва поредният културен (и кулинарен) шок! Когато пристигнахме в мола на Четумал с двете китайки, взели ни на стоп, не можехме да се начудим на размерите на това огромно "нещо", още повече, че се намира на броени километри от границата. Дали жителите на Белиз знаеха какво съществува толкова близо до тях, дали ако знаеха, не биха идвали всяка седмица да си пазаруват и ядат истинска храна тук. А може би идваха?! Молът беше пълен с хора, а хладината вътре бе толкова примамлива на фона на изпепеляващата жега и влажност навън. Първото нещо, което установих, бе наличието на огромен супермаркет с храна в мола. Влизайки в него, изпаднах в пълно умопомрачение при вида на тоновете различни плодове, поне 50 вида сирена и още толкова кашкавали, десетки видове пастички и сладкиши, ресторант с готвени храни и какви ли още не изкушения. След гладните дни в Белиз, или още по-лошо - китайските нудъли, бяхме озверели за нещо вкусно! Излязох с поне 5 пълни торби, които даже не знаех как ще натъпча в раницата. Другарчето като ги видя, почна да благославя Мексико и мексиканската кухня. Седнахме на една пейка и се натъпкахме зверски! Толкова преядох, че не можех да дишам :)

Не ни се мърдаше от мола, беше толкова прохладно, но стана късен следобед, а се намирахме в голям град. Така и не влязохме в самия Четумал да го разгледаме, а и доколкото разбрах нищо не сме пропуснали. Молът беше най-атрактивната забележителност на това място, особено супермаркета, който никога няма да забравим. Тръгнахме пеш към края на града, жегата беше убийствена. Вървяхме много и стопирахме, но никой не спираше. Явно стопът не се очертаваше да е лесен... Като стана късно и се притеснихме, че още не сме излезли от града, решихме да проверим добрината и гостоприемството на мексиканския народ като попитаме на няколко места дали можем да си разпънем палатката, вече бяхме съвсем в края на града и се надявахме да ни позволят. Първо попитахме в нещо като училище с огромен двор, пазачът моментално ни отказа и ни посочи да сме питали отсреща, в нещо като ограден паркинг. Имаше голяма поляна до него и няколко човека, които помагаха на прииждащите коли да паркират. Беше адски оживено, защото наблизо тъкмо започваше някаква ферия (панаир) и множество хора идваха да се забавляват със зяпане по сергии и ядене на улична храна с надценка. Пазачите на паркинга само дето не ни се подиграха и ни изгониха като мръсни кучета, препратиха ни някъде другаде да сме питали. Пред входа на ферията видяхме десетина полицаи на раздумка. Решихме да ги попитаме къде можем да си опънем палатката. Те още като ни чуха, само дето не ни наругаха. Имаше само един, който очевидно искаше да ни помогне и ни предложи да я разпънем отстрани, до самия вход на панаира, защото цяла нощ щяло да има охрана. Другите като го чуха, нададоха вой, че не може така! Препратиха ни към паркинга, където вече ни бяха отрязали. Безразличието, с което се отнасяха към нас, ме изуми. Сякаш им бъркахме в здравето със съществуването си.

Доста разочаровани си продължихме по пътя, градът свърши и застанахме на едно място да стопираме до тъмно. Никой не ни взе и повечето хора ни гледаха лошо. Осъзнахме, че нито стопът, нито къмпирането ще са лесни в Мексико. И ще имаме един доста тежък последен месец от пътуването. А как ми се искаше поне тук да ми хареса... след всяка държава, която беше по-скоро разочарование, таях надеждата, че в следващата ще е по-добре. И така през цяла Латинска Америка. Понякога наистина беше по-добре, но не винаги. Всеки път се настройвах позитивно и се надявах нещата да са ако не прекрасни, то поне поносими. И обикновено трудният стоп и трудното къмпиране водеха със себе си всички останали проблеми, които имахме. Така че сериозно се притесних за съдбата ни в Мексико, толкова много се надявах последната държава в това безкрайно дълго пътуване да донесе усмивки на лицата ни и удовлетворение в сърцата ни. Не исках още едно разочарование, особено в края на пътуването. А моята заветна мисия беше да успея да опазя другарчето живо и здраво, и имуществото ни непокътнато още 35 дни. И щях да направя абсолютно всичко, за да успея. Не можех да си позволя никаква грешка в този момент. Две години се справих с тази задача като дори за всеобщо учудване аз заболях от денге вместо другарчето, благодарение на супер скъпите репеленти, които купувах постоянно. Опазих и имуществото ни, освен телефона на другарчето, който единствен не успяхме да си върнем след кражбата в Есмералдас, понеже вече беше препродаден. Изпитвах задоволство от постигнатото и се гордеех със себе си като не исках дори да си представям, че "никога не е късно да станеш за резил" и че до самолета за вкъщи има още месец, през който всичко може да се случи. И каквото и да стане, аз ще нося пълната отговорност за него.
Като взе да се смрачава се шмугнахме в горичката до мястото, където стопирахме, влязохме навътре и се установихме там, надявайки се никой да не ни безпокои. Панаирът бе съвсем близо и музиката продължи до малките часове на нощта. Спахме отново с мачетета до главите, не знаейки какво да очакваме в тази нова държава и предполагайки, че е толкова опасна, колкото Гватемала и Салвадор например. Всички хора в предните държави ни предупреждаваха за легендарна и безмилостна престъпност из цяло Мексико, особено северната част и пограничните райони. Ние така или иначе за времето, което имахме, надали щяхме да стигнем по на север от столицата, защото страната е огромна и в южната си част е пълна с вълнуващи места за разглеждане.

Сутринта поехме към мястото за стоп с нова надежда, не можеше да е толкова зле, не искахме да повярваме. Отново почакахме доста, но ни взе една жена до разклона за шосето към Ескарсега, по което смятахме да поемем. Оставихме си Канкун и плажовете за накрая, понеже от там щяхме да отпътуваме към Европа. Първата ни дестинация беше Сан Кристобал де Лас Касас - един град в планините, за който много хора ни бяха говорили, че си струва да се посети. А ние копнеехме за планините по ред причини... жегата в тази част на страната беше наистина непоносима, по-точно влагата и непоносимостта идваше само от това, че нямахме достъп до душ, потенето беше денонощно и не спираше дори за миг, а миризмата...ех миризмата... Надявахме се, че ще е по-хладно в планините и ще има повече природа и места за палатка. Всъщност се оказа, че второто не е вярно, планините бяха много населени, а безкрайните джунгли по пътя от Четумал до Ескарсега бяха доста по-лишени от човешко присъствие. На разклона за Ескарсега имаше автобусна спирка, на която един стопаджия вече беше застанал да маха на рядко минаващия трафик. Поздравихме го и се настанихме доста след него, за да не му пречим. След много време чакане един очукан пикап подмина него и спря до нас. Отвътре ни заговориха двама видимо уплашени младежи, които с много зор успяхме да убедим, че не сме нелегални имигранти, паспортите ни са изрядни и не сме опасни. В това време довтаса и другият стопаджия, който настоя да го вземат и в крайна сметка взеха всички ни. Седнахме тримата отзад в пикапа заедно с раниците и потеглихме бавно към градчето Рио Ескондидо, където те отиваха. Заговорихме се със стопаджията и се оказа, че е аржентинец от Буенос Айрес. Започна да ни обяснява как бил пътувал без никакви пари, ходел да иска храна от продаващите по пазарите и те му давали по нещо. Пътувал в Мексико 6 месеца, все на стоп, за да не харчи за транспорт и сега отивал към Мексико Сити да си хване самолета за Аржентина. Разказа, че го нападнали и ограбили два пъти, и двата пъти в Гуадалахара. Откраднали му и палатката, така че сега пътува без палатка. През цялото време говореше адски надменно за хората, които го вземали на стоп и му давали храна, едва ли не сякаш светът му е длъжен и всеки трябва да му дава. Нямаше никакво уважение и каквато и да е форма на благодарност към хората, които му помагат. Поредният аржентинец с извънмерно самочувствие, който смята себе си и нацията си за най-важни в световен мащаб.
Когато пикапът започна да прегрява, се наложи няколко пъти да спираме преди да стигнем града. Това отне много време и аржентинецът не спираше да ругае и дори да се подиграва на младежите, че карат такава стара кола. Почувствах се отвратително дори само бидейки в компанията на такъв индивид.

Като стигнахме Рио Ескондидо, побързахме да се разделим с аржентинеца и дори го пуснахме да отиде на мястото за стоп преди нас с надежда някой да го вземе и да не ни се налага отново да пътуваме заедно. Докато чакахме това да се случи, решихме да пробваме мексиканската готвена храна. Купихме си една емпанада и салата от закусвалня, а когато другарчето отиде до друга малка закусвалня да види какво продават, се върна с манджа от зеленчуци, която жените вътре му дали безплатно въпреки настояванията му да плати. Всички храни бяха страшно вкусни и ако не ни бяха дали манджата безплатно, щяхме да се върнем за втора порция, но ни досрамя да не ни я дадат пак без пари.
В края на града имаше комплекс руини, но се плащаше 3 долара за посещение, така че се отказах. Нямаше и следа от аржентинеца, така че застанахме да стопираме. Почти веднага ни взе канадец, дошъл на ваканция в Мексико. Беше наел кола и още като влязохме вътре, ни нападна с въпроса: "Хей, видяхте ли какво има на пътя по-назад?!" Ние се зачудихме какво е видял човека, за да е толкова уплашен... инцидент, пожар, гангстери?! Той побърза да каже, че по-назад имало военни на пътя, които спирали и проверявали колите. Ние избухнахме в смях, говореше за поредния чек-пойнт, каквито има не само из цяло Мексико, но и навсякъде из Латинска Америка. Канадецът се бе изплашил от присъствието на военни на пътя и макар да не го проверявали много и да го пуснали без проблем, явно не е свикнал на такива проверки по пътищата и не е идвал преди в такъв тип държави. Обяснихме му, че няма война и нищо не се е случило, а е напълно нормално, той се успокои. Отиваше към руините Калакмул, които са на около 60 км встрани от главния път и трябва доста да плащаш, за да ги посетиш, такса вход се събира на цели три места. Първият вход с двама чичковци на бариера е още на самата отбивка, там се плаща и за колата. Ние слязохме и понеже беше късно, а коли по пътя не минаваха, попитахме хората на бариерата дали можем да си разпънем палатката на идеалното за целта място преди бариерата. Имаше дори и тоалетни, направени за посетителите. Предположихме, че ще откажат, но решихме да пробваме, за да не се завираме в гъстата растителност наоколо, където щеше да е доста по-жега. За наше голямо учудване казаха, че няма проблем.

Сутринта застанахме на стоп и никой не спря много време, тръгнахме да вървим, стигнахме до някакво село и там отново зачакахме под една сянка. Спря един камион, човекът отиваше за Вияермоса и щеше да ни остави на разклона за Паленке. Пътувахме с него дълги часове, през които си говорехме, любувахме се на пейзажа, той ни черпи куп плодове и сладки, докато подминавахме редица отбивки с табели за обещаващи руини, всички от които обаче са платени. След Ескарсега пътят стана магистрала и населените места силно зачестиха. Слязохме на разклона за Паленке, беше пълно с таксиджии, които бързо разбраха, че пари от нас няма да вземат. Тръгнахме пеш през огромен комплекс - митница, където за проверка минаваха абсолютно всички моторни превозни средства и техните пътници. Любопитното бе, че пешаците минаваха по друг път и така и не разбрахме логиката на тези проверки, след като всеки може да си мине с дрогата на гръб встрани от пункта за проверка и да се качи на колата от другата страна. Самият комплекс не само бе голям и отвсякъде заграден, но и го пазеха въоръжени военни. Този на входа ни пусна да минем, но по-нататък служители в костюми ни спряха и ни изгониха, понеже от там сме можели да минем само в кола, пешеходци не можело. Трябвало да обикаляме на майната си, по друг път, който се сливал с този. Почнаха да се заяждат и да ни правят на луди, писна ни бързо и си тръгнахме обратно отвратени. Много се ядосах на тая случка, бяхме капнали, потни, мръсни и искахме само да стигнем до планините, а всеки се опитваше да ни пречи. 20-те километра до Паленке не ни било писано да ги минем днес. Стопирахме, но никой не спря и трябваше да се установим в една нива, гъсто обрасла с високи зелени треви. Това място нямаше аналог с никое друго в света, тук комарите бяха повече, отколкото някой може да си представи и в най-смелите си мечти (или кошмари). Другарчето вървеше като размяташе яростно кърпата си, за да ги разгонва, едва се мушнахме в палатката по възможно най-бързия начин и цяла нощ се чуваше онова "бзззззз" от всички страни на палатката, а другарчето поне сто пъти ме кара да оглеждам с челника да не сме забравили някой комар вътре (аз прекарах около час преди сън в хващане и освобождаване на комарите, които бяха успели да влязат).

На сутринта бяха накацали по цялата палатка и другарчето въобще не искаше да излиза. Чакахме да напече слънце, но то хич не ги прогони. Все някога трябваше да излезем и докато единият събираше палатката, другият размахваше с все сила тениска или кърпа. Докато събирах палатката имах проблем, защото макар да не ме хапят, са толкова много, че ми летят пред очите и изобщо не мога да видя какво правя. Като почнахме да събираме багажите, дойде един човек. Беше изключително неприятелски настроен, говореше грубо и зачака да си съберем всичко, за да се махнем като даже вървя след нас до шосето, за да се убеди, че ще си тръгнем. Стана ни много неприятно, че денят започва така, а и не продължи много по-добре. Стопът се оказа страшно зле в Мексико, тенденцията към влошаване растеше. Сума време висяхме край пътя, вървяхме, докато накрая ни взе един човек до Паленке. Той поне беше приятен, сподели че е от близко село и идва до града да свърши някаква работа. В Паленке първо се отбихме до супермаркета, за да повдигнем духа с някоя вкусна пастичка и мляко. Градчето не беше лошо, но нямаше кой знае какво за гледане, атракцията тук бяха руините на около 6 км, които обаче се плащаха и не бяха евтини. Много исках да ги посетя, понеже са едни от най-красивите, но се отказах, пазех парите за Чичен Ица. В инфо центъра на Паленке поисках карта на града и на Мексико като цяло, отрязаха ме много грубо, сякаш ги криеха картите и направо се зачудих докога ще ни стигне търпението в тази държава. Мотивацията ни тук обаче беше огромна, защото знаехме, че скоро всичко това ще свърши, ще се приберем вкъщи и никога повече няма да дойдем в тази част на света и при тези хора. Така че дори моментно да се дразнехме от някои индивиди, винаги си казвахме "още малко". Не че Мексико беше лошо, даже напротив, но кой знае защо много често срещахме кофти индивиди, особено в тази му част.

Стопът след Паленке стана още по-зле. Чакахме ли чакахме на идеално място с голяма отбивка и чак след много време спря кола до един недалечен разклон. Там и си останахме. Стана късно и разпънахме палатката до една пътека над пътя, надявайки се никой да не мине по нея през нощта. Тук вече беше доста по-зелено и започваше да става планинско, а недалеч от палатката видяхме няколко ревящи маймуни по дърветата. Гласът на едната кънтеше сигурно на километри. Сутринта още преди да станем да събираме палатката, по пътеката минаха хора. Нищо не казаха и си продължиха, а ние светкавично след това събрахме и се изнесохме. Върнахме се на отбивката, където вчера стопирахме. Отново се започна голямото чакане. Спря ни един луд, който заяви, че не отива в Сан Кристобал, а в друг град по пътя и отказа да ни вземе, защото трябвало да имаме търпение и да чакаме кола за дестинацията си, и да вярваме в Библията и Господ. Взе да я размахва, докато ние му обяснявахме, че ще се радваме много на стоп до където и да е по пътя, защото сме тръгнали да разглеждаме. Човекът бе очевидно побъркан или крайно фанатизиран християнин (което май е същото :)), така че не искаше да ни чуе и взе да ни се кара, че сме нямали търпение. Тръгна си с мръсна газ. Помечтахме си никога повече да не ни спират такива хора...

Взе ни човек за Окосинго, много приятен и свеж! Започна да ни разпитва дали ни харесва Мексико и ние само за храната и красивата природа му говорехме, за да не се изтървем да кажем нещо лошо за хората. Досега не срещахме много ангели по пътя си и нямахме чак толкова прекрасни неща за разказване. Но се надявахме да стане по-добре. Определено нямаше да е днес обаче... Докато стигнем до Окосинго, открихме още две брутално дразнещи характеристики на местното население. На един завой в нищото, две местни девойки с крайпътна сергия опънаха рязко дебело въже пред колата, нашият шофьор мина с мръсна газ като те пуснаха въжето точно преди да бъдат отнесени от колата. Той ни обясни, че това е метод, който местните използват, за да те накарат насила да спреш колата си и да ти се нахвърлят агресивно с предложения за покупки. Малко по-нататък следваше още по-фрапиращ рекет. Десетина мъже "ремонтираха доброволно" пътя като запълваха няколко дупки. Запречиха ни пътя и категорично отказаха да ни пуснат, докато шофьорът не им даде "доброволно дарение"! Когато нашият човек заяви, че няма никакви пари, със служебна кола е и не носи кеш, само кредитна карта, беше много убедителен, но това не промени нищо, освен че диваците станаха още по-агресивни. Всичките застанаха пред колата като направиха преграда със строителни колички и продължиха още по-настойчиво да рекетират нашия шофьор за "доброволно дарение". Той явно бе до болка свикнал с подобни ситуации и за никъде не бързаше, така че отново им каза, че няма пари и ще им даде навръщане, защото ей сега ще вземе нещо от Окосинго и ще поема обратно. След много препирни и пред удивените ни погледи, барикадата бе махната, хората се разпръснаха, а едното чиче заръча на нашия човек непременно да им даде пари като се връща, защото втори път няма да го пуснат. Тотално отвратени от случилото се, дори не смеехме да питаме шофьора какво се случва, но той сам ни обясни, че това тук било ежедневие и правителството нищо не можело да направи по въпроса.
С това обаче неприятните преживявания за този ден далеч не свършваха... на десетина километра след рекетьорите ни очакваше нова изненада - чекпойнт с военни. Там ни изкараха от колата и ни накараха да си вадим багажа от раниците, а шофьорът да чака и гледа целия този цирк. Стана ни неудобно и се подразнихме от това, че за пореден път бяхме заподозрени за пренасяне на наркотици, но от друга страна е добре, че има такива проверки. И хубаво, че шофьорът ни се оказа супер търпелив, явно бе свикнал с всички абсурди в държавата си и не се впечатляваше толкова, колкото ние. След края на проверката другарчето пита единия военен дали знае за рекетьорите, които тормозят хората малко по-назад по пътя. Той каза, че знае и ни обърна гръб. Тръгнахме си още по-потресени. Зачудих се какво би станало в България ако група цигани застане на пътя, запречва колите и иска пари, за да ги пусне. Дали ще оцелеят повече от няколко часа... докато някоя групичка яки мутри не ги пребие. И дали някой ще им плати?!
Населението в тази част на Мексико се състоеше почти изцяло от потомци на маите. Положението беше същото като в Гватемала и хората имаха същата култура и манталитет. Правителството не можело да се оправи с тях, подобен рекет се случвал редовно и навсякъде. През 90-те години възникнало цяло организирано движение сапатисти, което се бунтувало срещу действията на правителството. Селяните възстанали срещу армията и до ден днешен в целия щат Чиапас се говори за тях и този бунт. Който желае може да гледа този филм, разказва всичко подробно - https://vimeo.com/24330157

В Окосинго поседяхме на площада, климатът бе къде по-приятен от ниските части на страната. Целият Чиапас е планински и според мен е най-красивия щат в Мексико. До Окосинго също имаше някакви руини, които отново не посетих, за да пестя парите. На края на града стопирахме много време, разни хора минаваха да ни кажат, че никой няма да ни вземе, един човек пък каза, че пътят нататък е затворен, защото селяните са излезли на протест и няма да стигнем до Сан Кристобал. Взехме, че се притеснихме, стана и късно, но съдбата ни се усмихна и червен пикап спря. Човекът беше страшно готин, живееше в Сан Кристобал със семейството си и ни пита къде ще останем. Казахме му да ни свали преди града, а като взе да се стъмнява започнахме да се оглеждаме за място за спане, но всичко покрай пътя беше къщи, отново се очертаваше да ни е трудно спането. Човекът внезапно се сети, че има един имот - парче земя на около 20 км преди града и ни покани да къмпираме там. Имотът беше ограден и просто перфектен за спокойно спане. Беше в малко село и имаше къщи наоколо, но никой не можеше да ни каже нищо като сме зад оградата. Бяхме безкрайно благодарни за спасението, настанихме се на мократа от дъжда трева и се наспахме чудесно - без жега, потене, комари и лилипути тормозители. На сутринта обаче неприятностите не закъсняха. Двама лилипути видяха как събираме палатката и веднага дойдоха да проверят какво правим в имота. Казахме им, че собственикът ни е пуснал да спим там, а те отказваха да повярват, защото уж познавали собственика, което определено беше лъжа. Бяха типичните алчни и злобни малки човечета с присвити очички, но след като разбраха, че се махаме, ни оставиха на мира. Кофти начало на деня.

Бърз стоп с пикап най-сетне ни отведе до така желаната ни дестинация - Сан Кристобал Де Лас Касас. Оглеждахме се навсякъде по пътя за място за спане, където да се върнем евентуално, след като го разгледаме, но уви - такова място нямаше. Само една борова гора край военно поделение, в която обаче отдалеч личаха множество утъпкани пътеки. Пикапът ни остави в модерната част на Сан Кристобал, който се оказа доста голям град. Напълнихме вода от една бензиностанция и поехме към центъра. След нищо време вече вървяхме по китните калдаръмени улични с църкви, изникващи от всеки ъгъл и цветни, боядисани в различни багри къщи. Очарователен град, веднага ме грабна! Докато вървяхме по улицата ни заговори един френски бекпекър, който прояви интерес към нас заради нашивките по раниците ни, много му се говореше с други пътешественици. Заприказвахме се кой къде е ходил и какво е видял, той също като нас сега започваше опознаването на Мексико и тъкмо идваше от Куба. Докато си говорехме, един местен седнал наблизо, очевидно ни слушаше и понеже разбираше английски, се издразни на това, което аз и другарчето казахме. А именно, че като цяло хората в Латинска Америка са ни разочаровали, че сме имали съвсем друга представа за тях, а се оказаха по-меркантилни дори от европейците. Последва цяла пледоария от негова страна като очевидно бе пиян, не говореше много адекватно. Изслушахме го, замълчахме си и си продължихме разговора на други теми. Французинът сподели, че ще остане няколко дни в града, защото започват големи тържества по случай Денят на мъртвите, който се празнува в цяло Мексико, но най-много в Чиапас и Оахака. Явно бяхме попаднали на точното място в точния момент. Но как да останем няколко дни като нямаше къде да се спи... Французинът каза, че е отседнал в най-евтиния хостел, който намерил - по 5 долара на човек. Замислих се сериозно дали да не останем и ние там, вече отдавна нямахме чисти дрехи и смърдяхме непоносимо, което на мен лично не ми пречеше толкова, но зверски ме беше срам от хората, които ни вземат на стоп. А как ми се искаше да видя тържествата... За града да не говорим - просто се влюбих в него, искаше ми се да остана поне няколко дни. Не ми трябваше много време да реша - оставаме на хостел.

На вратата на хостела ни посрещна едно девойче с мазна усмивчица, което дори се опита да ме цака с рестото, явно си мисли, че тъпите гринговци не могат да смятат и вземат колкото им върне. Настаниха ни в стаята на франсето, имаше 4 легла и ние заехме две. Другарчето се паркира на леглото с компютър в ръце и не излезе от стаята в следващите дни. А аз свирепо и обезумяло се нахвърлих върху красотите на града. Нямаше уличка, църква, гледка, паркче... които да не посетя. Всичко беше прекрасно! Една свежа, готина атмосфера витаеше навсякъде и ме караше да се чувствам добре. Хората бяха в празнично настроение, църквите целите украсени с цветя. Центърът изглеждаше супер спокоен и лишен от отрепки, туристите щъкаха навсякъде, а напористи улични търговци продаваха всякакви стоки и ръкоделия. Много се котираха вълнените пуловери и шапки. След зверски пазарлъци с една баба и аз се сдобих с такива, нямах никакви дебели дрехи за студа, който ни очакваше в Европа. Купих и някои подаръци за близките. За времето в града почти нямаше улична храна, която да не пробвах, купих си страхотна царевица с масло, сирене и подправки, един куп сладкиши, ядки макадамия, а на другарчето носех всеки ден плодове, зеленчуци и сирене от пазара. Хранехме се чудесно, което се отрази на джоба естествено. В Мексико се отпуснахме най-много от цялото пътуване, защото цените уж не бяха високи, но като купиш много и различни неща, които жадуваш да опиташ, парите си отиват доста бързо. Пазарът бе колоритен и оживен, хареса ми! И пазарът за туристи също не беше лош, а пазарлъците вървяха. Нищо никога не купих на първоначалната му цена, а понякога свалях почти наполовина. Примерно пуловера го купих за 80 песос, а бабата ми искаше 140.

Най-якото нещо настъпи първата вечер - имаше грандиозно представление на площада. Включваше местни танци, концерт с рок музиканти, а накрая и зашеметяващ цирк, който адски ме изкефи! В хостела пък обстановката бе приятна, никой не ни тормозеше за нищо, французинът не хъркаше и успявах да се наспя, макар да спях по около 4 часа на денонощие, защото останалото време си пишех блога и тършувах в интернет кои други места са интересни за посещение в Мексико. И понеже по цял ден обикалях на пълна скорост из града, а цяла нощ се зверих в монитора, на третия ден почнах да се изморявам, безсънието си каза думата. Мисля, че нямаше място, което да не разгледах в Сан Кристобал. А климатът... беше възможно най-якия - слънчице, свеж въздух - чудно! Забравих за зверското потене, лягането с мокри дрехи и събуждането с два пъти по-мокри. Бяхме като на ваканция. Другарчето получи такава хубава почивка, че и на него не му се тръгваше от хостела, но след три дни трябваше да продължаваме към други непознати части на тази страна. За миг видяхме как пътуват бекпекърите по хостелите и ни се стори, че им е адски лесен (и скучен) живота. Става за веднъж, колкото да се опереш и да имаш възможност спокойно да разгледаш, но до там. Въобще не разбирам хората, които пътуват по този начин за дълго време. Дори и сега, пишейки тази публикация от удобния диван вкъщи, си давам сметка, че най-запомнящите се и зашеметяващи емоции и приключения от всичките ми пътувания, са само благодарение на начина, по който пътувам. Обичам този начин!
Мексико тепърва щеше да ни изненадва все по-приятно. С огромно вълнение се отправихме по пътя нататък - към Оахака или към Мексико Сити, в зависимост от това какъв стоп хванем, или накъде ни отвее вятърът...