Заклещване в Бали-незия :)

маршрутът през Индонезия до момента

Unstoppable
https://www.youtube.com/watch?v=W_9CcHC3VRs

долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам

Яката я зациклих в Бали тези дни заради безобразната лудост на миграционните тук - процедурата по удължаване на визата с още един месец отнема над 10 дни като през това време 5 дни от новата виза вече ще са изтекли! Не знам какво е това безумие, но на никого не препоръчвам тази процедура, избегнете я на всяка цена, един месец е предостатъчен за Индонезия освен ако искате да разгледате повече от три острова, както в моя случай - боря се за достигане до Калимантан, през Ломбок, Сумбава, Флорес и Сулавеси ама да видим... 

През последните 27 дни съм в супер изтрещялата Индонезия, която още не мога да преценя дали просто частично не харесвам, или направо не понасям :)) Е, Бали специално едва го търпя, здраво ми накъса нервичките и какъвто съм кибрит всеки ден ми се иска така от сърце и душа да хвана някои от мнoгoто дребни безочливи таргаши и нагли таксиджии и да го удуша!!! 

Но да започна със Суматра накратко... На 1-ви ферито акостира в Думай и веднага ме вербуваха за учителстване по английски на местните ученици, изкарах една нощ в дома на даскала им, а сутринта се отправих към новото незивестно. Извървяването пеш на Думай беше мъка откъдето и да го погледнеш... жега до припадък, мръсотия до шия, смрад от канали с черна вода, която дори не мога да опиша, прахоляк, боклуци, трафик, мизерия, коптори.... усмихнати бедни хорица, подвикващи през минута "хелло мистер", безчет мераклии за селфита с мен, които ме "нападаха" на групи, явно е някаква безумна мода в Индонезия да се снимат с чужденци?! Така и не разбрах защо масово искаха да се снимат с мен, но след първите два дни това започна много силно да ме изнервя и тъй като съм интровертен тип човек със силна привързаност към лично пространство (каквото тук просто няма) ми дойдоха много в повече индонесийските социални нрави... Иначе хората из цяла Суматра бяха много мили, гостоприемни, щедри и усмихнати, ама истински весели и щастливи, поне тези, които срещах. Придвижването обаче надмина всичките ми очаквания по степен на ужас... пътищата навсякъде из острова са в кошмарно състояние, целите изпоразбити и движението по тях в кола или камион буквално боли! Километрите са много хиляdй, а скоростта на движение не се вдига над 20-30 км в час. Обикновено на стоп качват бавни камиони, возенето в които е непоносима мъка. Всихцки шофьори пушат зверски, "изпуших" стотици цигари за 10 дни пътуване. Непоносимата смрад на цигарите се смесва жестоко със смрaдтта от изгорелите газове от стотиците стари камиони и коли, а шофьорите въобще не гасят двигателя дори когато са спрели, което предизвиква ужасяващо обгазяване нонстоп. Като добавим и адската жега, постоянния непоносим шум от мотори, високоговорителите на джамиите, в които от 4 сутринта канти гласа на мюезина (чийто гласни струни искам да прережа една по една!!), маймунските крясъци на местните и ежедневната невъзможност да се спи, човек се чувства като пиян морков постоянно, 24 часа. Аз направо не знам как това, през което минах в Суматра, не ме събори на легло... във всеки случай на никого не препоръчвам да прави това, което аз направих за 10 дни. Че и не ползвах никога никакъв градски транспорт в огромните им градове, за да се измъкна от тях и всичките ги вървях пеш... и на Ява и Бали също. След Думай два дни се мъчих да се добера до езерото Тоба и остров Самосир, така започнаха безсънните ми суматренски нощи. Първата нощ в дома си ме покани шофьора на камиона, така се озовах в малка бедна къща в планинско село, даже в масата в хола зееше огромна дупка, хората нямаха дори тоалетна, да не говорим за вода, а живееха няколко поколения под един покрив. Появата ми предизвика нечувано за селото събитие, заваляха хиляди снимки, сервираха ми се храни, водиха ме до джамията да се изпикая, понеже нали нямаха тоалетна... Много има да разказвам за това гостуване по-нататук в постовете за Индонезия, бе най-интересното в Суматра със сигурност. 

На другия ден, след целодневно лашкане в бавен камион по разбити пътища, стигнах Парапат и бреговете на езерото, спах на кея и един тормозител дойде посред нощ, беше пиян и обикаляше около палатката като ми говореше небивалици. Предупредих го да си ходи вкъщи, иначе викам полицията, която бе съвсем близо, след второто предупрежденеи се махна. Аз все още не бях на нож срещу хорицата, защото ми беше втори ден в Индонезия и тъмната ми страна още не се бе възпламенила до такава степен каквато е сега, едва я овладявам, дано не направя нещо лошо на някого в скоро време. За два дни съвсем леко се изнервих от постоянното човешко присъствие и внимание, но капацитета ми на поносимост към всичко това не бе особено голям и на 4-тия ден нещата почнаха да стават твърде трудно смилаеми... Тотална липса на спокойствие, лично пространство, тишина, свеж въздух, спокоен сън, момент със себе си... всичко това направо ме смазва, вече 27 дни!!! Умирам за тишина, за покой, за пълна липса на двуноги маймуни и постоянния шум от мотори, и непрестанното обгазяване и омирисване с цигари... 

На Самосир разгледах много интересните къщи на етноса батак, понаучих няколко думички на езика им, след което хванах стопа за към Букитинги - следващата ми спирка. Отново нощувах в къща на шофьор на камион по негова покана, семейството ме прие радушно, естествено спането отново не бе възможно заради наличието на много хора, ставащи и лягащи си по най-различно време в денонощието. Много характерно за хората тук е, че те не уважават изобщо съня на другите. Когато някои се събуди, веднага започва да вдига шум, пуска ТВ, пуши цигари до главата на спящия, говори на висок глас без изобщо да му пука. На практика спането е невъзможно по домовете на хората, просто се оцелява още една нощ, защото поне сте на сигурно и никoй няма да ви нападне. На Суматра не спах 10 от 10 нощи! Всичко бе придремване и отчаяни опити за заспиване, които винаги свършваха в 4 сутринта с крясъка на мюезина, които на няколко пъти почти ми докара инфаркт. Няма шанс да си легнете на място, където да сте далеч от джамия, те са просто навсякъде...). До Букитинги се добрах след още едно денонощие стоп, спах в една кола по пътя, а шофьора - в ресторант. Те така си спят тук, тираджиите например никога не спят в камионите си, понеже е голяма жега, а в ресторантите, където се хранят, капят и перат. Така за мен всеки път оставаше празна кола или камион за спане от порядъка на 3-4 часа, докато те починат и пак тръгнат да карат. В Букитинги разгледах града, едни тунели, правени от японците, както и прекрасен каньон, след което се добрах до езерото Maninjau. Гледките към него бяха фантастични отгоре, но когато стигнах самото езеро, хич не беше толкова розово... Типично по индонезийски всеки квадратен метър бе населен, а където нямаше къща, имаше оризище, няма да описвам самото езеро колко бе мръсно - пълно с боклуци навсякъде ва водата и по брега!!! През ум не би ти минало да влезехс да поплyваш.. Хората в тази страна са тотално лишени от идея за събиране на боклука и всичко се хвърля навсякъде, тонове пластмаса където и да погледнеш, а най-страшното е, че сметоизвозването така или иначе никакво го няма и когато стане прекалено, боклуците се горят, което предизвиква колосално отравяне на въздуха...  

Спането до Maninjau хич не бе леко, два часа обикалях по тъмно в търсене на безопасно място за палатката, надявайки се някой да ми предложи двора на къщата си, накрая ми предложиха, само че хората бяха меко казано комерсиално настроени, защото това езеро все пак вижда по някои турист от време на време и не спряха да се опитват да ме навиват за какви ли не турове и да купя какви ли не джунджурии. Като видяха, че няма да изкарат пари от мен, дори тоалетната не ми предложиха да ползвам. Спах на супер малкия кален двор докато валеше порой и понеже къщата бе до пътя, шумът от мотори продължи цяла нощ. Индoнезия никога не спи, не знам как изобщо са живи тези хора... то е ясно защо няма много живи баби и дядовци, явно млади си умират. 

Следващите много дни прекерах в непрекъснато пътуване, повече спирки не правех, само стопирах транзит в стремеж да стигна заветната цел - ферибота за Ява. Кошмарат бе пълен, изкарах една безсанна нощ в кола, хората бяха много мили, черпеха ме куп храни и даже сувенири ми подариха. С тях пътувах до Jambi, на следващия ден в полузаспало състояние хванах камион на стоп - най-дългия ми стоп с камион в това пътуване - цели 3 дни. Първата нощ я прекарахме в 12 часово задръстване на главния път заради поредната катастрофа - три камиона, нанизани един в друг, шофьорите загинали. 12 часа на едно място седя камиона, мърдахме с около 500 метра на час, колкото двигателя да сеdi нонстоп включен, както и тези на всички останали безброй МПС-та на пътя. Издуших се и цяла нощ дремах в камиона като ми стана адски лошо от изгорелите газове и милионите цигари на шофьора, които се казваше Боби и иначе беше много добра душа. 

На сутринта се съвзех за поредния ужасно мъчителен ден в камиона. Прогресат бе просто плачевен, три дни и нощи не можехме да минем 700 км. Суматра направо ме смаза. А Боби както всички останали тираджии спирахсе постоянно за какви ли не почивки - кафе, душ, ядене, цакане на телефона, игра на комар, празни приказки с колеги... пътуването с камион през Суматра е кошмар, които не пожелавам на никого. От здравите ми допреди нерви не остана и помен и много взех да се дразня от цялата тая загуба на време, най-лошото се случи - започнах да усещам, че от няколко дни насам затъпявам, а това много ме стресира, затова през целия път в камиона се мачех да чета книга, което бе направо мисия при цялото нечовешко друсане по дупките. На третия ден сутринта забелязах нещо ужасяващо - от непрекъснатата седяща поза и двата ми крака бяха силно отекли и подути в областтта на глезена! Такова нещо ми се случва за първи път и тотално се втрещих какво може да ти причини тридневно обездвижване!! Няма нищо по-лошо от липсата на движение и не проумявам как хората живеят, седейки по цял ден на един стол в офис... лелеее аз ако това два дни го правя ще се метна от покрива!!! Ужасно много исках да сляза от камиона, но нямаше никакъв смисъл, защото щеше да ме вземе друг камион и същия сценарии да се повтори. А за спиране за почивка не може и дума да става, няма къде игла да хвърлиш и да не уцелиш човече или къща. На всичко отгоре точно тези южни провинции се водят с огромна престъпност и много опасни, хората постоянно ме предупреждаваха много да внимавам около Палембанг. 

Инквизицията в камиона свърши на четвъртата сутрин като преди това изкарах 4 часа на ферито, опитвайки отчаяно да спя в една стая с 20-тина хъркащи тираджии, това фери бе само за камиони и естествено го минах безплатно. Хубавото бе, че макар да не спах, успях да изкарам 4 часа в легнало положение и отокът веднага спадна. На следващия ден като тръгнах и пеш, напълно се оправи. Това беше едно наистина теgаво возене... 

На Ява ме очакваха същите проблеми, каквито и на Суматра - човешкия фактор и всичко, произлизащо от него. Ява е най-брутално пренаселения остров в страната, те всичките са зверски пренаселени, но Ява е номер едно. Успях с триста зора да заобиколя Дjaкарта по страничен път направо към Богор, там разгледах набързо ботаническите градини и привечер хавнах стоп с богаташ от Бануянги, които реши да ме покани да нощувам в хотела, където е оtsеднал. Спах на двора на палатка, понеже отказах да спя в стаята му, а на другия ден пътуваше с колата към дома си и ме откара чак до Yogyakarta, което е цял ден шофиране. На Ява пътищата са много по-добри от Суматра, но трафикът е все така брутален и непоносим, шумът и мръсотията - навсякъде. Човекат на име Джеми през цялото време ме черпи храни и ми беше много неудобно, че не платих нито веднъж, а като личност беше пълната моя противоположност, не спря да ми обяснява колко много обича да има обслужващ personal и колко е важен за него комфорта. Не отсядал никога в хотели, по-евтини от 40 долара нощувка, не яде по местните варунги (така се наричат ресторанчетата, които са буквално навсякъде и не са луксозни, нито особено чисти), а само в скъпи ресторанти. Има жена и дъщеря, които каза, че не искал да има, оженил се насила заради родителите си и сега едва живее със семейството си под един покрив, явно не се разбират. Жена му постоянно му казвала, че не е важно дали той ще се прибере у дома, но парите трябва да са на масата. Егати болните хора има на тоя свят... като слушам историите на хората, взели ме на стоп, седя и се чудя колко извратено същество всъщност е човека и на какви неща е способно... 

В Yogyakarta останах няколко дни на супер евтин хоstел, за да разгледам всичко интересно в града и за да се затворя между 4 стени и да си успокоя измъчените от човешкия фактор нерви. Успях да се промъкна без билет в най-известния храм на Индонезия - Боробудур, за сведение - билетът за чужденци е 42 лв! Същата е сумата и за съседния храм Прамбанан. И в двата влязох без билет, прескачайки огради :) След Yogyakarta успях за два дни да стигна до вулкана Бромо като нощта по средата я прекарах в полицията и беше наистина кошмарна нощ... Разпънах палатката пред участъка, които бе до пътя, шумът от МПС-тата бе абсолютно непоносим, отделно бе такава жега, че не можеше да се спи в палатката, а за капак на всичко полицаите бяха тотални ологофрени и ме тормозиха цяла вечер - първо ми гледаха паспорта половин час, чудейки се коя виза от коя държава е, после единият реши, че може да съм терорист и да имам бомба в раницата и директно ми го каза като поиска да ми претърси раницата. След всичко това чак в полунощ ме оставиха да спя, да ама не! Даже и да не беше трафика, дебилите не спряха да говорят на висок глас буквално до главата ми, дойдоха и нови полицаи и всички започнаха да обсаждат "оранг буле" и да се хилят и издават всякакви маймунски звуци. В Индонезия нечленоразделната комуникация е на първо място преди всички други езици и човек иска, не иска трябва да свикне с постоянните викове "еееееи" "аууу" и т.н., които се предполага, че заместват думите нацяло, тъй като е много по-трудно да се използват цели думи. И те явно си се разбират по тоя начин... 

След ада в полицията успях да се добера до Бромо същия ден. Мечтаех, че високо в планината няма да има хора и най-сетне ще намеря така мечтания покой... хахахах, глупости на куп!!! Беше пълно с местни, които дълбаеха из пясъците около Бромо с моторите си, вдигаха невъобразима врява, а отделно на всеки метър ме преследваха нагли мото-таксита, които ми се предлагаха по сто пъти без да приемат "не" за отговор, докато накрая наистина загубих търпение и се засилих към един да го сваля от мотора и да го пребия, а той така се уплаши, че слезе от мотора и хукна да бяга. Наистина исках само да ги умъртвя, за да млъкнат, исках само 5 минути тишина!!! На тоя етап вече Индонезия така ме бе иzнервила, че едва устисквах. Беше 19-тата нощ без нормален сан... За щастие когато се стъмни цялата човешка сган се изнесе по хотели и села, в подножието на Бромо, където кампирах, настана тишина и, о чудо - за първо път чух птича песен!!! Това бе първата нощ, в която успях да спя. Но за жалост още в 5 сутринта се събудих от десетките мотори и коли с туристи, които налазваха района за изгрева. Изкарах много добър хайкарски ден из района на Бромо като извървях доста километри и се качих на всичките гледки и връхчета откъм едната страна. Самият Бромо е 2329 метра висок и целият район около него невероятно много ме впечатли, природата тук е изумителна. Разходих се по калдерата, а вулканат яко пушеше. Два-три дни след мен е изригнал, така ми казват местните сега. А аз като спах в подножието, на сутринта палатката бе покрита със ситен черен вулканичен прах. Билетът за чужденци за Бромо е около 40 лв, разбира се и тук си влязох без пари по една от мнoгoто странични пътеки. 

След Бромо успях да се добера и до друг много интересен вулкан - Ижен. Там се борих около два часа да вляза по странични пролуки и да се свържа към главната пътека, но такива нямаше и растителността бе много гъста. Накрая се отказах и реших да вляза през главния вход независимо дали това ще е по волята на пазачите там. Естествено опитаха се да ме спрат, направих страшен скандал, а индонезийците мразят всяка форма на конфликт. Умело използвах този факт и нямаше как - оставиха ме накрая, а така хубавичко им наговорих всичко, което мисля за тях и грабителството да таксуваш хора, задето искат да се качат в планината!! При това защотo са бели хора, съответно трябва да плащат 10-торно на нормалната цена за местни. Индонезия много мрази туристите си... Ижен бе изумителен, но времето - много лошо, не спря да вали. Въпреки това видях езерото с приказно син цвят, но понеже изкарах около час горе, се надишах с токсичните серни газове от вулкана и започнах много да кашлям. Това ме принуди да се омитам, а докато вървях 3-те километра надолу по пътеката, не можех да спра да кашлям. Газовете са силно токсични и не бива в никакъв случай да се ходи на този вулкан без маска. В кратера на Ижен е пълно с миньори, които вадят парчета сяра и продължителността на живота им никак не е дълга поради постоянното излагане на газовете. 

Още същата вечер се добрах до ферито за Бали, което плава само 45 минути, а от другата страна си мечтаех да ме очаква рая, за които си мечтаех - тишина, пусти плажове, зелени планини... изобщо островен Рай. Хaхаха в какво заблyjдение само живеех.... Първата вечер спах в парк до полицията, съвсем близо до пристнището, за голямо учидване ноща мина спокойно. На следващия ден обаче разбрах, че Бали изобщо не е Рая, които си представях. Пренаселено, шумно, мръсно, безумен трафик, които превръща половината остров в едно огромно задръстване... много бавен стоп, уникално озверели за пари местни, скъпотия до няма и къде, пренаселени с дразнители и тормозители туристически обекти с превисоки входни такси, претъпкани с всякаква измет плажове... Ехх къде го този Рай... направо се ужасих! Най-лошото бе, че трябваше да си подам документите за удължаване на визата с още 1 месец и така се натресох в имиграционните в Денпасар - един крайно неприятен град, които вече три пъти извървях пеш от край до край. 

Бали ме направи много лош човек, не че не бях преди, но тук се засилиха значително лошотията и мизантропията ми. Направо ума не ми побира как хората идват тук от цял свят на почивка!! Каква почивка, бе хора??? Целият остров е една гигантска клоака! Навсякъде е едно огромно задръстване от коли и мотори, не можеш да пресечеш улицата, в Денпасар е по-зле от Сайгон дори!! Мръсотия навред, плажовете мръсни и гнусни да не ти се иска да седнеш дори, че и мирише на кенеф на някои места.. Ужасно пренаселено, все едно си на Java или Суматра - къща до къща, не можеш да идеш в храстите да се изпикаеш, там вече има човече. Цените са безбожно високи като за туристите, всеки те гледа като ходещ банкомат, местните са толкова алчни и озверели за пари, че по всякакъв начин гледат да те цакат и да ти източват парите. Дори в столицата няма градски транспорт, за да трябва да ползваш таксита навсякъде или да наемеш мотор, или като мен да вървиш пеш три пъти целия град и половината остров и да проклинаш всички възможни балийски майки... Стопът изобщо не върви, защото местните са адски алчни и само таксита спират, така че за всеки стоп се чака немалко. Има разни хубави и интересни места из острова - храмове, планини, водопади... но всяко едно кътче се плаща!! И всички входове са от порядъка на 6-7 лв. Всеки храм тук е "за продан", кошмарно е! Да не говорим колко са нагли самите индонезийци, забъркани в туризма - ако съвсем учтиво ги помолиш да те пуснат да видиш някои храм безплатно или с билетче на местната тарифа, ще ти се изсмеят в лицето и ще ти кажат, че щом си бял, си длъжен да им носиш много пари в страната, затова ако нямаш пари, няма да пътуваш и направо да си ходиш вкъщи с първия самолет! Такава наглост срещам за сефте, тези наистина биха всички нации по простотия и грубиянщина. Аз на пук на цялата безобразна система за източване на пари от "оранг буле" (бял човек), влязох на толкова много места безплатно и нелегално, благодарение на маймунските си способности и непреклонния си нрав. В Бали например успях да се кача на връх Батур и кампирах там, въпреки че за белите хора е забранено да се качват без гид и съответно без да платят пресолена такса. Вбесих местните таргаши, които се опитваха да ме спрат докато се изкачвах в 10 вечерта, идеше ми да ги издуshа, добре че след 5 минути разправия се отказаха. В сума храмове успях също да си вляза отстрани: Ulu Watu, оризовите тераси на Jatiluwi, храм Ulun Danu Beratan, Ulun Danu Batur, Besakih, Tirta Empul, маймунската гора в Убуд... Тия дни ще щурмувам още няколко. 

Сега е момента да кажа, че въпреки всички зорни индонезийски дни и нощи, вря и кипя от енергия и не мога да се наситя да обикалям непрекъснато от 4:30 сутринта до тъмно, че и след това. На Бали само ми поумря мерака да ходя където и да било заради постоянните подвиквания от таксиджии и продавачи, които зверски дразнят. Но и това няма да ме сломи, ще продължавам да използвам пълноценно всеки един ден. Пропуснах да спомена много интересни места и събития в този пост, но той е само резюме, по-нататък като напиша разказите, всичко ще е в пълен вид. След още 5 дни на Бали, потеглям с пълна газ към следващите острови! И след това - обратно към Малайзия - Борнео, после Бруней и вероятно ферито за Филипините. Дано ми останат здрави нерви дотогава и не вляза в затвора за удушването на някои мюезин или таксиджия :)

една снимка от Бромо за цвят, снимката е от нета