По вода - плаване от Сейнт Луча до Тринидад

плажовете на Мейру са като снимка от календар :)

Тази публикация просто трябва да я започна с една любима песен (и филм) - https://www.youtube.com/watch?v=AMGXq9_IQBQ   

Ще продължа с малко статистики за плаването :)

Напуснахме Родни бей марина на 14.02, пристигнахме в Тринидад на 02.03. Плаването бе 15 дни тотално.
Родни бей - Питоните - 21.9 мили (4 часа)
Питоните - Бекуа (първи остров от Гренадините) - 59.4 мили (11,30 часа)
Бекуа - Мейру - 27.5 мили (4 часа)
Мейру - Барадел (Тобаго кейс) - 4.66 мили (1,15 часа)
Барадел - Юниън айлънд (Чатъм бей) - 7.29 мили (1,30 часа)
Юниън айлънд (Чатъм бей) - Юниън айлънд (Клифтън бей) - 6.17 мили (1,45 часа)
Юниън айлънд (Клифтън бей) - Кариаку - 9.10 мили (2 часа)
Кариаку - Гренада - 53.1 мили (9 часа)
Гренада - Тринидад (Чагарамас) - 90.3 мили (14,45 часа)



Името на нашата яхта е Фидлер, дълга е 60 фута или 18 метра. Построена е през 1989 година, направена е ръчно по проекта на един човек, който след това е създал и Фидлер 2,3... Има две доста големи кабини и много общи помещения с канапета, кухня, две бани и тоалетни, пералня, хладилник и въобще всичко, което човек може да се сети, даже и принтер. Събира 1500 литра гориво в танковете отдолу, както и 1000 литра вода за пиене, миене и въобще всичко. Имаме една мачта и три платна като най-често плавахме с две, но веднъж пуснахме и третото. Разполагаме с две канута, два велосипеда, пълна екипировка за гмуркане и разбира се дингито :) Капитанът ни е запален гмуркач. Фидлер според мен е страхотна лодка, защото почти всичко се прави ръчно, а на повечето лодки платната се вдигат и прибират с по един бутон и всичко е направено с електроника, която често се разваля. Например на Фидлер капитанът казва, че трябва да се вдигне платното, един започва да върти манивелата, друг придърпва въжето и всичко трябва да стане доста бързо. Работата изисква доста сила, натрупват се мускули при по-трайно плаване и на мен лично много ми хареса тая част от преживяването, особено като въртях манивелата. Катрин сподели, че в новите лодки като например катамарана, на който е дошла до Сейнт Луча, освен автоматичния начин винаги е запазена възможността за ръчния, но дори и когато молила предишния си капитан да се правят нещата ръчно, той не й е позволявал. На Фидлер единственото автоматично нещо беше котвата и естествено още първите дни от плаването се скапа и имахме големи проблеми с поправянето й макар и временно (докато ние бяхме на лодката, котвата си остана развалена и нямаме инфо да е оправена). Много пъти се налагаше да се помпи с един огромен лост, за да се възползваме от ръчния метод за вдигане на котва.
Една сутрин видяхме лодка, която бе толкова стара, че всичко по нея бе ръчно, дори и котвата. Гледахме как 20-тина младежи (екипажа) упражняват работа в екип като дърпат в такт с всички сили тежката котва. Плаването се оказа доста социална дейност, откъдето всъщност произтичаха всичките ми проблеми по-нататък...
Една безплатна препоръка от нас - никога ама никога не си купувайте лодка, колкото и пари да имате в излишък и колкото и да ви е омръзнал живота!!! :) Говоря сериозно.

Пристигнахме в Бекуа по тъмно, след цяла нощ спокойно плаване от Сейнт Луча. Минахме покрай Сейнт Винсънт (главният остров на Гренадините), но капитанът бе решил да не спираме там сега, а да отидем директно на Бекуа - втория по големина остров. Рано сутринта още по тъмно хвърлихме котва в залива Адмиралити и всички си легнаха да спят, уморени от нощните смени. Беше ни първото нощно плаване, не се изредихме всичките на смяна, защото Катрин започна първа и седя на пост до 3:00 сутринта, след което другарчето пожела да се пробва и пое смяната от 3 до 5 сутринта, когато пристигнахме. Нощната смяна всъщност представлява следното: седиш буден и гледаш лодката да не се блъсне в нещо (риф, друга лодка, кораб, остров...) и следиш какво показват машинките (каква е дълбочината под лодката, дали има някакви рифове в близост, дали курса трябва да се променя, за да се избегне препятствие...). Ако видиш нещо съмнително, веднага будиш капитана. Това е задачата. Не е сложна никак, но ти отнема здравия сън.
До обяд всички се мотаеха и нехаеха, че времето си минава, а още не сме стъпили дори на брега. Половин ден гледахме Бекуа от водата. Ние с другарчето стискахме палци някой най-после да пожелае да слезе и да ни свали и нас на брега. Започнахме още този първи ден да усещаме предстоящия "синдром на зависимостта". Никой от останалите не бе така развълнуван да разглежда, че да стане в 5:30 и в 6:00 да е тръгнал да обикаля острова, както аз винаги правя - използвам абсолютния максимум от време за деня. Още първите дни разбрахме, че плаването не е равно на непрекъсната работа по лодката за екипажа (както преди мислехме) и никой нищо не работи, дори не се хваща да изчисти. Капитанът пък си върши неговата работа, която за съжаление само той може да свърши и няма как да му се помогне. Примирихме се с идеята, че само ще се забавляваме следващите две седмици, но не можехме да се примирим с липсата на интерес у другите да разглеждат и с тяхното разбиране за забавление - да кибичат половин ден на лодката, гледайки в една точка и да слизат на брега за по бира и ядене чак следобед. И тъй като дингито е едно и се ползва от всички, няма как да слезеш на брега когато си поискаш, трябва да чакаш мнозинството да тръгне. На мен лично тази част от плаването ми бе най-голямото предизвикателство, защото мразя просто да седя и да гледам в една точка, или пък да закусвам 2 часа, да пия кафе след кафе (двете дами на борда бяха големи кафеджийки, а и бираджийки :))..... докато вместо това мога да отида да търся приключения и преживявания на сушата на тези уникални острови. По обед всички най-накрая слязохме на брега. Още като стъпих на главната улица, местни хора ми казаха, че панталоните ми са нелегални за носене на всички Гренадини и ще ме арестуват полицаите ако ме видят. Игнорирах предупреждението както обикновено и никой не дойде да ме прибере "на топло":) Кърк отиде да оправи документите при имиграционните, а ние с другарчето побързахме да се отделим от двете дами, за да можем да обикаляме свободно. Тръгнахме на стоп към най-високия връх - Маунт Плезант, за да се полюбуваме на красива гледка. Взе ни местен с пикап. Установихме, че на острова има изключително много бели, които обаче са местни, а не туристи. Всичките са потомци на шотландски или скандинавски преселници, които са се занимавали с китоловство в миналото. Сейнт Винсънт и Гренадините е страна, известна с избиването на китове, така че японците далеч не са единствения враг на това прекрасно животно. Понастоящем страната е разрешила да се убива по един кит годишно. Някой ни беше казал, че повечето години нищо не успяват да убият. Дано никога да не успеят! Явно китовете знаят и бягат от тези острови като от чума. Сигурно ходят към Доминика, защото там вички ги обичат и пазят и има много китове във водите около острова, някои от които имат дори имена и всички местни ги знаят (за съжаление ние нямахме късмет да ги видим). След Маунт Плезант слязохме до плажа на Лоуър бей, който бе пълен с туристи от яхтите, дошли да се разнообразят с малко плажуване. На Бекуа няма много други туристи, освен може би идващите с ежедневното фери от Сейнт Винсънт. Гренадините имат добри фериботни връзки и е лесно да се обикалят по вода, дори да нямаш яхта. Отидохме и до миниатюрното летище в най-източния край на острова, защото другарчето искаше да седи на интернет. Много се учудихме, че наистина имаше интернет на летището. Нямаше абсолютно никакви хора, освен охраната и изглеждаше много непосещавано, но пък имаше нет :) Оставих другарчето там и отидох до края на острова откъм тази страна. Там се намира комплекс, наречен Moon hole (лунна дупка), който според брошурите за Бекуа е интересна забележителност, представляваща странни по архитектура полуразрушени къщи. Оказа се обаче, че има охрана в началото на комплекса и тъй като е частна собственост, не може да се влезе вътре. Може да се види единствено от водата ако имаш лодка или наемеш такава. Е, ние имаме към момента и на следващия ден при тръгване от Бекуа в посока Мейру, Кърк насочи яхтата към скалите по крайбрежието и видяхме наистина интересни постройки и едно корабокрушение на карго кораб.
По тъмно се върнахме обратно в града и се срещнахме с Адина и Катрин. Прибрахме се на Фидлер и всеки почна да се натиска да готви (с изключение на мен де), което доведе до богато меню - леща от другарчето и тофу със зеленчуци от Адина. Имах късмет, че на борда имаше четирима опитни и разпалени готвачи, така че аз можех спокойно да бъда паразита, който само яде и коментира колко е вкусно :) Няколко пъти обаче направих палачинки, за да се отчета и всички много ги харесаха. Това е общо взето единственото нещо, което мога да приготвя ако не броим разтворимите супи на прахче и двуминутните нудълс. Дори варени яйца не зная как се правят, за пържени да не говорим. Катрин, Адина и Кърк излязоха сложни и претенциозни хора по отношене на храната и не спряха да ни се подиграват всеки ден, че ядем хляб с олио и обикновен ориз със сол. За тях това е необяснимо, точно както ние не разбираме как можеш да отделяш толкова време за стомаха си и да прекарваш дните си в приготвяне на изчанчени манджи, за да си угодиш на прищевките. Напъните на Катрин да готви сложни неща и опитите й да ни въвлече в приготвянето и яденето им, с времето станаха непоносими и за двама ни и започнахме да проклинаме всеки миг от живота си, който сме отделили да приготвим нещо изискано и сложно за ядене. Осъзнахме колко ни е хубав живота като си ядем хляба с олиото и хрупаме сурови зеленчуци (които Катрин винаги ама винаги готвеше и не оставяше нищо сурово за ядене). Най-искрено шокирани бяха всички именно като ни видеха да ядем хляб с олио за закуска, обяд или вечеря и още повече когато им обяснихме защо ядем точно тази комбинация - за да надебелеем. Въведохме това основно ястие в Доминика, тъй като другарчето отслабна застрашително и кокалите му щръкнаха, а аз загубих повече кила, отколкото можех да понеса психически, но поне имах достатъчно запаси и не се омършавих като другарчето. Така че започнахме да инвестираме пари в "мазната доза" - хляб + олио и прекратихме яденето на единствено безплатна храна, което значи само плодове. Та оттогава се храним сериозно. На Сейнт Луча се хранехме най-добре, от нищо не се лишавахме и гледахме най-вече количеството. Другарчето едва тогава започна да си връща необходимите кила и енергия. Доста се притеснявах за него в Доминика, беше буквално готово за лешоядите. Сега винаги си носи едно шишенце олио в раницата и хляб без олио не яде :) Та на лодката все сложни манджи се готвеха. Може би твърде много се впечатлих как хората обичат да се занимават часове наред с това какво ще ядат, какво им се яде днес, какво утре и т.н. Докато милиони по света измират от глад... и аз съм от хората, които са виждали част от тези измиращи. Толкова ми беше гадно, когато Катрин започнеше да се чуди на глас какво й се яде, какво й трябва от магазина и какво ще сготви... тъй ми се искаше да я пратя с еднопосочен билет в Сомалия да поостане малко там, че да й е по-лесно да реши дали ще яде ратауи или лазаня. То и аз не съм пример за толерантност към всички, ами повече клоня към "кибрит", когато се налага да съжителствам с определени хора по-дълго време. Дори и да са най-прекрасните първия ден, на втория падат няколко нива надолу в класацията ми, а от третия нататък са разжалвани и презряни от моята личност, заради редицата дразнещи качества, които откривам у тях с времето. Ето например Адина бе пълната моя противоположност - свръх контактна, мразеща да е сама и търсеща компания непрекъснато, общуваща с всички, винаги усмихната и успяваща дори да изкрънка отстъпка в цената, когато капитанът плаща някоя такса за лодката... за мен тя точно се вписва в приказката "който е приятел на всички, не е приятел на никого". Но всички с изключение на мен и другарчето страшно много я харесваха и обожаваха да са с нея. С Катрин станаха първи дружки и винаги бяха заедно. Генерално казано - никой на лодката не бе лош човек, просто тогава разбрах какво имаше предвид един капитан, който ми бе писал докато още търсехме лодка от Европа за Америка, а именно че колкото и да си допаднем първите дни, ще се мразим следващия един месец. Споделянето на няколко метра жизнено пространство с непознати с различни представи за живота и различни личностни характеристики, е огромно изпитание и аз лично не виждам как може да бъде успешно за повече от няколко дни време.
Вторият ден на Бекуа започна още по-зле от първия - озовахме се на брега чак в 14:00. И докато първия ден човек би си казал -  имат извинение, не са спали цяла нощ и им се е искало да си починат, то втория ден мотаенето до след обяд излезе от всякакви граници. Кърк и останалите седяха на канапетата и дискутираха какво им се прави днес. Докато обсъждаха този така належащ въпрос, денят преполови и направо си замина, а ние с другарчето седяхме, цъкахме с езици и се чудехме как онзи, дето тръгнал по света да търси дали има по-глупави от жена му и дъщеря му от приказката за нероден Петко, е пропуснал да надникне на нашата яхта. Щеше да удари джакпота тук! Та в 14:00 най-после хората решиха, че им се слиза на брега, но не стигнаха до никакво решение какво им се прави там. Имаше доста вълни в морето и докато стигнем от лодката до брега, аз бях от глава до пети в солена вода, защото седях отпред на дингито, където пръскаше най-много. Адина управляваше дингито и не намали особено много, за да предотврати мокренето ми и пристигайки на брега получих само едно извинение. Панталоните ми бяха чисто мокри, както и тениската. За съжаление платът на камуфлажните ми гащи бе започнал да изстънява от носене и не понесе изобщо солената вода, реагирайки с появата на две дупки на коленете. Направо ми идеше да ревна с глас! Сега пак се започваха големите проблеми от Африка... търсене на шивачи, кръпка след кръпка, докато накрая съвсем се разпаднат и трябва да търся нови, а никъде не продават, защото са забранени. Нееее, отново същия ужас! Беше ми страшно неприятно да вървя с мокри дрехи, но часът бе толкова напреднал, а дамите определиха час за връщане по залез слънце, така че трябваше да бързам през глава да обиколя другата част от острова. С другарчето бяхме разгледали всичко на изток, а сега ми оставаше всичко на запад, което значеше три залива с плажове със странни имена: Спринг, Индустри и Парк. Другарчето остана на интернет в града, а аз хванах стоп към последния залив, който разгледах набързо и тръгнах обратно пеша да видя останалите два. На последния имаше парк за отглеждане на морски костенурки, чието посещение обаче се плащаше и реших да се въздържа. На връщане по пътя открих и островното сметище, та си мислех как на тези малки острови можеш да видиш всичко - от лъскавите хотели до сметището, защото територията е толкова малка, че се обикаля за ден-два. Бекуа като всички останали малки острови на Гренадините живее от туризма и най-вече от туристите с яхти. Цените са високи, а освен това за Сейнт Винсънт и Гренадините се плаща такса "пристигане" от всички, идващи с яхта. Цената е 35 карибски долара на човек, а не на лодка. Навсякъде из Карибите има такси за влизане или излизане от страната, което е поредния жалък начин да се събират парици от туристите.

Срещнахме се с Адина и Катрин и се върнахме на Фидлер. Вечерята отново бе сложна, но ние с другарчето я опростихме като метнахме няколко парчета бредфрут в тигана и ги опържихме, а Катрин приготви някакво ястие на фурна с бредфрут, картофи, моркови и т.н. Тази нощ имахме интересна случка. Докато с другарчето си спим в кокпита нищо неподозиращи, се събуждаме от човешки стъпки. В просъница виждам две фигури, облечени в черно от глава до пети и ги чувам да казват "ние сме, отиваме на гмуркане". Пу, ама че работа, а аз така се надявах да са пиратите най-после!!! Кърк и Адина решили да си правят нощно гмуркане с пълна екипировка. Събудихме се отново като се връщаха час по-късно. На следващия ден решиха да вземат и Катрин на гмуркане. Тя има сертификат и се е гмуркала преди, но беше много притеснена. Кърк попита и нас с другарчето дали искаме някой път да ни научи, но ние бяхме категорични с "не"-то. Много добре знаем, че това е може би най-безумния и рисков по отношение на оставане инвалид за цял живот спорт. Според мен само хора, които наистина не осъзнават колко си вредят, го практикуват. Сетих се за хоста ми в Кайро - бил гмуркач, направил стотици гмуркания и един ден инцидентът се случил. Загубил не знам си каква част от дробовете си и активният му живот приключил. Сега живее буквално като инвалид, не може да изкачва никакви стълби, задъхва се ужасно при най-малкото усилие, никъде не ходи и само си стои вкъщи. Гмуркането не просто е опасен спорт, той е увреждащ спорт според мен и води до големи проблеми в бъдеще. Но Кърк не спря да се опитва да ни убеждава колко е здравословно да те смачква налягането и да дишаш през маркуч, докато ушите ти искат да експлодират. Не, благодаря, имайки предвид, че водата на Карибите е бистра и се вижда много метри надолу, не виждам никакъв смисъл от това да се гавриш с природата като влизаш в морето натъпкан с маркучи, бутилки и прочее боклуци. Ако не можеш да стигнеш до определено място с нормалните си човешки възможности, значи по-добре да не стигаш. Другарчето е на същото мнение и Кърк беше разочарован, че не успя да ни направи гмуркачи и си останахме на сноркелинг. На български нямаме дума за сноркелинг, все се води гмуркане, но на английски са дайвинг (гмуркане с екипировка) и сноркелинг (гмуркане само със маска, шнорхел и плавници). Кърк и другите също се учудиха, че аз не ползвам шнорхел и плавници, а само маска. Другарчето бе свикнало с шнорхела, а преди време е ползвало и плавници, така че се вписваше в нормалните, а аз изглеждах като пълно куку само с маска, подавайки се над водата всеки път като ми свърши въздуха.
Кърк, Адина и Катрин отидоха да се гмуркат предиобед като взеха и другарчето, което реши да иде на сноркелинг на същото място и да обикаля наоколо, докато те са под водата. Следващите минути били истинска драма за него. След като другите се спуснали долу, другарчето тръгнало да плува недалеч от дингито, но течението било толкова силно, че колкото и да се съпротивлявало, морето го отнесло в един момент. За щастие другите излезли не след дълго и го видели да маха за помощ в далечината. Запалили мотора на дингито и го прибрали уплашено и нежелаещо никога повече да ходи само на сноркелинг :) Прибра се развълнувано и въодушевено, че е видяло първия си потънал кораб (където другите се гмуркаха), но сподели, че повече нямало да ходи на гмуркане без мене и без дингито да е наблизо, за да го спаси. Същият следобед отплавахме за следващия остров, който след множество дълги дискусии се реши, че ще бъде посетен - Мейру. По-малък и по-ненаселен гренадински остров, който се намира в близост до известните Тобаго кейс и водите му също попадат в защитената територия, но за разлика от тях, на Мейру можеш да хвърлиш котва без да плащаш такса за морския парк. Плаването бе приятно, минахме покрай по-големия съседен остров Каноуан, който решихме да пропуснем и хвърлихме котва в залива Салине в Мейру по залез слънце. На сутринта за първи път слязохме на брега преди обед, откакто сме започнали плаването. С другарчето първо се насочихме към разглеждане на блатото и плажа от източната страна на острова. Катрин се присъедини към нас, тя сякаш винаги се радваше повече на разходка с компания, отколкото на самотна такава. Разгледахме блатото, пълно с изхвърлени от морето или рибарите огромни раковини, чието месо се яде на Карибите и изхвърлят черупките навсякъде. Блато - гробница. Ех, колко много мразя хората и особено всичко, което правят! До блатото имаше и бунище. Малък остров = видимо от всеки бунище. Няма как да го скрият, все някъде трябва да бъде. Нищо че населението на острова е няколко стотин души и има не повече от десетина коли и един единствен път, който се върви пеш за половин час. Все пак изхвърлят боклуци, а има и туристи от яхтите. След блатото другарчето реши, че ще ходи в селото на интернет да се обади у тях, а аз и Катрин продължихме разходката по плажа, по който може да се стигне от най-южната до най-североизточната точка на острова, вървейки все по плажа и на няколко места по пътека в гората. Ходенето си заслужаваше отвсякъде, видяхме в далечината Тобаго кейс, както и безкрайните рифове и изумително синя вода около тях, варираща във всички нюанси на синьото. Северният плаж пък предлагаше гледка към Каноуан и ни изведе до известния и най-популярен за котва сред яхтите Салтуисъл бей. Стигайки там Катрин сподели, че не може да върви повече, защото й е много горещо и е уморена. Оставих я под една сянка и разгледах залива. То нямаше много за гледане, основното бе, че беше претъпкано с яхти в това иначе малко заливче. Тръгнахме обратно към селото и особено към главната атракция - църквата на хълма с гледка към Тобаго кейс. Беше наистина впечатляващо, виждаха се всичките Тобаго кейс, Юниън айлънд и други острови в района. Там се засякохме с другарчето, което тъкмо идваше да види гледката. Тръгнахме към селото да търсим магазин да си купим хляб, но уви - единственият хляб бе на двойна цена от нормалното и се отказахме да купуваме. Докато стигнем от църквата на хълма до плажа на Салине бей, цялото село вече знаеше, че сме търсили хляб и че ни се е видял много скъп и не сме си купили, което съвсем шокира хората, та нали имаме яхта, трябва да сме богати! Новините тук пристигаха по-бързо от имейл по интернет :)
На следващия ден сутринта отплавахме за Тобаго кейс. Бяхме избрали да хвърлим котва до острова Барадел, където се намират костенурките, обитаващи водите около него. По-предишния ден като наближавахме Мейру видяхме първата си костенурка и радостта бе огромна! Не можех обаче да си представя, че ще плувам с десетки костенурки и ще мога да ги докосвам дори.
Тобаго кейс са няколко малки острова в близост един до друг, около тях е разположен най-дългия и прекрасен риф на Карибите - Подковата. Има форма на конска подкова и обгражда островите Барадел, Петит Бату, Петит Рамю и Джеймсби, а Петит Табак остава извън рифа откъм външната му страна. Около Барадел живеят най-много зелени морски костенурки, явно условията там са най-добри за тях, защото има много морска трева, която пасат по дъното. На самият остров Барадел има страхотен плаж с бял пясък, както и гора, пълна със стотици огромни игуани. Няма никаква форма на цивилизация, освен една табела с информация за морския парк и какво е забранено да се прави на островите и във водата. Съседния Петит Бату има едно-две барчета за туристи, останалите острови също са празни откъм човешка намеса. Първата ни работа след като хвърлихме котва недалеч от Барадел, бе да отпразнуваме свободата си (нямаше нужда от динги, щяхме да плуваме до брега, така че бяхме независими). Моментално се приготвихме за плуване и скочихме във водата. Плуването до Барадел бе изключително трудно, защото бе срещу течението и вълните, които ни тласкаха жестоко назад и ако за секунда спреш да плуваш, се връщаш много назад. Гледаш една яхта вдясно, плуваш, плуваш ама здраво гребеш и след 5 минути осъзнаваш, че си се дръпнал на 2 метра след нея. Другарчето бе взело плавници от лодката, но аз не. Единственото ми ползване на плавници през живота бе в една река в Австралия и то бе просто колкото да се науча как се ползват, но нищо вече не си спомнях. На другарчето му бе една идея по-лесно да стигне до Барадел, а аз гледах да не изоставам. Минахме покрай доста яхти, докато стигнем забранената за котви зона, където плуват костенурките. Тръпнех в очакване да видя някоя от тях... И не след дълго съзрях първата, другарчето също започна да прави знаци за други. Лелееее направо се побърках от радост - плувах с огромни красиви морски костенурки! Беше слабо казано невероятно, следващите часове не се отлепих от тях, следях някоя, после друга. Имаше две с липсващи крачета, те ми бяха любимите. Някои ми даваха да ги докосвам, погалих една по главата дори. Други бяха по-дистанцирани, но въпреки това приятелски настроени. Плуването с тези костенурки ми стана едно от най-хубавите преживявания изобщо. Имаше още едва няколко човека, които също плуваха наоколо, но като цяло бе много спокойно. Хората от яхтите си бяха хора от яхти - седящи цял ден на лодката и незаинтересовани от света наоколо. Изключенията са толкова малко, че направо се губят. Ние научихме, че основният интерес на хората с яхти е в кой ресторант ще ядат и какво ще поръчат. Това за тях е кеф, сравним с изкачването на всички хималайски върхове за запаления планинар. Тук поне имаме късмет, че Кърк не си пада по подобни ресторантски занимавки и предпочита да си готви.
След като с другарчето плувахме няколко часа с костенурките, решихме да отидем и до рифа Подкова, който бе от другата противоположна на лодката ни страна на острова. Това означаваше още плуване срещу течението. Доста се измъчихме и стигнахме до някъде, но не успяхме да достигнем рифа. Но дори и преди него видяхме още много костенурки, един огромен петнист скат и един по-малък кафяв, стотици видове шарени риби с различни размери, каквито никога не сме виждали преди... Беше толкова прекрасно, че после цяла нощ сънувах как плувам с костенурките и рибките. Върнахме се лесно на лодката - просто се пуснахме по течението и морето ни избута :) Нацелихме Фидлер и се хванахме за лодката, за щастие не продължихме да отплаваме нататък, щяхме да стигнем Юниън айлънд ако не се бяхме съпротивлявали на течението. На следващия ден реших, че трябва да се науча да плувам с плавници, за да мога да стигна до рифа (плавниците дават доста по-голяма скорост). Другарчето се бе предало, краката му бяха изранени от плавниците и не искаше да ги слага днес. Преди плуването до рифа обаче исках да отида до Барадел този път с фотоапарата, за да направя снимки на острова, игуаните и плажа. Катрин също искаше да види игуаните и да ги снима, затова решихме тя да отиде с кануто и с двата ни фотоапарата до брега, а аз да плувам до там. Така и направихме, с плавниците ми бе много по-лесно и стигнах за нула време до острова. Разходихме се по брега, има пътека по целия остров през гората, пълна с игуани. Снимахме на воля и после Катрин се прибра до лодката с кануто, а аз продължих да плувам към рифа с огромно вълнение. Този път успях да стигна след голяма борба с течението и следващите часове се радвах на изумително красиви корали и всякакви неизброимо много видове риби. Други хора се появиха няколко пъти, идваха с дингитата си, връзваха ги на мууринг и влизаха да се гмуркат за кратко, след което си заминаваха. Аз отново се чудех както и на Доминика - как е възможно да дойдеш за толкова малко време на едно от най-красивите места на света! По някое време другарчето се появи на кану, носеше ми бутилка вода, защото Катрин му казала, че ми се пие вода и обмислям връщане до лодката само за да пия вода. Отказах се от тази идея малко след като се разделихме с нея, защото реших, че няколко часа жажда си заслужават мъките за това, което ще видя под водата. Другарчето обаче така и така нямаше да влиза да плува, та решило да ми донесе вода да не се мъча. Трудно ми беше да пия вода докато съм в морето, но успях :) Вързахме кануто за един мууринг, за да не отплаваме докато пия и имах време да утоля жаждата си, след което другарчето си замина доста бързо с помощта на течението. Не му беше нужно да гребе особено много :) Върнах се на лодката по-късно следобед и измислих ново приключение, цял ден плуване не ми стигаше. Исках да пренеса апарата до другия остров Петит Бату, за да снимам и там. Катрин обаче нямаше намерение да ходи някъде отново, а аз не исках да вземам кануто и да нося отговорност за него, така че измислих да опаковам апарата в десетина торбички, след което да го сложа в големия буркан на другарчето и да го вържа с въженце и дърпам след себе си. Така и направих! Другарчето също изяви желание да дойде да види острова, въпреки че тук плуването бе по-кофти - лесно на отиване и трудно на връщане, защото островът бе на другата страна. Все пак се справихме с предизвикателството, излязохме на бреговете на Петит Бату, разопаковахме апарата и се разходихме по малкия остров. Съвсем близо, почти долепен бе и Петит Рамю, така че и него видяхме добре. На Петит Бату се качихме на хълмче с гледка към останалите острови, голяма красота! Цветът на водата на Тобаго кейс определено е уникален и несравним с други острови по Карибите. 
Следващата сутрин отплавахме много рано за Юниън айлънд, за да не плащаме нова такса за Тобаго кейс (по 10 карибски долара на ден на човек, за да си на котва там, а ние бяхме платили само за един ден вместо за два, защото бяхме казали на рейнджъра, че ще си тръгваме вечерта и не искахме да ни види, че не сме си тръгнали на другата сутрин.
Стигнахме рано на Юниън айлънд и хвърлихме котва в Чатъм бей. Ние с другарчето бяхме готови да слизаме на брега както обикновено, а всички други искаха да седят на лодката цял ден. Все пак свалиха дингито заради нас и Адина ни откара до брега. Този път си бяхме взели палатката и чувалите, за да нощуваме на брега и да не се връщаме на лодката. Уговорката бе да ни вземат от Чатъм бей рано следващата сутрин, така че дотогава бяхме свободни! И двамата с другарчето много се радвахме на свободата си, вече ни беше леко дотежал живота на лодката и търсехме всеки шанс да се измъкнем за глътка въздух на брега. Тръгнахме да разглеждаме острова пеша, беше доста по-голям от всички други, които посетихме, с изключение на Бекуа. Имаше няколко по-високи островърхи хълма, две главни селища Ащън и Клифтън, много плажове и гора. С другарчето се разделихме в Ащън, където то пое към Клифтън в търсене на интернет и храна, а аз тръгнах към горите в западния край на острова. Сбърках много обаче, че не си взех шише с вода, докато стигна до края на пътя и обиколя района, а после докато се върна пеш чак до Ащън и Клифтън, толкова ожаднях, че започна да ми става лошо. В нито една къща и нито един двор не видях чешма отвън, всичко бе толкова сухо и хората имаха от онези големи танкове за дъждовна вода. Натъкнах се на един кладенец, но нямаше с какво да се извади вода от него, явно не се ползваше. До Клифтън продължих да търся вода, накрая дори реших да проверя цената на минералната в магазина, защото вече наистина бях пред припадък от жажда. Беше скъпа и се отказах, реших да питам един местен дали някъде няма чешма. Той ме заведе до едно заведение, където до вратата имаше голяма туба с вода и чешмичка, излизаща от нея. Човекът ми наля чаша, после втора и като видя каква жажда ме мъчи, ме заведе до къщичката си на главната улица. Там си държеше кокосовите орехи, които продава на туристите. На мен обаче ми даде един безплатно, че дори ми го приготви за употреба с помощта на мачетето. Просветна ми след изпитите течности и вече нищо ми нямаше. Продължих си разходката като отидох до летището да проверя дали другарчето не е там. Нямаше го, но имаше чешми в тоалетните на летището и се напих още по-добре с вода. По-късно го открих на главната, забил нос в компютъра. Беше накупил хляб за вечеря и хапнахме добре. Тръгнахме да се връщаме към Чатъм, където смятахме да разпънем палатката, за да сме готови за лодката рано сутринта. Другарчето тръгна на стоп по пътя към Ащън, а аз пеша към соленото езеро, което остана последното непосетено от мен място на острова. За един ден много здраво ходене поразгледах горе-долу целия остров от всички страни и по всички пътища. Стигнах до Чатъм бей по-бързо, отколкото другарчето, въпреки че бях пеш, но докато го чаках заваля проливен дъжд и доста ме намокри, скрих се под дърветата, но те не бяха достатъчни да ме опазят. За късмет фотоапаратът остана сух. Другарчето се появи малко преди тъмно и тръгнахме да разпъваме палатката преди пак да е завалял дъжд. Видяхме страхотна сухоземна костенурка в тревата. Палатката ни бе на място с гледка към целия Чатъм бей, виждахме дори Фидлер от високо. Сутринта слязохме на плажа, скоро ни взеха на лодката и ни съобщиха, че ще се местим на котва в Клифтън бей, но ще останем още една нощ на острова. Докато плавахме към Клифтън бей, Кърк за първи път попита дали има желаещ да кара яхтата и аз веднага изявих голям мерак. Той ми показа набързо как най-общо се управлява и с голямо вълнение поех кормилото. Голямо забавление е да се кара яхта, а имайки предвид, че по принцип карането на всякакви возила ми се удава, смятах че и с яхтата ще е така. Изобщо не грешах и дори Кърк ме похвали. На мотор бе много по-лесно, отколкото на платна, но на следващия ден, когато плавахме към Кариаку, свикнах и с двете и не направих никаква издънка.
Следобеда всички слязоха на брега в Клифтън бей, така че аз намерих за най-хитро да остана на лодката, за да си получа така нужното лично пространство и спокойствие. Кърк, Катрин и другарчето се разходили до Фригет айлънд - нещо като полуостров, свързан с острова чрез някакви ръждиви метални конструкции. Адина пък седяла на интернет. На мен ми беше много добре на лодката докато нямаше никого, починах си от внимание и шум, а за да ги зарадвам като се върнат, им приготвих палачинки, които всички много харесаха.
Плаването до Кариаку бе безаварийно имайки предвид, че аз бях шофьор до някъде. Хвърлихме котва в залива на столицата Хилсбъро, където Кърк имаше среща с хората от една друга лодка, за да вземе някакви пари за динги и да ги занесе на негов приятел в Тринидад. Другата лодка бе уникално як стар датски скунър, чийто екипаж се състоеше от две ученички и тяхната учителка. Момичетата са на лодката по някаква програма за интегриране на младежи, зависими от наркотици. Изпращат ги на яхта на Карибите, имат си учителка, която им преподава, за да не изпускат от училище, имат капитан и още един помощник. Общо трима възрастни се грижат за тях, забранено им е да ходят сами където и да било, за да нямат шанс да посегнат към наркотиците отново. Живеят на яхтата и плават на кратки разстояния между островите. Програмата се водела успешна и имало много датски младежи, които участвали. Ние имахме възможност да се качим на лодката и да я разгледаме, беше много интересно да видим старовремски тип яхта на 70 години вече, хиляди пъти по-хубава е от всички сегашни.
Следобеда на Кариаку тръгнахме на разходка с Катрин и другарчето. Вървяхме заедно до някъде, после и тримата се разделихме, аз отидох на трейла до плажа Ансе Ла Рош, който бе много красив, след което продължих с пълна обиколка на тази източна част на острова и връщане до Хилсбъро по тъмно. Кариаку е известен със строителството на лодки, видях няколко дървени скелета на бъдещи лодки, докато минавах през едно село. Също така интересни корабокрушения и останки на карго корабчета покрай брега. Наслаждавах се и на гледка към съседните острови Петит Мартиник и Петит Сейнт Винсънт. Има и Петит Доминика, но той е просто обидно малък :) Кариаку е най-големия остров от островите на Гренада след самата Гренада. Досега бяхме из Гренадините, които са част от Сейнт Винсънт, а сега вече бяхме на  островите, принадлежащи на Гренада. Вечерта на лодката другите започнаха да коментират евентуално оставане на Кариаку за карнавала тук. По план трябваше да сме в Тринидад за тамошния карнавал и поради ред други причини, например предстоящите ремонти по лодката. Всички обаче бяха с вече промити мозъци, че Тринидад бил много опасен остров, щяли да ограбят лодката по време на карнавала и какви ли не други щуротии, които хората по горните острови им наливаха в главите по адрес на Тринидад. В крайна сметка моето мнение им повлия, след като Кърк ме попита какво мисля аз по въпроса. Размислиха и се върнаха към първоначалния план. Втория ден на Кариаку ни свалиха рано на брега, защото Адина и Катрин искаха да ползват интернет и така имах шанс да тръгна да обикалям останалата част от острова. Кариаку бе доста голям в сравнение с другите посетени от нас острови и доста ме озори да го извървя целия. Този път тръгнах в посока Тайръл бей, който е основния залив за котва на яхтите. На първия плаж покрай пътя видях корабокрушение на карго корабче и го разгледах отблизо. После отидох на Парадайз бийч, чиято вода бе толкова спокойна и вълшебно синя, че имаше доста плажуващи и къпещи се. Виждаше се отсрещния остров Санди айлънд, около който има риф за гмуркане и е защитена територия. Стопирах от Парадайз бийч към Тайръл бей, но на грешния път, който се оказа просто по-дълъг, а не съвсем грешен. Прекосих хълмовете преди залива, имаше гледки към всички околни островчета покрай брега. Тайръл бей бе пренаселен с яхти и нямаше много какво да се прави, така че продължих пак по пътя, този път правилния към Парадайз бийч и от там хванах стоп до разклона, наречен Шестте пътя. Там поех по един черен път, който извежда до източното крайбрежие на острова. Следващите около 2 часа вървях по черен път покрай брега, видях красиви скали, заливчета, места с панорамни гледки... Нямаше никакви къщи, коли и въобще признаци на цивилизация, беше прекрасно! По едно време стигнах първите къщи на някакво село и като погледнах колко е часа, разбрах, че трябва да се връщам, защото вече закъснявам. Имахме уговорка с другарчето да се чакаме в 17:00 на обичайното място в центъра на Хилсбъро. Тръгнах да изкачвам планината през средата на острова, за да изляза от другата страна, където е Хилсбъро. Най-високата точка се наричаше Топ хил, стигнах до нея след около час и набързо слязох от другата страна. И все пак закъснях доста, стигнах почти по тъмно. Водата ми отново бе свършила доста рано и едва вървях от жажда. Другарчето ме заведе в един магазин и си взех някакво студено безалкохолно, просветна ми след като го изпих. Жаждата много ме измъчи по тия острови, обикновено тръгвах с едно двулитрово шише, чието съдържание свършваше до към обяд и разчитах на пълненето му по пътя. Това обаче не е Доминика, по тия острови пукната чешма нямаше! Нито из Гренадините, нито в Кариаку ако не броим една чешма в Хирсбъро, от която напълних вода да си изпера гащите, но не беше особено вкусна за пиене. Голяма суша! Горите им са едни сухи и напечени, вали много рядко. Е, принципно е нормално, защото е сухия сезон, но липсата на чешми по улиците ме навежда на мисълта, че водата е дефицит по принцип. Преди да са се появили другите, с другарчето отидохме до един магазин да купим голяма кутия празни ДВД-та, за да си запиша снимките, както и на плажа да си изпера някои дрехи. По-късно вечерта останалите дойдоха на уреченото за среща място. Ние с другарчето се върнахме на лодката с Кърк и си легнахме да спим, а Катрин и Адина останаха на брега да пият бири. Върнаха се към полунощ, събудиха ни и всички колективно решиха, че ще тръгваме да плаваме до Гренада моментално. С двама леко пийнали членове на екипажа. Ние с другарчето загубихме ума и дума. Нищо не казахме и се примирихме със съсипания си сън. Всички на борда без нас явно бяха нощни птици. Кърк просто обожаваше да плава нощем. Аз не виждам никакъв кеф в това да плаваш по тъмно и да не видиш абсолютно нищо от околните острови, освен някакви светлини в далечината. Не се почувствах като да доброволствам за нощна смяна, а и имаше други желаещи, така че на практика продължих да си спя или поне да се опитвам. Последната смяна я пое другарчето и за първи път хвана морска болест и се оповръща. Причината - взирал се в монитора с данните, нормално като си концентрираш погледа върху нещо такова докато плаваш, много по-лесно развиваш морска болест. По време на смяната си на няколко пъти му се наложило да събуди Кърк, защото сме се отклонявали от курса и ха да се ударим в някой мъничък остров. Ех колко по-яко щеше да е ако бяхме плавали през деня... Така и не разбрах защо се бърза толкова да се пристигне, след като после до следобед се дреме на яхтата и никой нищо не прави. Същата история и на Гренада. Ние с другарчето тръпнехме в очакване някой най-сетне да ни свали на брега, бяхме решили, че ще къмпингуваме предстоящата нощ, защото по план имахме два дни в Гренада. Чак към 15:00 следобед най-после стъпихме на този прекрасен остров, който най-много искахме да посетим, защото някой ни бе казал, че е като Доминика. А на нас страшно ни липсва Доминика :( Вече толкова дни минаха откакто си тръгнахме и само за нея говорим, всичко с нея сравняваме и нищо не може да се доближи до нейната красота. Гренада стана първото място, което дълбоко ни развълнува след Доминика, ако не броим разбира се рифа и костенурките на Тобаго кейс. Слязохме от дингито на кея на столицата Сейнт Джордж, разходихме се малко по улиците на града, който не бе никак лош и бе разположен на хълмове, така че имаше чудесни гледки. Купих си нашивка със знамето на Гренада, което е толкова шарено и готино, че стана любимо на другарчето. Тръгнахме да стопираме към планините, първо решихме да посетим водопада Анандейл. Стопът вървеше както и в Доминика, планините бяха тъй живи, зелени и безкрайни като в Доминика, имаше чешми навсякъде по улиците в селата... Водопадът бе чуден, имаше такса вход, но ние отидохме в следработно време и нямаше никого. Другарчето заспа до водопада, докато аз се разходих по кратката пътечка наоколо, която бе направена с цел да покаже някои характерни за отглеждане в Гренада растения, нещо като мини ботаничска градина. Тръгнахме да стопираме към езерото Гранд Етанг - най-голямото кратерно езеро на Гренада. Там отново имаше такса за посещение, но ние хванахме пътя в тъмното, нямаше никого и спокойно се разположихме под една беседка на брега на езерото, за да останем сухи (валеше цяла нощ, климатът бе типично доминишки). На сутринта тръгнах да разглеждам околността като поех по пътеката за един връх недалеч, но едва направих 50 крачки от беседката и плисна проливен дъжд. Криенето в джунглата не помогна и бях вир вода като се върнах при другарчето. Всичко бе мокро, кално и потънало в мъгли. Така или иначе нямаше да се качваме до върха, защото имахме още само един ден до към 4 следобед да разгледаме целия остров, така че трябваше да бързаме. Тръгнаме по пътя към източния бряг, вървяхме доста, за да се насладим на зеленината на джунглата и не искахме да стопираме, но като напредна времето, вдигнахме палци. Взе ни пикап за източния бряг, вървяхме последните метри до плажа и поехме на север към езерото Антоан. Другарчето остана на една плантация с банани и си хапна добре, а аз отидох да видя и обиколя езерото. То не беше никак туристическо, така че нямаше събиращи такса за посещение. Долу покрай самото езеро имаше големи плантации банани и няколко крави. Следващата ни спирка бе Лийпърс хил - скалата, от която около 40 карибски индианци са се хвърлили, за да не попаднат в плен на французите, след като били сразени от тях в битка. Има паметник, разказващ историята. Разходихме се из селцето, хапнахме сиренки и продължихме да стопираме към западния бряг. Спряхме на красив плаж, преди да хванем дълъг стоп чак за Сейнт Джордж. И добре, че го хванахме, защото ние си мислехме да спираме на още поне няколко селца по пътя, а се оказа, че доста време е нужно да се стигне до столицата и щяхме много да закъснеем за срещата с Кърк. Все пак ни остана време за кратка разходка по уличките на Сейнт Джордж, след което отидохме на динги дока да чакаме нашето динги. Докато чакахме, другарчето тръгна да подрежда купищата банани, бредфрут и плантейн, които бяхме намерили и събрали през деня (и Гренада като Доминика е пълна с безплатна храна, за разлика от другите по-малки острови, където не намирахме нищо). По едно време си изпусна празната платнена торба във водата и тя тръгна да потъва :) Наложи му се да скочи във водата да я спасява, а е излишно да споменавам колко "чиста" е водата в морето край столицата. Кърк дойде вече по тъмно, прибра ни на борда и се зарадва като видя колко храна сме донесли. Предстоеше поредното нощно плаване, този път на голяма дистанция до Тринидад. Отначало морето бе неспокойно, скоростта ни висока и не беше никак приятно на лодката. За първи път имахме такова плаване, откакто бяхме тръгнали. Адина все повтаряше, че сме големи късметлии и плаването досега е било много приятно и спокойно. Сега обаче имаше повече вятър, който вдигаше скоростта и не беше особено приятно. Вълните ни блъскаха и на няколко пъти дори ме изпръскаха. Тази нощ отново Кърк пое първата смяна, след което Катрин продължи и прекара доста време будна, тя определено е добра в нощните смени. Адина пък хвана жестока морска болест и цяла нощ повръщаше. Аз дремех в кокпита и гледах много да не мърдам, за да не почна да повръщам. Не ми беше особено добре, но не клонях и към брутална морска болест като Адина. Другарчето се бе свило вътре на канапето и също се опитваше да не развие морска болест. Към малките часове на нощта вятърът намаля и плаването стана по-приятно. Другарчето и аз поехме последната сутрешна смяна, то седеше да гледа екрана и обстановката, а аз давах акъл в легнало положение дремейки. По едно време другарчето изпищя, че вижда Венецуела!!!!!! Скочих като че някой ме бе мушнал с нож в дупето, такава луда радост ме обзе!!! Другарчето веднага предложи да сменим курса докато капитана спи и да караме право към Венецуела! :) Тринидад също се виждаше отляво и ние бяхме по средата между двете. Имахме пълната власт над лодката и можехме да я превземем и закараме право във Венецуела. Лелееее какви порочни мисли ни минаха през главите!!! Принципно всички лодки бягат от венецуелските води като от чума, защото гъмжи от пирати, а аз точно тях търся, така че едно леко променяне на курса и щяхме да се озовем право при тях. Докато обсъждахме как ще реагират другите като се събудят във Венецуела, обградени от пирати, другарчето ми съобщи, че вижда голям кораб вляво от нас. Аз гледах на другата страна и нямаше как да го забележа, но като се обърнах направо се опулих. Огромен карго кораб ни наближаваше и според моя окомер щяхме да се сблъскаме след... няколко минути. Извиках на другарчето да буди Кърк, защото работата е много напечена! Докато Кърк стане и дойде, ние вече бяхме минали времето на сблъсъка, а големият кораб за късмет имаше будни хора на пост, които завиха и смениха посоката, точно преди да ни размажат като мухи. Другарчето доста се стресна от ситуацията и после цял ден ми напомняше за нея. Отначало корабът му се видял много далече, после като погледнал след няколко минути бил по-близо, но пак далеч, а накрая изведнъж дошъл много близо и ха да ни отнесе. Наближихме бреговете на Тринидад и силно се изненадахме колко високи, планински и скалисти са откъм тази северна страна. Бяхме очаквали островът да е равнинен и да няма планини. Минахме покрай много мънички острови, няколко по-големи и навлязохме в един красив фиорд на име Скотланд бей само колкото да го разгледаме от лодката. Продължихме към Чагарамас и точно преди да навлезем навърте в залива, аз видях делфини недалеч! Всички насочиха бинокли натам и също ги видяха. Идваха към нас доста бързо, бяха поне 5-6 ако не и повече. Един от тях бе розово-бял, всичките бяха доста по-едри, отколкото очаквахме. Дойдоха точно до нашата лодка и се заиграха с нас, скачаха и обикаляха около Фидлер, закачаха се и позираха за снимки. Няма да ви казвам как се побърках от радост!!!!!!!!!! Несравнимо и неописуемо е! Просто полудях, направо не знаех къде се намирам! Не можех да отлепя очи от тях...... По едно време се насочиха към друга лодка с хора на борда, която отплаваше в противоположната на нас посока. Гледах ги как се отдалечават и ми идеше да плача. Исках само да отида с тях и да живея под водата завинаги......
На Чагарамас трябваше да закараме яхтата на дока пред имиграционните. За първи път трябваше да я паркираме на док, сложихме всички фендери (защитни шамандури да не се блъска лодката в цимента на дока) и я вързахме с няколко въжета за сушата. Имиграционните не само бяха най-бавните от всички острови досега, но и изискваха не само капитана, а и целия екипаж да отиде при тях. На другите острови Кърк винаги ходеше сам да ни отписва и записва. На влизане имаше голяма табела на вратата с дрес-кода за посещение на имиграционните. Имаше 13 реда със забранени дрехи. Досега на всички острови аз бях единсвеният нелегален човек с камуфлажните си панталони. Тук обаче Кърк ме помоли да сложа други за пред маймуните от имиграционните, за да не ни създават проблеми и аз го послушах. В резултат на това аз бях единственият човек измежду нас, който се вписваше в дрес кода и беше легален :) Някои от другите забрани бяха: шапка (другарчето и Кърк), без обувки (Адина), къси шорти и потници (Катрин)... Е, за късмет никой вътре не им се заяде, но на мен ми беше смешно как всичките бяха в разрез с дрес-кода. Седяхме в стаичката часове, до нас дремеше една униформена жена, на която явно й се плащаше да е охрана, а цял ден седеше вътре на климатика, спеше на стола или гледаше телевизия. Егати работата :) Най-накрая ни обработиха паспортите и ни пуснаха да си отиваме. Изкарахме Фидлер на котва в залива и отидохме на марината за среща с приятеля на Кърк Джеймс, който беше донесъл от Щатите много нови части за ремонта на Фидлер, както и новата камера на Адина, която тя си поръчала след като пиратите в Бразилия й откраднали старата. Джеймс живее на лодката си в марината и също извършва ремонти по нея.
Следващите два дни прекарахме на карнавала с начало 4:00 сутринта :) За това ще разкажа в публикацията за карнавала.

Малко от историите на всеки член от екипажа:
Бащата на Кърк е искал да плава по света, но предишната им лодката е била много малка, поради което купили Фидлер и тръгнали двамата да плават из Югоизточна Азия. Тъй като бил възрастен обаче, по едно време решил, че плаването не е за него и се уморява много, поради което се прибрал в САЩ и казал на Кърк да докара лодката по-близо и да плават около Щатите. Кърк поостанал още малко в Азия, за да прави ремонти по яхтата, след което срещнал Адина, която си търсела лодка за Южна Африка (тя е от там, от Йоханесбург). Присъединила се на борда няколко дни преди да отплават, племенникът на Кърк Джеймс също бил на лодката по това време. Плавали са до ЮАР и Адина останала там да поработи. Към Кърк и Джеймс се присъединил друг екипаж - някакво момиче на име Хана и отплавали към Карибите. По пътя имали инцидент - ударили се в малка рибарска лодка, обърнали я, но хората не били ранени и всичко било на ред, нямало щети по Фидлер. Хана обаче страшно се притеснила, защото сблъсъкът станал по време на нейната смяна, въпреки че Кърк бил на палубата при нея и разговаряли. Тя напуснала лодката в Бразилия, а Кърк и Джеймс продължили към Карибите. Присъединила се приятелката на Кърк полякинята Ева, с която не успяхме да се запознаем, защото си бе отишла до Полша за два месеца. Адина пък след като се уморила да работи, си намерила друга лодка от ЮАР до Гуадалуп на Карибите. Точно тази лодка като стигнала Бразилия била похитена от пирати, които ги ограбили. Като стигнали Гуадалуп Адина разбрала, че Кърк е наблизо в Мартиник, той отишъл да я вземе и тръгнали да плават тримата с Ева. Повечето време прекарали на Мартиник и Сейнт Луча в работа по лодката, която постоянно изисква поддръжка. Веднъж отишли до Барбуда и Кърк не спря да разказва колко е красиво и спокойно там, как по плажа пясъкът е розов (показаха ни снимки и същинския пясък). Ева си заминала за Полша малко преди ние да се присъединим в Сейнт Луча, където Кърк, Ева и Адина прекарали последните месеци. Катрин също се присъедини към лодката, когато и ние. Тя прекосила океана с австралийски капитан и сина му на луксозен катамаран, а сега иска да разглежда Карибите и си търсеше лодка за където и да е, просто с идеята да види повече острови. След време смята да ходи в Уругвай да посети някакъв неин приятел. Тя остана с Кърк и Фидлер, след като Адина отплава за Панама, а ние останахме в Тринидад. Поеха към Мартиник да вземат Ева, която пристига със самолет на 10-ти април. Пропуснах да спомена, че Адина пътува навсякъде с Теди - огромен плюшен мечок, който бе единственият ми приятел на борда и когото много исках да й открадна, но уви, не успях :)
В заключение за плаването искам да бъде ясно, че капитан Кърк е най-добрият капитан на света и всички много го харесваме! Дори не бихме могли да мечтаем за по-добър капитан. Той толкова ни помогна като ни прекара до Тринидад, че ще сме му благодарни до края на живота си. Като човек е изключително мил и възпитан, много добронамерен и се държеше невероятно приятелски с нас. Изобщо нямахме чувство, че той командва, а ние изпълняваме. Бяхме повече като равни. Научи ни на неща, които никога не смятахме, че ще научим. Благодарение на него преживях двете най-прекрасни неща от пътуването досега - плуване с костенурки и близка среща с делфини! Също така осъзнах най-после, че плаването е социално занимание и изобщо не е за мен. Въобще животът на лодка е в състояние да ме убие или вкара в лудницата за броени дни. Имах огромен късмет, че пробвах с такъв чудесен капитан и екипаж и разбрах навреме, че никога повече не трябва да се качвам на яхта с други хора, ако ще и да са най-прекрасните. Всички проблеми в общуването категорично идваха от мен, не от тях. Нито Катрин, нито Адина са лоши хора, напротив - повечето от вас биха били страшно щастливи да са на една лодка с тях и Кърк. Просто за антисоциален човек, който е свикнал всичко да прави сам и живее в своя свят, притежавайки пълната свобода, мрази да работи в екип и дори да диша един въздух с други хора, е истински ад да е на лодка. Ако сте такива, плаването НЕ е за вас! Ако обаче се радвате на компания, споделяне и колективни забавления, ще се чувствате прекрасно на Фидлер. Кърк е просто златен капитан! А моят личен извод от цялото плаване е: да застанеш между Тери и СВОБОДАТА е като да застанеш между  хипопотам и водата - гарантирано ще бъдеш прегазен, смазан и унищожен :)

нашият временен дом Фидлер

кокпита - любимото ни място

гледка към носа, канутата

едната баня

капитанския стол :)

котвата се развали

айде на манджите!

Адина, Кърк и Катрин в кокпита

наближаваме Питоните

Теди чака обяда!

десетките подправки на Кърк

Адина и Катрин в дингито, на заден план е Фидлер

един ден на котвата се закачи торба цимент :)

плаваме!

по залез слънце на Мейру

пицааааа

фалафели и чапатита

нашенски мекици, всички ги харесаха много

Теди дреме на дивана :)

тук на котвата се закачи кофа!

капитан Кърк - най-добрият капитан на света!!!

на гости на датския скунър

реколтата ни от Гренада намери място на борда :)

Теди пиян :)

посрещачите ни в Тринидад!!!!

Бекуа

пак Бекуа

плаж на Бекуа

Адмиралите бей, Бекуа

Бекуа

напускаме Бекуа

снимката е от една книга, това са Тобаго кейс отвисоко

Мейру

Мейру

с гледка към Тобаго кейс

църквата с гледка към Тобаго кейс

гледката

игуаните изобилстват по островите

на Тобаго кейс

плажът на Барадел

водата е уникална!

Чатъм бей, Юниън айлънд

гледка от Юниън към Фригет айлънд

Юниън айлънд

Клифтън бей

Юниън айлънд

с гледка към Чатъм бей

Кариаку, Ансе ла Рош трейл

Кариаку, източни брегове с гледка към Петит Мартиник (вдясно) и Петит Сейнт Винсънт (вляво)

Хилсбъро, Кариаку

Парадайз бийч, Кариаку

в далечината се вижда Санди айлънд

Кариаку, източен бряг

плажа на Барадел, Тобаго кейс

Юниън айлънд

Moon hole на Бекуа

първа видяна костенурка

плаж на Мейру

плаж на Мейру

блатото на Мейру

гледка към Тобаго кейс

спящо куче на Мейру :))

плажът Салтуисъл, Мейру

Тобаго кейс и рифовете

под водата

Юниън айлънд

змия на Кариаку

Кариаку