Европа - всички пътища водят към дома... или те отвеждат далеч от него



морето е добра утеха за тъжни пътешественици...


Да стопираш в Европа, особено в Испания, след 8 месеца стоп в Африка, е наистина уникално мрачно и гадно изживяване! Няма вътрешна настройка и толкова силна положителна енергия, която да притъпи усещането, че вече нищо не е както трябва. Като човек, който никога няма определени очаквания за стопа в дадена държава и най-много се наслаждава именно на чакането преди да хване стоп, определям това чакане в Испания като изключително ненасладително (знам, че няма такава дума в родния език, но не намирам толкова подходяща сред съществуващите). Нормално по време на едно такова чакане, получавам всякакви реакции от хората, минаващи покрай мен с колите си - някои се усмихват и ми правят знак, че са в друга посока или нямат място, други вдигат палец в знак, че ми пожелават успех, трети подминават със сериозен поглед и т.н., но не са много тези, които реагират негативно или с тотална апатия. Е, в Испания те са болшинството, получавам десетки подигравки, крясъци от прозорците на колите, размахани средни пръсти, а голяма част от шофьорите ме зяпат с особено натрапчиво отвращение. А имайки предвид, че 50% от шофьорите са жени, ситуацията става слабо казано СТРАШНА! Жените нормално ме гледат с особена погнуса, като минат покрай мен ме връхлита мощно кълбо негативна енергия. Нито са сериозни, нито усмихнати, а просто потресени, погнусени и отвратени от "жалкото" същество на пътя. Поне такива са жените в Испания, в България все още не са толкова много жените шофьори, така че нямам такъв злощастен опит и впечатления. Тъй като по принцип нямам способностите да разбирам и един процент от мислите, които обикновено се "въртят" в женските мозъци, просто приемам негативите за даденост и се правя, че испанките не съществуват, за да не се сдухвам още повече. Накрая дори стигам до момент, в който нацяло спирам да махам на коли с жени шофьори. Негативизмът се оказва близък приятел на дискриминацията...
 След 6-те часа висене на Мурсия обаче моите анти-женски впечатления леееекичко се променят в положителна насока - взема ме жена! При това на годините на майка ми и много свежа и готина. Вози ме 20 км до следващ изход към магистралата, където тя завива. Там не след дълго ме взема мъж с микробус за още двадесетина километра, където вече зациклям прилично и след няколко часа се отскубвам от мястото с нов стоп. Тази игра на "ще мина ли поне 100 км днес или няма" продължава до Валенсия, сменям стоп след стоп, чакам часове наред, но все пак преборвам дистанциите и привечер се озовавам право в града, за късмет шофьорът ме кара до подходящ изход в посока Барселона. Там сядам на плажа да релаксирам и да си оправя нервите от тъжния първи ден на европейска земя. Мисля си само за Африка, нито за вкъщи, нито за нищо друго, освен за това, което загубих щом се качих на проклетия ферибот. Толкова ми е тъжно, че даже нямам сили да се ядосвам. А днес веднъж ме взе и негър на стоп, така ми е мъчно за черните хора от черния континент, че едва сдържах сълзите си в колата. От този момент нататък сякаш заживях изцяло в спомени и настоящето нямаше никакво значение. 
Стопирайки на изхода на Валенсия почти по тъмно, ме вземат баща и дъщеря, очевидно чужденци в Испания и ме возят до друг вход към магистралата, където вече е тъмно и шансовете ми за нов стоп са никакви. Към полунощ се предавам и разпъвам палатката в една портокалова градина, надявайки се стопанинът да не дойде да си нагледа дръвчетата през нощта.

едно от многото места, на които стопирах доста време



палатката ми в портокаловата градина - вече в ужасяващо състояние!

 Ставам рано и до към 10:00 стопирам на този вход към магистралата, никой не спира. Все същите лоши погледи, все същото презрение. Накрая решавам да се пробвам по друг път и зарязвам магистралата.

а сега накъде???

 По стария път за Барселона поне може да се върви и пеша. Тръгвам да вървя и след няколко часа хващам кратък стоп за 5 км, после още един за 20 и така доста повече време вървя, отколкото се возя, което ме радва, защото ми напомня за Африка. Накрая стопирам без дори да се обръщам с лице към хората, просто вървя с вдигнат настрани палец. Мисля си, че и днес от Испания няма да изляза, нито пък утре... Обаче късметът е решил друго - спира ТИР с немска регистрация. Първо се чудя как може камион да спре в Испания, шансът си е направо нищожен, но като виждам немската регистрация, всичко ми става ясно. Шофьорът пътува за северна Германия и е изключително приятен човек! Ето идеалната възможност да си припомня немския, защото той не говори английски. Интересно се получава, защото установявам, че макар и много време да мисля преди да кажа едно изречение и да допускам много грешки, все пак успявам да си кажа всичко, което искам и разбирам добре, когато човекът говори. Не след дълго излизаме на магистралата, той минавал по стария път само за да си напазарува от един супермаркет, където е значително по-евтино, макар да е встрани от пътя му за Барселона. Само при мисълта, че ще изляза от Испания с този камион, ми се иска да заплача от радост! Не спирам да благодаря на човека, че ме е взел, същия ден успяваме да стигнем Франция и спираме да спим на голяма бензиностанция. Вали проливно и няма къде да разпъна палатката така, че да е устойчива на дъжд. Всичко е цимент и няма как да се забият колчета. Еххх Африка, Африка... където нямаше цимент, а тревичка и червена почва... Но поне имам късмет с камиона - не е заключен с катинари отзад и е почти празен откъм товар, така че шофьорът ми отваря ремаркето и се настанявам уютно между няколко купчини пакетирани дъски. Вътре е сухо и топло, така че си е направо идеално място за спане. Дъждът тропа по покрива, но спя добре и на сутринта отново сме на път.

испански магистрали



много изтрещели тоалетни има по Европата :)

на сутринта срещу нашия камион на паркинга се натъкнах на този шедьовър :))



Welcome to Europe :(

някъде из Франция...

лебеди до ресторанта на една бензиностанция



шофьорът, който ме измъкна от Испания и Франция и неговия камион :)


Успяваме да прекосим цяла Франция и вечерта сме на първата бензиностанция след границата с Германия. Там на шофьора му предстои дълга пауза, разделяме се с голяма благодарност от моя страна и заставам на изхода да махам за следващ стоп. Вече е късен следобед, почти вечер. На хоризонта се задават много дъждовни облаци, които по-рано подминахме, докато бях в камиона и дъждът навън бе наистина жесток. Надявам се да успея да му избягам, тази нощ не смятам да спирам да спя, ще стопирам транзитно до България. Докато съм на изхода на бензиностанцията и пиша табела с името на следващия град, наоколо се мотае шофьор на ТИР и се опитва да прочете какво пиша. Като вижда името на града, казва на глас сякаш на себе си "Да, ама в понеделник!" Облещвам очи и не вярвам на ушите си - българин! Не мога да се сдържа да отвърна на коментара му, затова казвам само едно "добър ден" и човекът се шокира още повече от мен :) Веднага идва на приказка, казвам му откъде идвам и не ми вярва изобщо, обяснява ми, че е виждал много от "тези с големите раници", но винаги били чужденци, не предполагал, че има и такива българи. Кани ме да си говорим в камиона, защото започва да роси дъждец, човекът умира за приказки, личи си, че много му се говори. За съжаление обаче отхвърлям поканата, защото трябва да стопирам и да се прибера вкъщи най-после. Като му казвам, че родителите ми ме чакат и не знаят къде съм, веднага ми дава телефона си да се обадя вкъщи. Отказвам, разбира се, като се има предвид колко е скъпо едно такова обаждане, но той изключително настоява. "Айде обади се де, поне една минута да ти чуят гласа, да е спокойна майка ти! Моля ти се заради мен се обади!" След тези думи вземам телефона с изпълнено с благодарност сърце и звъня вкъщи. Информирам ги къде съм, благодаря на шофьора и той се прибира в камиона, а аз започвам да стопирам. Камионите ще пътуват чак в понеделник, а сега е петък, през уикендите в Германия те не пътуват. Затова разчитам изцяло на шофьорите на леки коли, но за щастие стопът в Германия винаги е бил много добър за мен, хората са положително настроени и склонни да вземат стопаджии. Спират по ред няколко коли с много приятни хора, които спират само да ми се извинят, че отиват до следващото малко градче и просто няма смисъл да ме вземат, защото няма друга бензиностанция преди това градче. Толкова ми е приятно, че са така добри към мен, това ми е напълно достатъчно дори и изобщо да не ме вземат. Накрая един французин ме взема за Щутгарт, където вече по тъмно стопирам на друга бензиностанция с табела за Мюнхен. Спира ми кампер-ван с двама младежи, връщащи се от някакъв фестивал. Супер приятни са, знаят за каучсърфинг и ме канят да остана у тях в Мюнхен. Замислям се сериозно дали да не откажа, защото веднъж вляза ли в голям град, после половин ден ще излизам, но и те са стопаджии и ми казват, че недалеч от апартамента им е изходът в посока Австрия. Този факт натежава в полза на нощувката у тях и приемам с благодарност. Настаняват ме на нещо като втори етаж на апартамента, до който водят стълбички от всекидневната, апартаментчето е супер и си личи, че всичко е правено с много мерак. Те са студенти и само единият живее там, а другият е негов приятел, който живее в Регенсбург и също е със статут "каучсърфър" тази вечер.
На сутринта още рано съм на изхода. Там вече прокапва слаб дъжд, но това не ме демотивира, а напротив - трябва пак да се измъкна от него. Ако се намокря, ще мириша по-зле от мокро куче с всичките си не особено чисти дрехи. Вземат ме майка и дъщеря от Виетнам :) Толкова са готини и усмихнати, толкова свежи, че не ми се иска да слизам от колата! Момичето ме разпитва какво ли не за пътуването ми, майката не говори английски, затова й превежда и така си говорим през целия път. Отиват в Залцбург, а аз слизам на бензиностанция преди града. Толкова добре познавам вече тези маршрути в Европа, че дори бензиностанциите зная наизуст :) От там хващам стоп чак до Любляна, отново говорим немски с шофьора, той разказва, че пътува за Риека и от там по крайбрежието на Хърватска, където е яхтата му, на която нормално живее и планира да плава из Адриатическо море цяло лято. От толкова слушане и говорене обаче си пропускам последната бензиностанция и се налага да продължа с него в противоположна на моята посока - на запад към Италия вместо към Загреб. Идеята ми е да сляза на следващата бензиностанция и да мина по надлеза над магистралата, така че да се прехвърля на бензиностанция с трафик в моята посока. Вали страшен дъжд обаче и докато мина по надлеза, ставам вир вода. Отказвам се от стопа временно докато спре дъжда и се установявам пред входа на магазинчето. Наред с всички коли, спиращи да зареждат бензин, пристигат и двама много мокри мотористи, заприказваме се и с огромно любопитство слушат за Африка, след като получават отговор на въпроса си "откъде пътувам." Говорим си доста, канят ме в магазинчето да ме черпят топъл шоколад. Много добре ми се отразява шоколада в това хладно време, а след почивката си те продължават към Виена, въпреки дъжда. По едно време небесната вода затихва и облаците се разбягват, така че мога пак да изляза да махам.

красота в Алпите





шофьорът с яхтата :)

  Вече имам готова табела "Загреб" и успявам да хвана стоп до границата Словения-Хърватска. Там бързо минавам опашките от коли, митничарите ме питат откъде идвам и като чуват "Африка", първо се чудят и маят, а после ме насърчават да се прибирам по-бързо към дома :) За проверки на багаж и дума не може да става. Минавам цяла Хърватска с кола за Белград, но слизам на сръбската граница и стопирам с надежда да ме вземе някой за Ниш. Взема ме български тираджия - приказливият чичо Йончо. Пътуваме цяла нощ и нонстоп говорим, по-скоро той говори, а аз слушам и дремя, вече умората много ме тормози. Той разказва всякакви истории от пътищата, какви стопаджии е качвал, обсъждаме и моето африканско пътуване, докато на мен ми се насълзяват очите при всяка дума за Африка и си повтарям перифразираната от мен популярна народна поговорка: "Да би в Африка седяло, не би лошата Европа видяло!"
На сутринта спираме на бензиностанция някъде преди Ниш. Чичо Йончо ме черпи бюрек, тоест сръбска баничка и много добре ми се отразява топлата закуска, мисля си как ще се натъпча с топли банички като се прибера :)) На същата бензиностанция спира български микробус и докато седим отвън и ядем баничките, се заговаряме с шофьора. По някаква случайност става въпрос, че съм на стоп и се прибирам от Африка, а шофьорът на буса Иво пътува за Хасково :) Предлага ми да ме вземат, въпреки, че бусът е пълен с пътници, които си плащат за транспорта чак от Германия. Разделям се с благодарност с чичо Йончо и сядам на единственото свободно място в буса - до шофьора. Чудя се защо всички пътници са се натъпкали отзад, а най-удобното и широко място е празно. Но явно хората са още повече стадо, отколкото мога да си представя и се чувстват сигурни като са заедно гъз до гъз :) Сещам се за няколко случая, когато отивам на някое интересно събитие в България, примерно пещерен събор и си разпъвам палатката на огромна поляна, на която има място за стотици палатки. По-късно идва само една кола с хора с втора палатка и при цялата огромна поляна се навират на няколко метра от моята, при което аз изпадам в тотален ужас и трябва да събирам всичко и да се местя другаде. Що за ненормалници ще се радват да спят в палатка, при положение, че на метри от тях има други хора, които може цяла нощ да пият, да говорят, да се разхождат наоколо, да хъркат, да оригат и пърдят, да викат и т.н. Какъв е този болезнен стремеж за сигурност у това стадно животно, наречено човек...
Пътуването в буса е по-скоро напрегнато, шофьорът Иво споделя, че кара от Германия без да е спал последните 1-2 нощи и е страшно изморен. Пуши цигара след цигара и пие кафе след кафе, за да издържи буден. На границата се случва нещо интересно... Това е първата граница през последните дни, която минавам в кола, а не пеш. Така нещата изглеждат съвсем различно... Иначе дружелюбните митничари, които винаги се шегуват с мен, не ме проверяват и ме пускат бързо да минавам, този път са сложили маската на корупцията. Ама корупция, по-открита и свирепа от африканската. На първата проверка на паспортите две злобни женички се обръщат към шофьора: "И сега ще ви сваляме един по един ли или ще ни дадеш по нещо? Какво ни носиш от Германия?" Иво им дава по 10 лв, гледат с алчни очички и едва ни пускат да минаваме. На следващата проверка служителят е само един и Иво му дава 5 лв, при което той отказва да ни пусне да минем, настоява за повече. Получава 10 лв и минаваме. Всички тези пазарлъци са придружени със заплахи и отвратително отношение. За първи път виждам тази страна на митничарите на българско-сръбската граница. Всеки предишен път за мен те изглеждаха толкова безпроблемни и така леко и бързо минавах.
От цялата тази работа имаше и нещо положително за мен... за пръв път, макар и само за един миг, България ми заприлича на моята Африка и това така стопли сърцето ми! Просто още с влизането в страната се почувствах така добре, толкова се радвах на тази корупция, така благодарих, че българите все още не са станали безчувствени машинки като западноевропейците и колкото и да се опитват да ги променят и правят "европейци", истинското балканско поведение все още си е тук. Колкото и гнусно нещо да е корупцията, вече започнах да я виждам по-скоро в положителна светлина на фона на законите и наказанията на болното общество.
След още 250 км и едно спиране в селце до пътя за Велинград, където оставяме една пътничка, бусчето ме стоварва в Хасково и със свит стомах и сковано от притеснение и вълнение сърце извървявам последния километър до дома. Не мисля, че е по силите ми да опиша с думи емоциите си в тези последни мигове преди да отворя вратата и прекрача прага на моя дом, не знаейки какво ще заваря вкъщи, не знаейки дали нещата са същите и дали ще мога да се справя с най-голямото предизвикателство - да съм отново у дома след 8 месеца живот на пътя. Отново ще имам близките си до мен, съответно ще има на кого да разчитам и кого да обичам, но сякаш ще загубя едно от най-ценните неща в живота си: самотата и борбата във всеки един миг, шансът да се справя с всичко без чужда помощ, възможността да страдам, да уча от трудностите, да се развивам като индивид, който сам се ражда и сам ще умре. Това, което винаги ме е мотивирало да пътувам и е карало душата ми да лети, са именно трудностите, изпитанията, болката, страданията, опасностите и най-вече - моето самостоятелно справяне с тях. Именно тях ще запомня завинаги, именно те са ме научили на нещо ново. А спокойствието и сигурността убиват човешкия дух и помрачават ума...
Но радостта ми да видя и прегърна любимите същества отново, не може да се сравни с нищо на тоя свят! Отварям вратата на дома си и влизам в един нов-стар свят... свят, който толкова много обичам и ми е така скъп! Посрещат ме усмивки, сълзи, щастие... толкова е хубаво, че изглежда нереално! Сладко като масайско мляко след цял ден ходене в саваната, топло като пустинята на Судан в най-жежките си дни, усмихнато като африканско дете, получаващо празна пластмасова бутилка, несравнимо като разнообразието на Африка спрямо целия останал свят... 


много е странно усещането да се озовеш отново в любимата си стая :)

и в нея да те посрещне един крокодил с плячка в уста :))


Не се сещам за по-подходяща песен и видео, с които да завърша този разказ:




П.П.
Вече почти 5 месеца съм в България. Сякаш минаха като сън. Сърцето ми все така плаче за АФРИКА! Липсва ми много повече, отколкото някога предполагах. Всеки филм за Африка, който гледам сега, ме боде с нож в сърцето, всяка снимка, мисъл, спомен... като цяло ми е доста тъжно и ми липсват трудностите, липсва ми това да имам само раница на гърба си, да не зная дали ще имам достатъчно вода да оцелея още един ден, да се събудя отново на странно място, да вървя ли вървя докато обувките ми станат на парчета, да ме боли всичко след катастофата в Намибия и болката да ми напомня, че още дишам.... Даже гадните етиопски деца и техните камъни ми липсват, ако сега можех да се телепортирам там под дъжд от камъни, щях да скоча да ги прегърна и да им благодаря вместо да бягам от тях... Всичко ми липсва. На такива като мен няма угодия. Там плачех за любимите същества, сега съм при тях и плача за Африка.

Хората в България сякаш все повече не ми допадат. Намирам за изумителни множеството негативни качества, които е събрал в кесийката си българинът. Може би защото живея в България и може би ако живея в друга страна, хората ще са същите, а може би не... Не знам какво да мисля, но смятам, че българинът няма живот. Нито личен, нито никакъв. И все е недоволен, все мрънка и завижда, пука от злоба като гигантски балон, пълен със сапуница. :)) Тъжно. На мен обаче освен за Африка, за друго не ми е тъжно. А тя все си е там и ме чака, така че нищо не е загубено! И въпреки че докато не се върна там, няма да спре да ми е тъжно, ще продължавам да чакам онзи повик на вятъра, на далечните земи, на прашните пътища... докато един ден отново се събудя върху червената пръст на саваната с пресъхнало гърло, мръсни дрехи и неслизаща от лицето усмивка... този път обаче завинаги :)

4 коментара:

Гената каза...

Тери като чета последния абзац се върнах толкова надълбоко в саваната и джунглата, че вече не знам какво ще ме спре да се върна пак. И то скоро...Много добре обясняваш нещата и за българската действителност. Вместо да живеем като едно, искаме да разрушим и малкото единици, които има. Продължавай да правиш това, което знаеш най-добре.. : )
Светлина и Любов по пътя ти!

Tery каза...

Мерси много, Гена :) Трудно е човек да се върне към нещо, което не харесва и никога не е харесвал, след като вече е открил, че съществува нещо много по-добро. Но пък като знае, че по-доброто си е там и го чака, всичко става доста по-поносимо :)

Анонимен каза...

Slance ,iskam da te pokaja na moi priateli,zchtoto ti si moiat vatrechen sviat. Molia pichi mi na pochta emos.ctt@ abv.bg.

Tery каза...

Здравей, писах ти на мейла :)