Колумбия - карибското крайбрежие и дим да ни няма!

в красивия пристанищен град Картагена


Предупреждавам - тази публикация не е за хора със слаби стомаси и нерви, както и за фенове на Колумбия. Ако сте такива, най-добре прескочете първите 6 абзаца или отидете направо на снимките :)

Реално само ние си знаем какво беше ежедневието ни в тази "очарователна" латиноамериканска перла, към която за жалост положително чувство не храня, и колкото и детайлно да описвам, не мога да достигна такива лингвистични висоти, че да обясня дивотията, в която попаднахме на някои места. Второто ми посещение само затвърди и дори надмина отвращението ми към страната. Предишния път се мотаехме в общо взето доста по-читави райони и единственият ни проблем бяха лошите хора, докато сега се натресохме принудително на най-лошото - крайбрежието. Всички латиноамерикански страни без изключение, които имат крайбрежие с горещ климат, страдат от нашествието на негрите, които не жалят усилия в това да направят цялата си околна среда гнусна, мръсна, осрана и миризлива. Естествено и много опасна. Есмералдас в Еквадор, където ние си изпатихме именно от присъствието на афро-американци, е просто един от многото примери за места, на които не може да се живее нормално и е крайно нежелателно дори да се минава оттам. Цялото карибско крайбрежие на Колумбия е досущ като Есмералдас и на нас ни бе изключително тежко и неприятно да го прекосим. Почти нямаше място, което да не е потънало в битови отпадъци, от които се носи страшна смрад, а урината се лее навсякъде, не само на всеки ъгъл, но и там, където ъгли няма. Честа гледка докато нищо неподозиращият посетител върви по улицата и яде сладолед, е някоя гола пишка, от която урината се лее на тротоара (ако изобщо има тротоар де!). Преживяхме няколко изключително тежки дни в опит да прекосим цялото крайбрежие, за да стигнем до Турбо, откъдето да вземем лодката за Панама. И като добавим така познатите ни вече лоши хора към всичката адска мръсотия и непоносима жега,  се получи нещо, което едва не ни погуби, да не говорим колко често ми се искаше да си хванем какъвто и да е превоз за вкъщи и да теглим майната на тази потънала в дрога, мизерия и лошотия държава. Неслучайно Колумбия е известна пред света най-вече с едно нещо - дрогата.
Накратко - планинските части на Колумбия, през които минахме предния път, нямат почти нищо общо с крайбрежието. То е диво, шумно, много мръсно и пълно с негри. Има и бяло население, както и индианци, но има и много черни, особено в Картагена. Дивотията и мизерията надминаха моите представи като в някои села и малки градчета направо сякаш си го търсехме с това, че сме посмели да се появим там.

След границата започнахме да стопираме към първия град Майкао. Тубите с бензин се редяха покрай пътя като не им се виждаше края, далаверите с венецуелския евтин бензин както обикновено се въртяха около границата. На другата граница край Кукута също ни бяха изненадали въпросните търговци с туби, които явно правят доста добри пари. Доста походихме преди да хванем стоп, а крайпътната канавка не бе приятно за ходене място, защото бе пълна с боклуци. За късмет ни взе пикап до Майкао, там се ориентирахме в новата-стара обстановка с цени и стоки, купихме си вода в пликчета от по 2 литра, напълнихме си шишетата и тръгнахме към края на града. Положението с водата бе трагично, защото се намирахме в най-сухата част на страната - районът Гуахира, където не бил капвал дъжд от две години. Всичко беше съсухрено и безжизнено, нямаше откъде да се напълни вода, поради което навсякъде се продаваше вода в найлонови пликчета с различен литраж. Във Венецуела тези пликчета също бяха много вървежни, тъй като тамошното крайбрежие също бе сухо и водата в чешмите отвратителна на вкус и мирис.


Стопирахме в края на града и ни взе джип до важен разклон. Там застанахме да чакаме до огромна купчина боклуци, в които ровеха кози, кучета и отвреме навреме по някой човек. Смрадта не беше поносима, защото се сливаше и със силна смрад на урина, идваща някъде отблизо. Беше нещо страшно! Толкова ми се доповръща от Колумбия, направо ми идеше в дън земя да потъна. Трябваше да търпим тази отврат много време преди да спре кола за следващия град Риохача. Там по най-бързия начин извървяхме разстоянието до края на града и зачакахме на стоп, докато наоколо се въртяха всякакви типчета, някои от които ни сочеха и ни се подиграваха. За късмет преди тъмно спря камион, пътуващ чак за Баранкия. Пътувахме доста часове като никъде нямаше що годе читаво място за къмпиране, всичко бе пренаселено с къщи и хора. Накрая спряхме в едни планинки преди Санта Марта, мушнахме се в гората и се надявахме да не ни е видял никой. Наблизо се намираше национален парк Тайрона, който не само се плащаше, но и около входа му имаше куп къщи, така че бе немислимо да се влиза нелегално, а и не мисля, че си е струвало.


Избутахме нощта и на сутринта тръгнахме да вървим и стопираме. Взе ни кола до Санта Марта, въобще не влязохме в огромния град, а се насочихме към пътя за Баранкия моментално. Взе ни кола с много приятен човек за град Сиенага. Когато слязохме от колата, се зачудихме как може този интелигентен и свеж човек да живее в тази кочина и отврат! Всичко бе мръсотия, прахоляк, смрад... абе ууууужас!!!! Аз дето не съм от гнусливите, не знам просто как би му понесло на един средностатистически български стопаджия и пътешественик, да не говорим за нормален български турист, да се размотава в тая отврат! Няма къде да седнеш, не можеш да ядеш, защото по земята е толкова мръсно, а вятърът духа и навява всичко върху храната ти... Всички те гледат сякаш си им изял закуската, сочат те чернилките и някои се зъбят... само като си спомня и дори ми е трудно да я пиша тази публикация! Не знам как е възможно подобни места да съществуват изобщо! Изнизахме се до края на града като вървяхме в страшни мръсотии, оточни води и кой знае какви зарази, лайната се търкаляха по улиците. И това при 35-39 градуса жега с много висока влажност на въздуха...

Доста отвисяхме преди да хванем стоп с една лъскава джипка с две възяки костюмирани мутри, колата летеше със 160 по не особено големия път. Отиваха в Баранкия, но ни оставиха на хубаво място в края на града, където да можем да стопираме за Картагена. Гетата и мизерията, които видяхме край една заблатена местност преди Баранкия, бяха абсолютния връх, който можех да си представя като достижим по ниво на мръсотия и мизерия. На раздяла мутрите ни дадоха торбичка с манго, веднага оценихме подобаващо плодовете. Застанахме да стопираме на единственото удобно място, на метри от няколко ковчега (неясно дали празни или с трупове вътре) и един трактор, който копаеше нещо отстрани на пътя. На метри от нас някой бе запалил гигантски огън, пушилката се носеше навсякъде, но за късмет вятърът не духаше към нас и не се окадихме. Имахме голям късмет и ни взе камион, който отиваше в Саваналарга. Шофьорът бе много приятен и си траехме по отношение на мнението ни за Колумбия, за да не го засегнем. Още повече, че районът по пътя преди Саваналарга стана учудващо приятен. Не се виждаше никаква мизерия, беше много зелено и къщите бяха повече тип имения и отдалечени една от друга с много ниви и земи. Бяхме се отдалечили малко от крайбрежието и всичко веднага се промени. Принципно негрите обичат да са по крайбрежието, навсякъде другаде им е студено.

Слязохме в началото на града и тръгнахме обратно пеш по пътя в търсене на място за спане сред нивите на хората. Естествено всичко бе частна собственост, така че нямаше как да избегнем прескачането на огради, радвахме се поне, че сме в по-спокоен район. Настанихме се в един имот и прекарахме тиха нощ. Сутринта продължихме с отчаяните си опити да стигнем до Картагена. На пук на всичко ни вземаха все за кратки дистанции, а до Картагена бяха към 70 км. Стигнахме до една кариера за камъни с пикап с двама мъже, които следяха камионите, работещи в тяхната фирма. Имало много злоупотреби, шофьорите не работели в работно време или източвали бензина за лична употреба. После ни взе камионче за няколко километра преди града, където хванахме градския автобус до центъра.

Картагена е изключително красив град (визирам старата част), който абсолютно си заслужава да се посети! Неслучайно е в ЮНЕСКО, има изключително запазена стара част, която хората наричат Centro и до която май ходят всички градски автобуси. Старият град се обикаля пеш за един ден ако включите и разходки до околните крепости, които за жалост аз не успях да посетя поради недостиг на време, а и вероятно се плаща вход, за да ги разгледаш отвътре. Старите къщи, църкви, площади и тесни улички обаче са очарователни. Всичко естествено е много чисто и направено за туристическия поток, какъвто тук има в зашеметяващи размери. Градът привлича не само стандартни туристи, но и стотици бекпекъри. Много от тях отплават за Панама от тук с катамарани, с които плават 4-5 дни и посещават островите Сан Блас като акостират в Панама. Това им струва около 400-500 долара на човек. Това е един от начините да се стигне до Панама. Вторият е чрез ферибот, който за първи път е тръгнал от Колумбия за Панама и обратно през 2014-та, но е бил спрян по-рано през 2015-та. Вероятна причина е многото интереси на търгаши, мошеници и всякаква измет, която печели от тези турове с катамарани за бекпекъри, или пък самолетните компании, които губят много, защото ферито е струвало само 90 долара на човек. Не се знае дали това фери ще тръгне, има приказки, че ще оперира отново от ноември 2015-та, но аз се съмнявам. Когато бяхме в Картагена разпитвахме именно за него, или за някакви други алтернативи като говорихме и със случайни хора по улиците и всеки каза, че няма вече фери. Един човек много искаше да ни помогне, но само можеше да ни посъветва да ходим на кея за катамарани и яхти да се молим на капитаните да ни вземат за по-малко пари. Е, ние това сме го правили вече на Карибите, моят така омразен стоп на яхти, който води само до вгорчаване на живота и късане на нервите, да не говорим какво става ако се качиш при кофти капитан. Пък и колко ще ни свали от цената като е 500 на човек, даже за 300 да се пазарим пак ни е адски много.

Много се отчаяхме, остана само опцията стоп до град Турбо и бърза лодка от там до Капургана, втора бърза лодка до Пуерто Обалдия, което вече е в Панама, но не е свързано с път, и трета бърза лодка до Карти, откъдето има път за Панама сити. През малкото останал ден разгледах стария град, напазарих малко храна, оплакахме горчивата си съдба и взехме градски рейс до автогарата, където прекарахме цялата нощ, понеже бе твърде късно да се излиза от града. Имаше охрана на автогарата, но това не попречи на групичка младежи, очевидно търсещи да откраднат нещо, да дойдат в малките часове на нощта. След като охраната ги търпя половин час, извика подкрепления и накараха младежите да си ходят, за наше щастие. Добре, че имаше ток на автогарата и успях да изгледам няколко филма до сутринта, което пък ми донесе първи положителни емоции, откакто бяхме в Колумбия.

Сутринта взехме автобуса до първото пеахе след града, където се плаща за магистралата и зачакахме някой да ни вземе. Доста отвисяхме, взе ни един човек, който първо се отби до банката в някакво градче и после ни откара по-нататък по пътя, до село Ел Манго, което ще помним вечно като еквивалент на Лас Кларитас във Венецуела. За търсачите на силни усещания и екстремни спортове, препоръчвам разходка в кое да е от тези населени места, няма да останете безчувствени, а може и да си тръгнете обезглавени и в ковчег. Популацията на селото се състоеше само от негри, всички от които изглеждаха меко казано като бандити, а някои се и държаха като такива. Другарчето заяви, че вероятно ще ни утрепят посред бял ден докато стопираме. Идваха с моторите си да ни оглеждат, обикаляха около нас заканително, зъбеха ни се, целите бяха в пиърсинги и татуировки, а ние все така продължавахме да чакаме някой да ни избави от това ужасно място. Взе ни човек за Лорика, минахме покрай крайбрежни курортни градчета, където не изглеждаше толкова мизерно и опасно. В град Лорика пристигнахме преди тъмно и ни връхлетя всичкия шум, хаос и мръсотия, с които бяхме свикнали от предните дни. Беше пълно с хора на мотори, толкова бяха много, че не можеше да се пресече улицата без да те блъсне мотор. Отвратителният регетон дънеше от всяко заведение като тонколоните бяха изкарани на улицата и бяха по-високи от нас. Леле, колко мразя Колумбия и как исках да се махна!

Нямаше нито къде да спим, нито пък можеше да се стопира по тъмно, така че видяхме един малък полицейски участък и отидохме да се молим за спасение. Полицаят бе много приятен както и всички, които бяхме срещнали до момента, явно ги избират по акъл. Напъна се доста да ни помогне, свърза се с главния участък и ни уреди да къмпираме пред него, защото този тук бе по средата между двете пътни платна и бе адски шумно и мръсно. Разпитваше ни доста за България и пътуването ни, след което тръгнахме към участъка, който се намираше точно до църквата в единствената приятна част на града, в тиха и спокойна уличка. Разпънахме палатката на тротоара до участъка, напълнихме си шишетата с вода от една чешмичка и един по един отидохме до близка бензиностанция да се изкъпем. Там имаше душове, но вода от тях не течеше, затова си занесохме наша :) Бяхме отчаяни за душ в тази жега и мръсотия, не се бяхме къпали от границата с Венецуела. Рекордите по некъпане ставаха все по-впечатляващи и ни съсипваха психически и физически.

Сутринта рано събрахме, хапнахме питки със сирене и парче торта и поехме към изхода на града. Още не бяхме стигнали до него, когато полицейска патрулка мина покрай нас и спря. Поканиха ни да се качим до Монтерия, ето че отново ни помагаха. Там веднага се насочихме към изхода на града още преди да сме влезли в него. По пътя ни заговориха едни кебици и ме караха да ги уча думи на български език, един от тях научи: куче, магаре, котка и пиле като си повярва, че вече знае български :)  Стопирахме доста време преди да спре кола с двама мъже за Арболетес. Там ни заговориха няколко приятни човека, измежду които две момичета, които чакаха автобуса, докато ние стопирахме. Отидохме до плажа на градчето, беше красив и приятен, местенцето бе посещавано и от туристи. Стопирахме доста преди да спре кола за Некокли. Взе ни младеж, чийто шофьорски умения нямаше да бъдат толкова лоши ако не прекаляваше със скоростта. Доста изнервени от постоянното трицифрено число на километража, стигнахме Некокли малко преди тъмно. Там веднага застанахме на изхода с надежда да избутаме последните оставащи километри до Турбо и съответно избавлението ни с лодката на сутринта. Взе ни камион с приятен човек, остави ни в центъра на Турбо, който се оказа бая голям град. Минахме през супермаркета и тръгнахме да търсим полицията, за да се молим за нощувка наблизо, тъй като трябваше да чакаме лодката рано сутринта. Една баба ни заговори, беше толкова уплашена за нас, че не искаше да ни оставя. Непрекъснато повтаряше, че е страшно опасно в Турбо и ще ни убият, че трябва много да внимаваме. Децата й били мъртви и ние сме й били като деца. Веднага се зае със задачата да ни заведе до полицията и да убеди полицаите да ни оставят да къмпираме. Те се съгласиха след крайните доводи на бабата и ние нямаше какво толкова да говорим, след като тя им обясни, че на улицата няма да доживеем до сутринта, което и ние си го знаехме на теория, а и щеше да се докаже на практика.

Разпънахме палатката на входа на банката срещу полицията, така че да ни виждат добре полицаите. През нощта по улицата минаваха всякакви пияни и изроди, другарчето даже се събудило, когато някакъв се опитвал да види какво има в палатката. Сутринта станахме в 5, на няколко метра от палатката спеше клошар, а полицаите бяха прави на пост, очевидно ни пазеха. Събрахме всичко набързо и отидохме 50 метра надолу по улицата, където бе пристанището и лодките за Капургана. Там вече чакаха двойка бекпекъри англичани и още един, който не разбрах откъде е. В 6:00 отвориха гишето за продажба на билети и ние веднага си купихме за първата лодка, тръгваща в 8:00. Цената на билета е 60 000 песос и можеш да вземеш до 14 кг багаж като за всеки килограм отгоре се плаща 600 песос. Лодката е моторница, пътува 2 часа и половина до Капургана, което е малко курортно селище в Дариен гап, достъпно само по вода, тъй като няма път до него. Там в последно време ходят да си пекат дупетата европейските бекпекъри на ваканция. Двойката англичани отиваха до друго съседно плажно селце, което било още по-спокойно и красиво от Капургана. Докато дойде време за лодката, с другарчето се опитвахме отчаяно да намалим багажа си, защото след като претеглихме раниците си на висящата на порта теглилка, излязоха точно по 20 кг всяка. Другарчето реши да си изхвърля спалния чувал и един куп други неща, а аз само скъсаните маратонки и полара като взех при мен чувала на другарчето, защото не исках да бъде изхвърлен, знаейки че пак ще му потрябва макар в последните държави да е твърде голяма жега за спален чувал. Така моята раница остана 20 кг точно, тази на другарчето стана 10, а отстрани имахме две найлонови торби с маратонки, полар и други неважни неща, които щяхме да опитаме да вкараме нелегално. Като дойде време за качване на лодката, стана огромна бъркотия, наредихме се на опашка и доста чакахме докато започнаха да пускат хората. Първо имаше двама полицаи, които ни проверяваха документите, после дойдоха гаднярите, които теглеха чантите. Казвам гадняри, защото видят ли гринговци, направо обезумяват и главният въпрос е с колко ще успеят да ви излъжат. Мята юнакът чантата на другарчето на теглилката и бързичко я маха като отсича, че трябва да му платим 10 000 песос. Чакай бе, че тя си е съвсем в нормата, даже малко под нея. Правя скандал, принуждавам го да я сложи отново на кантара и няма какво да направи, ние точно сме си калкулирали сметката. Моята раница обаче е бая над нормата и трябва да платя 6000 песос. Гаднярът иска отново 10000 при което аз вече почвам да викам, а опашката отзад е голяма. Нещастникът се принуждава да вземе 6-те и да млъкне. За пореден път ме отвращава човешката алчност, лъжливост и липса на каквито и да са морални ценности. Както казва другарчето - това не са хора, а маймуни. И всеки ден трябва да търпим подобни, сменяме държавата и пак сме в блатото с маймуните.

Успяваме да придърпаме и двете торби нелегално, а англичаните успяват да си примъкнат тубата с минерална вода, която искат да им вземат. След като всички пътници са по местата, полицаите ни връщат документите и моторницата потегля. Имаме два мотора с по 250 конски сили всеки + един огромен, тъп, прост, друсан негър за шофьор!!!! Следващите два часа ме карат почти да плача със сълзи от болки в бъбреците и кръста, идиотът кара с пълна газ, моторницата така се лашка по вълните сякаш всеки момент ще се обърне, а моята раница някак си е най-отгоре и подскача застрашително като да изпадне всеки момент. Вътре хард диска и записвачката си ги представям като натрошени на дребно и побеснявам! Удряме гърбове в облегалките на пейките, боли и търпим, а аз постоянно се обръщам да поглеждам на кръв говедото, което кара сякаш вози трупове. Не знам как не ни обърна, но след два часа и нещо стигнахме Капургана, където само отидохме до имиграционните да ни сложат изходни печати от Колумбия и по най-бързия начин затърсихме следващата лодка до Пуерто Обалдия. Този път превозът бе само едночасов, дори по-малко, лодката бе малка и бавна, бяхме само 4 пътници за Обалдия. Този търгаш ни искаше по 35 000 за човек и багажа, но му дадох по 30 000 песос, което пак бе страшно много. После се оказа, че реалната цена, която получава самият лодкар за превоза, е 5000 на човек, всичко останало го взема този нещастник. И другите пътници, които не бяха чужденци, дори направиха скандал, че това е мафия и пълна измама. Те също бяха платили колкото и ние.
Преди Обалдия оставихме други двама пътници в Сапзуро, където бяха отишли и англичаните да почиват. Селцето изглеждаше много красиво, а водата беше прозрачна и прелестна за гмуркане. Местенцето беше като типичен карибски рай. В Обалдия лодкарят ни разтовари до военната база и с това започна панамската ни одисея.
Влизането ни в Панама означаваше край на Южна Америка и макар още да не бяхме стигнали Панамския канал, разделящ двата континента, за мен Панама вече бе Централна Америка.

Сбогом, Южна Америка!
  

центъра на Майкао

по улиците


най-често срещаната гледка в тази част на Колумбия

вода в пликче, защото чешмяната е твърде гадна

Колумбия, Колумбия.....

само това видяхме от Баранкия и по-добре

до този огън стопирахме на изхода на Баранкия

в Картагена


Картагена.....



















































до полицейския участък в Лорика






църквата в Арболетес



Турбо, пристанището от което тръгнахме



в лодката

Капургана





Сапрузо

разкош!

 

2 коментара:

Dimitur Stoimenov каза...

Привет Тери!!! С приятелката ми следим от самото начало блога ти и сме очаровани от него.Случвало се е с часове до среднощ да четем и да коментираме преживяванията ти около света. Следим с интерес всяка нова дестинация и чакаме с нетърпение всяка такава. Увлекателните истории от преживяното превръщат блога в книга. Поздравления за силния дух и куража да се изправяш пред всичко с увереност. Много сме се смяли, много сме научавали и много сме се възхищавали и все още се на мечтата, която превръщаш в реалност. Истински фенове сме ти от много време и ти желаем успех и след време цялата карта да е в червено!!! Успех, успех, успех!!!

Tery каза...

Здравейте Димитър и приятелка!
Изключително ми е приятно да чета такива мотивиращи коментари, много благодаря и за страхотните пожелания!!! Живот и здраве ще има и истинска книга, смятам да се захвана с нея, когато се прибера. Прекрасно е, когато човек е оценен положително за това, което най-много обича да прави. Ще продължавам осъществяването на мечтата, има още доста места, които искам да опозная :) И щом има хора, на които се харесва споделеното, имам още по-голямо желание да споделям.
Поздрави и успех на двама ви, ще ми е драго да се запознаем и лично някой ден! :)