Мароко - началото на края



Едва след десетина минути вървене по пустинния път след границата, хващам стоп с камион. Шофьорът е много приятен, но разговор не става заради езиковата бариера. Километър след километър се наслаждавам на красотата на еднообразната, но вълшебна пустиня. Крайната дестинация на камиона е бензиностанция, където изглежда сякаш се строи нов град наоколо. Има хотел, интернет кафе, банка, ресторант... и някакви постройки, които вероятно ще се обитават в бъдеще. Интернетът е супер бърз в кафето, изненадвам се много. След като уведомявам всички вкъщи, че вече съм в Мароко, се отправям към пътя и стопа. Не вървя особено дълго и пак ме взема камион.

Преди тъмно стигаме някъде недалеч от Дакла и шофьорът спира, за да спи. Аз продължавам да вървя по пътя и ме взема кола за Дакла. Няма смисъл обаче да влизам в града по тъмно, затова слизам около 40 км преди него и успявам да намеря местенце на завет зад едно хълмче. Тази нощ, за разлика от предишната, успявам да разпъна палатката и макар леко да подухва на моето място, то е нищо в сравнение с вятъра няколко метра преди и след палатката. Вече трудно откривам място за палатка, трябва винаги да е в район с хълмове, което е нелека задача в равната Западна Сахара, трябва да вървя и проверявам вятъра на всеки метър с вдигнат във въздуха наплюнчен пръст. :) Малко по-силен от поносимия вятър и палатката ми става на чорба. Още една вледеняваща нощ, спя с всичките си дрехи и даже се покривам с празната си раница за още изолация. На сутринта ме радва разкошна гледка към океана в далечината и лунния пейзаж около мен.





Тръгвам към Дакла и не след дълго ме взема кола. Хората ме оставят в центъра и отделям час-два да се разходя наоколо. Градчето е симпатично, макар и доста лъскаво за африкански стандарти и сякаш повече ме тревожи, отколкото се чувствам комфортно. Някак си нямам навик да се разхождам в градчета, където малко хора ме заговарят и улиците са почти празни и чисти. Тук-там се срещат негри от Сенегал, които се мотаят без работа по паркове и градинки и зарибяват с кой знае какво. Заговарят ме няколко такива, но шестото чувство ми подсказва, че не са хора с особено добри намерения и не им обръщам внимание. По време на тази разходка в Дакла съзнавам колко болезнено вече ми липсва черна Африка и каква мъка ще изживявам следващите няколко месеца/години, докато отново се върна там. Така любимото ми Мароко започва да ми се струва хладно, скучно и безчувствено на фона на преживяното досега... Сякаш не е част от Африка, няма почти нищо африканско тук. Гадната мисъл от приближаването ми към Европа ме кара да се задавя докато преглъщам. Започвам не само да се депресирам, но и да се чувствам като пухче от глухарче, което се носи по вятъра към Европа без да може да се съпротивлява и няма вятър, който да го духне обратно към Африка. Вървейки към изхода на Дакла си купувам питки пресен хляб да убия мрачните мисли с ядене. Без да стопирам една кола спира до мен и собственик на къмпинг предлага да ме закара до изхода на Дакла. Кани ме на чай в къмпинга си и там се запознавам с трите му кучета, които ме навеждат на радостни мисли и прогонват мрачните - отивам си вкъщи при моя Робин!! Човекът е много приятен и гостоприемен, дава ми плодове за из път и ми пожелава успех в стопа.

Дакла покрай брега





паметник в името на мира по света

сенегалци ме поздравяват и искат да ги снимам :)



входът на града


След половин час ходене и два стопа, пак съм на главния път и продължавам все нагоре, към Лайон. Предишния път като бях в Западна Сахара, стигнах едва до Лайон, където имаше размирици и едва си издействах разрешение да вляза в града за два часа, полицаите не искаха да ме пускат. Тогава планирах и Дакла да посетя, но не успях заради проблемите, така че сега мисията бе изпълнена. Не стигам Лайон същия ден, цял ден стопявам огромните дистанции на пустинята сменяйки стоп след стоп. Едно нещо обединява всички стопове обаче - шофьорите са дружелюбни и гостоприемни, типични мароканци. Опитвам се да водя разговор на английско-арабско-френски и естествено успеваемостта ми е около 5%, но поне се разбираме относно най-важните неща. Много са щастливи като им изреждам всички посетени от мен марокански градове.

крайпътните обитатели, просто знак

а ето и оригиналът :)


Нощта преди да стигна Лайон спя между пясъчни дюни точно до пътя. Ветровито е както винаги и се опитвам да намеря поне мъничко завет. Палатката не се чупи за щастие, но през нощта почва да вали дъжд (пясъчна пустиня и дъжд?!? егати каръка съм!), а няма как да забия колчетата в пясъка, така че на сутринта имам локва в палатката. Събирам всичко мокро и пълно с полепнал пясък, няма как да чакам да съхне, защото няма и следа от слънце. Не мога да разбера какво е сбъркано с времето тук, нормално в тези месеци би трябвало да е топло и сухо през деня, а все пак е пустиня, така че би трябвало винаги да е така. Ниските нощни температури са нормални, но дъждът наистина ме изненадва много.

поредна нощувка в пустинята, тоя път придружена с дъжд
 
 Стигайки Лайон установявам, че този път няма много вълнения сред населението и е по-спокойно, нищо че градът отново е пълен с военни и техни бази. В Лайон със сигурност има повече военни, отколкото цивилни. Навсякъде хвърчат военни джипове, мотори, камиони... За щастие този път полицаите не създават проблеми и се разхождам спокойно из градчето, все още е рано сутрин и почти няма хора по улиците.










изходът на Лайон


пустинно мишле на края на града :)

ахх сладурчета отвсякъде :))
 
На изхода стигам до полицейския пост и имам много добри очаквания, това е същия пост, където през 2010 срещнах най-готините полицаи на света :) Чудя се дали ще са там или ще са ги сменили вече на друг пост. За жалост ги няма, но и колегите им са забавни и приятни, черпят ме сок и бисквити докато чакам да ме запишат и ме разпитват за пътуването из Африка. Тук вече почти всички полицаи говорят английски. После ми позволяват да стопирам до поста и хващам камион, пътуващ чак за Агадир. И отново - шофьорът е супер и пътуването цял ден върви чудесно, стопявам още стотици километри...

пътят почти влиза в океана

невероятно местенце, водата от океана влиза в тази дупка и образува кръгла пропаст





град Тан-Тан




По тъмно слизам след Гуелмим, в разкошните планини, където спах през 2010. Ех, спомени, спомени..... Тези планини са нещо като краят на Западна Сахара и пустинята отстъпва на по-разнообразен пейзаж. Покрити са с ниски дървета и едри кактуси. Докато вървя и търся място за палатка, постоянно се спъвам и бода на кактусите. Също както едно време :) Вятърът този път обаче е брутален, предният път си спомням, че нямаше никакъв вятър. Едва избирам място за палатката, където ми се струва, че духа по-слабо. Едва разпъвам палатката и решавам, че ще се боря за няколко часа сън. Последните нощи изобщо не спя добре, откакто влязох в Мавритания, нито една нощ не спах наистина нормално. Или имах едва няколко часа за спане, или беше адски студено, или вятърът правеше невъзможно разпъването на палатка.... започнах да страдам сериозно от безсъние и реших, че тази нощ трябва да се наспя каквото и да ми струва това... Е, цената в крайна сметка се оказва доста висока. До сутринта жесток вятър блъска по стените на палатката, студът ме измъчва и събужда постоянно, а на сутринта се оказвам в палатка с увиснали стени. Две рейки в горната част са се счупили и палатката ми е смачкана ужасяващо. Направо ми се плаче докато я гледам. Трудно се самонавивам да изляза от чувала, извън него е адски студ! Но вече е ден и трябва да тръгвам ако искам скоро евентуално да стигна до хоста си в Маракеш. Определено няма да е днес, но поне утре... Излизайки от палатката установявам, че вън е кучи студ и за пръв път откакто тръгнах на това пътуване, се налага да сложа ръкавици, за да не ми замръзнат ръцете, докато събирам багажа. Все ми се струваше тъпо да нося зимни ръкавици в Африка, но си повтарях, че след като не тежат, нека си седят в багажа ми, може пък като ида в някоя планина да ми потрябват. Добре, че послушах себе си и не ги изпратих обратно за България в някой от пакетите като ненужен багаж.

ужас :(

пейзажът обаче си го бива


И така, рано сутринта съм на пътя и хващам стоп с двама местни от малко село преди Тизнит. Толкова са щастливи да ме вземат, веднага ме канят у дома за закуска. Посреща ме многолюдно семейство, веднага се запознавам с всички един по един и се оказва, че една от сестрите на шофьора говори английски. Превежда на останалите всичко, което казвам. Майката е много щастлива, че в къщата има гост и сервира ядене след ядене. Закуската е разкошна, направо не намирам думи да изразя огромната си благодарност към тези хора. Толкова топлина, усмивки, положителна енергия... още от сутринта след цялата студена нощ, счупена палатка и отново нездрав сън... След закуска и разговори, шофьорът ме кара до Тизнит и там се разхождам из градчето. За първи път в Тизнит през 2010 ме отведе стоп с приятен младеж мароканец, живеещ в Италия и прибрал се за ваканция по родните места. Останах в апартамента на него и съквартиранта му, третираха ме като царска особа, развеждаха ме из града, приготвиха ми разкошна вечеря, а накрая и една чиния не ми дадоха да измия. Сега преживяването ми в Тизнит беше повече спомени, отколкото настояще, защото исках да се предвижа повече днес и да спра чак в Сауера, където отново да се удавя в спомени. На изхода на Тизнит хващам стоп за Агадир. Шофьорът отива едва в началото на града и от там почвам едно дъъъълго ходене :) Минавам паркчета, квартали, големи булеварди, огромни лъскави хотели, плажове и палми.... И накрая пак стопирам на същото място, както едно време.

местенцето за стоп е след табелите на тротоара вдясно :)

Агадир център

 Веднага ме вземат за кратка дистанция и се озовавам в сърфисткото градче. То си е все така същото, пълно с backpacker-и сърфисти на групички. В ниското е брегът на океана и се виждат дузина сърфисти в действие. Вниманието ми привличат и група козички, тършуващи усърдно в кофите за боклук.

сърфисткото градче

истински dumpster divers, трябваше да се присъединя :)
 
Веднага щом ме виждат да вървя с раница, няколко туристически пиявици ме преследват с оферти за хотели. Стопът в тази част вече става доста труден, защото не само е неделя, но има и някаква поредица от почивни дни в Мароко и всички коли са пълни със семейства почиващи. За щастие накрая ме вземат двойка французи с дете, не отиват никъде, а просто шофират в произволна посока, за да се наслаждават на живописния път. А пътят наистина е вълшебен, изкачва се нагоре в планините, от едната страна остават вълшебните брегове на Атлантическия океан, а от другата планините са покрити с маслинови горички. И така продължава до Сауера.

безкрайния Атлантик, от другата страна е Южна Америка, ще ми се да мога да плувам до там сега








Французите ме оставят в едно малко селце по пътя и от там тръгвам да вървя и стопирам едновременно. Взема ме много симпатичен бивш полицай, луд на тема музика от различни страни и народи. В колата му е рай за мен - музика нонстоп, от прекрасна по-прекрасна, обяснява ми произхода и изпълнителите на всяка песен, говорим си много за Мароко и мароканската музика. Човекът споделя, че има една седмица в годината, в която е напълно свободен от работа, семейство и всичко останало и използва тази седмица само за да шофира безцелно по пътищата на страната. Решил днес да се разходи до Сауера просто така, а е отседнал в хотел в Агадир. Смята да се връща натам вечерта, а карането му до Сауера е абсолютно безцелно. Любимото му занимание е да кара колата си нощем и да слуша музиката си. Споделя, че няма удоволствие на света, което да се сравнява с това. Изглежда като много интелигентен човек, очевидно заможен ако се съди по колата му. Като стигаме Сауера вече е залез и започва да се стъмнява. За втори път ми се случва да пристигна в този град по залез слънце! Човекът ме пита къде ще нощувам и му казвам, че ще разгледам за кратко града и като се уморя излизам да си разпъна палатката. Като бивш полицай главата му е пълна с ужасни сценарии и казва, че е много опасно и не може да ме остави така. Обяснявам му, че няма никакъв проблем, но и това не помага. Решава, че ще ме остави в къмпинг и колкото и да възразявам, той почва да ми се моли, че било за негово спокойствие не за мое, че не можел да спи спокойно ако ме остави така в града късно вечер. Казва, че има познат, който държи къмпинг в града и ще ме остави да спя там съвсем безплатно. Колкото и да не ми се иска, човекът наистина е притеснен и няма как - съгласявам се. Къмпингът е доста голям и пълен с туристи с каравани, а има и няколко палатки. Вземам си довиждане с човека и така това става първата ми нощувка в къмпинг в това пътуване. Разпъвам палатката, оставям багажа и тръгвам да се разходя из Сауера. Връщам се рано, защото ми се спи. Тази нощ най-после няма нито вятър, нито студ или дъжд, нито какъвто и да е друг дискомфорт. А палатката е горе-долу закрепена да изкара нощта без да се срути :) Спя прекрасно и на сутринта съм като нов човек.

сутрешна Сауера




Почвам стопа към Маракеш, вече отивам директно при хоста ми Джавад. Доста коли и камиони сменям, докато накрая ме вземат двойка мароканка и французин и ме оставят на няколко метра от мястото, където Джавад ще дойде да ме посрещне. Той не закъснява и след минути вече съм в апартамента им, той живее с още трима съквартиранти, всичките студенти. Най-хубавото нещо в тяхната сграда обаче безспорно е покрива и веднага се качваме да се любуваме на гледката. Вечерта всички се събират на вечеря, един от съквартирантите на Джавад приготвя разкошен тажин. В апартамента има неписани правила - всеки ден едно от момчетата върши всичката къщна работа и се редуват. Чистене, готвене... всичко, което има да се свърши. Докато един работи, всички други се забавляват и почиват и така всеки има ден, в който е дежурен. Схемата очевидно работи перфектно и никой не се оплаква. Всички ме приемат радушно и вечерта от 5 човека ставаме към 15. Носят се тарамбуки, китари и разбира се - много добро настроение. Студентският живот в Мароко вероятно повече би ми допаднал от българския, ако знаех какво представлява българския (за нищо на света не искам да зная обаче). Хубавото е, че всички дошли студенти са момчета и няма студентки тип уличници и разни простотии, така че компанията е приятна и няма грозни изяви. Всички се забавляват, смеят и свирят, но на мен към 22:00 клепачите ми почват да се залепят един за друг и се оттеглям да спя. Не че ще спя кой знае колко при всичкия шум, но поне музиката е разкошна и мога да я слушам докато очите ми си почиват. На сутринта се събуждам и стаята прилича на бойно поле :) Всеки грабнал по матрак и легнал в различни краища на стаята, измъквам се много тихо и излизам да разглеждам града. Другите явно ще спят до късно, така че няма смисъл да чакам да се събудят, за да изляза, Джавад ми бе дал ключ предния ден. Неговият квартал е на 40 минути пеш от центъра и медината, така че разходката по улиците на Маракеш е много приятна. Медината е разкошна, още с влизането си през една от портите, се загубвам съвсем доброволно и съзнателно, та това е най-готиното нещо, което може да се прави в една медина! Целият ден прекарвам по тесните сокаци, шарени пазарчета, езерото с рибките в градините Менара... Пълно е с туристи тук и цял ден никой не ме заговаря, аз съм просто най-обикновен бял човек, един от многото. Вече не съм в черна Африка и не привличам толкова много внимание. От една страна се радвам на тишината и спокойствието, но от друга се чувствам странно след толкова месеци в ролята на "мзуну", "фарандж", "йово" и т.н. имена, давани щедро на белия човек. Мароко е все тъй хубаво, разбира се леко поразвалено (разбирайте европеизирано) от последния път като бях тук, но все още става. Не случайно тази страна стана мой оазис за бягство и спасение от европейската пустиня. Толкова ми е достъпно и близо и не се искат никакви визи и пари, така че на практика по всяко време мога да идвам тук. След разходката се прибирам при Джавад, момчетата вече са се събрали и днес е ред на Джавад да готви тажин. Предлагам да му помогна, но не - на гостите не е позволено да работят. Предлагам поне да измия пода - тц и тук удрям на камък. Гостът е Бог. Толкова. На Боговете не им е позволено да работят, тяхната единствена работа е да са Богове. Цяла нощ купонът продължава, говорим си и те свирят до късно, а аз въпреки музиката успявам да спя горе-долу прилично и на сутринта с благодарност се разделям с чудесните ми домакини.

Джавад с неговия тажин, ммм вкусно!
почти готов

в медината на Маракеш

лелее колко изкушения :))



из цялата медина имаше протести и стачки този ден





изкуших се да си купя свеж портокалов сок за 50 стотинки/4 дирхама :)


тъжно :( мястото й е съвсем другаде, не на площада!








езерото в градините Менара

тук всеки може да храни рибите с хляб, скачат зрелищно




От Маракеш вече нищо не може да ме спре да стигна до Танжер още днес! С особена надъханост се отправям към изхода на града, нямам търпение вече да съм вкъщи при любимите същества! Стопове следват много, по едно време ме взема човек с кабрио и вятърът съвсем ми отвява мрачните мисли за предстоящото стопиране през негостоприемна Испания. Няма как - за да се прибера у дома, трябва да изстрадам злобните презрителни и дори укорителни погледи на братя испанци, за които стопаджия явно е равносилно на престъпник. След стопове с доста коли и камиони, които продължават цял ден, привечер подминавам Танжер без дори да влизам в града и продължавам право към порта. Последният ми стоп е кола за Испания и то за доста далеч нагоре в Испания - Мурсия. Бързо премислям и подреждам приоритетите си - ако продължа с колата към ферито, ще трябва да си платя билета, ако сляза на порта и отида на ТИР-паркинга, ще имам шанс да хвана камион и да мина безплатно. Обаче нормално това хващане на камион отнема поне 2-3 дни нонстоп седяне там и питане на шофьорите, защото едно на ръка, че никой не иска да ви вземе, второ - никой не говори английски и обясненията са ужасно трудни. И все пак накрая човек намира верния камион, но това отнема много време, каквото аз в момента точно не желая да прахосвам. Така че приоритетът ми е да стигна колкото се може по-бързо и по-далеч в Испания, за да съм колкото мога по-скоро у дома. Колата, която хващам, е шофирана от мароканец младеж, който работи в Мурсия и се връща от ваканция при семейството си. Много трудно комуникираме, но поне се опитвам с някоя френска дума и много английски. Той няма да взема ферибота от порт Танжер, а от порт Сеута, който е други 40 км след първия порт. В Сеута трябва да зареди бензин и да си купи нещо за ядене. Аз също умирам от глад, цял ден само стопирам и не спирам да хапна нищо. Той си поръчва сандвич в едно заведение и аз решавам, че искам сандвич. Обаче купуването на такъв се оказва мисия невъзможна. Продавачите не говорят английски, обяснявам им, че искам сандвич без риба и друго месо, само със салата, която в тяхното заведение не се продава отделно, а единствено като гарнитура към сандвич с месо или риба. По никакъв начин не приемат да ми продадат сандвич със салата, нямат дори цена за такъв и няма как да ми продадат. Въобще не разбират, че не искам месо, защото не ям такова и започват много да се чудят и да ми предлагат какво ли не друго. Отказвам се и излизам пред заведението да чакам шофьора, докато му приготвят храната и след малко продавачите ме викат. Дават ми голям сандвич и бутилка кока-кола. Питам дали е вегетариански, те не разбират въпроса и кимат утвърдително. Понечвам да платя и отказват пари, казват, че е безплатно. Почвам яко да се чудя какво става, но след малко, когато вече съм вън от заведението, загрявам цялата ситуация: никой от присъстващите в заведението няма и понятие що е то вегетарианец, шофьорът им е казал, че ме е взел на стоп и че нямам почти никакви пари (?!?), явно това е представата на хората за стопа, жалко за тях! След което тези от заведението са решили, че си поръчвам сандвич само с гарнитура, защото нормалният ще е по-скъп и с тоя окаян вид и пътувайки на стоп и нямайки пари, явно умирам от глад, поради което веднага ми подаряват храна с особено съжаление към мен в очите им, яко се усещаше! Отказват пари, когато предлагам, защото шофьорът им е казал, че нямам. Цялата ситуация е пълен цирк, аз се осъзнавам, когато вече е твърде късно, а и дори да се върна да обяснявам никой няма да ме разбере. По-големият цирк обаче е като отварям сандвича и от него се подава парче месо! Направо стомаха ми се обръща и съм до там с апетита и глада. Давам го на шофьора, който неразбиращо ме гледа и вече не ми издържат нервите, така че правя и невъзможното да му обясня що е то вегетарианец като започвам да имитирам всички селскостопански животни едно по едно и след всяка имитация му показвам жестове за ядене, придружени с едно "NO". Накрая все пак ме разбира и взема сандвича. Поне се наливам с отровната кока-кола, за да поема малко захар, съответно енергия и да изкарам предстоящата дълга безсънна нощ. Границата Мароко - Испания е преди порта на Сеута (Сеута е испанска). Моят спътник и шофьор много се страхува, че може да имам наркотици в багажа, затова преди границата слизам и минавам пеша. Чакам го от другата страна, така е по-добре и за двамата, на мен винаги ми е по-лесно да минавам граници пеш, а той е по-спокоен. На порт Сеута пристигаме 5 минути преди отплаване на ферито и по най-бързия начин купуваме билети и се качваме. На входа на ферито ни проверяват обстойно и са леко подозрителни към мен, шофьорът веднага бърза да каже, че ме е взел на стоп и не ме познава. Стават още по-подозрителни и ме карат да си отворя раницата. Поглеждат набързо и ни пускат. Ферито пътува 30-40 минути, седя на палубата и вятърът здраво духа. Мислите ми са толкова разпиляни, тъжни, мрачни, гадни... не мога по никакъв начин да се усмихна. Гледам как африканският бряг все повече се отдалечава и сякаш сърцето ми все повече се свива... Спомням си всички вълшебни мигове, лицата на толкова животни и хора, които оставям зад гърба си и ми е така тъжно и така ужасно, че за миг копнея просто да скоча в морето и да спре да ме боли... Прибирайки се у дома правя нещо, което едновременно е против волята ми, но и силно желая. Нонстоп съм в борба със себе си. Само си повтарям " ако бях", "ако беше", "ако можеше"..... и си мисля какво би било ако..... Не са много на брой моментите в живота ми, когато наистина се чувствам като отрепка, като боклук, парцал и мижитурка, като човек, който в момента не знае какво иска, нито пък как да го постигне и затова е достигнал дъното... Ако умът ми казваше "Европа", а сърцето "Африка", никога нямаше да бъда в дилема, но най-страшното е, когато сърцето казва две различни неща!!!! В този миг вече не съм физически в Африка, пътувам към континета, който най-искрено и силно мразя на този свят. За мен символ на всичкото зло, някога пръснало се по света и завладяло всяко кътче на планетата, Европа е мястото, където най-малко желая да бъда. Да гледам всеки ден презадоволени нещастници с огромни коли и къси души, консуматорско задръстено общество, което работи, за да има и има, за да страда, което е така манипулирано, че ситуацията изглежда повече смешна, отколкото тъжна... континента с огромните ужасяващи магистрали, избитите животни и изсечените гори, огромните лъскави сгради, лъжливите реклами, скапаните стоки, алчните загубени в материалните си стремежи хора, вечният глад за притежания, завистта, тормозът над всеки, който се опитва да е вън от системата или да се бори с нея, бюрокрацията, данъците, забраните, безумията, нелепостите, простотията, деградацията, липсата на морал, липсата на човечност........... олицетворение на всичко, което не трябва да бъде света. Не че ги няма тия неща и в Африка, европейците навсякъде са ги носили със себе си и са посадили корена на материализма дори сред най-дивото племе, но все още са в много по-малка степен и поне в рамките на моя живот може да се живее спокойно там.
Толкова ми е мъчно, толкова гадно и срамно и отвратително, че не мога да спра да плача, докато гледам светлинките на порт Сеута, но се опитвам да се владея, за да не изплаша шофьора на колата още повече, той явно стопаджии никога не е вземал и доста го е страх. Когато влизам в чакалнята на ферито и сядам до него, той ме пита на английски дали съм хипи. Става ми много смешно и се развеселявам за миг, успокоявам го, че не съм и не пуша нищо :) Явно това го е притеснявало най-много, защото от този миг нататък става много спокоен, а се оказва и че знае няколко думички на английски и поне мъничко комуникираме. През цялата нощ се опитвам да не заспивам и да разменяме по някоя реплика, докато той кара, за да не заспи и той. На сутринта сме в Мурсия, точно по изгрев слънце. Слизам на магистралата преди града и установявам, че място за стопиране няма, а ако стопирам на самата магистрала, скоро ще дойдат полицаите. Нямам голям избор къде да отида и след 5 минути ченгетата са там. Казвам им, че просто няма къде да се стопира безопасно там и ме вземат в патрулката да ме карат другаде. Оставят ме на един малък изход от града към магистралата и се започва моето стопиране в Испания... началото е много "обещаващо", вися на този изход 6 часа, стотици коли минават и хората ме гледат с особено презрение. Някакъв ненормалник седи от другата страна на пътя и проси пари от влизащите в Мурсия коли като почти скача на пътя пред тях и отнася много псувни... Добре, че поне си имам музика, за да издържа предстоящите дни емоционален дискомфорт... започва се Европата...


16 коментара:

Tery каза...

Хей хора, последният разказ от пътуването малко ще се позабави, защото вдругиден хващам пътя за Косово, Босна и Черна гора. Като свърша със следващия разказ, ще направя ретроспекция като пиша разказите за всичко пропуснато от Сирия до Египет, както и Занзибар. И друго - предлагам 25-ти октомври (може и 26-ти) среща в София. Обещах на много хора и ще е хубаво да се видим, който желае да дойде да пише тук или на мейла ми, ще сложа публикация тук за срещата като наближи. Място и час по ваш избор, само предпочитам ако е заведение, да не се сервира месо там. :) И ако е някъде по линията на трамвай 5, направо ще е идеално.

Поздравявам ви с две клипчета :)

http://www.youtube.com/watch?v=WtkDsvxUzWA&feature=youtu.be

http://www.youtube.com/watch?v=QwYnFkiDmKw&feature=youtu.be

Анонимен каза...

Тери едно питане.
Как успяваш да финансираш пътуванията си? Колкото и евтино да кара човек има разходи за визи, храна и прочие.

Tery каза...

Анонимен,
Този въпрос е повече за страница "финанси", но ще ти отговоря тук.
Принципно пътуванията си ги разделям на две категории: безплатни (навсякъде в Европа) и такива, за които трябват пари (извън Европа). Безспорно последното ми пътуване в Африка би всички рекорди по разходи (можеш да видиш колко и за какво похарчих на страница "финанси"). За това пътуване почнах да спестявам от средата на 2009 та чак до 2011. Тъй като за живота ми в България не са ми нужни почти никакви пари (разбирай не притежавам почти нищо, не си купувам нищо, храната ми е почти безплатна, за ток и вода заедно сметката винаги е под 10 лв, нуждите и желанията ми са сведени до абсолютния минимум, общо взето много ме радва да нямам нищо, това ми е разбирането за света :). Но при пътуванията нещата са по-сложни. Правилно споменаваш визите, те са безумно скъпи и много на брой. За тези две години спестявания (пари, събирани от всякакви дребни дейности, разбирай продаване на разни неща, услуги на познати и непознати, правене на уебсайтове и т.н.; нормална редовна работа за нищо на света не желая да работя) успях да събера немалка сума, която в последствие се оказа недостатъчна и накрая трябваше да прибегна до спонсорството на близки хора. Сега връщам дълга си с работа, тъй като не приемат пари. В това пътуване ме спонсорираха и няколко читатели на този блог, което също много помогна и определено се усети, защото като пътуваш така, дори 1 лев ти е от голямо значение. За по-предишното пътуване в Азия, Австралия и Нова Зеландия - то ми бе първото дълготрайно пътуване и допуснах доста грешки, за които си платих, но поради значително по-малкия брой визи, пътуването бе по-евтино. В Нова Зеландия реших да си намеря работа и се хванах два дни на сезонна - сортиране на череши и чрез каучсърфинг намерих втора работа за 6 дни - ремонт и почистване на огромна къща. Общо от двете изкарах повече от 400 долара. Да не говорим, че работата беше супер яка и ме срещна с невероятни хора. Нямах и никакви разходи, защото като бях на черешите, спях на палатка, а в къщата живеех докато работех и дори храна ми даваха. Временната работа докато пътуваш, е много готин начин да се изкарат джобни, но в Африка примерно не върви. Това го знаех от самото начало, затова не се и опитвах да търся. В страни, в които месечната заплата е 15 долара, то ще ми излезе златно да остана и да работя, при все това, че виза за 2 седмици ми е 100 долара :) Можеше да се намери работа в ЮАР и околните страни, но нещо не ме влечеше да търся при цялото напрежение за визи, граници, паспорт и т.н.
Пример за безплатни пътувания... Ето сега тръгвам за Косово, ще тръгна с 0 евро и ще си нося кутия вафли Боровец и пакет орехи за храна. Така спокойно мога да изкарам две седмици, поне толкова досега изкарвах из Скандинавия или Франция, Австрия и т.н. пътувания. До две-три седмици човек може да скита без пукната пара. Напоследък ми е мерак да се специализирам в един по-практичен метод за правене на пари по пътя - изработка на дрънкулки, бижута. Много пътешественици си изкарват немалко приход от това. А мисля, че за Южна и Северна Америка ще върви. Вече започнах да спестявам за това пътуване.
В заключение, според мен си зависи от човека как му е по-удобно да изкарва пари за път - да спестява преди да замине и да разчита изцяло на спестявания, или да тръгне с по-малко и да заработва по пътя. Още не мога да преценя кое е по-добро, но ми се струва, че комбинация от двете най ми допада. Така или иначе винаги гледай откъм пари за визи да си осигурен. Всичко останало е лесно постижимо, гладен няма да умреш на пътя, хората ще ти дават без въобще да им искаш, навсякъде са мили и ти помагат с каквото могат, особено в по-бедни държави.

feet relief каза...

Хей, Тери! :) Пак си хванала пътя! Благодарности за поредния чудесен пътепис, ти си истинско вдъхновение. Ще се радвам да прочета и за пътешествието ти в Косово и много съжалявам, че няма да мога да се запозная лично с теб през октомври. Заминавам за няколко месеца. Сърдечни поздрави! Кристина

nadejda каза...

Ето че си пак на път. Аз пък бях 10 дни в Родопите и сега ми е трудно да се върна към реалността в София.
Тери, записах си за 25/26 октомври. Още нямам представа колко ще съм заета тогава (и аз не работя на трудов договор), но като имам предвид отсега, ще отделя време. За мен няма никакво значение къде ще бъде срещата - Руски паметник, пл. Македония, Съдебната палата - това са все места по линията на 5-цата. Давам предложение само. Бих искала да те видя поне за малко, да те прегърна и да разменим няколко думи. Аз лично нямам нужда от заведение.:) Така че ако се организира някаква по-голяма среща, просто ще мина за малко да те видя, независимо къде е.

Unknown каза...

И мен ме пишете в срещата...не знам на коя спирка на петицата ще да е, но днес за пръв път минах на стоп през Хасково, даже стопирах на околовръстното. На връщане от Турция...Сетих се някак си за теб :) А ако ти имаш време може да дойдеш края на Септември на пълнолуние в Луково - друга среща на пътуващи(пътници:)

Tery каза...

I аm back :)) Поздрави на всички :)
Много интересно в тия страни, особено хората в Косово, природата в Черна гора и пълчищата туристи в Хърватска :) Получи се приятно и вълнуващо кратко пътешествие. В Европа повече просто не мога, може би само ако се забия в планините на Норвегия или по горите на Финландия, ще изкарам повече. :)

Кристина, пътепис непременно ще има, снимките вече са качени дори. Пътеписа след като си довърша Африка обаче, че да не става манджа с грозде тоя блог :))) А ти кога заминаваш и кога се връщаш? Ще измислим нещо преди или след срещата, пиши ми на теб кога ти е удобно.
Надежда, браво за Родопите :) Ще доуточним кога и къде да се видим, а едва ли ще има чак толкова много хора, така че ще може да си поговорим :) На мен също никакво заведение не ми трябва, но зная, че повечето такива срещи се организират на такива места, иначе имам идея за пейка-среща в Борисовата градина или друг парк, ще е готино си мисля :)
Гена, супер :) Радвам се, че си минал насам, въпреки че мен ме нямаше по това време. А каква ще е тази среща края на септември и по-точно кога? Моите планове за септември са земеделска работа, три дни пещери и планини (смятано от утре), земеделска работа, евентуално моренце за малко, земеделска работа, оправяне на проблеми с ВиК и пак земеделска работа, лютеницааааа :)) Абе общо взето мрачен и натоварен месец ще е. :) Та ако евентуално имам някакво странично време, може да мина, Луково е примамлива дестинация и нямам нужда от сериозни психо-упражнения, за да се накарам да дойда до там, както е със София :))
Между другото съвсем скоро си махам телефона, така че вече само по интернет ще можем да се уговаряме и уточняваме за срещата. Който ми има телефона да знае, че няма да работи занапред, да не се чудите защо. :)

Unknown каза...

Тери аз също предпочитам навън, в Борисовата да речем...но си зависи от теб според мен. Ако кажеш еди-кога-си в еди-колко-си часа на езерото с лилиите или нещо подобно всички ще откликнат. Няма да има недоволни. Срещата в Луково ще е по пълнолуние(28-29 Септември) и ще включва основен елемент реге музика и много разкази от различни очевидци и ръцепипци за различните места. Ще има и много вегетарианска храна : )

nadejda каза...

Аз Борисовата градина въобще не я познавам извътре (направо ме е срам да го кажа), но ако кажете да е там, обещавам да намеря и езерото с лилиите. :)))) За алтернатива добавям парка Заимов и Докторската градинка. Тери, ти ще кажеш къде ще ти е удобно. По пътя на петицата: съвсем близо до последната спирка зад Съдебната палата, на ул. Алабин срещу служебните входове на палатата има една гръцка сладкарница, казва се "Атина" - давам я като идея, в случай че е много студено, вали или нещо друго.
Много ще се радвам да видя и Гената.
Аз съм ваш верен читател и просто обикновен човек (докато вие за мен сте необикновени). Странно е чувството, че от прочетеното знам някои неща за вас - както читателят разбира как разсъждава писателят/философът по определин въпроси.

Тери, чакам с нетърпение продължението и края на африканския пътепис и вече отключи и любопитство ми са балканския.
Поздрави от мен!

Tery каза...

Гена, весело на срещата, за жалост трябва да я пропусна колкото и примамливо да звучи, поради сериозна заетост у Хасковско :(

Надежда, това езеро с лилиите като го спомена Гената и веднага се замислих къде беше, даже разрових из старите си снимки от Борисовата и се оказа, че зная точно къде е, а направих и снимкова справка в гугъл за потвърждение :) Това е въпросното езеро - http://www.panoramio.com/photo/15248671 има и един висок паметник близо до него, местенцето е супер, затова нека бъде 25 октомври на езерото с лилиите, примерно в 16:30, ако някой не го устройва часа и е на работа или нещо, може да го сложим 17:30 примерно. Ако е студено или вали ще се възползваме от предложението на Надежда за сладкарницата :)
Пътеписа ще си седна на д-то вече тия дни да пиша, че напоследък трудно се намира време за писане :) Сега почваме и лютеницата, "три дни сватба" дето се вика, абе не е за разправяне, пълен ужас е да имаш повече от една раница на гърба, не е живот това :))

Анонимен каза...

Xei,sladurcheta, obicham vi!

Unknown каза...

Привет Тери :)
Ние сме от Клуб на пътешестеника, който направихме преди месец и половина в центъра на София...може ли да ни пратиш един мейл...искаме да се запознаем с теб...от години следим какви ги вършиш...и ние обикаляхме напред назад...а сега направихме клуба, за да е сборен пункt за пътешественици...правим и презентации поне веднъж в седмицата и т.н.
Нашия мейл е: travellersclub.bg@gmail.com
За сега нямаме сайт, но фейсбука е доста активен:https://www.facebook.com/TravellersClubBulgaria

Tery каза...

Здравей Маргарита :) Поздравления за клуба и успех! :)) Ето ми го мейла - disney@mail.bg Във фейсбук не мога да ви посетя, защото го мразя и съответно не го ползвам, но по мейл може винаги да ми пишеш.

Анонимен каза...

Здравей Тери не се познаваме кълва инфо за Мавритания Сенегал З.Сахара,и случайно попаднах на блога ти .Беше ми много полезен.Радвам се на теб и на свободата която си си извоювала.(предполагам спадам към категорията алчни материално ориентирани индивиди на които основната цел в живота е да осерат и опикаят прородата около себе си). Отправям се на супер лоу кост обиколка с мотор надолу благодаря , пожелавам ти успех. Crazy Враца

Tery каза...

Здравей :) Радвам се, че информацията тук ти е била полезна :)) Благодаря, желая ти успех в пътуването (щом се отправяш на такова пътешествие едва ли изобщо се доближаваш до категорията хора, които описваш :)) Успех!!!

Екскурзии в Мароко каза...

Мароко е един друг свят.Представям си пясък, слънце и хора, които те гледат с усмивка без злоба и задни мисли.Струва ми се че хората,които живеят там водят един доста по спокоен живот и не се притесняват за малки глупости както сме ние. Хареса ми тази част където..." Моят спътник и шофьор много се страхува, че може да имам наркотици в багажа, затова преди границата слизам и минавам пеша. Чакам го от другата страна, така е по-добре и за двамата, на мен винаги ми е по-лесно да минавам граници пеш, а той е по-спокоен.....' така и двете страни сте доволни и аз да бях щях да мина пеша, тъкмо да усетя атмосферата по добре.