Из Руанда и Бурунди......все тъй зелено и мокро

 Ехх, сега как ми е трудно да пиша за предните дни, доста време мина откакто бях в Руанда и Бурунди, вече съм в Дар Ес Салаам от снощи и тук умът ми е зает с настоящите проблеми - целия град е наводнен и през цялата нощ ме връхлетя тропическа буря с проливен дъжд и силен вятър, така че вместо да спя трябваше да подпирам палатката да не се счупи. :)
И така... след като напуснах Кигали имах бърз стоп до езерото Киву,  където преспах една нощ - красиво място, много хора от Кигали ходят там за yикенда. От там се върнах на главния път и поех на юг към Нюнгве национален парк с идеята да се промъкна и да видя маймуни. Руанда също като Уганда е зверски гъсто населена и няма абсолютно никаква природа останала извън националните паркове, всичко е плантации - банани и чай най-вече. Но пък е доста планинска и зелена и поне създава усещането, че си сред природата, макар тази природа да е изцяло творение на човека, дори малките горички покрай пътя са от евкалиптови дървета, които са били внесени от Австралия и сега масово се отглеждат. Те растат бързо и ги ползват за дървесина, но са слаби дървета и ерозията е навсякъде, защото след като са изсекли всички местни дървета, за да засадят евкалипти, са почнали проблемите с укрепване на почвата и наистина на много места има свличане по пътищата. Късно следобед стигнах Бутаре - града, където се отклонява пътя за парка и последният ми стоп за деня бе повече от фантастичен - взе ме възрастен немец на име Ханс, работещ в компания за конструкция на водно-електрически централи. Покани ме в къщата си, където живее с още един германец, негов колега. Останах две вечери при тях и такива неща чух от този човек, дето не можех да си ги представя дори... Той е живял и работил в Нигерия и Либия. Разказа ми потресаващи истории за насилието в Нигерия и я определи като най-опасната страна в света според него. Много пъти е бил на ръба да го убият, нападали са го с какви ли не оръжия и то не веднъж, разказа как в Нигерия животът няма абсолютно никаква стойност, как дори ако видиш пътен инцидент трябва да бягаш възможно най-бързо и най-далеч преди да са дошли групировките бунтовници да доубият оцелелите и разграбят каквото има за грабене. Разказа, че е виждал стотици трупове на хора, загинали при пътни произшествия, които никoй не прибира, остават си край пътя до пълно разложение. Разказа за Либия и войната там, как сега страната е в тотална криза защото го няма Кадафи да осигурява на либийци всичко безплатно (дом, образование, медицинска помощ... всичко) и хаосът сега е пълен, според него нищо добро не чака Либия в близко бъдеще.... Водихме дълги разговори на вечеря докато ядем пица, приготвена от самия Ханс, лелее първата ми пица от толкова време и беше незабравимо вкусна! На вторият ден сутринта отидохме на обекта, върху който работят. Всичко се прави с човешки труд, целия път до мястото се копае от работниците с обикновени мотики, има само една машина, която помага за разбиването на камъните, но всичко останало са няколко стотин работници (мъже и жени), които по 16 часа дневно с мотика в ръка проправят път в планината. Ханс е отговорника на проекта, всеки ден по два пъти ходи на място и е изумен от точността на работниците, споделя че това са най-добрите работници, които някога е имал и в Европа дори не можеш да мечтаеш за такива. Идват на работа преди работно време и почват веднага да работят, правят всичко с усмивка, дори си пеят докато работят и никога не се оплакват... а работата е толкова тежка! Минахме по целия път до обекта и навсякъде имаше групички от хора, копаещи в различните части на пътя, разбиващи камъни или укрепващи почвата, за да няма свлачища... Всичките усмихнати до уши. Ханс обяснява че това за тях е огромен шанс да получат пари на ръка, защото те са фермери и при тях всичко е на базата на разменна търговия. Никога не са получавали кеш пари за работата си, така че сега са много щастливи, че могат да отидат до магазина и да си купят нещо. Ханс бе много ентусиазиран за изненадата, която им бяха подготвили за Коледа - негов колега, маскиран като Дядо Коледа, се появил на обекта и подарил по чифт гумени ботуши на всеки работник. По този повод цяла вечер седях на лаптопа на Ханс да му направя колаж с няколко снимки на Дядо Коледа и работниците. Получи се много забавно особено като праснах знамето на Руанда до главата на Дядо ни Коледа :) Толкова ми беше хубаво при Ханс и такива интересни истории разказваше тоя човек, че не ми се тръгваше. Всъщност вторият ден след посещението на обекта аз отидох право в националния парк и прекарах целия ден там. Е просто нямаше как да имам по-голям късмет - видях шипанзета!!! Така трудната за откриване и така интересната маймуна, толкова подобна на човека и хитра, че когато се опитвах да ги снимам само като видят че вдигам апарата веднаха изчезват :) Адски интересни за наблюдаване, няколко часа ги преследвах за по-читави снимки но за съжаление са много бързи и нямах добри шансове в така пресечена местност с огромни бодливи храсталаци, дори успях да падна в едно дере и здраво да се окалям докато бях в транс от преследването на маймуните. :) Все пак ги снимах макар и от разстояние и не много на фокус, но поне успях да видя в природата това невероятно същество и освен това си направих доста голяма разходка из леко планинските джунгли на националния парк. За щастие никoй не ме видя, а и аз не видях жив човек цял ден. Всичко е толкова зелено и магическо, пълно с малки цветя и птици... и за късмет не валя цял ден. Привечер се прибрах при Ханс, на стоп ме взе полицейска кола със затворник вътре. Седяхме и се гледахме със затворника, той с белезници, аз все още без (ама кой знае някъде може и да ме оковат за нещо, това е Африка все пак :))))) Питах полицая какво е направил човека, получих отговор че е откраднал нещо. Ама не питах какво, че ми беше неудобно. Карали го в затвора вече. В Руанда огромна част от хората са в затвора заради геноцида, тогава са убивали още като деца и сега вече порастнали си прекарват живота в затвора. Ханс сподели, че е само въпрос на време всичко да почне отново, защото в Конго са избягали много хора от племето тутси и въоръжени до зъби чакат удобен момент да се върнат в Руанда и да си върнат властта. На следващия ден на раздяла Ханс ми подари страхотна дървена маска. Поех към Бурунди с надеждата да стигна Буджумбура същия ден, след като подминах Бутаре обаче трафикът изчезна и вървях доста часове и доста километри преди да ме вземе кола до следващото село. От там още не малко километри и се озовах на границата късния следобед. Там съвсем никакъв трафик, минах за двайсетина минути, дадоха ми виза за три дни и платих 40$, след което си продължих пешеходстването. Също като в Руанда, така и в Бурунди продължих да се "наслаждавам" на десетките хора и най-вече деца, викащи след мен "дай ми пари muzungu" и така докато шофьор на такси спря и ме взе на стоп. Много странно ми беше, но не възразих. Остави ме в първия град по пътя за Буджумбура и там като ме запука един дъжд и като се стъмни лелееее ужас такъв дъжд ме валя нищо сухо не остана по мене! Скрих се под един навес до пътя и реших да седя там и да стопирам каквото мине, ама нито раницата можех да си оставя на земята, защото по земята направо река от червена кал и вода... и около мен десетина деца всичките зяпащи и чакащи да видят какво ще прави музунгу-то в тая ситуация. Кола на пътя - никаква. Съвсем се сдухах, като затихна леко дъжда почнаха да минават коли. Махам, махам - никoй не спира! Зачудих се какво става, това не е Европа все пак, в Африка всеки спира на бял стопаджия. Накрая едно такси спря. И ме взе пак на стоп! Цял ден махам, нито една нормална кола не спира, само такситата ме вземат и то без пари! Таксито бе пълно с други хора, които очевидно си плащаха, но никoй не възрази, че белият човек се вози безплатно. Стигнахме в Буджумбура, където поне не валеше, тръгнах да търся адреса на хостовете - двойката латвийци Елина и Марцис. Докато се оправя и намеря мястото стана 21:00, накрая даже се наложи да стопирам по малките улички, защото нямаше хора да питам за посоката. Като по чудо първата кола спря и направо се опулих като видях бяла жена шофьор, която се оказа че познава Елина и ме закара право у тях. Те живеят в огромна къща с басейн и още по-огромна градина :) Панорамна гледка към града и езерото, тих квартал в планината... какво повече му трябва на човек. Посрещнаха ме топло с разкошен индийски чай, много свежи и приятни хора! Говорихме си до късно и Марцис ми показа паспорта си, който е слабо казано уникален, тъй като е тотално пълен. Той си отлепя ненужните визи и има някои визи, които са му добавени с телбод към паспорта :)) Просто не можех да повярвам като го видях, а аз се притеснявах че нямало да ми стигнат страниците... Марцис веднага ме съветва: "визата за Руанда пада най-лесно, малко с ютията и готово" :))) Почвам да кроя планове да опороча собствения си паспорт по същия начин ако се наложи... Настаняват ме в голяма стая с все тъй голямо легло (в тази къща всичко е голямо :) и за първи път от мнооооого време спя на истински чаршафи без да си ползвам спалния чувал! И още една премиера - на следващия ден си изпрах дрехите, защото се оказа, че те имат и ПЕРАЛНЯ :))) Като я видях и ми идеше да се прекрастя, последно като видях истинска пералня бе преди почти 3 месеца в Шарм Ел-Шейх в Египет. Оттогава - кофата и сапуна. Лелее няма такова щастие да се опереш особено като нито една чиста дреха не ти е останала. След като пуснахме пералнята с Елина отидохме до града и тя ме заведе на страхотно плажче на брега на езерото Танганайка. Разказа ми за крокодила Густав, които изял повече от 50 човека през живота си и сега уж казват се преместил в езерото Киву. Почти никoй не смее да плува в езерото заради крокодилите, още повече че наскоро от зоологическата градина в града избягали няколко крокодила и се прибрали и те в езерото :) Тази новина така ме стопли - това трябва да е съдбата на всички животни в безумното творение на човека - животинския затвор наречен зоопарк. Следобед в къщата дойде индиец, техен колега и приятел и донесе истински уникално вкусни за моята зажадняла за индийска храна уста самоса :))  Вечерта отидохме и в ресторанта, които индиецът държи и така се наядох с моята най-най-любима на света храна, по-любима дори от българската (макар че сега добре ще ми дойде една тлъста българска баничка с боза :)))))) На следващия ден уви трябваше да напускам Буджумбура и Бурунди въобще, на раздяла Елина ми даде латвийски шоколад (лелееее ШОКОЛАД :)))) който с такъв неописуем кеф похапнах докато стопирах, че за половин час шоколада го нямаше :) Стопът от Буджумбура на юг към най-южната граница с Танзания ми отне целия ден. Доста се прецаках като избрах тази граница, защото всичкия трафик минава през другите, но пък поне имах привилегията да се наслаждавам на красива панорама към езерото по целия път надолу. Като стигнах границата бе тъмно, самият офис на имиграционните е всъщност 20 км преди границата и там ме остави последната кола. Граничарите бяха изумени като им обясних че искам да си разпъна палатката там след като ми подпечатат паспорта. И понеже в Бурунди малко хора говорят английски бе още по-трудно да ме разберат. За щастие се появи възрастен американец със супер стар модел ленд роувър, който пътуваше за Кигома, но на следващата сутрин. Той живее в Буджумбура от много години и говори суахили, така че изгубените в превода се намериха и след като ми удариха печата опънах палатката на тревата до офиса им. Всички граничари бяха толкова притеснени, че ще спя навън, че всеки искаше да ми плати стая в хотел, защото си мислеха, че не отивам на хотел поради липса на пари... много трудно бе да обясня, че и пари да ми дават на хотел не отивам, получих тотално неразбиране, но това няма значение щом в крайна сметка ме оставиха да спя навън. Американецът пък бе толкова късно на границата защото, забравил паспорта си в Буджумбура и чакаше човек да му го донесе. Пътувал с цялото си семейство за Кигома и изпратил жена си с децата си да не го чакат. Така аз имах късмет - цяла празна кола и сигурен стоп до Кигома, което бе повече от прекрасно имайки предвид тоталната липса на трафик....

Продължавам да пиша тия дни пак, сега става тъмно и трябва някак да се придвижа до градината, в която къмпингувам... градът е наводнен, а моста до там бе разбит от реката сутринта и не знам сега дали ще мога да се прибера... и пак цяла нощ ще подпирам палатката да не я счупи вятъра и ще се събудя с локва вода вътре, както днес.... както всеки ден - добре дошли в Танзания в дъждовния сезон! :)))

2 коментара:

Анонимен каза...

Ох, Тери, не знам какво да кажа! :)) Всички бестселъри на света взети заедно бледнеят пред твоите приключения! Уникална си! Желая ти по възможност по-суха Коледа! :)) Надежда

Tery каза...

Hahah mersi Nadejda :)) Imam nujda ot suha Koleda opredeleno, tuka veche e bedstveno polojenie, 12 choveka zaginali :( No az sled polovin chas otplavam za Zanzibar :)) aide na plaj palmi,koralovi rifove... lqtna Koleda :))) Jelaq ti mnogo mnogo vesela Koleda i vse tui vesela Nova godina, vsichko nai nai, pozdravi ot topliq ug!!!