На стоп около света: Мексико 4 - Комалкалко, Кампече и Мерида

Мексико 4 - Комалкалко, Кампече и Мерида

в Кампече

Докато тръгнем да излизаме от Оахака стана обяд. Понеже не знаехме колко време ще стопираме до следващата ни далечна дестинация Комалкалко, минахме през голям супермаркет да се запасим с храна. Освен това трябваше да намерим интернет, за да потвърдим на домакина в Комалкалко, че ще отидем. Предната вечер бяхме получили покана от там в каучсърфинг и бяхме изумени как изведнъж различни каучери от цяло Мексико започнаха да ни канят. Явно в тази страна каучсърфингът беше възможен! Оказа се, че ще имаме домакин не само там, но и в друго градче край Кампече, а после и в Мерида и Плая дел Кармен. Очертаваше се истински каучсърфинг маратон. За да излезем от Оахака взехме градски автобус до Етла, където имаше ключов разклон към магистралата. Там хванахме стоп до пеахето край Сан Франциско Телихтлауака. От там ни взе пикап за Теуакан и слязохме да нощуваме сред кактусите до същото пеахе, където спахме няколко нощи по-рано, на път за Оахака.

Сутринта, надъхани и мотивирани, хванахме стоп за главната магистрала. Човекът отиваше към Мексико Сити и вместо да слезем на самата магистрала, решихме да продължим в неговата посока, макар да е противоположна на нашата, за да стигнем до първото пеахе край Пуебла. Очаквахме там да ни е по-лесно да хванем стоп, отколкото в нищото на магистралата. Този ден стопът не вървеше добре, вземаха ни все за по-кратки разстояния и сменяхме различни пеахета, докато накрая хванахме камион, отиващ в Тухтла Гутиерез. Късно следобед ни остави на разклона за Тухтла, ние трябваше да продължим напред по магистралата, но тъй като мястото бе приемливо за спане, а ставаше късно, нощувахме там, сред орди от комари и изпепеляваща жега. Отново бяхме в жежката част на страната, в миналото останаха свежите дни в Сан Кристобал, Мексико сити и Оахака. Наближавахме полуостров Юкатан, където жегата и комарите бяха още повече, за нещастие на другарчето, което вече ревеше с глас.

Сутринта отново замъчихме стопа, който в този район просто отказваше да върви. Едва се добрахме до разклон за Ла Вента, където след около час чакане, един автобус за Карденас спря и шофьорът ни покани да се качим безплатно. Градовете в тази част на Мексико не изглеждаха никак спокойни, безопасни и очарователни, бяха си мръсни, прашни и престъпни - съвсем друго лице на многоликата държава. Карденас беше много гадно и опасно място и побързахме да се махнем от там. Стопирахме обаче на второстепенен път, по който не минаваше много трафик и никой не ни взе часове. Преместихме се километър нататък, на главния път. Там имаше много коли, но хората сякаш ги беше страх да спрат. След часове ни взе едно семейство, с което най-после стигнахме Комалкалко. И този град не ми се струваше много спокоен, но бе доста по-добре от Карденас. Тук ни очакваше майката на един каучсърфър на име Алекс, който по времето на нашето посещение беше в Иран, но въпреки това ни покани и уреди майка му да ни приеме. Тя винаги посрещала каучсърфъри, дори когато него го нямало. А той самият бе на дълго пътешествие през Европа и Близкия Изток, беше минал покрай Хасково седмици по-рано. Колко е малък светът!
Бързо намерихме къщата на Алекс, майка му ни посрещна много приятелски, настани ни в чудесна стая и започна да ни показва снимки на Алекс и нейни снимки с други каучсърфъри. Нахрани ни с вкусна вегетарианска манджа и седнахме да гледаме туриски сериали по телевизията :) Каква всъщност бе изненадата ни, когато месеци по-рано разбрахме, че турските сериали са популярни в тази част на света! Тъй като никой от нас не бе гледал подобно нещо, ни бе интересно да ги слушаме на испански и да се чудим как хората не умират от скука, докато гледат тези банални филми.

На другия ден реших да посетя руините на Комалкалко, които са единствената забележителност в градчето и които ми препоръча майката на Алекс. Другарчето остана в библиотеката, която се оказа прекрасна за работа на компютъра, а аз тръгнах пеш 3 км извън града, където се намират руините. Ходенето ме измори, защото кракът ми съвсем не беше оздравял след неотдавнашното падане и все още накуцвах. Руините имаха входна такса, по-ниска от тази на Монте Албан - 3 долара. Много ми харесаха, бяха различни от другите, бяха разположени в джунглата, а не в планината и макар да бяха значително по-малки, имаха специфична готина атмосфера и се радвах, че нямаше никакви посетители, освен мен и двойка местни. След руините посетих и музея на комплекса, който също е включен в цената на билета. Върнах се в Комалкалко с градски транспорт, защото не ми се вървяха трите километра, кракът твърде много ме болеше вече. Отидох до библиотеката да прибера другарчето, там поразгледах няколко книги преди да си тръгнем. Майката на Алекс отново ни гости вкуснотии и прекарахме още една страхотна вечер преди да поемем на път следващата сутрин. На изпроводяк получихме торбичка с храна от майката с огромно сърце, помолихме се сина й да бива третиран по същия начин там, където се намира, а и не се усъмнихме, че е така, имайки предвид, че е в Иран. Чували сме митове и легенди за гостоприемството в тази страна.
Проявихме здрав разум като взехме автобусче до Вияермоса и съответно магистралата, вместо да се мъчим цял ден да се измъкнем от Комалкалко на стоп. Вияермоса беше близо и автобусът много евтин, така че това ни спести страшно много време, а на другия ден ни очакваше следващият домакин в Хецелчакан. Във Вияермоса само установихме за пореден път, че Табаско не ни е любимия щат и тук си е доста по-престъпно и западнало от всички други щати, в които сме били. Много шофьори ни предупреждаваха да внимаваме в Табаско и в столицата му Вияермоса, имало доста кражби и насилие. За излизане от града хванахме градски автобус и слязохме на идеално за стопиране пеахе. Там не чакахме дълго, взеха ни до разклона за Емилиано Запата. Отново слязохме на пеахе и ни качи камион, отиващ чак в Мерида. С него пътувахме до тъмно, камионджията спря да нощува на паркинг до едно пеахе. Там останахме и ние, след като питахме персонала за разрешение да си разпънем палатката. Бяхме се уговорили с камионджията да ни вземе пак сутринта до Кампече. Съвсем рано се озовахме на разклона точно преди Кампече, а нашият камион продължи за Мерида. От там ни взе човек с кола за града и ни остави в центъра. Хората още спяха и нямаше движение по улиците, всичко бе притихнало. Оставих другарчето на прекрасния главен площад и тръгнах по малките улички с разноцветни къщи. Кампече ме изуми с красотата си, изобщо не очаквах да е толкова прекрасен. Старият град заслужава много внимание, вълшебен е. Църкви, цветни къщи и бутикови магазинчета се нижат навсякъде зад дебелите крепостни стени. Разхождах се няколко часа, след което се заловихме с излизането от Кампече. Хванахме градски транспорт до нещо като своеобразен край и се надявахме бързо да ни вземат за следващата дестинация - Хецелчакан и домакина ни от каучсърфинг. Градът не бе далеч от Кампече и очаквахме да стигнем много скоро. Така и стана, съвсем навреме се озовахме на отбивката за Хецелчакан и стигнахме пеш до центъра на малкото градче. Интересното тук бе огромното количество рикши, които изпълняваха ролята на велотакси, а също така и много хора имаха собствени за придвижване в града. Никъде в Мексико не бяхме виждали толкова много рикши. Домакинът ни Джони дойде да ни вземе от площада, на 3 минути от който се намираше къщата на семейството му. Той работеше в едно кафене, заведе ни там да видим арт-интериора като най-много ми допадна масата във форма на велосипед, напълно пасваща на духа на града. Запознахме се с майка му и баща му, както и с най-добрия му приятел. Вечерта излязохме да се разходим из центъра, посетихме катедралата и седнахме да вечеряме на едно заведение като Джони ни черпи поредните вегетариански вкуснотии и отказа ние да го почерпим, както възнамерявахме първоначално. Понеже нямаше място за още двама човека в къщата на Джони, той ни настани в цяла необитаема къща, която в момента ползвали като салон за танцови тренировки. Там имаше хамак, който аз окупирах за спане, а другарчето разпъна палатката, за да се пази от комарите, които в този район бяха все така потенциално носещи денге, чиконгуня и кой знае още какво.

Сутринта Джони и неговият приятел дойдоха да ни изпратят до магистралата. Сбогувахме се с благодарност и се отправихме към Мерида, където ни очакваше нашият следващ домакин - Бренда. Доста почакахме на стоп и никой не спираше, проблемът беше, че стопирахме на самата магистрала и нямаше пеахе, така че всички караха много бързо. Все пак ни взе кола, с която пътувахме до околовръстното на Мерида. Там се прехвърлихме на градски транспорт и стигнахме до центъра. За втори път в това пътуване посещавахме град на име Мерида, другият беше във венецуелските Анди и ни беше любимо място, така че се радвахме отново да се озовем в града с красиво име, пък макар и друг такъв. Мерида е столицата на Юкатан, голям град е и като такъв има и своите тъмни страни, с които се срещнахме още след пристигането ни и ни беше напомнено да не се отпускаме, а да си държим очите отворени постоянно. След като слязохме от автобуса, тръгнахме през пазара, който бе пълен с народ и сергии. Докато с двете раници чаках другарчето да вземе нещо за ядене, видях как един мъж дръпна чантата на жена и хукна да бяга, а жената с дете за ръка тръгна след него и започна да крещи за помощ. След секунди изчезнаха в тълпата. Продължихме пеш през пазара, малко по-нататък видяхме мъжа целия разкървавен, воден от полицай. Много се зарадвахме, но се и замислихме, че трябва да внимаваме навсякъде и по всяко време. Особено аз с фотоапарата в ръце бях желана мишена в големия град.

Насочихме се към градския автобус, за който Бренда ни беше дала указания, че спира пред дома й. Имахме адреса й, намерихме точния автобус и поехме на дълго пътуване по малки улички към крайните квартали. Градът в тази му част изглеждаше сравнително приятен и кварталът на Бренда също не беше никак лош. Само дето стана тъмно, докато стигнем там, а улиците бяха само номерирани, което предизвика голямо объркване не само у нас, но и у шофьора на рейса, който идея си нямаше къде да ни остави. Свали ни на две преки от вярната улица, тръгнахме пеш да я търсим, но още повече се объркахме. За късмет успяхме да й пишем по интернет къде точно сме, минута преди да падне батерията на телефона и да останем без никаква връзка. Търсенето завърши благополучно, след като Бренда сама дойде да ни намери на съседната улица и ни прибра. Тя е родом от Мексико Сити, живяла е в различни части на страната и сега се е установила в Мерида. Има три костенурки вкъщи и кара страхотен фолксваген костенурка :) Вечерта я придружихме на разходка с колата до магазина. Бренда тъкмо беше в процес на изработка на дървена маса, която вече беше почти готова и се удивихме на таланта и дърводелските й умения. Тя самата пък беше много готина и интересна личност с разностранни хобита, така че разговорите вървяха до полунощ, когато всички си легнахме уморени.

Целия следващ ден прекарахме в разглеждане на Мерида. Нямаше чак толкова много забележителности като Оахака например, но беше красив и интересен град с приятна атмосфера в центъра и имаше предостатъчно неща за разглеждане за един ден. С Бренда прекарахме вечерта отново заедно, а на следващия ден тя ни изпрати с две приготвени от нея емпанади с гъби. Поехме пеш по околовръстното с надежда някой да ни вземе до недалечния разклон за Канкун и имахме късмет - взеха ни мъж и жена, които се оказаха съседи на Бренда и ни видяли с нея предния ден. На разклона продължихме стопа, но нямаше още да ходим в Канкун, а към световноизвестните руини Чичен Ица...

Публикациите за Мексико ги разделих на малки части, заради многото снимки, иначе трябваше да слагам само снимки без текст. А снимки както виждате - бол :)