Мали - като на война...

В Мали вече съм под контрола на една единствена движеща сила - да стигна до Тимбукту - на всяка цена! Егоизмът и личните ми желания напълно поглъщат всичко хубаво, що вирее у мен като за момент дори забравям, че пътят за дома ми минава през тази страна и сякаш всичко престава да е от значение и се свежда само до едно нещо - как да се добера до зоната на военни действия.

През нощта няма никакъв трафик по главния път към северната част на страната, така че не се събуждам от шума на преминаващи коли и спя много спокойно. Ставам рано, но вече е светло. Още докато отварям ципа на палатката, чувам невъобразим шум от идващи коли и камиони. Намирам се на метри от пътя и първото, което виждам щом отварям ципа, е конвой от поне двадесет коли и камиони, натъпкани с военни и оръжия. Колите са пикапи и в багажника на всяка има по 5-6 войника с картечници на поставка. А от каросерията на всеки камион надничат десетки объркани очи. В първия момент като ги виждам онемявам, все още ми се спи и си мисля, че може би сънувам. Но след секунди осъзнавам какво става и противно на всякаква логика ме обзема небивала радост и вълнение, имам реален шанс да осъществя не една, а няколко от мечтите си. Когато обаче войниците виждат палатката и главата ми, подаваща се от нея, едва ли се чувстват по същия начин, всички почват да сочат и гледат, но в крайна сметка не спират. Замислям се, че би трябвало най-малкото да ме заподозрат в нещо, съответно да спрат и да ме проверят, но те явно са толкова целенасочени и вероятно бързат, че изобщо не ги интересувам. Нямам търпение да тръгна след тях, някой ми бе казал, че цялата малийска армия била разположена в Мопти в момента и от там тръгвали нагоре. Докато си събирам палатката установявам, че на петдесетина метра от мен има къща. Мисля си обаче, че е необитаема, защото няма никакви хора и движение около нея, а африканци по селата винаги стават рано и почват да работят нещо около къщата. Вървейки по пътя не след дълго се натъквам на село. Хората ме зяпат с почуда, никой не ме заговаря обаче. Прави ми впечатление, че са някак напрегнати и сякаш повече ги е страх от моето присъствие, отколкото са любопитни към мен. Казвам си, че вероятно е заради войната и продължавам да вървя. Взема ме камион, после още един и след няколко стопа се озовавам на отбивката за Мопти. Стопът не е така лесен както в Буркина, тук основно камиони спират. Шофьорите ме питат дали зная какво става в страната и защо съм там, чудят се каква ми е идеята да пътувам в Мали точно сега. Обясненията са трудни на английско-френски, а и честно казано не знам точно какво да им обясня, затова на всички казвам, че просто търся приключения (това никой не го разбира обаче). А предисторията на този конфликт е доста вълнуваща... Туарегите от години се борят за независима държава, един ден се съюзили с крайните ислямисти от групировката „Ансар Дин” и успели да превземат Тимбукту и Гао - двата най-големи и важни града в северно Мали. Според много хора всичко това станало с помощта на огромен приток на висококачествени оръжия от Либия, попаднали в ръцете на бунтовниците след падането на Кадафи. Туарегите провъзгласили нова независима държава на име Азавад, а групировката им била кръстена „Национално движение за освобождение на Азавад”. Много време обаче отнело да се разберат с ислямистите относно управлението на тази държава и имало много сблъсъци дори между тях. Естествено никъде по света Азавад не е призната все още и едва ли някога ще бъде. Но факт е, че Мали е разцепена на две. Целият контрол на северната част е в ръцете на туарегите и ислямистите. Говори се, че ислямистите веднага почнали да налагат шариата в тази част на Мали. А също така се смята, че имат връзки с Ал-Кайда. Няколко чужденци също биват убити или отвлечени в северна Мали. Последният случай точно преди да отида е с една швейцарка - християнска мисионерка, която е последната чужденка в цялата северна част на страната и категорично отказва да напусне. Отвлекли я мирно и тихо от дома й, никой не знае нищо за нея, така че вероятно е жива и здрава. Други пък успели да напуснат страната с помощта на туарегите, които помагали на всички чужденци да не попаднат в лапите на братята им по оръжия - ислямистите. Някой дори ми бе пратил линк в интернет с историята на двойка англичани, които така се спасили от Тимбукту и избягали в Мавритания и от там в Англия. Моята гледна точка за нещата обаче е малко по-различна и давам мило и драго да попадна било то сред туареги, било то сред ислямисти. Тези хора събуждат в мен огромен интерес и желание да ги срещна и говоря с тях, искам да науча тоооолкова много за тях, за каузата им, за борбата им, за начина им на мислене, за всичко! Имам да си изясня толкова неща, да си отговоря на толкова въпроси...
Югът на Мали също си изпатил, в Бамако пък станал ужасяващ военен преврат и армията свалила президента под предлог, че е неспособен да се справи със ситуацията в страната. Известно време след това армията предала управлението на ново правителство. Последната информация, която имам за Мали, е че туарегите и ислямистите в крайна сметка се споразумяли въпреки многото си конфликти и съществуването на Азавад продължава под техен контрол. Също така ислямистите унищожили напълно няколко джамии и гробници в Тимбукту, дотогава фигуриращи в в списъка на ЮНЕСКО. Това потресло цяла Африка и било заклеймено като варварски акт, тъй като паметниците на културата в Тимбукту, се считат за едни от най-ценните в историята на Африка като цяло. Гробниците са от златната епоха на Тимбукту през 16 век. Намират се на старите търговски пътища в Сахара, по които са се разменяли сол от арабския север срещу злато и роби от юг.
Не мога да ги виня, че имат териториални проблеми в Мали, страната е красива и вълнуваща. По пътя очите ми се радват на пустинни пейзажи с много рядка растителност, разнообразни по форма глинени къщурки, на места огромни баобаби, река Нигер с нейните вълшебно сини води... а на север се намират Тимбукту и Гао - свети места с разкошни сгради, джамии и гробници от глина. Един шофьор ми разказва, че в Мали обичали Кадафи, който преди много години идвал на посещение в Тимбукту и бил потресен, че има само 12 джамии и 8 църкви. Бил така възмутен, че веднага налял пари в строителство на много нови джамии.

симпатични къщички някъде по пътя

сламените къщи са доста редки, в сравнение с глинените

джамиите са навсякъде и с различни, но все пак доста подобни форми

църкви се срещат рядко, но ги има

От отбивката за Мопти, където е разположено Севаре, са около 300 км до Тимбукту. Докато чакам стоп там, правя сметки, че дори да ме вземат за Гао, което е в друга посока, пак идеално ме устройва, защото там също се случват много неща. Все още не подозирам за огромните трудности, които ще имам, опитвайки да намеря транспорт до където и да било на север от Мопти и си правя сметки след колко часа ще стигна поне една от двете проблемни зони. Ентусиазмът ми е убийствено силен, чувствам се сякаш имам готовност да направя всичко, за да си осъществя целта. Музиката още повече ме надъхва, слушам песничката от Tangled - "Something That I Want", която перфектно пасва на съответния момент.
Седя на пътя до тъмно. Минават хора и ме питат какво чакам. Обяснявам им, че искам да пътувам до Тимбукту, тръгват си с опулени очи. Всеки ми казва "no bus, no!", на английски дори. Обществения транспорт явно е напълно спрян. Никой не пътува на север. Цял ден се моля за камион. Всъщност каквото и да мине се качвам, ще плащам ако трябва само да ме вземат! В тотална зависимост съм от стопа, защото не мога да вървя десетки километри в Мали без вода, а покрай пътя е много рядко населено и не мога да разчитам, че ще стигна до село преди да ми свърши водата. Като се има предвид, че единствената ми сериозна физическа слабост докато пътувам, е липсата на вода, този вариант би ме поставил в лоша позиция. Ако само не съществуваше проблема с носенето на вода, щях спокойно да стигна пеша след някоя и друга седмица. Дори докато седя и чакам стоп, водата ми свършва. Седя на асфалта на слънце и не мога да спра да пия, жаждата ме мъчи постоянно. Хорицата в една къщичка на края на Севаре ми позволяват да взема вода от тях. Докато съм на пътя обмислям много варианти. Да си сглобя или купя нещо като количка, която да напълня с големи туби с вода и да дърпам след мен по пътя, да наема кола/мотор/колело... каквото ще да е средство, различно от кракомобила и по-бързо от него... да моля военните в Мопти да ме вземат с тях като отиват нагоре (което май е пълна фантасмагория, защото едва ли всеки може да иде при тях ей така)... Денят си минава, не отбелязвам никакъв напредък. По тъмно се отказвам и се ориентирам към разпъване на палатката някъде по-далеч от градчето. Много ми е сдухано, но сякаш повече размишлявам, отколкото се ядосвам. Осъзнавам, че нормален местен човек тук не би тръгнал към военна зона, което в случая не е в моя полза. Отново премислям вариантите и решавам, че ще чакам утре целия предиобед и ако не мине нищо, ще потърся някой, който да ми даде моторче под наем. Сега липсата ми на познания по френски обаче ще ми попречи на преговорите, така че с все тъй нестихващ ентусиазъм прелиствам разговорника до късно вечерта на светлината от челника... На сутринта още в 5:30 съм на пътя! Тревожа се да не изпусна може би единственото МПС, минаващо по пътя. Е, няма такова. До към 10:00 седя и после решавам да взема нещата в свои ръце! Обратно в Севаре питам всеки човек на улицата къде мога да намеря моторче под наем. Едва го докарвам с няколко френски и много английски думи, но накрая един мъж ме разбира и ме води при някого. Надеждата се възражда щом виждам двуколесното в двора на човека! Направо ми иде да го открадна, веднага ми минават такива порочни мисли, от които после ме е срам. В двора се събират един куп зяпачи и сеирджии, наблюдаващи ме вече втори ден какви глупости правя като седя на пътя и искам да ходя в Тимбукту. Почваме жалки преговори с човека на френски, английски и жесто-мимичен език (преобладава последния). Иска ми 70 долара на ден за моторчето. Опитвам се да сваля цената, зная че по никакъв начин не мога да си го позволя, зная също, че цветът на кожата ми провокира такава измислена цена! Преговорите сякаш вървят добре до мига, в който ме пита къде искам да отида с моторчето. Правя се, че не го разбирам, но в един момент един от зяпачите му съобщава на френски, че се опитвам да намеря превоз за Тимбукту. С това преговорите приключват! Човекът само казва "noooo no no!!" и директно ми обръща гръб. Пълен провал и тук. Вече сериозно почвам да се сдухвам. Цял следобед прекарвам на пътя, но преди това обикалям градчето да си допълня хранителните запаси и да огледам евентуално за количка и за туби. Настроението и атмосферата в градчето не са особено добри, някак неспокойни са хората и никой не ме гледа с добри очи. Няма и много мераклии да говорят с мен, така че излизам пак от Севаре и продължавам със седянето на нагорещения асфалт. Толкова е топло, че сякаш шалтето ми почва да се разтапя. До тъмно резултат никакъв. Но за това пък имам много часове за размисъл. И основната ми тема за размисъл е - какво по дяволите се опитвам да направя, защо насилвам нещата да се случат толкова много и защо подхождам така глупаво към ситуацията... Ако сега не получа възможността да се срещна с тези хора, значи има някаква по-важна причина. Срещали сме се веднъж в други земи, ще се срещнем отново, може би просто това не е подходящия момент, може би нищо няма да открия като стигна Тимбукту и ще се разочаровам още повече. Почвам да разглеждам ситуацията от различни перспективи и осъзнавам, че насилвам нещата без да е необходимо в този случай. Нещо сякаш ми казва, че това, което правя, е безсмислено в момента. Мисля до след полунощ и изобщо не мога да заспя. Накрая след какви ли не размишления от всякакво естество вземам решение - няма да насилвам нещата повече, ако и утре сутрин никой не мине да ме вземе, тръгвам обратно. На сутринта обаче съдбата ми е подготвила неустоимо изкушение, което ме вкарва в много неприятна ситуация... След като се връщам в Севаре, виждам няколко военни камиона спрели отстрани на пътя, военните са наоколо и на пръв поглед изглежда сякаш се готвят за пътуване (или по-скоро ми се иска да е така и си го внушавам!). Каросериите на камионите са леко отворени, покритието е дръпнато настрани и се вижда какво има вътре. Заглеждам единия докато минавам покрай него, някакви бидони се мъдрят в дъното и изглежда като място, където човек да може да се скрие... Идеята идва мигновено и се оказва най-тъпата в пътуването ми досега. Оглеждам се наоколо, погледът ми е така заслепен от инат и стремеж на всяка цена да направя нещо, че изобщо не оценявам реалната ситуация - аз съм бял човек в Африка и ВСИЧКИ мен гледат!! Виждам обаче няколко военни, обърнати на другата страна и разговарящи помежду си, в една стотна от секундата решавам, че мога да ги прецакам и скачам пъргаво в камиона с раницата. И до ден днешен не мога да си обясня откъде ми идват толкова сили да се преметна през високата преграда така бързо и пъргаво, но явно адреналинът ми е бил в повече и е свършил добра работа, а и практиката с висене по камиони и прескачане на високи решетки, катерене по грамадни гуми с цел да се преметна в каросериите на камиони, които стопирам, все пак са ме калили и свикнали на тия маймунски маневри. Отчаяната ми постъпка разбира се може би остава скрита от погледите на няколкото военни, но не убягва от погледа на местна жена, която надава вик до небесата, който аз сякаш отказвам да чуя и все така пъргаво се набутвам зад бидоните и се покривам с плат, подобен на брезент. Миг щастие.. толкова кратък и толкова безсмислен, след секунди военните дърпат покривалото и що да видя - няколко оръжия и шашнати погледи, насочени към мен. Години наред се чудех какво ли е усещането да видиш насочено срещу теб оръжие. Сега знам - никакво. Празнота, покой.. просто едно голямо нищо. Крещят ми ядосано на френски, на мен ми трябват няколко минути да осъзная каква глупост направих и че все пак ме хванаха. Слизам от камиона доброволно, замислям се колко лесно се поддадох на изкушението като видях камиона и се чудя сега какво ще правят с мен. Обаждат се на някого. Не ме изпускат от поглед, докато идва кола. В колата няколко полицаи от Мопти, единият говори малко английски. Съобщава ми, че ме водят в участъка в Мопти. Не мисля изобщо да се съпротивлявам, заслужавам си го. За първи път смятам, че е честно да ме окошарят. Доста нахално подходих към собствеността на военните. И без това страната е в безпорядък и всеки е подозрителен, точно една такава глупост липсваше да им даде повод за още тревоги. В участъка ме канят в една стаичка, разпитват ме стотици неща.... Разказвам им цялата история като поприкривам и замазвам доста неща, оказва се, че хората, с които се опитвах да уредя моторчето, са казали за мен на военните след тази случка с камиона и полицаите също знаеха за желанието ми да отида в Тимбукту. Обяснявам им, че искам да посетя Тимбукту като турист и че просто не ме е страх от случващото се там и наистина искам да отида да видя забележителностите, затова скочих в камиона. Усещам обаче, че не ми вярват. За тях може би съм нещо подобно на шпионин или журналист. Карат ме да си извадя целия багаж на една масичка и претърсват раницата ми. Не намират нищо интересно, но все още са много притеснени. Разглеждат ми и снимките на фотоапарата една по една, докато им омръзва и се отказват, твърде много са. Записват ми всичките данни и ги ксерокопират няколко пъти. Полицаят на бюрото се обажда на други явно по-висшестоящи и говорят доста за мен. След няколко часа ми съобщават, че ме пускат, но трябва да обещая, че повече няма да пробвам да стигна до Тимбукту и ще се махна от района час по-скоро. Шашвам се колко леко се разминавам, за такова нещо спокойно можеха да ме депортират или затворят. Направо не вярвам на късмета си, обещавам всичко, което искат и ме пращат с кола до Севаре, откъдето искат да ме сложат на автобус за Сан или Сегу. Уверявам ги, че ще хвана някакъв друг превоз (за щастие автобуси няма точно сега и това ми е извинението) и с тяхно позволение тръгвам по пътя в посока Сан. Стоп хващам късно и само до отбивката за Джене. Там дузина туристически пиявици са очаровани от появата на турист в района и веднага ме нападат с множество предложения. Бързо ги подминавам, но един доста нахален върви след мен и ми крещи да не отивам натам (към Джене), защото ще ми отрежат главата, показва ми го и с жест. Много ми се събра през този ден, нещо не съм в настроение за още глупости, а и нивото на енергията ми е ниско и ми е доста криво като цяло. Игнорирам глупостите на човека и продължавам към Джене, което искам да разгледам заради изключителната джамия, а и самото градче. Най-важното нещо, което обаче искам в този момент, е да седна някъде и да мисля върху случилото се днес. Не ми се удава такава възможност, защото не след дълго минава моторче и човекът ми предлага да ме закара до Джене. Казва ми, че хората долу до отбивката му казали за мен, а той работел с туристи преди да почне конфликта. Кани ме в къщата си на гости. Приемам с удоволствие, най-после интересен и приятен човек, с когото мога и да комуникирам. По пътя за Джене виждам много готини къщички около пътя, които се каня да снимам на връщане. Настроението ми малко по малко се оправя. Стигаме до реката и се оказва, че единствения начин да стигнеш до Джене е с ферибот. Няма мост в тази част на река Нигер. Интересно обаче, че никой не ни таксува нищо за ферито. Същото става и на връщане, когато съм пеша. Оставам с впечатлението, че е безплатно. Влизайки в Джене всичките ми мрачни мисли сякаш изчезват - толкова е готино, живо, красиво и интересно... с всичките постройки от глина, тесни улички, а джамията направо ме оставя без дъх...... Градчето е разкошно! Много ми харесва атмосферата в него, доставя ми голямо удоволствие да се разхождам и да проверявам всяка малка уличка, която видят очите ми. Нощувам на покрива на къщата, прекрасно е! Звезди, тишина, интересни разговори с гостоприемните домакини... На сутринта тръгвам да разглеждам Джене. Макар домакините ми да живеят в края на градчето, а аз да нямам никаква идея къде се намирам и как да стигна до джамията, просто се оставям изцяло на лабиринта от малки улички да ме води... и не греша, явно всички улички в един момент извеждат до джамията :) А тя ме посреща със знак, съобщаващ, че влизането е забранено за всички не-мюсюлмани. Много толерантно, няма що. По принцип мюсюлманите ми допадат доста повече от християните, но не и точно днес и сега. Джамията обаче е слабо казано впечатляваща! Води се за най-голямата постройка от глина в света. Първата е построена през 13 век, но по-късно е разрушена и построена отново през 1906 година. Всяка година се провежда интересен фестивал в Джене, който представлява поправка на щетите, нанесени на сградата през годината в следствие на дъждове, промяна в температурата... Така местните хора активно участват в поддръжката на джамията си. Стените са изградени от печени на слънце глинени тухли и глинен хоросан. Покрити са с мазилка от глина, която придава гладкия вид на сградата. Разглеждам я поне отвън, разхождам се наоколо и малко по малко, колкото и да не ми се иска, си тръгвам в посока главния път и от там към Сегу и Бамако. Закъснявам за хоста си в Бамако вече втори ден, заради провалените си мераци да стигна Тимбукту. Добре, че французинът Тибо е търпелив и не се сърди като му пиша по интернет, че ще закъснея... отново.

ферито за Джене

покривът на моите домакини

имам гледка към квартала...

и много готини съседи :)

този гекон беше в косата ми, когато се събудих и доста време ми отне да разбера защо ме сърби главата :))

джамията отстрани

знакът, съобщаващ, че е забранено за не-мюсюлмани

музеят на Джене - затворен вероятно за постоянно след започване на конфликта

още от рано има опашки пред някои магазини :))

ето къде се добиват материали за строителство в Джене

входът на града изобилства от знаци

 Докато вървя към ферито, се отдавам на мислене. То май само това правя последните дни - мисля. А в краткото време, когато действам, правя само пакости. Освен посещението на Джене, по принцип смятах да посетя и страната на догоните - област недалеч от Севаре, но вземайки предвид няколко фактора, това отпада от плана: всички в Севаре вече знаят за мен и ако се появя там, веднага ще ме кажат на полицаите, на които пък обещах, че няма да стъпя в тоя район, а доколкото зная пътят за страната на догоните минава през Севаре. И така в следствие на собствената си простотия, си провалям догонската разходка, макар че доколкото прочетох в пътеписите на други пътешественици, там посрещането не е никак мило ако нямаш гид и местните не са никак приятелски настроени и услужливи... От друга страна може би по-добре, че не отидох, защото не искам да си развалям последните седмици в Африка с неприятности и срещи с недружелюбни хора. Така или иначе се изпълних с положителни емоции от Джене, много ми хареса това градче!
От главния път вече следвам само една посока - Бамако. Решавам да спра да посетя Сан и Сегу. В Сегу се разхождам покрай река Нигер, много е красиво. Местни хора се къпят и перат, продават грънци, грижат се за скромни зеленчукови насаждения... Животът си тече мирно и тихо, с нищо не показва, че се води война в страната.

В Сегу обаче отново ме арестуват. Отивам на интернет кафе и собственикът се обажда на полицаите да ме приберат за проверка. Няма логика и ми идва като гръм от ясно небе. Полицаите ме водят в участъка и ми искат документи, разпитват ме и ми проверяват багажа. Най-важният въпрос е: какво правя в Мали по това време. Сякаш нищо друго не ги интересува. Казвам им, че след няколко дни ще съм вън от страната и това ги успокоява, препоръчват ми да напусна час по-скоро. Накрая ме пускат и си продължавам по пътя. До изхода на Сегу ме вози учител по английски. Споделям проблемите си и ми обяснява, че полицаите ме арестуват, защото сега няма много чужденци в страната и са подозрителни към всеки. Той лично се надява нещата да се оправят скоро и туристите отново да се завърнат в страната, защото хората имат нужда от приходите на туризма.
До Бамако хващам директен стоп с камион. Шофьорът е догон, много е готин, весел, усмихнат и постоянно си пее, докато кара :) Малийската музика веднага ме грабва и се наслаждавам на всяка минута в камиона. Подарява ми догонската си шапка, направо се размазвам от кеф! :) Ето сега вече почва да ми става много гадно, че пропуснах догоните, ако всички са весели и добродушни като него, значи има за какво да съжалявам.
Надвечер пристигаме в Бамако и лесно намирам района на хоста, обаче търсенето на къщата ме затруднява доста. Накрая вместо да питам за номера на къщата, питам къде живее бял човек от Франция на име Тибо. Децата, разбира се, знаят всичко в квартала и веднага  ме водят на правилното място. Тибо още не се е прибрал от работа и сядам да го чакам пред вратата. Малко момиченце веднага идва и ми носи стол да седна, че да не седя на земята. След минути пак се връща и ми носи ветрило да се разхлаждам в жегата. След още малко отново лети към мен с усмивка и ми подава парченце манго от своето :) Добротата й няма граници, а моята усмивка вече по никакъв начин не може да слезе от лицето ми. След догонския шофьор, хората, упътили ме до адреса, милото хлапе, дало ми всичко, което има... кой може да продължи да мисли глупости и да се ядосва за провалени благодарение на собствената му тъпотия неща. Тибо се връща и не вярва на очите си - след толкова отлагане най-после съм там :) Разказвам му накратко за провала си с Тимбукту, а той ми се чуди на глупостите. После сменяме темата в полза на прекрасните моменти от пътуването ми. Той пък ми разказва, че от компанията му преди седмици са го евакуирали в Дакар за доста време, когато е бил превратът в Бамако и преди броени дни се е върнал отново в Бамако. Разказва, че военните са открили стрелба във въздуха из целия град, на всички граждани е било забранено да излизат от къщите си, а негов приятел, който също бил евакуиран в Дакар, открил офиса си надупчен от куршуми щом се върнал в Бамако. Тибо обаче не смята да напуска Бамако скоро, не го тревожи толкова ситуацията, поне засега. Вечерта излизаме на заведение с неговите приятели, те всичките са чужденци и се учудвам колко много работещи чужденци са останали в столицата въпреки случващото се. За късмет като ги питам за посолството на Мавритания, се оказва, че е на две пресечки от дома на Тибо :) Много голям късмет, Тибо веднага споделя, че това за Буркина Фасо било на другия край на града и вече имал доста каучсърфъри, на които им се налагало да ходят до там за визи. Аз обаче пътувам в обратната посока, така че късметът този път е на моя страна. Рано сутринта съм в посолството. Никой не говори английски, слагат ме да чакам в една стаичка. Доста време чакам, по едно време ми носят формуляр. Целият е на френски, не мога да го попълня. Идва самият консул, който явно е единственият англоговорящ човек в сградата. Превежда ми въпросите и заедно попълваме всичко. Не ми иска никакви допълнителни документи, ще ми даде двуседмична виза и ще си я получа следобед в 14:00. Горя от щастие, това е последната виза в паспорта ми!!! На последната останала страница! Всичко се подрежда така идеално и така лесно, следобед ще взема визата и вече съм свободен човек, мога да стигна до дома си без да завися от кефа на никое посолство! За пръв път имам реалното усещане, че това пътуване е успешно във всички аспекти... нито една неспасяема грешка, която да ме заклещи някъде без шанс за измъкване... доста по-добре осъществено от това в Азия, направо перфектно в сравнение с него! Докато чакам уречения час за визата, търся работещо интернет кафе, за да споделя радостта си със семейството, но такова няма, тъй като целия град е на режим на тока. Ток няма през целия ден, обикновено идва вечер към 19:00 и в 7 сутринта пак спира. В такъв случай използвам времето да си накупя храна и да се прибера обратно в къщата на Тибо да празнувам последната си виза с вкусно ядене и книга в ръка :) Речено - сторено. Когато в 14:00 си получавам и визата, вече няма по-щастлив човек от мен в Бамако. Вечерта успявам да се уредя с компютър в едно интернет кафе и почвам да правя планове къде в Мавритания да отида и какво да видя. Не зная нищо за тази страна, така че попрочитам малко. Решавам да посетя пустинни градчета и дворци от глина в няколко различни района. Вечерта с Тибо пак излизаме с приятелите му, този път след разговорите в ресторант, има запланувани посещения на нощни клубове. Добре, че Тибо има кола, която аз окупирам нацяло след 21:30 и заспивам сладко на задната седалка, докато те посещават нощни заведения. Никой не ми се сърди, виждат, че не си падам по подобни мероприятия, а и в прав текст им казвам, че си лягам рано и мразя подобни места с много шум и хора.

Бамако

Тибо ме закара до края на града, за да снимам табелката и се върнахме обратно :))

рисунка на Тимбукту на една стена недалеч от Бамако

 
На другия ден се сбогувам с Тибо и хващам стоп в посока Мавритания. До някъде е направо лесно - много камиони и коли. Но това "някъде" свършва на отбивката в Джема, разделяща пътищата на север за Мавритания и на запад за Сенегал. Целият трафик е за Сенегал. Едва втория ден след като напускам Бамако, стигам там обаче. Нощувам в една нива някъде по пътя. От отбивката започвам да вървя доста километри, накрая ме взема кола за следващия и последен разклон, където пътят съвсем опустява.

огромни стада крави, вероятно отиващи на водопой

и една камила изниква от нищото :))

в Мали знаците край пътя са много популярни и често са социални реклами

този знак ще бъде много красив след време, ако природата продължи да го владее

една нощувка в нечия нива...

реклама за спането под мрежа срещу комари, важна анти-маларийна практика

Привечер хващам стоп до границата. Тя е доста празна и граничните от страната на Мали бързо ме проверяват и пускат. Не става същото от страната на Мавритания обаче. Когато разбират, че ще вървя пеш, категорично отказват да ме пуснат. Настояват да взема транспорт заради сигурността си. Ето това е нещото, което най-много мразя в Африка след издевателствата над животните - власт имащи хора, които се занимават с моята сигурност!! Почват да ми обясняват за Ал-Кайда в Мавритания и похищенията над туристи, след като с нищо не успяват да ме убедят, се обаждат в полицейския участък в първото малко градче след границата. Намират ми кола до там и поръчват на шофьора да ме остави в участъка. Отначало си мисля "ехх и тук като в Мароко ще са готини полицаите", но колко само греша...