Сейнт Луча - междинното звено


източният бряг


Както споделих в предната публикация, дните ни в Сейнт Луча не започнаха добре. След драмата с бананите, тръгнахме да търсим място за палатка извън столицата Кастрис. Поехме на север, тъй като от ферито ми се видя, че има някакви незастроени хълмове в тази посока. Като се занизаха едни магистрали, хиляди коли, огради и къщи... По едно време видяхме пощурял кон да бяга по магистралата, явно беше избягал от собственика си. Колите го виждаха отдалеч и намаляваха, добре че имаше светлини покрай пътя, за да могат да го видят. По-нататък собственикът се опитваше да си догони коня, яздейки друг кон по магистралата :) На по-късен етап установихме, че Сейнт Луча е може би единствения или един от малкото карибски острови, на които се отглеждат доста коне за езда. Вървяхме около 4 км, докато стигнахме плаж с малка гора, която бе силно замърсена от изхвърлени от местните боклуци. Все пак бе единственото подходящо място и можеше да няма друго такова нататък, така че разпънахме палатката там. На сутринта се върнахме в Кастрис да търсим карта на острова и посетихме инфо-центъра на круиз терминала. Имаше голям круизен кораб и терминалът бе претъпкан. Припомнихме си типичната зона за корабите, присъстваща на всичките острови нагоре. Все същите магазини, всичко оформено по същиян начин, дори групата, която свири музика на живо, свири все същото и изглежда по същия начин. А като си помисля, че има хора, които пътуват с кораба от остров на остров и не излизат цял ден от круиз терминала... Взехме карта на острова и се върнахме в центъра на града, отидохме до библиотеката да проверим дали има интернет и възможност за ползване на ток. Оказа се, че има и другарчето беше много доволно. За разлика от Доминика тук поне можехме спокойно да сме на интернет и ток на едно и също място. Към обяд си тръгнахме и докато се въртяхме около катедралата в центъра в опит да направя някоя читава снимка, ни заговори един младеж на име Ерик. Много се зарадвал, че вижда други бекпекъри и веднага дошъл да ни разпита кои сме и за какво се борим. Той е наполовина французин, наполовина колумбиец. Разказа ни историята си, вече година е на път, бил е в Сенегал и Мароко доста време, намерил си яхта от Сенегал до Кабо Верде, там също имал голям късмет и намерил втора яхта до Сейнт Луча. Целта му била да стигне до Колумбия, където семейството му има земи и той възнамерява евентуално да остане там. Разказа ни за прекосяването на океана, за морската болест и сподели, че ужасно мрази яхти. Вторият му капитан бил психопат, който стрелял с пистолет в морето и крещял непрекъснато, Ерик се страхувал за живота си на борда. Описа ни как по време на плаването непрекъснато го болял гърба, лодката постоянно люшкала и било много трудно да стогвиш нещо без да се изгориш и без да разлееш. Колкото и да не му е харесало плаването, сега е в същата позиция като нас и си търси лодка за Южна Америка. Обикалял вече няколко пъти марината в Родни бей, питал хората, но нищо. Той за разлика от нас няма нито палатка, нито дори спален чувал, та някакъв сириец се смилил над него и го подслонил. Много си допаднахме с Ерик, рядко намираме толкова много общи неща с други пътешественици. Той ни разведе из Кастрис и ни показа всички капанчета, където можеш да си купиш евтина местна храна. Колкото и да няма пари, може би е дори по-закъсал от нас, реши че ще ни черпи сладкиш и ни купи един вкусен кейк. Говорихме си до тъмно, ние пък го почерпихме хляб с олио за вечеря (класика, още от Доминика това ядем за засищане) и на него взе, че му хареса. Разделихме се без да имаме съмнение, че ще го видим отново. На излизане от града минахме през карго порта и питахме охраната за някакви кораби за Южна Америка или островите надолу. Казаха, че имало по принцип, но нямаха повече информация. Излязохме от столицата и стопирахме в тъмното в посока юг. Взе ни кола до Кул Дьо Сак (и тук има град със същото име като на Сейнт Мартин, имат и Маригот). Човекът ни остави в края на селото и началото на черен път, водещ нагоре към планината. Походихме малко и се установихме в нечия нива за през нощта. Имаше къщи наоколо, но се надявахме да не бъдем видяни. Станахме рано на сутринта и поехме към Маригот бей, за когото казват, че бил най-красивия залив в Сейнт Луча. В никакъв случай не мога да се съглася. Застроен и с лъскава марина, пълна с много гъзарски лодки, никак не може да се нарече най-красив, но вероятно е бил такъв преди да го съсипят. Продължихме все на юг към планините Голям и Малък Питон - най-голямата забележителност на острова. По пътя надолу минахме през бананови плантации и се нахранихме завидно добре. Последва голяма джунгла отстрани на пътя и установихме, че има и хубави места на острова, не е тотално съсипан. На стоп ни взе човек, пътуващ директно за Соуфриър и Питоните. По пътя минахме през живописни заливи със селца, имаше и реки, които обаче изглеждаха доста мръсни и не ставаха за къпане и пране. Гледката към величествените Питони ни връхлетя внезапно и онемяхме при вида на тези внушителни планини. Шофьорът спря на един вю-пойнт да направя снимки,голяма красота беше! Остави ни в градчето Соуфриър, което е в подножието на Малкия Питон. В Сейнт Луча всичко е със символа на Питоните. Като се почне от знамето на страната, та се стигне до най-популярната едноименна бира. Разходихме се по плажа на Соуфриър, намерихме душове и тоалетни в рибарския комплекс и мивки с корита, предназначени за публично пране. Имаше дори простор и множество хора, които си бяха изпрали дрехите и чакаха да изсъхнат. Другарчето реши, че и то ще се пере и къпе, така че го оставих при местните и отпраших нагоре към планината да посетя двете забележителности на района - водопад и ботанически градини. Доколкото знаех са платени, но обикновено успявам да се промъкна по такива места без да плащам. Не и този път, цялото нещо е оградено с мрежи и стени, така че не ми се занимаваше. Охраната седеше на изхода и пазеше да не би някой турист да влезе оттам и да не си плати на входа. Продължих нагоре по пътя към планината, качих се доста високо и шосето свърши, поех по малка пътека. Хората от околните къщи се изумяваха, че вървя пеша. Въобще всички навсякъде по този остров ни гледаха странно и винаги ни застрелваха с въпроса "Are you walking?!" (Вие вървите пеш?!) Изглежда никой тук не си падаше по ходенето и хвърляхме хората в шок и ужас. Местните вземат автобуса и за най-малките дистанции. По-заможните имат лъскави коли и не слизат от тях, а най-бедните разчитат на автобуса. Никой обаче не върви пеша.
След като другарчето бе готово с прането, а аз с разходката, поехме на юг към Вю Форт - втория по големина град. Не стигнахме същия ден, нощувахме в една горичка между селата, след като доста походихме, за да се махнем от несвършващите нижещи се покрай пътя къщи. Сутринта отидохме в село Чойсел, където пак в рибарския комплекс намерихме контакти да си заредим фотоапаратите и лаптопа. Местни лентяи часове наред седяха около нас и ни гледаха с любопитство. Имаше и душове с пералня наблизо, та този път аз отидох да се къпя и пера. По-късно стигнахме Вю Форт, другарчето остана на интернет, а аз отидох на разходка до най-хубавото място в града - планината с фара. Гледката от върха бе невероятна, виждаха се дори и Питоните. На изкачване ме видя една жена холандка, която живее на острова вече доста години и има училище за сърф и бар на Санди бийч до Вю Форт. Тя обикаляше с колата и кучето си наоколо и пожела да ме закара до горе, защото бе много притеснена, че е ужасно топло, а аз пердаша нагоре по пътя с голямата си раница. Не й отказах, защото явно и тя искаше да се качи горе, сподели че всеки ден се качва. На слизане пък се засякох с растамен, който носеше камуфлажни панталони. За първи път виждам друг освен мен да носи камуфлаж на Карибите, официално е абсолютно забранен на повечето острови и никой не смее да го носи, а и няма откъде да си го купят. Много често младежи по улиците ми казваха колко много харесват панталоните ми, явно си е престиж да имаш такива и много се харесват, защото са забранени.
Във Вю Форт докато чаках другарчето, ме заговориха двойка германци. Дошли на острова преди няколко месеца и планирали да стопират лодка до други острови, но не сполучили, никой не ги взел. освен това осиновили пет изоставени кученца и сега живеят на палатка с кученцата до някаква къща в село в подножието на Големия Питон, плащат малко на собственика и се опитват да намерят най-удобния начин да си пратят кучетата обратно в Германия. Ужасени са от отношението на хората към животните, споделиха, че местните ядат котки! Разменихме контакти, дадох им много инфо за Доминика в случай че по стечение на обстоятелствата се озоват там и се разбрахме да се видим пак ако идваме на палатка към Питоните.
Другарчето се появи в уреченото време, изрева колко гадни и груби били хората, как го обиждали на "бял", как някакъв дошъл да пикае точно до него докато седял на компютъра... До момента бяхме установили, че хората на острова не са от най-готините, но все пак далеч по-поносими от тези в Сейнт Мартин. Този остров бе нещо като междинното звено в развитието (или по-точно деградацията). Беше все още несравним с ужасния Сейнт Мартин, но не бе изобщо тъй запазен и чист както Доминика. Отидохме до плажа Санди бийч и вечеряхме там, след което по тъмно започнахме да стопираме нагоре по източния бряг. Взеха ни за кратка дистанция и тъкмо като започнахме да стопираме отново, ни заговори един младеж от селото. Покани ни да си разпънем палатката в неговия двор и с охота приехме. Той живее със съпругата си в малка дървена къща недалеч от пътя. Имат две страхотни кучета, с които моментално се сприятелих и учудих младежа, защото той твърдеше, че те не идват да контактуват с хора и не обичат да ги пипат. За вечеря ни приготвиха вкусни пуканки :) Той преди се е занимавал с дистрибуция на наркотици, но се е отказал, тъй като е много опасно и това е основния фактор за престъпност на острова. Тук тревата е "бял кахър", тук се ползва кокаин или по-точно крек (евтина версия на кокаина, прави хората много агресивни, беше разпространен и в Сейнт Мартин).
На сутринта си тръгнахме рано, пъхнахме благодарствена бележка под вратата на домакините и хванахме стоп за Микуд. Възнамерявахме да стигнем Кастрис и Родни бей същия ден, защото докато бяхме в Соуфриър получих имейл от българин каучсърфър, който към момента живее и работи на яхта в марината на Родни бей. Той пожела да запази анонимност, така че ще го наречем Христо. :) Снимки от лодката също няма да слагам, защото бяхме там малко нелегално, на него не му е разрешено да подслонява хора, докато собственика го няма. Пристигнахме на марината в Родни бей по някое време следобед. Той ни посрещна и настани, за първи път реално опознавахме такава яхта, разгледахме всичките кабини и шкафчета. Лодката е 40 фута или 12 метра дълга, има три кабини и общи помещения, оборудвана е с всичко. Купена чисто нова преди година-две и вече пълна с проблеми. Собственикът е новозеландец, дал я под наем на някакви англичани, които съвсем я съсипали с некомпетентността си. Работата на Христо е да оправи всичко, което може. Дошъл е няколко дни по-рано и още се ориентира в обстановката на острова, марината и самата лодка. Следващите дни прекарахме на лодката, другарчето ходеше на интернет в мола на Родни бей да си върши работата, аз два дни обикалях северната част на острова като вървях до отстрещния бряг и направих няколко хайка в района. Покрай плажа имаше страхотни панорамни гледки, ниски храстовидни горички, коне, кактуси... В най-северната част пък живеят най-богатите и има огромни къщи тип палати. Тук-там са изникнали луксозни хотели и резорти.
Животът на марината не бе скучен. Христо ни правеше страхотни палачинки, омлет и какви ли още не вкуснотии, аз изпържих плантейн една вечер, а другарчето сготви дашиин. Спяхме в кокпита и все така се чудехме защо хората спят вътре в яхтите си, при положение че най-якото нещо на кокпита е, че си навън, виждаш звездите, но ако вали не се мокриш, защото има навес. В палатката не виждаш звезди, така че кокпита е дори по-добър. На марината имаше душове и тоалетни, така че не можехме да се оплачем от липсата на нищо. Един ден аз написах и сложих бележка на таблото за съобщения, че си търсим лодка за на юг. Христо постоянно ни мотивираше и надъхваше да ходим да питаме хората по яхтите, но за нас това бе огромен ужас и сериозна психическа травма от Сейнт Мартин, така че до последно не питахме нито един човек. Гледахме обаче какво прави Ерик, той идваше всеки ден на марината и седеше на динги-дока. Питаше всички, които слязат на брега с дингитата си. Един ден дойде при мен и сподели, че е страшно отчаян, хората го гледали много лошо и му давали негативна енергия. Е, ние това го бяхме установили няколко месеца по-рано. Беше измислил нова тактика, за да не му се налага да пита. Нарисува си една голяма табела, че търси лодка и седна на динги дока с табелата отпред. Аз също поседях при него и ми беше много интересно да видя реакциите на хората. Повечето извръщаха глави на другата страна, някои се зачитаха и подсмихваха, други му пожелаваха успех. Тъй като той търсеше или лодка за Южна Америка или за Мартиник на север (трябваше му френски остров, за да си оправи болния зъб чрез някави осигуровки) хората нямаха никакво извинение да не го вземат, защото всички от тях отиваха или на север, или на юг. Вечер до късно дискутирахме философски теми или ходехме до хлебарницата в селото и Ерик ме черпеше по някоя сладка питка. Беше ми много благодарен за съветите, които му дадох по отношение на общуването с едно куче, с което той искаше да се сприятели, но не знаеше как, защото кучето е на синджир и той се страхуваше от него. Веднъж ми се похвали, че е успял и дори го е погалил. Много му беше интересно да му разказвам за комуникацията с животни и се радвам, че постигна успех с кучето. Един ден ми подари някаква билка от Сенегал, която била страшно полезна и пълна с витамини, та ако отидем да плаваме ще ни е много полезна ако нямаме свежа храна. Общо взето много си допаднахме с Ерик, един от малкото пътешественици, с които ми беше наистина интересно да разговарям за повече от един ден. На марината се запознахме и с Катрин - германка, прекосила океана с яхта с австралийски капитан, който бил толкова учтив и възпитан, че тя не можела да разбере дали не е желана повече на яхтата и да си тръгва, или пък все още може да остане на борда докато си намери друга яхта. Те с Христо се познаваха от друга марина на Канарите, където Катрин и капитана й са били преди прекосяването на океана, така че Катрин бе честа гостенка на нашата лодка и ни разказа преживелиците си по време на плаването.
Докато бяхме на лодката, за първи път откакто сме на път си купихме сирене :) Другарчето ме изненада страшно приятно като се върна вечерта с голяма кутия сирене Филаделфия. Не мога да опиша радостта си от това важно събитие, умирах за сирене!! Най-трудното нещо в пътуванията ми е да оцелявам без сирене и български зеленчуци. Така му се насладих на това сирене... както на нищо друго през последните месеци. В Сейнт Луча цените на храните като цяло бяха по-ниски от Доминика, затова можахме да си го позволим, въпреки че не се отрази добре на бюджета. Един ден ядохме и сладолед, както и шоколад за първи път, защото другарчето имаше повод за черпене и отвори джоба повече от обикновено :)
Последния ден на лодката се чух с нашите по скайп и си копирах снимките от картите си на компютъра на Христо, паметта ми бе почти пълна. Когато се прибере в България, той щеше да ги запише на дискове и да прати дисковете на нашите вкъщи. При мен също останаха карти пълни със снимки, никога не изневерявам на правилото да имам снимките поне на две места. За късмет по-нататък успях да ги запиша всичките на дискове и да ги пратя у дома.
Тръгнахме си от лодката с идеята да обикаляме острова надолу. Една нощ преспахме в гората до плажа на Родни бей, за да може другарчето да си довърши работата на интернет. Получихме имейл, гласящ "Покана за вечеря от вегетарианската лодка Фидлер". Страшно се зарадвахме, че капитан Кърк е видял бележката ми на марината и ни пише с покана за вечеря и евентуално може да ни вземе да плаваме с него на юг ако ни хареса. Много се развълнувахме, вечерята бе следващия ден, така че отидохме да спим на отсрещния бряг и да довършим прехода, който аз започнах предните дни без другарчето. Преспахме на плажа и след като се насладихме на красиви заливи и гледки, тръгнахме обратно към Родни бей. Изкъпахме се преди вечерята и оставихме раниците при Христо, защото Фидлер бе на котва и щяха да ни вземат с динги. Катрин също бе поканена, ние бяхме тримата вегетарианци, търсещи лодка и капитанът си търсеше точно вегетарианци за екипаж. В уговорения час дингито пристигна и южноафриканката Адина - единственият член на екипажа към момента, ни взе и закара на лодката. Още като видяхме Фидлер, се размечтахме това да е нашата спасителна лодка и да стигнем с нея до континента. Кърк всъщност отиваше до Тринидад, но това на практика означава, че сме спасени, защото Венецуела е на половин час с бърза лодка и се вижда от брега на Тринидад. Капитанът бе сготвил страхотна вечеря, показа ни лодката и си говорехме много до късно. На раздяла не каза нищо по въпроса дали ще ни вземе, а ние не искахме да сме нахални да питаме. Тръгнахме си и се опитахме да потиснем надеждата за евентуално отплаване, за да не се разочароваме после. Поехме към Кастрис и прекарахме деня в града, другарчето на интернет в библиотеката, аз на разходка в търсене на нашивка със знамето на острова. Тези на туристическия пазар бяха със завишени цени, но един местен ми показа малко китайско магазинче, където същите нашивки са на половин цена. Сдобих се с поредното флагче за раницата и отидох при другарчето да го видя какво прави. Получихме имейл от капитан Кърк, че ни взема с него и предлага да се настаним на лодката следващия ден вечерта и да отплаваме за Соуфриър и Питоните на другата сутрин, където да прекараме два дни и да пробваме да изкачим върховете. Полудяхме от радост, най-после успяхме!!!!! След толкова неуспешни опити и месеци време, най-накрая стопирахме лодка!!! Решихме, че още не сме разгледали добре източния бряг на острова и тръгнахме на нощен стоп към Микуд, откъдето започва дълъг пешеходен преход надолу по крайбрежието. Полицаи ни взеха на стоп и пристигнахме на плажа в селото късно, разпънахме палатката, поспахме и рано сутринта тръгнахме да правим прехода, защото същия ден трябваше да се върнем до Родни бей като преди това минем през Кастрис да напазаруваме храна и през душовете на марината да се окъпем. Преходът бе невероятен, вървяхме километри по пусти плажове с красиви реки, вливащи се в морето... Красота накъдето и да погледнеш. Към края на трейла излязохме на шосето и започнахме да стопираме към Кастрис. Там случайно срещнахме на улицата Лаура и Бен - двойка с лодка, с които поддържах връзка чрез каучсърфинг от много време и точно тези дни те щяха да пристигнат на острова след плаване от Сейнт Винсънт и да ни хостнат на лодката им. За съжаление обаче не успяхме да им отидем на гости, поради бързането за нашата нова лодка, така че се видяхме набързо и съжалихме, че нямаме повече време, защото те двамата определено бяха много готини и интересни. Дадох им препоръки какво да видят в Доминика, тъй като отиваха натам след Сейнт Луча.
Стигнахме марината в Родни бей час преди Адина да дойде да ни вземе с дингито. Имахме време за бърз душ поне. Катрин също бе готова и Христо я докара с другото динги, а ние се натоварихме с огромните си раници на дингито на Фидлер. Имаше кабина за екипажа на борда, но ние си оставихме там багажа и разбира се предпочетохме да спим в кокпита. Нито една нощ не спах вътре в никоя лодка, всичките нощи бях на палубата, или в кокпита, или на самата отворена палуба. Другарчето два пъти дремеше вътре на канапетата, другите нощи също бе навън. След като се настанихме ни обясниха как работи тоалетната с помпа, кое къде е и как се ползва. Още предния път като бяхме дошли за вечерята, лодката доста се люшкаше и двамата с другарчето усетихме признаци на морска болест, но не я развихме. Сега се чувствахме по същия начин, но отново устискахме. Хубавото е, че като спиш не ти е лошо. На сутринта Кърк ни посъветва да закусим и да вземем хапче против морска болест. Послушахме го за първото, но не и за второто. Аз мислех нищо да не ям преди плаването, но той ни каза, че трябва да се закуси и че на празен стомах е много по-голям шанса да ни стане лошо. Хапнахме и отплавахме. За първи път се возехме на яхта, беше страхотно като спуснахме платната и започнахме същинското плаване без двигател, само на платна. Гледахме и се опитвахме да се учим бързо. изминахме първите си 21,9 мили до Соуфриър за 4 часа. Нямахме и помен от морска болест, чувствахме се идеално. Пристигайки в залива между Питоните, ни посрещна рибарска лодка с местен, който искаше да ни "помогне" да се закачим на мууринга и съответно искаше пари затова. Кърк не искаше да си създава проблеми, затова се съгласи и му даде. Беше чувал много истории за грабежи на лодки точно на това място, докато хората са на брега, така че не искаше да си създава врагове сред местните. После пък мина рейнджъра, който събира еко-такса за парка (водите около Питоните са защитен морски парк). Следобедът прекарахме в гмуркане и разглеждане на рифовете и рибките под водата. Беше страхотно! На следащия ден всички тръгнахме към Големия Питон да видим дали ще можем да го изкачим. Трейлът минава през инфоцентър за туристи, откъдето се взема задължително гид и се плащат 30 карибски долара (1 американски е 2,5 карибски). Естествено никой от нас не искаше нито гид, нито да плаща, така че Кърк за щастие се отказа от идеята. Аз лично изобщо не желаех да се качвам на този връх, защото мразя да ходя на планина с други хора и щях да преживея най-ужасния си преход. Беше в мой интерес работата да се разсъхне. Вместо до върха отидохме до плажа в подножието на Големия Питон, след което се върнахме по друг път до лодката. Вечерта с другарчето направихме палачинки и всички много ги харесаха. На сутринта Кърк трябваше да отиде до Соуфриър за изходни печати от имиграционните и за да ни впише в екипажа. Отидохме с него и минахме покрай Малкия Питон, който е изключително стръмен и достъпен само за катерачи. За изкачването му няма нужда да се плаща и гидът не е задължителен, а Кърк е и катерач, така че можеше да се качи, но бързахме да отплаваме. В Соуфриър ние с другарчето напазарувахме още храна. Прибрахме се на лодката късния следобед и Кърк за пореден път сподели колко много обича да плава нощем. Беше решено - ще плаваме до Бекуа през нощта. Което реално означава цяла нощ. Щяхме да даваме смени, макар че той самият нямаше нищо против да е на смяна цяла нощ, но след като другарчето също изяви желание да будува и зяпа в пространството, капитанът отиде да спи. Преди това обаче имахме лек инцидент при отплаване - без да искаме прерязахме мууринга, на който бяхме закачени и за късмет рейнджъра точно минаваше да събира таксата от лодките и дойде до нас да си прибере мууринга. Каза, че сме вторите за деня, които са му съсипали муурингите :)
Така започна същинското ни плаване, пълно с много интересни и запомнящи се мигове, приключения, но за съжаление липсваха пиратите! 


Мартиник от водата

пак Мартиник




гледка към столицата

бедните квартали





в пристанището на Форт дьо Франс

Сейнт Луча, до порта


в центъра на Кастрис





кораб на круиз терминала





Маригот бей


Маригот бей отвисоко




Питоните и Соуфриър

Маригот бей


На преден план Малкия Питон, на заден Големия Питон



църквата в Соуфриър





Соуфриър




Диамантената река


Соуфриър






Вю Форт



гледка от върха на хълма до Вю Форт





двете кучета на домакините ни, в къщичката си за малко


кокосов кейк


на марината в Родни бей

Христо ни хранеше страхотно! :)

еххх карибски пирати!!!


Ерик

пържен плантейн

плажа на Родни бей


в далечината - Пиджеон рок (гълъбовата скала)

един от многото молове в Родни бей



източния бряг


готино лого, Ерик го прерисува в тетрадката си

първо сирене!!!!


източния бряг



коне и кактуси навсякъде


омлетът на Христо, да си оближеш пръстите! :)

шоколадои бонбони, почерпка от другарчето




първи сладолед!



плажове на източния бряг









църквата на Микуд


по трейла след Микуд








втори сладолед :))

Питоните отново, този път от водата




Соуфриър за втори път


в подножието на Питоните



Големия Питон

напушени местни в Кастрис :)

Маригот бей







плажът до Питоните


нашата яхта Фидлер




1 коментар:

Надежда Симеонова каза...

Тери, страхотни снимки си направила - голяма красота! Не мога да се нагледам! Кактусите с конете са уникално съчетание!!!