Кения- едно красиво съкровище

 През последната седмица толкова неща се случиха, че не знам как ще успея да опиша всичко :) Пътуването е по-прекрасно отвсякога, нямам думи за красотите, които видях, животните, с които създадох приятелства и хората, които ме изненадват всеки ден с добрината си :)
Домакините ми в Найваша бяха голямо кекую семейство (кекую е едно от 42-те племена на Кения). Рyт, една от дъщерите им, ме посрещна в поредния дъждовен ден в Кения (сега е дъждовния сезон), натоварих се на мотора и и ме заведе у тях - огромна къща-студио. Те всичките са художници и просто в момента, в който прекрачиш прага на дома им, навсякъде около теб има изумителни картини, невероятни произведения на изкуството, от които не можех да отлепя очи за дълго :) Тотално арт-къща, много приятна атмосфера! Бащата се ядосваше, че писал дълъг мейл на компютъра и тока спрял, и после всичко на ново. Токът често спира в Кения и винаги като пишеш нещо, трябва да го запазваш, защото никога не знаеш в кой момент ще прекъсне.

Малко сметки и равносметки :)

На 01.11 направих малко сметки, до тази дата похарчените пари са:
464$ - визи, изходни такси и принудителните ферита
43$ - интернет
30$ - пощенски разходи - пращане на снимките ми за БГ
17$ - входове забележителности
3$ - нашивки флагчета за раницата ми
72$ - храна, напитки и въобще всички други дребни разходи

От тогава разбира се разходите се увеличиха, за Кения платих 50$ за виза.

Относно състоянието на вещите ми:
Панталоните ми вече два пъти бяха на шивач, продължавам с кръпките, сега по-голямата част са кръпки отколкото здрави :) Всичките ми тениски се покриха с дупки и избеляха от силното слънце. Сандалите ми са с огромни дупки на петите, затова сега по-често нося маратонките. Здрави чорапи не ми останаха... Нашивките по раницата ми почнаха яко да падат, а тя самата още повече изсветля, но още се държи. Чантата за фотоапарата ми се разпра отвсякъде и много внимавам като я отварям, че и ципа се развали... Косата ми вече не мога да я среша по никакъв начин, не е възможно, има огромни расти и четката ще се счупи. Паспорта ми ще е пълен още преди Южна Африка и ще ми трябва нов паспорт :(
И така, за момента това е положението. Каквото може да се закърпи го кърпим, каквото не - го носим скъсано :) Много е добре, че ходя със скъсани дрехи из Африка, защото и без това съм идеална мишена за хората, които вярват, че щом си бял си богат, тъй че по-добре да приличам на просяк, пък дано не ми се точат толкова на портфейла като ме видят с дупки по дрехите. :)

Кения..... най-после спокойствие!

 Цял ден бяхме на пътя, на места бе отнесен от дъждовете, сега е сезона на кратките дъждове тука и всеки ден вали. След много часове и километри стигнахме асфалтовия път преди Исиоло и Бен бе много щастлив, че колата издържа, защото се тревожеше много, че се появи някакъв странен шум по едно време... след още няколко часа стигнахме моята първа спирка в Кения - Нанюки, градче точно на Екватора :) Разделих се с много благодарност с Бен, разбрахме се да се видим в Кейп Таун и да разкажа как е минало пътуването. Пристигайки в първото кенийско градче най-напред ми направи впечатление, че никoй не ме тормози, никoй не ми крещи в ушите "дай ми пари", никoй не ме цели с камъни... Хората изглеждат много мили и спокойни, има значително повече коли на пътя... Позвъних на хоста да му кажа, че съм в града, но се оказа, че той не може да ме посрещне днес, затова да му се обадя утре.

Втори път Етиопия

След като отново влязох в Етиопия, се чудех да се радвам ли сега, че мога да вървя пеш, или да плача, че пак съм в най-гадната страна на планетата! Веднага се почна с тормозители, преследвачи, дразнители и въобще всичко по старо му, до болка познато ми.... Походих си доста след границата, докато ме взе камион и се возих в ремаркето, та вятърът прочисти черните ми мисли.... Пристигнах в Харар, където имах хост - Силви, наполовина белгийка, наполовина етиопка. Европейското в нея определено преобладаваше не само визуално, но и интелектуално. Проведохме множество разговори и тя никак не бе учудена като и разказах патилата си в Етиопия. Тя е родена в Адис, баща й е етиопец, живяла е в Белгия и сега е решила да се върне да живее в Етиопия. Преподава френски в най-големия университет в страната, който аз имах възможност да посетя по случайност, когато напусках Харар.

Сомалиленд - по-зле от Европейския съюз

Продължавам си мисълта от предната публикация... На границата минах бързо и тръгнах да излизам от малкото гранично селце с идеята да вървя в посока Харгейса (повече от 300 км) и да стопирам ако изобщо мине нещо по пътя. Хората покрай пътя обезумяха като ме видяха, всеки идваше да ме пита къде отивам, журналист ли съм и изпадаха в ужас като чуеха, че тръгвам да вървя през пустинята към Харгейса... Явно тази информация бързо стигна до ушите на митничарите, които очевидно са си мислели, че като мина границата ще седна да чакам ленд роувър или тойота (това играе роля на автобус тука, платен превоз е). Дори не успях да изляза от селото и кола с бясна скорост хвърчеше към мен, без малко да ме ударят идиотите. Отвътре излязоха двама "офицери", но без униформи разбира се и се опитаха да ме вкарат в колата почти насила като първо почнаха жестоко да ми дърпат раницата. Вбесих се до крайност и ударих единия в лицето с юмрук, дръпнах си раницата и се развиках бясно, всички хора ни наобиколиха, офицерът ми крещеше в лицето, аз отговарях с огромна агресия и като се успокои идиота и аз намалих тона...

Да се забуташ в Джибути

От много време се каня да пиша, но нета все е или липсващ, или много скъп. Понастоящем от два дни вече съм в Кения, но нека се върнем на Джибути за момента.
Последният ми ден в Адис Абеба бе отчасти положителен, защото изкачих планината Ентото, която се намира до самия град. Глътка чист въздух ми се отрази много добре, а хостът ми уж дойде с мен заедно с един корейски каучсърфър, но в последствие пътищата ни из планината се разделиха, защото те взеха автобуса :) Африканският мързел е нещо необяснимо за мен и никога няма да разбера тези хора. За тях да вървиш пеш е символ на бедност, за 200 метра ще вземат такси ако могат... Както и да е, на следващия ден рано сутринта отидох да пратя снимките си за България по пощата, след което право в Сомалилендското посолство да взема виза. Е, държаха ме 3 часа вместо 20 минути, но ми дадоха визата срещу съответната сума от 40 $. Докато изляза от Адис отиде целия следобед, не зная колко километра извървях, но на практика беше целия град от север на юг.