Чили - приключения в пустинята Атакама


долината на мъртвите, Сан Педро де Атакама

Този път поздравът ще е по-различен :) Предколедно с любов към Африка. Тези клипчета направих и споделих отдавна, но последните няколко часа не спирам да слушам песните докато писах блога и сега ги изгледах няколко пъти да си припомня невероятните хора, които ме накараха толкова да копнея за Африка отново.

https://www.youtube.com/watch?v=WtkDsvxUzWA
https://www.youtube.com/watch?v=QwYnFkiDmKw


Направо не зная откъде да започна тази публикация, в момента се намирам в приятно чилийско градче на име Талка, за което никой нормален турист вероятно не е и чувал, часът е 1 през нощта и не мога да си събера мислите от емоции и вълнения през изминалите две седмици :) Казано на жаргон - Чили руууууулз :)) Тия дни съвсем не мога да се концентрирам, много се вълнувам от всичко, което ми се случи, осъзнах, че ужасно, страшно, дълбоко, силно и направо сърцеразкъсващо ми липсват Индия, Африка и арабския свят :) Там е моето място, там някъде ми остана сърцето, а в същото време това пътуване стана много яко, всичко взе да ни кефи и радва, откакто влязохме в Чили, а факта, че имах рядката възможност да яздя кон, изстреля страната в една от онези с любимите ми незабравими мигове, за които мисля и сънувам години след като са отминали. Имам чувството, че абсолютно всеки ден пътуването ми става все по-интересно и се побърквам от емоции при вида на най-обикновено езерце, хълмче, селски къщи :) Всичко ми е супер интересно сякаш вчера за сефте излязох от България, и на-якото е, че всеки ден се чувствам тъй от много месеци насам. Просто обожавам да пътувам, това е най-големия ми порок. Всеки ден дишам различен въздух, пия ралична вода, колекционирам различни безценни спомени... А Чили е адски готина страна, вече естествено сме й намерили и кусурите, но това няма никакво значение, защото плюсовете са много повече. Но да се върна набързо към последните няколко дни в лилипутската държава Перу :))
Сега се замислих, че в никоя публикация на блога не успявам да отразя реалното си емоционално състояние и вълнение от всичко преживяно и видяно, но не пречи да продължа да опитвам, макар да осъзнавам, че няма как да стане :)

От Арекипа хванахме стопа за Такна, взе ни много готин тираджия, който отначало ни се стори малко чалнат, но се оказа изключително приятен и интересен събеседник. Последните дни започнахме да осъзнаваме, че сме доста напреднали с испанския и вече можем да водим горе-долу нормални разговори и дори някои хора ми казват, че говоря много бързо :) Испанският определено е лесен език, много ми харесва как звучи, така че ми е кеф да го уча. Имам обаче силна нужда от граматически занятия, защото говоря страшно развалено и естествено на този етап не мога да пиша. Но ако имам време да седна да понауча нещо, ще напредна много. Другарчето е в същия стадии, но на него по принцип не му вървят езиците и трябва да полага много повече усилия от мен. Лошото е обаче, че покрай испанския съвсем забравих немския :( В това пътуване постоянно говорим три езика - български помежду си, английски с някои хора на живо и в интернет, и испански абсолютно всеки ден и по много. Немският ми тотално избледнява и хич не ме радва, че го губя. Зная, че всичко е някъде там, но трябва отчаяно да мисля, за да си го спомня. Надявам се някъде да имам време да седна и почета малко испанска граматика, смятам че страшно ще напредна.
Камионджията слушаше и готина музика - американски рок, така че си попътувахме прекрасно до залез слънце. Бяхме наближили Такна, но не искахме да влизаме в града късно и слязохме на произволно място в безкрайната пустиня, където имаше руини от стари къщи. В една от къщите намерихме клошарски пособия и следи, зачудихме се кой клошар ще живее насред нищото, но се сетихме за пустинните хора, които бяхме виждали на някои места в Перу - седнали край пътя, целите от глава до пети мръсни, брадясали с окъсани дрехи и спластени коси. Сещам се за един, който настървено дъвчеше празна кутия от натурален сок... Идея нямам откъде намират вода и храна, може би минаващите коли им дават?! Нощувахме в руините, които ни прикриваха от вятъра. Преди да си тръгнем сутринта, другарчето намери разпиляни по земята монети, бяха чилийски песос, все по 10 песос, които реално нищо не струват, но веднага ги събрах за колекция. Също така чифт слънчеви очила в отлично състояние, които също взех, защото моите са сериозно счупени и едното стъкълце ежедневно пада по няколко пъти. Влязохме в Такна с такси, което ни взе на стоп :) Шофьорът пак си падаше камикадзе, така че предпоследният ни перуански стоп отново изнерви другарчето, но не успяхме да се затрием. Пътят бе прав и нямаше от така непостижимите за лилипутите завои, на испански - curva peligrosa. Навсякъде по планините имаше такъв знак преди завои, който буквално означава опасен завой и перуанци винаги натискаха газта вместо спирачката щом видеха този знак :) 
Такна се оказа много повече като Чили, отколкото като Перу. Близостта на града с границата явно влияе, защото за първи път видях град с толкова много книжарници! Лелеее, книги отляво, книги отдясно, какво им стана на тези перуанци?! По-късно установихме жестоката истина - чилийците идвали да си купуват книги от Такна, защото в Чили са три пъти по-скъпи. Градът гъмжи и от оптики и зъболекарски кабинети, има една улица, по която са десетки и дори някои имат викач, който подканя народа да ползва услугите им и раздава визитки, все едно викачите по ресторантите на нашето черноморие. За ресторант не се учудвам, но някой да те кани да ползваш оптика и зъболекар, ми се вижда меко казано смешно. Разходих се из градчето, докато другарчето почиваше в парка, хапнахме перуански сладолед за последно, заредихме храна от супермаркета, защото за Чили знаехме, че е много скъпа и поехме пеш към границата, която бе на около 30 километра. Повървяхме доста преди да хванем стоп, взе ни един човек до границата, където пътниците от няколко автобуса бяха образували опашка. Докато разберем откъде да вземем миграционни формуляри за попълване, се помотахме и установихме, че тук хартиите за попълване са повече от предните страни. На едно гише ни удариха печати, след което ни насочиха към проверката на багаж, която представляваше същото като на летищата - пускаш си багажа през една машина и граничните гледат на екрана какви прелести се опитваш да вкараш в държавата им. Ние както бяхме пълни с храни, рекохме си, че може да се заядат и да се наложи да изяждаме всичко на границата, но тъй като нямахме никое от забранените неща: плод и зеленчук, както и животински продукти, не поискаха изобщо да ни отварят раниците. А моят огромен нож явно изобщо не ги смути. Тук е мястото да споделя, че ножът вече не е на кръста ми, а в раницата :) В Чили просто няма смисъл да се разхождам с него, няма крадци мераклии да умрат, прекалено е спокойно и хората си оставят отключени къщите по цял ден. Само в големите градове и особено Сантяго има престъпност, но ние там работа нямаме така или иначе. След като минахме всички процедури, тръгнахме да търсим място за палатка след границата. Имахме уговорен хост от каучсърфинг в Арика - първия град на около 20 км от границата, но му бяхме писали, че ще пристигнем на следващия ден, така че трябваше да прекараме нощта в пустинята. Има-няма 100 метра след границата се натъкнахме на хубава талашитена постройка с три стени и решихме да се настаним там да хапнем и да изчакаме да се стъмни. Не знаехме какви са законите на тази нова за нас страна и дали полицията (тук се наричат карабинери) ще ни прави проблеми и глоби за спане на палатка. Все пак решихме да пробваме и да видим какво ще стане, докато ядохме минаха няколко коли с карабинери, но нищо не ни казаха. Разпънахме по тъмно и сложихме аларма за 4:30 сутринта. Само дето бяхме пропуснали една важна подробност, която не подозирахме - Чили е с два часа напред от Перу :) И като станахме в 4:30 беше идеално светло, реално бе 6:30 по чилийско време и докато събирахме лагера, няколко коли с карабинери минаха и отново нищо не казаха. Явно нямаше да имаме проблеми с палаткуването. Стопът до Арика бе болезнено лесен - първата кола спря. Чили се оказа като Еквадор, че дори и по-добре по отношение на стопа, просто е изключително лесен и най-хубавото е, че всеки път ни качват запомнящи се хора, доста различни един от друг. Всеки слуша различна музика и задава различни въпроси. Също така това е първата страна, в която няма нужда да вървим като стопираме и реално стопът е като в Европа - чакаш на удобно за стопиране място към края на града, не е нужно да вървиш докато стигнеш в нищото.
Пътищата са перфектни, Панамерикана пък се превръща в голяма магистрала на юг от Калдера, но стопът по нея не е забранен. Много важно е обаче да стопирате на място, където колите могат безопасно да отбият, защото чилийци са изключително внимателни шофьори и никога няма да спрат ако има риск някой отзад да ги удари. Пътищата гъмжат от пеахета, където се плаща такса за магистралата и е бая скъпо. Но има и голям бонус за тираджийте и за такива като нас - безплатни душове! Има доста от така наречените отбивки за десканса (отмора), където има отлично поддържани и чисти душове и тоалетни, напълно безплатни.
Карабинерите на Чили се славят като най-добрата полиция в Южна Америка. Абсолютно невъзможно е да ги подкупиш, много са стриктни и са много горди, че са полицаи. Системата им за сигурност е немска и казват - най-добрата на континента. Страната е несравнимо по-спокойна от всичките си съседи, взети заедно. Примерно в малките градчета ако се разхождаш посред нощ, гарантирано нищо няма да ти се случи.
Арика много ме впечатли като град, защото бе различен от всичко, което бяхме виждали в Перу. Нямаше помпозна Плаза де армас, къщите бяха предимно дървени, семпли и красиви, по палмите бяха накацали корморани и се наслаждавах на смешните им звуци, докато се разхождах из центъра. Навсякъде имаше кофи за боклук, които очевидно се ползваха по предназначение, защото градът бе много чист. Най-силно ни впечатли тишината и спокойствието - за първи път можехме да чуем птиците в град! В Перу основното градско озвучаване идваше от стотиците клаксони на всяко МПС на улицата, които за по-силно въздействие бяха допълвани от викащи улични търговци и дразнеща еднообразна музика. В Арика не чухме нито един шофьор да употреби клаксона, както и никъде другаде в Чили! Друго нещо, което ни втрещи - всички спираха на пешеходни пътеки и дори на места без такива, даже един ТИР ни пусна да минем на шосе без пешеходна пътека. Бяхме изумени, в предните държави пресичането на улицата бе борба за оцеляване и винаги тичахме с раниците, особено в Перу тичането бе задължително. Арика много ми хареса като град, поглъщах жадно видяното на всяка пресечка, всяко паркче, беше ми страшно интересно! След като се разходихме из центъра, отидохме да изтеглим пари и да видим какви са цените в магазините. Бяхме меко казано отчаяни от скъпотията. В Чили е най-евтино в големите супермаркети от типа Lider и Unimark като разликата между тях и кварталните магазинчета е огромна, цените са поне един път и половина отгоре. А в самите супермаркети е толкова скъпо, че лека полека започнахме да осъзнаваме колко боклуци ще изядем, докато сме в тая страна. Излиза най-евтино да се яде чипс и сладолед - точно както в Нова Зеландия, където три месеца бяхме на тези двете плюс гадни консерви боб. Тук кило хляб от най-евтиния, трошлив и гаден излиза 2,60 лв в голям супермаркет. Огромен пакет вкусен чипс е по-евтин. Кое бихте избрали?! Шоколадите са леко по-скъпи от българските, но в Перу те бяха на недостижими за нас цени, а тук са съвсем достъпни. Обаче в Перу абсолютно всичко останало бе 3-4 пъти по-евтино. Тук излизаше, че ще ядем основно чипс, купихме си и консерви, всяка по малко повече от долар. Сиренето бе недостижим блян и аз официално си взех сбогом с него, ще се яде пак в Парагвай или Боливия :( Консумираните ежедневно от нас в Перу и Еквадор кисело и прясно мляко са всяко по около 2,30 лв за литър, което въобще не ни радва. И друго, което най-много ни потресе - видяхме чисто нови и хубави тениски по 2,50 лв броя в супермаркета, както и страхотни кецове на същата цена!  И двамата не проумяваме как може нови, доста добри на вид кецове, които ще изкарат минимум месец да струват колкото пакет тоалетна хартия. А публичните перални са доста по-скъпи от това да си купиш нови дрехи. Тоест в това завладяно от див капитализъм консуматорско чилийско общество излиза много по-изгодно да си купуваш всеки ден нови дрехи и да хвърляш старите ако нямаш пералня вкъщи си. Услугите тук са много скъпи, а стоки като дрехи и обувки изключително евтини. Явно никой не ползва шивачи и обущари, защото такива не сме видели никъде. Има обаче магазини за втора ръка дрехи и обувки, където се продават и доста маркови стоки на сравнително приемливи цени. Дрехите в супермаркета обаче са по-евтини от тези втора ръка :) Храната е на нелогични цени, уж Чили е най-големият производител на авокадо, а е по-скъпо, отколкото в Европа. Чилийските ябълки, които се произвеждат тук и се продават също така в Перу, са три пъти по-евтини там, въпреки транспортните и други разходи. Има много парадокси, които не можем да си обясним. Например тук всеки спортува, по градските паркове има фитнес уреди и постоянно има хора, а всички са дебели. В Перу спортът бе мръсна дума, а повечето хора бяха слаби. Тук никъде няма планини от боклук, обаче страната е силно индустриализирана с развита минна индустрия и реално май е по-замърсена от Перу. Там замърсяването бе битово - опаковки от храни, шишета, памперси и прочее, а тук е индустриално и според мен е много по-сериозно. Водата навсякъде е питейна, обаче вкусът й в пустинните градове е като че пиеш нещо с много химикали - пълна отврат! Доматите им са отвратителни, воднисти и безвкусни, отглеждат се в пустинята в парници и се транспортират до останалата част на страната. Доколкото разбрахме чилийци не били много насочени към органичната продукция и масово ползвали торове и химикали в земеделието. Ако искаш да ядеш поне вкусна храна, трябва да идеш на ресторант, което е супер скъпо. Храната от супермаркета бързо писва, поне аз лично започнах сериозно да губя апетит след две седмици консумация и вчера като бях в супермаркета, дълго се чудех какво да си купя и общо взето от всичко ми се догади. Дори шоколадът не ми изглеждаше привлекателен, ядяха ми се плодове и сирене, но и двете са твърде скъпи, а всичко друго ми втръсна много бързо и си купих само хляб (от който също ми се гади). Не ми харесва изобщо храната в Чили, едва я понасям, напомня ми точно на Нова Зеландия, тогава всеки ден имах киселини в стомаха от консервите. Еххх как ми липсват плодовете и зеленчуците от нашата вила край Хасково :))) И на баба неустоимите манджи! Мисля, че занапред в Чили ще загубя тегло, както и в Нова Зеландия, което не ми се нрави. Чипсът също ми писна след 4-тия пакет. Вече сякаш нищо не ми се яде.
Чили обаче има неизброимо много плюсове ако изключим храната... Това е първата южноамериканска държава с нормални шофьори!!! За сефте виждаме да се кара кола компетентно, спокойно, бавно, коректно. Никой не изпреварва опасно, не излиза от пътя, шофира се с нормална скорост и ние сме просто потресени от огромната разлика между Чили и Перу. Тук ако видиш лош шофьор, той задължително ще е перуанец или боливиец. Имат много имигранти от Колумбия и Перу, които обикновено се споменават като стане дума за престъпност, трафик на наркотици и въобще всякакви злодеяния. Кокаинът в Чили се внасял от Боливия и Перу. Нелегалните имигранти по границите ги ловят със специална техника за видеонаблюдение, пускат във въздуха мини-хеликоптери с камери и често хващат осмелилите се да пресекат незаконно през пустинята.
Чили има две основни характеристики - дъъъълга, ама много дълга и тясна държава :) Прилича на червей на картата :) На дължина достига 4300 километра, а средната й ширина е 177 км. Обаче е много погрешно да се мисли, че в Чили се пътува само от север на юг или обратно. Напротив - много от атракциите са на изток или запад от Панамерикана, така че зиг-загингът си е направо задължителен "спорт" :) Чили притежава хладно, скалисто и много красиво крайбрежие с чудни плажове и заливи, страхотни за сърф, огромната величествена пустиня Атакама, която се води най-сухото място на планетата, високи планини, стотици, ако не и хиляди вулкани, много от които активни, безброй езера и водопади... Страната изобилства от прелести, а на мен кръвта ми кипи да ги открия :)
Но да се върна на Арика... Имахме среща в хоста ни Фелипе в 16:20 на автогарата. Той е студент и живее със семейството си в долината Азапа, която е в покрайнините на града. Всичко около Арика е безмилостна пустиня, но има две долини, които вървят успоредно в посока изток и в една от тях бе домът на Фелипе. Баща му и майка му притежават огромно парче земя, където е къщата им, безкрайна градина с две кучета, 6 котки и десетки кокошки, големи парници, басейн за напояване, както и обор, където се подвизава семейната кобила принцеса Емилия, с която станахме като дупе и гащи и много плаках като се разделяхме :(
Фелипе има и двама братя, Емилия е на единия от тях. Къщата им е дървена, на един етаж и към всяка стая води отделна врата откъм двора. Никоя стая не се заключва, няма никаква входна врата, ограда - нищо. По това може човек да разбере колко се краде :) Семейството на Фелипе се оказа страшно готино! И добре, че ние вече сме напреднали с испанския и успяхме да си говорим с всички. Баща му ни подари чисто нова сим карта с доста кредит в нея, която ни е страшно полезна, майка му пък някакъв козметичен крем, но ние изобщо не разбираме от такива неща, а бе страшно тежък и се наложи да го преподарим на друг. Фелипе ни заведе в една страхотна градина, която е на леля му и е превърната в убежище за колибрита и други видове птици, мястото е уникално красиво! Цялото е в цветя и зеленина, нявсякъде из огромната на площ градина има канапета (на открито, тук никога не вали и дори уредбите, компютрите и телевизорите на хората са перманентно отвън в градината), декорации, колекции от старинни вещи, обрасли в цветя. Прелестно е и гъмжи от колибрита :) Имат също така патици, гъски, кокошки, козички... нещо като мини зоопарк. Фелипе ни заведе и на още едно интересно място близо до Арика - каменните рисунки на един хълм, в които разпознахме фигури на лами, хора, гущер и какво ли не. Просветли ни и по отношение на супермаркетите - най-евтиният в Арика е Лидер. Майка му готвеше страшно вкусно и имахме възможност да хапнем прекрасна чилийска храна. Много интересно ни бе, че в Чили и изобщо в Южна Америка обядът е най-важното ядене в деня, когато всички се събират на масата, а вечерята е между другото и е много лека. Вторият ден брат му ми позволи да яздя принцеса Емилия, което ме направи наистина най-щатливия човек, просто казано размазах се от удоволствие :) С принцесата така добре си паснахме, тя е изключително мила и внимателна и много бързо се сприятелихме. Много красива, висока и едра кобила с дълбоки очи и голямо сърце! Откакто се помня мечтая да имам кон и по определени причини зная, че никога няма да имам, а възможността да яздя получавам изключително рядко, от години късметът ми не е стигал тези висини! Прекарахме си прекрасно при Фелипе и семейството му, оказа се, че той е пътувал в Европа, а тази Коледа ще прекара в Швейцария. Майка му изнамери контактите на всичките им роднини по пътя на юг, за да можем да отседнем при тях ако имаме нужда от място за спане в Калама, Сан Педро, Копиапо. Чилийци ни се струваха толкова мили, щедри и приятелски настроени, че за първи път от много време насам се почувствахме желани. Каучсърфингът в Чили за първи път потръгна и започнахме да се чувстваме като гости в страната, а не като борци за оцеляване :)
На излизане от Арика Фелипе и майка му ни закараха чак до съседната долина, където е главният път за национален парк Лаука, който аз реших, че искам да посетя. Паркът е едно от нетуристическите съкровища на Чили, намира се до границата с Боливия и изключително малко туристи ходят там. Стопът до там закучи, но не защото в Чили стопът не върви, а защото основният трафик бе от боливийски камиони. Арика е пристанището на Боливия, тъй като тя няма излаз на море. Преди войната между Чили и съседите му, Арика и Икике са били част от Перу, а районът на Антофагаста - боливийски. Обаче след войната Чили отнела достъпа на Боливия до океана, а Перу е ощетена с два големи града и всичко около тях. Доста време походихме в жегата преди да хванем пикап за селце по пътя към парка, след което боливийски камион за границата. Покрай пътя се мъдреше впечатляващия кактус кардон, пейзажът бе пустинен до Путре, след което се появиха ниски растения, животни, реки и езера. Камионджията бе веселяк и постоянно дъвчеше кока. Разказа ни историята на коката и не спря да повтаря, че коката е много добра и полезна, а кокаинът е лош. Според него шофьорите, които дъвчат кока, не правят катастрофи и не летят в пропасти, за разлика от тези, които не дъвчат. Пътят бе пълен с надгробни плочи, макар да бе перфектно асфалтиран, отново имаше стотици инциденти, защото боливийци също като перуанци не умеят да шофират. На няколко места видяхме камиони в триста метровите пропасти, бяха направо смазани.
Национален парк Лаука е безплатен за посещение (един от малкото такива в Чили) и изключително красив! Има множество вулкани, най-изпъкващия от които е на брега на езерото Чунгара. Езерата са солени и навсякъде по чукарите подскачат вискачи и се разхождат викуни, лами и алпаки. Надморската височина е около 4500 метра, ние за няколко часа се изстреляхме от морското ниво на почти 5 километра, а казват, че било опасно да се качваш повече от 800 метра на ден :) Нищо не ни стана, освен че леко ни се замаяха главите в първия момент като слязохме и тръгнахме да вървим около езерото. Но много бързо се оправихме. Камионът спря на огромната опашка преди границата, а ние тръгнахме обратно към недалечния пункт с охрана на парка и туристическа информация. Беше надвечер и рейнджърите се бяха прибрали в къщичката си, но се показаха като ни чуха да говорим. Питахме за инфо и карта, казаха че сутринта ще дойде човек, който може да ни обясни за парка. Не ги питахме за къмпингуване, но те сами ни посочиха зоната вляво от къщичката, имаше и тоалетни. Казаха, че можем да разпънем палатка там. Наслаждавахме се на прекрасна гледка към вулканите, красиво обагрени от залязващото слънце. На сутринта обаче ни очакваше неприятна изненада. Когато се запътих към тоалетната, ме пресрещна едно навъсено чиче, което ми обясни, че за къмпинга трябва да платим 3000 песос (6 долара) на човек, защото земята навсякъде наоколо била негова собственост. Пазачите трябвало да ме информират предната вечер. Заявих категорично, че няма да платим, никой не ни е информирал, нито има табели, та човек да разбере, че се плаща. Чичето дори до тоалетната не искаше да ме пусне, та се замислих как доста често мизериите произлизат от алчността на хората - за ползване на тоалетна също се плащало 6 долара :) И тъй като никой нормален човек няма да плати такава сума за едното пикаене, националният им парк ще е опикан и осран. Отдавна стигнахме до извода, че само държави, в които хората искат да им е мръсно и гнусно, правят тоалетните платени. Върнах се при другарчето и събрахме набързо багажа. Като се запътихме да си тръгваме, пазачът от снощи ни пресрещна и започна да настоява да платим на "джентълмена". Опитах се да му обясня, че трябва да се казват предварително тия неща или да се сложи табела, а не в стил "перуано" да се съобщава, че се плаща, когато вече си тръгваш, само че пазачът бе толкова агресивен и подивял, и явно искаше да прогони малкото туристи, осмелили се да дойдат тук, та започна да ни крещи, при това проговори и английски: "get out, get out of the park" (махайте се от парка). Ние се изумихме на простотията на този и другия индивид с частната собственост (в национален парк) и "благодарихме" за гостоприемството, докато бяхме изпроводени до шосето от виковете на пазача. За информация на мераклийте за посетят Лаука - паркът е абсолютно безплатен, логично бе и инфо центъра и всичко около него да е безплатно, както на много други места, но очевидно къмпингуването не е и никой не ти казва, че трябва да платиш. :) Нормално на платените места винаги има табела с ценоразпис. Тук чичето със собствеността си е направило магазинче за захранка на евентуалните минаващи туристи, както и тоалетни, на цената на които можеш да си купиш четири нови тениски от супермаркета :)
След неприятната среща с чилийски управници на национални паркове, решихме че повече никога няма да им къмпингуваме до инфо центровете, дори да ни канят, за да избегнем евентуални проблеми. Пазачът ни изгони от парка, но ние далеч не се махнахме. Походихме по пътя, за да снимам езерото от различни страни и хванахме на стоп боливийски камион до следващите близки езера, където слязох до бреговете на едно и се радвах на хилядите вискачи по скалите наоколо. Изобщо не ги беше страх и ме допускаха на малка дистанция преди да избягат. Продължихме по пътя с друг стоп до отбивката за археологически обект и аз се разходих до него, оказаха се малки, но интересни по форма руини. Недалеч имаше друг инфо център с рейнджъри, до който изобщо не отидохме. Късния следобед слязохме до Путре, бяхме разгледали доста в парка и решихме да нощуваме край Путре, тъй като е по-ниско и съответно по-топло. Разгледахме селцето и седнахме да хапнем на площада, появиха се няколко френски туристи с кола под наем и също седнаха да ядат на площада. Нощувахме в каньончето край селото, през което минава кратката пътека от главното шосе. По пътя е 4 км до Путре, а по пътеката се стига за 30 минути и е много по-кратка.
На стоп до Арика ни взе отново боливийски камион, отново с готин шофьор, така че леко се надъхахме за стопа в Боливия, може би нямаше да е толкова лош все пак. В Арика напазарувахме храна и си купихме маратонки от магазин за дрехи и обувки втора употреба. Имахме отчайваща нужда от нови обувки след 1 година експлоатация на предните, а другарчето имаше такива забележителни дупки на подметката, че направо стъпваше босо. Маратонките бяха коледен подарък от баба, избрахме да си купим здрави и маркови втора ръка, отколкото китайски ментета нови, макар че вторите са по-евтини. На изхода на Арика ни взе пикап за 50 км до една посада за камиони в нищото. Шофьорът бе много готин и слушаше циганска музика, сподели с гордост, че майка му е чилийка, а баща му унгарски циганин. Искаше да ни накара да пробваме чилийски пъпеш, защото бил много по-вкусен от перуанските, така че отби на една крайпътна сергия и ни почерпи пъпеши, два различни вида. Бяха адски сладки и вкусни!

Следва продължение....
В момента не мога да пиша повече, защото съмна и трябва да тръгваме, така че разказът остава недовършен, ще го допиша тук в тази публикация като имам следваща възможност за писане, сега го слагам в този вид и със снимките. Скоро за същинската Атакама...

Ето го и продължението:

Не чакахме дълго до крайпътната посада, когато ни взе малко камионче право за разклона за Калама, мноооого километри надолу през пустинята. Следващата ни спирка по план беше градчето Сан Педро де Атакама, което се слави с големите си салари (солници), езера сред тези салари, гейзери и всякакви пустинни пейзажи. Преди Сан Педро не смятахме да се отбиваме в никой от градовете със силно развита минна индустрия като Калама например. До Калама се намира най-голямата открита мина в света Чукикамата, както и редица други, основните са за мед и селитра. С малкото камионче пътувахме до след полунощ, минахме стотици километри през безкрайната пустиня. Много се впечатлихме от огромното количество крайпътни кръстове и плочи, бяха къде по-пищни и големи от перуанските, до почти всички се вееше чилийското знаме, а някои дори имаха голяма снимка на покойника, или пък на камион, в знак на това, че е бил тираджия. Зачудихме се как може на този перфектен, широк и прав път да има толкова жертви, но шофьорът ни даде разумно обяснение - просто тук хората карат дълги дистанции и заспиват на волана, след което излизат от пътя и катастрофират. Това е най-честата причина за катастрофите в Чили. Тук шофьорите са много внимателни, нищо общо с перуанските, но пък се надценяват и карат твърде дълго нонстоп.
На едно място сред пустинята се появиха ниски гори, които са обявени за национален парк и дори има обитаващи ги животни. Атакама е изключително сурова пустиня, води се най-сухото място на планетата и животът в нея е особено рядък и ценен.
Слязохме от камиончето на разклона за Калама, а човекът продължи за Антофагаста. Нощувахме в пустинята до разклона, наблизо имаше спряни камиони, чиито шофьори явно спяха. Ние се дръпнахме малко навътре в равната като тепсия пустош и бяхме много щастливи, че го няма свирепия вятър, който духа по цял ден и за наш късмет винаги утихва нощем. През деня е немислимо да се легне на такова място, нито може да се опъне палатка, нито дори да се спи на чувал, защото пясъка, навяван от вятъра, ще ни затрупа. На сутринта станахме доста рано, стопирахме за Калама и веднага ни взе кола. Минахме покрай най-голямата мина в света и слязохме на разклона за Сан Педро, който е по пътя към летището. Дори не влязохме в Калама, а и нямаше какво да се гледа там. Седнахме да закусим на тревата до разклона за Сан Педро, не след дълго при нас дойде човек, който ни даде лист със снимка и описание на тур гид, който изчезнал безследно преди няколко дни в района на Сан Педро. Скарал се със собствениците на агенцията, в която работел и те го уволнили, след което никой нищо не знае за него. Има семейство, което не е чувало за него и въобще цял Сан Педро е вдигнат на крак в издирването. Хората се тревожат най-вече, че ако е отишъл някъде в района и изпаднал в беда, няма да оцелее дълго поради изключително суровите условия - пълна липса на вода, пържещо слънце цял ден и студ през нощта. А той познава целия район по-добре от всеки обикновен човек в града, така че ако е решил да изчезне, никой няма да може да го намери, освен може би друг тур-гид. Човекът, който ни даде разпечатаната обява за издирване, ни пита как ще стигнем до Сан Педро и като казахме на стоп, веднага ни покани в колата си. Той отиваше там, за да продължи да участва в акциите по издирване. Оказа се страшно приятен и интересен. Живее в Оукланд, Нова Зеландия от няколко години, учил е в Сантяго и като е завършил, решил да се пресели в НЗ. Отличен избор! :) Много ни беше драго да си поговорим за НЗ с някого и да си спомним приказните дни там. Освен това той ни разказа много неща за Чили, например че основните пари на държавата са в ръцете на 6-7 семейства и че заплатата на един учител е 500 000 песос, а един политик взема 8 милиона и наскоро са си самоувеличили заплатите на 8 500 000 песос! Тоест заплатата на един учител е колкото увеличението на един политик. Наглостта им стигала нечувани висини, но никой не правел нищо по въпроса. Разказа ни и много за мините. Майка му и баща му работели в минната индустрия, но не в самите мини, а като по-визшестоящи, така че имали добри заплати и добър живот без да се тровят в самите мини. Миньорите обаче рядко доживявали повече от 50 години. Но за да бъдат привлечени хора да вършат тази мръсна и вредна работа, за миньорите и техните семейства имало големи привилегии. Живеели в хубави къщи, имали скъпи коли, много добри заплати, безплатно образование за децата си и какво ли още не, така че много хора решавали да се жертват, за да може семействата им да са добре и децата им да получат добро образование. По принцип образованието в Чили е много скъпо и схемата е, че хванеш ли се да учиш без да имаш богати родители да ти платят университета, ще си роб на банките години на ред. Всички пари за учение младежите получавали назаем от банките като след това си плащали докато изплатят тройно на това, което са взели. Аз все си мислех, че кредитите за всякакви материални благини (къща, кола и прочее) са съвременното робство, но се оказа, че и образованието вече е на кредит и автоматично ставаш роб още преди да си влязъл в трудовата система. Хитро!
Пътят за Сан Педро е все така пустинен, всъщност Атакама продължава чак до Ла Серена на юг. Няколко километра преди влизането в Сан Педро се намират две от главните атракции - Лунната долина и Долината на мъртвите. Тук по залез слънце се събират купища туристи да наблюдават как слънцето огрява и оцветява в чудни багри странните каменни образувания преди да се скрие зад хоризонта. От другата страна на Сан Педро пък продължават два различни пътя към границата с Аржентина и Боливия, както и към други атракции в района. Самото градче е много готино, с постройки от глина, някои от които белосани, а други с естествения си цвят. Гъмжи от туристи, хиляди тур-агенции, ресторанти, хостели на всеки ъгъл... Църквата и главния площад са много приятни и красиви, настанихме се там да си дозакусим и се заседяхме доста. Имаше групички бекпекъри и други туристи. До нас бяха се настанили група кибици, които се опитваха да продават дреболии, изработени от празни кенчета безалкохолни, или пък да изпросят някое песо с оригиналните си имитации на цвуци от животни. Един от тях постоянно обикаляше и надничаше по кофите, друг се носеше с дълго мърляво палто и хората му даваха стотинки, само за да спре да свири с уста и вдига шум :) И от нас поискаха пари, но като видяха как ядем хляб с консерва леща, спряха да ни тормозят. Даже ми дадоха да чета една книжка със забележителностите на района, от която научих, че повечето се плащат, ако не и всичките. Пратих другарчето до инфо центъра да пита кои са безплатните атракции и то се върна след малко с иронична усмивка на лице. Девойката зад тезгяха там направо взела да се смее с глас на въпроса и му отговорила "тодо се пага" (всичко се плаща). Тази реплика после стана водеща в Чили, не минава и ден без да си я разменим с другарчето като се опитваме да си обясним някои негативи на страната :) Все пак тук капитализмът е в тотална крайност. Обикновено на всяко място по света, когато има платени атракции, има и някакви безплатни наоколо. Тук се оказа, че няма. Естествено човек още при влизането си в Сан Педро ще установи, че това е супер туристическо и живеещо от туризма място, само че не предполагахме, че ще са тъй озверели, че да сложат такса на всяка лагуна, долина, гейзер. Решихме все пак да поемем по единия от пътищата към село Сокайре и да видим дали ще можем да се промъкнем някъде незабелязани. Тръгнахме да излизаме от Сан Педро, другачето успя да открадне вода от чешмата в двора на един хостел, защото ни бяха намалели запасите, а тук шега с водата не бива! Жегата бе страшна, сянка никаква, така че се молехме да сработи стопа и да не чакаме много. Доста отвисяхме, защото нямаше трафик по пътя, но все пак хванахме стоп за първите 10 километра до отбивката за АЛМА. На това място се намира доста интересна обсерватория, тя обаче се пада встрани от пътя и се посещава само със специален пропуск. Човекът, който ни взе, работеше там. Продължихме със стопа и ни взе камион до следаща отбивка, където почакахме доста, трафикът бе съвсем оредял. Стоп с камион и возене в претъпкания му багажник ни отведе до разклона за Камар, откъдето пък ни взе кола на миньори, която ни остави до разклон за някаква мина. Там не чакахме дълго, когато по пътя се зададе кола на карабинери. Ние естествено не стопирахме полицейската кола, обаче след като ни подминаха, спряха в далечината и се върнаха назад. Тъкмо се приготвихме да вадим документите за проверка, когато те спряха до нас и ни питаха къде отиваме. Казахме Сокайре и ни отвориха колата да се качим. Сложихме раниците отзад в затворения багажник, където имаше пейки явно за настаняване на затворници, а на всички прозорци имаше решетки, беше много готино да се возиш в такава кола :) А колко готини бяха полицаите, това няма как да го опиша, нямам толкова богат речник :) Хвърчахме бързо по пътя към Сокайре, питаха ни откъде сме и 2 минути след като казахме България, в колата зазвуча МАЗНА БЪЛГАРСКА ЧАЛГА!!!! Е, ако щете ми вярвайте, но напълно загубих дар слово, което се случва мноооого рядко в живота ми, нормално винаги имам какво да кажа :) Като чух българска реч, мозъкът ми блокира, след което си помислих - абе тия да не са българи, откъде иначе ще имат чалга! После се сетих - може да имат приятел българин да им е дал тази музика. И така превъртях няколко версии, коя от коя по-нелепи, но не можех да установя как така тези полицаи имат българска чалга. Питах ги, а те се смееха, такива веселяци бяха и като взеха да танцуват на ритъма на мазната чалгия, направо изпадахме да се смеем. Толкова много с другарчето не се бяхме смяли никога, накрая бузите ме боляха от смях! По едно време установихме, че музиката идва от телефона на единия полицай и че е от ютуб, интернет. Така че поне имахме обяснение на този феномен. Само че установихме и един много ама много тъжен факт - като напишеш "българска музика" в ютуб, в случая на испански, първото което излиза най-отгоре, е чалга. А ютуб изкарва най-отгоре това, което е най-слушано и популярно. Значи това е българската музика за пред света. Няма да изпадам в излияния колко много мразя чалгата и как за мен това не се вписва в графа "музика", но проблемът явно е много сериозен, щом чужденците, които се осмелят да търсят българска музика в интернет, остават с впечатление, че музиката в България е нищо повече от кълчене на разкривени полуголи пачаври. СРАМ! Не зная нито една чалга песен или певица, но това, което чухме в колата, още повече ни потресе, теоретично и двамата знаем, че чалгата е непоносима за ушите на всеки средноинтелигентен човек, но не бяхме се заслушвали в детайлите на това "нещо". Полицаят много се кефеше, докато не взе телефона в ръка и не погледна клипа, тогава се опули и каза нещо от типа "какво е това, по-дяволите!" На клипа някаква мазна кака въртеше гъз, тогава вече спря да ни е смешно. Полицаите патрулираха в района и не спираха в Сокайре, а продължаваха точно до лагуните, където ние искахме да отидем и където знаехме, че се плаща 7 долара за посещение. Това само, за да погледнеш две езерца :) Полицаите казаха, че ще ни закарат право там вместо да ни оставят в Сокайре, беше доста далеч. Лагуните се намират в резерват Лос Фламенкос (фламинготата). Като наближихме къщичката с лошите, полицаите казаха, че ще им кажат, че сме техни приятели и ни водят да посетим езерата и съответно няма да плащаме. Злобната лелка на входа нямаше какво да направи, все пак бяха полицаи и нищо не можеше да им каже :) Така видяхме изумително красивите лагунас Алтипланикос с фламинготата в тях, съвсем безплатно и в компанията на добри нови приятели :) Те спираха няколко пъти да можем да снимаме и да се насладим на пейзажа. На връщане ни оставиха в Сокайре, за да го разгледаме. Часове по-късно още не можехме да спрем да говорим за тях и да им се кефим. Бяха наистина веселяци, жизнени и с много енергия, адски ни развеселиха с чалгата, но и се натъжихме от българската музикална действителност. В Сокайре хапнахме на площада и като се стъмни излязохме от селото, намерихме си изоставена и разнебитена постройка и се установихме в нея.
Тръгнахме пеш по пътя обратно към Сан Педро, наслаждавахме се на гледката към най-големия солник - Салар се Атакама и страдахме от липсата на вода. Изпивахме много бързо количеството, което нормално носехме, макар постоянно да пестяхме. Непрекъснато бяхме дехидратирани и нямахме достатъчно шишета, с които да пътуваме, за да ни стига водата. В пустинята трябва да се носят минимум по 5 литра на човек, а ние имахме по 2. За късмет намерихме кладенец нататък по пътя и напълнихме празните шишета. Жегата ставаше все по-сериозна, а коли по пътя не минаваха. Другарчето пък реши, че не може да издържа некъпано вече и ще се изкъпе с част от напълнената вода. Тъкмо като се изкъпа и тръгнахме отново, ни взе кола с местни, които отиваха в Сан Педро. Отбихме до едно каньонче с причудливи скали и течаща от една тръба вода, където искаха да огледат нещо, след което ни оставиха на площада в Сан Педро. Седнахме да хапнем и починем, другарчето взе да се тревожи много за положението с водата и купи една 6 литрова туба, която окончателно реши недостига на вода и разполагайки с такова шише за пълнене, вече можехме да пием колкото искаме. Насочихме се към пътя за Калама, покрай който се простират лунната долина и тази на мъртвите. Другарчето се установи в сянката на един крайпътен билборд с багажите, а аз отидох да огледам в посока руините Пукара де Китор с намерението да се върна бързо, тъй като там се плаща и вероятно нямаше да мога да вляза. Качих се на висок хълм, от който перфектно се виждаха руините и въобще нямаше нужда да се опитвам да влизам. Отгоре видях и доста атрактивните скални форми на долината на мъртвите, които веднага ме привлякоха. Мислейки си, че и там има платен вход и той се намира близо до шосето и в началото на каньона, тръгнах да търся откъде да заобиколя и проникна нелегално в долината. Първо налетях на поредица от солени рекички, както и малки скални арки, под които се провирах и си проправях път. Скалистият терен не беше никак лесен за ходене, постоянно се качвах и слизах, хлъзгах се и падах. Около час и половина се борих под жаркото слънце да намеря обходен маршрут и все излизах на голяма височина с отвесни склонове под мен, по които нямаше как да се спусна. Насладих се обаче на изумителни гледки към поредици от скални образувания, подобни на нашенските стобски или мелнишки пирамиди. Накрая успях да се спусна по много рисков участък и стигнах на пътеката с цената на няколко леки травми и драскотини, както и прашни дрехи. Новите ми бели маратонки станаха толкова прашни, че никой не би могъл да определи оригиналния им цвят. По широката пътека през каньона се разхождаха туристи, минаха и няколко на велосипеди, както и такива на коне. Явно бе много популярно за разглеждане място. Продължих навътре и стигнах до пясъчна пустиня, имаше голяма дюна около всичките скалисти образувания с шантави форми и невероятни цветове. Залезът наближаваше, слънцето обагряше каньона в розово, жълто, оранжево... Исках да се кача по-високо и продължих по пътеката, вятърът бе непоносим и така жестоко напълни очите, ушите и устата ми с пясък, че едва търпях. Косата ми също бе тотално опесъчена, а жаждата пък ме убиваше, защото тръгнах без капка вода, а бяха минали доста часове откакто оставих другарчето. Продължавах упорито да вървя, въпреки че гърлото страшно ме болеше от жажда. Качих се високо, където имаше паркирани няколко коли с туристи, дошли откъм шосето за Сан Педро. Всички гледаха залеза. Успях да видя залеза над долината на мъртвите, но закъснях за този над Лунната долина, който казват е най-красивия. Доста бързах по пътеката към шосето и пресякох от другата страна, където имаше десетки автобуси, ванове, леки коли на туристи, но пристигнах тъкмо когато лъчите на слънцето спряха да огряват и оцветяват пейзажа. И все пак бе невероятно красиво, така че снимах долината и преди съвсем да се стъмни тръгнах към шосето да стопирам. Всички автобуси и коли също се разотиваха и докато вървях към шосето, гидът от едно автобусче с туристи, ме викна да се кача. Беше голям веселяк и не спря да си прави майтап с мен и стопирането, както и с другите туристи. Неусетно стигнахме билборда, до който дремеше другарчето, вече сериозно притеснено за мен. Казах му, че се загубих в долината на мъртвите и едва не умрях от жажда, което си беше точно така - на едно място доста се замислих накъде и се пообърках леко, та разбрах защо са нарекли долината с това име. Само лешоядите ще намерят трупа ти ако се гътнеш там, та се сетих за изчезналия тур-гид от Сан Педро, докато бях в статус "загубване" и си помислих, че вероятно и аз ще изчезна като него. Отправихме се да търсим място за спане и тръгвайки по шосето нагоре, първо стигнахме пътчето към долината на мъртвите. Едно нещо не ми даваше мира цял ден - успях ли наистина да "хакна" долината като минах без да платя или просто не се плащаше за тази забележителност. Оказа се второто и представете си как се присмях на собствената си глупост като разбрах, че е можело да си вляза от главния вход, а не да се мъча повече от час с риск да се пребия. Но пък при всичките тези мъки видях невероятни части, които иначе нямаше да видя, например солените рекички и красивите образувания в една част на долината. Така че смятам си е заслужавало напълно. Нощувахме малко навътре в каньона и на сутринта, доволни от разгледаното около Сан Педро, се отправихме обратно към Калама с намерението отново да не влизаме в града и да продължаваме на юг към Антофагаста (където пък съвсем не смятахме да влизаме). Единствено съжалявах, че не отидохме до гейзерите на 90 км от Сан Педро, но проблемът бе отново, че се плащат и там не знам точно как щяхме да минем, а билетът е 10 долара. Отбихме се до гледката към Лунната долина да направя още някоя снимка и хванахме стопа до някакво селце по пътя. Шофьорът, който ни взе, караше туристически автобус, само че празен. Беше любопитен за България и за нашето пътуване. На раздяла ни даде питки хляб и бутилка минерална вода. Стоп с камион ни отведе до изхода на Калама за Антофагаста. Там за първи път в Чили видяхме друг стопаджия. Беше местен, обаче нас ни взеха първи. Качи ни младеж за Антофагаста, който говореше малко английски и ни разказваше за мините по пътя. Говорехме за икономиката на Чили и за това как в съседните държави, например Боливия, мините и подобни ресурси се експлоатират от чуждестранни компании и всичката печалба отива за тях, докато в Чили отново има много чужди компании, но страната е поставила като условие да получава доста голям процент от печалбите. Младежът работеше като инструктор по сандбординг в Сан Педро и познаваше добре района. Остави ни на разклона за Антофагаста и след като едно малко торнадо почти мина през нас (навсякъде в пустинята има мини-торнадота, които са като големите по форма, но само ти раздухват косата, багажа и по-леките неща се разлитат), хванахме стоп с камион, който отиваше чак във Валпараизо, тоест почти до Сантяго. Шофьорът беше готин и много си говорехме по пътя, освен това той отби камиона по черен път специално заради нас, за да видим отблизо ръката на пустинята (една скулптура, която изглежда като ръка, протягаща се от пясъка). По-нататък по безкрайния пустинен път видяхме много интересна находка - човек, живеещ сред пустинята и събиращ вода. Шофьорът ни обясни, е от години този човек проси вода от минаващите коли и камиони. Живее там перманентно и на въпроса ни откъде взема храна, шофьорът не можа да отговори. Видяхме за секунди човека като профучахме с камиона покрай него. Бе с дълга брада, бяла дреха и нещо като бяла чалма на главата, а около себе си имаше десетки туби, пълни или празни не зная. Прииска ми се да слезем и да си поговорим с този човек, стана ми много интересен. Най-вече защо е избрал да живее точно край пътя в пустинята и да проси вода. Сигурно има някаква конкретна причина. Иначе може да отиде в коя да е гора или джунгла и да си живее царски, защо му е да се мъчи в суровата пустиня. Пътувахме с камиона, докато не стана почти тъмно и решихме да слезем насред пустинята да спим. Нямахме почти никаква вода, но през нощта е студено и не се ожаднява много. Слязохме до едни руини на име Британия, които са наистина сред нищото и са прекрасно място за такива като нас. Дават заслон от дивия вятър, който вечер винаги се успокоява и сега почти не духаше.
На сутринта вдигнахме палци и един камион веднага спря. Пътуваше чак за Сантяго, което въпреки всички километри, които изминахме, все си оставаше мнооого далеч :) Днес се бяхме надъхали да стигнем до Ла Серена, възнамерявах да посетя града, защото ни бяха казали, че има красива архитектура. Подминахме Копиапо и по-късно съжалих, че не спряхме там, защото от сутринта продължавахме да нямаме никаква вода и шофьорът бе спрял на бензиностанция, където тоалетните бяха затворени и не можахме да напълним. Не искахме да сме нахални и да казваме на шофьора да спира заради нашата вода, така че стискахме зъби. Шофьорът пък говореше толкова неразбираемо, че имахме чувството, че говори друг език, а не испански. Хващахме по някоя дума, но нищо смислено, а по-късно установихме, че има немалко чилийци, които говорят много заваляно и бързо, и нищо не им се разбира. Оказа се голям проблем, тъкмо мислехме, че сме научили испански и се оказа, че трябва да учим чилийски! Има и доста хора, които говорят нормално и правилно, но далеч не всички. По едно време шофьорът спря на отбивка за отмора, където имаше безплатни душове и успяхме да се изкъпем и ние. Само че водата там не става за пиене, защото не е чешмяна, а някаква преработвана и тъпкана с химикали. Аз пих малко, но другарчето не посмя и вече не издържаше жадно. По едно време в камиона съобщи, че ще умира ако скоро не спрем някъде и заяви, че иска да спрем на крайпътно магазинче или заведение, за да си купи минерална. Подминахме едно малко село, където видях, че има крайпътни магазинчета и казах на шофьора, че ще останем тук. Докато се разберем бяхме подминали селото поне с 500 метра. Тъкмо да се запътя обратно към селото, когато другарчето рече и отсече, че там нямало да ходи, защото не било само крайпътно заведение, а цяло село и било далече, не му се ходело и нямало да пие вода. Лелее като ми кипна, идеше ми да го удуша от лиготиите и фасоните му! Рече, че иска да сме търсели място за палатка, да си лягаме и да умира. На мен ми бе останала мъничко вода на дъното на едното ми шише, така че му я излях в лицето и му казах да мре от тъпотията си. Явно беше обезводнен и съвсем изперка, та трябваше по някакъв начин да го накарам да отидем за вода. След като го залях с водата, имаше няколко минути мълчание и тъкмо като тръгнахме нагоре по хълма да търсим място за палатка, другарчето извади малкото шишенце олио и ме заля с него! Цялата ми чанта с фотоапарата бе в олио, тениската ми, панталоните, новите маратонки и дори част от косата ми. Бързо извадих апарата от чантата, но понеже го пипнах с омазани ръце, той също се омаза и започна да ми се плъзга в ръцете и да мирише на олио. Чантата, която именно другарчето ми бе подарило наскоро и която бе нова и хубава, беше цялата наплескана с олио и изглеждаше ужасно. Нямах капка вода да пробвам да измия нещата, така че внимателно прибрах апарата завит в якето и оставих чантата на страна. Другарчето седеше наблизо и повече не му продумах, нито имах намерение скоро да му проговоря. То твърдеше, че вината е моя, защото от заливката с вода, телефона му се бил намокрил тъй като беше на врата му под тениската. Но на телефона абсолютно нищо му нямаше, а водата бе няколко капки, просто нямах повече. По едно време нещо му прищрака и тръгна нанякъде, наложи се и аз да тръгна след него, защото не знаех доколко е адекватен и каква ще е следващата му простотия. Отиде до крайпътно заведение на около 500 метра в противоположна на селото посока и си купи голяма туба с вода. Разделихме водата наполовина, както и парите, беше доста скъпа и всеки си плати неговата част, след което аз изхабих част от моята скъпа минерална вода в отчаяни опити да измия олиото. Чантата бе безнадеждна, но целите ми дрехи бяха в петна, а точно тези дрехи ми бяха последните чисти и ги облякох след къпането няколко часа по-рано. Опитах се да търкам с шампоан петната и да поливам с вода, но не се изпраха и следващите дни ходех с лекета от олио по дрехите. А водата, с която залях другарчето, изсъхна след 5 минути. За мен другарчето беше мъртво този и следващите дни. Не можех да го понасям, не исках да го виждам, исках само да му изпочупя телефоните и изпокъсам дрехите, за да му е гадно, както ми е на мен. То не изглеждаше много да се разкайва, така че комуникацията ни се сведе до абсолютния минимум следващите дни. После взе да се мазни и да иска да се сдобрим, но и до ден днешен ми е като трън в очите след тази случка. Такава мизерия никой не ми беше причинявал, а да си пера дрехите с минерална вода за 5 долара насред пустинята, надмина всичките ми представи за мизерия.
На сутринта поехме към Ла Серена и Атакама отстъпи на зелени долини, реки и ниски, но красиви дръвчета. Това беше краят на иначе безкрайно изглеждащата пустиня. Изключително красива, величествена и очарователна, пък макар и свирепа. Грабна ме и се надявам някой ден отново да я прекося, може би с колело.

Снимките са разбъркани на места

вулканът Мисти, Арекипа е в подножието му

катедралата в Арекипа


по пътя за Такна




в пустинята

руините преди Такна

Такна


















последна инка кола :)



сбогом, Перу!

нова държава - нов късмет!

гигантски чилийски флаг се вее на границата

айде на стопа! Само 2091 км до столицата :)))

до границата



центъра на Арика


вкусно ама много скъпо

първи шоколад от много време насам

градината на Фелипе

в убежището за колибрита



тук никога не вали и всичко е на вън


с Фелипе




входът към райската градина

колибри в полет, много трудно да се "отстреля"

вкуснотии от майката на Фелипе


на разходка с принцеса Емилия

обичам я!!!

тук я връщам на стопанина й, брата на Фелипе


каменни рисунки на хълма



две от шестте котки

къщата на семейството

дадоха ни стаята на единия брат на Фелипе


по пътя за Лаука


езерото Чунгара




вулкан Parinacota

този е и активен








диви викуни

този бая е летял

в Путре



крайпътните паметници в Чили станаха доста по-големи от перуанските

Сан Педро де Атакама


вулкан Ликанкабур


лагунас Алтипланикос


църквата в Сокайре





листа от кока

Путре


колоната камиони за Боливия, преди границата







красота!










още солени езера












каньонът до Путре


в Путре


долината Юта

така изглеждаха кецовете на другарчето в последно време :)

първи сладолед :)

много сладки пъпеши

недалеч от Калама

с новите маратонки

вулканите с височините им

Сан Педро




на стоп в препълнен камион










Сан Педро



спирка в пустинята :)

към долината на мъртвите






руините Пукара де Китор




сол!

солени рекички




























златен залез

лунната долина


вулкан Ликанкабур


в долината на мъртвите


какво става, когато ви свърши водата в пустинята?!?




лунната долина


чилийски песос


край Калама

ръката на пустинята

нашият камион изглежда невзрачен на фона й :)

руини Британия


по крайбрежието преди Ла Серена






Кон Кон - раят за сърфистите








Няма коментари: