През три планини - част 2 - Рила

Панорама над Рибните езера

За Рила мога да кажа, че ми е една от най-милите планини в България. Започнах с нея веднага след Родопите, които най-първи ми легнаха на сърцето и я опознах детайлно и с огромно удоволствие още по времето, когато малцина ходеха по планини. Никога не спрях да се връщам отново и отново в тази необятна и свръхгостоприемна за мен планина. Това, което повече ми харесва тук, отколкото в любимите ми Родопи, е липсата на населеност и човеци. Често се хващам да мечтая за живот в "рилската пустиня". Колкото по-негостоприемно за обикновения човек е едно място, толкова повече ме привлича и рязко осъзнавам високата му стойност в този пренаселен с осем милиарда мутирали маймуни свят. В тази рилска разходка избрах маршрут, при който повторих доста добре познати места, но и открих няколко нови. Включих и връх Мусала, за да се качи и другарчето там, при това на рождения си ден, то не се беше качвало на първенеца на България. Прекарахме шест страхотни дни с прекрасно слънчево време, с изключение на последния ден, когато се понаквасихме от сърдитото небе. Очите ми се преизпълниха с безкрайно много красота. Стартирахме от Предела край Разлог, финиширахме с Рила на Юндола и продължихме към Родопите. А ето какво видяхме из Рила...

13.08.2021

Маршрут: пътеката след Предела - връх Капатник - връх Русалия - връх Парангалица - връх Юмерджик

Като се събудих в палатката рано сутринта, се почувствах странно, че я споделям с някого, толкова свикнах да си е само моя. Трябваше да минат поне ден-два, за да се адаптирам към присъствието на "тамагочито", което имаше късмет с идеални климатични условия за планински туризъм, така че не се стигна до момент, в който да ме ядосва, изнервя и да се проклинам сто пъти, задето се съгласих да го водя с мен. След експедитивно събиране на лагера, поехме нагоре по маркираната пътека за връх Капатник, продължаваща по цялото било към хижа Македония. Отначало пътеката беше в горския пояс и прекарахме сигурно часове в ядене на малини, гората беше пълна с вкусни съкровища. Докато изкачим Капатник мина обяд, а с натежали търбуси трудно се върви по баира. Имахме около 1000 метра денивелация да покрием, а се натъпкахме като прасета с ароматните плодове и досущ като тромави Баби Мецанки се носехме нагоре по стръмната горска пътека, която по-късно излезе на тучни поляни, а съвсем в края на изкачването се озовахме на готиния никому неизвестен връх Капатник. Той предлагаше страхотни панорами към Пирин и други части на Рила, така че насладата за очите беше съвсем на ниво. Е, вече бяхме на рилското било и се наслаждавах от разстояние на планината, в която прекарах предните 7 дни.

За целия ден срещнахме само един човек - планинар с куче, който беше тръгнал по Е4. Заприказвахме се за малко и продължихме, той идваше откъм хижа Македония. Като стигнахме връх Парангалица, вече бяхме на познат за мен маршрут, който извървях миналото лято, тогава без другарчето. Частта от Предела до тук беше нова и за мен, така че много й се насладих. Освен туриста с куче, засякохме и стадо пасящи крави, а с вода се снабдихме от малко изворче на билото. Не стигнахме хижа Македония по светло, а и нямаше защо да я стигаме, тъй като нямаше да спим в хижа. А за разпъването на палатки искат пари по хижите. Настанихме се в клека малко по-ниско от билото, преди връх Юмерджик. Поради хубавото време нямаше свиреп вятър, който да потроши палатката и спахме отлично. Отсреща над Пирин се бяха скупчили лошо облаци, но бяха далеч от нас и не ни се наложи да ги патим. Май точно навреме си тръгнах от Пирин, а другарчето носеше късмет и облаците все ни отбягваха. Може би искаха да му помогнат да се задържи възможно най-дълго на прехода, защото при лошо време и разни дискомфорти, например мокри чорапи, веднага щеше да поеме към дома. 

Паметник на Предела

ПараклисВръх КапатникГледка към Пирин

Все по билото...

Чуден залез като за първи ден в Рила

 

14.08.2021

Маршрут: връх Юмерджик - хижа Македония - Ангелов връх - връх Черна поляна - Павлев връх - връх Канарата 

Докато вчера преяждахме упорито с малини, днес беше денят на боровинките. Пътеката нататък към хижа Македония беше осеяна с малките сини съкровища и се натъпкахме прилично. В хижата пък се отбихме да хапнем по един боб отвън на масичките, нямаше други хора и това ни привлече. Надявахме се да не е "коронован" боба и другарчето влезе с маска да го поръча, а отвън измихме приборите старателно. С пълни кореми издрапахме баира до Ангелов връх, тази част от маршрута беше нова за мен. Предния път дойдох до хижа Македония откъм Рилския манастир, после се разходих до връх Парангалица и слязох до Семково. Този път поехме в посока хижа Рибни езера и участъкът до връх Канарата не ми беше познат, изненада ме много приятно с разкошни гледки и чудни върхове. Най-висок по трасето беше връх Черна поляна (2716 м), където другарчето полегна да почива сред оформени като гроб камъни, а аз не можех да се нарадвам на панорамите във всички посоки. Последва по-приключенският Павлев връх, който бе обезопасен с метално въже и който не беше дори наполовина толкова опасен за минаване, колкото обещаваше, бидейки опасан с такова въже. Нататък гледките към Зъбците, Рибните езера и хижа Рибни езера бяха внушителни, а по пътеката откъм Зъбците се появиха групичка хора, които също като нас се бяха отправили към връх Канарата. Именно там стигнахме за залеза, нарадвахме му се и слязохме на полянки в подножието на върха, идеални за палатка. А хората, с които не се заговорихме и ми разваляха наслаждението от дивата природа наоколо, поеха обратно към хижа Рибни езера почти по тъмно. 

Нощувахме на чудесна полянка, а нощта не беше студена въпреки надморската от около 2600 метра. Сутринта врях и кипях от нетърпение да започне новия ден и новия преход.

Клекът пази от вятърХижа Македония се показаХижата

Поглед в посока Семково

Величественият връх Черна поляна - натам отивамеНа върха

Гледка от върха

Връх Черна поляна откъм Павлев връх

Въжето на Павлев връх

Рибни езераЗъбцитеГорното и долното рибни езераВръх КанаратаЗалез от връх Канарата

 

15.08.2021

Маршрут: Канарата - връх Вапа - връх Чемерна - връх Ковач - хижа Грънчар - Юрушки чал 

Преходът нататък по билото през върховете Вапа, Чемерна и Ковач продължи почти цял ден. Хубавото време и безкрайно редящите се красиви пейзажи не позволяваха да се бърза. В нашата посока вървеше и група от пет момчета, с които няколко пъти се настигахме и изпреварвахме. Едно от тях ходеше по-скоро отделно и подочухме как другите му се подиграваха за нещо, вероятно защото бил веган, поне така чуло другарчето. За мен остана пълна загадка защо момчето продължава да върви с останалите четирима, вместо да им тегли едни майни и да си продължи само. Но явно овчата природа на човеците винаги надделява. 

Следобед по някое време стигнахме хижа Грънчар, до която слязохме от билото само за едното ядене като преди това прекарахме поне два часа в преяждане с боровинки. Все пак решихме да сложим и нещо по-хранително в стомасите, освен плодове и хляб, затова си позволихме по една зеленчукова супа, а за другарчето и омлет. За мен остана единствено опцията да си купя локум за два лева, за да поема някакви по-сериозни калории. Нямаше нищо друго веганско на разположение. Колкото и да не си падам по локума, този път добре ми дойде. Е, определено предпочитах шоколад, но каквото има, това. 

След хапването се изкачихме обратно на билото и продължихме към Юрушки чал. Приказните гледки продължиха да изобилстват, разминахме се с голяма група чехи, които явно отиваха на хижа Грънчар, а най-хубавото нещо бе появата на диви кози по скалистите склонове. Козите бяха доста и ни съпровождаха на моменти, спазвайки дистанция. Тъмното ни хвана на билото, някъде между Юрушки чал и Маришки чал. Установихме лагера на сравнително равно местенце и се радвахме, че няма лошо време и свиреп вятър. Никак не е добра идея да се нощува на толкова голо и ветровито местенце, но тази нощ беше спокойно и дори ветрец не излезе. На другарчето все повече му харесваше Рила, справяше се добре с целодневните преходи и тъпкането с боровинки, така че мисията ми да запозная един градски човек с чудесата на природата вървеше с пълен успех. Въпреки прекрасното време му преподадох важен урок - не е добре да се спи на билото. Не че някога щеше само да дойде на планина, че да трябва да внимава, но все пак. Щом толкова години е ходило винаги с други хора или въобще не е ходило, значи за съжаление няма този вътрешен порив да бъде винаги само сред природата.

Малко под връх Канарата

Вапските езера откъм връх Вапа

Връх КовачХижа Грънчар и езерото

Язовир Бели Искър

Хижа ГрънчарКрасота в езеротоЗлатният час на билотоЗалез някъде около Юрушки чал

16.08.2021

Маршрут: връх Юрушки чал - връх Голям близнак - връх Малък близнак - връх Мусала - Малък близнак - Голям близнак - Маришки чал - Манчо - хижа Заврачица 

Днес беше рождения ден на другарчето и си заслужих солидната почерпка на хижа Заврачица, след като "го качих" на Мусала за първи път. Утрото ни радваше с гледки към язовир Бели Искър и подтичващи около палатката диви кози. Пътеката край Големия и Малкия близнак се погаври с вестибуларния апарат на другарчето, което твърдеше, че пропастта от едната страна го тегли надолу. Гледките бяха все така по рилски чудни, внушителни и респектиращи. В подножието на Мусала зарязахме раниците, понеже щяхме да се връщаме по същия път. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-малки ставаха раниците и накрая станаха просто микроскопични точки, които ако не знаехме точно къде сме позиционирали, изобщо нямаше да видим отгоре. Горе на върха вместо да се радва на гледките, другарчето си зяпна в телефона и се върза към Интернет, а аз страшно се издразних от тая работа. На такова разкошно място да си губи човек времето със скапаните измислени технологии и то човек, когото аз доведох тук с идеята да се изкефи... вкиснах се както аз си умея. Спомних си пътешестването в Латинска Америка, получих дежавю. Там по същия начин на най-яките места другарчето зяпаше в лаптопа или телефона, или пък въобще не идваше. Като човек, който дълбоко презира технологиите, особено извращенията, до които са стигнали в последните десетина години, много ме жегна поведението му. Направих му остра забележка, при което се нацупи, надурли, разсърди и следващите часове ги прекара на такава вълна, докато аз гласно се възмущавах от хората като него и зомбясалите им мозъци. Поразвали се малко рождения ден, но по-късно си наложих да си оправя настроението, за да не му го развалям нацяло. За кой ли път осъзнах ясно, че съм солов елемент и такъв трябва да бъда през цялото време на съществуването си.

В името на доброто приятелство и факта, че другарчето е единственият човек, влязъл в живота ми без да се опитва да ми влияе по никакъв начин и да ме променя, точно поради което се задържа толкова дълго около мен, преглътнах раздразнението си и остатъкът от деня мина чудесно. След безчет магически гледки на била, върхове, зъбери, езера... стигнахме хижа Заврачица, където дойде и дългоочакваната почерпка. Като заслужил бакшиш гид получих от всичко, достъпно за един веган и налично в хижата - леща, боб, чипс и газирана напитка. И другарчето хапна стабилно, а бяхме опаткали и доста боровинки по пътя, конкурирайки успешно за кой ли ден Баба Мецана. Като се смрачи напуснахме двора на хижата и се върнахме обратно в посока билото, намерихме чудесна полянка край поточе и установихме лагера там. Изкъпах се със студена планинска вода от рекичката и много се освежих. Навлякох повече дрехи в спалния чувал, за да не ме втресе след късното къпане и не мръзнах изобщо. Другарчето беше доволно от рождения ден, от хапването и красотата наоколо. Нощта мина тихо и спокойно, а на другия ден трябваше да стигнем хижа Белмекен за следващата почерпка по случай рождения ден на майка ми, който беше... утре. И яденето този път щеше да е от мен. С тези два лъва, родени един след друг, целият рилски преход се превърна в кулинарен туризъм и дегустиране на боба и лещата по хижите, опитвайки се да определим къде са най-вкусните. По време на всичките ми планински преходи през живота почти никога не ми се е искало да се възползвам от храната по хижите. Хапване на такова място беше прецедент за мен, нормално си носех храната в раницата и нагъвах горски плодове, въобще не ми идваше на ума да ходя да ям по хижите. 

Утро на билотоЯзовир Бели Искър

Утринни посетители край лагера

По пътеката към Близнаците и Мусала...Връх МусалаМаричини езераПоглед назад към Близнаците

Леденото езеро, погледнато от връх Мусала

На върхаПоглед на север - в посока БоровецКъм Малка МусалаХижа Заврачица

Маричини езера отново

 

17.08.2021

Маршрут: хижа Заврачица - връх Безименен - връх Ибър - Ушите - връх Сивричал - хижа Белмекен

Като се качихме на билото над Заврачица, се появи мобилен обхват и успях да се обадя на майка ми да й честитя рождения ден. Докривя ми много, че не бях с нея да я уважа. Въпреки че родителите ми са ме наказали най-жестоко от всичко и всички, създавайки ме в този зъл свят и принуждавайки ме да съществувам в най-омразното ми нещо - живота, аз ги обичам от все сърце без да ги харесвам или да им прощавам. Твърде много ги обичам, за да не искам да ги виждам. Зная, че както всички нормални хора и те не могат да обичат, защото човешката природа е твърде зла и егоистична за такива чувства, особено за постоянство в тях, но по необяснима за мен причина ги обичам дотолкова, че да се съсипя нацяло, каквото и правя в последните две години, за да съм до тях. Мама ми е много, много скъпа на сърцето, но ако можех да върна времето назад и да я спра да се размножи, нямаше да се замисля и за миг.

Другарчето бързаше да стигнем до хижа Белмекен, за да не изпусне почерпката от мен за здравето на мама. Така де, няма да остане само то прецакано с почерпка от вчерашния ден, трябваше и аз да бръкна в джоба и да се охарча. Всъщност тая работа с черпенето за здравето на близките по случай някой техен празник я измисли именно другарчето като пътувахме в Латинска Америка и оттогава така си и остана. Преди това не ми бяха дори хрумвали подобни идеи, а като добавим и, че аз нямам рожден ден и не искам своето здраве, съвсем никога не би ми дошло отвътре да купувам разни храни, за да почерпя с тях. Е, така или иначе вече нямахме храна в раниците, та едно хапване в хижата нямаше да дойде никак зле. 

Нататък по билото маршрутът продължаваше да пълни очите с красота. За втори път минавах от тук и си припомнях. Новото беше, че гъмжеше от стада крави и имаше електропастири на някои места, което доста ме подразни. Като стигнахме Ушите, оставих другарчето да си почива с багажа и се качих до връх Ибър, който предлагаше приказни гледки. Там вече имаше двама човека, появиха се и още двама - баща с детето си. Тях ги срещахме вече втори път, вървяха по същия маршрут откъм Мусала и първо ги засякохме именно там. Привечер отново ги видяхме на хижа Белмекен. 

На връх Сивричал слизахме по ръб, обезопасен с метално въже. Отдолу пък идваха мъж и жена с готин йоркширски териер, който на всичко отгоре се оказа мой адаш, казваше се Тери. Хората бяха от Велинград и се разговорихме на средата на ръба, приседнали край въжето. Тъкмо като си продължихме по пътя, заваля слабо. Стигнахме хижата и веднага седнахме отвън да ядем. Наваксахме за целия ден гладуване с по две порции пържени картофи, по една леща и фанта. Бащата с детето също дойдоха, появиха се и две жени, които зяпнаха в моята разгъната на масата карта на Рила. За пореден път се изумих как хората се навират и не спазват никаква дистанция. Стегнах се да не ми се изкашлят в лицето, въпреки че бях с маска. Всъщност това навиране ми е крайно противно не заради вируси и подобни, а просто заради самото действие. Дистанцирането е може би единственото нещо, което ми харесва в Западна Европа. Там никой няма да дойде да ти седне на пейката например, нито да ти се навира близо като ти говори, или да те потупва с ръка - все неща, от които винаги ми е било крайно неприятно. 

Като напълнихме коремите, се отдалечихме доста от хижата в посока билото и разпънахме палатката на една полянка точно преди да се изсипе големия порой. Вече от няколко часа по небето се гонеха мрачни, тежки облаци, които обещаваха напоителна вечер. Тъкмо след като установихме лагера, започна брутална гръмотевична буря с много дъжд. На високото и голо почти било, където се намирахме, бяхме направо идеален гръмоотвод. За добро или за лошо нито една мълния не ни порази. Но под палатката се образува голяма локва и доста се понамокрихме, да не говорим за чувалите и шалтетата, които бяха подгизнали. Добре, че на сутринта времето се оправи, та другарчето не изпищя на умряло да си ходи вкъщи, защото вече не му харесва в планината.

Утро над хижа ЗаврачицаОбратно на билото и по трасето

Едно малко съкровище в тревата

Размечтах се да направя тази колиба свой дом...

Сухото езеро (което никак не беше сухо) в подножието на връх ИбърНа връх Ибър

Поглед назад към върховете, от които дойдохме

Сухото езероНа връх СивричалНадолу след върха

Язовир Белмекен

Хижа Белмекен и Равничалско езероХижа БелмекенЕнергия за ходенетоРавничалското езеро

Някъде над хижата и под билото, където ни връхлетя гръмотевична буря

 

18.08.2021

Маршрут: хижа Белмекен - връх Белмекен - язовир Белмекен - хижа Христо Смирненски - Юндола

Събрахме всичко и се качихме до билото, където се отделя пътеката за връх Белмекен. Оставих другарчето да суши чували и дрехи, а аз се качих до прекрасния връх и дори продължих още нататък по билото след него, дивите кози ми правеха компания. Панорамата на всички посоки беше зашеметяваща, водите на язовир Белмекен приканваха и ме караха да си представям часове плуване. Слязох обратно до Премката и продължихме вече заедно към язовир Белмекен като по пътя прекарахме поне 2-3 часа в ядене на боровинки. Докато се угоявахме взе, че отново заваля. Тоя път не ни пожали и нямаше къде да се скрием. Понамокрихме се, но не след дълго пак спря. Нямахме никаква храна и се надявахме да заредим в Юндола утре. Днес се беше видяло, че ще я караме на фотосинтеза и боровинки. Като стигнахме до водите на язовир Белмекен, се отказах от плуването. Беше дъждовно, мрачно и някак си не така атрактивно, както по-рано ми се стори. Имаше асфалтов път, коли и хора... не беше за мен. Ако влезех да плувам, щяха да се нароят зяпачи и да ми скофтят настроението. Продължихме надолу по пътя към Юндола. 

След доза ходене стигнахме хижа Христо Смирненски, която беше на самия асфалтов път и приличаше повече на хотел. Надявах се тук храната да не е толкова скъпа, колкото в по-труднодостъпните хижи, край които минахме, но никак не беше така. Два боба (без хляб) и две малши шишенца кока-кола - 11 лв. А днес нямаше рождени дни. Е, нищо, другарчето беше изгладняло, така че реших да не го мъча. Все пак не му се удава моя маниер на планински преходи в стил Ком-Емине: горски плодове, вода, фотосинтеза, вода, ядки, вода, още фотосинтеза, пак вода... Общо взето като си напълня стомаха с вода, не чувствам никакъв глад, а по време на Ком-Емине имаше и поредици от 2-3 дни, в които я карах само на боровинки и вода. А, и фотосинтеза :)

Надолу по пътя две коли спираха и предлагаха да ни закарат, но ние отказвахме и продължавахме пеша. На една отбивка със статуя на мечка и беседка си намерихме страшна находка - някой беше оставил хляб и пакет ръсеница :) Лелее, нямаше да се гладува! Огледахме много внимателно хляба да не е нагризан или нещо такова, но беше съвсем добре. Явно някой е идвал на пикник и му е останал четвърт хляб, та просто не си го е взел от беседката.

Тъмното ни хвана на около километър от Юндола. Установихме се в гората, отново заваля и пак щеше да се налага да сушим палатката утре. Времето нещо се поразвали, но за щастие за кратко. После слънчевата серия продължи с пълна мощ. Беше ми мъчно, че Рила остана зад гърба ни, но предстояха Родопите, така че хубавото не свършваше още. Възнамерявахме да прекосим родопските първенци и да стигнем почти до нашия край преди близките ми да ме натиснат да се прибирам.

Едно малко Слънце подава муцунка от дупката си :)

Още едно лалугерче

Изкачвам се към връх Белмекен, поглед назадНа върха

Язовир Белмекен

На върха

Язовира, поглед от върха

Слизаме към голямата водаНа брега на язовираНадолу по пътя към Юндола

Хижа Христо СмирненскиНощувка преди Юндола - последната в Рила

Маршрутът през Рила (с дебелата синя линия)