Кения и Уганда - като две капки вода :)

Продължавам си мисълта от предната публикация...

След фантастичните часове с животните близо до Найваша, продължих да вървя в посока езерото, където се насладих на огромното многообразие на птици... стотици пеликани, чапли... просто такова разнообразие, не можеш да изброиш колко различни видове виждаш за 5 минути... Точно преди да плисне проливен дъжд от водата се подаде една огромна глава :)) Хипо, гледащ ме с нескрито любопитство право в очите :) Толкова му се зарадвах, а след секунда изплува още една любопитна глава и четири очи се вторачиха в мен. Когато заваля се потопиха и изчезнаха така бързо както се бяха появили. А аз побързах да намеря дърво с гъста корона, че да се скрия. Дървото не ме опази много, дъждът бе зверски проливен, скрих камерата под якето и реших да вървя обратно към дома на Рyт, че скоро щеше да се стъмни. Стигнах по тъмно, разказах им за вълшебния си ден и цяла нощ сънувах животните, горейки от нетърпение да ги видя пак утре. Сутринта си взех довиждане с домакините ми, пихме по един чай (тук викат чай на млякото със захар и съвсееем мъничко чай, даже понякога не слагат чай, но пак му викат чай) и Рyт ме закара с мотора до главния път към животните. Намерих ги не особено трудно, но бяха сменили поляната. Половината ден прекарах с тях, съвсем забравих за времето. Усетих се следобед, че имам доста път и хванах да стопирам. Веднага ме взеха до следващия град Май Махо, по пътя наблюдавах гледката към връх Лонгонот и си мислех колко хубаво щеше да е всичко ако Африка не бе една ужасна машина за пари и ако можех да си взема раницата и да ида в планината, която е поредния национален парк, таксуващ безумни суми за да се качиш до върха плюс никъде не те пускат сам, навсякъде с гайдове и шерпи..... Още в Етиопия почувствах силно разочарование от факта, че цялата природа е собственост на някой, който прави пари от нея и не е достъпна за никой, който иска да отиде да и се любува сам и без организирани турове. Тъжно, но факт. В Кения е все същото, че дори и по-зле, тук наистина няма много останала природа извън парковете, всичко е обработваеми земи и няма животни. На места, където има останала савана или около езерата могат все още да се видят животни, останалите са по националните паркове. Хубавото е, че след като видях животните около Найваша и езерото, разочарованието ми стана по-леко за преглъщане. Концентрирах се върху малкото достъпна природа. След Май Махо на стоп ме взе камион за Нарок, толкова бавно се движеше по нагорнищата, че щях да заспя. :) Там вече на смрачаване тръгнах да излизам от града с идеята да пробвам още малко да стопирам и ако не ме вземат да опъна палатката някъде. Взе ме кола, но не за моята посока - на запад към Кисуму, а за Масай Мара - най-известния и посещаван парк на Кения. Шофьорът Тони (това не му е истинското име, ползва го за туристите) бе истински масай, живеещ с жена си и четирите си деца в малко масайско село точно на входа на националния парк. Бе изключително приятен човек, работи като шофьор на туристи и ме покани у дома си като разбра откъде идвам и как пътувам. И така - следващите 2 дни живях в глинената им къщичка в селото, за което туристите плащат по 20$ само да го посетят за половин час. За мен Тони и семейството му се грижеха като за свой. Всеки ден ме хранеха с ориз и картофи и ми даваха да пия толкова много мляко, както те самите правят, за масаите животните са всичко и имат много крави, кози и овце. Имах уникалната възможност да се сприятеля с тези хора, които живеят по традиционния си начин вече толкова много години... Жената на Тони дори английски не говори, животът в селото е простичък, всичко е естествено, единственото, което ги свързва с цивилизацията е, че повечето масаи имат мобилни телефони, но това го свързвам с туристическия бизнес все пак. През деня жените и децата остават в селото, а мъжете отиват да пасат стадата. Всички носят гривни от мъниста, направени от жените в селото, а те носят и много други накити. Много характерно за масаите е, че меката част на ушите им е силно продупчена и разтегната надолу. Дупките на двете уши естествено не са равни и едното винаги виси повече от другото. :) Някои дори си ги премятат и увиват върху горната част на ухото да не им пречат :) Аз лично не можех да спра да им зяпам ушите и въобще накитите, не всеки ден виждам истински масаи все пак. Много бе интересно как хората от селото ме приеха като част от тях като разбраха каква е моята история, а другите туристи идваха, снимаха накичените масаи, плащаха си за всяка снимка и си отиваха... Е, такъв е живота, всеки вижда различни неща според начина, по които пътува. Втория ден излязох да се разходя в посока парка и се оказа че той нямал огради, така че на практика бях нелегално в Масай Мара няколко часа, докато ме видя познатият на Тони Кетонга, който ме посъветва да се омитам по най-бързия начин преди да ме видят рейнджърите, защото било забранено да се излиза от хотелите дори и да се ходи където и да било около парка, а аз бях вътре в него :) Реших да го послушам, за да не създам проблеми на Тони и семейството му ако ме хванат. Видях няколко газели и зебри, няколко жирафа, но нито следа от лъвове, слонове и други, те са по-навътре в парка. И двата дни докато бях при Тони, валеше много проливно и успявах да излизам от къщата само предиобедите, когато не валеше. Сега е дъждовния сезон тук и просто такова количество вода се изсипва и пътя до Масай Мара на отиване бе ужасяващо тежък за преминаване, дори един от мостовете на реката бе отнесен и едва минахме... Напуснах къщата на Тони с голяма благодарност и тръгнах да вървя в дъжда (заваля още сутринта в моя чест явно) 90 км до главния път. Походих към час, бях вир вода, нито чадъра ми нито якето ми ме опазиха от този тропически дъжд. Мина първата кола с един младеж турист и шофьора му кениец, взеха ме, но бяха много притеснени дали ще успее колата да мине по целия път заради дъждовете. Минахме за щастие, колата на няколко пъти се извъртя перпендикулярно на пътя, но не се обърнахме поне :) Оставиха ме на главния път, където почнах да вървя към Кисуму. Спрях да хапна обяд покрай пътя и ме наобиколиха 5-6 деца, искащи да ми вземат обяда и да им дам пари. За първи път срещнах гадни кенийски деца напомнящи ми за етиопските, които на всичко отгоре бяха и нахални и трябваше да ги гоня с викове, за да ме оставят да си доям обяда. Веднага след това ме взе кола с трима братя, пътуващи за малкото си градче на брега на езерото, но преди това имаха план да отидат на погребението на техен колега и да посетят сестра си в друго градче близо до езерото. Братята Джон, Морис и Ибрахим бяха повече от мили и гостоприемни! Бяха много заинтересувани от пътуването им и много се радваха на това, което правя, шегуваха се че един ден и те щяли да тръгнат да пътуват по света :) И тримата работят в Найроби, но са от малко градче на езерото Виктория. Директно ме поканиха в дома на сестра си, която живее също недалеч от езерото, но доста далеч от техния дом. Те бяха решили да пренощуват при нея, за да могат на следващия ден да отидат на погребението, което е на брега на езерото на място наречено Хома Бей. Сестра им Люси ни посрещна безкрайно гостоприемно в огромната си къща с леко колониален стил архитектура. Нагости ни невероятна вечеря с най-разнообразни ястия включително и готвени банани, които в Уганда ги наричат матоке, а май и в Кения така се наричат ако не греша. Тъй като няма течаща вода, те събират дъждовната и я ползват за всичко, а дъжд колкото искаш, не спря да вали и чак покрива протече. Дори пият дъждовната вода, която бе много вкусна, по-вкусна от чешмяната. На суртинта ни приготвиха голяма закуска - сладки картофи с чай (то си е мляко де ама те нали чай му викат). Много вкусни се оказаха тези сладки картофи, разказваха ми, че едно време като ходели на училище всяка сутрин това ядяли - сладки картофи с мляко и не огладнявали през деня. После тръгнахме за погребението, така че вече и погребение посетих, не е много туристическо, а? :) Нямаше нито един мзунгу (бял човек) там, но пък хората бяха заети да празнуват и не ми обръщаха внимание. Да, правилно сте прочели - празнуват. Все пак това е кенийско погребение... никой не е облечен в черно, никой не плаче, има цяла поляна с големи шатри и пластмасови столове, огромни тонколони в средата и нещо като сцена, на която се произнасят речи от роднини и приятели, съпроводени от музика, пеене, пляскане с ръце... Още като седнеш на стола ти дават брошура-програмка на погребението, в колко часа какво ще има, кой ще изнася реч, плюс кратко инфо за живота на покойника и негови снимки с вдовицата и децата и на работното му място. Не пишеше само от какво е умрял, а на мен не ми бе удобно да питам. Всичко друго обаче научих за този напълно непознат, на чието погребение отидох. Тримата братя хич не им се седеше на цялото това нещо и явно отидоха само да отбележат присъствие. С нетърпение препираха да тръгват освен това много се тревожеха дали ще излезем от черния път преди да почне дъжда, защото ако почне ще останем там следващите два дни, пътя става непроходим за кола. Това им се случило преди няколко години и сега са много предпазливи. Изнесохме се тихо отзад да не бием много на очи, те затова избраха да седнем на най-задните столове. След това право към Кисуму като по пътя спряхме да ядем в едно ресторанче и аз хапнах така любимото ми угали за пореден път, и без това само това имаше за вегетарианци. Интересно, че всичко, което им разказвах за любовта към животните и вегетарианството, е заседнало някъде в съзнанията им, защото никой от тях не си поръча месо, всички ядохме угали, което много ме изненада, но може би са имали смисъл дългите разговори, които проведохме за животните. :) Подминахме Кисуму и стигнахме Масено - градчето, където исках да ме оставят. Разделихме се с обещания, че пак ще се срещнем някой ден и ще им ида на гости в тяхното градче до езерото. По принцип трябваше да имам хост в Масено, но нямах адреса или телефона му, защото той не бе влизал в интернет предните дни, защото нямало ток и не успял да ми пише, така че нямаше как да се намерим. Повървях до края на градчето и се стъмни, видях църква с голяма ливада около нея и реших да опитам за разнообразие, какво пък само в църква така и не си опънах палатката до сега :) Имаше един човек за нощна охрана, попитах дали мога да преспя на поляната и веднага получих положителен отговор. С него беше и негов познат младеж, с когото се заприказвахме и дори предложи да ме води да спя в къщата на чичо и леля му. Но аз нали си обичам палатката, интересно как тя се превърна в мой истински дом и сега най-комфортно се чувствам като спя в нея. Младежът ми разказа, че мечтае да стане журналист и дори работел в някакво радио сега. Искаше да ми вземе интервю като му разказах за пътуването, но само от мисълта взе лошо да ми става, до гуша ми е дошло от медиите в БГ, та сега и чуждестранни. :) Така че отказах и почнах аз да задавам въпроси. Той разказа, че е на 26 години и се оженил на 14, а на 15 вече имал 1 дъщеря, сега има 4. Потресох се, но няма какво да се направи, културата им е такава, семейството му го оженило без много да го питат. Чичо му пък имал 3 жени вече, това е законно. Баща му пък от многото си законни жени имал над 30 деца и не знае дори името на сина си... абе потресаващо е, тия хора не знам какъв живот живеят, тъжна работа. След като обсъдихме и заплатите в Кения и България младежът си замина, а аз се установих на поляната. На другата сутрин бърз стоп ме отведе до граничното градче Бусия, където пресякох границата с Уганда, платих 50$ за виза и вече бях в нова за мен страна. Още отначало ми направи впечатление, че всичко е много подобно, включително и хората, изобщо не можеш да направиш разлика между кенийци и угандийци, манталитета, културата, развитието на страните са почти еднакви. Отново всички говорят английски, освен него имат за официален език и луганда, както и суахили. Повървях малко докато изляза от угандийската страна на градчето Бусия и голям ленд роувър спря за мен, в него двама австралийци от Бризбейн, тръгнали на двуседмично пътуване с кола из Кения и Уганда. Откараха ме до Джинджа, където пресякох моста на Нил (това е мястото, известно като изворът на Нил, от тук тръгва реката, около която пътувах толкова време, от която пих вода, в която се къпах и около която посрещнах много залези и изгреви...) С много питане открих малкото градче Букая, където имах хостове - Артър и жена му Лови. Прекрасни млади хора, много широко скроени с много отворен поглед към света, все качества нетипични за африканци. Те са от Кампала, преместили са се да живеят в Букая през септември и не искат да се връщат в столицата, искат спокоен живот. Живеят в голяма къща, имат една прислужничка. Артър бе изумен, че успях да намеря Букая и не му се обадих от Джинджа или някъде другаде, а от няколко пресечки преди дома му. Той е пътувал в Европа и то чрез каучсърфинг, което го прави един от малкото ми хостове, които освен че хостват, са и сърфирали в чужбина. Гостиха ме чудесна вечеря, естествено на масата имаше матоке (готвените банани). Говорихме си до късно вечерта, а на следващия ден очакваха още един каучсърфър - Карина от Германия. Тя пристигна сутринта с нощен автобус от Найроби, не знам как оцеляват в тези автобуси по цял ден и нощ, егати скуката и мъката ще да е. Тя ме помоли да я взема с мен като отвам да се разхождам до Джинджа и до извора на Нил. Съгласих се, но нещо ми подсказваше, че си навлякох беля на главата. Първо - момичето не бе стопирало никога, но след като и казах, че ще стопираме до града, тя прие идеята без проблем. Още излязохме на пътя и първата кола спря, човекът бе много приятен и ни откара право в Джинджа и то точно до извора. Карина бе шокирана как бързо ни взеха и колко бе интересен шофьора, даже разменихме имейли. Изворът на Нил всъщност е просто реката в тази си част, където извира от езерото Виктория и на практика няма нищо специфично за гледане, но има бариера и такса от 5 долара за чужденци :)) Скъсах се да се смея като видях това и казах на Карина, че и гарантирам безплатно гледане на забележителността ако дойде на кратко оффроуд приключение. Прекосихме бързо голф игрището до бариерата (голф игрище в Уганда?!?!?) и избрах една малка пътечка в драките отстрани. След доста провиране, леко одрани ръце, а за нея и крака (ходи по къси гащи, а уж я е страх от маларийните комари), се озовахме на разкошна панорамна площадка с чудесна гледка към прословутото място. Гледка, която не струва 5$, но е безценна. После се разходихме около езерото, поснимахме птици, кучета, кози и какво ли още не и отидихме в града, за да мога аз да ползвам интернет. За жалост нет нямаше в никое от интернет кафетата, защото тока спира постоянно и за дълго и трябваше да чакаме докато дойде тока. Междувременно хапнахме чапатита на улуцата. И аз посетих един хинду храм! С огромна изненада установих, че в Джинджа и изобщо в Уганда е пълно с индийци! Толкова ми е хубаво като ги виждам по улицата, така уютно се чувствам сякаш съм си у дома! За първи път се чувствам така и си спомням за всичките вълшебни дни в моята любима Индия, за приятелите ми индийци в Агонда бийч, как тичахме по плажа и се замеряхме с бутилки, как гушках кравите по улиците, как си играех с маймунките по храмовете, как шарено, ароматно, вълшебно бе всичко..... цветовете, храната, ароматите, животните, хората, атмосферата......... може би никога няма да намеря място на света, което да обичам толкова силно както обичам Индия. И виждайки тези индийци в Африка, сякаш се пренасям в друг свят... свят тъй любим и скъп на сърцето ми. В хунду храма почти се разплаках, усетих такова успокоение и облекчение, сякаш наистина си бях у дома. Да, Африка е вълшебна и може би ще я обичам също толкова накрая, но Индия е моят втори дом, а домът винаги е най-скъп на сърцето. След доста чакане тока и нета дойдоха и след като свърших там, с Карина тръгнахме да се прибираме към Букая. И тогава се случи нещо ужасно... Докато вървяхме и разговаряхме отстрани на пътя, матато (минибус) с бясна скорост блъсна Карина и я отнесе във въздуха няколко метра назад!!! Както вървеше до мен и след секунда я нямаше! Ударът бе брутален, в първия момент помислих, че не може да е жива. Тя бе на земята няколко метра зад мен и докато се втурна към нея имаше още дузина хора около нея, един от които веднага тръгна да я вдига на крака и трябваше на сила да го спра, защото те глупаците тук явно си мислят че като се изправи на крака и нищо и няма! Помогнах й да легне на цимента, тя бе цялата в рани, едва гледаше и не можеше дума да каже, колкото и да я питах дали може да вижда и чува, отговор не получавах. Шофьорът на минибуса естествено бе избягал, никой повече не успя да го намери, полиция и линейка не дойдоха, тук такива неща няма, като има блъснат човек всеки се оправя по единично. Спомних си за една ужасяваща гледка на пътя в Етиопия - полицай, събиращ с ръкавици в найлонова торбичка червата и други вътрешности на размазан от кола или камион човек... Нито линейка имаше, нито нищо, само един полицай! В Уганда обаче инцидентите са толкова много и ужасни, а шофьорите толкова ЗЛЕ, че за първи път мога да кажа с ръка на сърцето - в тази страна шофьорите са по-зле от българските! Особено много инциденти стават с бода-бода (мотори-таксита, най-популярния превоз навсякъде). Никой не изисква бода-бода шофьорите да имат лиценз или нещо, те дори книжка нямат и абсолютно всеки тук може да работи като бода-бода и да вози хора. Според една статистика на ден в Кампала загиват 5 човека само в инциденти с бода-бода. И така... Карина горката цялата трепереше и бе червена като домат, но успя да се изправи и подпирайки се на мен я отведох в мижавата клиника на 30 метра от нас от другата страна на пътя. Сложиха я в малка стаичка на легло с много мръсни чаршафи, явно бая пациенти са минали от там. Докторът я прегледа набързо, каза че няма вътрешни увреждания и почнаха да и промиват раните, биха и болкоуспокояваща инжекция и и дадоха антибиотици да гълта. Цялата работа продължи повече от час с всички обяснения, които аз дадох относно самата катастрофа и накрая дори не платихме сметката, защото един от хората, които се заеха да търсят шофьора каза, че ще плати. Шофьор обаче не се намери, никой не бе записал номера на колата и нямаше как, те са стотици минибуси. Тръгнахме си по тъмно, Карина едва стъпваше от болки затова не я карах да ходи много, излязохме на главната и веднага вдигнах палец! Макар и в тъмното една кола спря и човекът като разбра какво се е случило реши да ни откара до Букая, но тъй като не отиваше там, аз настоях само да ни изкара от града и после да стопираме друга кола. Така и стана, горката Карина едва се качваше и слизаше от колите, но други опции нямаше за транспорт, тя не искаше да чува за матату, а бода-бода бе вън от коментар. Така стопът се оказа най-бързия, сигурен и комфортен превоз в Уганда, втората кола ни остави пред вратата на хостовете, които се шокираха като разбраха за случилото се. Кой знае защо при мен стана обратното - чувството ми за неуязвимост още повече се усили и макар да се опулих като видях какво стана и да се притесних много дали ще я бъде Карина, накрая пак излязох от цялата история с една от моите странни поуки и с чувството, че нищо не може да ме спре да постигна каквото искам със силата на положителното си мислене. Тя бе едва в началото на двуседмичното си пътуване и вече се бе сдухала от климата, автобусните мъки и какво ли още не преди да стане инцидента, а после и това... направо не знам как ще го преодолее, а и е толкова зависима от това да има друг човек с нея... а в случая както Артър каза, добре че аз бях с нея, иначе направо не е за мислене, освен това той сподели, че първото нещо, което става в Уганда щом някой е блъснат от кола, е че всеки наоколо използва този момент да ограби пострадалия и каквото могат му вземат преди да се свести. Според Артър само моето присъствие ги е спряло да й вземат всичко, каквото намерят. Сложихме Карина да си легне и на другия ден тя реши, че иска да стопира с мен до Кампала :) Така се сдобих с компания за следващите 100км. Още първата кола ни взе за там, правителствена кола, човекът работеше в министерството на правосъдието и имаше шофьор. По пътя спряхме да опитаме прословутите гонджа (друг вид готвени банани, дето се продават край пътя), после оставихме Карина на автогарата да хваща автобус за Мбарара, където тя отиваше по план, а аз отидох в центъра на Кампала да се среща с хостката ми канадката Каролин. Тя живее от 3 месеца в Кампала, на интершип програма е и работи по проекти, свързани със земеделието и фермерите в Уганда. Много е запалена по спортове, ходи на африкански танци и аеробика, живее с още едно момиче от Канада и момче от Индия. Ехх само като чух, че ще има индиец в къщата и като заточих лиги за храната.... :))) Да ама не! Индиецът Мо, както го наричат, хич не си пада по готвенето :) Но пък ми показа снимки от водопадите Сипи, където е бил миналия уикенд. Аз пък проявих инициатива като видях, че най-после имам хост с фурна, не само котлон и им сготвих български картофи-мазньоч, както ги наричаме вкъщи. Много им се усладиха, тъй като добавих и задължителната съставка - шарена сол. Имам едно пакетче в раницата, но не знам какво ще правя като свърши. Втория ден отидох в посолството на Руанда за виза, казаха ми да си я получа след 3 дни, струва 30$. Сега още съм в Кампала, днес е петък и след малко отивам да си получа визата и утре си тръгвам най-после от този ужасен град. Кампала е много неприятен град, защото е силно пренаселен, шумен и най-дразнещи са бода-бода, които са милиони и пресичането на улицата без да те убият е доста трудно и изморитело! Два дни в интернет кафе ми отне записването на 6 нормални ДВД-та със снимки, които днес пратих за вкъщи! Всичко е толкова бавно и мудно... Успях и тук да посетя хинду храм и дори индийците  тук са повече от всякога, сигурно поне 30% от популацията на Кампала са индийци, което прави поредния мръсен и неприятен африкански град по-поносим за моята анти-градска душевност :) Айде стига толкова че ме заболя ръката да печатам :))

6 коментара:

Анонимен каза...

О, Тери, мога само безкрайно да ти благодаря!!! Като видях, че има две публикации, подскочих от радост. Толкова е интересно това, което разказваш, и също така твоите мисли и принципи заслужават специално внимание. Бъди си все така и отстоявай своето! Поздрави от България: Надежда

FLOR каза...

Ехаа, Тери, не знаех, че си направила и блог за пътешествието! Страхотен е! :) Много е вдъхновяващо! Продължавай с положителното мислене, много е мотивиращо и за останалите ;)))) Друго няма да ти пожелавам, щом си имаш добрите мисли с теб, само усмивки и любов по Пътя :))))

домосед каза...

Ако си в Кигали идната неделя (11) може и да ме намериш. Ако не - като стигнеш до Южна Африка, си добре дошла да се каучсърфнеш у нас в Претория. Повечето африкански консулства са на пеша от нас :-)

Tery каза...

Еии много ви благодаря бе хора, кеф ми е като си отворя блога и да чета такива мили и окуражавасти коментари особено след като цяла нощ и половин ден ме е плющял здрав тропически дъжд в джунглата :))) Димитър, такава покана не мога да откажа просто! :) А е много възможно да съм в Кигали в неделя, сега съм в Форт Портал в Уганда и ще ходя на хайк из кратерните езера и една огромна джунгла, после полека надолу към Руанда но сте спра на още няколко езера и ще съм в Кигали няколко дни докато взема виза за Бурунди, така че май ще се съвпаднем като време. Така ми се говори българскиииииииииииии :))))))))

домосед каза...

На 11 вечерта: Kigali, Hotel Chez Lando,Tel +250 - 582050 / 584.
На другата сутрин продължаваме към вулканите на Конго.

Tery каза...

Mnogo mi e muchno, che nqma da se zasechem, no az sega sym v Kigali i burzam da se iznasqm sled chas-dva. I nqma da sum tuk utre, zashtoto i bez tova nqmam host, a ne mi se spi pak pri policaite kakto snoshti :) Hahah te mejdu drugoto sa super, mnogo piqtni i mi nameriha chudna livada za palatkata v centura na Kigali :)))) Qvno ste se vidim v Pretoriq veche :) Veselo na vulkanite,sigurno ste e strashno krasivo :))