в Каракас |
https://www.youtube.com/watch?v=xhzCKEp7q2Y
Предишното ни посещение на Венецуела беше преди повече от година. Беше ни първата страна на континента, първият сблъсък с една не толкова щастлива реалност. След Карибите дойдохме разглезени, отпуснати и неподготвени за този континент. Не говорехме нито дума испански, което направи оцеляването ни доста трудно. Страната тогава ми се видя интересна, уникална, но пълна с негативи, най-големият от които бяха хората й. Повечето ни гледаха лошо и се държаха грубо. Отдадохме това на кризата и им простихме.
Сега, след като сме видeли останалите страни на континента, Венецуела ни се стори... доста приятна и гостоприемна държава :) Аз леко си промених мнението за нея в някои аспекти. Е, шофирането отново е най-лошото на континента и шансът за катастрофа - огромен (да припомня, че предния път тук катастрофирахме), но след като вече сме били в страни като Аржентина и Боливия, тази започна да ми се струва доста по-приятелска. Има си своите проблеми и би била доста зорна за начинаещи пътешественици, на каквито изобщо не я препоръчвам.
Но ако сте минали целия континент, няма да изпитате чак големи трудности. Идвайки от Карибите за нас Венецуела бе огромен културен шок, а идвайки от Бразилия дори ни се стори по-малко опасна (за което не мога да гарантирам, страната безспорно е много опасна за туристи). Това, което научих от пътуването си в Южна Америка е, че дали ще харесаш една страна, изключително зависи от коя идваш. За съжаление това е много определящо. Ако идваш от Аржентина, реално всичко след нея ще ти хареса, ако обаче идваш от Чили, трудно ще се нагодиш към по-лошото. Естествено говоря за стил на пътуване като нашия, не за бекпекъри и стандартни туристи. Ако си минал целия континент, вече имаш много база за сравнение и Венецуела ще се издигне в класацията. Поне при мен стана така - на второ четене Венецуела хич не беше толкова лоша. Очакванията и представите ми за Южна Америка бяха стигнали абсолютното дъно след Аржентина и вече общо взето очаквахме само най-лошото. А то като чакаш лошо, всичко ти се вижда хубаво. :)
Стопът след границата не продължи повече от 5 минути, взе ни пикап право за Санта Елена де Уарен. Слязохме и тръгнахме по уличките на центъра да си припомним това градче, където бяхме преди толкова време. Всичко си беше същото, а на площада имаше военно шествие, така че спряхме да погледаме. Трябваше да си обменим останалите реали, курсът при всички обменящи на улицата бе 155 боливарес за 1 реал. А за долара даваха лош курс, повечето предлагаха 400 за 1 долар, което си е жив обир, защото курсът на черния пазар бе над 500 вече. В предната далечна публикация за Венецуела разказах за черния пазар и официалния курс на долара. Ако обменяте пари на черния пазар, ще получите по 500-600 за 1 долар (когато ние бяхме в страната, но постоянно се променя). Така всичко ще ви е много евтино, защото например заплатата на един местен е около 10 000 боливарес. Ако обаче обменяте по законния курс или ползвате банкомат, Венецуела ще е най-скъпата страна в света за вас. Едно кило сирене например ще ви струва 100 долара :) А на нелегалния курс - около долар. Разликата е чудовищна, няма да можете да си позволите нищо ако не обменяте незаконно. По черния курс може да ядете в ресторант за 0,20 цента, да спите на хотел за 1 долар, да пътувате с автобус - за 2 долара половината страна. Всичко е толкова евтино, че веднага ще изпаднете в опиянение, особено идвайки от скъпата Бразилия. Последните дни в Бразилия бяхме живяли на попара от касава + сол + чесън, така че попадайки в Санта Елена бяхме тотално настървени да ядем нещо вкусно!!! Аз за първи път в живота си усетих чувството да можеш да си купиш всичко, което си поискаш! Бяхме богати!!! Ние, които винаги сме стискали парите в джоба и сме гледали да не ги пускаме да излизат. Преди да почнем пиршеството обаче трябваше да се обменят пари. Другарчето намери един, който предлагаше курс 500 и бяхме много доволни да сменим 40 долара. Обменихме толкова много, защото не искахме пак да се занимаваме да обменяме, предния път като бяхме тук все имахме проблеми и седяхме гладни, защото не можехме да сменим пари. А и на мен внезапно ми се прииска да поостанем в страната на кулинарен туризъм, въпреки първоначалната ми идея да я минем от граница до граница без да спираме.
Другарчето си купи и карта за мобилен интернет, което не бе чак толкова нужно имайки предвид обидно ниските цени в интернет кафетата (0,10 стотинки за час :)) Венецуела категорично бе най-евтината страна в света!
По едно време в парка на площада се появиха чилийците, които бяхме изпреварили по-рано (те бяха застанали да стопират точно преди границата вместо да я минат пеш и явно затова почакаха доста). Почерпихме ги по една кола в стъклена бутилка (няма да казвам цената, срамно ниска е, просто жълти стотинки :)) Хапнахме порция ориз със зеленчуци от ресторанта на площада, цената бе 0,50 стотинки и порцията ни нахрани двамата. По-късно установихме, че дори скъпо сме го купили, в други ресторанти ядяхме за 0,25 стотинки пълна чиния. Поседяхме си на площада с чилийците и пиехме кола, докато седящите около нас преглъщаха жадно и гледаха умислено. Тогава осъзнах, че те не могат да си позволят да си купят кола за 10 стотинки. Една месечна заплата бе около 12 долара, обърнато по черния курс. А цените за местните очевидно бяха високи.
Венецуела според мен е една изключително интересна и тъжна държава с доста смазано и объркано психически население. Страната е под тежка социалистическа диктатура като населението може да се раздели на две основни части: хора, които са против системата, искат да се развиват и следват западния модел (повечето от тези са в чужбина вече) и хора, които наричам "маймунки" - обичащи да гледат цял ден в една точка, да не се занимават с нищо, да не работят, четат книги и въобще просто казано да не правят нищо. Във Венецуела е лесно да си от вторите. Системата е такава, че подкрепя точно тях. Страната е изключително богата и правителството може да плаща за безделието на народа. Както казва другарчето - докато петролните танкери си плават, хората ще могат да си гледат в една точка. Другарчето като виден идеалист, все ми говореше как системата на социализма имала чудесна идея хората да не се занимават с плащане на сметки, а да имат свободно време да се развиват духовно и интелектуално. Реалността тук обаче бе такава, че хората имаха колкото искат време, но не се развиваха, а се стремяха отчаяно към материални блага като бяха осезаемо нещастни от това, което нямаха. Аз като се замисля, щастлив човек във Венецуела не мисля, че видях, ако не броим хоста ни в Каракас, който бе обиколил сума държави и живял в Индия 10 месеца. Той беше друг случай на щастие тип "хипи", пушеше си тревица на воля, така че няма да го слагаме като част от масата.
Та Венецуела е социалистическа държава в икономическа криза. Мен ако питате, социализмът сам по себе си е криза, както и капитализмът, но тук говорят за икономическа такава. Кризата се задълбочава все повече като обезценяването на боливареса е стигнало чудовищни размери. Инфлацията, или легалното ограбване на народа, не се отразява никак добре на предприемчивите хора със спестявания, които без съмнение не се кефят на живота си в страната. Който можал - напуснал, който не, се цупи по цял ден и протестира срещу правителството. След смъртта на легендата Чавес, на власт дошъл нов диктатор на име Мадуро, който на всичко отгоре бил колумбиец?!? Вече е изобразен по билбордове и постери редом с Чавес и Симон Боливар - Освободителят, който е най-важната фигура в историята на Венецуела. Всеки площад и главна улица във всеки град се наричат Боливар, валутата им е боливарес и въобще всичко е свързано по някакъв начин с този велик национален герой. Та този Мадуро се оказал по-изтърван и от Чавес и съвсем доосрал и без това обърканата държава. Опитвал се да прогони що има бизнес с чужбина и да направи една затворена комунистическа система. Хората реално нямат пари, не им е разрешено да купуват долари, да пътуват в чужбина с кредитна карта... всичко е ограничения и забрани, за да си купиш нещо от магазина трябва да ти запишат номера на личната карта (очевидно така се следи кой какво купува) А в замяна на народната свобода, държавата дава почти безплатен бензин, хранителни продукти и дори класиката - компютри за децата :) Мила аржентинска картинка! И там ги гледахме по парковете как зяпат клипове на голи каки в ютуб на лаптопите, които правителството им дало, за да станат по-умни!
Предният път като бяхме във Венецуела, по магазините липсваха основни продукти като мляко, брашно, ориз, тоалетна хартия... Сега липсват и още много! Забравете за паста за зъби и прах за пране например. За авточасти и подобни неща изобщо не говорим. Реално храните могат да се купят ако се седи на опашка. Народът на тази държава живее на опашка. За всяко нещо трябва да се редиш и да чакаш. Хората на опашките гледат в една точка и изглеждат толкова празни и безизразни, че дори като гледам опашката, се депресирам. Тук няма нужда да се работи много, защото правителството дава всичко на безценица, така че хората имат време да чакат. Токът и водата са почти безплатни, бензинът също. Ако се редиш послушно на опашка можеш да си купиш ред неща за жълти стотинки, така че на никой не му се работи, просто няма причина. Който е искал нещо да прави в живота си, отдавна се е омел в чужбина. Останалите са предимно тези, които очевидно нямат нищо против да ходят до магазина с торба пари, да седят на опашка по 8 часа дневно, да не могат да си купят нищо вносно, да не пътуват и т.н. Значи щом една обикновена голяма пластмасова кутия струва 3000 боливарес, а една месечна заплата е 10 000, то заплатата ти за месец ще стига да си купиш 3 празни пластмасови кутии (вносни) и да се почерпиш два пакета чипс (вносен). Нашата домакиня в Каракас ни каза, че нищо не се произвежда вече във Венецуела. Всичко се внасяло, защото правителството има много петрол да си плаща. Кеф ти чипс Рафълс, кеф ти маркови сърфистки екипи :) Само че цените европейски, демек човек със заплата 12 долара, ще има да спестява няколко години, за да си купи една маркова тениска. То и аз съм против вноса и подкрепям местното производство, само че тук се оказва, че хем вноса е супер скъп, хем няма местно производство. То затова и супермаркетите правят впечатление на много празни и страшно бедни откъм продукти. Примерно в цялата страна има само един вид шоколад! И пак чудо, че има. А вносните стоки също не са чак много по отношение на храните, доста неща нацяло липсват. За тоалетната хартия няма да отварям дума, само ще кажа, че Венецуела ме научи да бърша дупето със салфетки от онези дето в нашия свят ги ползваме за масата :) Добре, че не се наложи да мина на салфетка тип "кухненска кърпа", това щеше да е по-лошият вариант. Гледам обаче, че дори и салфетките са трудни за намиране в търговската мрежа и не знам какво става като изчезнат напълно. Искат или не, хората ще трябва да усвоят близкоизточния модел на подмиване на дупеца. Шоколадът пък (съществува само една марка, естествено Нестле, и един вид) не го бяхме открили предния път като бяхме тук и затова се научих да си купувам какао на прах, да го смесвам с вода и да го ям като течен шоколад. Така пропътувах цяла Южна Америка, само в Чили си купувах истински шоколад. Легендарните понички от Мерида в предната публикация за Венецуела, се намираха и на други места, само че не бяха и наполовина толкова вкусни като онези в Мерида, така че ги разжалвахме малко. Кесото (сиренето) си е все така вкусно, охх леле не мога да му простя :)
Сега проблемът за мен при пътуването в такава бедна и евтина страна е, че не ме кефи. Много туристи от Европа и САЩ ходят в Индия и Непал, защото им е евтино и живеят като царе. На мен това ми се струва отвратително. Всички около теб да са бедни и да се облизват като котета, докато ти ядеш понички и пастички! Всъщност опиянението ми от пътуването в такава евтина държава, мина още на втория ден. Изобщо не ми беше драго, че хората около мен са бедни и ме гледат с хищен поглед, още по-малко пък чувството на "имане и богатство" успя да заседне в мен за повече от 24 часа, през което време се понатъпках с няколко вида дълго бленувани храни. Този своеобразен тест ми доказа, че наистина съм това, за което се смятам. И че би излязло отличен управник от мен, защото никога няма да се изкуша от благата, които ми се предлагат. От друга страна обаче не спря да ми е гадно за хората и почнах да разбирам защо предния път ми се видяха много негативно настроени към чужденци. Всъщност сега доста от тях ми се сториха приятелски настроени, вероятно защото вече говорим езика и можем да комуникираме с тях. Разделям ги на два типа - тези, които ни заговарят с огромен интерес и любопитство, иска да знаят за света отвъд границите им и винаги питат дали ни харесва Венецуела като очите им се насълзяват при положителен отговор. Вторите са тези, чиито мозъци са промити от анти-западна пропаганда и са изключително лошо настроени към чужденци. Те обикновено са груби към нас, никога не биха ни заговорили и ни отбягват ако ние ги заговорим, но пък както и всички останали - не спират да ни зяпат! За щастие първият вид преобладават и това прави ежедневието ни приятно. Силно впечатление ми прави, че ако някой случайно говори малко английски, веднага почва да ни приказва и дори не се замисля, че ние говорим испански. Тези, които говорят английски, очевидно се кефят на американския модел на живот и им е криво, че живеят във Венецуела.
Ние с другарчето смятаме, че цялото нещо с кризата в латиноамериканските страни, е тактика на САЩ и Европа. Причината е проста - огромно количество ценни ресурси с потенциал за голяма производителност. Бразилия например е огромен производител, както и Аржентина, Чили, а Венецуела има толкова петрол, че САЩ неслучайно са й хвърлили поглед. Понеже в "цивилизования" свят вече всичко е изчерпано от експлоатация, а тук едва сега започва, много богати държави имат интерес населението на този континент да остане необразовано и бедно, и да има ограничения, налагани от политическата система, за да може да произвежда повече. Кризата например уж започнала от Венецуела, последвана от Аржентина, а сега и Бразилия почва да потъва. Все държави с много ресурси. Чили и Колумбия са се залепили за САЩ в опит да станат част от капиталистическите общества, Перу се опитва да се комерсиализира все повече и също да изплува нагоре в материалния прогрес. Боливия пък е между чука и наковалнята със своите ресурси и анти-американски президент и политика. Еквадор удържа фронта чрез Рафаел Кореа, който хем се опитва да образова народа, хем да стои далеч от модела на САЩ. Не знам ако тоя човек вземе да умре, какво ще стане с тази прекрасна понастоящем държава. Еквадор е пример за това как един човек може да управлява учудващо добре цяла страна. Така както виждам нещата - кризата е точно в трите държави, най-богати на ресурси или производство. Чили пък е най-стабилната в икономическо отношение, но парите на държавата са в ръцете на няколко извънредно богати семейства.
Венецуела в момента има система на управление, която стремглаво води народа до обедняване като бедните си остават все така бедни, а тези, които са дръпнали малко нагоре, биват принудително изравнени с бедните. Градовете правят впечатление на много очукани и на доста места има фавели (гета) също като тези в Бразилия. По улиците на някои места е изключително мръсно, плажовете са затрупани с боклуци и само централните части на градовете правят впечатление на чисти и поддържани. Гран Савана си е все така спокойна и остава най-хубавата част за посещение в страната. По карибското крайбрежие е преобладаващото население и най-грозните градове, изкъртени постройки, петролни рафинерии и мръсни плажове. Вътрешността на страната е по-рядко населена и съответно по-спокойна. Кой знае защо винаги си представях Каракас като изключително грозен и отвратителен град. Колко обаче грешах... Този път ни се удаде възможност да го посетим и въобще не съжалявах за решението.
След като си поговориме с чилийците, които очевидно все още нямаха идея в що за държава се намираха, се отправихме към изхода на Санта Елена, за да хванем стоп към Гран Савана и да спим някъде сред чудната природа на огромния национален парк. Походихме доста преди да хванем стоп, което ми напомни колко бавен е стопа в страната. И колко опасен. Взе ни пикап и както обикновено бяхме натоварени отзад, а пикапът бе от по-новите, което значеше ужасяващо висока скорост. Тук се кара с максималната скорост на колата. Тоест ако може да вдигне 200, се натиска колкото може повече в стремеж да стигне максимума. Тъй като животът няма никаква стойност, както се убедихме и при предното си идване, хората карат като олигофрени и в комбинация с пълната липса на авточасти и трагичното състояние на превозните средства, катастрофите са по-често срещани от водопадите в Гран Савана (а те хич не са малко, ако си спомняте от предната публикация :) За съжаление това е най-голямата опасност, която ви грози и няма как да се избегне, защото всички карат така. Все пак ако пътувате с автобус, шансовете ви за оцеляване са значително по-добри от на стоп, защото на стоп почти винаги ви казват да се качите отзад в багажника и при зверски бързото каране, шансът да изхвръкнете не е малък, а ако катастрофирате, шансовете да не се убиете са твърде миниатюрни. Аз от своя позиция мога да кажа, че не препоръчвам никакъв вид пътуване във Венецуела. Ако толкова искате да видите как се живее в режима, може да се поразходите из страната, но препоръчвам да не се пътува много и да се ометете преди някой да е надушил, че имате пари. Отвличанията са много зачестили, но те са насочени най-вече към местни с пари. Това не пречи обаче и някой заблуден гринго да попадне в схемата. За пътуване из страната най-удачния вариант е да си наемете такси, което да ви разхожда като така вие ще определите скоростта, с която да се движи. От стопа препоръчвам да се въздържате именно поради голямата вероятност да катастрофирате. Автобусите са тегави, но най-евтин и малко по-сигурен вариант, макар че и сред техните шофьори има изроди. Общо казано - ако решите да пътувате във Венецуела, имайте психическата подготовка за катастрофа. Просто се случват толкова често, а предния път за един месец време и на нас се случи, така че вероятността не е малка.
От пикапа се наложи да си слезем аварийно поради безумната скорост на завоите. За лош късмет точно където слязохме, имаше един рейнджър с мотор, спрял за почивка край пътя, който ни заговори и предупреди, че къмпирането в парка трябва да става само там, където има къмпинг, тоест село на местните индианци, които ще те таксуват за спането. Ние се направихме на прилежни и казахме, че сме разбрали предупреждението, след което отидохме да се изкъпем в реката и да си намерим място за спане, скрито зад околните хълмове. Установихме се на много живописен склон, от който се откриваше вълшебна гледка. Красотата на Гран Савана и предишния път ни оставяше безмълвни, като компютърна анимация е. Беше пълно обаче с комари и малки мушички, бяха толкова много, че само докато отворим ципа на палатката и влезем, вътре вече имаше поне 20, които трябваше един по един да вадя внимателно. Комарите направо замрежваха очите, бяха милиони, а мушичките яростно се блъскаха в палатката цяла нощ в желание да влязат и оглозгат другарчето, което бе доста притеснено.
Сутринта се върнахме на пътя и след 500 метра ходене стигнахме до Кебрада де Хаспе - водопад, който бяхме посетили предния път. Разликата бе, че тогава бяхме извън туристическия сезон и нямаше никой, а сега беше разгара на ваканциите и беше пълно с народ. Забелязахме как по-бедните местни ходят на туризъм - товарят се в ремаркето на камион прави и един до друг, на всеки водопад камионът спира, те слизат да снимат и пак продължават. Така пълен с 20-30 човека прави отзад, камионът лети по венецуелските пътища. На стълбището за водопада след паркинга имаше местни, събиращи и такса за посещение - 100 боливарес. Продължихме си по пътя и стигнахме до "тайната" пътека за водопада, която знаех от предното посещение, въпреки че тогава не се налагаше да я ползвам. Оставих другарчето с багажа и отидох до водопада. Беше пълно с хора и направо го скриваха.
Продължихме по пътя и попаднахме на постройката, в която бяхме нощували предния път, заедно с 4 малки кученца, които хранехме и спяха залепени за палатката. Страшно се вълнувах дали ще са там, вече големи. Не ги видяхме, но тъй като имаше село наблизо, решихме че вероятно са в него. Невероятно е да минеш по същите места, на които имаш толкова много спомени.
Хванахме стоп с камион, отиващ чак до Пуерто Ордаз, но слязохме на водопад Кама, за да го видим отново. Това ни беше третия път на този водопад :) Там обядвахме, аз слязох до основата на водопада по кратката пътека надолу, след което заваля порой. Като отмина тръгнахме пеш по шосето, стопирахме но никой не спря, така че по някое време кривнахме през храстите и си намерихме хубаво място за спане. Проблемът бяха само мушичките, които въпреки че не ме хапеха, ми летяха пред очите, което доста ме изнерви. Не можех да виждам добре, а другарчето го и хапеха, така че хич не беше радостно от мястото. Предния път като бяхме в Гран Савана, нямаше толкова мушички и комари, но не беше дъждовният сезон, а сега е. Бяхме тук в най-лошото време - туристи, дъжд и мушички :)
Сутринта доста походихме без да хванем стоп, заваля дъжд и се скрихме до църквата в едно индианско село, където хората не изглеждаха щастливи. Чак следобед на стоп ни взе един човек с джип, който бе първият и последен шофьор, каращ нормално! Вечно ще го помня с това. Той пътуваше за Тумеремо и след като се спуснахме по пътя през джунглите на национален парк Канайма, стигнахме нашето най-нелюбимо място във Венецуела - Лас Кларитас. Това изключително грозно, мръсно и опасно градче, в което няма човек, който да не се занимава с престъпна дейност или далавери. Бяхме попадали тук преди и се бе наложило да го минем пеш и да стопираме на изхода му, тогава още ни се стори адски опасно и пълно с много зли хора, а сега вече, при така задълбочилата се криза, положението беше още по-лошо. Всички шофьори ги е страх да минават с кола през главната улица на града, нашият не правеше изключение, а нощем каза, че е изключено да се минава. Ние бяхме там следобед, беше много оживено и доста зловещи на вид хора сновяха с моторите си по улицата. Лас Кларитас си бе все така кофти място. Този път не ни се налагаше да слизаме от колата. С другарчето се бяхме разбрали предварително, че ако хванем стоп за този град, ще слезем много назад и ще стопираме отново, за да го минем транзитно. За късмет не се наложи. Лас Кларитас, както и следващите градове нагоре по пътя, са миньорски и доста западнали като основната им характеристика е, че са много опасни. Нашият шофьор живее в Тумеремо и каза, че също е много кофти град. Обясни, че преди хората имали респект един към друг и култура на взаимоотношенията, а сега всичко това се загубило и били като диваци - всеки грабел, биел и правел лошо на другите. Според него нещата се променят към все по-лошо.
Интересен факт за Лас Кларитас е, че за разлика от останалата част на страната, там има всичко. Каквито продукти липсват в другите градове, се намират в Лас Кларитас, понеже там се въртят най-много далавери и е сравнително близо до Бразилия.
Докато стигнем Тумеремо, се изсипа брутален порой. През цялото време се оглеждахме за място за спане, но къщите покрай пътя изникваха от гората и правеха спането твърде опасно. Шофьорът не искаше да ни остави на пътя и каза, че дори и най-малкото село е много опасно. Предложи да ни остави на пункт за проверка на гвардията, каквито имаше доста по пътя. Спането при гвардията също не ми се виждаше идеално, защото отзивите за тях бяха меко казано лоши. Ние обаче имахме добри преживявания с тях предния път, когато на един чек-пойнт чичето извади бутилка кока-кола и ни почерпи. На този пункт имахме късмет, защото разполагаха с огромна поляна за палатката и бяха страшно готини, приеха ни веднага и така отървахме кожата за тази вечер.
На сутринта ни изненадаха неочаквано като ни донесоха закуска до палатката :) Четири топли емпанади и две чаши кока-кола, но за съжаление емпанадите бяха с шунка, така че ги прибрахме в едно пликче, за да ги дадем на някой по пътя. Не искахме да обидим хората, а обясненията за това, че месо не ядем, нямаше да тръгнат лесно. Изпихме колата и тръгнахме да стопираме. Почти веднага спря камионета (покрит пикап такси) и ни поиска пари, а ние казахме че сме на стоп, след което ни предложиха да ни карат без пари. Имаше и други пътници отзад, които си плащаха. Откараха ни до Тумеремо като шофьорските умения на човека зад волана бяха под всякаква критика, както обикновено.
На слизане предложих на шофьора и спътника му емпанадите, но те казаха, че не искат, така че ги дадох на един просяк, който обикаляше около камионетата точно като слязохме. В Тумеремо играта загрубя. Хората не ни гледаха никак добре. Във въздуха витаеше напрежение. Другарчето смяташе, че ще ни очистят преди да стигнем изхода на града. Купихме си храна, закусихме и гледахме бързо да се изнесем. Докато отивахме към мястото за стоп, получихме съобщение от каучсърфинг, че имаме хост в Каракас. Другарчето бе напускало рекуести в цялата държава, пък за където ни пишат. И ни писаха точно от Каракас, където хич не бе добра идея да се ходи (на теория). Хостът обаче бе за следващия ден, така че трябваше да минем бързо стотиците километри до столицата. А аз исках и да се отбием да видим Сиудад Боливар, защото предния път го прескочихме, а доколкото разбрах старият град е в ЮНЕСКО и има забележителна архитектура. И така - от идеята да се махнем от Венецуела по най-бързия начин, промених плана на малко здравословно разглеждане, срещи с местни и кулинарен туризъм. Какво повече му трябва на един пътешественик! Другарчето обаче изпадна в тревожни настроения като нарочи настоящия хост в намерение да ни нападне или ограби. Хващаше се за всяка дума в съобщението от него и търсеше всевъзможни конспирации. Стресът му се изостри като започнахме да получаваме предупреждения от каучсърфъри да не оставаме при хостове, а в точно определени хотели, които били сигурни.
На изхода на Тумеремо налетяхме на терминала и понеже вече имахме хост и план, решихме да видим цените на автобуса за Сиудад Боливар. Най-умното решение на фона на изключително бавния стоп в страната. Цената на рейса се оказа повече от нелепа - 1 долар, така че изобщо не се замислихме и се качихме моментално. Идеята бе да стигнем рано Сиудад Боливар, да разгледам и да хванем нощен рейс за Каракас, за да може на сутринта да сме при хоста точно на време. Автобусът обаче стигна час и половина по-късно от обещаното, при все това, че шофьорът караше като психопат! Бързо си спомних защо толкова мразя да пътувам във Венецуела, било то на стоп или с автобус. Имаше пауза за обяд на крайпътен ресторант, където ядохме пълна чиния с ориз, боб и салата за 0,20 стотинки. Минахме и през зловещия Сан Феликс - градът, залепен за Пуерто Ордаз като двата образуват мегаполиса Сиудад Гаяна. Та Сан Феликс бе станал още по-учукан и мизерен, отколкото си го спомняхме, имайки нещастието да стопираме в него предния път. Пуерто Ордаз бе града на по-богатите, а ние го познаваме само задочно от превозното средство. Изтърпяхме и последния час до Сиудад Боливар, оставих другарчето на автогарата с багажите и взех градски рейс до центъра, за да разгледам старите сгради. Беше доста тегаво, защото нямаше много хора по уличките, всички бяха на фиестата на крайбрежната улица с гледки към река Ориноко. Имаше празник на града и беше пълно със сергии с вкусна улична храна и напитки. Хората на панаира бяха много, сцената се подготвяше за предстоящ концерт. Там, където аз се мотаех обаче, нямаше хора, което правеше малките китни улички доста коварни. Първо тръгнах да снимам една красива църква в малка уличка и още докато извадя апарата от чантата, зад мен кривна гамен, който моментално ме доближи и мина на сантиметри от мен. Бързата ми реакция на прибиране на апарата бе добре дошла и нищо не се случи. Опитах се да обиколя всички малки улички по най-бързия начин, защото вече бе късен следобед. Едва по тъмно успях да хвана автобус за автогарата, който на всичко отгоре не отиваше до самата автогара, а ме остави 3 преки преди нея, което по това време на денонощието не беше никак добре. Винаги като питаш шофьора дали отива до определено място, той казва "да", макар да не отива там, а на няколко улици разстояние.
Веднага щом се върнах на автогарата, се захванахме със сложната задача да си вземем билети за автобус до Каракас. В цялата нечовешка суматоха от блъскащи се хора и чанти, намерихме няколко автобуса, тръгващи за столицата като всички от тях бяха пълни. Няколко човека ни казаха, че след 20:00 няма повече автобуси, така че положението беше тревожно, а нощуването на автогарата практически невъзможно поради наличието на много отрепки. Стояхме край автобусите и питахме викачи и шофьори дали има свободни места, всички ни казваха да изчакаме и се оказваше, че така или иначе няма, явно просто ни държаха, за да ни дразнят. По едно време викач ни предложи да пътуваме в един от рейсовете, но имаше само едно свободно място, така че сделката бе единият да седи на стълбите до вратата на рейса. Нямаше как - гонехме хост и не можеше да се спи на автогарата, така че се съгласихме. Викачът настойчиво си искаше комисионна за "помощта", но не му дадох нищо. Сложих другарчето на седалката, а аз седнах на стълбите. Раниците ни бяха долу в багажника със закачени тагове за сигурност, но ние си взехме всички ценни неща вътре. Казаха ни, че до Каракас е 8-10 часа и ще пристигнем към 3 през нощта като ние изрично попитахме къде ще ни оставят, заявиха че на частен терминал, който бил отворен. Нещата съвсем не бяха точно такива...
Нощта беше кошмарна за мен, гърчих се на стълбите в отчаяни опити да задремя, но не стана. В полунощ другарчето дойде да седне на стълбите, за да се сменим, което аз категорично отказах, понеже така или иначе не мога да спя в автобус, а другарчето добре спи. Нямаше смисъл то да се лишава от сън, при положение че ако аз взема седалката така или иначе няма да спя. То обаче се настани на стълбите и каза, че за да е честно, няма да се върне на седалката. След кратка караница разбрах, че се е винатило и няма да се махне, така че аз отидох на седалката да гледам в една точка до сутринта. Автобусът беше луксозен, с климатик и съответно студ вътре, и струваше 1,50 долара за 8-9 часа пътуване. Венецуела бе първата държава в света, където пътуването с автобус излизаше много по-евтино от иначе безплатния стоп. Причината - стопът е бавен, чака се много, а докато се чака, се консумира. Тоест излиза много по-скъпо да махаш на пътя една седмица и да ядеш всеки ден, отколкото да вземеш автобуса за 1 долар. Реално можеш да минеш цялата държава с рейсове за 3-4 долара.
В 3:30 през нощта, живи и здрави стигнахме Каракас. Светлините на огромния мегаполис бяха навсякъде около нас. Автобусът ни стовари на автогара, която бе затворена, а районът наоколо изобщо не изглеждаше като място, където да се мотаеш по това време! Бая се ядосахме, че ни излъгаха, а шофьорът каза, че терминалът щял да отвори след половин час. В рамките на този половин час всички хора от рейса се струпаха един до друг пред вратата на автогарата като си личеше, че ги е страх. Ние също чакахме пред вратата като скътахме раниците зад нас да не се вижда много, че сме чужденци. Няколко шофьора на такси подвикваха в тишината и пътниците с повече пари се качиха, останалите чакаха да съмне и да тръгне градския транспорт. Ние пари имахме, обаче по това време нямаше къде да ходим, така че търпеливо се настанихме в чакалнята на автогарата и зачакахме да стане по-човешко време. Имаше бюфет, където продаваха емпанади и купих за закуска.
Когато стана към 7:00 писахме на хоста, че сме пристигнали и излязохме на улицата да хванем такси до адреса му, който бе доста далеч от центъра в много хубав квартал. Другарчето продължаваше да се притеснява да не излезе крадец въпреки всичките над 20 положителни коментара, които имаше и не искаше да си оставя раницата при него. Аз нямах подобни тревоги, но ме нервеше процедурата по вземане на такси, дето не се знае какъв кукувец го кара. В тези държави научих, че колкото и пари да имаш, е по-добре да избягваш такситата поради изключително честите отвличания на чужденци (Колумбия, Боливия и Венецуела са лидери в това). Веднага видях един таксиджия, който и сутринта рано го видях да привлича клиенти, така че реших, че това е нашия човек, очевидно бе регламентиран, а и колата му беше по-нормална. Питахме колко струва, извади един разпечатан лист с тарифи, защото не знаеше точно колко е до квартала на хоста и отсече - 1000 боливарес, демек 2 долара. Това да вземеш такси за 2 долара от града до квартал на майната си, до който се стига с три броя градски транспорт, ми се виждаше голяма далавера! Въобще не се замислихме и се качихме веднага като сложихме раниците на задната седалка, а не в багажника, за да е по-лесно при нужда от спешна евакуация. Другарчето се качи и с нож в джоба, в случай че таксиджията се окаже от онези, дето се занимават с нечисти дейности. На нас все пак са ни приоритет вещите, не животите. Всички мерки за безопасност, които сме вземали досега, са били заради материалните ценни неща, които носим. Тоест ние изневеряваме на основно правило - да пътуваш само с неща, които можеш да си позволиш да загубиш. И понеже нито аз мога да си позволя да загубя фотоапарата и харддиска, нито другарчето лаптопа, правим всичко възможно да ги опазим дори и с цената на живота си. Само като си помисля родителите ми колко са работили, за да ми подарят такъв апарат, зная че ще го защитавам до последна капка кръв!
Таксиджията не знаеше къде точно е адреса на хоста, затова два пъти му звъни по телефона да се разберат къде точно да ни остави. След стръмен баир се озовахме пред вратата на многоетажен висок блок, охраняван от двама портиери, железни решетки и вход само с магнитна карта. Дори за да вземеш асансьора трябва да ползваш магнитна карта, а стълби няма. Рикардо ни посрещна на вратата, настани ни в хубавия апартамент на майка си, която сега живеела в къща, а той обитава апартамента. Преди 7 месеца се върнал от Индия, където пътувал 10 месеца. Сега започнал бизнес като отворил ресторант, по професия е готвач. Рикардо е много зарибен по индийската аюрведа, индийската кухня и (за съжаление) марихуаната. Беше странна птица, много искаше да промени света, което искаме и ние, но моята визия за променения свят изключва употребата на марихуана, кокаин и всякакви подобни. Въпреки това намерихме общ език и ни беше приятно да си говорим. Той също ни хареса и понеже отначало ни беше казал, че може да ни хостне само една вечер, си промени мнението и ни покани за още една вечер. Твърде късно обаче, тъй като една каучсърфърка от Каракас също ни бе поканила за втората вечер и ние й бяхме потвърдили. След като разтоварихме багажа при Рикардо, тръгнахме да разглеждаме града. Денят едва сега започваше и той ни препоръча доста места, които да посетим. Обясни ни също как да стигнем до центъра, което изискваше вземане на два автобуса и метрото. Автобусите бяха странни, в единия се плащаше като се качваш, а в другия като слизаш. И двата бяха обикновен градски транспорт. Метрото беше удобно и лесно за употреба, а на метро станцията имаше голям мол, където се почерпихме по една тортичка за закуска. Взехме метрото до същинския център, който ме очарова и изненада неочаквано с прекрасна архитектура, пищни църкви, приятна обстановка и много места за посещение. Имаше разбира се и доста хора, които ни гледаха като подвижни мишени, но с повишено внимание успях да направя доста снимки без да ми дръпнат апарата. Взех карта на града от една сергия, пригодена за инфоцентър на главния площад Боливар. Доста хора ни заговориха по улиците, все с добри намерения, а видеше ли някой да гледаме картата и да се чудим, веднага идваше да ни ориентира. Отидохме до Пантеона, където лежат останките на Симон Боливар и където влязох точно навреме за смяната на стражата. Къщата-музей на Боливар също бе много интересна. Понеже беше уикенд, улиците бяха пълни с отмарящи семейства с деца, сергии за пуканки, емпанади и какво ли още не. Отидохме до музея на изкуствата и музея на науките - и двата бяха много интересни за посещение, добре направени и пълни с хора. На площада отпред пък имаше фиеста със сглобена сцена и доста народ, който се радваше на кънтящата музика. Тръгнахме да търсим друг музей, но се оказа, че сме объркали улицата и взехме метрото до станцията, най-близка до музея. Оказа се обаче, че е затворен за посетители към момента.
Преди да се приберем при Рикардо, се изля голям дъжд, по време на който се скрихме в един мол. Купихме шоколад и газирана напитка за Рикардо, след което хванахме автобуса към дома му. Той се прибра точно когато и ние стигнахме входната врата.
На другия ден ни приготви арепи за закуска, а ние му оставихме половин кило сирене, което си бяхме купили по-предния ден, за да си прави той арепи. Ние всеки ден ядяхме храната по сергиите и не оставаше кога да ядем сиренето само по себе си. И емпанадите, и арепите, и качапата, които ядяхме, имаха все сирене, а за Рикардо сиренето хич не би било евтино на венецуелска заплата, така че той много се зарадва, че му го оставихме. След закуска събрахме багажите и поехме към новата ни домакиня - Наталия. Тя ни взе от метростанция Белас Артес, която бе най-близо до дома й. Наталия живее с майка си в мъничък апартамент, който отново е в сграда с големи решетки и портиер-охрана. Веднага ни заръча да не се прибираме пеш по тъмно, само с такси, защото било много опасно наоколо. Беше много притеснена за нас и ни даваше инструкции как да се пазим като беше започнала да ни звъни още от предния ден и да ме инструктира по телефона да не ходим по улици, където няма много хора и да не вадим телефони и фотоапарати. Тя работи в туристическа агенция, пътувала е в Европа, има добра обща култура и желание да опознае света. Сподели, че заплатата й в момента е 13 000 боливарес. По това време курсът на долара вече бе 600 боливарес и нагоре, така че нейната заплата излизаше 12 долара. Поговорихме малко с майка й, след което тръгнахме на втори ден обиколка из Каракас. Наталия имаше други планове за деня, така че ни остави сами да разглеждаме. Другарчето пожела да остане да работи на компютъра в един огромен мол на 5 минути ходене от дома на Наталия, а аз се заех с нелеката задача да стигна до Монте Авила с телеферикото - планината над Каракас, до която има кабинков лифт, гледката от който си струва. Не знаех обаче в какъв ужас се забърквам... Отидох до станцията на лифта, беше пълно с народ, купих си билетче, което за чужденци бе 250 боливарес за двете посоки (по-малко от 0,50 стотинки). Не видях обаче гигантската, безкрайна опашка от хора, която се виеше зад будките с билети и на която трябваше да се наредя. Това беше едно от най-изнервящите ми преживявания в пътуването, но след като вече имах билет, трябваше да си чакам. Ако знаех каква опашка има, изобщо нямаше да си купя билет. Наредих се, а тълпите семейства с деца нямаха край. Опашката вървеше като огромна гъсеница, виеща се във всички възможни посоки като на око прецених, че има повече от 1000 човека, чакащи да се качат на лифта. Беше неделя и ваканционния период за местните, тоест най-лошото време за посещение. На всичко отгоре преваляваше и пейзажът към планината не обещаваше ясна гледка отгоре. Чаках почти три часа, докато най-сетне успях да се намърдам в една от кабинките. Гледките към града си заслужаваха, но горе на върха не се виждаше нищо от другата страна, където би трябвало да се открие панорама към Карибско море. Всичко беше обвито в мъгла и валеше ситен дъжд. Разходих се набързо горе, беше пълно с народ и сергии за всякакви храни, сувенири и дрънкулки. Когато видях опашката за слизане надолу, вече направо щях да изперкам! Три етажа хора се бяха наредили в очакване да се върнат в града, цялата станция бе пълна с виещата се по стълбите й опашка. Нещата излизаха от контрол, беше вече почти 5 следобед и скоро щеше да е съвсем тъмно. Казах на Наталия, че ще се върнем по светло, а това нямаше как да стане. Наредих се на опашката и по едно време тя започна да ми звъни притеснена. Като и казах, че чакам за да сляза до града, се успокои, но към 20:00 пак звънна, а аз още бях на опашката. Не смеех да си представя колко се бе притеснило другарчето. Чак към 21:00 слязох долу и се хвърлих на първото такси на паркинга, което ме откара до мола, който тъкмо затваряше. Охраната ме пусна да търся другарчето, намерих го и след като то ми се накара, се върнахме при Наталия и майка й. От този ден си извадих важна поука - Венецуела категорично не става за живеене, а аз не ставам за чакане на опашки. Няма да навлизам в детайли за нервните пристъпи, които ме обзеха по време на чакането и колко изгарях от желание да разкъсам, накълцам и изкормя всеки околен човек, особено пищящите и врещящи с брутални децибели венецуелски чавета, за чието масово унищожение не можех да спра да мечтая по време на чакането. Няма шум на света, който да ме дразни и вбесява толкова, колкото писъците на хорските чавета, имам чувството, че мозъкът ми изтича през двете уши, докато ги слушам. Не знам какъв човек трябва да си, за да търпиш това, но свят голям - хора всякакви.
Наталия и майка й ни посрещнаха доволни, че сме живи и здрави, след което си говорехме с тях до късно и си легнахме да спим на канапето във всекидневната им. На сутринта майката ни приготви страшно вкусни арепи. Излязохме с Наталия в 8 сутринта, когато тя отиваше на работа, а ние към автогарата за автобуса за Коро. Каракас като цяло ми хареса и изобщо не очаквах да е толкова приветлив и с толкова забележителности, кой знае защо винаги си го представях адски грозен и мръсен град.
Рейсът за Коро тръгва от автогара с хиляди автобуси, до която стигнахме с метрото и около която казват - не е добре да се мотаеш. Дори през деня излеждаше като кофти място, така че побързахме да се качим на автобуса. Този рейс беше поредната изненада - всички пердета бяха дръпнати и понеже нямаше климатик, шофьорът и кондукторът не даваха да се дърпат пердетата, така че автобусът приличаше на ковчег, пълен с мъртъвци. Естествено, аз седнах до прозореца и веднага дръпнах пердето като никой от двамата не се усети чак до края, когато кондукторът мина да провери дали пердетата са дръпнати. Естествено веднага щом си седна, аз пак дръпнах пердето и се зачудих що за бройлери са тези хора, как може да пътуваш 5 часа в автобус без да погледнеш през прозореца! Гледките по пътя бяха обичайни за крайбрежието на страната - мръсотия, петролни рафинерии, плажове отрупани с боклуци и схлупени постройки. Като наближихме Коро взе да става късно, така че решихме да слезем на единственото ставащо за къмпиране място - някакви сухи гори и кактуси на около 40 км преди града. Поискахме да слезем, на което кондукторът каза, че не можело да се слиза където искаме. Така се ядосах, че тъкмо назря скандал, когато край пътя махнаха нови пътници и автобусът веднага спря. Ааа значи всеки може да се качва щом е за парички, а не може да слиза където си иска! Другарчето предложи другия път като откажат да спрат, да извадя една банкнота 100 боливарес и да наблюдавам колко бързо шофьорът ще достигне с краче спирачката :) Алчни маймуни!!! Отвратени слязохме от автобуса там, където се качиха пътниците, но имаше село наблизо, така че трябваше да се върнем доста назад, за да не ни знаят къде сме. Стопирахме докато вървим и ни взе пикап, слязохме в нищото и се шмугнахме в една суха крайпътна гора. Спахме добре и сутринта стопирахме към Коро. Взе ни камионче, шофьорът бе абсолютен психопат и не знам как не се изтърсихме на пътя по завоите. Остави ни в началото на града, където си купихме по един сноу-кон като онзи в Тринидад (лед в чашка, залят с различни сладки сиропи).
Старият град на Коро е в списъка на ЮНЕСКО, поради което исках да го разгледам. Докато вървяхме към него, съвсем спонтанно и непланирано другарчето влезе в един хотел да пита колко струва нощувката. Оказа се по долар на човек в самостоятелна стая с баня, климатик, телевизор и wifi. Бяхме потресени! Това вече беше неочаквано, не сме си представяли, че голям централен хотел може да е толкова евтин. Изобщо не мислехме повече, а се настанихме. Оставих другарчето да работи на компютъра и отидох да разгледам града. Уличките бяха доста пусти откъм хора по обяд и беше доста опасно на пръв поглед, но успях да разгледам всичко, което исках през остатъка от деня. Старият град наистина е очарователен, много сгради са реставрирани или в процес на реставрация, посетих няколко къщи-музеи. В будката на инфоцентъра ми дадоха карта на града, разходих се и по една улица с повечко магазини, където се продаваха основно обувки. Като цяло атмосферата в града не бе лоша, но често пъти се усещаше напрежение и особено надвечер не бе добра идея да се излиза.
Останахме в Коро 6 дни, занимавайки се само с компютърна работа. Дори не отидох до дюните край града, до които има автобус и които се водят интересни за посещение, тъй като вече ставахме познати в града и хората очевидно знаеха, че имаме пари, щом седим на хотел, който за тях би бил непосилен да платят. Гледахме много да не излизаме и да не се набиваме на очи. Един от дните другарчето си занесе сандалите на обущар, където му ги зашиха и най-сетне можеше да ги ползва. За рождения си ден пък другарчето черпи огромна пица, защото от години вече си мечтаеше за пица и не можа да устои. Добави към почерпката и торта, така че не мога да се оплача от храненето ни в Коро. Свършихме много неща, проучихме доста за минаването на Дариен гап, което ни предстоеше съвсем скоро и решихме да отидем първо до Картагена в Колумбия, за да проверим дали все още има ферибот за Панама. Ако няма трябваше да отидем чак до Турбо, откъдето да вземем три поредни лодки, за да стигнем до панамска цивилизация.
Тръгнахме си от Коро с автобус за Маракайбо, който продължи 4 часа и който ще запомня като поредното неприятно возене. Бяхме зад шофьора и раниците ни на пътеката за минаване, хората влизаха и излизаха и всеки се опираше на нашите багажи. Успешно стигнахме на автогарата на Маракайбо, който е огромен град на брега на езерото Маракайбо и в който нищо не исках да разглеждам. Веднага затърсихме да се прехвърлим на автобус за границата. Това вече беше сложна задача. Казаха ни, че за границата автобусът минавал в 4 сутринта и дори не спирал на автогарата, а минавал някъде отвън. Оказа се обаче, че на автогарата има други рейсове, които уж не отивали на границата, ама май точно там отиваха. Те обаче са такова приключение и такъв ужас, че ако знаехме на какво се качваме, надали пак бихме се качили. Оставаха някакви си 60-70 км до границата, които ги минахме за почти 6 часа! Не, пътят не бе нито планински, нито черен път. Беше си съвсем нормален, само че автобусът спираше на всеки 200-300 метра да качва и сваля пътници. Всички хора по селата се придвижваха с тия рейсове явно и ужасът бе пълен за такива, които пътуват на по-дълго разстояние. Още в Маракайбо почнаха да се качват гангстерчета, които веднага ни таргетираха и седнаха до нас в чикън-буса (автобусът бе от старите ученически рейсове, на които им казват "чикън-бъс" или пилешки бус, седалките са за по трима човека, всичко е супер тясно и малко и са предназначени за ученици, но се ползват от всички). Докато излезем от Маракайбо бая гамени се качваха и слизаха, а ние много внимавахме за нещата си. После трафикът на пътници бе основно от селяни и индианци от местните общества, останали не особено много на брой и все още живеещи сравнително традиционно.
Върхът на ужаса бе, когато се качиха трима мъже. Те седнаха на съседните седалки, извадиха една бутилка алкохол и три чашки и започнаха да се запиват. След известно време бяха мъртво пияни като единият стана агресивен. Първо седна до нас и искаше да го снимаме, после се премести до една жена и започна да удря с юмруци правостоящите по страничната пътечка. Изуми ме реакцията на хората! Някои слизаха принудително, други се местеха, но нито един мъж или жена не реагира на поведението на пияния. Никой не му се скара и не се опита да го озапти. Хората просто търпяха като някаква безмозъчни роби! Толкова се стъписах от поведението им, не можех да повярвам, че в света има толкова апатични хора! Някой боклук ще дойде да ти бие юмруци в гърба, а ти ще търпиш или ще се махнеш без да реагираш?!? Що за режим, религия или медия насажда подобно болно поведение у хората! Това е робска психика. Пияният започна да излиза от всякакъв контрол, аверчетата му по чашка пък се бяха опънали в несвяст и не показваха признаци на агресия. Непрекъснато тормозеше жената, до която бе седнал, а тя се опитваше да опази едно дете от ударите му като го държеше близо до нея. Никой нищо не му казваше. По едно време кондукторът дойде да изгони пияния, защото явно си бе платил до тази спирка, но той не искаше да слиза. Дори кондукторът не употреби никакво насилие, не докосна изрода, а само му се скара. Наблюдавахме шоуто с почуда, след като му се скара и той не слезе, кондукторът се отказа и автобусът продължи. Тогава пияният седна до другарчето, с което вече моят лимит бе надхвърлен, развиках се и започнах да го налагам като говедо! Накарах другарчето да се премести до прозореца, аз седнах до пияния и започнах да крещя с пълен глас "махай се, слизай веднага" и да го удрям с юмруци и блъскам. Хората от целия автобус се обърнаха и станаха на крака да гледат шокирани, виковете ми явно стигнаха до кондуктора, въпреки че седяхме на най-последните седалки, автобусът спря, вратите се отвориха и изгоних с викове пияния на улицата. Хората бяха стъписани, жените почнаха да се смеят и да се кефят, всички се обръщаха да ме видят и изобщо суматохата бе пълна. Жената, която най-много беше тормозена, ми се усмихна в пристъп на облекчение. Хората очевидно бяха доволни и пътуването продължи спокойно докато стигнахме пункт на гвардията, където бяхме поискали да слезем. Отдавна вече бе тъмно и доста късно, бяхме на десетина километра от границата и определено не искахме да ходим там по това време. За съжаление около поста на гвардията нямаше къде да се къмпира, беше насред града и беше адски кофти място. Един полицай ни каза за хотел наблизо и отидохме там с намерение да изхарчим последните си боливарес за нощувка. Хотелът обаче бе по-скъп - по 2 долара на човек, а по-евтини стаи казаха, че нямат свободни. Един човек пред хотела се представи за собственика, извади една пачка пари с обща сума 1000 боливарес и ни ги даде като заръча да отидем някъде другаде по улицата, там се давала стая под наем. Отказахме да вземем парите, но той много настояваше, защото ако направел сега добро на нас, Бог щял да направи добро на него. Прибрахме парите с благодарност и се отправихме към другото място, до което ни заведе един човек, защото нямаше как да го намерим в тъмното. Даваха стая под наем в семейна къща, струваше долар и малко за двамата. Настанихме се, залостихме вратата с колчетата за палатката, понеже нямаше резе и зачакахме сутринта да дойде на това опасно място. Още рано започнаха да чукат на вратата да се изнасяме, така че набързо събрахме и тръгнахме да стопираме към границата. Взе ни една жена, която работела в имиграционните на Венецуела. На границата цените изобщо не бяха както в останалата част от страната, а си бяха съвсем нормални, тоест като колумбийските и всичко ни се видя страшно скъпо. Изхарчихме последните няколко боливарес, взехме изходни печати от Венецуела и входни от Колумбия и поехме на второ и надявам се последно пътуване през втората ми най-противна страна в света, която за разлика от Венецуела, нямаше как да реабилитирам, защото сега ми се видя дори по-гадна, отколкото първия път и страдахме доста повече, докато я преминем.
Между другото, няколко дни след като излязохме от Венецуела, тя затвори границата си с Колумбия за дълъг период от време. Тоест ако бяхме останали още няколко дни, щяхме да сме заклещени там неизвестно докога. Измъкнахме се на косъм и колкото и да бе вкусна и евтина храната във Венецуела, надявам се повече никога да не ми се наложи да пътувам в тази объркана страна.
графити |
храна от ресторанта в Санта Елена |
първа нощувка |
прекрасната Гран Савана |
милионери сме :) |
околосветски пътешественици с тук-тук |
водопад Кама |
на стоп |
бързеите на Камойран |
на поляната на гвардията |
закуска от гвардейците |
цена - 0,20 |
в Сиудад Боливар |
река Ориноко |
гледка от апартамента на хоста в Каракас |
закуска |
Каракас... |
качапа |
плаза Боливар |
Пантеона |
в къщата на Боливар |
у Рикардо |
качване в планината след 3 часа чакане |
Каракас |
арепи у Наталия |
опашката почва рано пред блока |
рафинерия по пътя за Коро |
сно-кон като в Тринидад |
в Коро... |
по китните улички |
почерпките на другарчето за рождения му ден... |
домъкна и цяла торта :) |
и пица |
стаята ни в Коро |
поредица готини превозни средства :)) |
просто обожавам колите във Венецуела! |
пияния, когото изритах от автобуса (поиска да го снимаме преди това :)) |
последна нощувка във Венецуела |
така заключихме вратата, защото нямаше резе |
7 коментара:
Тери и Другарче, вие сте институция!
Благодаря :) Ако можем да задвижим институцията или друга такава да свърши някаква полезна за общото благо работа, хич няма да е лошо :)
Аз ви следя със Стрийт вюто. Сега видях хостела Амиго в Мексико. Много хубава уличка.
Аз написах, че сте институция, и е така, но понеже ви следя отдавна и съм чел всички публикации, бих добавил, че сте донкихотовци.
Колко време ще издържите да живеете така?
Дано да не се пречупите ...
Анонимен, не се тревожи, за пречупване и дума не може да става :) Няма какво толкова да издържаме, защото ние по принцип така си живеем и в България, нито аз, нито другарчето се вписваме някъде, а аз от най-ранна възраст си изградих същите разбирания за нещата, каквито имам и до днес. Понякога много се натъжаваме от околния свят, понякога плачем и се чудим как е възможно хората да не осъзнават какво правят и да продължават да го правят... Но ние сме си свикнали така, никой от нас не се стреми да се адаптира в този умишлено развален от хората свят, опитваме се на първо място да разберем човешката глупост и след това се стремим с каквото можем да я променим. И дори да не успеем, ще си умрем доволни, че поне сме опитали.
Амигото е наистина на чудно място и е най-евтиния хостел в Мексико сити. Ние сме тук принудително за съжаление - преди няколко дни стъпих в дупка на тротоара, кракът ми пропадна, паднах много лошо и сега не мога да вървя, защото ходилото страшно ме боли (също както другарчето преди повече от година в Еквадор). Дойдохме на хостел да ми почива крака, защото трябва да се възстановя, за да можем да продължим със стопа и ходенето. Интересното е, че в този хостел има поне още трима куцащи и сакати, явно сме хостела на пострадалите от мексиканската улична система :) А другарчето вчера като ходи за храна, видяло две лелки да падат на тротоара точно както аз. Така че дупките май не са редки. Хубавото е, че кракът ми не е подут или зачервен, просто само боли, така че ще се оправи скоро смятам. Иначе Мексико сити е невероятно красив град!! Има толкова неща за гледане и правене, че страшно ме е яд, че не мога да излизам много.
Тери ти си невероятна , ти не си от тази платена. За мен ти си глътна свеж въздух в задушаващият ни свят. Публикациите ти ме докосват толкова дълбоко , често плача като чета , но по вече се забавлявам и смея истински. Продължавай да разгласяваш истина за света на вдигаш мъглата пред очите на хората, продължавай да си такава каквато си .Ти за мен си идол, безкрайно те харесвам и ти изпращам положителната си енергия и симпатии.Много би се радвала ако някой ден пътищата и съдбата ме срещнат с теб, аз съм от Пловдив и да знаеш , че винаги си добре дошла . Пожелавам ти безпроблемно прибиране. Твой голям почитател Анна
Хей Анна, на съдбата ще й помогнем със 75 км да ни срещне :))) Естествено като се прибера, че сега са доста повече :) Иначе много ти благодаря за положителната оценка и целия ти надъхващ и позитивен коментар! Ще се видим непременно като се върна, даже по-добре ти заповядай в Хасково първо, че аз предполагам ще искам да почивам известно време и няма да ми се мърда от дома :) Но като се замисля, обикновено не ме свърта вкъщи повече от седмица, колкото и умората да ме е надвила :) Така или иначе чувствай се поканена, дай ми един ден предварително да се подготвя и идвай! Поздрави и слънце от топло Мексико! :))
Благодаря за отговора, топлите поздрави и поканата, много харесвам Хасково и теб , и ще направим гоститата :) Бъди жива и здрава <3
Публикуване на коментар