Иран - част 3 - още 9 дни приключения...

Розовата джамия в Шираз

Freedom:

https://www.youtube.com/watch?v=LlY90lG_Fuw

09.07.2018

Спах добре при семейството на Амир, а след закуска, приготвена от Фатима, ме закараха до място за стопиране в края на града. Първо ме качиха мъж и жена до близък разклон, а от там ме взе кола, пълна с войници, които ме оставиха на полицейски пункт на пътя. Единият от тях говореше английски и настояваше да ми уредят автобус, но след категоричен отказ от моя страна си тръгнаха, а аз останах да стопирам на пункта на полицаите. Не се мина много време и те ме викнаха при тях, разпитаха ме какво правя и като разбраха, че се опитвам да си хвана кола на стоп, ми спряха една. Вътре пътуваха момче и момиче за Шираз - моята следваща дестинация. Те били на ваканция няколко дни и се прибираха у дома си. Почерпиха ме пуканки, ядки, сушени плодове и се отбиха до Пасагард, за да го посетим, но беше затворено и го видях само отвън. Персеполис също бе затворен на този ден, тъй като беше много важен празник по случай някой от 12-те имама, не разбрах точно кой, но всичко беше затворено. Случи се да съм тук точно в един от 6-те дни в годината, когато и двата археологически комплекса са затворени, така че на връщане по същия път щях да се отбия пак.

Като наближихме Шираз, ме попитаха къде ще отседна и започнаха да звънят на Захра от каучсърфинг, която бе приела да ме подслони няколко дни по-рано. За съжаление обаче не вдигаше телефона, звъниха й сигурно 20 пъти и се чудеха какво да правят с мен и къде да ме оставят. На последното позвъняване точно преди да се откажат, Захра вдигна. Оказа се, че не ме очаквала днес, а друг ден, явно не си е чела детайлно съобщенията и се беше объркала. Обясниха на момчето зад волана къде да ме откара и след малко бях пред вратата им.

Иран - част 2 - сред чудесата на Кашан и Исфахан

в баните на султан Амир Ахмад, Кашан

Като за начало - една прекрасна песен, поздрав за индивидуалистите, които не се огъват пред нищо и никого, следвайки своя път независимо от последствията...

This Is Me...

https://www.youtube.com/watch?v=iojJGXmEe4k

When the sharpest words wanna cut me down

I'm gonna send a flood, gonna drown them out

I am brave, I am bruised

I am who I'm meant to be,

this is me

Look out 'cause here I come

And I'm marching on to the beat I drum

I'm not scared to be seen

I make no apologies,

this is me

05.07.2018

Многочасовото пътуване от Техеран до Голпайган с Масуд беше истинско удоволствие. Той въобще не беше типичен иранец, говореше отличен английски, беше много отворен и любопитен, сякаш и пълен атеист, беше се изнесъл от дома на родителите си и живееше сам в Техеран. Не беше и женен, което никак не се нравеше на религиозните му баба и дядо. На всичко отгоре беше стопаджия и знаеше много добре какво правя, пътувайки на стоп. Даде ми безценни съвети по отношение на стопа в Иран. От него научих нещо много полезно - как да разпознавам цифрите на фарси (учеше ме и ме изпитваше по регистрационните номера на колите) също така коя регистрация от кой район е. Така знаех горе-долу коя кола откъде идва и накъде отива. Още като се качих в колата, ме почерпи безалкохолна бира. Това ми е втората безалкохолна бира в живота - пълна отврат. Алкохолна така и не опитах и никога няма да опитам, стига ми безалкохолната.

За да стане още по-приятно возенето, Масуд пускаше страхотна музика през целия път, както американски и европейски песни, така и модерни нелегални ирански. Каза, че техните певици живеят и творят само в чужбина, поради забраната да пеят в собствената си страна.

Иран - част 1 - страната на масовата лудост

иранска картинка - мъжете уговарят такси, а чаршафът без самоличност и мнение стърчи отстрани и си крие лицето даже, че да не вземе някой да я види тая хубост неземна и да я хареса...

Не се сещам за по-подходяща песен, с която да започна този пост, още повече, че имах щастието да гледам филма на кино. След като свърши, се замислих за пореден път за съдбата на иранките, която е също като тази на принцесата, само че няма happy end.
https://www.youtube.com/watch?v=tfJntocV3HE

I won't be silenced
You can't keep me quiet
Won't tremble when you try it
All I know is I won't go speechless

'Cause I'll breathe
When they try to suffocate me
Don't you underestimate me
'Cause I know that I won't go speechless


Стомахът ми беше свит на топка, когато влизах в Иран - нямах идея как ще изляза от него без да извърша или кажа нещо, което противоречи на шариата и съответно - да ме приберат в затвора или депортират. Свободно същество като мен не би могло нито да си трае, нито да се прави, че не вижда случващото се наоколо... както в Мианмар месеци по-късно се бих за справедливост, ами ако се беше случило в Иран... дали моралната полиция щеше да ме прибере ако ме хванат да пребивам зверски някой брадат и мустакат шебек на улицата... Ей такива мисли ми се въртяха в главицата, докато пресичах още границата... и хич не горях от нетърпение да преживея шариата! Всъщност огромната разлика между едно посещение като турист в Мароко/Египет/Йордания, или в Иран например, се състои в следното - в Йордания и другите страни ти си посетител, страничен наблюдател на исляма, той не те засяга по почти никакъв начин и няма как да се намеси в свободата ти и да те кара да се чувстваш дискомфортно. Докато в Иран, както ми каза един иранец, който бе пътувал извън страната си - "В момента, в който влезеш в Иран, оставяш свободата си от другата страна на границата..." А аз едно едничко нещо имам в този живот, от което за нищо и никого не се отказвам - СВОБОДАТА!!! Затова Иран ме заболя, отврати, натъжи, вбеси, потресе.... но не заради мен - аз само минавам, след 19 дни Свободата ми ме чакаше на границата с Туркменистан и отново я прегърнах... но за всички тези хора, същества, жени, а и мъже, които са принудени от собственото си безхаберие и мълчание, да живеят и отглеждат децата си в един пълен абсурд, който никой, ама никой Бог, дори да съществуваше, не би одобрил!

Турция - в началото бе чаят... с две бучки захар :)

джамия в Анкара

 I see fire... https://www.youtube.com/watch?v=2fngvQS_PmQ&list=RDLfIZcvxpFR8&index=9

25.06.2018 - начало на пътуването

 Всяко дълго пътешествие започва с една малка стъпка... в моя случай тази от прага на вратата към стълбището :) Чувството отново бе сякаш за първи път потеглям на скитничество. Съмнения, че няма никога повече да видя близките си, ме натъжаваха и разплакваха по пътя към изхода на Хасково. Раздялата беше мъчителна, включваше много сълзи, тежки думи и празни обещания, които нямаше никаква гаранция, че ще бъдат спазени. Защото единственото сигурно нещо на тоя свят е, че всички го напускат. А аз се надявах да го напусна възможно най-скоро, защо не и по време на това пътуване. Сърцето ми беше тежко и трудно за носене дори до края на града, а какво оставаше за нататък по пътя. Добре, че имам чифт много здрави крака, които компенсират и успяват да се справят с тежестта на сърцето ми и цялата мъка по света.

След кратко ходене и още по-кратко чакане, се возех в кола за Димитровград, а когато слязох на разклона за магистралата към Турция, човекът ми набута 20 лева като толкова настояваше да ги взема, че не успях да се преборя. "Да са ти кадем!" - това ми каза и после с мръсна газ си замина, а аз дори нямах сили да се съпротивлявам, още бях в транс заради раздялата и новото начало, животът ми започваше от нулата отново :) Всичко, което притежавах, бе полупразната ми раница на гръб, тежеше едва 14 кг, нямах дори яке или обувки в нея. Всяко ново пътешествие ми е като първо, но всъщност не е точно така - в празната половина от раницата си нося вече солидния си опит от 10 години обикаляне по света. Той не тежи, а спомага за облекчаване на останалия товар. Затова и раницата в първото ми пътешествие бе 37 кг, а в това е 14, защото опитът измести килограмите ненужни предмети. Може би след още 10 години ще нося раница с тежест 5 кг, а след още 10 - никаква раница изобщо. Колко е лесно да стартираш пътешествие или живота си отначало като знаеш, че абсолютно нищо материално не ти е нужно.

Прибрах се... отново вкъщи + кратко инфо за това пътуване

 Маршрутът след последния пост - плътната линия на стоп, накъсаната - със самолет.


Вече гледам е 23-ти май, а аз още не зная къде точно се намирам, какви са всичките тия хора около мен и кой и как ме е преместил извън Азия, и къде, по дяволите, са ми самосата, чендола и бананите!!!!!!! Два пъти вече се събуждам посред нощ и почвам да си мисля как трябва да мръдна до пазара да си купя самоса и банани веднага щом се съмне... и после се усещам, че съм в позната стая с 4 стени, а не в палатката и направо се гипсирам... блокирам.
Та нещо последните дни освен, че нямам време, нямам и сили да напиша на блога заветното - прибрах се! Защото някак си не искам да повярвам, че наистина се прибрах от това пътуване, беше твърде хубаво, за да свърши толкова бързо, а и част от мен още си е някъде там, при хората с дръпнати очички и 2D носове, и камарите с дуриан край пътя. От една страна е голяма радост да видя отново близките си, колелото, градината, играчките, книгите... но от друга прибирането точно в този момент не беше никак лесно, никак жадувано, и в следствие на това сега се чувствам много странно и съвсем не на място. А пътуването със самолет на такова голямо разстояние допълнително усложни и без това бързия преход от азиатска към българска действителност, ако пътувах по суша както обикновено, щях поне да имам време да осмисля и осъзная, че се прибирам. В крайна сметка се телепортирах по светкавичен начин в един съвсем друг свят, тотално различен от моята зона на комфорта, носеща името Неизвестно. Сега зная къде ще спя довечера и това просто ме убива...

Open roads...

маршрутът след последния пост

Един кратък пост преди прибирането ми, този ще е последния преди да се телепортирам в БГ, след което вече ще има постове за всяка страна от началото на пътуването, придружени със снимки :)

Поздрави на всички от Кamphaeng Phet, Тайланд :) След почти 2 седмици (прекрасни 2 седмици!) в новата ми любов - Мuянмар, за която много ще има да разказвам, се завърнах в кралството Тайланд да посетя за последно краля преди да се насоча към Малаиzия и края на това невероятно пътешествие, което въобще не искам да свършва сега и по такъв начин... anyway, не мога да опиша сега какво ми е... сърцето ми е на хиляди парчета, ако изобщо нещо е останало от него вече... От една страна се радвам, че ще видя близките си скоро, но от друга.... еххх от друга...! Изобщо нямам психическата готовност да се прибирам и още от сега съм в нещо като шок, които направо не знам как ще преодолея след няколко дни, когато се телепортирам в свят, които изобщо не е моята зона на комфорта и към които отдавна вече не принадлежа... не мога да си представя, че няма да се събуждам всеки ден  на ново място и дори няма да се чудя къде съм при събуждането, нито пък че ще виждам същите хора и места всеки ден, нито пък че ще имам постоянна течаща вода и душ, или ще мога да ида до тоалетна когато ми се ходи, а не 5 часа по-късно, или пък че няма да трябва да се промъквам по забележителности като крадец през оградите :))  (започвам да крада череши из хасковско, пазете си черешите, хасковлий! :)))

Филипински терминални несгоди :)

маршрута от последния пост досега

Поздрав с една песен, която често слушам и много харесвам :)

https://www.youtube.com/watch?v=kXYiU_JCYtU


Текстът по-долу е кирилициран автоматично и пълен с правописно грешки, за което се извинявам!

Абе хора, сигурно повечето от вас са гледали един филм - "Терминалът" с Том Ханкс :) Ако не сте го гледали - гледaiте го, а ако сте - спомнете си го, моят живот в последните дни откакто съм на филипинска земя е горе-долу такъв :)) Само дето сменям терминалите, че да не ме арестуват и депортират хехе :) 

Майтапат настрана, мина доста време от последния по-дълъг update. А в пътуването лудницата (кога положителна, кога не чак толкова) продължава да е пълна, както обикновено. Сега съм в страна, която болезнено много ми напомня на Латинска Америка във всеки един аспект, изживявам едно постоянно "deja vu" :) Изобщо не очаквах, че в Азия ще има подобна държава, където ще броя на испански, ще слушам латино на филипински език, ще установя пълната липса на гостоприемство и човещинка, но ето я на - Филипините :)

Заклещване в Бали-незия :)

маршрутът през Индонезия до момента

Unstoppable
https://www.youtube.com/watch?v=W_9CcHC3VRs

долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам

Яката я зациклих в Бали тези дни заради безобразната лудост на миграционните тук - процедурата по удължаване на визата с още един месец отнема над 10 дни като през това време 5 дни от новата виза вече ще са изтекли! Не знам какво е това безумие, но на никого не препоръчвам тази процедура, избегнете я на всяка цена, един месец е предостатъчен за Индонезия освен ако искате да разгледате повече от три острова, както в моя случай - боря се за достигане до Калимантан, през Ломбок, Сумбава, Флорес и Сулавеси ама да видим... 

През последните 27 дни съм в супер изтрещялата Индонезия, която още не мога да преценя дали просто частично не харесвам, или направо не понасям :)) Е, Бали специално едва го търпя, здраво ми накъса нервичките и какъвто съм кибрит всеки ден ми се иска така от сърце и душа да хвана някои от мнoгoто дребни безочливи таргаши и нагли таксиджии и да го удуша!!! 

Напред към Индонезияяяяяя :))))))

Маршрута от последния пост досега

Долният тект е автоматично кирилициран и пълен с правописни грешки, за което се извинявам.

Реших да напиша един кратък пост, защото от утре се отправям в неизвестното отново и въобще не знам кога пак ще имам net :) Индонезия - напълно нова за мен държава! Всички предишни страни, които посетих след Тайван, ми бяха вече познати от предното пътешествие в Азия, а Индонезия е тоталното неизвестно и горя от нетърпение да видя каква лудница ще ми предложи :)
Последните 11 дни прекарах във вълшебна Малайзия, а преди това както разбрахте от предния пост и коментарите в него - си поживях много добре в кралството - Тайланд. :) Всъщност последните дни там бяха не по-малко интересни от първите - успях да разгледам уникалните руйни на Сукxотаи, маймунския град Lop Buri, където маймуняците успяха да ме оберат като ми отвориха раницата докато ми бяха на главата и ми свиха химикала!

По пътя... :)

Това е груба карта на мaршpута от последния пост досега :)

Долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам.

След последния пост, написан в красивия витнамски град Hue по време нa 10-дневния потоп, в пътуването се случиха толкова много неща :))) Кои прекрасни, кои - не чак толкова, но заряда в мен е по-силен отвсякога. Всеки ден е взрив от емоции, всеки ден е нова изненада, лудост и тотално приключение, точно както си пожелах! Сега съм в град Chiang Mai - пълен с приказни храмове на всеки ъгъл, има толкова много за откриване и опознаване в този град и около него, а от тайландската ми виза останаха само 8 дни :( Така бързо лети времето, дните минават като мигове и дори не мога да ги осмисля. Всичко е супер интересно и интензивно, всеки ден срещам вълнуващи хора, вкарвам се в луди ситуации и изобщо - живея тук и сега, сякаш само ДНЕС има значение, а и нямам идея каква страхотна изненада ще донесе утре ;) Изцяло се пуснах по течението на пътешествието и така ме увлече, че не смея да си правя планове дори за следващия 1 час :))) Мислех, че ще пристигна в Чянг Май преди 4 дни, а ето че пристигнах днес :)