Намибия - диамантът на Африка


Еиии толкова много да ми хареса тая Намибия, едва се самоизбутах от нея, защото визите ми за следващите страни са с определени дати и ме притискаха да бързам. Но успях да разгледам много и да преживея още повече :)  
Та да се върна първо на последните ми дни в ЮАР след като напуснах Претория...
Излизането от Претория ми отне половин ден стопиране из града по входовете на магистралата, от един вход до друг и така докато накрая ме взеха за първото градче след Претория. Хората в Претория спират на стопаджии трудно, защото ги е страх, през цялото време наблюдавах реакциите и погледите им, бяха преизпълнени със страх и чаках доста време докато някои по-отворен човек ме вземе, разбира се само чернокожи спираха, по-често в ЮАР черните спират. Не става и да се върви пеш до края на града, защото всичко е магистрали и полицията ще се заяжда. Като цяло ЮАР няма нищо общо с Африка, всичко е досущ като в Европа. А аз вечe се уморих от тази "фалшива" Африка и копнеех да се върна в онази истинската. Хванах пътя за Упингтън, недалеч от които е границата с Намибия. Мислех си, че ще стигна за ден, но не ми излязоха сметките, защото срещнах поредните прекрасни хора! Стоп с иракчанин, който много ама много настояваше да ми даде пари след като чу за пътуването ми и поне 5 минути му обяснявах, че не приемам, накрая се отказа и ми даде пликче с много готини странни плодове, на които дори името не зная. :) Следващият стоп ме среща с Наоми. Високо оценявам жеста и да спре, все пак жени почти никога не спират за стопаджии. Наоми е страхотна, много отворена към нови хора, пътувала е доста и знае за "западния" модел на скитане по света. Спряла, защото видяла раницата ми и се сетила, че съм от "тия, дето обикалят по света." Прибира се от Йоханесбург за Мафикенг, където живее с майка си и сестра си. По пътя ни вали жесток дъжд, толкова проливен, че на моменти не може да се шофира и трябва да се отбива от пътя. Преди Мафикенг Наоми иска да посети племенничката си, която учи в девическа гимназия и днес има голяма родителска среща, така че всички роднини са там, за да посетят момичетата. Те живеят в гимнацията и рядко имат контакти с външни хора. Моята поява в училището обаче е меко казано вълнуваща, защото десетина момичета се скупчват около мен и с неописуемо любопитство и радост започват разговор. Въпросите са хиляди, възклицания и усмивки се раздават на килограм, снимките не спират, разменяме имеили, телефони... Едно от момичетата като чува, че съм от България веднага отбелязва, че това е страната, където жестовете с глава за "не" и "да" са обратно на останалия свят :) Много се впечатлявам, че знае такива подробности. Прави ми впечатление, че момичетата са начетени и много възпитани. След посещението се отправяме към дома на Наоми, тя ме кани да остана у тях. Макар и Мафикенг да е доста встрани от пътя ми, приемам с удоволствие. Вечерта Наоми ме развежда из градчето, пита ме какво искам да ям, а на мен все пaп ми се яде, моето любимо африканско ястие. Намираме последния отворен magazin, където продават вече сготвен пaп, но продавачките са потресени като си поръчвам пaп заедно със самп (това винаги се яде отделно, за тях е като пaп, тоест основата на ястието и трябва да се добави нещо друго, невъзможно е да ги ядеш заедно). Наоми също е потресена и поне пет минути се опитват да ме разубедят да си взема тая комбинация. Питам ги дали някога са ги опитвали заедно, отговорът разбира се е не, но по правило си знаят, че двете не вървят заедно. А аз пък от опит разбрах, че африканците не обичат да пробват нови неща, така че само им казах, че е невероятно вкусно и не се опитвах да ги убеждавам да опитват. Изядох си пaп-а със самп с голям кеф и след като посетихме някои от приятелите на Наоми, се прибрахме в къщата при майка и и сестра и. Безкрайно гостоприемни хора, сестра и има проблем с крака си, много е подут и не може да ходи, а докторите нищо не знаели и не можели да и поставят вярна диагноса и да я лекуват. Отчаяна е и само вкъщи си седи, от което никак не се подобрява. Почват да ми се въртят мисли, че може би е от свръх теглото (жената е доста ама наистина доста пълничка), но не върви да и го кажа, затова казвам на Наоми и тя споделя, че сестра и вече била на диета и трябвало да отслабне, защото всички смятат, че е от килограмите. На сутринта ми приготвят разкошна закуска и със свежи сили се отправям на път. Наоми ме оставя на изхода на града и чака наблизо докато хвана стоп, да се убеди, че всичко е на ред, не след дълго ме вземат за следвахстия град. По-късно същия ден на стоп ме взема Андре - бизнесмен от Йоханесбург, пътуващ за Кеип Таун. Той не е нито черен, нито бял, а от така наречените "coloured" - оцветените. Те са направо като нова раса тук в ЮАР, а всъщност са от смесен произход - бял и черен родител. Изненадах се, че пътува за Кеип Таун по този път, но той каза, че имал много време "за убиване" преди да стигне там за някакъв семинар, затова избрал дългия път. А и родното му място е Упингтон и иска да посети сестра си там и да остане при нея една вечер. Спираме на всяко интересно местенце, Андре иска да ми покаже всичко по пътя. Разглеждаме машините, които работят в мините, аз дори се покатервам на един огромен камион вече неработещ и оставен като паметник край пътя. Вечерта пристигаме в Упингтон и сестрата на Андре и семейството и ни посрещат. Той набързо им разказва моята история и вратата им е отворена за мен. Предлага ми се хубава стая с голямо легло, където да се настаня за през ноща, но мен по ме блазни да спя в мазето на един стар матрак, до които има маса за билярд и да играя поне няколко игри преди лягане. Хората ми се чудят на акъла, но ми дават свобода да спя където искам. Идва време за вечеря. Както всички хора в Африка, като чуят, че не ям месо, са в шок и ужас с какво да ме нахранят и единственото, за което се сещат, са зеленчуци :) Помня едно време и в България беше така, хората си мислеха, че вегетарианците ядат само зеленчуци, особено маруля, моркови и зеле :)) Та сестрата на Андре за късмет бе сготвила зеленчyци и се досети, че вегетарианците ядат и хляб, така че притесненията и, че няма с какво да ме нагоctи отпаднаха. Хората са толкова гостоприемни, че не върви и да им кажеш, че не си гладен, за да не ги притесняваш, те пак нещо ще ти сервират. След вечеря до към полунощ играх билярд със себе си :) После от умора паднах на матрака и заспах като пън :) На сутринта Андре предложи да ме води на Augrabies Falls National Park, който е недалеч от главния път за Спрингбок (където пътищата ни се разделят). Така аз промених плана да мина границата с Намибия близо до Упингтон и реших да мина тази на Спрингбок, за да мога да видя парка. Като почти всеки национален парк и този има входна такса, но за местни не е особено висока и благодарение на изобретателността на Андре, аз също минах с билетче за южноафрикански гражданин (за чужденци е 5 пъти по-скъпо). Водопадите са изумителни, макар и водата да е слаба по това време на годината, обиколихме всички гледки към каньона на Orange River, видяхме много диви спрингбок, дасита и гущери, няколко жирафа и бабуни. Пейзажът на места е лунен, безкраен микс от всевъзможни цветове и форми скали, на места ниска растителност, а реката течаща спокойно в дъното на каньона... Красота докъдето ти стигат очите. Уж само за час щяхме да разгледаме всичко, а останахме повече от 5 часа. Така или иначе нямаше вече шанс да стигна Намибия същия ден, та поне да разгледам детайлно националния парк. Надвечер стигнахме Спрингбок и Андре пое към Кеип Таун, а аз на север - към Намибия. Вече нямаше много коли, но ме взе човек за малко градче преди границата, където направих последни опити да стопирам, но се стъмни и се отказах. Хората от единствените бунгала в градчето ме видяха на пътя и много се зарадваха, че има турист в района, поканиха ме да палаткувам в двора на комплекса. Аз покана не отказвам, така че прекарах спокойна нощ под звездите, най-после след толкова дни по къщите на хората, сега имах възможност да си спя в палатката. На следващия ден бързо стигнах границата, не отне много време да мина всички формалности с имиграционните и вече бях в Намибия. Взе ме кола за Keetmanshoop - първото градче на 300 км от границата. Тук дистанциите са големи, градовете малко на брой и малки по размери и популация, пейзажите изумително красиви, а хората топли и гостоприемни. Поставих си за цел същия ден да стигна до Мариентал, където ме чакаше хоста ми Крис - индиец-американец, доброволец в Корпуса на мира. Стопът обаче бе много бавен поради две причини - липсата на коли и очакваното заплащане от повечето шофьори, доста от които не искат да те вземат за без пари. Мен обаче това не ме притеснява и почнах да си ходя пеш и да стопирам когато минава кола. Накрая ме взе граничен полицай и ме остави в Мариентал, право пред училището, където живее Крис. Той все още бе на работа, затова чаках пред вратата час-два.  Крис живее в така наречения хоctел за момчета, намиращ се до самата гимназия, така че имах възможност да наблюдавам учениците отблизо и да видя как живеят. Рано сутрин бие камбаната и се почва с хигиена и всякакви приготовления за училище. Вечер пък има някакви занятия в една голяма зала точно отсреща на апартамента на Крис и учениците се занимават доста до късно. Вечерта седяхме на верандата на чай и дълги разговори на тема пътешестия. Той много иска да пътува и е решил като му свърши доброволчеството да пообиколи малко Африка преди да се връща в САЩ. На другия ден се запознах и с доброволката Лиз, а вечерта ходихме на вечеря в нейния апартамент. След гостуването при Крис се отправих към Виндхук, където изобщо не планирах да спирам... докато не видях профила на Марита и Джеф в каучсурфинг и реших, че непременно искам да ги срещна тези хора, а и нещо ме привлича към тях, не е случайно както виннаги :) И двамата са от Намибия, и двамата растафари, много ама много готини, имат 2 тлъсти котки - Тануки и Пири, с които постоянно си играех. Целият им апартамент е произведение на изкуството! Всичко е така аранжирано, толкова шарено и свежо, със специална атмосфера... едно от онези места, където се чувстваш у дома си още от първата минута. Марита е на работа през деня, но Джеф си е вкъщи и ми разказва много за Намибия, той работи в туристическия бизнес, направил си е тур агенция и организира приключенски турове из страната. Малко след като пристигам Марита ми казва, че има приятел, който е наполовина българин и говори български. Обзема ме луда радост! Ще говоря български лелеееее няма такъв кеф! По-късно идва Панчо - много симпатичен младеж, говори идеално български и носи две кълбета прежда - бяла и червена. Първи март е, ще се правят мартенички! Панчо разказва подробно на Марита и Джеф за обичайте и историята на България. Хваща ме срам - на моменти откривам, че това момче знае повече от мен, дето цял живот живея там, а той е на хиляди километри. Споделя, че често си ходят до България и о каква изненада - родата му е от село Сталево, Хасковско! А аз много добре го знам селото, а и кмета, защото аз му направох yебсаита на селото :) Яко се убеждавам колко е малък света всъщност! Панчо ме кани на комедийно shoy в театъра вечерта, ще ходят с майка си Валя. Така имам възможност и с нея да се запозная. Много ама много симпатични хора, срещата с тях бе така неочаквана и толкова приятна изненада.  И то само благодарение на Марита. А комедийното shoy бе много забавно, правиха си майтапи с какво ли не, но най ми хареса като се бъзикаха със Зимбабве и неговата демокрация :) Следобеда преди шоуто Марита ме заведе в дома на родителите си да видя прасето на баща и. :) Човекът си взел прасенце за домашен любимец, майка и обаче все протестирала, но бащата много му се радва. Прасенцето е трепач :)) Отначало се уплаши като тръгнах да го гушкам, но бързо станахме първи приятели и не исках да го пускам, горката Марита едва ли не трябваше да ме изрита от къщата. :) След гостуването ми при тях се отправих към Yoлвис Бeй, където исках да походя по пясъчните дюни на пустинята и да видя изумителната красота на съчетанието пустиня-океан. Панчо и Валя ми бяха дали и телефоните на Руми и Веско - българи, живеещи там и работещи като треньори по гимнастика и физическо възпитание. Мислех като стигна да намеря начин да им се обадя и евентуално да се срещнем. Последният човек, който ме взе на стоп, сподели че има приятел българин. Помислих си, че няма кой друг да е, а ще е някои от тяхното семейство, защото надали има много българи точно в тази част на света. И не грешах - човекът се обади по телефона на Добри - синът на Руми и Веско. И така се озовах в офиса на компанията, в която Добри работи. Там срещнах и Любо - друг българин, живеещ и работещ в Yoлвис Бeй. Отидохме право в дома на Руми и Веско, толкова топло посрещане едва ли можех да си представя. Баница, кисело мляко, усмивки и гостоприемство... а на мен ми беше неудобно да им се натреса така и без предупреждение да се самопоканя, затова и отначало мислех само да се срещнем, а накрая останах два дни у тях. Прекрасни хора, просто нямам думи да опиша отношението, което получих и то при положение, че съм напълно непознат човек. Водиха ме на дюните, качихме се на известната Дюна 7, те били номерирани до към 30 и няколко, заведоха ме да видя велвичия - цветето символ на Намибия, което живее стотици години. По пътя видяхме и хамелеон, а пейзажите около Валвис Бай са невероятни! Ходихме и до Свакопсмунд, ядохме сладолед и за първи път видях жени от племето химба. Е, те бяха доста комерсиализирани, от онези, които продават бижута на улицата и за да ги снимаш трябва да си купиш нещо от тях. Естествено цената е поне 3 пъти завишена, но поне е интересно да се видят тези хора, косите им са направени като дебели расти, намазани с червена охра смесена с някаква мас, целите им тела също са намазани с тая смеска, ходят голи до кръста и надолу покрити с кожи. Червената на цвят смеска е за отблъскване на насекомите. Където и да седнат всичко около тях става червено, а отново за отблъскване на насекомите палят огън вътре в къщите си. Надвечер Веско и Руми ме запознават с още един българин - доктора Георги. Преживял е огромна трагедия наскоро и се опитваме да го разведрим, излизаме до лагyната, на по питие и разговори до късно. Георги упорито ме съвeтва да не ходя в Конго и Нигерия, защото ще ме убият там. Успокоявам го, че и там хората са добри както навсякъде по света, но той не се съгласява. Колкото и да се опитва да бъде циничен спрямо африканците, си личи че има много добро сърце. Времето с моите нови български приятели отлетя бързо и под натиска на визите трябваше да се отправя на север. Взехме си довиждане и искрено се надявам да се видим в България един ден. Отървах се и от немалко излишен багаж, които Руми щедро предложи да занесе в България през април като се прибира за малко, така че раницата ми олекна с няколко кила. Изключително мили хора, просто българите, които срещнах досега в чужбина, ми направиха много добро впечатление и не разбирам откъде тази лоша слава, че българите се "разваляли" като излязат в чужбина. Та те са по-българи от тези в България. Веско има цяла колекция български филми и ми пуснаха да гледам Мисия Лондон - страхотел филм! А Руми и Добри дори ходят с тениски с надпис "България". Аз пък за два дни така свикнах да говоря български, че после като излязох да стопирам трябваше да си кривя езика пак с тоя английски :) Първо ме взеха полицаи на стоп до Свакопсмунд, пътувах в затворническа кола с решетки вместо прозорци. :) След тях пък камион до Карибиб и нататък излязох от главния път и поех към Омаруру и Очиваронго. Вечерта се озовах в двора на негър, които ме взе на стоп и ме покани да си разпъна палатката в градината му, а на другия ден щеше да пътува в моята посока и да ме закара още двеста километра. Остави ме в Кхорикас, където асфалтовия път свърши и хванах да вървя по един черен път в посока Тюфелфонтеин, исках да посетя скалните рисунки на бушмените, за толкова месеци в Африка на нито едно място не отидох да ги посетя зарадu платения вход, пропуснах шанса си в Боцвана, Зимбабве, ЮАР, но реших че това може би е последния ми шанс и този път отивам, а и не е толкова скъпо тук. След немалко вървене ме вземат двойка германци с бебе, пътуват с кола под наем през Намибия. Много готини хора и те отиват към скалните рисунки. Първо спираме да видим вкаменената гора, след което излизаме от главния черен път и пътуваме още двайсетина километра до рисунките на Тюфелфонтеин. Там вече има и други туристи, плащаме си входа и най-после успявам да видя прословутите бушменски творения. Рисунките много ме впечатляват, почти всичките са на животни, на една скала има нарисуван лъв с неестествено дълга опашка, а на друга пингвин и тюлен. С тези рисунки те са обозначавали какви животни има в района, но интересни са рисунките на пингвина и тюлена, защото сме навътре в страната, а не по крайбрежието. По скалите около рисунките кипи от живот - разноцветни гущери агама щъкат нагоре-надолу, а по сенките се излежава пустинният плъх. Страхотно животинче, колкото и да го доближавам страх няма и подобно на даситата седи и те гледа в очите. След посещението на рисунките германците ме оставят на главния черен път и продължават на юг, а аз на северозапад в посоkа Опуо - столицата на химбите. Намибия е пълна с племена, езици и култура, немалко хора все още живеят и се обличат традиционно, например племето хереро лесно се познава по дрехите на жените - викториански стил огромни рокли и шапки във формата на кравешки рога. За хереро кравите са всичко, затова и шапката символизира връзката им с добитъка. По така наречения главен черен път обаче няма никакви коли освен туристи от време на време и рядко някои местен, защото селцата в областта са толкова малко и толкова малки, а пустошта толкова огромна... Хващам да вървя в наu-голямата следобедна жега. Километър след километър - коли няма. Почвам да се тревожа за положението с водата, свършва много бързо. Пейзажът обаче е вълшебен... скалисти планини, тук-там някое малко дръвче, но иначе голо и нажежено от следобедното силно слънце. Появява се кола на хоризонта и въпреки, че няма никакво свободно място, човекът иска да ме вземе и да ме закара още 50-тина километра навътре в пустошта. Връзваме раницата ми на покрива на колата с няколко въжета и се сбутвам вътре някак си. Оставя ме в малко село, където се примолвам за вода. Пълня бутилките и ето че отново всичко ми е на ред и мога да продължа да вървя. Вече в късния следобед ме вземат на стоп фреnски туристи и ме оставят още по-навътре в празна откъм хора Намибия. Единствено малки туристически лодjи и кампове има по тези места и те са много нарядко. Вървя до залез слънце, навлизам дълбоко в зона с много животни, навсякъде виждам антилопи спрингбок и огромният орикс - символ на Намибия. През нощtа множество чакали идват до палатката, излизам да ги видя, но се разбягват, по-страхливи са от хиените, които поне идваха близо до мен. На сутринта чувам копита, отварям палатката и едра антилопа орикс ме гледа право в очите. Прави няколко стъпки назад и пак се обръща да ме погледне. Говорим си с очи повече, отколкото някогa ще мога да си говоря с хората с уста. В областта има и много лъвове! Както обикновено отново провал - лъв не виждам. Но пък виждам няколко жирафи в по-зелените части на пустошта. Вече съм почти 7 месеца в Африка, толкова много животни видях, но не и негово величество Лъва. :( Нищо, все още имам надежда. Сутринта закусвам и слизам до реката да си допълня бутилките, за късмет тук поне има непресъхнала река. Следващите километри съм в нещо като транс - намирам се на едно от наи-хубавите места на света - пълно с животни, никакви населени места и хора, никаква цивилизация... може би мястото от мечтите ми, може би мястото, където ще живея един ден?!? Спомням си обаче думите на Ромеин - хоста ми в Арyша, когато му казах, че търся своя малък Рай някъде в Африка, той ме насочи към Гамбия. Но може би е Намибия... почвам да си мисля колко много километри празни територии има тази страна и колко спокойно мога да живея тук с всичките тези орикс, спрингбок, пустинни слонове и лъвове....  И докато мечтая и поглъщам поредния литър вода, първата кола за деня минава. Хората са работници по реконструкция на един лош участък от черния път и отиват на обекта, който е на 200 км преди Опуо. Вземаме още стопаджии по пътя - жена от племето хереро, която си е загубила кравите и ги търси и мъж, който отива на погребение в следващото село. След като ме оставят на обекта, тръгвам да вървя отново. Тук вече зеленината  е доста, планините са гористи, но животните сякаш намаляват. След още някои километър минава кола - втората за деня. Колата е пикап, сядам в багажника, а до мен има още 4 мъже и една жена с бебе. Вътре в кабината са шофьорът и още една жена с бебе. До мен има леген, пълен със студена вода и бутилки бира (студената вода да държи бирата хладна). При всяко друсване на неравностите на пътя, част от водата се излива върху мен да ме разхлажда. А зад колата се вдига страшен прахоляк от пътя и прахта още по-лесно полепва по мокрите ми дрехи. След може би двайсетина километра, докато се опитвах да избутам легена встрани от мен, всичко пред очите ми се завъртя с бясна скорост, докато разбера какво става вече летях във въздуха и се приземих болезнено на камъните в канавката! Усетих зверска болка в гърба. Пълна тишина за секунди, разкъсана от брутален бебешки рев. Бяхме катастрофирали. Колата бе излетяла от пътя и се бе забила в една голяма скала. От удара всички хора в багажника бяха изхвърчали като тапи. Особено аз, дето бях най-отзад. Съзнание не изгубих, за късмет не си ударих главата. Но за разлика от другите хора, които бяха паднали на пясъка, аз бях на камъните. На един сантиметър от главата ми имаше ръб на голяна скала, която вероятно щеше да ме убие на място. Първата ми мисъл в секундите докато лежах на земята беше "охх пак ли.." Тъй като преди имах вече две гадни катастрофи, все се шегувах, че третата ще ми е и последната. Опитах се да се изправя веднага, успях и си мислех, че болката не е толкова силна щом успях да стана. Но колко само грешах... Устата ми бе пълна с пясък и ситни камъни, няколко дни по-късно още се ми стържеха между зъбите. Целите ми дрехи бяха мокри от водата от легена, която се бе изляла върху мен, а и от тениската ми се носеше миризма на съдържанието на счупените бирени бутилки :) Панталоните ми, покрити с прах и пясък, сега като се и намокриха станаха като че натопени в кална локва. Успявайки да се изправя и да се раздвижа усетих, че всичко си е на мястото, но болката в гърба започна да се усеща. Всъщност падайки по гръб на камъните и претъркулвайки се няколко пъти, успях да се ударя почти навсякъде, само главата ми бе добре, въпреки малката синина между очите, явно причинена от отхвръклнал камък. Оглеждам ситуацията - жените с бебетата са добре, но реват, мъжете са добре, но кой си ударил ръката, кой крака, всеки се самооглежда. Никoй обаче не се оплаква, на шофьорът естествено нищо му няма, а и не изглежда да се чувства виновен. Всички са живи и няма сериозно ранени - това е важното. Започват да кроят планове как ще извадят колата, тя стърчи от скалата с леко смачкана предница, въпросът е как да я изкараме от канавката. Докато те се чудят обаче, аз започвам да усещам силни болки навсякъде. Почва да ми прималява, задушавам се, установявам, че много ме боли като дишам и това е от удар някъде под врата. А гърба ми направо се сковава и не мога да се движа нормално. Всичко започва да ме боли, виждам разни кървящи драскотини по ръцете си, усещам такива и по гърба. Опитвам се да игнорирам всички болки обаче, защото трябва да се бута, за да се извади колата. Всички бутаме задружно, само двете жени седят отстрани и коментират. Аз обаче от бутането още повече се осакатявам и вече не мога да правя никакви нормални движения, всяко помръдване ми причинява болка. Колкото повече време минава, толкова повече нови болки се появяват. Накрая колата е избутана обратно на пътя и всички се качват. Шофьорът е под всякаква критика обаче, толкова е очевидно, че не може да кара, може би и книжка няма, щом така взема завоите и ни натриса в канавката. Всички коментират, че не може да кара, но се качват. И аз се качвам, но за малко, да видя дали сега ще кара бавно или пък ще прави глупости. Въпреки, че е обещал на хората да кара бавно, след 5 минути вече летим със 120 по черния път! Токова за мен, почуквам на прозорчето на кабината и поисквам да си сляза. Зная, че днес вече друга кола може и да не мине, а и вода нямам, едното ми шише се е пукнало от удара и е празно. Остават ми 2 литра, които за нищо не стигат тук. Почвам пак да вървя, слънцето добре напича, а река не се вижда, коли няма. Вървенето този път обаче няма нищо общо с преди. Сега с много ама много мъка успявам да си вдигна раницата и да я сложа на гърба и да направя наколко крачки с нея и вече не мога да дишам. Чувствам се зле, още дъвча пясък, всичко ме боли, всичко е омазано с кал и кръв... раницата ми е цялата покрита с прахоляк, фотоапаратът пък по чудо оцеля при катастрофата, но целият бе в пясък. Но сега трябва да реша - или спирам да вървя и изцяло разчитам да мине кола, но загъжвам много като ми свърши водата, или продължавам по пътя докато стигна река. Решавам да продължа и не след дълго стигам пресъхнало корито на река. Вече се чувствам като парцал, болките ме обезсилват. Решавам да копая, има влага по повърхността на пясъка, така че ще има вода отдолу. Вадя ножа и тъкмо почвам, но чувам шума от идваща кола. Веднага се напрягам да изляза на пътя и да махам. Хората спират и ужасени от вида ми питат какво се е случило. Местни са, вземат ме до Опуо. Веднага почват да ме убеждават да ме карат право в болницата и са потресени, че отказвам. Обяснения обаче не ми се дават, зная че няма да ме разберат, а и нямам много енергия да говоря. Пристигайки в Опуо отивам в първия magazin и си купувам шоколад и натурален сок - трябва ми захар, трябва ми енергия! Тук не е като при първата ми катастрофа в Хасково, където можех да лежа на дивана и майка ми да ми носи супа, а аз едва държах лъжицата, но имаше кой да се грижи за мен. Тук НЯМА кой! Трябва аз да се погрижа за себе си и колкото и да боли трябва да продължа, нямам право да спирам, трябва да вляза и изляза от Ангола на време. В Опуо имах намерение да видя химбите, там е пълно с тях и успях да им направя някои снимки макар и скришно. Ако ги питаш за снимка ще ти поискат пари веднага, а аз не искам да допринасям още за развитието на тази "човешка зоологическа градина".  Много ми беше трудно да снимам защото мислите ми бяха насочени към катастрофата и исках да седна някъде и да размишлявам по нея. От една страна болката ме тормозеше, но от дъга виждах това преживяване като нещо много положително и точно като едно приключение, а аз нали точно това си пожелах на върха на Table моунтайнс в Кеип Таун - трудности и приключения! И сега изпитвах някакво много силно задоволство, че това ми се случи и дори на моменти задоволството нацяло измести болката. След Опуо се отправих в посока Ошиканго - границата с Ангола. Естествено нямаше да стигна същия ден, но поне използвах вечерта да се придвижа малко. Последно ме взе много мил човек, който ме покани в дома на семейството си за вечерта. Дадоха ми не отделна стая, а нещо като отделна малка къщичка, където имах възможност да спя на легло. Цяла нощ валя брутален тропически дъжд и ламаринения покрив не издържа и протече, слава богу не в тази си част над леглото ми. А аз не успях много да спя, непрекъснато се събуждах от болките, по гръб не можех да спя, мачех се настрани, но мускулите на врата ми бяха много болезнени, така че и това не стана. Все пак дремнах колкото да събера малко сили за дългото транзитно пътуване през Ангола. На сутринта бях на пътя и след час - на границата.


1 коментар:

Анонимен каза...

Ех, много е хубаво че пътуването в Африка продължава и за нас, които сме у дома в България. Неочаквах развоя с катастрофата след дивата красота на Намибия, която описваш. Трудностите каляват не само духа, но и тялото и се радвам, че приемаш болката, която си изживяла следствие на катастрофата, като средство за укрепване на характера ти. Въпреки това ти съчувствам за преживяното. Мисля си за теб и ти изпращм непрекъснато подкрепата и вярата ми, че ще ти се случват много хубави неща по пътя до завръщането ти на родна земя.
Поздрави от все още студена България.
Мариана