Еквадор - последен щастлив месец в страната на Кореа





водопад Сан Рафаел


След като изкарахме три пълни месеца (тръгнахме си последния ден от разрешения престой) в тази изключително интересна за нас страна, успяхме и да понаучим малко за нравите, културата и същността на Еквадор. За нас много интересен бе факта, че това е една от малкото държави в света, където хората боготворят президента си Рафаел Кореа. За него слушахме всеки ден от различни шофьори, взели ни на стоп, хора, заговорили ни на улицата и като цяло почти нямаше човек, който да не похвали Кореа за управлението му. Всички твърдят, че откакто е дошъл на власт, цялата държава се е променила тотално към по-добро. За има-няма 5 години е оправил Еквадор и е изкарал хората от мизерията (доколкото разбрахме, преди това е било като в Перу - бедност, никакви пътища, много престъпност и т.н.). Еквадор и Перу в настоящия момент нямат нищо общо, докато в Еквадор всичко изглежда супер свежо, спокойно, красиво, оправено... то в Перу мизерията е пълна, има тонове боклук навсякъде, краде се на поразия, пътищата са в ужасно състояние и народът е масово неук и неграмотен. В Еквадор Кореа е направил огромни промени в образованието и докато преди то е било на същото ниво като в Перу сега, то в момента образованието е доста по-качествено и според хората разликата е огромна. Всички пътища също са оправени от Кореа, дори до най-зачуканото село в планината води перфектен асфалтов път. Туризмът се е развил главозамайващо за тези години, наливат се милиони за печатане на реклами с много яки снимки и ги слагат на билбордовете покрай пътя. Никъде не можеш да видиш билбордове с комерсиална насоченост, всичките са със социална. На туристите се раздават множество безплатни брошури, още на границата имиграционните ти дават карта. Кореа е направил всички национални паркове безплатни и е сложил министерството на околната среда да се грижи за тях като тази задача е взета съвсем насериозно и всеки, посетил парковете, ще забележи колко е хубаво, чисто, запазено и как природата е непокътната. Кореа е мразен от американците, защото се противопоставя на техния модел на експлоатация на природата и е много обичан от народа си, който оценява какво е направил за него. Първото нещо, което Кореа направил веднага щом дошъл на власт, било да намали заплатата си. След което сменил всички недостатъчно добри учители с нови като вместо да уволни старите учители, той им дал възможност да се пенсионират. Кореа е образован в САЩ, съпругата му е белгийка и както се вижда много държи на образованието на народа си. И наистина, ако сравниш интелекта на еквадорци с този на перуанци, разликата е от небето до земята, както се убедихме по-късно. Много хора в Еквадор израстват интелектуално и се замислят за много неща, благодарение на Кореа, ние видяхме как той образова народа и го кара да мисли - всяка събота се явява по телевизията и започва да дава отчет пред народа какво е свършил през изминалата седмица, говори изключително последователно и дава много теми за размисъл, хората го гледат и слушат и по този начин стимулира народа си да мисли сам, което е най-важното нещо, за да бъдат хората различни. Казват, че Кореа е комунист. Ние така и не разбрахме реално какъв е режима на Еквадор, имаше толкова много противоречия, така че аз за себе си го нарекох кореизъм :) Няма никакви забрани в страната, ние нито за миг не се почувствахме ощетени от някакъв закон, можеш да разпънеш палатка където искаш, просията не е забранена, уличната търговия процъфтява наред с големите супермаркети, няма закони за продажбите на храни по улицата, можеш да си купиш пита домашно сирене от някоя баба или пък да си го купиш пакетирано от супермаркета. За мен изглеждаше перфектно - има място за всички в тази страна и никой не е забранен и неудобен. В Хасково например ние никога не бихме си купили продукт от магазина ако не беше забранено на бабите да продават по улиците и ако на всеки ъгъл имаше сергия. По улиците на Еквадор се продава абсолютно всичко на цени като за всеки джоб. Кеф ти всякакви плодове от градините на продавачите, кеф ти домашно сиренце, пъдпъдъчи яйца, сокчета всякакви дето ти ги изцеждат с машинката пред тебе, кеф ти торти, кексчета, пържени картофки, варен боб и какво ли още не, купуваш директно от бабата на пътя, дето в момента го готви в мобилната си кухня, състояща се от малка количка с газова бутилка и няколко тенджери... Ако пък не щеш да купуваш от улицата, отиваш с някой от супермаркетите Тиа, Аки, Супермакси... и си купуваш всичко пакетирано, проверено и с доказано качество. Еквадор произвежда огромно количество от продуктите си и дори чухме, че Кореа не позволявал да се внасят много продукти и наблягал на родното производство. Евала на такъв президент, то дори само заради това народа трябва да го обича ако е достатъчно умен. И докато България е залята от полски домати, китайски боб и турски дини, и народа умира от рак, то в Еквадор хората си гризкат домашното кесо (сирене) и се радват на качествен живот. За първи път в Южна Америка ми се дощя да се преместим цялото семейство в тая страна. Като науча испански веднага ще стана един гид за изкачване на Чимборазо и Котопакси и хич няма да ми е зле :) Един германец от Каучсърфинг точно това направил - преместил се в Еквадор и станал планински водач, писа ми че е страшно щастлив тук и животът му започнал наново, след като се махнал от Германия. В Еквадор освен чужденците има и множество местни туристи, каквито нацяло липсват в Перу например. Явно хората в Еквадор имат времето и идеята в главата, че не е лошо да опознаят красотите на страната си. Подозирам, че отново Кореа е стимулирал това.
Това, което най-много ни изумяваше в Еквадор, е силния контраст между провинция Есмералдас и провинция Имбабура например, където се намира Отавало - немалък град, където една седмица спахме на палатка в парк, в който постоянно ни виждаха хората и за една седмица не видяхме нито един съмнителен или подозрителен човечец, всички ама всички хора бяха толкова свежи, усмихнати и винаги бяха щастливи. В Есмералдас, който е едва на няколко часа с рейс, хората се колят по улиците и цялата провинция не изглежда като да е част от Еквадор или да се управлява от Кореа. Ние толкова се влюбихме в Отавало и толкова намразихме Есмералдас, че изобщо не можехме да ги сложим в една държава, на име ЕКвадор. За мен Есмералдас бе точно като най-дивите нигерийски градове, а Отавало нещо между Нова Зеландия и Сингапур. Обясняваме си всичко с населението. Отавало притежава почти само индианци, които носят традиционните си дрехи и са доста скромни, леко консервативни и много мили, имат по две-три деца и добро образование. А Есмералдас е почти на сто процента негри, съответно потомци на роби, дето хич не са си на мястото на този континент и са пропаднали, неуки, зависими от наркотици и с пълна липса на култура и морал, имат по 10 и повече деца, с което се хвалят и гордеят, а децата им до едно са крадци. Относно негрите обаче има един голям плюс - те винаги населяват топли райони и бягат от планините като от чума. Това важи за цял свят, не само за Еквадор. И тъй като негрите са само по северното крайбрежие, близо до границата с Колумбия, лесно могат да се избегнат. Така наречената Ла Сиера (планината) се населява предимно от индианци и някакъв процент потомци на европейци. В Амазония също са основно индианци, но там манталитета е съвсем друг, както по-късно се убедихме. Генерално Еквадор има хора от планината и хора от морето (ако оставим настрана хората от джунглата). Тези в планината работят, вадят си честно прехраната и дори да живеят скромно по селцата, пак са щастливи и усмихнати. Тези на крайбрежието работа не похващат, по цял ден лежат в хамаците и гледат в една точка, само рибарите вършат някаква "работа" и изхранват останалите мързели. Хората разчитат основно на туристи, цените са завишени и не се работи нищо, нито земеделие, нито каквото и да е друго, само се чака да мине турист, бил той местен или чужд, и да бъде одрусан с дебела надценка. В Амазония пък е съвсем друг свят, там дето уж растат тонове банани (Еквадор е световен производител и износител на банани, мисля всички го знаем това), ти продават два банана за 25 цента, което достига направо европейската цена, а в цял останал Еквадор ти дават минимум 5 банана за тези пари като на някои места са ни давали и по 12. Алчността на хората в Амазония ни изуми, но затова по-натам...
Нашата любов към Еквадор ни най-малко не секна след кражбата и с характерната си откривателска страст, тръгнахме да обикаляме красотите, които още не бяхме разгледали. От Кито хванахме стопа за резерват Антизана, където слязохме на един от многото входове на резервата. Нямаше никой в къщичката на министерството на околната среда, затова продължихме без да се регистрираме. Хванахме някаква пътека, която тотално се губеше и въобще не беше за хора, а само за животни. Цялата трева наоколо бе като блато, газехме до глезен в кал и вода и докато извървим 2-3 километра, търсейки къде се потъва по-малко, стана късно и трябваше да си лягаме. Установихме се в една готина дървена къщичка на един хълм, времето се развали и прекарахме нощта на сухо и сравнително топло. На сутринта човек на кон дойде и ни каза, че това не е пътека за пешаци, а само с животни може да се мине от тук, защото всичко е наводнено, а и няма никаква обособена пътека. На нас още предната вечер ни бе станало ясно, че по-далеч няма да стигнем, така че се задоволихме с малко разглеждане на резерват Антизана (който отново бе много красив, като всички други паркове и защитени зони) и едва изгазихме обратно до пътя като накрая направо минахме през реката с обувките, които бяха зверски кални. На шосето ни посрещнаха две момиченца, които настояха, че трябвало да им платим 5 долара, защото вчера сме влезли без да плащаме, а пътеката минавала през частна собственост. Отсвирихме ги доста грубо, не на нас тия номерца, този парк се управлява от министерството и не се плаща. Продължихме на стоп с камион, който отиваше чак до Ел Кока - навътре в Амазонията. Цял ден пътувахме с него, спряхме на една красива гледка към горите на Антизана отдясно и Сумако отляво, слизахме бавно по планинския път покрай огромни безкрайни гори и вулкани... беше много красиво и вълшебно. По пътя през Амазония шофьорът ни заведе на един водопад, за който се плащаше долар за посещение, но ние го видяхме без пари благодарение на него. Чак привечер наближихме Ел Кока и ние не искахме да влизаме в града по това време, затова започнахме да се оглеждаме за място за палатка. Отпреди няколко часа, откакто бяхме влезли в Амазония, навсякъде около пътя имаше къщи и почти нямаше празно място. Къщите бяха дървени и немалки, често на колци като към тях имаше и площи земя. Тъкмо свършва земята на едната къща и се появява следващата къща. Не беше никак лесно да се намери свободно от хора място покрай пътя, а всичко беше обработваеми земи, така че не искахме да се навираме в нивите. Видяното до тук силно се разминаваше с представата ми за Амазония. На другарчето също не му хареса и му се искаше скоро да си тръгваме към планините. Слязохме от камиона до собствеността на голяма нефтена компания. В амазонската част на Еквадор има мнооого петрол и тръбите тръгват от там като стигат чак до крайбрежието, до рафинерията в Есмералдас, където петрола се обработва. Поради голямото количество петрол, транспортът в Еквадор хич не е скъп, а пътищата са идеални. Изобщо като имаш петрол, можеш да постигнеш каквото си искаш. А Еквадор има доста и изнася. За съжаление обаче добива на петрол отравя Амазония и на нас това хич не ни се нрави. Интересно ми е какво мисли Кореа по въпроса, но засега нямаме информация по точно тоя казус. Слязохме до пътя, водещ към голямата оградена с високи мрежи собственост на петролната компания и попитахме човека на пост дали можем да разпънем палатка до оградата. Той звънна някакви телефони и каза, че не можело до оградата, но малко по-нататък в храстите нямало проблем, защото не било тяхна собственост. Разпънахме в едни високи треви, в нещо като заблатена местност, но под нас поне нямаше вода, а за късмет и не валя. На сутринта се отправихме към град Ел Кока - голям град на река Напо, която е много важен приток на Амазонка и по която може да се стигне много навътре в Амазония. Около Ел Кока се предлагат ред туристически атракции, всичките от които включват разходка с лодка. Може да се видят розовите делфини, да се отиде до далечния и много див Ясунди национален парк, където живеят полуголи диви племена. Там е забранено да се ходи без гид, защото племената били толкова изолирани, че можело да им привнесеш някоя непозната за тях зараза и да измрат, както и можело без да искаш да предизвикаш конфликт и да те убият. Не отричам, че подобни племена и особено розовите делфини са ми страшно интересни, но финансово не можехме да си ползволим никаква разходка с лодка, а и бяхме във фаза спестяване на всеки цент, който добрите отрудени хора на Еквадор са ни дали, за да има какво да ядем и да можем да продължим да пътуваме. Не искахме да харчим парите им за екстра удоволствия и това нямаше да ни накара да се чувстваме добре. Изпитвахме голяма признателност на народа, че ни помогна да се възстановим след кражбата и не искахме да предадем по никакъв начин тяхното доверие. И въобще не ни интересуваше това, че те няма да разберат - важното е, че ние щяхме да знаем и нямаше да сме доволни от себе си.
Така си останахме само с разходката из Ел Кока, купих на другарчето сок от захарна тръстика да го пробва най-после, аз обожавам този сок още от Камбоджа, когато хостката ми Таши постоянно ме черпеше и много го заобичах. Хапнахме и диня, а другарчето бе потресено като получи само три банана за 25 цента. До края на престоя ни в Амазония паднаха до два. Един не успяха да стигнат, това вече щеше да е велика наглост, не че два е по-малка наглост, де. На едно място другарчето пробва да купи ориз, получи пълна купа за долар, но като поискахме втора порция, жената не я напълни догоре. Другарчето й показа разликата между двете, а жената каза, че младежът, който й помага и който напълни първата купа, бил сложил повече. Другарчето много се ядоса на мошеничката и й върна втората порция като си взе обратно долара. На доста места в Амазонията се опитваха да ни цакат така, затова във всеки по-голям град почнахме да търсим супермаркети Тиа (най-евтините като цени супермаркети) и да си купуваме храна от там. След Ел Кока се отправихме към езерото Куябено, което е доста навътре в Амазония като все се надявахме, че и без лодка може да се види нещо. Уви, в Амазония няма смисъл да се ходи ако нямаш лодка или не смяташ да наемеш, поне в Еквадор няма никакви пешеходни маршрути в джунглата, които да са без нужда да се ползва лодка. На път за езерото първо ни стовариха в град Нуева Лоха или Лаго Агрио (има две имена). Добре, че бяхме в началото на града и успяхме да продължим направо по шосето без да спираме в града. Нуева Лоха е на половин час с кола от границата с Колумбия и тук се вихри сериозна престъпност. Наркотици, нощни клубове по периферията... страшно ни напомни Есмералдас и гледахме по-бързо да се ометем от това неприятно място. Хората наоколо казваха че е опасно, тръгнахме да вървим по шосето, защото нямаше никакъв трафик за нататък, но изкарахме късмет - взе ни човек с пикап и поне ни изкара далеч от града и поредицата нощни клубове с проститутки пред вратите. Ако трябваше и от там да вървим пеш, въобще нямаше да е приятно. После отново вървяхме доста и почти се стъмни, когато ни взе втори пикап с двама работници. Оказаха се много готини, притесниха се къде ще ни оставят да къмпираме и предложиха да ни заведат до хотела си да се изкъпем ако искаме, след което да отидем до местното училище и да помолим да ни разрешат да спим на палатка на игрището. Така и направихме - взехме по душ в техния хотел, след което се снимахме заедно и отидохме до училището. То бе перфектно за спане, защото бе заградено отвсякъде и имаше голям навес над самото игрище. Жените, които отварят и затварят портите, бяха безсилни пред аргументите и настояванията на нашите нови приятели и веднага склониха да ни пуснат да спим там. Наместихме се вътре във футболната врата :)
На сутринта рано потеглихме към края на градчето, хапнахме хлебчета с шоколад от близката пекарна и тръгнахме да стопираме в посока езерото Куябено. Небето бе все така облачно, но не валеше. Откакто бяхме в Амазония, не бяхме виждали слънцето. Стопът сработи идеално и хванахме пикап, който отиваше дори по-далеч от езерото, в някакъв град, за който шофьорът ни предупреди, че дори него го е страх да ходи, въпреки че отива по работа. Градът Пуерто Ел Кармен де Путумайо е на границата с Колумбия и там се движело голямо количество наркотици, че и всякакви разновидности престъпници, освен наркопласьорите. Ние така или иначе там нямаше какво да правим, така че слязохме на входа за лагуна Куябено. Входът всъщност е една река, по която трябва да се вземе лодка до езерото, където имало розови делфини и много други животни в джунглата, от рода на тукани, капибари, тапири, маймуни и други характерни за Амазония. Това, на което аз се надявах, бе да има и някаква пътека за хайкинг, нали все пак е национален парк и дори да не отидем до езерото, исках да видя животни из джунглата. Имаше инфо център до реката, където не особено любезни дама и господин ни обясниха, че струва 50 долара за един час разходка с лодка, отива се до езерото и виждаш розовите делфини. Лодките се връщаха пълни с туристи и другарчето се заговори с една двойка, които платили 700 долара за 4 дни в джунглата, закарали ги на лагуната, после в някакви села с племена индианци, които ги учели как да пекат хляб на огън. Питахме ги дали тези уж отдалечени от цивилизацията хора имат мобилни телефони и момичето през смях отговори, че имат :) А първото нещо, което се товареше на лодките с туристи, бяха касите бири - дали за туристите, или пък за дивите амазонски племена?! В Африка се сещам как племето химба, с големите претенции да са автентични, позираха за снимки с увисналите по вратовете си големи, лъскави мобилни телефони, та затова ми хрумна и този въпрос, аз по това си правя изводи колко са автентични племената. Дори масаите имаха телефони, нищо че в целите села нямаше ток да си ги зареждат :)
Телефоните в Еквадор са абсолютната мания, тук просто хората умират за мобилни телефони. Това е артикул номер едно, а под номер две се кипри плазмения телевизор - колкото по-голям, толкова по-добре! Безброй много са къщите, които нямат мебели и измазка, но вътре във всекидневната се кипри огромен плазмен телевизор, на който вървят ужасно грозни клипове регетон с някакви мазни негри и негърки, които се размятат полуголи на екрана. Това е страшно характерно за района на Есмералдас.
Та като разбрахме, че разходката с лодка няма да я бъде, аз тръгнах да търся пътека някъде около реката, местен ме насочи към единствената такава, но каза че е много кратка. И наистина, след има-няма сто метра пътеката свърши на бреговете на широката мътна река и трябваше да се връщам. Успях да видя обаче десетки разцветки пеперуди и няколко много готини вида птици, така че идването все пак си струваше. Разходих се още малко по пътя след реката за лагуната, върнах се при другарчето и за негова радост си тръгнахме от Амазония. То вече ставаше нетърпеливо, установихме че тук няма нищо за правене и реално ако нямаш пари или лодка, си с вързани ръце. Страшно ми се искаше да има пътеки през джунглата, по които да мога да я опозная, но нямаше такова нещо. Всички пътеки на местните бяха реките. Хванахме стоп до Тарапоа, където бананите за 25 цента стигнаха дъното с оферта за два :) Изнесохме се бързо от алчните градчета на Амазония и за луд късмет хванахме стоп с камион директно за Кито. Аа пропуснах да спомена, че веднага щом слязохме от планините и се озовахме в Амазония, стопът в Еквадор стана доста по-бавен и значително по-малко хора бяха склонни да ни спрат. Вероятно мислеха, че сме колумбийци и се страхуваха от нас. А иначе в планините и на крайбрежието надолу от Атакамес, стопът бе страхотен през целия ни престой в страната. Дори около Кито беше супер лесно да се хване кола. Та с този камион имахме огромен късмет, шофьорът бе много приятен и реално ни измъкна от Амазония като ни спести още една нощ чудене къде да спим. В планината можеше да се спи навсякъде, защото не беше опасно, а в Амазония човек много трябва да внимава къде си ляга. Шофьорът ни каза, че постоянно има атаки и над камиони, ограбват ги и хората ги е страх да пътуват в тези райони. С него пътувахме цял ден, докато късния следобед стигнахме нашата следваща спирка - водопадът Сан Рафаел, който се намира в резерват Каямбе Кока и е безплатен за посещение, отново се управлява от министерството на околната среда. Слязохме до началото на пътеката, където имаше денонощен пазач от министерството. Той ни каза, че вече не може да се посещава, защото е много късно, а къмпирането по пътеката е забранено, така че можем да преспим на една ливада пред къща по-нагоре по пътя и да се върнем на сутринта. Докато говорехме с него, чухме голяма експлозия зад гърбовете си и се обърнахме любопитни - вулканът Ревентадор изригваше :)) За първи път в живота си виждахме изригващ вулкан. Човекът каза, че цяла нощ ще има леки изригвания и че е така от доста време. Насладихме се на гледката и се отправихме към ливадата на хората, където би трябвало да ни пуснат да палаткуваме. Питахме за разрешение и чичето поиска два долара, за да си опънем палатката на неговата полянка. На нас тези не минават и моментално се изнесохме по-нагоре по пътя, където прескочихме една бодлива тел и се настанихме в необработваема площ с чудна гледка. На сутринта бяхме първи за водопада, регистрирахме се, оставихме си багажа в сградата при човека от снощи и тръгнахме към водопада. Пътеката е разкошна, минават се и още няколко малки водопадчета, а Сан Рафаел е нещо огромно, величествено, неописуемо. Ще оставя снимките да говорят. Там поседяхме известно време да се полюбуваме на гледката и като започнаха да прииждат туристи, се ометохме. Продължихме със стопа към Баеза и отново поехме по пътя към Амазония, само че този път на юг към Тена. За голямо нещастие на другарчето, което съвсем недолюбваше района поради риска от малария и безумно скъпите банани на алчното население, трябаше да се завъртим още веднъж към Амазонията, преди да хванем пътя към планините в посока Чимборазо. Преди Тена спряхме да видим някакви уж много интересни пещери. На входа на целия комплекс, съдържащ пещери, басейн, ресторанти и прочее глупости, на които изобщо не им е там мястото, веднага едно дребно човече ни поиска по два долара като каза, че това било само за този вход, на другия към пещерите трябвало да платим по още два. Ометохме се светкавично от свърталището на печалбари и отсвирихме прословутите пещери. В Тена влязохме сравнително късно, купихме си храна, разходихме се малко и се стъмни. Поседяхме малко на централен булевард да преценим колко е опасен града и дали ще излизаме от него или ще търсим други опции. Видяхме група негри, ама досущ изглеждащи като нашите крадци. Опитваха се отчаяно да спрат такси и всички таксита ги подминаваха, макар че бяха абсолютно празни. Негрите се ядосваха и накрая ги взе някой, който явно ги познаваше. Лесно се досетихме, че градчето не е безопасно и има доста отрепки по уличките. На мен ми дойде идеята да пробваме пак да къмпингуваме до полицията, както неколкократно вече бяхме правили. Там ни посрещнаха любезно, обадиха се в някаква централа да питат за разрешение и след като от там потвърдиха, ни настаниха в задното дворче на участъка. Тъкмо разпънахме палатката и шайка деца ни видя от пътя и започнаха да целят палатката с камъни. Бяха озлобени и агресивни, добре че полицаите ги разгониха. На другия ден рано се изнесохме от града и стопирахме към Пуйо с идеята дори да не влизаме в града и да си хванем шосето за Баньос, което бе целта ни. В Пуйо обаче ни хареса, не беше лошо и имаше приятни паркчета за снимане. Аз посетих общинския музей, който бе безплатен и любезен гид ми обясни всичко на испански, разбрах доста голяма част от обясненията. Следобед тръгнахме пеш към изхода на града, стопирахме и ни взеха за селце на име Shell. Там гъмжеше от военни магазини и имаше военна база наблизо, така че там се сдобих с новия си нож за клане на крадци, струваше 13,50, но пък си заслужава - лек, удобен за носене и ефективно смъртоносен.

следва продължение...

отначало снимките са към предната публикация, малко разбъркано се получи




у хоста в Кито


на изхода на Кито



Миндо




Миндо







събрани от просия пари в Кито

в полицията в Кито

какао на Анти3ана
 
в резерват Антисана









мокротия голяма






Амазония



El Coca

Rio Napo











сок от захарна тръстика

машината за изстискване



графити срещу дрогата на входа на Нуева Лоха





в хотела на работниците


pan de chokolate :)

входът към лагуна Куябено






















в Тарапоа





вулканът Ревентадор

пазачът на тоалетните към водопад Сан Рафаел

по пътеката към Сан Рафаел


водопадът









в Тена



ехх че вкусно!

музеят в Пуио




прословутата халюциногенна аяуаска

имитации на традиционни за Амазония къщи





Пуйо



градчето Shell








Няма коментари: