Мароко - началото на края

Едва след десетина минути вървене по пустинния път след границата, хващам стоп с камион. Шофьорът е много приятен, но разговор не става заради езиковата бариера. Километър след километър се наслаждавам на красотата на еднообразната, но вълшебна пустиня. Крайната дестинация на камиона е бензиностанция, където изглежда сякаш се строи нов град наоколо. Има хотел, интернет кафе, банка, ресторант... и някакви постройки, които вероятно ще се обитават в бъдеще. Интернетът е супер бърз в кафето, изненадвам се много. След като уведомявам всички вкъщи, че вече съм в Мароко, се отправям към пътя и стопа. Не вървя особено дълго и пак ме взема камион.

Преди тъмно стигаме някъде недалеч от Дакла и шофьорът спира, за да спи. Аз продължавам да вървя по пътя и ме взема кола за Дакла. Няма смисъл обаче да влизам в града по тъмно, затова слизам около 40 км преди него и успявам да намеря местенце на завет зад едно хълмче. Тази нощ, за разлика от предишната, успявам да разпъна палатката и макар леко да подухва на моето място, то е нищо в сравнение с вятъра няколко метра преди и след палатката. Вече трудно откривам място за палатка, трябва винаги да е в район с хълмове, което е нелека задача в равната Западна Сахара, трябва да вървя и проверявам вятъра на всеки метър с вдигнат във въздуха наплюнчен пръст. :) Малко по-силен от поносимия вятър и палатката ми става на чорба. Още една вледеняваща нощ, спя с всичките си дрехи и даже се покривам с празната си раница за още изолация. На сутринта ме радва разкошна гледка към океана в далечината и лунния пейзаж около мен.

Тръгвам към Дакла и не след дълго ме взема кола. Хората ме оставят в центъра и отделям час-два да се разходя наоколо. Градчето е симпатично, макар и доста лъскаво за африкански стандарти и сякаш повече ме тревожи, отколкото се чувствам комфортно. Някак си нямам навик да се разхождам в градчета, където малко хора ме заговарят и улиците са почти празни и чисти. Тук-там се срещат негри от Сенегал, които се мотаят без работа по паркове и градинки и зарибяват с кой знае какво. Заговарят ме няколко такива, но шестото чувство ми подсказва, че не са хора с особено добри намерения и не им обръщам внимание. По време на тази разходка в Дакла съзнавам колко болезнено вече ми липсва черна Африка и каква мъка ще изживявам следващите няколко месеца/години, докато отново се върна там. Така любимото ми Мароко започва да ми се струва хладно, скучно и безчувствено на фона на преживяното досега... Сякаш не е част от Африка, няма почти нищо африканско тук. Гадната мисъл от приближаването ми към Европа ме кара да се задавя докато преглъщам. Започвам не само да се депресирам, но и да се чувствам като пухче от глухарче, което се носи по вятъра към Европа без да може да се съпротивлява и няма вятър, който да го духне обратно към Африка. Вървейки към изхода на Дакла си купувам питки пресен хляб да убия мрачните мисли с ядене. Без да стопирам една кола спира до мен и собственик на къмпинг предлага да ме закара до изхода на Дакла. Кани ме на чай в къмпинга си и там се запознавам с трите му кучета, които ме навеждат на радостни мисли и прогонват мрачните - отивам си вкъщи при моя Робин!! Човекът е много приятен и гостоприемен, дава ми плодове за из път и ми пожелава успех в стопа.

Дакла покрай брега

паметник в името на мира по света

сенегалци ме поздравяват и искат да ги снимам :)

входът на града

След половин час ходене и два стопа, пак съм на главния път и продължавам все нагоре, към Лайон. Предишния път като бях в Западна Сахара, стигнах едва до Лайон, където имаше размирици и едва си издействах разрешение да вляза в града за два часа, полицаите не искаха да ме пускат. Тогава планирах и Дакла да посетя, но не успях заради проблемите, така че сега мисията бе изпълнена. Не стигам Лайон същия ден, цял ден стопявам огромните дистанции на пустинята сменяйки стоп след стоп. Едно нещо обединява всички стопове обаче - шофьорите са дружелюбни и гостоприемни, типични мароканци. Опитвам се да водя разговор на английско-арабско-френски и естествено успеваемостта ми е около 5%, но поне се разбираме относно най-важните неща. Много са щастливи като им изреждам всички посетени от мен марокански градове.

крайпътните обитатели, просто знак

а ето и оригиналът :)

Нощта преди да стигна Лайон спя между пясъчни дюни точно до пътя. Ветровито е както винаги и се опитвам да намеря поне мъничко завет. Палатката не се чупи за щастие, но през нощта почва да вали дъжд (пясъчна пустиня и дъжд?!? егати каръка съм!), а няма как да забия колчетата в пясъка, така че на сутринта имам локва в палатката. Събирам всичко мокро и пълно с полепнал пясък, няма как да чакам да съхне, защото няма и следа от слънце. Не мога да разбера какво е сбъркано с времето тук, нормално в тези месеци би трябвало да е топло и сухо през деня, а все пак е пустиня, така че би трябвало винаги да е така. Ниските нощни температури са нормални, но дъждът наистина ме изненадва много.

поредна нощувка в пустинята, тоя път придружена с дъжд

 
 Стигайки Лайон установявам, че този път няма много вълнения сред населението и е по-спокойно, нищо че градът отново е пълен с военни и техни бази. В Лайон със сигурност има повече военни, отколкото цивилни. Навсякъде хвърчат военни джипове, мотори, камиони... За щастие този път полицаите не създават проблеми и се разхождам спокойно из градчето, все още е рано сутрин и почти няма хора по улиците.

изходът на Лайон

пустинно мишле на края на града :)

ахх сладурчета отвсякъде :))

 
На изхода стигам до полицейския пост и имам много добри очаквания, това е същия пост, където през 2010 срещнах най-готините полицаи на света :) Чудя се дали ще са там или ще са ги сменили вече на друг пост. За жалост ги няма, но и колегите им са забавни и приятни, черпят ме сок и бисквити докато чакам да ме запишат и ме разпитват за пътуването из Африка. Тук вече почти всички полицаи говорят английски. После ми позволяват да стопирам до поста и хващам камион, пътуващ чак за Агадир. И отново - шофьорът е супер и пътуването цял ден върви чудесно, стопявам още стотици километри...

пътят почти влиза в океана

невероятно местенце, водата от океана влиза в тази дупка и образува кръгла пропаст

град Тан-Тан

По тъмно слизам след Гуелмим, в разкошните планини, където спах през 2010. Ех, спомени, спомени..... Тези планини са нещо като краят на Западна Сахара и пустинята отстъпва на по-разнообразен пейзаж. Покрити са с ниски дървета и едри кактуси. Докато вървя и търся място за палатка, постоянно се спъвам и бода на кактусите. Също както едно време :) Вятърът този път обаче е брутален, предният път си спомням, че нямаше никакъв вятър. Едва избирам място за палатката, където ми се струва, че духа по-слабо. Едва разпъвам палатката и решавам, че ще се боря за няколко часа сън. Последните нощи изобщо не спя добре, откакто влязох в Мавритания, нито една нощ не спах наистина нормално. Или имах едва няколко часа за спане, или беше адски студено, или вятърът правеше невъзможно разпъването на палатка.... започнах да страдам сериозно от безсъние и реших, че тази нощ трябва да се наспя каквото и да ми струва това... Е, цената в крайна сметка се оказва доста висока. До сутринта жесток вятър блъска по стените на палатката, студът ме измъчва и събужда постоянно, а на сутринта се оказвам в палатка с увиснали стени. Две рейки в горната част са се счупили и палатката ми е смачкана ужасяващо. Направо ми се плаче докато я гледам. Трудно се самонавивам да изляза от чувала, извън него е адски студ! Но вече е ден и трябва да тръгвам ако искам скоро евентуално да стигна до хоста си в Маракеш. Определено няма да е днес, но поне утре... Излизайки от палатката установявам, че вън е кучи студ и за пръв път откакто тръгнах на това пътуване, се налага да сложа ръкавици, за да не ми замръзнат ръцете, докато събирам багажа. Все ми се струваше тъпо да нося зимни ръкавици в Африка, но си повтарях, че след като не тежат, нека си седят в багажа ми, може пък като ида в някоя планина да ми потрябват. Добре, че послушах себе си и не ги изпратих обратно за България в някой от пакетите като ненужен багаж.

ужас :(

пейзажът обаче си го бива

И така, рано сутринта съм на пътя и хващам стоп с двама местни от малко село преди Тизнит. Толкова са щастливи да ме вземат, веднага ме канят у дома за закуска. Посреща ме многолюдно семейство, веднага се запознавам с всички един по един и се оказва, че една от сестрите на шофьора говори английски. Превежда на останалите всичко, което казвам. Майката е много щастлива, че в къщата има гост и сервира ядене след ядене. Закуската е разкошна, направо не намирам думи да изразя огромната си благодарност към тези хора. Толкова топлина, усмивки, положителна енергия... още от сутринта след цялата студена нощ, счупена палатка и отново нездрав сън... След закуска и разговори, шофьорът ме кара до Тизнит и там се разхождам из градчето. За първи път в Тизнит през 2010 ме отведе стоп с приятен младеж мароканец, живеещ в Италия и прибрал се за ваканция по родните места. Останах в апартамента на него и съквартиранта му, третираха ме като царска особа, развеждаха ме из града, приготвиха ми разкошна вечеря, а накрая и една чиния не ми дадоха да измия. Сега преживяването ми в Тизнит беше повече спомени, отколкото настояще, защото исках да се предвижа повече днес и да спра чак в Сауера, където отново да се удавя в спомени. На изхода на Тизнит хващам стоп за Агадир. Шофьорът отива едва в началото на града и от там почвам едно дъъъълго ходене :) Минавам паркчета, квартали, големи булеварди, огромни лъскави хотели, плажове и палми.... И накрая пак стопирам на същото място, както едно време.

местенцето за стоп е след табелите на тротоара вдясно :)

Агадир център

 Веднага ме вземат за кратка дистанция и се озовавам в сърфисткото градче. То си е все така същото, пълно с backpacker-и сърфисти на групички. В ниското е брегът на океана и се виждат дузина сърфисти в действие. Вниманието ми привличат и група козички, тършуващи усърдно в кофите за боклук.

сърфисткото градче

истински dumpster divers, трябваше да се присъединя :)

 
Веднага щом ме виждат да вървя с раница, няколко туристически пиявици ме преследват с оферти за хотели. Стопът в тази част вече става доста труден, защото не само е неделя, но има и някаква поредица от почивни дни в Мароко и всички коли са пълни със семейства почиващи. За щастие накрая ме вземат двойка французи с дете, не отиват никъде, а просто шофират в произволна посока, за да се наслаждават на живописния път. А пътят наистина е вълшебен, изкачва се нагоре в планините, от едната страна остават вълшебните брегове на Атлантическия океан, а от другата планините са покрити с маслинови горички. И така продължава до Сауера.

безкрайния Атлантик, от другата страна е Южна Америка, ще ми се да мога да плувам до там сега

Французите ме оставят в едно малко селце по пътя и от там тръгвам да вървя и стопирам едновременно. Взема ме много симпатичен бивш полицай, луд на тема музика от различни страни и народи. В колата му е рай за мен - музика нонстоп, от прекрасна по-прекрасна, обяснява ми произхода и изпълнителите на всяка песен, говорим си много за Мароко и мароканската музика. Човекът споделя, че има една седмица в годината, в която е напълно свободен от работа, семейство и всичко останало и използва тази седмица само за да шофира безцелно по пътищата на страната. Решил днес да се разходи до Сауера просто така, а е отседнал в хотел в Агадир. Смята да се връща натам вечерта, а карането му до Сауера е абсолютно безцелно. Любимото му занимание е да кара колата си нощем и да слуша музиката си. Споделя, че няма удоволствие на света, което да се сравнява с това. Изглежда като много интелигентен човек, очевидно заможен ако се съди по колата му. Като стигаме Сауера вече е залез и започва да се стъмнява. За втори път ми се случва да пристигна в този град по залез слънце! Човекът ме пита къде ще нощувам и му казвам, че ще разгледам за кратко града и като се уморя излизам да си разпъна палатката. Като бивш полицай главата му е пълна с ужасни сценарии и казва, че е много опасно и не може да ме остави така. Обяснявам му, че няма никакъв проблем, но и това не помага. Решава, че ще ме остави в къмпинг и колкото и да възразявам, той почва да ми се моли, че било за негово спокойствие не за мое, че не можел да спи спокойно ако ме остави така в града късно вечер. Казва, че има познат, който държи къмпинг в града и ще ме остави да спя там съвсем безплатно. Колкото и да не ми се иска, човекът наистина е притеснен и няма как - съгласявам се. Къмпингът е доста голям и пълен с туристи с каравани, а има и няколко палатки. Вземам си довиждане с човека и така това става първата ми нощувка в къмпинг в това пътуване. Разпъвам палатката, оставям багажа и тръгвам да се разходя из Сауера. Връщам се рано, защото ми се спи. Тази нощ най-после няма нито вятър, нито студ или дъжд, нито какъвто и да е друг дискомфорт. А палатката е горе-долу закрепена да изкара нощта без да се срути :) Спя прекрасно и на сутринта съм като нов човек.

сутрешна Сауера

Почвам стопа към Маракеш, вече отивам директно при хоста ми Джавад. Доста коли и камиони сменям, докато накрая ме вземат двойка мароканка и французин и ме оставят на няколко метра от мястото, където Джавад ще дойде да ме посрещне. Той не закъснява и след минути вече съм в апартамента им, той живее с още трима съквартиранти, всичките студенти. Най-хубавото нещо в тяхната сграда обаче безспорно е покрива и веднага се качваме да се любуваме на гледката. Вечерта всички се събират на вечеря, един от съквартирантите на Джавад приготвя разкошен тажин. В апартамента има неписани правила - всеки ден едно от момчетата върши всичката къщна работа и се редуват. Чистене, готвене... всичко, което има да се свърши. Докато един работи, всички други се забавляват и почиват и така всеки има ден, в който е дежурен. Схемата очевидно работи перфектно и никой не се оплаква. Всички ме приемат радушно и вечерта от 5 човека ставаме към 15. Носят се тарамбуки, китари и разбира се - много добро настроение. Студентският живот в Мароко вероятно повече би ми допаднал от българския, ако знаех какво представлява българския (за нищо на света не искам да зная обаче). Хубавото е, че всички дошли студенти са момчета и няма студентки тип уличници и разни простотии, така че компанията е приятна и няма грозни изяви. Всички се забавляват, смеят и свирят, но на мен към 22:00 клепачите ми почват да се залепят един за друг и се оттеглям да спя. Не че ще спя кой знае колко при всичкия шум, но поне музиката е разкошна и мога да я слушам докато очите ми си почиват. На сутринта се събуждам и стаята прилича на бойно поле :) Всеки грабнал по матрак и легнал в различни краища на стаята, измъквам се много тихо и излизам да разглеждам града. Другите явно ще спят до късно, така че няма смисъл да чакам да се събудят, за да изляза, Джавад ми бе дал ключ предния ден. Неговият квартал е на 40 минути пеш от центъра и медината, така че разходката по улиците на Маракеш е много приятна. Медината е разкошна, още с влизането си през една от портите, се загубвам съвсем доброволно и съзнателно, та това е най-готиното нещо, което може да се прави в една медина! Целият ден прекарвам по тесните сокаци, шарени пазарчета, езерото с рибките в градините Менара... Пълно е с туристи тук и цял ден никой не ме заговаря, аз съм просто най-обикновен бял човек, един от многото. Вече не съм в черна Африка и не привличам толкова много внимание. От една страна се радвам на тишината и спокойствието, но от друга се чувствам странно след толкова месеци в ролята на "мзуну", "фарандж", "йово" и т.н. имена, давани щедро на белия човек. Мароко е все тъй хубаво, разбира се леко поразвалено (разбирайте европеизирано) от последния път като бях тук, но все още става. Не случайно тази страна стана мой оазис за бягство и спасение от европейската пустиня. Толкова ми е достъпно и близо и не се искат никакви визи и пари, така че на практика по всяко време мога да идвам тук. След разходката се прибирам при Джавад, момчетата вече са се събрали и днес е ред на Джавад да готви тажин. Предлагам да му помогна, но не - на гостите не е позволено да работят. Предлагам поне да измия пода - тц и тук удрям на камък. Гостът е Бог. Толкова. На Боговете не им е позволено да работят, тяхната единствена работа е да са Богове. Цяла нощ купонът продължава, говорим си и те свирят до късно, а аз въпреки музиката успявам да спя горе-долу прилично и на сутринта с благодарност се разделям с чудесните ми домакини.

Джавад с неговия тажин, ммм вкусно!

почти готов

в медината на Маракеш

лелее колко изкушения :))

из цялата медина имаше протести и стачки този ден

изкуших се да си купя свеж портокалов сок за 50 стотинки/4 дирхама :)

тъжно :( мястото й е съвсем другаде, не на площада!

езерото в градините Менара

тук всеки може да храни рибите с хляб, скачат зрелищно

От Маракеш вече нищо не може да ме спре да стигна до Танжер още днес! С особена надъханост се отправям към изхода на града, нямам търпение вече да съм вкъщи при любимите същества! Стопове следват много, по едно време ме взема човек с кабрио и вятърът съвсем ми отвява мрачните мисли за предстоящото стопиране през негостоприемна Испания. Няма как - за да се прибера у дома, трябва да изстрадам злобните презрителни и дори укорителни погледи на братя испанци, за които стопаджия явно е равносилно на престъпник. След стопове с доста коли и камиони, които продължават цял ден, привечер подминавам Танжер без дори да влизам в града и продължавам право към порта. Последният ми стоп е кола за Испания и то за доста далеч нагоре в Испания - Мурсия. Бързо премислям и подреждам приоритетите си - ако продължа с колата към ферито, ще трябва да си платя билета, ако сляза на порта и отида на ТИР-паркинга, ще имам шанс да хвана камион и да мина безплатно. Обаче нормално това хващане на камион отнема поне 2-3 дни нонстоп седяне там и питане на шофьорите, защото едно на ръка, че никой не иска да ви вземе, второ - никой не говори английски и обясненията са ужасно трудни. И все пак накрая човек намира верния камион, но това отнема много време, каквото аз в момента точно не желая да прахосвам. Така че приоритетът ми е да стигна колкото се може по-бързо и по-далеч в Испания, за да съм колкото мога по-скоро у дома. Колата, която хващам, е шофирана от мароканец младеж, който работи в Мурсия и се връща от ваканция при семейството си. Много трудно комуникираме, но поне се опитвам с някоя френска дума и много английски. Той няма да взема ферибота от порт Танжер, а от порт Сеута, който е други 40 км след първия порт. В Сеута трябва да зареди бензин и да си купи нещо за ядене. Аз също умирам от глад, цял ден само стопирам и не спирам да хапна нищо. Той си поръчва сандвич в едно заведение и аз решавам, че искам сандвич. Обаче купуването на такъв се оказва мисия невъзможна. Продавачите не говорят английски, обяснявам им, че искам сандвич без риба и друго месо, само със салата, която в тяхното заведение не се продава отделно, а единствено като гарнитура към сандвич с месо или риба. По никакъв начин не приемат да ми продадат сандвич със салата, нямат дори цена за такъв и няма как да ми продадат. Въобще не разбират, че не искам месо, защото не ям такова и започват много да се чудят и да ми предлагат какво ли не друго. Отказвам се и излизам пред заведението да чакам шофьора, докато му приготвят храната и след малко продавачите ме викат. Дават ми голям сандвич и бутилка кока-кола. Питам дали е вегетариански, те не разбират въпроса и кимат утвърдително. Понечвам да платя и отказват пари, казват, че е безплатно. Почвам яко да се чудя какво става, но след малко, когато вече съм вън от заведението, загрявам цялата ситуация: никой от присъстващите в заведението няма и понятие що е то вегетарианец, шофьорът им е казал, че ме е взел на стоп и че нямам почти никакви пари (?!?), явно това е представата на хората за стопа, жалко за тях! След което тези от заведението са решили, че си поръчвам сандвич само с гарнитура, защото нормалният ще е по-скъп и с тоя окаян вид и пътувайки на стоп и нямайки пари, явно умирам от глад, поради което веднага ми подаряват храна с особено съжаление към мен в очите им, яко се усещаше! Отказват пари, когато предлагам, защото шофьорът им е казал, че нямам. Цялата ситуация е пълен цирк, аз се осъзнавам, когато вече е твърде късно, а и дори да се върна да обяснявам никой няма да ме разбере. По-големият цирк обаче е като отварям сандвича и от него се подава парче месо! Направо стомаха ми се обръща и съм до там с апетита и глада. Давам го на шофьора, който неразбиращо ме гледа и вече не ми издържат нервите, така че правя и невъзможното да му обясня що е то вегетарианец като започвам да имитирам всички селскостопански животни едно по едно и след всяка имитация му показвам жестове за ядене, придружени с едно "NO". Накрая все пак ме разбира и взема сандвича. Поне се наливам с отровната кока-кола, за да поема малко захар, съответно енергия и да изкарам предстоящата дълга безсънна нощ. Границата Мароко - Испания е преди порта на Сеута (Сеута е испанска). Моят спътник и шофьор много се страхува, че може да имам наркотици в багажа, затова преди границата слизам и минавам пеша. Чакам го от другата страна, така е по-добре и за двамата, на мен винаги ми е по-лесно да минавам граници пеш, а той е по-спокоен. На порт Сеута пристигаме 5 минути преди отплаване на ферито и по най-бързия начин купуваме билети и се качваме. На входа на ферито ни проверяват обстойно и са леко подозрителни към мен, шофьорът веднага бърза да каже, че ме е взел на стоп и не ме познава. Стават още по-подозрителни и ме карат да си отворя раницата. Поглеждат набързо и ни пускат. Ферито пътува 30-40 минути, седя на палубата и вятърът здраво духа. Мислите ми са толкова разпиляни, тъжни, мрачни, гадни... не мога по никакъв начин да се усмихна. Гледам как африканският бряг все повече се отдалечава и сякаш сърцето ми все повече се свива... Спомням си всички вълшебни мигове, лицата на толкова животни и хора, които оставям зад гърба си и ми е така тъжно и така ужасно, че за миг копнея просто да скоча в морето и да спре да ме боли... Прибирайки се у дома правя нещо, което едновременно е против волята ми, но и силно желая. Нонстоп съм в борба със себе си. Само си повтарям " ако бях", "ако беше", "ако можеше"..... и си мисля какво би било ако..... Не са много на брой моментите в живота ми, когато наистина се чувствам като отрепка, като боклук, парцал и мижитурка, като човек, който в момента не знае какво иска, нито пък как да го постигне и затова е достигнал дъното... Ако умът ми казваше "Европа", а сърцето "Африка", никога нямаше да бъда в дилема, но най-страшното е, когато сърцето казва две различни неща!!!! В този миг вече не съм физически в Африка, пътувам към континета, който най-искрено и силно мразя на този свят. За мен символ на всичкото зло, някога пръснало се по света и завладяло всяко кътче на планетата, Европа е мястото, където най-малко желая да бъда. Да гледам всеки ден презадоволени нещастници с огромни коли и къси души, консуматорско задръстено общество, което работи, за да има и има, за да страда, което е така манипулирано, че ситуацията изглежда повече смешна, отколкото тъжна... континента с огромните ужасяващи магистрали, избитите животни и изсечените гори, огромните лъскави сгради, лъжливите реклами, скапаните стоки, алчните загубени в материалните си стремежи хора, вечният глад за притежания, завистта, тормозът над всеки, който се опитва да е вън от системата или да се бори с нея, бюрокрацията, данъците, забраните, безумията, нелепостите, простотията, деградацията, липсата на морал, липсата на човечност........... олицетворение на всичко, което не трябва да бъде света. Не че ги няма тия неща и в Африка, европейците навсякъде са ги носили със себе си и са посадили корена на материализма дори сред най-дивото племе, но все още са в много по-малка степен и поне в рамките на моя живот може да се живее спокойно там.
Толкова ми е мъчно, толкова гадно и срамно и отвратително, че не мога да спра да плача, докато гледам светлинките на порт Сеута, но се опитвам да се владея, за да не изплаша шофьора на колата още повече, той явно стопаджии никога не е вземал и доста го е страх. Когато влизам в чакалнята на ферито и сядам до него, той ме пита на английски дали съм хипи. Става ми много смешно и се развеселявам за миг, успокоявам го, че не съм и не пуша нищо :) Явно това го е притеснявало най-много, защото от този миг нататък става много спокоен, а се оказва и че знае няколко думички на английски и поне мъничко комуникираме. През цялата нощ се опитвам да не заспивам и да разменяме по някоя реплика, докато той кара, за да не заспи и той. На сутринта сме в Мурсия, точно по изгрев слънце. Слизам на магистралата преди града и установявам, че място за стопиране няма, а ако стопирам на самата магистрала, скоро ще дойдат полицаите. Нямам голям избор къде да отида и след 5 минути ченгетата са там. Казвам им, че просто няма къде да се стопира безопасно там и ме вземат в патрулката да ме карат другаде. Оставят ме на един малък изход от града към магистралата и се започва моето стопиране в Испания... началото е много "обещаващо", вися на този изход 6 часа, стотици коли минават и хората ме гледат с особено презрение. Някакъв ненормалник седи от другата страна на пътя и проси пари от влизащите в Мурсия коли като почти скача на пътя пред тях и отнася много псувни... Добре, че поне си имам музика, за да издържа предстоящите дни емоционален дискомфорт... започва се Европата...