 |
| В национален парк Таман Негара |
Cruel World - https://www.youtube.com/watch?v=XJWRqRxE-Bc
25.01.2019
Планът ми за днес беше да посетя национален парк Таман Негара откъм северния му вход. За целта трябваше да се добера до Kuala Koh - селището до парка. Първият ми стоп за деня беше странен - трима мъже от не къде да е, а Йордания. Изпаднаха във възторг като им казах, че страната им е много красива и интересна. Отиваха едва на три километра нататък, до друг вход към язовира, но решиха да ме карат още напред. Единият твърдеше, че имало автобусна спирка на пътя и там ще ме оставят, а аз добре знаех, че такова нещо няма, понеже именно от тази посока дойдох вчера. Нямаше нищо в продължение на километри, а те изобщо не познаваха пътя. Освен това пътуваха две коли, в другата се возеха още четирима и заради това, че шофьорът на колата, в която се возех, реши да ме кара още нататък въпреки възраженията ми, другата кола също навъртя излишни километри. Накрая успях да ги убедя, че няма смисъл да продължават, защото има още доста път до Kuala Koh, та ме оставиха, връчвайки ми вода и бисквити с молба да се снимат с мен. След 10-те излишни за тях километри, които минахме с бясно скорост, продължих пеш в по-спокойно темпо. Имаше съвсем малко трафик по този прът, но не след дълго се возех в камион с шофьор индиец, който през целия път записваше гласови съобщения на телефона си и ги пращаше на някого.
Слязох на разклона към парка, дори последните 16 км преди входа по нищо не намекваха за наличието на джунгла наблизо. Всичко беше в палмови плантации - зловещо, тъжно и смазващо за психиката ми, копнееща да вижда диви животни и непроходими джунгли навсякъде, а човека - само като застрашено от изчезване затворено в клетка в някой "човекопарк" същество, наказано за всичките си безумия и зверщини. Единственото, което ме успокоява в живота ми, е да затворя очи и да си представя именно това. Свят без магистрали, коли, сгради, фабрики, пъплещи навсякъде мъртви души и кухи умове, инсталирани върху два крака, които вече почти не използват за ходене... Свят без разруха, насилие, унищожение. За съжаление обаче с отворените си очи виждам точно това, което не искам да видя. В Малайзия няма метър да минеш без дежурните навсякъде палмови плантации и това още повече нагнетяваше и без това скапаната ми душа, която копнее само да си отиде, за да не вижда, чува и усеща.
Докато вървях последните 16 километра от разклона, не можех да спра да плача. Пътуванията ми и видяното по време на тях, бяха твърде голям "залък" за моята душа и не бяха редки моментите, в които искрено съжалявах, че не тъна в невежество, седейки си вкъщи без дори бегла идея за това какво се случва по света. Блажени са незнаещите... След всяко пътуване се преизпълвам с все повече и повече чиста любов към природата, ако изобщо има накъде повече, и искрена, дълбока омраза към хората. Преди да започна да пътувам просто не ги харесвах и понасях, а в последните години вече откровено ненавиждам всичко по пътя, по който човечеството е поело. Безумни технологии, обезличаване на индивида, мор за природата, всевъзможни лудости, провокирани от алчност и лошотия... Изсечените джунгли на Малайзия още повече допълниха и без това вече преливащата ми чаша. Километрите през плантациите бяха тежки, потискащи и тласкащи към състояние, в което все по-често се намирах - преливащи гняв и омраза. Не се мяркаше никакво живо същество, палмите бяха тихи като гробище и дори не можех да ги възприема като истински дървета. Шофьорите от последните стопове ми обясняваха, че в плантациите черната работа се върши от преселници от Бангладеш, както и индийци, за които чух все лоши неща. Малайците не спираха да ми повтарят колко опасна станала Малайзия и как трябва да внимавам много. Това се повтаряше в почти всяка кола и вече ставаше дразнещо.
След доза ходене по пътя мина кола. Двама местни, работещи офис дейности в базата на плантациите, откараха ме до входа на националния парк. По трасето забелязах, че плантациите не свършват до самото начало на парка. Трагедия! Най-голямата и сякаш последната останала дива джунгла на страната е заобиколена отвсякъде с палми, в които се изливат тонове пестициди, а отпадъците от производството на скапаното масло вероятно отиват право към гората... В кошмарно настроение се отправих към базата на парка. Уж официален вход на Таман Негара, където се очакваше да има рейнджър, който да даде информация за пътеките и видовете, които може да се наблюдават - реалността беше друга. Занемарената и запусната сграда навяваше особена тъга в сърцето и ми даде да разбера, че туризмът не е приоритет на Малайзия. Единствените посетители тук сякаш бяха местни рибари, които се вписваха в тетрадката за регистрация и отиваха да ловят риба в реката. Занимание, явно разрешено в националния парк?!? Посетих тоалетната на базата и що да видя - вътре в нея плуваха рибки! Всичко беше изоставено и занемарено, а човешко присъствие наблизо не се забелязваше.
Би трябвало да платя вход 1 рингит при влизане в парка, но нямаше кой да ме таксува. Пресякох по въжения мост и се озовах най-после в така лелеяната джунгла. Навсякъде около мен имаше само гора и никакви хора, беше приказно. Обходих каквито пътеки намерих, бяха много запуснати и на места непроходими. Нямаше сякаш някакви дълги преходи за правене, основно бяха кратки пътечки, които се сливаха и обиколих каквото можах като на места почнах да повтарям. Не видях животни, освен една прекрасна змия, която се измъкна твърде бързо, за да имам какъвто и да е шанс да я докосна, но поне я снимах в последния момент преди да изчезне. Понеже правех разходката на боси крака, пиявицте ме налазиха безмилостно. Предната нощ беше валяло и сега пътеката беше отрупана с тези симпатични кръвопийци. От целите ми крака се стичаха струйки кръв, която попиваше в панталона. По прасците имах най-много лепнати и с доста зор ги отстраних внимателно, без да ги нараня. Кръвта не спираше да тече дълго след това, а когато се върнах в базата, се измих и си изпрах оцветения в червено панталон, с който беше изключено да стопирам в този му вид. Прекарах чудесни часове сред природата и се поуспокоих, макар да бях в силно минорно настроение.
Обратно на пътя, преди самото начало на парка, се намираше село на Оранг Асли - така наричат първите хора на страната. Тези тук бяха от племето батек, много интересни и различни хора от останалите малайци, каквито срещах всеки ден. Батек чисто визуално нямат нищо общо с малайците, повече приличат на африканци, или на аборигени от Австралия, отколкото на азиатци. Кожата им е тъмна, косите - къдрави, ходят боси и полуголи, а препитанието им идва от лов и събиране на плодове и корени из джунглата. Правителството на Малайзия сякаш всякак се опитва да ги асимилира и превърне в поредните роби на системата, но на места все още са останали традиционно живеещи общности. Поради поголовната сеч на гората, за тях става все по-трудно да оцеляват и намират храна. Власт имащите са им настроили безвъзмездно къщи от бетон, за да ги привлекат към "нормален" начин на живот. Във въпросното село гледката на грозните модерни постройки до традиционните повече наподобяващи навеси, направени изцяло с материали от джунглата, тотално ме съкруши. Тези хора са едни от последните на планетата, които все още се опитват да живеят в хармония с природата и имат знания за джунглата, каквито съвременният бройлер с телефон в ръка дори не може да си представи... И съответно "нормалните" хора не могат да преглътнат факта, че някой някъде там не се нуждае от пари, вещи и модерно робство, за да съществува. И всякак се опитват да го претопят, за да не им избожда очите със свободата си и правото си на избор, от които те са се отказали.
Из Таман Негара последните хора батек намират убежище, но докога ли?! "Цивилизацията" привлича младите с обещания за "развитие" и лукс, раздира хармонията с внедряване на алчност, лъжи, завист и лошотия сред тези чисти във взаимоотношенията си хора, така че едва ли племена като това ще съществуват още дълго под слънцето. Това, което много ми хареса у тях, беше реакцията им при моето посещение на селото. Гледаха ме като че виждат извънземно, не ми обърнаха друго внимание, освен да ме зяпат продължително, докато се приближавах към къщите, след което се покриха вътре в една и само две деца останаха навън да играят. Аз пък изобщо не исках да ги безпокоя и колкото и да ми бяха интересни реших, че за тях е по-добре ако просто се махна, отколкото да увеличавам досега им с "цивилизацията". Бих отбой след минути, прекарани в селото. Наизлязоха да гледат как се отдалечавам. Нататък по пътя голяма група жени излизаха от палмовите плантации и много се уплашиха като ме видяха. Гледаха ме със страх и любопитство, докато се разминавахме, а всеки път щом се обърнех назад, виждах че и те са се обърнали и ме гледат. Толкова с досега ми с това вълнуващо племе. Не исках да се натрапвам повече, а и нямам нито уменията, нито подхода да се "социализирам" с хора. Ако бяха змии, тигри, паяци или каквото и да е животно, щях да положа много повече усилия за сближаване и сприятеляване, но с хората няма как да ми се получи, понеже липсва и желание от моя страна. В очите им прочетох някакъв особен шок от сблъсъка на традиционния им живот с модерния свят, така че дори не смея да гадая каква бъркотия цари в главите им и как може да им повлияе всяко едно нещо...
Кретах в жегата през гадните, задушни плантации и си мислех за богатата на кислород прохладна джунгла, която оставих зад гърба си. Силно се надявах да хвана стоп, за да се махна по-бързо от тук и да стигна по-скоро до другия край на Таман Негара, откъм юг. Градчето Kuala Tahan държи по-посещавания вход към парка и съответно там има много повече пътеки за обикаляне. За да стигна до там обаче, трябваше доста да заобиколя, километрите не бяха малко. Имах късмет и хванах на стоп една кола с малайци, пътуващи за Гуа Мусанг. Шофьорът караше като състезател и за нула време стигнахме, учудващо без произшествие. Стопът нататък продължи с досаден човек за Kuala Lipis, който през целия път не спря да ми обяснява колко е опасно в Малайзия и как никой не трябва да пътува сам, защото хората са лоши и е пълно с престъпници. Трябвало задължително да се пътува по двама, трима и така нататък. Властите не трябвало да допускат такива като мен в страната, защото било опасно за мен. Поредна непоискана "лекция" от овчедушното стадно животно, наричащо себе си човек. Как не им писна на хората да се правят на хищници, когато иде реч за храната и да се представят като овце, когато стане дума за социалното им поведение... Обясних търпеливо на човека, че съм вълк единак и че нямам потребност от приятели, придружители и подобна измет, а колко ме разбра, стана ясно от следващия му коментар: "всички имаме нужда от компания". Ами имайте си, но не се натрапвайте на тия, които не влизат в сборната дума "всички". Страшно объркване настава в промитите мозъци на хората, когато видят някой, правещ нещо в тотален противовес на очакваното поведение. Дори в Европа ограничените хора не разбират как може да пътуваш сам, а какво да се очаква за мюсюлманска страна като Малайзия, където семейството и общото са на първо място.
Следващият стоп не беше по-приятен като преди да го хвана, загубих ценно време в колата на човек, който уж щеше да пътува нататък в моята посока, но се оказа, че не отива никъде и обикаляше града безцелно. Като започнахме да повтаряме улици, ми стана ясно, че просто му се говори и поне успях да го накарам да спре на правилния изход от града. Там ме качи чичка за Jerantut, който сякаш бе точно копие на онзи, дето се опитваше да ме убеди, че човек не може да пътува и съществува сам. И този подхвана същата песен, и преди съвсем да се е развихрил, смених темата с тази за сечта на гората и палмовите плантации. Слязох на разклона на Kuala Tahan, където вече започна да се стъмнява. За късмет ме качи едно типче, което визуално приличаше на мутра и караше бърза спортна кола, но всъщност беше много приятен човек и си говорехме до края на пътуването. Неговото село беше преди началото на парка, но реши да ме откара, за да стигна днес до желаната дестинация. Единственият проблем беше, че шофираше изключително бързо и нервите ми бяха опънати до крайност от мисълта, че някое животно може да изскочи на пътя от околните палмови плантации. И тук, както от северната страна, паркът бе тотално погълнат от плантациите и те свършваха буквално до входа му.
Вече по тъмно шофьорът ме остави пред вратите на тур агенция в Kuala Tahan. Вътре ми дадоха карта и ми обясниха, че мога да спя на палатка край реката, не било опасно. Като разбраха, че няма да вземам турове с тях, ме изпроводиха бързо-бързо към вратата. Слязох до реката, където светеха лампите на плаващи ресторанти. От другата страна започваше Таман Негара, утре сутринта щях да премина. Установих се край паркинг, а отгоре по хълма се редяха хотели и ресторанти. За късмет от един от тях се чуваха реплики от мой любим филм "Замръзналото кралство" и макар да не можех да отида да го гледам за кой ли път, можех да го слушам и да си представям картината. Голямо удоволствие преди заспиване!
 |
| Мост, водещ към Таман Негара от северната страна на националния парк |
 |
| Село на племето батек близо до входа на националния парк |
 |
| Край реката в Kuala Tahan, отсреща започва Таман Негара - южната му страна |
26-27-28.01.2019
Следващите няколко дни се потопих в милион пъти по-красив и истински свят от човешкия - този на природата. Времето ми в Таман Негара трудно се описва, преживяното не може да бъде обхванато с думи. Два дни и половина в парка бяха твърде малко, но и достатъчно, за да се почувствам истински добре. Като за начало, след като събрах подгизналата от конденз палатка, си купих храна от сергия в селото - ориз с кокосова паста и яйце, увити в хартиена опаковка. Качих се на малката лодка, превозваща пътници за броени минути до другата страна на реката, платих 1 рингит за това удоволствие и ето ме на прага на джунглата отново. От тази страна на парка имаше голям информационен център и дори хотелски комплекс, не беше никак запуснато. В инфоцентъра платих 1 рингит за билет и получих информация за пътеките. Лошо впечатление ми направи, че доста от тях се водеха затворени и явно не се поддържаха. А за най-дългия и труден преход от около 7-8 дни до връх Gunung Tahan изискваха да наемеш водач. Аз така или иначе не възнамерявах да го правя, тъй като бързах за Индонезия вече. Наближаваше февруари и ме задушаваха дадени обещания да се прибера след броени месеци вкъщи, което изобщо не ми беше ясно как щеше да стане на тоя етап. Така че трябваше да се задоволя с по-малко дни из Таман Негара, колкото и да не ми се искаше. Индонезия беше голямо неизвестно и трябваше да стартирам през нея колкото може по-скоро.
Разпитах персонала в инфоцентъра дали има разцъфнала рафлезия в парка сега, но не ми дадоха никаква полезна информация по въпроса, а много исках да видя това невероятно същество. Рафлезията е паразитно растение с най-големия цвят в света и живее едва около седмица. Цветът може да достигне чудовищни размери и да тежи близо 15 кг. Растението е хищно и се храни с насекоми. За съжаление така и не зърнах представител на това чудновато творение на природата. Таман Негара е едно от местата, където по принцип може да се види. В инфоцентъра също така не ми дадоха карта, имаха само такива за продан, така че се отдадох на импровизации по пътеките. Доста от тях бяха обозначени с табели и трудно може човек да се загуби. Първия ден се заех с по-късите и туристически, обиколих ги всичките и имах късмет да видя интересни птици в лицето на фазани от вида Crested Fireback, както и маймуни - пакостливите макаци. Гласовитите гибони пък се чуваха от километри. Най-добре се насладих на звуците им, когато се изкачих на връх Терезек, който освен това предлагаше и чудесни гледки - нещо много рядко за джунглата, където високата и гъста растителност пречи на видимостта.
Някои от откритията ми за деня включваха сива змия, която не успях да снимам и огледам добре, множество катерици и различни видове птици, гущери, паяци и безброй звуци от различни същества. Общо навъртях около 20 км за деня по различните пътеки, последно отидох до речната каскада Lata Berkoh, където се къпах в реката дълго време. Водата беше бистра, топла и пълна с рибки. На едно място по пътеката, докато прескачах паднало дърво, усетих силна миризма на хищник, каквато понякога се усеща из нашите панини, ако си близо до леговище на вълци или лисици. Няколко метра по-напред се загледах в странна следа в калта, която ясно очертаваше голяма лапа като на котка. Развълнувах се много при мисълта, че всеки момент може да видя тигър, или поне да го чуя, както една нощ в Непал преди толкова години. За съжаление не видях и чух нищо, но имах усещане, че нещо ме наблюдава и се радвах много на следата. Все пак може би тигърът не беше митично същество по тези географски ширини и беше останал някой оцелял.
По някое време засякох интересни субекти на пътеката - двама мъже от племето батек, които носеха дълги пръчки с двойни остриета на върха. Зачудих се дали са за лов на животни, или за събаряне на плодове от високите растения. Изтръпнах в ужас от мисълта, че може да са за първото. Още един фактор, допринасящ за изчезването на животните, макар и в къде по-малка степен от изсичането на горите и замърсяването на водите. Първата си нощ прекарах в къщичка за наблюдение на животни, разчитах на укритието й, за да видя нещо. Вътре в нея имаше дървени нарове за спане, а отпред - малка чешма с вода, вероятно идваща от реката. Много беше вкусна водата в парка, но се обзалагам, че бях единственият посетител, който я пиеше. Вместо да спя реших, че джунглата предлага къде по-интересни занимания. За първи път и аз се ориентирах към "нощния живот".
Ведна щом падна мрак, поех на разузнаване и търсене на всякакви живи същества. Челникът ми осветяваше безброй светещи в тъмното очи, повечето от които се оказваше, че принадлежат на паяци. Не можех да им се нарадвам, разглеждах ги с интерес, докато слушах симфонията на джунглата, която сякаш тепърва започваше. Цялата гора пееше, усещането беше незабравимо и ме изпълни с толкова много радост. За първи път от дълго време плачех от щастие, чувайки живото доказателство, че човекът все пак още не е успял да унищожи всичкия живот на планетата. Прекарах изключителни няколко часа в мрака на пътеките, който озаряваше сърцето ми с повече светлина от всеки слънчев ден, прекаран около хора. Чувствах се толкова у дома си, толкова себе си и на своето място. Нямаше нищо в тази гора, което да е в разрез с моя свят и да не пасва. Тотална хармония с всичко живо наоколо. Как, по дяволите, можех да обясня това на хората, за да видят света по начина, по който го виждам и да ме разберат. В интерес на истината - никак. От поколения назад те нямат нищо общо с този свят, освен разрушението му в името на "прогреса" и на мое място може би биха се чувствали по съвсем друг начин тук - сами, самотни, уплашени, на чуждо място със зли диви зверове, които дебнат да ги разкъсат... Така, както аз по никакъв начин не мога да разбера тях и техния "прогрес", така и те нямат допирни точки с моята визия за света и нещата в него.
Едрите капки дъжд ме изтръгнаха от почти трансовото състояние, в което се намирах. Трябваше да се връщам в къщичката ако не исках да подгизна. Докато стигна до нея, не беше останало нищо сухо по мен. Добре, че все пак опазих апарата и снимките. С напити с дъждовна вода дрехи, легнах на тревата пред къщичката, прибирайки преди това апарата на сухо в палатката, разпъната под здравия покрив на укритието. Исках всяка капка дъжд да ме намокри, исках тази нощ никога да не свършва. Отвсякъде усещах малки очички, които ме наблюдаваха в тази гора на 130 милиона години. Гъмжило от уникални растения и животни, застрашени да изчезнат напълно заради най-големия враг на природата (и на себе си). Дали Таман Негара и обитателите му изобщо имат бъдеще, останали като едно малко бяло петно на картата ... заобиколени отвсякъде с палми и разруха, напиращи да превземат всяко неурбанизирано кътче. Надушвам някакви схеми около съществуването на парка... Явно Малайзия го държи все още заради туристите, но сякаш и те не са достатъчен мотиватор за алчното правителство да не затрие последното кътче джунгла. Съмнително е какво ще се случи занапред... Много от пътеките са оставени на самотек и са трудно проходими, мостове са разрушени и невъзстановени, канопито е затворено отдавна, а хората, работещи в инфоцентъра, сякаш нямат желание да работят там... Всичко дъха на все още бегли опити да се минимизира важността на туристите, да се намали тяхното присъствие и в недалечно бъдеще може би да се извършва необезпокоявана сеч и бракониерство?! С такова усещане останах аз и дано да греша!
Оставих толкова много кръв, пот и коса в Таман Негара, колкото никъде по света. Кръта и потта ми капеха директно на пътеката, докато си проправях път над паднали дървета, през обрасли с бодливи растения участъци и по стръмни кални отвеси, където единствена хватка и стъпка бяха корените на огромни дървета. Пиявиците пируваха с босите ми крака като неколкократно си намирах такива чак и на корема, под дрехите. Кървавите тънки струйки доускрасиха разкъсания крачол на панталона ми, който бе попаднал в плен на бодливо растение и не излезе цял. Косата ми се закачаше на всичко бодливо и не толкова бодливо, и въпреки болката от скубането, кефът от ходенето, или по-скоро кретането по обраслата пътека, беше неописуем. Една от пътеките, по които поех и която се сдоби с най-много мои пот, кръв и косми, беше забранена за преминаване поради непроходимост. Имаше табела в началото й, която обясняваше това. Подейства ми като тотален мотиватор да продължа по нея с хъс. Въпросната пътека е била с предназначение да отвежда до Kuala Trennagan, но някакъв мост е паднал, не са го възстановили и пътеката е била изоставена. В момента на моето посещение беше брутално обрасла и изключително трудно проходима, с пресичане на множество поточета и стръмни слизания и качвания около тях. А до въпросното селище вече се стигаше с лодка.
Деветте километра в посока по трудно проходимия терен преминах с огромно удоволствие, гарнирано с дране на дрехи и ръце, скубане на коси и леко разочарование от факта, че не видях никакви животни в тази част на парка. Видях обаче нещо интересно - няколко навеса на племето батек, построени на нещо като полянка. Нямаше никакво човешко присъствие и ги разгледах детайлно. Гладът ме дразнеше от време на време, храната ми беше свършила, но пълнех стомаха с вода като на час пиех около литър и половина. Всичко излизаше под формата на литри пот и изобщо не ми се налагаше да ходя до тоалетната. В един участък от пътеката имаше леко свлачише и успях да се подхлъзна и посурна надолу като се намерих върху поредното бодливо растение и изпищях от болка. Нов дълбок и кървящ белег на ръката ми, който обаче ми носеше повече радост, отколкото болка - бях в джунглата, сред себеподобните си, в пълна дивотия, мъкнейки на гръб 20 кг по тежък терен, по който май само ловците от племето батек минаваха. Кеф! Туристите бяха останали далеч назад, по пътеките с настилка от дъски, по които можеше да тичаш дори и нямаше никаква нужда да си гледаш в краката.
Малко преди да стигна до готино плажче на брега на реката, по която местни лодкари превозваха туристи, засякох един батек в гората. Вървеше тихо, направо безшумно. Носеше мачете и беше облечен само от кръста надолу. Изгледа ме и продължи без да спира или поздрави. От другата страна на реката, в пролуки между растителността, се виждаше село на батек, което беше много оживено. Шпионирах ги незабелязано в продължение на час, децата беснееха край реката, а възрастните бяха насядали на раздумка. Някои чевръсти жени вършеха домакински задължения и носеха по две бебета върху себе си - едно на гърба и едно отпред.
Тъкмо когато си мислех, че вече би трябвало да наближавам падналия мост, пътеката тотално изчезна и стана съвсем непроходимо. Навсякъде се появиха нападали бамбуци и още повече бодливи растения, пътеката просто се изпари. Опитах се да я намеря като щъках нагоре-надолу по склона, но нищо. Издрах се жестоко и раницата също щеше да се разкъса, така че не ми остана друго, освен да тръгна наобратно. След час ходене нощта настъпи. Разпънах палатката на сравнително равно място като внимавах да няма мравешки пътеки наблизо. Не се и съмнявах, че огромните мравки на тази джунгла ще проядат без затруднения палатката и ще я намеря с множество дупки на сутринта. Няма да е за първи път.
Преди да си легна, направих поредните нощни обиколки по пътеката в търсене на животни. Джунглата отново ми пееше на ушенце и започнах да се чудя как ще имам сили утре да я напусна... Не исках да си тръгвам от тук, нито сега, нито никога. Толкова ми е трудно да се откъсна от поредния дом, който намирам, само за да се върна при близките ми, за да са доволни те. Понякога ми действа смазващо, но си спомням за планините в България и ми е по-лесно да си представям, че се връщам да живея именно в тях, вместо в отвратителен град с хора.
Денят на раздялата с приказната джунгла започна в 5:30, не успях да спя повече както обикновено. Прекарах следващите часове по пътеката, а за огромно щастие успях да видя елен! Не го огледах добре, понеже бързо избяга и не установих ясно какъв вид е, но предполагам, че е Muntjac, наричан още "лаещ елен". От високите корони на дърветата се чуваха гибоните, които сякаш ме изпращаха с тъга. Когато стигнах до инфоцентъра, групичка руснаци ме заговориха. Те тъкмо се миеха от кръвта по краката си, пиявиците не ги бяха пожалили. Попитаха ме какви животни видях в парка и заговориха за следи от тигър, на които се натъкнали. И аз споменах за следата, която видях предния ден, а един от туристическите гидове наблизо дойде да се включи в разговора с коментар, че е напълно възможно, защото в парка има тигри.
Прекарах около час в къпане и пране на дрехи в тоалетната, напълних си и вода за пиене, след което с натежало от тъга сърце, се качих на лодката обратно за Kuala Tahan. Единственият позитив от напускането на парка, който можех да извлека беше, че щях да напъня тотално празния си търбух с някакво ядене. В случая ориз за 2 рингита, който изобщо не успя да ме засити. След доста дълго ходене по пътя обратно към Kuala Lipis, един от минаващите автомобили най-после спря. Луксозната кола с мъж и жена в нея по нищо не загатваше какво ще ме питат преди да се кача. Жената ме изгледа въпросително и отсече "15 рингита". Брейй, за първи път ми искаха пари за стоп в Малайзия, много се впечатлих. Толкова се изненадах, че даже не ми стана неприятно, просто ги отпратих с усмивка и си продължих пеш. Днес не ми беше ден за стоп. Или просто огромното ми нежелание да си тръгна от Таман Негара ми беше изписано на лицето и никой не спираше.
Човек, на име Амин, ме взе до Джерантут. Поговорихме доста по пътя, сподели, че е бил на среща за проучването на племето батек... интересно. Стовари ме на разклон за Temerloh, а преди да продължа със стопа, се отбих в магазин да си купя соево мляко за пиене. Водата ми отново беше свършила и жаднеех яко. През този ден досега изпих 5,5 литра течности, не ходих нито веднъж до тоалетна и постоянно търсех гърлото на бутилката си. Соевото мляко ми дойде много добре, а стопът потръгна така, сякаш не е закучвал въобще. След нищо време се возех при майка и дъщеря, пътуващи за Куала Лумпур. Тъкмо щяха да ме оставят на разклона, водещ към Kuala Gandah elephant conservation center. Накратко - център за нуждаещи се от помощ слонове. Докато пътувахме час и половина заедно, направихме една пауза на бензиностанция, където пак ме беше замъчила жаждата и се ориентирах към покупка на второ соево мляко. Тъкмо като си взех от стелажа и отидох на касата, майката изскочи отнякъде и твърдо настоя да плати като дори ми купи хляб и Сникърс допълнително. Беше много убедителна с аргумента, че в никакъв случай няма да допусне госта да плаща. Това предизвика приятна усмивка у касиерката.
Вместо да ме оставят на разклона, двете дами ме откараха до входа на центъра за слонове. Тъй като беше много късен следобед, вече беше затворено и посещението ми щеше да остане за утре. Оставаше да си намеря място за спане. Попитах за място за палатката и охраната пред вратата ме насочи към близък къмпинг. Отначало не ми се понрави идеята, защото щеше да се плаща, но реших да проверя все пак. Мястото наподобяваше нечия ферма, имаше голяма площ за палатки, къщички тип бунгала, тоалетни с душове, езерце, коне, куче и много палави котки. Истински рай! А най-хубавото бе, че собственикът изобщо не ми поиска пари и ме покани да се настаня където желая. На входа кипяха някакви ремонти и имаше работници, но иначе цялото място си беше само за мен. Явно чуждестранни туристи не идваха тук и къмпингът бе ориентиран повече към местни посетители. Побърках се от радост в обкръжението на животните, веднага "натиснах" конете, а котките постоянно влизаха в палатката ми и се търкаляха из чувала. Вечерях хляб със соев сос и черен пипер плюс промишлени количества чесън, две глави изобщо не ми стигнаха. Прекрасна нощ в пълна тишина и спокойствие.
 |
| фазан от вида Crested Fireback |
29.01.2019
Прекарах сутринта в игри с котките, всяка от които имаше нашийник със звънче. Игрите ни бяха шумни и прогониха единственото куче в стопанството, което явно страдаше от понижено самочувствие заради преобладаващата бройка котки.
Като наближи 10:00 - началото на работното време, се отправих към входа на центъра за слонове. Охраната ме заговори, а човек от съседна къща ми предложи платен превоз за след посещението, но бързо се отказа като разбра, че съм на стоп. Попълних формуляр и човекът, отговарящ за регистрацията, ми разказа малко обща информация за мястото. Не се плаща билет, но може да се направи дарение при желание. Също така се разчита, че посетителите ще купят банани, които се продават вътре в парка, за да нахранят слоновете. Мястото беше по-различно и доста по-популярно сред местните от слонската болница в Тайланд, така че за момент го усетих дори като развлекателен център, в който се държат слонове в плен. Добре, че гледката на осакатени слонове и бебета слончета ме опроверга скоропостижно. Имаше слон с ампутиран крак, слон без опашка, която загубил след атака на тигър, а бебето слонче Ели беше с пострадало краче. Тук очевидно не издевателстваха над слоновете както в туристическите центрове за слонска езда и подобни, а се грижеха за тях. Въпреки това, явно за да са по-посещавани, бяха направили програма, в която например имаше слонска баня с бебе слон, за което естествено се заплащаше.
С напредването на времето туристите се увеличаваха като доста от тях купуваха банани, фъстъци и захарна тръстика за слоновете. Аз прекарах дълги часове в компанията на милите гиганти като безброй пъти имах възможност да се докосна до хоботите им, загражденията бяха така направени, че да не възпрепятстват опити за здрависване. Малките слонове обитаваха неголеми пространсва, а големите имаха на разположение около декар, ограден с електропастир. Вода пиеха от два маркуча, които постоянно течаха. Хубавото бе, че тази зона беше само за пред посетителите, а отделно имаше друга доста по-голяма площ с гора, която се води "зона за отдих". Основната бройка слонове бяха именно там, където посетителите са забранени и слоновете са на спокойствие. На показ бяха 10 слона от общо 28. И тук, както в Тайланд, плаках много при посещението. Късаше ми се сърцето като ги гледах и като знам, че са останали по-малко от 1000 слона в Малайзия, срещу 32 милиона човеци! И над 80% от джунглата е вече пратена в историята. Слоновете просто няма къде да живеят, а бракониерите доубиват малкото останали.
Момче от персонала ми разказа, че преди няколко години патрули на центъра открили лагер на бракониери в гората недалеч. Намерили кожи от леопарди и осакатен тигър с гниещ в капан крак. Бракониерите нападнали и ранили горските служители, затова сега ходели по такива акции заедно с армията. Този център бил основан през 1970 г като през него са минали стотици слонове. Много често властите улавяли слонове на кофти места и ги местели в джунглата. Само когато слоновете били ранени и осакатени, идвали тук.
Край входа на центъра имаше и племенно село, вероятно пак на батек или друго подобно племе. Отново грозните правителствени жилища се мъдреха пред красивите къщурки от еко материали. Разходих се из селото, хората не бяха така диви, но все пак не се показваха пред мен. Преди да си тръгна от района, от едно ресторантче ме привикаха настоятелно да ме почерпят лепкав ориз. Поговорих си с хората, бяха мили и дружелюбни. До входа към магистралата ме откараха мъж и жена с бебе, а след доза чакане край високоскоростния път, ме качи туристически ван, пътуващ за столицата Куала Лумпур, където изобщо нямах намерение да ходя при това си посещение на Малайзия. Преди 10 години я разгледах добре. Шофьорът беше тур гид и не беше особено приятен. Не спираше да ми повтаря, че за да стигна до Мелака, трябва да мина през Куала Лумпур първо. Не можело по друг път да се мине. Това изобщо не беше вярно и слязох на разклона за Карак. До града ме хвърлиха майка и дъщеря, а после едно чиче китаец ме откара до неизвестно село край пътя. Тъкмо слязох от колата му, когато двама индийци с бял Мерцедес ме попитаха дали искам да се кача нататък, пътуваха около 50 км в моята посока. Разговорите вървяха приятно и индийците поискаха да ме черпят чай в градчето, където ме оставиха. Хапнахме и хлебчета с пълнеж от боб, а чаят бе с мляко.
След като си тръгнаха, продължих пеш през градчето и попаднах на приятен пазар с всякакви изкушения - сокчета от какви ли не плодове например. В една уличка наблизо забелязах интернет кафе и веднага влязох, за да пиша вкъщи след дните в неизвестност. Стана почти тъмно, докато свърша с интернета. Измъкнах се от града със стоп с момче до следващия град, а после такси ме взе без пари до Kuala Pilah. И това градче беше кипро, сякаш повечето населени места по трасето притежаваха красива архитектура и не бяха големи като размер, така че се минаваха лесно пеша. А следващият стоп ме срещна с 62 годишния Наим, който взе много присърце въпроса с намиране на място за палатката ми. Отиваше само на 4 км до селото си, но искаше да ми помогне и се замисли къде може да преспя. Минахме покрай бензиностанция, която му посочих и го попитах дали работи 24 часа. Отвърна, че познава собственика и че е отворено нонстоп. Веднага отидохме да попитаме дали ще може да нощувам там. Имаше идеален навес за автомивката, под който беше сухо и щеше да ме опази от предстоящия дъжд, който все по-осезаемо наближаваше. Беше шумно от трафика по пътя, но по-добро място нямаше да се намери за днес. Хората от бензиностанцията дадоха разрешение, а Наим изчака да разпъна палатката и след като поне 20 пъти ме пита дали ми е добре там, си замина. В 22:00 се върна, за да провери дали съм добре, да предложи да ми купи храна за вечеря и да ми подари челник явно мислейки, че си нямам. Обясних му, че вечерям рано и че имам челник, даже му го показах, за да се успокои. Замина си и след още половин час, тъкмо когато се унесох, някой заблъска по палатката с викове "who are you" (кой си ти :)). Отворих ципа и съзрях облещените погледи на мъж и жена. Беше собственикът, който очевидно не беше уведомен от персонала на бензиностанцията за мен и изобщо не очакваше да види палатка в автомивката си. Много бързо на лицето му се изписа усмивка, след като обясних, че съм турист и просто минавам. Заминаха си с жената и огромния джип, и ме оставиха да спя. Повече никой не се появи до сутринта.
 |
| Колко тъга може да изрази едно слонско око... |
 |
| Водопой |
30-31.01.2019
Дестинация Мелака! Приказен колониален град с омагьосваща архитектура и улички, доста подобни на тези в Джорджтаун, но със свой собствен облик. Това щеше да бъде последната ми спирка преди Индонезия. Неслучайно градът е в списъка на ЮНЕСКО, напълно заслужено признание. В него се намират най-старата джамия и най-стария китайски храм в страната. Пълно е с интересни сгради, цветя, графити и музеи. При предишното ми посещение в Малайзия пропуснах Мелака и после много съжалявах. Сега беше моментът да поправя грешката си. Много държах да остана в града поне два дни, за да разгледам всичко, да приготвя и изпратя пакет за вкъщи, да се сдобия с билет за ферибота за Думай, Индонезия, и най-важното - да пробвам cendol с дуриан :) Това последното ако някой се чуди какво е: сладък леден десерт, подобен на сладолед, който се прави от лед, оризово брашно, кокосово мляко и палмова захар плюс дуриан в добавка при този му вариант. Дуриан е един от любимите ми плодове, наричат го "кралят на плодовете" и има два вида отношение към този плод - или го обичаш, или не го понасяш. Аз съм от падналите в плен на невероятния му вкус и приятната му силна миризма, която по непонятни за мен причини мнозинството хора не харесват и заради това го избягват. На мен лично и аромата, и вкуса на този плод страшно ми харесват! Мога да го ям по всяко време и в големи количества, истината е, че се пристрастих към него. Плодът освен страшно вкусен е и доста енергиен и полезен, а интересна реакция при яденето му е, че ти става горещо и се изпотяваш всеки път щом прекалиш с количеството.
В Мелака ме очакваха множество приятни мигове, но първо трябваше да стигна до там. Вчера в интернет кафето намерих и идеално евтин хостел, резервирах го за две вечери, за да ми е спокойно в разглеждането, да си изпера дрехите и да си почина преди местенето в нова държава. Още по тъмно събрах палатката от бензиностанцията и се отправих нататък по пътя. Излизайки от селото се зачудих защо има толкова трафик в такъв ранен час, но явно хората отиваха на работа. Докато още ходех, бяла кола отби край мен и що да видя - Наим, който ме беше докарал до тук, отново се появи и искаше да ме вземе. Метнах се в колата и този път рече, че отива чак в Мелака и ще ме откара. Много си говорехме по пътя, разказа че е учител по физическо възпитание и въпреки, че се е пенсионирал, продължава да учи децата на спорт. Дори организирал състезания с BMX колелета и ми показа клипчета. Разказа, че снощи след като ме оставил, попитал жена си дали може да ме подслонят у тях тази нощ, но тя казала, че не може, защото не били подготвени и нямали специална стая за гости. Наим бил разочарован, но нямало какво да направи. Сподели, че не понася градовете и си харесва много живота на село, не би го заменил с нищо. Извън Малайзия е пътувал само до Индонезия и до Мека на поклонение. Пътьом спряхме за закуска, почерпи ме лепкав ориз и чай с мляко. Специално заради мен се отби по малък селски път, за да ми покаже традиционни дървени малайски къщи и китни селца. Изключително се радвах, че поех по тези пътища, а не по магистралата през Куала Лумпур.
В Мелака Наим ме откара до ресторанта на негов приятел, където отново пихме чай, след което ме остави в центъра на града и си замина. Мелака ме смая още в първите няколко мига, когато съзрях уникалните за града туристически возила - супер шарени и украсени с герои от любими анимационни филми рикши, подканящи да се качиш и предлагащи освен фрапираща визия, също и шумно озвучаване. Музикалните кичозни отрупани с всякакви шарени финтифлюшки рикши са емблематични за града и нямат аналог другаде в страната, или поне аз не видях. "Малкото пони", "Покемон" и Елза и Ана от "Замръзналото кралство" ме приканваха да се кача, но устисках да не се изкуша и да обиколя всичко със собствените си крака. Първо се натъкнах на морския музей, който таксуваше билет 10 рингита и беше поместен в огромен португалски кораб. Не влязох заради цената на билета. Вместо това се отбих първо в туристическата информация, откъдето се сдобих с карта на града. Следващата ми цел беше да се настаня в хостела и отърва от багажа. Речено - сторено. Открих го с малко зор, носеше смешното име Olive Flashpackers и се оказа чудесно местенце - чисто, спретнато, с приятен персонал и без следа от мизерия. Настаних се и поех на обиколка из града. Очароваха ме уличките с оригинални графити, китайските храмове, красивата стара джамия, гробниците на знайни и незнайни герои... Покрай реката беше приятно за разходка, а за завършек на деня гледах залеза от хълма с китайското гробище. В подножието му се сдобих с драконов плод от оживено пазарче за плодове. Продаваше се и дуриан, но беше много скъп и се въздържах. Надявах се в Индонезия да е по-евтин и там да се тъпча всеки ден с него.
Обратно в центъра накупих подаръци за близките ми, които възнамерявах да изпратя в пакета заедно със записките ми и други ценни за мен неща. Един от подаръците беше бисквитки от дуриан, които те никак не харесаха и аз си ги ядох като се прибрах, да им се чудиш на вкуса. Вечерта в хостела освен прането на дрехи и къпането, се заех с писане и подготовка на пакета. Съседи по легла ми бяха двама германци, една португалка и момче и момиче от Полша. В стаята имаше климатик и ми беше странно да заспивам без да плувам в собствена пот и дори да се завия със спалния си чувал. За огромен късмет нямаше хъркащи индивиди и се наспах добре.
Закуската ми включваше солиден брой скилидки чесън, днес можех да ги ям още от сутринта, понеже нямаше да стопирам и да мириша на шофьорите. Друг път се въздържах от подобно сутрешно меню заради миризмата, която по принцип се носи от мен ежедневно в България. При пътувания на стоп ям чесън само вечер, за да се измирише до сутринта. Така и не забелязах някой в тези страни да яде глави суров чесън, явно не е прието. Първата ми работа беше да отида до пощата, където вероятно осмърдях служителката, докато изращах пакета. Продължих деня с поредна доза обиколка из стария град. Натъкнах се на интересна табела, рекламираща безплатен обяд пред вратите на супермаркет в центъра. Храната бе обещана за 12:00 и реших да проверя за какво иде реч. Полякът от хостела също беше там, явно и той се бе информирал за събитието. Магазинът, наречен K market, започна раздаването на храна в уречения час. Опашката беше голяма, но имаше за всички. Появи се и полякинята, а аз установих, че храна за мен тук почти няма. Всичко беше неподходящо за вегетарианци, така че получих в чинийката си само една малка самоса и една лъжичка с подобие на омлет. Другите храни съдържаха месо. Тъй като по един човек разсипваше храна от всяка кутия по определено количество за всеки, нямаше допълнително за вегетарианците, които не вземат от кутиите с месо. Но това беше без значение, поне пробвах нещо вкусно, макар и в оскъдно количество.
Разговорът с поляка и полякинята, в който участвах и аз, беше потресающ и за пореден път ме наведе на мисълта колко оглупели са днешните хора и как нямат елементарни способности да мислят. Полякинята се вайкаше, че пробвала един банкомат и картата й не работела в него, затова сега трябвало да ходи на другия край на града, където според телефона й имало друг банкомат. Тя не гледаше къде има банкомати по улиците, а търсеше такива в телефона си и не сваляше поглед от екранчето. Дори банкоматът да се намираше на метри от нея, тя нямаше да го забележи и живееше с мисълта, че за да стигне до такъв, трябва да вземе такси и да излезе в покрайнините на града. Намирахме се в центъра на свръх туристически град, навсякъде около нас беше пълно с банкомати. Втрещих се от това безумие. Понеже и на мен ми трябваха пари за билета за Индонезия, реших и аз да изтегля сега. На метри от нас имаше магазин 7eleven, вътре в който често пъти се помещаваше и по някой банкомат. Веднага влязох да проверя и хоп - идеално работещ банкомат, от който без никакъв проблем дръпнах пари. Дойде ред и на полякинята, която сложи картата си и след минута държеше в ръка пачка пари с предоволна усмивка на лицето си. Беше ми толкова благодарна, че ме почерпи няколко страхотни луксозни сладки. Сетих се за приказката за "Нероден Петко" и глупостта, която ходи по хората, не по животните... Горкото момиче, дали някога ще се сети да отлепи поглед от екрана и да се огледа около себе си.... Може би ще намери всичко, което й трябва. "Умният" й телефон я праща на другия край на града и тя го следва вместо просто да се огледа или да пита някой местен.
Следобеда се заех с музеите. Платих 10 рингита за 6 уж малки музеи, които не бяха никак малки и прекарах часове в разглеждане. Най-интересни бяха историческият и етнографският. Всичките музеи са един до друг, накацали по хълма със старата църква Saint Paul и се обикалят за поне 2-3 часа. Църквата пък е най-старата в Югоизточна Азия, строена през далечната 1521 г. Късният следобед се насочих към хинду храм, за който португалката в хостела ми беше споменала, че всеки ден се сервира безплатна веге храна. Не можех да пропусна дори само да видя такова нещо, а ако не беше твърде натрапчиво, можеше и да хапна. Дружелюбни индийци веднага ме насочиха към столовата, където имаше немалко хранещи се хора и получих голяма порция страшно вкусна храна! С пълен корем седнах на раздумка с двама приятни възрастни индийци, които дори знаеха столицата на България и споделяхме общо мнение за китайците. Следващия час прекарах в интернет кафе в подготовка за утрешното отпътуване от Малайзия и предстоящото потапяне в напълно новата за мен Индонезия. По тъмно е върнах в центъра, където реших, че не мога да си тръгна от Мелака без да пробвам известния чендол, колкото и да е скъп. Седнах на едно капанче и си поръчах такъв с дуриан. Страшно много ми хареса, но цената му - никак. Олекнах със 17 рингита за една купичка. С препълнен от храна търбух се затътрих към хостела и откарах до полунощ в писане. Трудно заспах от вълнение за утрешния ден...
 |
| Най-старата църква, построена през 1753 г. |
 |
| A Famosa - португалска крепост |
Няма коментари:
Публикуване на коментар