Йордания - вълшебните арабски земи

Петра!

Последният ми положителен спомен от престоя ми в Ливан, остава деня, прекаран сред руините и уличките на Тир. След като се сбогувам с Миладин на следващата сутрин, се отправям директно към границата със Сирия, горейки от нетърпение да напусна най-после Ливан! Стопът до Бейрут и след това до границата, ми осигурява поредната доза срещи със странни, очевидно недобронамерени субекти. Жалко... тъкмо започнах да свиквам с лошите около себе си и сега си тръгвам! Отказах се от първоначалните си планове да отида и в северната част на страната да се полюбувам на кедровите гори... огромния брой "мъртви души" по улиците ме наведе на мисълта, че дори 5 дни са много за тази страна. Видях достатъчно от Ливан, напред към Йордания!


С тези светли мисли се опитвам да избутам двучасовото ходене пеш през Бейрут... отново. Виждайки познатия баир след сградите в далечината, ме обзема радост - това е изхода от Бейрут към границата. Предния път, когато стопирах на този изход, отивах в Баалбек. Докато седя на припек и се моля някой нормален да спре и да ми спести яростните и злобни погледи, с които удостоявам повечето шофьори, си спомням за Али и неговото семейство, дали биха се зарадвали да ме видят отново... Но не - махам се от тук час по-скоро, няма да се отбивам никъде!
Гледайки отново познатия пейзаж - планините и долината Бекаа, си мисля, че едва ли някога ще се върна в Ливан. И все пак не мога да зная със сигурност, защото природата е много красива и вероятно в бъдеще ще се изкуша да посетя и други части на страната, отново преглъщайки неудобството да съм сред лоши хора и опитвайки се да запомня само добрите. Колкото и смесени да са спомените ми от тази страна, ще се опитам да запазя трайно единствено добрите.
В едно от последните градчета преди границата, попадам на огромно задръстване и няма никакъв смисъл да стопирам, затова тръгвам пеш. След доста време колите се раздвижват и до мен спира такси. Вътре освен шофьора се возят момче и момиче, шофьорът предлага да се кача безплатно и без да му мисля много, се качвам, границата не е далеч. След моето влизане в колата, между младежите и шофьора започва оживена дискусия на арабски и след има-няма километър, той вече започва да им крещи нещо. Спира колата, момичето ме побутва и ми казва на английски веднага да слизам заедно с тях. Не знам какво става, но решавам да се доверя, те изглеждат стъписани, а шофьорът, виждайки, че тръгвам да слизам, започва да ми дърпа раницата и да ми казва да остана. Кипвам до няма и къде! Иде ми да го ударя, но си издърпвам раницата от колата и се задоволявам с ругатня на български! Колата потегля, а младежите ми обясняват, че след като взел мен, искал да ги накара да слязат, за да остана само аз в колата и после вероятно да опита да ме окраде. Шокирам се. Иска ми се само да върна времето назад преди да сляза от колата и да го счупя от бой! Такъв здрав тупаник да му хвърля, че и майка му да не може да го познае! Агресията, такава каквато не вирее у много хора, обзема цялото ми същество. Чак след като прекрачвам сирийската граница, започвам да се успокоявам. На границата минавам бързо, след като казвам, че съм само транзит в Сирия. Този път наистина е така, поне не ми се налага да лъжа. Още напускайки Ливан, усещам положителната енергия навсякъде около мен. На стоп ме вземат двама много възпитани младежи до Дамаск и после още няколко стопа с прекрасни хора ме отвеждат чак до границата с Йордания. Вземам си кратко и мило "довиждане" със Сирия, защото чувствам, че категорично ще се върна тук и то неведнъж! Тръпна в очакване да разбера дали Йордания ще е повече като Сирия, или повече като Ливан. Имам леко притеснение относно втория вариант, но гледам да мисля положително.
На границата процедурите са доста, тъй като визата се получава на място, трябва да обменя пари и да попълвам формуляри. Докато приключи цялата бюрокрация, небето сериозно притъмнява. Успях! Стигнах за един цял ден от Тир до Йордания, прекосявайки две държави и две граници. Оттук насетне само един ферибот през Червено море ме дели от първата страна на африканския бряг - Египет. Но преди това нека се насладя максимално на арабската перла, в чиито земи навлизам сега...
Докато намеря тоалетна и вода на границата, тъмнината навън става непрогледна и тръгвам да вървя с надеждата да се отдалеча максимално от границата и да разпъна палатка на място с по-малко вятър. Съдбата обаче е решила друго и плановете ми не се осъществяват. Още след първите 200-300 метра чувам кола и вдигам палец. Хората веднага спират, изглеждат като типични бедуини с традиционните си бели дрехи, но тъй като не говорят английски, не можем да се разберем изобщо. Желанието им да ми помогнат по някакъв начин, е изписано на лицата им, затова и не се учудвам, когато единият остава да седи с мен, а другият тръгва нанякъде с колата явно с идеята да доведе преводач. И без да разбирам арабски предусещам намеренията им. Не зная за къде пътуват, но явно не далеч, защото колата се връща бързо и приятен младеж ме пита на английски какво правя на пътя в този късен час и къде изобщо отивам. Уверявайки го, че няма проблем и не съм в безизходица, му обяснявам перфектния си план да походя или помахам ако мине кола и после да разпъна палатката някъде по-далеч, само да не съм до самата границата. Младежът обяснява на другите двама какво е положението и се обръща към мен с предложение да гостувам в дома им, който е едва на няколко километра от тук встрани от главния път, в малкото селце Джабър. Приемам с охота, толкова ми е приятно, че така ме посрещат още първите мигове в тази нова за мен страна!
Колата ме отвежда право пред огромната къща на още по-огромното семейство. Поне двадесет човека от всички възрасти са се събрали на дворчето пред къщата, насядали върху ниски матраци или столове... Всички ме посрещат с огромно вълнение, усмивки, а хората от околните къщи също идват да ме огледат. Едва ли всеки ден имат посетители от чужди земи в това малко село, което дори не е на главния път и това напълно го лишава от потоците туристи, посещаващи страната. Настаняват ме на матрак и една от жените ми сервира чай. Младежът, който говори английски, ми представя всички по имена. Хората са толкова много, че колкото и да полагам усилия да запомня всички имена, не се справям дори с половината. Мъжът, седящ до мен на съседния матрак, говори перфектен английски и веднага започва да ме разпитва за положението в съседна Сирия. Забелязвам, че всички присъстващи живо ги вълнува този въпрос и той превежда на всеослушание всяка моя дума. Все повече хора от съседните къщи идват да ме поздравят, всички около мен са толкова усмихнати и позитивни, че не ми се иска тази вечер да свършва. По едно време едно от момичетата идва да ми каже, че са ми стоплили вода за баня и ме води да ми покаже къде е банята. Дава ми голям леген с топла вода и едно канче. Бързо свиквам да превръщам това съчетание в успешен и пълноценен душ, макар и все още да не подозирам, че този "африкански душ" ще е голям лукс за мен в самата Африка.
Говорим си до много късно, приятно ми е с всичките тези хора от различни възрасти, децата тичат наоколо и си просят от фалафелите, които домакините ми донасят специално за мен, след като ме разпитват подробно какво обичам да ям. А моят отговор е винаги един - фалафелиииии :) По всяко време, по много на куп, докато се пръсна от преяждане! Едно от хлапетата срамежливо си поисква един фалафел от моята чиния и страшно се радва като му давам три. Наяждам се до насита, атмосферата е толкова приятна, но все пак трябва и да се спи. Уверявам всички, че ще ми е добре в двора на палатка, но те са ме изпреварили и вече са подготвили за мен голяма стая в къщата с огромно легло. Опитвам се да оправдая желанието си да съм на вън, но какво пък, няма да ми навреди една нощ на истинско легло, а и домакините ми толкова настояват.
На сутринта за мен има огромна и уникално вкусна закуска!

наслада за всички сетива :)

на това му се вика "царски покои" :)

 
Настаняват ме във всекидневната, закусвам заедно с още няколко членове на семейството, останалите явно ги няма. Седим на възглавнички на пода, така и до ден днешен не мога да си обясня кой "умник" е измислил това "чудо" масата, при положение, че никому не е нужна, храненето на пода е милиони пъти по-приятно! След като ме питат дали приключих със закуската, подносът с остатъците бива изнесен от всекидневната. Дори и не подозирам това, което виждам по-късно, а именно останалите членове на семейството, хранещи се с моите остатъци. В шок съм! Става ми много мъчно и се замислям защо по дяволите тези хора дават на моя охранен европейски задник най-доброто и най-ценното от и без това скромната си трапеза, а те доизяждат остатъци, които в България биха хвърлили на кучетата или направо в коша за боклук. Ако знаех, че тези хора ще ядат моите огризки, нямаше да пипна храната. Но именно тогава щях да ги обидя непростимо. Усещам по начина, по който ме третират, че е огромно удоволствие за тях да имат гост от чужда страна и това сякаш смалява вината ми за изядената храна. На раздяла всички излизат на улицата да ми помахат с усмивка. Единият младеж ме кара с колата си до главния път, въпреки че обяснявам, че ще стигна пеш, не е далеч. Стопът през първия ми ден в Йордания е направо песен. Още снощи отговорът на въпроса ми (дали Йордания е повече като Сирия или повече като Ливан), се появи моментално на хоризонта, приюти ме, нахрани ме, третира ме като царска особа и ме убеди сега и завинаги - Йордания е точно като Сирия и няма нищичко общо с Ливан :) И макар хората в страната да не са много наясно, че стопът е стоп, а не такси и да си искат парички, все пак малко от тях те подминават като уточниш, че търсиш безплатен превоз. Не срещам особени трудности да стигна до Джераш - първата ми спирка в тази вълшебна страна. Последният шофьор е страшно симпатичен бедуин с бялата си дреха и червеното шалче, увито около главата. Пътуваме доста километри, но тъй като не говори английски, комуникацията е трудна. Чак накрая, преди да сляза от колата, разбирам, че човекът изобщо не отива в Джераш и вероятно не е отивал по-далеч от градчето, от което ме взе! Става ми адски гадно, че се е набутал с толкова разходи за бензин да ме кара до тук! Това никога не е била идеята ми за автостоп и чувствам огромна вина, когато някои шофьори правят такива жестове за мен. От една страна разбирам, че на тях им е приятно и не се чувстват ощетени, но от моя гледна точка това не е правилно. Когато пътувам на стоп, го правя с ясната идея, че не отнемам нищичко на човека, който ме е взел, не го вкарвам в разходи, не го ощетявам. Давам му само своята положителна енергия, усмивка, познание, интересен разговор, но не и пари. Това е което обичам най-много в стопа - чисто човешки отношения без материална полза, облага... без пресметливост, алчност... просто РАЗМЯНА на емоции, време, пространство... без нито една от двете страни да губи каквото и да било. В автостопа всички печелят, ощетени няма. Но при подобни жестове от страна на шофьорите, аз чувствам, че нещо в хармонията се разваля. Този човек сега е толкова щастлив да ме вози, приятно му е да пътува към Джераш в компанията на странен човек от чужда страна, но когато се прибере вкъщи, когато започнат сметките, когато види, че резервоара на колата му е празен... дали пък няма поне мъничко да му стане неприятно и да спре да си спомня с добро за мен... дали и друг път ще качи стопаджия?! Винаги ми е било приоритет номер едно да оставя такова впечатление у шофьорите, че не само да ме помнят с добро и с усмивка, но и все така да вземат стопаджии след мен, а ако не са вземали дотогава - да започнат да го правят....
Благодаря му десетки пъти преди да затворя вратата на колата и да се отправя към руините на Джераш. Атмосферата на града ме грабва моментално, много ми е приятно да се разхождам по хълмистите улички по път за древните римски руини. Тъй като не ми се плаща вход от 8 динара, а и руините се виждат перфектно отвън, решавам да направя пълна обиколка около металната ограда и да ги разгледам от всички страни. Накрая се оказва, че невероятно лесно се влиза и през парадния вход без билет, установявам това докато търся тоалетна на края на обиколката си и се оказва, че вече съм вътре и никой не ме е потърсил за билетче. Отказвам се пак да разглеждам в блъсканицата от туристи, обиколката покрай оградата бе най-доброто и със сигурност уникално изживяване, понякога си истински щастливец, че не можеш да си позволиш да платиш. :)

на входа е пълно с изкушения за туристи

След приятната обиколка около старините на града, се отправям към Мадаба - градът на мозайките. Сгушени в малките улички на симпатичното градче, се намират десетки магазинчета и ателиета за мозайки...

и тук е плъзнал туризмът...

ще ми се да можех да прочета какво пише...

На изхода на Мадаба дори без да вдигам палец, до мен спира кола. Двама мъже, които питат любезно къде отивам и след като чуват, че дестинацията ми съвпада с тяхната, предлагат да ме вземат. Тръгнали от сутринта с колата да разглеждат околността просто за отмора през уикенда, краят на плана им е да отидат до брега на морето и да се върнат в Мадаба по-късно. Предлагат да ме вземат и на обратно ако искам, но аз възнамерявам да спя на плажа на Мъртво море. По пътя решават да ми направят кратък тур в уникално красив и величествен каньон, който всички туристи и местни спират да видят. Отбиваме от главния път и хващаме тесен черен път все надолу, с гледка към огромните околни планини, лишени от всякаква растителност. Много е красиво и внушително!

 пътя, по който се спускаме

 
Като стигаме най-ниската част, спират колата и предлагат да ме снимат с моя апарат на фона на каньона. Радвам се, че са помислили дори и за това, определено стават за тур-гидове, аз много рядко се сещам да се снимам изобщо някъде, поради което нямам много снимки.
Пристигайки на Мъртво море, ме посреща вълшебен залез. Колата ме оставя на циментова площадка с маси и столове до самия каменист плаж. Веднага се отправям надолу към водата, първо топвам крака и оглеждам камъчетата под тях, целите побелели от солта. Мъртво море ме грабва моментално, макар да имам чувството, че съм на брега на голямо езеро и да виждам израелския бряг на една ръка разстояние... Ех, ако не бяха тези глупави граници, печати и проблеми между околните страни и Израел, нямаше да се замисля и него да посетя, но уви, няма да е този път.

сол!

Втората ми задача след топването на краката и снимането на залеза, е да се окъпя в морето и да проверя дали наистина снимките по енциклопедиите, изобразяващи човек, който чете вестник излегнат по гръб във водата и не потъва, са истински или не. :) Набързо разпъвам палатката на малко закътано местенце по каменистия плаж и се хвърлям с нетърпение във водата. Толкова е солено, че когато капка вода ми влиза в окото, ми иде да си го извадя, така ужасно щипе! Иначе безспорно не се потъва в това море! И можеш да се излежаваш колкото си искаш отгоре, но не можеш да плуваш, само лежането е постижимо, извършването на движения не е препоръчително :) Мисля, че всеки трябва да изживее това усещане да се плацикаш в солена кашичка, наречена море :))) Излизайки от водата осъзнавам НАЙ-СТРАШНОТО - нямам сладка вода да отмия солта! В този момент обаче не подозирам колко страшно е това!! По-късно, лежейки върху шалтето в палатката, не мога да спра да се чеша. Ужасът е пълен, още повече защото е толкова топло и задушно, че дори да лежиш върху шалтето си без дрехи и без чувал, задуха е пълен! А като добавим и солта, щипеща навсякъде по мен, съдбата (или по-скоро глупостта ми) ме дарява с една безсънна и извънредно "ненасладителна" нощ. На сутринта съм парцал! Всичко продължава да ме сърби и толкова ми се спи след цялата нощ мъки. Това безспорно е най-задушната и гореща нощ в живота ми. И все пак нищо не помрачава радостта ми да съм на това вълшебно място, макар и да си причиних дискомфорт поради несъобразителност да си набавя няколко шишета сладка вода за миене, освен тези за пиене.

като от приказка...

 

вълшебно е :)))

След като събирам палатката, се отправям по крайбрежието на морето, все надолу докато стигна отбивката за Карак. Возя се в багажника на пикап и се любувам не само на красивите пейзажи, но и на морския въздух. Слизам в Мазраа - градчето, където се отбива пътя за Карак. Двама мъже с малко детенце ме вземат директно за Карак. Пътят се вие по склоновете на планината, за да достигне най-високата си точка до самия замък. Панорамата от замъка е спираща дъха! След като си плащам долар и половина за вход, се отправям из тунелите, залите, малкия музей и панорамните площадки на древния замък Карак. Има доста туристи, група австралийци ме заговарят, тъй като раницата ми ги впечатлява, много се радват като им разказвам страхотните си впечатления от Бризбейн, откъдето са те.
Колкото и да умувам как и откъде може да се превземе този замък при бойни действия в моето време (разбирай Средновековието), не мога да му намеря слабо място! Ще устои както и да бъде атакуван, направен е съвършено добре на идеално място. Строен е от кръстоносците от времето на Латинското кралство в Йерусалим, които започват строежа му през 1140 г. и завършват през 1161 г. По-късно към началната сграда са добавени нови дълги укрепления, които го правят още по-непристъпен. Част от тези укрепления са запазени до днес.

музея в замъка

раницата ми е истински боец в един от многобройните тунели :)

Скитането из замъка ме връща в моя свят, така че излизането ми от него преминава от състояние "трудно" в "почти невъзможно". Часовете се нижат, успявам да се набутам във всяко тунелче и да докосна всеки камък, носещ белега на моето време. На изхода на замъка, пазачите се впечатляват сериозно от огромното количество прахоляк, с който са покрити краката ми  (придобит от тунелите на замъка) и ми показват голям бидон с вода, където мога да се измия. Възползвам се най-вече за да отмия солта от морето, не толкова заради прахоляка.
Отправям се из малките улички на Карак да търся интернет кафе. Оказва се, че такова мога да открия само с питане, защото са така добре скрити и няма никакви указателни табели...  Накрая се установявам в едно на втория етаж на една сграда и започвам да разглеждам що за каучсърфинг домакини има в Йордания. Сещам се за германката Уте, която ми бе на гости в Хасково преди няколко месеца и ми бе препоръчала непременно да отида при нейните хостове, така че отварям профила й и гледам кои прекрасни хора са я подслонили и са оставили толкова добри впечатления, че да ми ги препоръчва така силно. Оказва се, че единият от домакините й е в Мазраа, където бях няколко часа по-рано. Решавам да му пиша, макар да знам, че няма голям шанс да ми види съобщението от днес за днес, а утре вече кой знае къде ще съм. Обаче ме очаква изненада - докато пиша няколко имейла и едно съобщение на бедуина в Петра, който е подслонил Уте, хостът в Мазраа отговаря да заповядам още днес. Много се радвам, че ще гостувам на Уилем, този човек поне според профила му и според думите на Уте, е страшно интересен и много може да се научи от него. 
Бързо хващам стопа, взема ме семейство с две деца и ме оставят на автобусната спирка в Мазраа, където ме посреща приятел на Уилем. Мазраа е с размерите на селце, къщите нямат адреси и нямаше да се оправя толкова лесно с намирането на точната къща.

спътниците ми по седалка до Мазраа :)

На вратата на къщата ме очакват сестрата на Уилем и още един каучсърфър от Германия, който споделя, че отдавна е тук и е останал да работи като доброволец по проекта на Уилем в замяна на храна и подслон. Самият Уилем се е отдал на следобедна дрямка, тъй като освен всичко, с което активно се занимава, работи и като нощен пазач, за да финансира проектите си и да отглежда двете си деца.
Рядко се срещат толкова активни хора, които не спират да се занимават с нещо и да осъществяват мечтите си. Уилем е един от тях. Изглежда като човек, който спира само, за да си поеме дъх. По-късно идват дузина негови приятели, които му помагат в начинанието, а именно изграждане на градина с пермакултури, строеж на къща само от естествени материали и като цяло популяризиране на устойчивото развитие. Странно е, че в Йордания някой се занимава да мисли за подобни неща, те са доста по-характерни за Европа, където хората вече са унищожили връзката си с природата и естествения начин на живот. А Уилем не само е постигнал огромен успех, но и е привлякъл много свои приятели, които също мислят по въпросите за екологията, опазването на природата и устойчивото развитие. Построили са голяма къща от глина, която е страхотна изолация от летните жеги и в която смятат да организират много семинари и събирания с младежи от района. Градината също се развива по план и Уилем ми заръчва да пиша на Уте колко много напредък има откакто тя е заминала. Иска ми се и аз да остана на това място повечко време, да помогна повече от няколко заковани дъски по огромния навес, който строят за изолация на къщата си от летните жеги. Много се радвам, че има каучсърфъри, които идват и остават да помагат. Вечерята е страхотна, хапваме вкусен ориз, приготвен от жената на Уилем. А нощувката под звездите на покрива на къщата, не може да се сравни дори с петзвезден хотел! Освен фалафелите, другото ми най-любимо нещо в арабския свят, са къщите с плоски покриви, които са най-готиното място да затвориш очи и изпратиш поредния върховен ден! Обожавам Йордания :)))

кой каза, че нямало пълно щастие... :)