Еиии голяма лудница е тая Уганда, много зелени и мокри дни прекарах там :) След като писах от Форт Портал, тръгнах да вървя по един черен път към езерата. И така следващите 5 дни само вървях ли вървях..... Обиколих всичките езера (Никуруба, Нябулита, Нябикере, Мвамба.......) успях дори да посетя водопадите Махома нелегално :) Още при първото езеро Никуруба видях множество маймуни черно-бял колобус, а докато дебнех пеперуди за снимки, се сбъдна така дългогодишната ми мечта - лице в лице (или по-точно ръка в опашка) със зелената мамба :))) Е няма такова щастие!!!! Да докоснеш една от най-отровните змии, тъй красива и спокойна, дори не направи усилие да избяга в първия момент. Явно добре осъзнава силата на отровата си щом няма страх. Безкрайна радост ме обзе в мига, в който я видях да ме наблюдава от клонките на един храст на не повече от метър разстояние!
Инстинктивно най-напред награбих апарата да я снимам преди да избяга и успях , тя направо ми позираше. Едва след това понечих да я докосна, не реагира в първия момент и ми позволи да я докосна близо до опашката. Като понечих да я хващам обаче се усети и ми се изплъзна между пръстите :) И все пак радостта ми бе огромна и усмивката не ми слезе от лицето цял ден. Както каза един американец колоездач, когото срещнах по пътя - змиите и пеперудите са едни от най-красивите създания на света. :) След срещата с мамбата се отправих към следващото езеро и се стъмни точно като го достигнах. Свърши ми и водата, но си напълних от езерото. Местни младежи ме видяха да си разпъвам палатката край езерото и един от тях много настояваше да се преместя в техния двор, поканиха ме на вечеря и майка му наготви страхотна касава (адски вкусно нещо!!!!) Говорихме си до късно, младежът на име Део се оплакваше, че не може да играе футбол защото му е счупен крака и ходеше с патерици. Бе поредния фен на Бербатов и Манчестер Юнайтед, в Африка всички са чували за България само покрай Бербатов, а по-старите знаят и Стоичков. Иначе си нямат идея къде на картата е България. Обикновено ни слагат в Америка или Азия, а някои даже си мслят, че е в Африка. :) На сутринта отидох на брега на езерото да видя дали хипопотамът ще се покаже, местните казаха, че в езерото живее хипо и дори Део го видял предния ден :) Чаках доста, влязох да плувам с надеждата, че ще дойде да плуваме заедно, но нали хипопотамите не излизат често от водата през деня, а винаги надвечер, не успях да го видя :( Трябваше да продължавам пешеходния си поход към Кибале НП - огромна джунгла пълна с маймуни, която е национален парк, но много лесно можеш да се вмъкнеш тайно, няма огради. Прекарах целия ден в джунглата, едва проправяйки си път през адски гъстата растителност. Бе валяло предния ден и всичко бе влажно и както винаги - много зелено. Видях червеноглава и червеноопашата маймуни, синя маймуна, естествено черно-белия колобус и още разни маймуняци дето не им зная имената :) За жалост не видях шимпанзетата, но такъв ми бил късмета. Късно следобед се върнах на черния път покрай плантациите от чай и банани и продължих към следващото село Изунга. Целият район около езерата е изключително живописен, всичко е свежо зелено и пълно с цветя... Навсякъде има малки селца с глинени къщи и плантации от чай и банани. Бананите ги ползват за приготвяне на матоке и ги берат зелени, така че нямаше никакви готови за ядене банани, дето да мога да си открадна, не ми хареса вкуса на зелените. Замръкнах в това селце Изунга и видях църква, ейй викам си пак ще се разпъна на ливадата на църквата ама не било, още преди да питам ме заговори гимназиста Роналд и ме покани да къмпингувам в техния двор. След минути в двора на дърводелеца (бащата на Роналд) имаше двайсетина деца и големи дошли да видят музунгу-то. Всеки път като разпъвам палатката има огромна тълпа около мен и всеки с огромен интерес следи всяко мое движение. Най не обичам помагачите, които с мнoгoто си добри намерения да помогнат, но с незнанието си как се борави с палатка като нищо да ми счупят рейките, което ще е огромен проблем! Затова деликатно ги отблъсквам като тръгнат да помагат :) Всъщност през всичките тези дни на пешеходстване открих неприятната страна на Уганда - всички деца без изключения в мига, в които ме видят, казват само едно "muzungu, give ме money". Това се крещи от всички страни на пътя докато отмина на около 200 метра от тях, поне не са упорити като етиопските деца и не ме следят с километри. Но и тук децата са отврат! Детската популация е по-голяма от тази на възрастните и тълпите от деца са навсякъде. На едно място отнесох и така познатите ми до болка камъни, гадинките се вбесиха, че не им дадох нищо и явно бяха по-агресивни. Така и Уганда стана една от страните с "дъжд от камъни". Всички тук без изключение млад или стар знаят само едно нещо за музунгу-то - той е БОГАТ и има МНОГО ПАРИ!!! Всеки, независимо дали ме кани в къщата си или ме заговаря на улицата, има само една мисъл в главата - че чужденецът е пълен с пари. Един нещастник дори сподели, че хората в Европа спят завити в пари и ядат пари ?!?!? Някои хора си мислят също, че раницата ми е пълна само с пари... Много много тъжно, африканците се оказаха ненормално глупави хора, но затова ще пиша друг път че имам много да пиша по тази тема. Вечерта при Роналд и семейството му бе невероятна, те естествено нямат електричество, но имат радио на батерии и цяла вечер по радиото вървяха песни, които обожавам :) Напалихме огън в двора, едно бебе-прасенце постоянно идваше до мен да си играем (Уганда е първата страна в Африка, където видях да отглеждат прасета), за вечеря майката бе наготвила картофи с едни супер дребни гъби, които били от градината на лелята. Много вкусни гъбки, за пръв път опитвам такива. Роналд мечтае да стане дърводелец като баща си, адски добър е вече, дори ми покажа огромна статуя на маймуна, която е издялал. Има талант и много му се удава това изкуство. В селото имат и научен център - малка стаичка с книги за животните и природата и Роналд е отговорен за него, той държи ключовете. Рядко интелигентно момче, както и много възпитан, нито веднъж не ме нарече музунгу и разбра отначало още, че ненавиждам да ме наричат така. За всички други обаче аз име нямам, не съм човек, а музунгу - бял ходещ банкомат, пълен с пари. Затова и единственото, за което повечето хора ме заговарят е "дай ми пари, музунгу". А е изумително колко мили и гостоприемни могат да бъдат ако те възприемат като живо същество. Роналд ме изпрати на следващия ден до другото село, където ядохме чапатита и се разделихме след като разменихме контакти. Надявам се ще успее да осъществи мечтата си, определено го заслужава. Аз продължих към следващите езера и успях да открия така пазените в тайна ако не си платил входна такса водопади Махома. Защо пазени в тайна... ами защото ако питаш местните за посоката всеки ще ти каже дай пари :) Имало и собственик на водопада, които трябвало да събира входната такса, но срещу съответната сума корумпираните му съселяни няма да откажат да ви го покажат. При мен обаче тия номера не минават, затова се забих по едни дерета и едни баири, едва издрапах по стръмното с тая тежка раница ама така е като си кътам камъните и коралите от Египет... Ама накрая ги намерих де :) Красиви водопади, заслужаваше си търсенето! После се върнах на черния път, между другото по тези малки пътища коли почти не минават, основно ползват за транспорт бода-бода и е пълно с досадни бода-бода шофьори, които ме тормозеха с присъствието си и молби да ги ползвам за транспорт. Тук никoй ама НИКOЙ не разбира защо вървя пеш и как може това да ми харесва, за тях най-големия ужас е да вървят и въобще африканците определят пътуването където и да било като страдание. Те мислят, че аз страдам като пътувам и колкото и да им обясняваш нещо различно, не разбират и си вярват на тяхното. И през ум не им минава дори, че като пътуваш научаваш много неща и виждаш света, те виждат нещата само до най-примитивното - транспортирането от едно място на друго. Изобщо разсъжденията им ако въобще могат да се нарекат разсъждения, ме навеждат на мисълта че целия живот за тях е: ядене, спане, размножаване, земеделска работа и до там. Много силно впечатление ми прави че никoй не чете книги тук. И въобще няма го този интерес да научат нещо, да сътворят нещо, да правят нещо различно, дори да сготвят нещо ново, да пробват различни комбинации... Няма идейност, няма мисъл отвъд това, което някой им е казал на готово в училище. Никoй не се замисля дори, че в Европа има бедни хора, нееее, за тях бял ли си значи си много богат, абсолютно невъзможно е да си беден! Естествено това вярване се е подхранвало с годините от белите тук, които винаги са парадирали с богатството си и затова дори и сега като видят бял човек той непременно трябва да е богат.
След като посетих всичките езера из района, накрая хванах и стоп до парка "Queens' Elizabeth". Трима израелски туристи и техният шофьор отиваха на сафари в парка, който е пълен с какви ли не животни, включително лъвове и гепарди. Израелците бяха семейство три поколения - дядото, сина и внука - всичките страстни любители на животни! Дошли специално за сафари, въоръжени с хубави фотоапарати... Много се изкефиха на пътуването ми и на раздяла ми дадоха огромен пакет сушени фурми от Израел! Егати вкусните фурми, направо се побърках от радост и ги изядох за нула време още същия ден :) Оставиха ме на главния път пресичащ националния парк и както обичам да казвам - парка нямаше огради :))))))))))) Веднага се изнесох от пътя и се набутах правo в саваната!!! Е, няма такава радост, следващите часове прекарах с бизони, антилопи всякакви размери и видове, а накрая видях и негово величество слона :))) Поиграх на гоненица и с една дива свиня (Пумба, само дето сурикатът Тимон липсваше) и трите и малки свинчета. Разпънах палатката навътре в саваната и зачаках идването на лъвовете с огромно вълнение. Цяла нощ подремвах леко, но с едното ухо се ослушвах с такавa надежда, че във всеки един момент може да се сбъдне друга голяма мечта - да гушна Симба и Муфаса :) Но уви - нищо до сутринта! С леко разочарование, но и радост от всичко, което видях, се отправих пак към пътя, където след много километри пеша най-накрая ме взе кола за следващия град. Там разпънах палатката близо до пътя, едни хора ми предложиха това местенце и спах много добре. Естествено вече нямаше животни, в Уганда животни има само в националните паркове, всичко друго е обработваеми земи и къщи, гъстотата на населението е огромна, а популацията над 40 милиона. На следващия ден най-после достигнах Кабале и занесох на шивачка панталоните си, поредната огромна дупка бе закърпена. Всичките ми дрехи са или мръсни и миризливи, или само мръсни в следствие на постоянните дъждове. Тъй като пръстта по земята е червена като мине кола или бода-бода по пътя и те изпръска, всичко става на червени петна. Не знам кога ще се добера до хост, където ще имам възможност да си изпера дрехите както винаги на ръка, може би хостовете ми в Бурунди ще имат кофа и сапун, а дотогава ще смърдя на воля :)) В Кабале заредих с храна, след което почти по тъмно излязох от града и тръгнах да вървя към границата. По пътя едно момиче ме заговори и покани да спя у тях :) Бе супер мила и много жизнерадостна, запозна ме с баща си и мащехата си (майка й и сестрите й са починали, даже гробовете им бяха в двора). Приготви ми страшен чай (вода с джинжифил и захар :)), които впрочем се оказа доста добър на вкус. Много настояваше да спя вътре в къщата, но аз и обясних колко много си обичам палатката, всъщност вече не знам как ще я карам като съм на каучсърфинг, не ми се спи никъде вътре, само на палакта ми се спи. Ще трябва явно да сърфирам само хора с градини. :) На сутринта си взехме чао и хванах пътя за границата, отначало много вървях, но после ме взе кола до самата граница, където минах за 10 минути. Никакви въпроси, никакви проверки на багаж... но пък имаше хиляди дразнители предлагащи обмен на пари или такси до Кигали... И така вече бях в Руанда. Бе сравнително по-тихо, не толкова много хора крещяха "muzungu" от всеки ъгъл, бе все така зелено, навсякъде само чаени и бананови плантации... Адски гъсто населено, трудно даже да се мушнеш в храстите за тоалетна, там вече ще има някой друг :) В ранния следобед след стоп с една кола (двама кенийци, живеещи в Кигали) се озовах в Кигали. Първият западен тип африкански град, много чист и уреден. Няма и смог, не е за вярване просто!!! И за капак всички бода-бода шофьори и техните пътници носят каски на главите :))) Нямах хост, но не бързах да излизам от града, разходих се добре, отидох на адреса на посолството на Бурунди, но се оказа, че са го преместили в друг квартал, така че реших да не се разправям и да си взема транзитната им виза, която дават на границата. Вярно е кратка, само 3 дни, но не ми се чака целия уикенд в Кигали чак до понеделник и кой знае още колко дни ще чакам да ми я дадат. А Бурунди е малка страна, ще мога поне нещо да видя за 3 дни, пък и хост си намерих. В Кигали никoй не отговори, но нали е уикенд, сигурно ги няма повечето хора. Вечерта по тъмно тръгнах да излизам от града да търся място за палатката. Заговори ме много приятен полицай и като разбра какво смятам да правя каза, че веднага се заема да ми уреди място. След няколко минути цялата кигалска полиция се бе изсипала около мен, всеки идваше да се запознае, всички бяха много приятни и дружелюбни. Накрая дойде шефа на полицията заедно с някаква важна дама, кметица, но не разбрах дали на Кигали е кметица - много жизнерадостна едра негърка. Говорихме си към половин час, натовариха ме на полицейската кола и ме закараха на страхотна ливада до една офис-сграда в центъра на града :) Имаше и ноща охрана, и тоалетни... тотален лукс :)))) Наспах се като бебе и ето ме сега - напускам Кигали след малко и хващам на запад към езерото Киву. След още някой ден и към Бурунди... ХАКУНА МАТАТА :)))))
Инстинктивно най-напред награбих апарата да я снимам преди да избяга и успях , тя направо ми позираше. Едва след това понечих да я докосна, не реагира в първия момент и ми позволи да я докосна близо до опашката. Като понечих да я хващам обаче се усети и ми се изплъзна между пръстите :) И все пак радостта ми бе огромна и усмивката не ми слезе от лицето цял ден. Както каза един американец колоездач, когото срещнах по пътя - змиите и пеперудите са едни от най-красивите създания на света. :) След срещата с мамбата се отправих към следващото езеро и се стъмни точно като го достигнах. Свърши ми и водата, но си напълних от езерото. Местни младежи ме видяха да си разпъвам палатката край езерото и един от тях много настояваше да се преместя в техния двор, поканиха ме на вечеря и майка му наготви страхотна касава (адски вкусно нещо!!!!) Говорихме си до късно, младежът на име Део се оплакваше, че не може да играе футбол защото му е счупен крака и ходеше с патерици. Бе поредния фен на Бербатов и Манчестер Юнайтед, в Африка всички са чували за България само покрай Бербатов, а по-старите знаят и Стоичков. Иначе си нямат идея къде на картата е България. Обикновено ни слагат в Америка или Азия, а някои даже си мслят, че е в Африка. :) На сутринта отидох на брега на езерото да видя дали хипопотамът ще се покаже, местните казаха, че в езерото живее хипо и дори Део го видял предния ден :) Чаках доста, влязох да плувам с надеждата, че ще дойде да плуваме заедно, но нали хипопотамите не излизат често от водата през деня, а винаги надвечер, не успях да го видя :( Трябваше да продължавам пешеходния си поход към Кибале НП - огромна джунгла пълна с маймуни, която е национален парк, но много лесно можеш да се вмъкнеш тайно, няма огради. Прекарах целия ден в джунглата, едва проправяйки си път през адски гъстата растителност. Бе валяло предния ден и всичко бе влажно и както винаги - много зелено. Видях червеноглава и червеноопашата маймуни, синя маймуна, естествено черно-белия колобус и още разни маймуняци дето не им зная имената :) За жалост не видях шимпанзетата, но такъв ми бил късмета. Късно следобед се върнах на черния път покрай плантациите от чай и банани и продължих към следващото село Изунга. Целият район около езерата е изключително живописен, всичко е свежо зелено и пълно с цветя... Навсякъде има малки селца с глинени къщи и плантации от чай и банани. Бананите ги ползват за приготвяне на матоке и ги берат зелени, така че нямаше никакви готови за ядене банани, дето да мога да си открадна, не ми хареса вкуса на зелените. Замръкнах в това селце Изунга и видях църква, ейй викам си пак ще се разпъна на ливадата на църквата ама не било, още преди да питам ме заговори гимназиста Роналд и ме покани да къмпингувам в техния двор. След минути в двора на дърводелеца (бащата на Роналд) имаше двайсетина деца и големи дошли да видят музунгу-то. Всеки път като разпъвам палатката има огромна тълпа около мен и всеки с огромен интерес следи всяко мое движение. Най не обичам помагачите, които с мнoгoто си добри намерения да помогнат, но с незнанието си как се борави с палатка като нищо да ми счупят рейките, което ще е огромен проблем! Затова деликатно ги отблъсквам като тръгнат да помагат :) Всъщност през всичките тези дни на пешеходстване открих неприятната страна на Уганда - всички деца без изключения в мига, в които ме видят, казват само едно "muzungu, give ме money". Това се крещи от всички страни на пътя докато отмина на около 200 метра от тях, поне не са упорити като етиопските деца и не ме следят с километри. Но и тук децата са отврат! Детската популация е по-голяма от тази на възрастните и тълпите от деца са навсякъде. На едно място отнесох и така познатите ми до болка камъни, гадинките се вбесиха, че не им дадох нищо и явно бяха по-агресивни. Така и Уганда стана една от страните с "дъжд от камъни". Всички тук без изключение млад или стар знаят само едно нещо за музунгу-то - той е БОГАТ и има МНОГО ПАРИ!!! Всеки, независимо дали ме кани в къщата си или ме заговаря на улицата, има само една мисъл в главата - че чужденецът е пълен с пари. Един нещастник дори сподели, че хората в Европа спят завити в пари и ядат пари ?!?!? Някои хора си мислят също, че раницата ми е пълна само с пари... Много много тъжно, африканците се оказаха ненормално глупави хора, но затова ще пиша друг път че имам много да пиша по тази тема. Вечерта при Роналд и семейството му бе невероятна, те естествено нямат електричество, но имат радио на батерии и цяла вечер по радиото вървяха песни, които обожавам :) Напалихме огън в двора, едно бебе-прасенце постоянно идваше до мен да си играем (Уганда е първата страна в Африка, където видях да отглеждат прасета), за вечеря майката бе наготвила картофи с едни супер дребни гъби, които били от градината на лелята. Много вкусни гъбки, за пръв път опитвам такива. Роналд мечтае да стане дърводелец като баща си, адски добър е вече, дори ми покажа огромна статуя на маймуна, която е издялал. Има талант и много му се удава това изкуство. В селото имат и научен център - малка стаичка с книги за животните и природата и Роналд е отговорен за него, той държи ключовете. Рядко интелигентно момче, както и много възпитан, нито веднъж не ме нарече музунгу и разбра отначало още, че ненавиждам да ме наричат така. За всички други обаче аз име нямам, не съм човек, а музунгу - бял ходещ банкомат, пълен с пари. Затова и единственото, за което повечето хора ме заговарят е "дай ми пари, музунгу". А е изумително колко мили и гостоприемни могат да бъдат ако те възприемат като живо същество. Роналд ме изпрати на следващия ден до другото село, където ядохме чапатита и се разделихме след като разменихме контакти. Надявам се ще успее да осъществи мечтата си, определено го заслужава. Аз продължих към следващите езера и успях да открия така пазените в тайна ако не си платил входна такса водопади Махома. Защо пазени в тайна... ами защото ако питаш местните за посоката всеки ще ти каже дай пари :) Имало и собственик на водопада, които трябвало да събира входната такса, но срещу съответната сума корумпираните му съселяни няма да откажат да ви го покажат. При мен обаче тия номера не минават, затова се забих по едни дерета и едни баири, едва издрапах по стръмното с тая тежка раница ама така е като си кътам камъните и коралите от Египет... Ама накрая ги намерих де :) Красиви водопади, заслужаваше си търсенето! После се върнах на черния път, между другото по тези малки пътища коли почти не минават, основно ползват за транспорт бода-бода и е пълно с досадни бода-бода шофьори, които ме тормозеха с присъствието си и молби да ги ползвам за транспорт. Тук никoй ама НИКOЙ не разбира защо вървя пеш и как може това да ми харесва, за тях най-големия ужас е да вървят и въобще африканците определят пътуването където и да било като страдание. Те мислят, че аз страдам като пътувам и колкото и да им обясняваш нещо различно, не разбират и си вярват на тяхното. И през ум не им минава дори, че като пътуваш научаваш много неща и виждаш света, те виждат нещата само до най-примитивното - транспортирането от едно място на друго. Изобщо разсъжденията им ако въобще могат да се нарекат разсъждения, ме навеждат на мисълта че целия живот за тях е: ядене, спане, размножаване, земеделска работа и до там. Много силно впечатление ми прави че никoй не чете книги тук. И въобще няма го този интерес да научат нещо, да сътворят нещо, да правят нещо различно, дори да сготвят нещо ново, да пробват различни комбинации... Няма идейност, няма мисъл отвъд това, което някой им е казал на готово в училище. Никoй не се замисля дори, че в Европа има бедни хора, нееее, за тях бял ли си значи си много богат, абсолютно невъзможно е да си беден! Естествено това вярване се е подхранвало с годините от белите тук, които винаги са парадирали с богатството си и затова дори и сега като видят бял човек той непременно трябва да е богат.
След като посетих всичките езера из района, накрая хванах и стоп до парка "Queens' Elizabeth". Трима израелски туристи и техният шофьор отиваха на сафари в парка, който е пълен с какви ли не животни, включително лъвове и гепарди. Израелците бяха семейство три поколения - дядото, сина и внука - всичките страстни любители на животни! Дошли специално за сафари, въоръжени с хубави фотоапарати... Много се изкефиха на пътуването ми и на раздяла ми дадоха огромен пакет сушени фурми от Израел! Егати вкусните фурми, направо се побърках от радост и ги изядох за нула време още същия ден :) Оставиха ме на главния път пресичащ националния парк и както обичам да казвам - парка нямаше огради :))))))))))) Веднага се изнесох от пътя и се набутах правo в саваната!!! Е, няма такава радост, следващите часове прекарах с бизони, антилопи всякакви размери и видове, а накрая видях и негово величество слона :))) Поиграх на гоненица и с една дива свиня (Пумба, само дето сурикатът Тимон липсваше) и трите и малки свинчета. Разпънах палатката навътре в саваната и зачаках идването на лъвовете с огромно вълнение. Цяла нощ подремвах леко, но с едното ухо се ослушвах с такавa надежда, че във всеки един момент може да се сбъдне друга голяма мечта - да гушна Симба и Муфаса :) Но уви - нищо до сутринта! С леко разочарование, но и радост от всичко, което видях, се отправих пак към пътя, където след много километри пеша най-накрая ме взе кола за следващия град. Там разпънах палатката близо до пътя, едни хора ми предложиха това местенце и спах много добре. Естествено вече нямаше животни, в Уганда животни има само в националните паркове, всичко друго е обработваеми земи и къщи, гъстотата на населението е огромна, а популацията над 40 милиона. На следващия ден най-после достигнах Кабале и занесох на шивачка панталоните си, поредната огромна дупка бе закърпена. Всичките ми дрехи са или мръсни и миризливи, или само мръсни в следствие на постоянните дъждове. Тъй като пръстта по земята е червена като мине кола или бода-бода по пътя и те изпръска, всичко става на червени петна. Не знам кога ще се добера до хост, където ще имам възможност да си изпера дрехите както винаги на ръка, може би хостовете ми в Бурунди ще имат кофа и сапун, а дотогава ще смърдя на воля :)) В Кабале заредих с храна, след което почти по тъмно излязох от града и тръгнах да вървя към границата. По пътя едно момиче ме заговори и покани да спя у тях :) Бе супер мила и много жизнерадостна, запозна ме с баща си и мащехата си (майка й и сестрите й са починали, даже гробовете им бяха в двора). Приготви ми страшен чай (вода с джинжифил и захар :)), които впрочем се оказа доста добър на вкус. Много настояваше да спя вътре в къщата, но аз и обясних колко много си обичам палатката, всъщност вече не знам как ще я карам като съм на каучсърфинг, не ми се спи никъде вътре, само на палакта ми се спи. Ще трябва явно да сърфирам само хора с градини. :) На сутринта си взехме чао и хванах пътя за границата, отначало много вървях, но после ме взе кола до самата граница, където минах за 10 минути. Никакви въпроси, никакви проверки на багаж... но пък имаше хиляди дразнители предлагащи обмен на пари или такси до Кигали... И така вече бях в Руанда. Бе сравнително по-тихо, не толкова много хора крещяха "muzungu" от всеки ъгъл, бе все така зелено, навсякъде само чаени и бананови плантации... Адски гъсто населено, трудно даже да се мушнеш в храстите за тоалетна, там вече ще има някой друг :) В ранния следобед след стоп с една кола (двама кенийци, живеещи в Кигали) се озовах в Кигали. Първият западен тип африкански град, много чист и уреден. Няма и смог, не е за вярване просто!!! И за капак всички бода-бода шофьори и техните пътници носят каски на главите :))) Нямах хост, но не бързах да излизам от града, разходих се добре, отидох на адреса на посолството на Бурунди, но се оказа, че са го преместили в друг квартал, така че реших да не се разправям и да си взема транзитната им виза, която дават на границата. Вярно е кратка, само 3 дни, но не ми се чака целия уикенд в Кигали чак до понеделник и кой знае още колко дни ще чакам да ми я дадат. А Бурунди е малка страна, ще мога поне нещо да видя за 3 дни, пък и хост си намерих. В Кигали никoй не отговори, но нали е уикенд, сигурно ги няма повечето хора. Вечерта по тъмно тръгнах да излизам от града да търся място за палатката. Заговори ме много приятен полицай и като разбра какво смятам да правя каза, че веднага се заема да ми уреди място. След няколко минути цялата кигалска полиция се бе изсипала около мен, всеки идваше да се запознае, всички бяха много приятни и дружелюбни. Накрая дойде шефа на полицията заедно с някаква важна дама, кметица, но не разбрах дали на Кигали е кметица - много жизнерадостна едра негърка. Говорихме си към половин час, натовариха ме на полицейската кола и ме закараха на страхотна ливада до една офис-сграда в центъра на града :) Имаше и ноща охрана, и тоалетни... тотален лукс :)))) Наспах се като бебе и ето ме сега - напускам Кигали след малко и хващам на запад към езерото Киву. След още някой ден и към Бурунди... ХАКУНА МАТАТА :)))))
5 коментара:
Тери, отново ти благодаря от сърце, че ми даваш възможност да виждам Африка през твоите очи. Толкова е интересно всичко, което разказваш! Когато имаш публикация, сядам с кафе пред компютъра и чета с огромно удоволствие. Празниците наближават и ще имаш няколко по-тежки дни, но ние от тук ще ти изпращаме свежи мисли, за да не униваш. Бих искала да мога да ти изпратя и баница, но май няма как. :) Поздрави от София,
Надежда.
Тери, има и още нещо. Отново съм Надежда. Искам да ти преведа малко парички. Уви, някои неща стават с пари. :) Но аз нямам кредитна карта и не мога да преведа през ПейПал. Ше ти дам мейла си и ако е удобно да ми пуснеш банкови координати, за да преведа малка сумичка за подкрепа. n_simeonova@yahoo.com
Отново сърдечни поздрави и пожелания за късмет!
Еххх Надежда не знам какво да ти кажа просто :) Иска ми се да кажа че не ми трябват пари ама няма да е вярно, всяка стотинка ми е важна... Последните дни ме одраха 40$ виза за Бурунди и 50$ за Танзания. А Бурунди бе толкова скъпо както и Руанда, че и хляба си кутах (един хляб = 1 $). Така че мога само безкрайно да ти благодаря за желанието да помогнеш, ще пиша банковата сметка тия дни като стигна пак до net, сега писах на майка ми да ми прати номера защото аз не го зная. Иначе много ама много се радвам че ти е приятно да четеш, все ми се иска да можех да пиша повече и по-интересните неща, но просто като седна в интернет кафето или времето ми е малко и бързам да излизам от града да търся място за спане, или имам хост и бързам да съм с хоста, или пък нета е прекалено скъп :)) все нещо куца, а сега така ми се иска да разкажа за последните дни, които направо нямам думи да опиша, но казано в мои стил - пълна лудница :)))) Като стигна в Дар Es Salam i чакам за визи ще понапиша повече, много неща ми се случват непрекъснато, няма секунда скука :))) А сега трябва да се придвижа някак си до Дар защото се забутах по пътища дето няма никакъв трафик, така че следващите дни на пълни обороти ще работи кракомобила. То аз Руанда и Уганда май повече ги ходих, отколкото стопирах :))) Дано не се налага и цяла Танзания да ходя че е доста големичка :) Поздрави !!!
Тери, чакам с нетърпение да разкажеш за Бурунди и особено за Танзания. Дано не си имала проблеми по границите! Поздрави,
Надежда
Nadejda, nai-posle se dobrah do net, poslednite dni nad 1000km za 5 dni, ujas prosto s tova tempo nqma skoro da stigna do nikade :)))) No puk beshe super zabavno i golemi obrazi sreshtah. Nqmam tarpenie da stigna v Dar (sega sum v Arusha) i da namerq evtin net i da sedna da razkaja za poslednite prejivqvaniq, prosto tolkova mnogo i hubavi neshta mi se sluchvat vseki den. Po granicite nqmah nikakvi problemi, usmivkata otvarq vsichki vrati :))) Za Koleda reshih da otida na Zanzibar :)))) Otdavna mi e mechta i e chudesen koleden podaruk, plus tova tam sa musulmani i nqma da ima nishto koeto da mi napomnq za Koleda. :)) Tova e nai-dobroto reshenie, koeto mojeh da izmislq, ostrovat e neshto neveroqtno slusham za nego ot meseci i vseki mi kazva nepremenno da otida. Osven tova i problema s pasporta izglejda kato da se re6i, pisah meil na posolstvoto v SA i mi otgovoriha che shte mi dadat vremenen za nqkolko dni shte e gotov :))) Taka che imam oshte edin povod za praznik, vsichko se narejda super, vizata za Zambiq sushto e na granicata, koeto me osvobojdava ot chakane v Dar Es Salam... abe vsi4ko e 6+ :)))))
Публикуване на коментар