Ангола - на стоп с кокошка :)

 Добре осъзнавам, че следващите дни ще са трудни. Ще трябва да свикна с болката и да не и позволявам да взема надмощие, ще трябва да прекося огромна страна с ужасни пътища за по-малко от пет дни, страна, в която никой не говори английски. Вече навлизам в тези части на Африка, където и комуникацията се превръща в проблем.
На границата ме преследват "чейндяджии", искат да обменям пари с тях, а аз им казвам, че съм за 5 дни в страната и не ми трябват пари. Те мислят, че се шегувам, ама това е самата истина, в Ангола и една стотинка не успях да похарча, нямаше за какво. Накупих си храна в Намибия, добре се запасих. От страната на Намибия митничарят ме предупреждава, че в Ангола няма да ме пуснат. Шок и ужас - сега пък защо. Казвам му, че имам виза, получавам отговор: "това няма значение, имаш ли 600$ и покана у теб? ако нямаш по-добре се връщай обратно докато можеш, защото много като теб не ги пуснаха, после не се връщай на нас да ревеш". Почва да ми призлява вече до гуша ми е дошло от тези простотии, а и от много хора в Намибия чух такива истории. Въпреки това отивам на анголската страна, вземат ми паспорта, попълвам arrival card и митничаря ми отнася паспорта нанякъде. До мен на опашката е Куйнтън - намибиец, които като чува за плановете ми да прекося цяла Ангола за 5 дни, директно ми заявява да се откажа докато още мога. И той, подобно на всички други, ми разказва какво се случва ако излезеш от страната ден по-късно, отколкото визата ти позволява - отиваш право в затвора и излизаш само с 1000$ гаранция. На него му се е случвало вече. Спор няма - не знаех в какво се забърквам. След малко митничаря ми връща паспорта подпечатан, учудвам се и казвам на Куйнтън какво ми е казал този от страната на Намибия. Куйнтън казва, че е напълно вярно и мога да считам, че просто имам късмет да мина, повечето хора дори с валидни визи биват върнати. Вече съвсем се потрисам от тези анголски бюрократични глупости, какво ли още ще ми поднесат. Куйнтон иска да ми помогне, той има връзки с фирми с товарни камиони, пътуващи за Луанда и иска да ми организира превоз с някои от камионите. Отиваме на огромен паркинг за камиони недалеч от граничното градче Santa Клара и говорим с шофьорите. Тъй като никoй не говори английски Куйнтон превежда от португалски. Оказва се, че всички камиони пътуват до Луанда цели 5 дни!!! А това са 1300 км. В тотален ужас съм, сега единствения ми шанс е кола да ме вземе и да отива директно в Луанда. За първи път ми се налага да бързам като пътувам на стоп, а това е най-лошото, защото хората го усещат и още повече не спират. В Ангола обаче поне да имаше коли, че да не спират, ами то нямаше особено много, а и никoй не гореше от мерак да ме вземе :) Куйнтан ми даде да ползвам net в офиса му да пиша набързо на семейството си, защото през мнoгoто дни в намибийската природа нямах достъп до интернет.  Каза ми да изчакам още малко, имал идея за някой, който може би ще пътува в моята посока. След час се намери човек, пътуващ за Лубанго - първия голям град след границата. Човекът говореше и малко английски, та поне можехме да комуникираме. Стигнахме Лубанго посред нощ, умирах за сън! Гърбът ми бе разбит от всяко друсване по стотиците дупки по пътя. Чувствах се толкова зле, толкова ме болеше, че ми идеше да се просна на улицата и да се откажа от всичко.  Очите ми се насълзяваха от болка всеки път щом гумите на колата попаднеха в поредната бездънна яма. И така цял ден... и половин нощ. Искаше ми се направо да ида в затвора да се предам. И без това през няколко стотин километра има чекпойнт с полицаи, които всичко проверяват. Ангола е разделена на области и на входа на всяка област е като на вход за друга държава. Шофьорът, които ме закара до Лубанго не живее там и нямаше къде да спи през останалата част на ноща, затова излязохме от града и той спа в колата, а аз разпънах палатката в борба за 3 часа сън. Болка или не - спах като труп. Умората си каза тежката дума. На сутринта се разделихме с човека, той отиде да си върши работата в центъра, а аз останах на пътя извън града и почнах да вървя отново. Колите започнаха към 7:00 и първият стоп ме отведе право в Бенгуела - следващия голям град. Човекът обаче въобще не говореше английски, а аз освен как да кажа "благодаря" друго не зная на португалски. Докато изляза от Бенгуела се нагледах на всякакви дивотии - жени пикаещи на улицата, тук всички така пикаят, вдигат роклите на улицата на тротоара и така... Брутална мръсотия навсякъде, обаче мръсотията специално ме топли, напомня ми за моята любима Индия :) Напористи улични продавачи, които мъкнат какви ли не стоки... усещам стотици погледи върху раницата ми, всякакви тъмни субекти я оглеждат, но никoй не смее да пипне, все пак мислят, че съм войник :) След Бенгуела хващам стоп за някакво малко селце по пътя и пак се налага да вървя много след това. Но болката от вървенето е нищо в сравнение с душевната болка, която изпитвам при гледката в едно село покрай пътя... На улицата пред къщата си една дебела бабичка държи кокошка на дървен тезгях и вдига брадвата. Сърцето ме пробожда, крещя с пълен глас "стооооооооооп"!!!! Добре, че "стоп" на всички езици се разбира. Бабичката вдига поглед и е потресена да ме види как тичам към нея - бял човек с огромна раница в Ангола, че и прилича на войник... ааа не, не може да бъде! Жената се плаши, пуска кокошката на земята и хуква през глава да бяга. Аз вземам горkата кокошка и аз през глава хуквам да бягам докато не са се усетили, че не съм страшилище и не нося пушка. Ама къде ще избягам с тая раница... след малко ме настига хлапето на бабката, пазари се колко ще му дам за кокошката, мисли си че я вземам да я ям! Иска ми десет долата, съгласяваме се на 5, кокошката е изтъргувана! Сърцето ме боли, в мен напира желание да заколя бабката, облива ме вълна на страшна злоба, но треперещото животинче в ръцете ми ме успокоява и замества омразата към бабката с обич към него. Сега обаче наистина имам проблем - какво ще правя с малката душичка!!! Отдалечавам се от селото и сядам в гората отстрани на пътя да мисля. Всякакви идеи прехвърлям, почвам от там, че не мога да я прекарам с мен през границите, не мога и да я дам на местните, защото веднага ще я изядат. Мисля си да я нося на хоста си в Киншаса, той е американец и dа го моля да се грижи за нея, но няма как да я прекарам през границата, а и апартамент в Киншаса надали е най-доброто място за кокошка. Решавам, че най-безопасния вариант за нея е да я отведа навътре в гората и да я пусна там. Защото тук хищници няма много, а и кокошките тук не са като българските дето баба им дава просо и трошички, те тук са на самоизхранване и каквото си намерят... та поне зная, че ще оцелее. Няма какво да я нарани далеч от хората затова решавам да стопираме заедно докато излезем съвсем от населените места и после да влезем навътре в гората. Така и правим, душичката седи послушна в ръцете ми, с едната ръка махам на колите, с другата държа кокошката. Още втората кола спира. Шофьорът не разбира и дума английски и отива в следващия град, но с жестове му обяснявам да ме остави някъде по пътя.  Слизаме на място, където изглежда като да няма никаква цивилизация, влизаме в гората и вървя повече от час навътре - няма нищо, само гора. Успокоявам се, че сме на правилното място, целувам животинчето и с много мъка и рев го оставям в гората. Просто знам, че ще оцелее, нещо ми го казва. Докато се върна на пътя вече е много късен следобед, но успявам да се съсредоточа върху стопа въпреки всичко и хващам кола за Луанда! В малките часове на ноща пристигаме, никаква комуникация с шофьора поради езиковата бариера, но той ме оставя в южната част на града, на автогарата. Оглеждам обстановката вътре в чакалнята - десетки негри спят по земята, текат води от тоалетната, мирише на гадно и въздуха е тежък. Решавам, че там не може да се спи, излизам пред чакалнята и там си намирам ъгълче помежду много спящи, разпъвам си шалтето и чувала и едва лягам от болки... поне имам достъп до чист въздух. Спя горе-долу прилично имайки предвид къде съм, цяла нощ обикалят клошари и какви ли не, но не ме бъркат изобщо, раницата ми е под главата, а и спя леко. Както бе казал един от хостовете ми - това пътуване е по-сурово от военно обучение, така те тренира и те прави толкова концентриран и целенасочен... и наистина колкото и умората да ме е надвила, се събуждам при най-малкия шум, когато спя на такива места, защото знам, че "оцеляването" ми и особено оцеляването на багажа ми зависи от това.
Ден 3! На сутринта следва голямо изпитание - ходи ми се до тоалетна. С много самонавиване се запътвам към миризливата тоалетна в чакалнята, тоалетните са две - мъжка и женска, влизам в мъжката и ме лъхва СТРАШНА смрад! Толкова мирише, че се отказвам. Решавам да пробвам и женската, още влизам и на метър от мен на входа на тоалетната пикае жена! Ей така на пода, не вътре в кабинката, а на пода пред тоалетната. Виждам огромна локва от урина на земята, явно от други пикали там и бягам като от чума!! И сега къде ще се ходи до тоалетна... Няма къде, ще трябва да се преjaля. Седя отвън няколко минути и събирам кураж да се върна в мъжката тоалетна, запушвам нос и успявам, мисията изпълнена! Отправям се към улицата пред автогарата да почвам да стопирам към изхода на града. Идея нямам обаче накъде е изхода и къде изобщо съм аз. Карта нямам нито на Ангола, нито на Луанда, вече реших да пътувам без карта и след Намибия нямам карта за никоя държава, така е по-интересно и много по-трудно! Опитвам се да питам хора в коя посока е следвахстия голям град Уижи, зная от един от шофьорите, че това е посоката за границата. Нося листче с имената на няколко града, през които трябва да мина, за да стигна границата, това е всичко, с което разполагам. Никoй от хората, които питам за посоката, не разбира и дума английски. Като кажа "Уижи" всички ми сочат към автогарата и никoй не разбира, че питам за пътя. А и няма логика за това да питам, далеч съм много от пътя за Уижи. След минути около мен има тълпа от хора, всичките опитващи се да помогнат и да ме ориентират. Отчаяно се търси човек, говорещ английски, но такъв не се появява. Спомням си за Китай и с каква надежда вървях по улиците и питах всеки човек дали говори английски, за да ми покаже посоката... И тук същата история. Накрая се отказах да чакам и хванах да стопирам в една посока, за щастие вярната. Бях на голям булевард с много коли и не след дълго една кола спря. За огромен късмет човекът ме разбра и ме остави на по-добро място за стопиране в правилната посока. Там ме взе военният пилот Франсиско, които говореше английски и руски. Бе изумен от пътуването ми и поиска да ме закара до Кашито, което е градче извън Луанда в моята посока, но първо искахсе да ме води в националното радио да давам интервю. Колкото и да отказвах Франсиско много настояваше и след минути ме изтърси на входа на радиото, извика хора от персонала и не след дълго една журналистка ме  покани в студиото и направихме интервюто. Каза, че след няколко часа ще ме пуснат в ефир. После Франсиско ме заведе на сладкарница и закусвах торта, след което отидохме да се запозная с жена му Ирен, която е украйнка. Тя пък ми подари огромен ананас за из път, след което ме закараха до Кашито и ме оставиха там до полицейския чек-point с уговорката полицаите да ми спрат кола за Уижи. Аз обаче не исках на готово, а и полицаите имаха доста мързелив вид и не изглеждаха като да се помръднат скоро, а колите си минаваха. Така че любезно отклоних помощта им и взех нещата в свои ръце. Веднага ме взе камион с двама китайци, работещи по строителството на пътища. В момента в Ангола здраво се работи по пътищата, които са в ужасно състояние, а и цялата южна част на страната е наводнена, та при дъждове става още по-тежко положението. Китайски компании здраво са завзели пазара, всичките им пътища изглежда като да ги правят китайците.  По-късно успявам да хвана стоп и до Уижи директно, взема ме полицаи и ме кара право в полицейския участък да спя там, на другия ден иска да ме откара извън града че да ми е по-лесно да стопирам. Спането в полицейския участък е приятно, на сутринта пак съм на пътя. От тук нататък вече с много уговорки се намира безплатен стоп до границата, всички шофьори искат пари. След доста вървене ме взема кола, пътуваме 7 човека в малко фордче, да не повярваш как се събира толкова народ в тази малка количка! Оставят ме в Макела, на 40 км от границата. Там вече патят става черен път и започва голямото ходене. И все пак накрая ме взема пикап - такси, но безплатно, така или иначе багажника му е празен защо да не ме вземе. А преди него кратък стоп с китаец ме снабдява с две пакетчета двуминутни noodles. Китаецут се разтапя като му казвам "ши-ши" (благодаря на китайски).  На границата водата ми е свършила и питам митничарите къде мога да си напълня. Един от тях, много приятен и говорещ перфектно английски ми казва, че няма откъде, имат само минерална вода и ми дава две бутилки. Казва, че по този път нормални коли не минават, само таксита и ако искам да стопирам ще ми отнеме много дни да чакам кола. А са стотина километра до първия град и още повече до асфалтовия път. Оправяме документацията и съм вън от страната!!! Yра - успявам да изляза от Ангола за 4 дни и отървавам затвора!!! 
Като цяло Ангола ми хареса много откъм природа, всичко е зелено и диво. Хората изглеждат топли и любезни, но невъзможната комуникация е проблем. Много по-диво е от останалата част от Африка, културата на хората е доста различна, например липсва култура за тоалетна, нещо като в Индия е, всеки ходи където може. Иначе тук туристи няма и точно това те прави уникален в очите на хората. Полицаите са навсякъде и проверките на паспорт и виза са поне по няколко на ден, така че няма никакъв шанс човек да мине нелегален тук. Страната е супер богата на ресурси, но огромен процент от населението е направо под прага на бедността. Богатите явно стават все по-богати, а бедните по-бедни. Но моето лично впечатление от Ангола като изключим убийствата и издевателства над животни (тук ядат наистина всичко, даже маймуни и прилепи), си остава много положително и най-вече се радвам, че успях да надвия болката, дистанциите и времето и да изляза от страната навреме. 
   

4 коментара:

nadejda каза...

Териии, пак ме оставяш със зяпнала уста! Първо така ме уплаши с тази катастрофа и болките, после като те чета, като виждам как приемаш нещата, ме обзема такова вълнение и възхищение към теб, че си глътвам граматиката и се чудя какво да ти напиша. И другия път, като тръгнеш към Африка, ще трябва да те понауча на малко португалски. А може би ще ти потрябва за Южна Америка... :) Прегръдки от ранната българска пролет!:)

feet relief каза...

Два дни след като прочетох последните две публикации, още не мога да опиша това, което се случва в главата ми. Не мога да го възприема, извън всичко, което съм си представяла за възможно е. Да минеш за 4 дни страна без пътища, след катастрофа... Какъв кураж и психика се изискват за това? Тери, ти си на друго ниво на съществуването. Остави ме без думи. Прегръщам те и аз, бъди здрава и нека цялата положителна енергия на света е с теб!

Tery каза...

Hei horaaaaa napravo dumi nqmam da vi opisha kolko sa gotini dvete Kongo-ta :))))) Namerih nai-posle svoq RAI, ste pisha kogato imam vazmojnost da vi razkaja, tazi sutrin stignah Yaounde,Kamerun i poneje ne mogat da mi dadat viza za Nigeria v Yaounde, me prashtat v Douala, no tam chak v poneelnik ste e otvoreno taka che weekenda otivam na plaj i na djungli :)))) Mnogo mi haresva zapadna afrika, adski dobre se chuvstvam, a i poslednite nqkolko dni bolkite ot katastrofata znachitelno namalqha, sega sum ot glava do peti v praholqk sled 5 dni po kongoliiskite djungli i patishta eiiii kolko mnogo imam da razkazvam, razmazah se ot kef tuka e prosto nerealno hubavo, jega, visoka vlajnost na vazduha, vsichko vechno zeleno, neprohodimi djungli,stotici vidove gotini nasekomi i drugi jivotni...... prosto nqmam dumi, namerih si mqstoto kakto se kazva!! Shte reva mnogo kato stigna Maroko oshte otsega useshtam, adski mi e hubavo tuk!!!! :))))))) pozdravi na vsichki !!

nadejda каза...

Ей, голям си сладур, Тери! Само като ти прочета един такъв пост и така ми вдигаш настроението, така ме вдъхновяваш... и такова любопитство ме загризва...:)))
Добре че са ти намалели болките, че все те мислех! Айде, чакам да пишеш при първа възможност. Целувки