Еквадор - последен щастлив месец в страната на Кореа - част 2


Чимборазо


Хванахме камион на стоп за Баньос, но като видяхме какви красоти има по пътя, спряхме до един водопад в махала Чин-Чин. Там оставих другарчето да си работи на компютъра и тръгнах да се връщам към предното село Рио Берде, където имаше неща за разглеждане. Пътят Пуйо-Баньос е атракция сам по себе си, има доста на брой тунели, много ама много водопади, красиви каньончета и реки... Нормално туристите отиват в Баньос, наемат колело и се пускат до Рио Берде или чак до Пуйо като на връщане ползват платени пикапи или камиони да ги закарат до Баньос. По пътя спират да пробват canopy - спускане като на тролей по хоризонтално опънато въже между два бряга на реката, посещават няколко водопада, един от които е известния Paylon del Diablo до Рио Берде. Аз най-напред се качих до хълма с гледката в градчето, след което се излъгах да сляза по пътеката към водопада, мислейки си че няма да се плаща за посещението. Точно преди водопада обаче има голяма постройка със заведения и  един младеж иска такса от долар и половина за посещение на водопада. Аз се замислих дали да не си тръгвам обратно, но много ми се искаше да го видя, плюс това не исках идването до тук да е било напразно, дадох му долар и половина с голяма неохота и отидох да видя водопада. Тъкмо като тръгнах младежът ми подвикна, че имам десет минути само, защото щели да затварят. Едва ама наистина едва се сдържах да не му покажа среден пръст и да го напсувам на български, но му казах ядосано на испански, че след като плащам, ще седя колкото си искам и той ще чака! Нямаше какво да направи и чакаше, а аз доста си поседях, сигурно към половин час докато стана много тъмно за снимки. След тази случка вече ходех само на безплатни водопади и през ум не ми минаваше да платя втори път на търгашите. Самият водопад е много впечатляващ, има стълби от особен тип и мостове пред и над него, които дават още по-добра гледка, а по стълбите можеш да се качиш до мястото, където започва водопада и да станеш чисто мокър в следствие на пръските. Аз яко се намокрих и едва опазих фотоапарата. Дойдоха още цяла група туристи след мен. Като се върнах в Рио Берде беше доста тъмно и застанах да стопирам, заваля проливно и никой не спираше. Накрая ме взе камион, пълен с колелета, слязох в Чин Чин и с другарчето седяхме доста време под един навес на необитаема къща да чакаме дъжда да спре. Място за палатка нямаше никъде, затова се насочихме към станцийката на малък тролей, който цял ден прекарва хора и стоки над реката до другия край на планината. Тъкмо рекохме да разпъваме и се появи пазача на мястото, който спеше в една от стаичките. Разреши ни да разпънем, изглеждаше пиян, но не ни създаде никави проблеми. Сутринта имахме най-готината гледка за събуждане - право към отсрещните два водопада. Тръгнахме към Баньос, хванахме стоп и рано сутринта бяхме в града. Много ни хареса въпреки тълпите туристи, особено бекпекъри, които принципно не харесваме. Игнорирахме ги и се насладихме подобаващо на града. Първо другарчето купи торта да черпи за рождения си ден, който бе минал в просия в Кито доста дни по-рано, но чак сега имахме настроение да празнуваме. После го оставих на интернет и тръгнах да разглеждам града. Баньос е безспорно красив, има много хубави паркчета, приятни за разходка улички, всякакви магазини и огромно количество хостели и тур агенции, които предлагат какво ли не: наемане на колела, рафтинг, каньонинг и т.н. Цените са леко по-високи от нетуристическите места, но има и супермаркет, където се намират неща на нормални цени. От едната страна на града има дълбок каньон с мост над него, от другата има огромен водопад, в чието подножие са басейните с топли води и където цял ден е претъпкано с народ, решил да ходи на термални бани. Задължително за хората с коса е употребата на найлонови шапчици, за да няма косми в басейните. На мен лично пари да ми дават в такава гадост не влизам, аз и до ден днешен не мога да проумея как хората не ги е гнус да се къпят в това затворено пространство всички заедно гъз до гъз, един да пикае, друг да пърди, трети да има някоя краста.... абе повдига ми се като си помисля, просто мразя публични басейни с маса народ вътре. Не ми обяснявайте моля, как никой от петдесетте или стоте човека вътре, няма да се изпикае, а ще се стиска докато излезе след няколко часа. Пълна гадост!
Погледах две минути пълните с хора басейни, погнусих се и тръгнах да вървя към съседното село Улба да търся два водопада по склоновете там. Единия се виждаше отдолу, това беше водопад Чамана, а водопад Улба се виждал от друго шосе, но аз се запилях по някакви пътеки, дето свършиха в реката, тръгнах да газя нагоре по рекичката през огромни буреняци и калища, оставих си назад обувките и едва издрапах до някакъв трети водопад, който не беше Улба, но беше също толкова голям и красив, та накрая реших категорично, че си е струвало усилията и драскотините. Преди да продължа надолу по пътя към големия мост с водопади до една хидроцентрала, от село Улба се откри гледка към величествения, непрекъснато изригващ в последните месеци вулкан Тунгурауа, в чието подножие се намира Баньос. Не се виждаше много ясно заради облаците, които го скриваха, но все пак зърнах заснежените му склонове. На стоп не спираше никой, затова извървях пеш пътя до моста и обратно до Баньос. Чак като се стъмни тръгнахме да излизаме от града, аз избрах място за палатка по-рано днес - едно навесче без стени до село Улба, в началото на пътеката за водопада. Беше важно да сме под навес, защото времето бе доста нестабилно. На сутринта тръгнахме към Баньос, другарчето искаше да ме черпи колело под наем. Това бе една от големите ми и недостижими към момента мечти - да карам колело поне за час, поне за ден... ужасно ми липсваше моето колело, с което сме като едно цяло в Хасково. А сега стои заключено вкъщи и търпеливо ме чака. Другарчето остана на едно игрище малко след Улба, където имаше ток и щеше да си работи на компютъра цял ден и да свари една кора яйца с бързоварчето, че да хапнем нещо вкусно и полезно. Аз отидох до Баньос и посетих офиса на една агенция, даваща колела под наем. За 5 долара получаваш колело за целия ден, каска, помпа и лепенка за спуката гума плюс лепило. Само си пишеш имената на един лист и вземаш колелото. Какво доверие към туристите! Какви ли не мисли ми минаха да се чупя с колелото :)) Лелееее като му седнах отгоре, че като се засилих, направо полетях!!! Колелото не бе и наполовина толкова добро колкото моето, макар да беше пак много хубаво, но все пак моето е специално и супер здраво и качествено, това никой не може да го отрече. Като си свикнал вече на ферари, ходи свиквай пак на трабантче :) Та на мен от 2007-ма насам всяко друго колело ми се вижда недобро, обаче му се доверих веднага, за да мога да полетя с помощта му. И така хубаво полетях, така се засилих по едно надолнище, а на завоя - шахта пълна с вода! Еххх пусти му еквадорски улици! Другарчето се претрепа на тротоара в Каноа заради дупка в тротоара, а аз като видях шахтата, тя отгоре покрита с плътен слой вода и водата лъщи като капак, та с голямата си засилка минах право през нея. Само че "минах" е много грешно казано, аз просто се врязах в нея, предната гума потъна като изпръска всичката вода, а аз паднах по лице на шосето. Така жестоко се пребих, че нямах сили да стана. Добре, че нямаше хора да видят този резил, аз никога не падам от колелото си и това бе голям срам за мен. Станах, изтупах се, а целите ми яке и панталон бяха в кал и вода. Продължих си все едно нищо не е станало, а същевременно се покрих с огромни, брутални синини по краката и корема, които дори някой велик филммейкър да беше пробвал да направи за някой филм на ужасите, нямаше да постигне такъв зловещ синьо-лилаво-жълто-зелен отенък. Всяка синина бе с размер на добре зрял български патладжан. Като се явих на другарчето и му казах за пречукването, то съжали, че ме е черпило колето, а аз съжалих, че му казах. Вместо да се отправя по маршрута на бекпекърите надолу към Пуйо, аз реших, че искам НАГОРНИЩЕ! Защото за мен карането на колело без каране по нагорнище не е каране и нямам никакво удовлетворение от него. Трябва да има и нагоре, и надолу, за да ми е пълен кефа! Също както в планините в България - когато отида да карам сноуборд никога не ползвам лифт за разлика от другарчето. То прави например 10 пускания за ден, а аз само едно или две, защото трябва да извървя няколко километра нагоре в дълбокия сняг, но за мен няма никакво значение колко пускания правя, за мен има значение самото изкачване, защото то изисква големи усилия и после удоволствието от онова едно пускане, е невъобразимо! С колелото е същото - докато издрапах до Каса дел арбол, минаха няколко часа в пот и напъване по нагорнището, но после кефа от високоскоростното пускане, не мога да го опиша с думи :) Каса дел арбол представлява една разкошна къщичка на дърво, към която е закрепена още по-разкошна дървена люлка. Като се залюшкаш напред, политаш над пропастта, а като се връщаш назад си над твърда земя. Най-якото е, че има невероятна гледка към вулкана и си максимално близо до него и все пак на разстояние. Като се качих горе, беше пълно с чужди и местни туристи и още прииждаха. Една американка ме снима на люлката и аз нея също, за да си помогнем взаимно с фотографирането. Гледката към вулкана я чаках повече от час, но не се яви, беше много облачно. Пуснах се надолу по пътя и както казах, пускането бе неописуемо яко, просто летиш и ха да катастрофираш във всяка кола, която идва насреща ти. Добре, че бързо свикнах с новото колело, моето се държеше изключително стабилно при висока скорост, а това не особено, но все пак му хванах цаката. С велосипедите имам силна емоционална връзка по подобие на конете - адаптирам се към техния ритъм и особеност. Ехх ако само можех да си позволя финансово да пътувам с колело около света... Докато се спусках, спрях на няколко пъти да снимам и изведнъж пелената от облаци се вдигна и видях Тунгурауа в целия му блясък, с коминчето му, което яко пушеше и бълваше нов дим на всеки пет минути. Доста време поседях да го гледам, беше много вълшебен с непрекъснато променящите се цветове, огряващото го слънце, пушекът, който също менеше цвета и размерите си... Слязох късно до Улба, отбих се до другарчето да хапна няколко яйца и потеглих към Баньос да връщам колелото. Върнах го по тъмно, купих си един сладолед и пакетче традиционни за района на Баньос близалки от захарна тръстика и тръгнах пеш към Улба. Пак къмпингувахме на старото място, на сутринта отидох да видя отблизо същинския водопад Улба, до който вече лесно намерих пътеката. Изпрахме си дрехите, изсушихме ги и поехме към Баньос. Отново прекарахме деня в града, аз ходих до каньона с мост, откъдето скачат с бънджи, даже имаше един ентусиаст, който доста време се мисли преди да скочи. Искаше ми се и на мен, но цената отново ме спря. Посетих и катедралата на главния площад, стори ми се много красива и интересна. Късния следобед си купихме доста на брой мандарини за долар и се отправихме към село Пондоа, нагоре в планината по посока вулкана. Смятахме да стигнем колкото можем по-близо до него. Нагоре ни взе на стоп пикап, човекът ни разказа за предишни изригвания на вулкана, когато цели парчета хвърчали чак до главния път за Баньос. Но с времето хората в района били свикнали с вулкана, не се страхували от него и дори го почитали, защото благодарение на него туризмът на Баньос процъфтява и има много поминък в тази сфера. Човекът ни закара до една голяма поляна, идеална за палатка. Цяла нощ обаче валя, а на сутринта не спираше. Аз много се сдухах, защото не виждах как ще се качваме нагоре в този дъжд, но все пак чак към обяд тръгнахме. Не спираше да вали проливно, не след дълго всичко ни беше мокро, вулканът не се виждаше никакъв, а времето бе просто ужасно. Тъй като бързахме за Чимборазо и Куенка (където ни очакваше прекрасното семейство на Латина от Хасково), решихме да се откажем от качването нагоре и тръгнахме обратно към Пондоа. Като слязохме на главния път, бе доста късен следобед, но хванахме стоп за Амбато. Чудехме се дали достъпът към Чимборазо е откъм Амбато или откъм Риобамба, но като ни взе кола за Амбато, отидохме там. Поредния голям и не особено приятен град, дори не видяхме центъра, а си купихме храна - варена царевица, пържени картофки и емпанади със сирене. Преядохме добре и тръгнахме да хващаме някакъв градски рейс, за да се измъкнем от града. Една жена ни обясни, че входът към Чимборазо е между Амбато и друг голям град Гуаранда. Вече бе тъмно и стопът нямаше да върви, но въпреки това пробвахме докато чакахме някаквъв рейс, отиващ в нашата посока. Оказа се страшно трудно да намериш автобус, всичките идваха претъпкани от терминала и изобщо не спираха. Огромни тълпи хора седяха около нас на спирката и чакаха превоз за близки и далечни дистанции. Лудницата бе пълна. Патрулка полицаи дойде специално да ни охранява, казаха ни че е много опасно да не ни обере някой, затова ще седят да ни пазят. Опитаха се да ни уредят с места в препълнени автобуси, но шофьорите не ни пускаха. След няколко часа чакане и стопиране накрая успяхме да хванем камион за Гуаранда, който се съгласи да ни вземе до нашата отбивка за стандартната цена - един долар. Бяхме много доволни, че се махаме от Амбато, хич не ни хареса. Искахме само да стигнем Чимборазо. Не след дълго камионът спря на място, което уж ни казаха, че било пътеката. В тъмното нищо не се виждаше, само голи обрулени хълмчета и силуета на вулкана в далечината. Едва си намерихме малко по-слабо ветровито място в една дупка в пустощта, където разпънахме палатката с надежда вятърът да не я счупи. На сутринта Чимборазо грееше пред нас, чак не можех да повярвам колко е красив. Събрахме бързо и излязохме на пътя, беше ясно, че тук пътека няма. Взе ни пикап и човекът каза, че входът е по-нататък по пътя, закара ни до нова отбивка, където се разделя пътя за Гуаранда и този за Риобамба и ние поехме към Риобамба. Вятърът бе толкова силен, че избутваше колите от пътя, а ние едва приклякахме в опити да окажем съпротива и да не бъдем метнати на асфалта. Тъкмо слязохме от пикапа и ни взе камион в нашата посока. Видяхме табели "зона на викуни" и около тях се разхождаха уверено дузини викуни с грациозните си фигури. Не знам как търпят този вятър и как не ги мята на пътя, явно си тежат на мястото. Камионът ни остави на входа на реерват Чимборазо, където имаше голям инфо-център и където трябваше да се регистрираме. Не искаха да ни оставят да къмпингуваме горе до вулкана, защото това било разрешено само за планинари. Е, ще ме извинявате ама ние какви сме!! На фона на всичките туристи с коли, качващи се до паркинга и после ходещи малко до ледника, нямаше как да знаеш кой за какво е дошъл. По принцип палаткуването било само за тези, които идват с гид и на група, за да изкачват вулкана до върха. Ние настоятелно заявихме, че искаме да къмпингуваме горе и човекът все пак се съгласи, каза да спим до първия заслон, който е в ремонт и не работи и да не ходим да спим на втория, който е в същия статус. До горе ни взе кола без изобщо да сме стопирали, няколко местни туристи искаха много да се снимат с нас и след фотосесията ни взеха в тяхната кола, оставиха ни на паркинга, където пак трябваше да даваме обяснения на друг пазач, че сме с раници защото ще спим там. Той се заяде, че не можело ако не сме тук за изкачване на върха, а не можело и да се изкачва без гид, бил задължителен. Аз отворих голяма уста, заядох се и той се обади по радиостанцията на първия, след което ни оставиха да палаткуваме, но не искаха да ни пуснат да се качим нагоре с раниците, защото се опасяваха, че ще идем да спим на по-високо. Ходи им обяснявай, че сме перфектно аклиматизирани и нямаме никаква, ама никаква форма на височинна болест. Другарчето също бе възмутено и остана цял ден с раниците до първия заслон, а аз се качих нагоре до втория като след лагуната тръгнах да драпам със зъби и нокти по ледника, да падам, да се хлъзгам и да оплаквам горчивата си съдба, че нямам пари да си наема котки и пикел (двете са 40 долара дневно). Отдолу до лагунката се събираха тълпи от хора да ме сочат и гледат, някои викаха, а други пляскаха, а аз в цялата суматоха успях да изкретам до втори още по-стръмен ледник, попретрепах се малко и нямаше как - слязох обратно преди раните да станат още по-големи. Хората се разотидоха, аз слязох до другарчето и почнах да рева - не успях да се кача на Чимборазо, защото нямам пари за наем на екипировка. Надвечер до заслона дойде пазача пак да ни тормози - да сме се преместели на паркинга, там било за палатки. Изместихме се като аз гласно го наругах на български :) Беше си чиста проба заяждане, просто дойде да ни тормози. Тъкмо разпънахме палатката и семейство местни туристи дойде да се снима с нас, хората вече се разотиваха и паркингът опустя. Малко по-късно дойде пикап с двама туристи и гида им. Разпънаха палатка в другия край, а другарчето отиде да заговори гида, за да разбере колко струва качването на вулкана. Оказа се, че е 180 долара на човек с включено всичко, като най-евтино можеш да минеш за 160 без храна и такива екстри. Туристите били колумбиец и испанец. На другарчето му се сторило, че гидът има височинна болест, докато говорил с него :) Щяли да тръгват към върха към 23:00. Като ми донесе тази информация (аз бях в пристъп на ярост и не ми се говореше с никого), още повече се вкиснах и сълзите ми закапаха също както на Котопакси. Имах толкова много сила, толкова енергия, никаква височинна болест на 5000 метра, толкова мотивация и желание да изкачвам върхове... Не можах никак да спя добре, терзаех се цяла нощ и мислех как мога да излъжа и прецакам човешките си невъзможности да забивам крака в ледника и да не се пързалям. Цяла нощ нямаше ни едно облаче на небето, както и целия преден ден. Времето бе съвършено за изкачване на 6300 метра! По-хубаво време надали някой може да си представи. На сутринта се същисах като видях палатката на туристите още на паркинга?!? И те бяха там, че и гида. Рекох си, тия не може да са се качили, че и да са слезли преди изгрев и бързо стигнах до извода, че не са тръгнали изобщо. Другарчето отиде да ги разпита. Оказа се, че единия имал силна височинна болест, а другия го боляло коляното, събудили се в 23:00 и решили да не се качват?!?!?! Платили 180 долара, за да дойдат до тук, имат най ама най-якото време за планина, имат пълна екипировка и НЕ са дори опитали, не са тръгнали доли да направят десет крачки от палатката и тогава да решат! Бях в пълен потрес и отвращение! Сега разочарованието ми бе два пъти по-силно, защото хора като нас, напълно подготвени и умеещи, не се качват заради парите, а някакви мързеливи екскурзианти плащат като попове и не правят дори минимално усилие. Излиза, че дори и парите не могат да ги качат там, където духът им не е дорасъл да стигне! Аз най-много се втрещих защо в този случай никой не потърси нас - да бяха предложили да платим половината пари и да отидем на тяхно място! Така те нямаше да загубят по 180 долара, екипировката нямаше да е носена напразно в планината, гидът нямаше да е разкарзван напразно и за нас щеше да има полза, защото аз лично щях да осъществя мечтата си, а другарчето да се изкефи на върха и гледката от него. Предната вечер то категорично бе казало на гида, че много ама много искаме да се качим на върха и сме отлично аклиматизирани към височината. Ние и двамата просто чувствахме, че ще се справим, бяхме толкова надъхани и мотивирани, че нямаше сила, която да ни спре, ако ни бяха дали проклетата екипировка. Гидът изобщо не ни беше нужен, да беше си останал да спи, и без това го бе ударила височинната болест. Гид с височинна болест вече е наистина смешно. Ние от Венецуела насам не сме имали, а тогава се изстреляхме от 6 месеца на Карибите, демек на морското ниво, право към 4750 метрови върхове (което сега не ми се струва височина и не чувствам нищо на нея). Тогава обаче на 3300 усещах как сърцето ми ще изскочи. Откакто поседяхме малко във венецуелските Анди, височинна болест не сме имали и напълно сме я забравили.
След като проклехме мързела на чужденците, си събрахме сергията и тръгнахме надолу. Прекарахме деня в Риобамба, където аз черпих тортички за рождения ден на баща ми, писах вкъщи и разглеждах историческия център. Риобамба е голям град с много запазени архитектурни красоти, така че е приятен за един ден посещение. Късния следобед тръгнахме да излизаме от града, но се отбихме на един панаир до голямо езеро с водни колела. Беше пълно с народ, а панорамата си я биваше - виждаха се изригващия Тунгурауа с неговите кълбета дим от една страна, от друга големия вулкан Сангай, от трета величествените склонове на Чимборазо. Замръкнахме на панаира, постопирахме до към 20:00 и като разбрахме, че няма да го бъде стопът в града, приложихме редовния си китовски план - от голям град се излиза с градски рейс до най-близката природа. Избрахме парк Сангай и се оказа, че има някакъв рейс за Макас, който минава през парка и ще може да ни остави на природа. Обаче чакахме до 22:00 да тръгне рейса. Казахме на кондуктора, че искаме да слезем на входа на парк Сангай, той естествено напълно ни забрави и понеже в тъмното нищо не може да се види, се усъмнихме, че нещо не е в ред като започна надолнище, очевидно водещо към амазонската джунгла. А ние изобщо не искахме да ходим натам, искахме да останем в най-високата част на пътя. Питахме кондуктора какво става, дали не сме подминали входа за Сангай при лагуните Атийо, а шофьорът ни заяви, че вече сме ги подминали и било по-добре за нас да идем до Макас, а утре на лагуните. Лелееее полудяхме, той ще ни казва къде е добре за нас! Веднага го накарахме да спре, а тъй като къщите бяха вече започнали и той искаше да ни остави до къща, ние още повече нададохме глас и го накарахме да спре след проклетите къщи. Естествено като слязохме от рейса кучетата се разлаяха, но за късмет никой не дойде. Тръгнахме покрай пътя да търсим място за палатка, всичко бе обрасло и в малки рекички, отне ни час докато успяхме да се набутаме по една неутъпкана пътека навътре в шубрака. На сутринта поехме пеш нагоре по пътя, по това шосе за Макас нямаше никакъв трафик от коли, само автобуси. Накрая все пак ни взе един човек с джип и ни остави до първите лагуни откъм Макас. Там заплющя здрав дъжд, другарчето едва се криеше под найлона си, а аз тръгнах към едни водопади по-надолу по пътя и подгизнах до кости. Лагуните се видяха в малкото безоблачни мигове, първата бе лагуна Негра, после имаше още една много красива, последва огромната лагуна Маргарита...Всичките бяха покрай пътя и аз отделих целия ден в разхождане, докато другарчето се подслони в една голяма скална ниша, където не валеше и където нощувахме по-късно. Докато се разхождах се надявах да попадна на някакво село и съответно храна, защото нямахме абсолютно нищо и бяхме доста гладни. Имахме ориз, но тъй като всичко бе мокро, нямаше как да го сварим и опитите ни за огън се провалиха. По шосето попаднах на изоставено село с изоставен ресторант, където нямаше жив човек, така че се върнах без храна в лагера. На сутринта тръгнахме пеш по посока Гуамоте и съответно главния път за Куенка, вървяхме доста часове, стигнахме селско магазинче и си купихме варена царевица и кило сирене. Насладихме се на много интересни къщи в района, а хората по тези селца дори не говореха испански, а само кечуа. Накрая ни взе на стоп един ветеринар за Гуамоте. Разгледах приятното градче, общо взето прекарахме следобеда там и късно тръгнахме да стопираме. Взе ни един украинец, който пътуваше за куенка. Много се изненадахме да видим украинец в Еквадор, каза че живее тук от 14 години и боготвореше страната. Толкова бе щастлив тук и сипеше похвали след похвали по адрес на Еквадор. Очевидно много повече му харесваше от Украйна, а сподели, че къщата на семейството му там вече е срината със земята заради настоящата война. Щом се стъмни слязохме на една друга отбивка към Сангай, вече сравнително близо до Куенка (Сангай е огромен по територия парк и се достъпва от много различни места). На сутринта стопирахме към Ел Тамбо, разгледахме набързо хубавото градче, после стоп до Каняр, разгледахме и него, а следобед точно на време стигнахме Куенка, намерихме терминала и заседнахме там в чакане да стане 17:00, когато бе срещата ни с Фабиан - съпругът на Латина, който щеше да ни вземе с колата. С Латина поддържахме връзка по имейл откакто ни обраха в Есмералдас, а за нея знаехме още преди да дойдем в Еквадор. Преди нас Влади беше на гости на прекрасното семейство и естествено бе очарован от тях. Ние пък се свързахме с Латина покрай баба ми, която познава нейната майка (Латина е от Хасково) и така се размениха телефони, а когато ни обраха Влади писа на Латина, а тя на мен. Тогава тя направи какво ли не, за да ни помогне, притесняваше се за нас, докато бяхме в Есмералдас и ни очакваше да посетим дома й в куенка. Най-сетне това време бе дошло и ние бяхме много развълнувани да се видим с други българи в Еквадор. Съпругът й Фабиан е еквадорец, но е учил в България и обожава страната ни. Синът им Калоян е роден в България, а дъщерята Деница в Еквадор. Накратко казано - много готино международно семейство, просто прекрасни хора с големи сърца! Като добавим и факта, че живеят в разкошна огромна къща недалеч от Куенка и имат куче черен лабрадор на име Ронко, котка с 5 малки котета и няколко кокошки с пиленца (които Ронко безпощадно тормози) няма как да не си прекараме повече от прекрасно у тях. Фабиан ни намери на терминала и веднага се изумихме колко добре говори български! Направо оставаш с впечатление, че всеки ден го говори непрекъснато, а в дома им си говорят на Испански, той пък не се е връщал в България от 30 години. Така добре говори и разбира, че веднага ще кажеш "той не може да е от Еквадор, по-скоро може да е македонец." Фабиан ни разходи с колата из центъра да видим основните забележителности на града. Куенка е изключително красив в архитектурно отношение град, силно предпочитан от чужденците, живеещи в Еквадор и въобще едно прекрасно местенце да изкараш повечко дни. Прибрахме се по тъмно при Латина, изумихме се на вида и размерите на прекрасната им къща, Ронко ни посрещна с луда радост. Много се радвах, че най-после се виждаме и на живо. Запознахме се и с Деница, която сега започва университета. Настаниха ни в разкошна стая, Латина ни хранеше толкова добре, колкото не бяхме яли от месеци, или по-точно откакто заминахме. Да си на гости на българи винаги е някакъв особен вид удоволствие, дори само да си говориш с тях, ти носи толкова топлина в душата и те насочва към мисли само за хубавите неща, които ти липсват от дома. Следващия ден отделихме да разгледаме Куенка, аз посетих няколко музея, много на брой църкви, все впечатляващи с красотата си, помотах се добре из центъра, а следобед с другарчето ходихме до един голям пазар. Като тръгнахме да се прибираме към квaртала на Латина, имахме авантюра с автобусите. Ако вземеш рейс от автогарата в Куенка, трябва да платиш 10 цента такса за ползване на автогарата. Такава циганийка не бяхме виждали никъде в Еквадор или въобще в света, така че решихме да се правим на хитри и тръгнахме да спираме автобуси от улицата. Само че те излизаха от автогарата със залепени врати?!? Бяха го измислили за такива като нас - пазача на автогарата слага лепенка на вратата и тази лепенка никой няма право да я махне, освен полицая на определено място в края на града, където вече автобусът е свободен да се пълни с нови пътници. На нас ни изглеждаше, че това се прави, защото Куенка е много модерен и европейски град и не искат да има правостоящи в рейса. Автобусът тръгва от автогарата точно когато и последното място е заето и не пуска повече пътници плюс - шофьорът записва имената на пътниците?! Наистина такова нещо не бяхме виждали никога. Ние трябваше да се качим на рейса за съседния голям град Азугес и да слезем малко след Куенка на разклона за къщата на Латина. Та като разбрахме, че няма да ни пуснат в никой рейс, се върнахме на автогарата, платихме си десетте цента и се качихме на рейса. Когато полицаят махне лепенката, автобусът се пълни до пръсване и хората пак са натъпкани максимално. Явно в периферията на града вече никой не го интересува дали рейса ще е "европейски" :) На следващия ден останахме да си почиваме и най-вече да се обадим на близките. Доста часове прекарахме на скайп и най-сетне се чух с нашите. С Ронко станахме първи приятели и изпитвах невероятно удоволствие да се търкалям по двора с него. Той е още малък и много див, поради което Латина се оплака, че изяждал малките пиленца на кокошките и тормозел малките котета, които са настанени в неговата колибка и преградени с мрежа, за да не ги докопа и да си отмъсти, че е временно бездомен :) На следващия ден се запознахме и с Калоян и приятелката му като всички заедно отидохме на разходка в национален парк Кахас. Разходихме се около едно от езерата, после ни заведоха на много готина стара къща, обърната в ресторант, където хапнахме много вкусно, а другарчето, Калоян и приятелката му участваха в церемония на име Темаскал. Хората се събират в една ниска и тъмна шатра, сядат в кръг и в срeдата се слагат специални нагорещени в огъня камъни, които изпускат страшна топлина и целия ефект е като сауна, само че е насочен към някакви духовни ефекти и в същото време се редят някакви думи. Шаманска церемония някаква за пречистване, ако пък ти стане лошо нямаш право да напускаш, трябвало да легнеш на земята, където било по-хладно. Другарчето описа, че имало чувството, че главата му горяла. На него му беше интересно да пробва, за мен лично подобни извращения никога не са били интересни и както се отвращавам от популярното в Еквадор пиене на аяуаска (наркотично растение от джунглата), така ми става лошо и от мисълта да седя в тъмна шатра с дузина човеци и да се потя като свиня, докато главата ми гори. О не, благодаря, аз предпочетох компанията на останалите от семейството, които не се включиха в темаскала, както и на няколкото усмихнато-озъбени сладки лами на ливадата пред къщата. Цената на темаскала е 10 долара на сеанс, провежда се в първата и третата събота от месеца, ако някой четящ случайно дойде тук и реши да пробва. След прекрасното прекарване в Кахас, се усетихме, че след броени дни трябва да сме вън от държавата и на другия ден трябваше да се сбогуваме с прекрасното семейство. Трудно ми е да изразя с думи колко сме им благодарни за огромното гостоприемство и колко много се радваме, че имахме щастието да ги срещнем! Последния ден Латина ни приготви бисквитки за из път, Фабиан ни заведе до Куенка да се сбогуваме с града, след което ни закара да ни покаже чифлика, който има по наследство и да ни пита какво мислим за земята там, дали има потенциал за туризъм. Чифликът се намира по пътя за Лоха, недалеч от малко градче Ла Паз. Мястото му бе невероятно красиво и му гарантирахме успех ако се захване да развива туризъм. Нощувахме в една разкошна борова гора, до която той ни остави, хапнахме за вечеря вкусните биквити на Латина и ни беше тъжно, че си вземаме довuждане с тези прекрасни хора. На другия ден стопирахме до Лоха. Много ми хареса града, супер приятен и красив, а имаше и църкoвни тържества на площада. Прекарах целия ден в разглеждане на красивите площади, улички, църкви, гледката в началото на града, музея на музиката, който е безплатен за посещение (Лоха е еквадорската столица на музиката). Общо взето се нарадвах на града и надвечер тръгнахме да стопираме към национален парк Подокарпус. Стигнахме до официалния му вход откъм Лоха (има и втори откъм Вилкабамба, но той е само във вид на пътека), регистрирахме се при човека от министерството на околната среда и тръгнахме по пътя нагоре. Скоро се стъмни и разпънахме палатката отстрани на черния път. На следващия ден, след като доста повървяхме, мина пикап на министерството и ни взе нагоре към техния заслон. Който заслон впоследствие се оказа няколко сериозни постройки с ток, вода, че даже и безжичен интернет насред природата :) Другарчето много се зарадва, че ще свърши някаква работа и остана на компютъра, до пейките под навеса отвън имаше прекаран ток и се хващаше отличен интернет. Аз тръгнах да правя няколкочасовия преход нагоре из парка. Освен дългия преход има и още няколко съвсем малки отклонения, по десетина минути всяко. Първо минах по тях и после тръгнах да се изкачвам нагоре към първата гледка и съответно връхче. Беше много зелено, красиво и гористо. Като стигнах горе, се улисах в снимане и ме настигнаха двойка французи. Както повечето им сънародници и те бяха студени и не обелиха ни дума. Пътеката тук се промени, стана по-тънка и излезе на билото, тръгна да изкачва връхче след връхче, а от двете страни имаше панорамни гледки и пропасти, но не бе особено стръмно. Обаче времето рязко се влоши, всички гледки се скриха, задуха много силен вятър, който правеше пътеката опасна, можеше да те избута в някоя пропаст и за капак заваля проливен дъжд. Едва успявах да свия чантата с апарата под якето си, за минути бях вир вода, дъждът продължи към час и направо ме съсипа. Франсетата също никак не изглеждаха щастливи и се влачеха в далечината зад мен. Най-лошото беше, че сандалите ми бяха чисто мокри и между крака и сандала бе пълно с кал, което ми осигуряваше страшно хлъзгане между крака и сандала и супер нестабилно стъпване по неравната тясна пътека. По едно време за да не си скъсам хубавите сандали, подарък от Теодора, когато бяхме в Доминика, реших да ги сваля. Босите ми крака добре се справяха с газенето в кал, обаче от студа така се вкочаниха, че скоро не усещах изобщо ходилата си. Пак трябваше да надяна сандалите и да се моля да не се скъсат. При цялото това обуване, събуване, отчаяни опити да скрия чантата с апарата от дъжда и какви ли не други агонии, французите ме настигнаха и подминаха. По едно време пътеката стана много неприятна, освен че валеше дъжд и бе страшно кална вече, се появиха потенциално опасни къси отвесчета с вкопани в калта стъпки, едно от които особено ми изпи нервите. Освен, че успях да падна вече трети път за този преход, паднах и от височко, та ме заболя като се ударих в камъните. И това преглътнах и продължих, по едно време настигнах и подминах французите, те отново хич не изглеждаха щастливи. След като пътеката изкачи редица връхчета и аз само се молех или да свърши най-сетне, или дъжда да спре, или аз да се утрепя, за да не доживея края на фотоапарата си, който ме беше страх да погледна в какво състояние се намира и доколко водата го е стигнала. Стигнах до разклонението на пътеката към някакви лагуни на 14 км от там, до които обаче не можело да се ходи без гид, защото пътеката не била ясна и хората се губели. Точно в този момент хич не ме теглеше натам, така че продължих по пътеката и тя започна да слиза. Тъкмо се зарадвах, че му се види края, а дъждът най-сетне спря, когато заради комбинацията мокри и хлъзгави камъни плюс мокри и хлъзгави сандали, десния ми крак попадна в процепа между два камъка. Болката ме вряза в главата, изревах и свят ми се зави. Първо помислих, че е счупен, после усетих как кръв се стичаше надолу към ходилото. Най-лошото бе, че веднага почнах да дърпам крака и не можех да го издърпам, беше заклещен. Естествено типично в мой стил не се паникьосах изобщо, овладях болката и се зачудих "а сега какво". Сетих се за оня филм "17 часа", в който един хайкър си заклещи ръката между камъни някъде в американската пустош и се бори много, за да се измъкне като накрая се наложи да си отреже сам ръката. Не исках дори да си помислям за такива крайни методи, така че хванах лекичко да въртя и дърпам горната част на крака. Сандалът създаваше допълнително заклещване, така че се опитвах и да изхлузя ходилото от него. Болката ми създаваше най-голяма трудност и ме изнервяше, но сигурно след не повече от 5-10 минути ходилото се измъкна от сандала и успях да го издърпам нагоре с още по-страшна болка от отъркването по камъните. Сандалът излезе лесно, седнах на един камък и загледах какво е положението. Дупката бе дълбока до месо, стърчаха някакви парчета кожа, течеше яко кръв. огледах се, ослушах се и тръгнах надолу по боси крака все едно нищо не е било. Не след дълго франсетата ме настигнаха и подминаха, моето темпо вече бе сведено до супер бавно и разбира се нищо не им казах, а и те не забелязаха, раната ми вече бе покрита с няколко слоя мека тъмна кал. Като слязох на заслона при другарчето, му казах какво се е случило и първата ми работа бе да вляза във фонтанчето до пейките и да се измия и изпера там, панталоните ми бяха много кални. След това другарчето тръгна да чисти раната с вода, а един човек забеляза голямото кръвотечение и викна човек от работещите в министерството, който донесе спирт, памук, лепенки и помогна да оправим раната. Тая рана обаче скоро нямаше намерение да се оправи и се затвори напълно чак две седмици по-късно, а по време на тези две седмици не спря да се инфектира, да пуска гной и да боли дори нощем докато спя. За момента обаче проблема беше решен. Дъждът продължаваше да се лее през остатъка от деня и нощта, ние щастливи къмпингувахме под покривчето до пейките и на сутринта тръгнахме надолу с намерение да посетим Вилкабамба. Стопът ни отведе първо в другo малко градче Малакатос, където другарчето реши, че ще си пере чорапите в удобна чешма в парка, добре че нямаше никой в този парк да му види дивотията, не че някой щеше да възроптае. Прекарахме деня във Вилкабамба, чудейки се къде по дяволите са прословутите столетници?! Ние не видяхме ни един, освен по рекламите из селото. Пълно е с чужденци, доста от които живущи перманентно в селото на дълголетието и надяващи се на над стогодишен живот, макар че цял живот са нагъвали кока-кола и макдоналдс, но видиш ли сега се сетили, че им се живее. Другите са бекпекъри посетители, които може би обмислят след като им писне от бирата, колата и марихуаната, да се заселят и те там :) Първата ни работа във Вилкабамба, след бързата проверка, която установи пълната липса на столетници (може и да грешим, може да ги крият или да са в някоя американска лаборатория за изследване на вечния живот) беше да вдигнем тост в чест на вечния живот с една голяма, отровна бутилка кока-кола. Купихме си я обаче в стъклена бутилка, за да не тровим природата, а само нас си. Така споделихме взаимно нежеланието си да живеем сто години :) На края на деня хванахме пътя за Подокарпус отново, искахме да се качим от другата страна откъм Вилкабамба. Оказа се обаче, че няма път до заслона на министерството откъм тази страна, а само пътека, която отнема много часове. Изхождайки от факта, че на сутринта ще е 11-ти, а на 13-ти най-най-късно трябва да ни ударят изходни печати, решихме че време за този преход няма да има. Нощувахме на прашната пътека, а на сутринта се установихме до реката да се перем и къпем. Това отне много повече от планираното време и чак следобед стигнахме и минахме Вилкабамба. Стопът по главното шосе никакъв го нямаше, защото нямаше трафик, така че вървяхме много преди да хванем стоп с пикап. Слязохме малко по-натам, до едни големи скални образувания, подобни на Стобските пирамиди у нас. Там нощувахме и сушихме прането, за късмет не валя през нощта. Следващия ден бе решаващ, аз се надявах още на 12-ти да стигнем границата, за да не сме там чак последния ден. Бяхме броили дните и влизайки на 16-ти юни, имаше 90 дни точно до 13-ти септември. Лошото е, че на границата не дават 3 месеца, както повечето хора си мислят, а точно 90 дни, които са до 13-ти, а не до 16-ти. Та на 12-ти по пътя хич нямаше трафик, различен от автобуси, но хванахме стоп до градче на име Ваядоид, където абсолютно неочаквано за нас асфалтът свърши и пътят стана тип африкански - кален, оранжев и кошмарен за пътуване. Като добавим и, че в момента бе в строеж и камионите образуваха кратери, пълни с кал, нещата изглждаха сериозни дори за пешаци. Твърдата ръка на Кореа явно последна достигаше този път, това бе единствения неасфалтиран път, който видяхме в Еквадор. Тук е момента да кажа, че това далеч не е основната граница за Перу. Границата, която всички ползват, е при Макара, на Панамерикана и си е перфектна и пълна с трафик. Аз обаче избрах зачуканата граница на Зумба, за да не слизаме пак към крайбрежието и защото мислех, че е в Андите, а тя се оказа в Амазония?!? Та в следствие пълно незнание и залагане на сляпо от моя страна, домъкнах другарчето в Амазония... отново. След Ваядолид не само асфалтът свърши, но и пейзажът стана някак си доста амазонски. До другото градче Паланда повече вървяхме, отколкото стопирахме. Взе ни пикап и здраво се одрусахме, после пак вървяхме до края на градчето и след него. Взе ни камион с работници по пътя, а дъждът изобщо не ни пожали, удари брутален порой, ама такова нещо не бяхме виждали, сякаш кофи се лееха от небето. Крихме се под един навес на къща, откъдето добре че не ни изгони дебелото и криво чиче, дето се показа да види кой е на верандата му. Доста по-късно, след много извървени километри, хванахме стоп с готин човек за Зумба. Пристигнахме почти по тъмно, отидохме до терминала, където продължаващото черно пътче води към границата и решихме да пробваме да стопираме там. Излишно да казвам, че нито денем, нито пък нощем има какъвто и да е трафик към тази граница. Там ходят само отворени автобуси, в каквито другарчето мечтаеше да се повози от Колумбия насам. Като стана късно решихме да се върнем на терминала, където имаше ток и да прекараме нощта в смени спане/компютър. Недалеч от терминала пък видяхме рус бекпекър, който оглеждаше тревата явно в търсене на място за палатка. На сутринта дойде на терминала и се оказа, че също пътува към Перу. Дойдоха и още двама - испанец и малтиец, които също отиваха в Перу и бяха тръгнали през тази граница, защото щяха да ходят в Амазония да хващат корабче за Икитос и после чак за Манаус в Бразилия. Русият пък бе американец и също като нас бе избрал тази граница, защото не се кефи на крайбрежието на Южна Америка. Пътувал вече доста месецu през доста държави, нямало нито една страна на континента, в която да не са го ограбили. В Перу го окрали на крайбрежието, нападнали го една нощ с мачетета и му взели доста неща. Сетих се за едно момиче, което е пътувало на стоп в много държави и което ми писа след като прочете историята на нашата кражба в Каучсърфинг. Тя сподели, че в Еквадор я обрали в Латакунга, докато къмпингувала, а в Перу й взели абсолютно всичко докато пътувала на стоп. Оставили я дори без паспорт и в този момент чакала нов паспорт в Перу. Значи ако се замисля колко ограбени хора срещаме всеки ден откакто сме в Южна Америка, и местни, и туристи, категорично ще надхвърлят ограбените на всички други континенти, взети заедно. Та както бяхме всички на терминала, купихме си билети за 1,70 за първия рейс до границата и избутахме километрите по разбития път с невероятни гледки в постоянни разговори кой къде е ходил или ще ходи. След час и половина друсане бяхме на границата. Там всичките гринговци се упътихме към еквадорските имиграционни за печати, а местните си минаха все едно няма граница. То досега не сме видяли нито една истинска граница в Южна Америка, никъде няма такова нещо да се проверяват документите на всички минаващи. През границите свободно си щъкат хора и коли. Само който смята за нужно, отива да си слага печат при имиграционните. Служителят там ни въведе в компютъра и почна да брои един по един дните на престоя ни. Беше 13-ти, последния ден, в който можехме да излезем легално. Удари ни печати и отидохме в перуанските имиграционни, където едно чиче с мустак ни посрещна с въпроса дали сме били скоро в Африка. Аз включих, че пита заради епидемията, за която чухме, че върлува там и отрекохме да сме били скоро. Попълнихме формулярите, след което ни прати към друга къщичка на полицията, където ни въведоха в друг компютър и ни върнаха обратно при чичето. Той ни сложи входните печати с 90 дни разрешение за страната, разделихме се с другите пътешественици, които бяха след нас на опашката и изумихме народа като не взехме такси, а тръгнахме пеш към първото по-голямо градче в Перу Сан Игнасио, на 47 км разстояние. Откъм перуанската страна пътят до границата бе перфектно асфалтиран и тръгнахме да вървим по него. Не след дълго ни подмина таксито с нашите нови приятели, натъпкани яко вътре. Малко след това мина пикап, който ни взе за без пари, ние естествено започнахме да питаме шофьорите дали искат пари, защото знаехме, че в Перу повечето искат. Оставиха ни по-натам по пътя, видяхме едно малко перуанско градче и си рекохме, че не е много различно от Еквадор. Вървяхме доста пеш, стигнахме голяма тръба-чешма, от която напълнихме вода. Хванахме друг стоп с пикап и стигнахме Сан Игнасио. Тъй като отказахме да обменим долари на границата и си пазехме останалите долари за обмен на черния пазар в Аржентина, искахме да изтеглим пари направо от банкомат и се надявахме да има такъв в Сан Игнасио. Нямаше на Scotia bank, за която прочетохме че не цака извънредни такси при теглене и не изтеглихме пари, останахме тотално гладни и без пукната стотинка. Така започна нашето пътуване в Перу - страна, която отново ни разочарова и която стана третата ни нелюбима дестинация в Южна Америка. Досега харесахме само Еквадор. Но пък много го харесахме, направо си го обичаме. И сега, двадесет дни по-късно, много ни липсва. Знаем обаче, че ще се върнем за нови три месеца приключения.         
       
 снимките са поразбъркани, но в тази публикация са основно от три места - Чимборазо, Баниос и Сангай
в следващата публикация ще сложа само останалите снимки към тази, основно от Куенка, Лоха, Подокaрпус.


катедралата в Баниос

тези сергии са навсякъде из града

към близалките дават снопче захарна тръстика

Banos




нагоре към вулкана


Чимборазо и нашата палатка

входът към Чимборазо

паркингът



Чимборазо с лагyната


викуни


тези хора искаха да се снимат с нас

гледка надолу

Котопакси в далечината

Риобамба




панаирът в Риобамба



национален парк Сангай

 

лагуна Маргарита


местни посетители на езерата :)









Guamote



El Tambo


емпанади със сирене

Каняр отвисоко





Rio Verde близо до Баниос




водопад  Paylon del Diablo

водопадите до Чин чин

Banos
 
другарчето черпи за рождения си ден :)

 
село Улба

първа гледка към Тунгурауа


водопад Улба

Тунгурауа
 

Тунгурауа

мостът за бънджи в Баниос

:)








Чимборазо

кой кой е :))


първи заслон на Чимборазо
 

навсякъде тече розова вода в топлите следобедни часове :)





събуждане



Сангай

тук аз черпя за рождения ден на любимия ми баща

Риобамба




Риобамба







и ние се почерпихме на панаира :)


национален парк Сангай



лагуните с общо име Атиио



неуспешен опит за огън



изоставеното село













Каняр


Каняр




Каняр





Рио Берде

Paylon del Diablo


v Banos






Banos





Тунгурауа



нашето място до Улба

моето еднодневно колело

водопад Чамана





Тунгурауа




Тунгурауа

2 коментара:

Анонимен каза...

Здравей и много благодаря за пътеписите:)Изчетох всички, след като открих блога ти покрай онова съобщение в български сайтове за обира в Есмералдас. Благодарна съм, че го публикуваха :)- така разбрах за теб и пътешествията ти. Пожелавам на теб и другарчето ти много здраве и само хубави емоции през втората година на пътуването ви! Нина

Tery каза...

Много ти благодаря, Нина :) Изключително се радвам, че от наглостта и дивотията на българските медии е имало и някаква полза :)) Пожелавам ти всичко най-хубаво, а по случай една година от началото на пътуването (която ще стане на 28-ми, само след няколко дни) ще се почерпим добре и ще продължим с ентусиазъм и през следващата година, има още хиляди места, които ми се разглеждат и нуждата ми от приключения става все по-силна всеки ден :)