На стоп около света: Мексико 2 - стоте лица на столицата

Мексико 2 - стоте лица на столицата

националният дворец

Поздрав :)
https://www.youtube.com/watch?v=xvdzOT3DKl0

След прекрасните и безгрижни дни в Сан Кристобал, продължихме по пътя към столицата на щата Чиапас - Тухтла Гутиерез. Не смятахме да оставаме в този голям град, а само да минем през него и да продължим към Оахака или към магистралата за Мексико Сити. Всичко зависеше от стопа, който както обикновено не беше това, което ни се искаше да бъде. Какво става като имаш огромна държава за разглеждане, ограничено време и труден стоп?! Отговорът е лесен - не успяваш да разгледаш това, което ти се иска. Но поне се опитваш.
Нощувахме една вечер в планините между Сан Кристобал и Тухтла, които на пръв поглед изглеждаха не толкова населени, но като се вгледаш зад буйната растителност, сякаш от нищото изникваха къщи и техните обитатели. Имаше и много царевични ниви, така че се постарахме да се скрием добре.

Преди да влезем в Тухтла, видяхме грандиозен каньон вдясно от пътя, известен като Canyon Del Sumidero. Може да се посети ако се наеме лодка, сигурно е страшно красиво да се мине по реката. Дори само гледката от пътя беше зашеметяваща. В Тухтла ни оставиха точно в началото на града, на една автобусна спирка. Инструктираха ни кой градски транспорт да вземем до другия край на града, където да продължим да стопираме. Тухтла се оказа огромен град и добре, че успяхме да вземем автобус, който не беше никак скъп и ни спести дълги часове вървене през града, в който нямаше нищо интересно. На изхода ни взе кола до разклона, където се разделят пътищата за Оахака и за магистралата към Мексико Сити. Пътят за Оахака обаче не беше никак директен, правеше хиляди заобиколки и обещаваше един изключително бавен и труден стоп, докато този към Мексико Сити отвеждаше право на магистралата, по която сякаш стопът повече щеше да върви. Досега бяхме установили, че в дълбоката провинция стопът изобщо не върви. Освен това пътят до магистралата минаваше през някакво огромно езеро и на картата изглеждаше като да е доста живописен. Реших да отидем до Мексико Сити първо, а след това да хванем магистралата до Оахака и така да се придвижим по-бързо, отколкото по малките пътища, по които чакането беше прекалено.

Стопирахме до някое време, никой не спря и си намерихме място за спане до една кариера за баластра. Сутринта опитите продължиха. Взе ни камион, отиващ в някакво градче в щата Оахака. Зачудихме се защо минава по този път, но стана ясно, че градчето е по-достъпно и близо по този път, отколкото през град Оахака. С него пътувахме почти цял ден, минахме красивото езеро, наслаждавахме се на планинските пейзажи на Чиапас и стигнахме до магистралата, свързваща Канкун с Мексико Сити. Нашият камион завиваше на отбивката за Тухтепек, затова ни остави на едно пеахе (място за плащане на такса за магистралата), което тук в Мексико имаше друго име - "касета де кобро". Доста се посмяхме на касетата за кобри :)) Точно тази касета и нейните кобри обаче помрачиха щастието ми от така успешното за днес придвижване. Тръгнахме към другия край на касетата, където излизат колите, платили таксата, и докато вървяхме по перфектния тротоар, изобщо не видях голямата дупка, която зееше на възможно най-неочакваното място. Явно за да се отводнява пътя, бяха оставили процеп в тротоара, който коварно дебнеше нищо неподозиращите пешеходци. Когато кракът ми попадна там, изобщо не успях да реагирам и се сринах по лице под тежестта на раницата ми като дори не можех да стана, заради голямата тежест. Другарчето ми помогна да сваля раницата, за да мога да се изправя. На този етап на пътуването вече беше стигнала 28 килограма и при едно такова падане, нямаше шанс да се изправя без първо да я сваля. Като си стъпих на краката установих, че страшно ме боли единия крак и осъзнах, че хич не е дребно нараняване. Сложих раницата и продължихме до мястото за стоп сякаш нищо не се е случило, но започнах сериозно да куцам и да влача крака. Притесних се да не е счупен, но се опитах да си внуша, че нищо му няма.
Почти веднага хванахме стоп с камион, не беше за вярване колко беше лесно стопирането на пеахе. Ставаше обаче късно, а скоро стана и тъмно, така че щом подминахме Кордоба и пътят започна да се изкачва в планините, решихме да слезем в нищото с надежда наистина да няма нищо наоколо. Слязохме от камиона в тъмното и тръгнахме да се катерим по един хълм, обрасъл само с кактуси и ниска растителност. Аз едва ходех без раница, а като я сложех на гръб, не можех да направя повече от две крачки. Наложи се другарчето да се връща втори път за моята раница и да пренесе и двете до мястото за спане, а после и да го използвам като подпирачка, за да стигна до палатката. Нещата не се очертаваха розови, с този крак пътуването щеше да стане пълен провал. Опитвах се да ходя, но толкова много болеше, особено с раница ставаше непоносимо. На сутринта отворих ципа на палатката и не повярвах на очите си. Гледката беше фантастична, бяхме си избрали възможно най-прекрасното място за спане. Нямаше къщи наоколо и планините бяха изумително красиви.

Силно се надявах падането ми от предния ден да е било просто лош кошмар. Когато се опитах да стана обаче разбрах, че се е случило. И кракът ми далеч не се е оправил от 12 часовото спане. Зачудихме се с другарчето какво ще правим сега. Не мога да вървя, особено с раница на гръб. Как да продължим пътуването като от вървенето зависи всичко. Ние колкото пътуваме на стоп, поне два пъти повече вървим, ако погледнем откъм фактор време, а не километри. През голямата част от всеки ден ходим пеш, дали в разглеждане на градовете или при влизане и излизане от тях, дали когато ни писне да чакаме на стоп или искаме да намерим място за палатката... винаги всичко е свързано с ходене. Сега ситуацията се усложняваше значително, защото предния ден другарчето беше получило потвърждение от хост в Мексико Сити, че ни приема. През всичкото това време и всичките тези държави, другарчето не се отказа да праща рекуести в Каучсърфинг и въпреки, че никой никога не ни пишеше, то продължаваше да упорства и да пробва. Аз много отдавна се отказах от Каучсърфинг, защото осъзнах, че в Латинска Америка просто не работи и трябва сами да се оправяме. Едно пътуване с Каучсърфинг е неизмеримо по-лесно и приятно от такова без, но ние вече дотолкова бяхме свикнали, че появата на домакин само ни обърка. Другарчето бе много щастливо, че някой ни е писал и нямаше търпение да потвърди, че ще отидем, само че точно тогава стана инцидента с крака ми. Сега другарчето се чудеше дали да потвърждава или не, аз настоявах да пише, че ще отидем, но то не беше толкова убедено. Ходенето на домакин често включва и колективни занимания с този домакин, примерно излизане с него, разходки, срещи с приятелите му... Според другарчето аз в никакъв случай не трябваше да ходя при каучсърфър, за да не се натоварвам и преуморявам. Така избухна спор, който моментално прерастна в караница по въпроса дали да ходим или да не ходим на каучсърфинг. Нещото, което още повече ме притесняваше, беше че имах още десетки места да разгледам, времето си течеше, а с този крак надали можех да видя много. Това страшно ме вбесяваше и понеже другарчето си търсеше белята да се гъбарка с вече вкиснат човек, си го изкарах на него. Обаче за първи път в цялото пътуване то взе нещата в свои ръце и заяви категорично, че ще пише на човека, че няма да отидем. Това предизвика още по-голям скандал и прекарахме половината ден в караници. Другарчето твърдеше, че трябва да лежа и да не разглеждам нищо като настоя да стопираме до Мексико Сити и да отидем на хостел там, докато се възстановя. Дори заяви, че ще плати нощувките и за двамата, за да мога да почивам там колкото е нужно. При моето категорично несъгласие, писа на човека от каучсърфинг, че сме си променили плановете и няма да отидем. Егати ужаса, един път да имаме хост след толкова държави и да не отидем... каква ирония! Аз реших, че щом ще плаща нощувки в столицата, поне ще мога да разгледам като сме там, а и беше честно да не решавам аз за домакина, защото нямах принос в намирането му. Хванахме стоп с камион за Пуебла, където също ми се искаше да разгледам, но на връщане. Стопът на пеахе отново беше адски лесен и бързо се озовахме в кола за Мексико Сити. Човекът предвидливо ни остави на спирка на маршрутка право за центъра, понеже той отиваше в друга посока. Даже ни настани в правилната маршрутка и след половин час вече бяхме в центъра. Драмата по намирането на хостел тепърва започваше.

Първата ни цел бе да стигнем до главния площад, където другарчето да ме остави с багажа и да обикаля за хостел. С много мъка и бавни крачки издрапах до площада като пътьом хапнахме по парче вкусна пица с гъби. Минахме през голям пазар, един от многото в столицата. Площадът ме срази с размерите си, всичко беше гигантско! Катедралата, дворецът... беше пълно с хора, регулировчиците едва се справяха с трафика. Имаше опънати огромни шатри на някакъв панаир, който нямах търпение да посетя. Количеството неща за разглеждане в този град беше плашещо, особено в моето състояние. Седнахме на една пейка да видим в интернет имена и адреси на евтини хостели. Заговори ни един чистач на обувки, който знаеше перфектен английски и ни се предложи за гид. Каза, че преди години бил в затвора, но сега променил живота си и работел. Беше целият татуиран, лесно стигнахме до извода, че е бил мара (гангстер) в САЩ.
Първият хостел, който намерихме като най-евтин, беше цели 7 долара на човек и се казваше Амиго. Според картата беше близо и реших да не чакам с багажа, а направо да отиваме и да се настаняваме. Каква изненада ни чакаше там обаче - човекът на рецепцията ни каза съвсем друга цена - 10 долара. Страшно се издразнихме и му казахме, че в интернет пише друго, а той каза, че няма такова нещо, това е цената. Тръгнахме си и отидохме до друг хостел, който беше по-далеч и много се уморих докато стигнем. Там дори не ни отвориха вратата, имаха телефон долу на входа и ни казаха, че най-евтино можем да спим за 9 долара. Цената в интернет отново се разминаваше и на въпроса ми защо, жената отговори, че това е цената и няма по-евтино. Тръгнахме си още по-ядосани. Зачудихме се сега какво ще правим в огромния мегаполис по тъмно. Внезапно ми хрумна идея - да пробваме да резервираме легла през интернет, тоест през сайта hostelworld и да видим каква крайна цена ще излезе. За наше голямо учудване се оказа, че като резервираш през сайта, излиза 7 долара като при това положение и сайта си взема комисионна. Тоест вече живеем във време, в което ако си резервираш хостела през интернет, плащаш значително по-малко, отколкото ако отидеш на място. Какво безумие!

Все още обаче не вярвахме, че е възможно наистина да е такова положението с цените, така че тръгнахме към хостел Амиго, където тъкмо бяхме резервирали две легла. Все си мислехме, че ще има някаква уловка и пак ще ни поискат повече. Оказа се обаче, че няма. Всичко беше точно с цената и се настанихме. Стаята ни беше с 8 легла, всички бяха заети и ние получихме последните две, които бяха горни. Забелязах, че бекпекърите предпочитат долни, което бе добре дошло за мен, защото определено харесвах горните. Имаше доста чисти и приятни бани и тоалетни, а в цената на нощувката влизаше и закуска. Самият хостел беше доста голям, на няколко етажа, единственият минус на нашата стая беше, че нямаше прозорец. Мисля всеки може да си представи какво става при налични 8 човека в една стая без проветрение... В стаята ни имаше двама корейци, които не бяха особено разговорливи, а останалите хора не разбрах какви са и откъде са, защото изобщо не говореха. Спането беше почти невъзможно заради хъркането, ако има дори и най-тихо хъркане около мен, гарантирано не мога да заспя, така че се отдадох на писане на блога след многочасови неуспешни опити да спя. Важното бе да не се движа, за да ми почива крака, а с безсънието някак щях да се справя.

На сутринта станах с надежда, че кракът ми ще е по-добре, но за жалост надеждата ми бързо увяхна. Слизането по стълбите ми беше особено мъчително, но се завлякох на закуска. Имаше корнфлейкс, мляко, хляб, омлет и разни други неща като всеки ден сменяха поне по едно нещо от менюто и се получаваше добре, имаше какво да ядем вегетарианците. След закуска почаках още малко да ми мине крака и като не мина, взех съдбоносно решение - тръгвам да разглеждам града, пък ако трябва и на четири крака. Другарчето хич не остана доволно от това ми решение и се опита да ме разубеди, което доведе до поредния сблъсък на характери в стил "ти ли ще ми кажеш, бе мухльо!" След като му се сопнах и го обидих, хванах пътя, влачейки крак по мексиканските улици. Болката рязко вдигаше нивото на агресията ми, което и без това не беше ниско, и другарчето го отнесе... отново. На пук и на инат на цялата Вселена, не си седнах на дупето цял ден, разгледах един куп музеи, улици, галерии, пазари, църкви, паркове... колкото и един здрав човек не би могъл да покрие за един ден. Накрая на деня болката вече стигаше до най-горната част на крака ми като и другият много започна да ме боли, понеже отпусках всичката тежест на него и ходех неправилно. Хубавото беше, че хората по опашки за храна или за влизане в музеи винаги ме пускаха преди тях, защото ме съжаляваха, че куцам и се влача като старец :) А видяното в града толкова ми хареса, че още повече се надъхах да обиколя всичко! Разкошни безплатни музеи и галерии със зашеметяващи изложби, величествени катедрали, паркове със светещи фонтани, огромни и пищни пазари с всякакви стоки, страшно вкусна улична храна, десетки улични артисти и музиканти, които няколко пъти сприрах да гледам и слушам...... денят беше прекрасен, вече обожавах Мексико Сити и ми се искаше да видя още и още. На няколко пъти без малко да падна по улицата, защото кракът ми се огъваше и не искаше да стои прав, но все някак си успявах да го "настроя" и изправя за още няколко часа. Като се върнах вечерта в хостела, бях жив труп. Чак главата ме болеше заради крака, чувствах се ужасно. Другарчето изрази мнението си възмутено, а аз само го заплаших, че на другия ден ще изляза още по-рано и ще се върна още по-късно. Не стана така обаче... Цяла нощ се въртях в леглото от страшни болки като не само не успях да заспя изобщо, но и не можех с компютъра да се занимавам, болката ме разсейваше ужасно. Гледах филми до сутринта, от които и до ден днешен нищо не си спомням. Едва се завлякох на долния етаж за закуска и съвсем оклюмах. Нямаше да ме бъде днес, толкова ме болеше, че имах чувство, че кракът ми ще се отдели целия и ще падне. Реших да почивам цял ден. Не излязох от хостела до вечерта, гледах филми и търсех в интернет какви неща има за обикаляне в града, че като се оправя да мога всичките да ги обходя. Искаше ми се да видя и пипна всичко!

На следващия ден също не се подобрих много и останах да почивам. Късният следобед обаче почнаха да ме хващат дяволите от седяне на едно място като има толкова много за правене и реших да изляза да купя нещо вкусно за ядене и да се разходя. Отидох до китайския квартал и големия парк пред двореца на изкуствата, запилях се по главната да гледам уличните артисти и продавачи. Вечерта в хостела другарчето сготви вкусна манджа за пореден път, имаше кухня на разположение за нас. А в хостела хората идваха и си отиваха, но повечето си бяха едни и същи, защото в Мексико Сити едва ли някой би дошъл и останал само един ден, има твърде много интересни неща. Това, което силно ме впечатли бе, че повечето бекпекъри по цял ден седяха в хостела и мързелуваха. И за разлика от мен не бяха сакати, с изключение на двама куцащи. Корейците например не ставаха от леглата, спяха целодневно и целонощно, което истински ме изуми! По едно време се появи и група хървати, които обаче не се оказаха разговорливи. Социализацията на бекпекърите беше основно на закуска, когато всички си говореха, докато аз си четях книга. Забелязах като цяло, че тези, които отсядат по хостелите, не търсят евтино легло и просто място да преспят, а търсят възможност да общуват с други като тях и да се социализират. Ние с другарчето например никога не бихме отишли на хубав хостел с общи стаи ако имаме възможност за десетки пъти по-мизерна, мръсна и ужасна собствена стая на същата цена, където да работим и спим на спокойствие, без ужасно хъркане и без прибиращи се посред нощ пияни и шумни бекпекъри. В Мексико обаче сякаш хостелите бяха най-евтин вариант, за разлика от Перу и Боливия, където най-евтините дупки винаги означаваха отделна стая, а хостелите бяха значително по-скъпи. Там пък забелязахме, че бекпекърите пак си ходят по хостели, което силно ме убеди, че не търсят евтино спане, а социален живот.

На следващия ден нищо вече не можеше да ме накара да почивам, кракът ме болеше, но сякаш по-малко. Реших, че ще издържи още един пълен ден ходене и се втурнах да разглеждам. След кратка обиколка по центъра хванах метрото за Чапултепек, където направих голяма разходка из парка, видях замъка, който обаче има такса вход, поиграх си с няколко катерици и ги нахраних, позяпах сергиите с плюшени играчки и балони, отидох до близкия паметник, който бил най-важния и емблематичен в града и до който кипеше някакъв протест. За замъка специално истински съжалявам, че не успях да го посетя, но входът беше скъп, още повече съжалявам за националния антропологически музей, който също се намира в Чапултепек и който обещаваше да е най-интересния музей в града, но също с доста скъпа входна такса. След Чапултепек отново хванах метрото, слязох на последната станция, прехвърлих се на друго специално метро, което ме остави в Хочимилко. Това е градче, разположено близо до столицата, където се намират включените в ЮНЕСКО плаващи градини. Посещението им се осъществява с шарена лодка, наречена трахинера. Аз знаех, че на лодка няма да се кача, защото е скъпо и туристическо, но все се надявах да видя езерото от брега поне. Лодките плават по канали, за да стигнат до самото езеро и реално без да си на лодка, не можеш да видиш нищо. Аз това не го знаех като отидох обаче. Още като се показах на улицата, настойчив колоездач тръгна без моето съгласие да ме насочва към канала с лодките. Аз въобще не вървях след него като ми махаше накъде да вървя, но самите табели отвеждаха натам. Като стигнах лодките същият този колоездач ме насочи към определена лодка и двамата с лодкаря бяха много разочаровани като разбраха, че изобщо няма да се качвам. Почнаха да правят отстъпки от цената, а аз ги отсвирих. Разходих се покрай лодките и тръгнах през града да търся каквото и да е място с видимост към езерото. Уви, такова не намерих. Около два часа вървях по различни улички и питах местните, но никой не ми каза нищо, освен да взема лодка. До тъмно бях в Хочимилко, привечер започна тържество на площада, а аз се насочих към метрото, защото докато се прибера щяха да минат още два часа. Кракът не ми даваше мира, очевидно бе много претоварен, а на сутринта трябваше да напускаме Мексико Сити, така че отново щях да сложа раницата. От всички пропуснати интересни места най-много съжалявах за руините Теотиуакан - големи пирамиди в покрайнините на града, останали от атцтеките. Исках да посетя Пирамидата на Слънцето и Пирамидата на Луната, но отново цената на входната такса ме отказа.

След последната закуска в хостела, тръгнахаме към спирката на маршрутката, която да ни изкара от града до първото пеахе за стопиране обратно по магистралата към Оахака. Искаше ми се да останем още в града, също така ми се искаше да имаме време и да отидем в по-северните части на Мексико, но не оставаше толкова много до прибирането у дома, а имаше още куп места в южната част на страната, които исках да видя и се надявах кракът да ми позволи. Мексико се оказа много интересно и за миг дори съжалих, че имаме толкова малко останало време. От друга страна и двамата адски се радвахме, че се махаме от Латинска Америка и си отиваме вкъщи, където най-сетне да получим пълна почивка и спокойствие.