Прибрах се... отново вкъщи + кратко инфо за това пътуване


 Маршрутът след последния пост - плътната линия на стоп, накъсаната - със самолет.


Вече гледам е 23-ти май, а аз още не зная къде точно се намирам, какви са всичките тия хора около мен и кой и как ме е преместил извън Азия, и къде, по дяволите, са ми самосата, чендола и бананите!!!!!!! Два пъти вече се събуждам посред нощ и почвам да си мисля как трябва да мръдна до пазара да си купя самоса и банани веднага щом се съмне... и после се усещам, че съм в позната стая с 4 стени, а не в палатката и направо се гипсирам... блокирам.
Та нещо последните дни освен, че нямам време, нямам и сили да напиша на блога заветното - прибрах се! Защото някак си не искам да повярвам, че наистина се прибрах от това пътуване, беше твърде хубаво, за да свърши толкова бързо, а и част от мен още си е някъде там, при хората с дръпнати очички и 2D носове, и камарите с дуриан край пътя. От една страна е голяма радост да видя отново близките си, колелото, градината, играчките, книгите... но от друга прибирането точно в този момент не беше никак лесно, никак жадувано, и в следствие на това сега се чувствам много странно и съвсем не на място. А пътуването със самолет на такова голямо разстояние допълнително усложни и без това бързия преход от азиатска към българска действителност, ако пътувах по суша както обикновено, щях поне да имам време да осмисля и осъзная, че се прибирам. В крайна сметка се телепортирах по светкавичен начин в един съвсем друг свят, тотално различен от моята зона на комфорта, носеща името Неизвестно. Сега зная къде ще спя довечера и това просто ме убива...



На 16 срещу 17, след 2 дни измъчен стоп през Гърция, в 2:00 през нощта, турски ТИР стовари мен и посрещача ми, който дойде да ме вземе от летището в Атина, на 8-9 км от Хасково :) След 2 часа чакане на стоп в тъмната нощ никой не спря и реших, че ще извървим последните километри до Хасково пеш. Така в 6 сутринта на 17-ти, тъкмо когато се съмна, прекрачих вратата на дома си. Бях зомби от безсъние и най-вече от целия букет емоции, започнал със зверска тъга преди качването на самолета, продължил с адски тежки и тягостни мисли по време на 12 часовия полет, завършил с радост от срещата с близък човек, примесена с много съмнения как ще живея с близките си хора занапред, кои всъщност са тези хора и откъде се взеха?! Изумително е до каква степен комфортът на самотата ме държеше в перманентно спокойно и доволно състояние, далеч от всякакви човешки безумия, кривини, претенции и недостатъци. Пътувах сред хора, но винаги си бях само аз, въпреки стоповете, гостуванията на местни и т.н. Знаех, че мога да разчитам само и единствено на себе си и че всичко на този свят и в този живот зависи само от мен и моята собствена сила, воля и мотивация. И сега, макар да съм със семейството си, зная същото нещо и продължавам да го практикувам във всичко, което правя :) В това пътуване осмислих съзнателно какво означава да бъдеш завършен индивид, нямащ потребност от никого и нищо, да бъдеш тотално в мир със себе си. Разбрах за пореден път, че не принадлежа на никого, нямам никакви нужди, зависимости и желания... диво животно съм и никой не може да ме опитоми дори за кратко. Изобщо не ми пукаше къде ще спя, какво ще ям, дали ще оцелея още един ден... всичко ми беше все едно, чувствах се прекрасно тук и сега. Дадох всичко от себе си, за да опозная всяко местенце, да преобърна всяко камъче и да погледна какво има под него.
Ако имаше накъде още характерът ми да стане по-железен и твърд - стана. Ако имаше накъде повече краката ми да станат по-здрави и неуморими - станаха. Ако имаше накъде повече да обикна всеки дъх и миг на пътя - обикнах го! Инерцията на това пътуване бе толкова силна, че натиснах спирачките адски трудно и то само заради огромната обич, която изпитвам към близките си. Иначе нямаше сила на света, която да ме накара да спра... мисля че нямаше да завърша това пътуване в близките 5-6 години поне, а имаше и потенциал да продължи безкрайно...

В крайна сметка не съжалявам за преждевременното прекратяване, опитвам се да постигна успех в баланса между живота на номад и земеделец (все пак имам прекрасна градина с вкусна храна :))), между живота с близките хора и натуралната хармония и щастие, които откривам само и единствено в Самотата. Трудно е, но засега успявам. Не приемам връщането си като саможертва, то е доброволно и съзнателно, тъй като желая да помогна на тези, които имат нужда от мен и които смятам, че много обичам, макар да зная, че те не могат да ме обичат неегоистично и самоотвержено, макар да виждам, че всеки на този свят иска само да бъде обичан, но никой не иска да обича... Не ни достигат хора на тази планета, които да дават, а тези, които искат да вземат, винаги са много...
Но както и да е, имам толкова много любов в сърцето си, че мога да запълня всяка липса на такава у хората около мен, мога да давам без нищо да получавам, а и не искам нищо да получавам :) Всеки път, когато се завърна от далечни земи, осъзнавам че тук всичко си е същото, сякаш времето е спряло... само аз не съм. Пътят ме моделира в създание, което диша, за да осъществява стремежа си да Бъде, да усъвършенства себе си, да развива качествата си, да отстоява ценностите си каквото и да струва това... Отдавна вече не пътувам, за да гледам красиви места. Пътувам, за да уча, да разбирам, да се удивлявам, да се отвращавам, да плача и да се смея от все сърце и душа! И все така да бъда себе си и да давам частица от личността си на света, да спасявам животи на давещи се в блата насекоми, да обяснявам на десетки хора по пътя колко е важно да не се купуват и употребяват пластмасови изделия, да тествам лимити, поставени от правителства, религии, общества и култури... да дам каквото мога без да оставя нищо след себе си, освен светоглед.

Все по-често имам чувството, че притежавам цялата сила и енергия в света и сякаш не мога да я овладея и ще избухне всеки момент. Невъзможно ми е да се уморя, трудно заспивам вечер, непрекъснато мисля за милиони мечти, чудеса, емоции, светове, планети, същества, абсолютно вълшебни и фантастични места... през съзнанието ми преминават с бясна скорост огромни кълбета разноцветна енергия, която се блъска със страшна сила във всяка частица от мен, имам чувството, че с един скок мога да полетя, а с още един - да овладея напълно хаоса, който властва навсякъде по света. Чувствам, че някаква гигантска сила расте у мен със скоростта на светлината, все още не мога да я контролирам, но трябва да се науча, за да мога да я вложа в нещо положително и да канализирам мощта й. Трудно ми е да бъда на едно място, нещо не е както преди. Зная, че принадлежа на света, а не на шепа хора. Зная мястото си - навсякъде. Зная и дома си - небе с милион звезди. Хората казват - домът е там, където е сърцето. Моето е навсякъде по света, във всяка планина, джунгла, река, връх, плаж, пустиня... пръснато е на хиляди миниатюрни парченца, не принадлежи на никого и никой не може да събере тези парченца. Мисля, че постоянно изпитвам онази безумно чиста и истинска Свобода, която човек не може да осмисли и да си представи дори докато я изживява. Най-силното нещо, което можеш да усетиш на този свят...

Един ден, докато вървях през монголската степ, небето бе толкова синьо, че не изглеждаше реално... над главата ми се рееха орли, под краката ми тревата напираше за живот, а сърцето ми пееше, ама така пееше, че и аз запях с пълен глас ето тази песен - https://www.youtube.com/watch?v=wFEHz6CzT-U   и докато пеех в захлас, хвърлих раницата и се затичах през степта, напълно забравих за багажа, за дома си, за България, за света, за всичко! Бях там, на това място с цялото си същество, нито една частица от мен не бе някъде другаде в този момент. Беше сякаш душата ми нацяло излезе от тялото и дори нямаше желание да се върне... докато пеех и тичах не осъзнавах, че са минали часове, откакто раницата ми бе хвърлена в степта, бях в нещо като транс и много трудно се върнах обратно...

Много хора в Азия ми казваха, че изживявам будизма. Те са будисти по религия, а аз - не. Отвращавам се от всички религии, но според тези хора съм много повече будист от тях. Поинтересувах се от идеите на Буда и разбрах, че за някои неща споделяме общи възгледи :) Ето няколко цитата от учението на Буда, които подкрепям с три ръце:

"Не върви след никого. Върви само след себе си."

"Не можеш да извървиш пътя, освен ако ти самият не си се превърнал в пътя"
"Цялата тайна на съществуването е да нямате страхове. Никога не се страхувайте какво ще стане с вас. Тогава ще бъдете свободни."


Малко статистики за това пътешествие:

Преминах през 20 държави (отделно зависимите територии Тайван и Хонг Конг). От всички тях само две истински ме разочароваха - Китай (на 100%) и Индонезия (частично). Други дотолкова ме очароваха и изненадаха приятно, че не можех да си тръгна от тях - Монголия, Япония, Тайван, Южна Корея.... Имах много негативни очаквания за Япония и Корея, поради което се изненадах супер приятно и направо се влюбих в тези двете. Любимите ми държави от това пътуване са: Монголия, Киргизстан, Таджикистан, Япония, Тайван (за света е част от Китай, за мен няма нищо общо с него), Виетнам, Тайланд, Мианмар.
- Продължителност на пътуването - 326 дни.
- Изминати километри - идея си нямам, много много хиляди :)
- Брой стопове (ориентировъчно приемаме, че имам осъществени около 3 стопа на ден, реално някои дни са с по 7-8 стопа, други с 0) - около 900-1000 успешни автостопа.
- Почти 800 GB снимки и клипчета от пътуването, които ще ми отнеме дни дори само да разгледам :)
- Записки по пътуването - изписани 13 тетрадки, повечето от които формат А4.
- Тегло на раницата през повечето време - около 14-15 кг, много рядко достигаше до 18-19 кг. Това означава, че е било най-лекото ми пътешествие досега :) Вървях с раница на гръб по цял ден, всеки ден, без да я усещам и без никаква болка в раменете.

Eкипировката бе оскъдна в сравнение с други пътувания - 1 чифт сандали, без обувки, без яке, само три тениски и два панталона. Подмених две от тениските и един от панталоните, когато тотално се разпраха. Единствената електроника, която носех, бяха фотоапарат Канон 1200D, телефон Nokia и две заредни. Нямах шапка, ръкавици и дори чорапи, а преминах през доста различни климатични пояси, преживях смразяващи дни в Монголия, два тайфуна в Япония (единият от които започна докато бях на 300 метра от връх Фуджи), тропически жеги с дъждовен и сух сезон, 10 дневен потоп в централен Виетнам, 56 градуса в пустинята в Туркменистан и ежедневни 48-49 градуса в Иран и Узбекистан (помислете си дали ви се ходи там през юли :))). Пътуването изобилстваше от приключения и емоции, всеки ден бе тотално различен и вълнуващ. Хората почти навсякъде бяха много гостоприемни и приятелски настроени. Трудности във всякакви вариации имаше винаги и в големи количества, което най-много ме надъхва и мотивира да пътувам. Ако ги няма, не виждам смисъл да се излиза от вкъщи.

Дивото къмпиране в някои страни беше изключително лесно, а в други - буквално невъзможно, така че спях в дворовете на полиции, бензиностанции и т.н. Тъй като в това пътуване много рядко имах достъп до интернет и всеки път за твърде кратко време, нямах възможност да си намирам домакини от Каучсърфинг, така че при нужда от подслон спях в евтини хостели, такива все още има из някои страни. Ако не бяха тези места, нямаше да имам възможност да разгледам някои големи градове, които са страшно интересни. Двете най-прекрасни нощи в това пътуване бяха в град Нара, Япония, където спах с елените и сърните в парка като ги гушках цяла нощ и ме топлеха в студеното време :))) Най-кошмарните нощи безспорно бяха в Китай и Индонезия - постоянен зверски шум от трафик и хора. В Индонезия имах дълги поредици от безсънни нощи, а в Китай често спях в канавката на много натоварени магистрали, баш до изхода за някой огромен отвратителен град. В Иран пък 18 от 19 нощи бях при каучсърфинг домакини, а отделно много от хората, взели ме на стоп, ме канеха у тях в случай, че няма къде да остана. Само една нощ спах на палатка.

Стопът навсякъде беше приемливо добър, в някои страни като Туркменистан - много труден, в други като Япония - непредвидим, с чакания от 5 минути до 5 часа, а в трети като Малайзия и Тайланд - срамно лесен и прекалено бърз! Почти никъде не ползвах дори градски транспорт в градовете, вървях ги пеш или стопирах в самите градове. Само в Китай веднъж ползвах автобус за 60 км и веднъж влак на дълго разстояние, за да се евакуирам от мегаполиса Гуанджоу/Шънджън и от Китай изобщо. Отделно за водните разстояния ползвах фериботи, а накрая, за да се прибера по-скоро - няколко самолета. Иначе цялото пътуване беше на стоп и пеш, а няколко пъти вземах колело или мотор под наем за по 1 ден.

Храната в Азия бе чудесна с изключение на Япония, където опциите за вегетарианци клоняха към 0, а като допълнителен "бонус" всичко беше толкова безбожно скъпо, че си погладувах малко и се охарчих много. Доста хора се опитваха да ме черпят храни, но не приемах нищо заради вероятността да има рибен сос или някакви други неща от морски животни вътре. Япония е неподходяща за вегетарианци дори повече от Монголия, където живеех основно на сирене и мляко. Иначе постигнах огромен успех с намаляване консумацията на всички млечни продукти, не си купувах никакви такива, само много рядко сладолед и веднъж българско кисело мляко в Япония. Но когато хората ми даваха - вземах. Така че още не съм веган, но съм на верния път, сиренето и яйцата въобще не ми липсваха, но млякото - много. Затова започнах да пия соево мляко почти всеки ден, в доста от страните се продаваше такова, при това с какао и в стъклена, а не пластмасова бутилка. :) Общо взето се хранех много добре на това пътуване, нищо не ми липсваше, а пировете с плодове по 2 кг на веднъж дори не мога да ги опиша с думи :) Най-пристрастяващият плод - дуриан! Изяждах промишлени количества в Индонезия. Да не споменавам рамбутана, драконовия плод, личи, сирсак, салак, дуку, джакфрут, диня, мангустан, маракуя и любимото ми още от Африка манго :) Хич не ми беше зле на корема в Азия, а тъпкането беше ежедневно и бананите далеч не бяха задължителни всеки ден при това сериозно разнообразие. Освен злоупотребите с плодове, започнах и сериозни такива с лютото - по 9-10 люти чушлета на ядене, плюс една глава чесън :) По време на цялото пътуване се чувствах перфектно, само в Таджикистан, докато бях в Душанбе, получих някакво хранително отравяне (след като ядох сладолед), което започна с повръщане и продължи с разстройство повече от седмица. След това никога, нито за миг не ми е било некомфортно на търбуха :) Иначе веднъж се простудих във Виетнам, понеже наех мотор и го карах цял ден в дъжда като много премръзнах и чак посинях, а ден по-късно седях в камион с надут климатик и настинах още повече. Но се възстанових бързо и без кашлица. В Китай пострадах много от мръсния въздух, очите ми бяха постоянно червени, подути и някакви огромни гурли ги държаха яко залепени сутрин, та не можех да ги разлепя, трябваше с ръце да си отварям клепачите. Такова нещо никога не ми се беше случвало, беше много тревожно, а и кашлях от смога постоянно. Всичко изчезна с магическа пръчка веднага щом се махнах от Китай.
Нямах никакви други здравословни проблеми, а и не се сдобих с много нови травми, само едно падане от мотор на опашката си, която ме боля около две седмици след това. Иначе краката ми бяха целите в рани във Виетнам заради пороя, понеже всеки ден ходех из локвите с подгизнали сандали и краката ми сериозно се протриха и разраниха до кръв. Но нищо кой знае какво, сега са напълно възстановени.

За бюджета ще пиша допълнително, защото трябва да го изчисля с точност по банковите извлечения. А и ще слагам точния бюджет към постовете за всяка държава отделно.


Занапред на блога предстоят разкази за всяка страна, започвайки от Турция и завършвайки с прибирането през Гърция. Само ще ми трябва време да подбера снимки и да препиша написаното в 13-те тетрадки, никак не е малко, а работата в градината и ремонтните дейности само мене чакат, така че проявете търпение, моля :)


Поздрав за всички :)

https://www.youtube.com/watch?v=YkgkThdzX-8

Imagine there's no heaven
It's easy if you try
No hell below us
Above us only sky
Imagine all the people
Living for today
Imagine there's no countries
It isn't hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion, too
Imagine all the people
Living life in peace 
You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will be as one
Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
......



Един от последните ми стопове в Азия... с тайландски китарист :)



3 коментара:

Kockata каза...

Здравей Тери
и добре дошла у дома!

Анонимен каза...

Момиче, ти си страхотна, уникална. Не съм срещала толкава силен и смел човек.
Бъди жива и здрава, все така напред и да вдъхновяваш хората.
Пишеш невероятно увлекателно.
Браво!

Tery каза...

Благодаря много, хора :)