Индонезия - борба за оцеляване на Суматра

 

Каньон Sianok

If Everyone Cared - https://www.youtube.com/watch?v=oRtdNdIGorw

If everyone cared and nobody cried
If everyone loved and nobody lied
If everyone shared and swallowed their pride
Then we'd see the day, when nobody died

 

Индонезия в представите ми, формирани от учебници по география, книги и интернет ресурс, беше зелена, пълна с непроходими джунгли и уникални за света диви животни, странни местни хора с любопитни традиции... или казано накратко - тоталната противоположност на реалната Индонезия в момента, през 2019 г. Абсурдни бяха илюзиите, че въпреки пренаселеността, все още ще видя онази митична страна, която живееше във въображението ми. Е, благодарение на сблъсъка с грозната действителност, тя напълно се изпари. След 47 дни на преобладаваща безсънна агония, възмущение и отвращение от 270-те милиона люде и техните безумия, не остана и следа в съзнанието ми от онази зелена, дива прелест, която толкова жадувах да открия. Като изключим гостоприемството на хората, което беше впечатляващо, всичко останало го усетих като негатив. Опустошена природа... същата история като в Малайзия - поголовна сеч на гората и заменянето й с палмови плантации и оризища. Избити диви животни и останали единици по националните паркове, брутално замърсяване с пластмасови и всякакви други отпадъци, свръх пренаселеност, превръщаща почти всеки миг в страдание... Шум, мръсотия, мизерия, огромни количества хора с празни погледи и сякаш кухи умове, постоянно обгазяване с цигари и безброй искащи да се снимат с посетителя местни... Усетих Индонезия като нечовешки тормоз и през цялото време бързах да видя каквото ми е интересно и да си ходя колкото може по-скоро, преди да загубя и последната си капка търпение.

 

01.02.2019

Големият ден настъпи - непозната за мен страна, която очаквах с вълнение. Още по тъмно събрах багажа и се отправих към пристанището за ферибота. Тъкмо отваряха чакалнята, когато пристигнах. Купих си билет, попитаха ме дали имам изходящ от Индонезия, какъвто си направих фалшив предния ден в едно интернет кафе. Не поискаха да им го покажа, явно утвърдителният отговор беше достатъчен. Обеднях с 33 долара за билета и зачаках да стане 8:45 - час за начало на чек-ин. По някое време се появи един страшно досаден англичанин, който явно по презумпция прие, че щом само ние двамата сме бели туристи на борда, трябва обезателно да разговаряме. Веднага се залепи за мен и започна да ми пречи да пиша, каквото правех преди да се появи. Не спираше да говори празни, никому ненужни приказки - къде бил, къде летял, къде отивал... Даже на опашката за качване на ферито се нареди до мен и продължи да плямпа. Зачудих се как да се отърва от това дрънкало без да стигам до бруталности и обиди, и просто започнах да го игнорирам.

На ферибота, който ми се стори учудващо малък и по-скоро представляваше моторна лодка само за пътници и багажа им, прекарах всичкото си време на малкото късче външна палуба. Местните бяха обърнали единственото парче земя с чист въздух в пушилня, понеже вътре не беше разрешено да се пуши. Преди месец в Малайзия забранили пушенето в ресторанти и на други закрити места, което сякаш доста е раздразнило големия процент пушачи в страната. Двата ми часа престой на открито се превърнаха в натурална агония - яко лашкане на моторната лодка по вълните, тютюнев дим навред, изпълващ дробовете ми до пълен задух, а уж бяхме на открито, досадното неспирно бръщолевене на самовлюбения англичанин, който явно нямаше намерение да влезе вътре при останалите пътници и също се инсталира на открито въпреки жаркото слънце. Върхът на сладоледа беше, когато "английската свиня" - както го кръстих, реши да се пече пред погледите на консервативните пасажери от Малайзия и Индонезия - все мюсюлмани, и си съблече тениската. Умрях от срам и тотално го игнорирах.

Лодката акостира на пристанището в Думай и за нищо време се озовах при имиграционните. Стоях пред сериозна дилема - да взема безплатната едномесечна виза, която е без право на удължаване и трябва да се излезе от страната и влезе отново, или да платя за едномесечна нормална виза с право на удължаване. Трябва да призная, че колкото и оптимизъм да притежавам относно способностите си да пропътувам скоростно някои държави, особено пък тези, които не ми харесат, ми беше пределно ясно, че с Индонезия за един месец няма да се справя. След доза размисъл реших да си взема платената виза с право на удължаване, кихнах 36 долара за нея и официално пристигнах в "страната на колосалната глупост" - както по-късно си я нарекох, "милата" ми Индонезия, щедро дарила ме с 18 поредни безсънни нощи.

Още докато излизах от пристанището и не можех да си събера акъла, ми се лепна местен, който упорито, настоятелно и сякаш животът му зависеше от това, започна да ме кани да отида при брат му, който бил учител по английски. Предложението бе да гостувам на семейството в замяна на моите познания по английски, тоест да участвам в няколко учебни занятия, преподавайки. Уау, само такова чудо не ми се беше случвало! Беше ранен следобед и се замислих - нямаше да е лошо да се разквартирувам при тези хора, за да получа поне лека първоначална доза адаптация към новото, да ги видя как живеят, да пробвам даскалската професия за няколко часа... Речено - сторено. Качих се на раздрънканото моторче на човека и във времето, през което пътувахме, рязко се стъписах от новата реалност. Прашни, мръсни улици с течащи навред фекални води, битови отпадъци във вид на мини планинки край пътя, окъртени, мизерни коптори, от които се подава по някоя любопитна тъмна главица... Най-много обаче ме впечатлиха черните на цвят рекички край улиците, от които се носеха страшни, неописуеми зловония. Уау, Индонезия явно щеше да е много хард! Нищо общо с Малайзия, нито коя да е от всички предходни страни в Югоизточна Азия. Щях да се понамъча доста, докато я опознавам. Болезнено опознаване се очертаваше. Докато седях на моторетката и оглеждах картинките наоколо, доста се зарадвах, че приех поканата на човека. Щеше да ми трябва малко време да си събера акъла и да осмисля новия свят около себе си. Въобще не си представях така Суматра - най-големия по площ остров на Индонезия. Но още беше рано за заключения, все пак това беше само един град. Плановете ми за следващите дни на Суматра бяха да се добера до езерото Тоба и остров Самосир, където очаквах да видя природна красота и традиционна култура. 

Пристигнахме в дома на учителя, посрещнаха ме той и жена му. Настаниха ме в малка стаичка, която за моя радост беше самостоятелна, макар и мизерна, така че успях да си отдъхна от постоянното човешко присъствие. Учителят ми обясни, че и друг път са имали доброволци като мен. От тях се искало само да участват в учебните занятия. За този ден предстояха три класа с ученици. В замяна чужденците получават безплатно спане в стаята, без храна и други екстри. За мен това беше предостатъчно. На по-късен етап разбрах, че личното пространство тук е страшен лукс и умирах за такова място, където да мога да съществувам без никой да ми вдига шум над главата. За огоромно съжаление обаче не всичко беше розово... Точно до къщата на даскала беше залепена джамия - една от сякаш хилядите в този град и милионите в страната. Това гарантираше кошмарно събуждане с отскок и сърцебиене в ранните, тъмни часове на утрото, когато гласът на мюезина щеше да прореже тишината и мигове след инфарктното състояние, в което щях да се намирам, щях да започна планиране на девокализирането му чрез брутално рязане на гласните му струни... една по една! Не се сещам за място, където да нощуваш в мюсюлманска Индонезия и да не си легнеш близо до джамия... те са просто навсякъде. 

След като се настаних, човекът, който ме беше докарал тук и твърдеше, че е брат на учителя, ме откара до близък банкомат да изтегля пари, че нямах никакви. Успях да дръпна едва 1 милион рупии, което е около 70 долара. Неясно защо банкоматът не ми позволи повече. Веднага след това човекът ме откара до близко капанче да обядвам, отдавна чувах воя на празния си стомах и реших да го напълня. Подходих с недоверие и подозрение към индонезийската кухня, но човекът ми помогна като внимателно ме насочваше кое от ястията е вегетарианско и кое - не. След множество обяснения и разпити успях да напълня една чиния с веге неща, в които сто пъти се подсигурих, че няма рибен сос или някакви други морски или сухоземни мазнини и невидими съставки от животни. Хората ме изтърпяха стоически, храната беше вкусна, но хигиената, в която се приготвяше, беше меко казано потресающа. Е, за мен не е нещо впечатляващо по принцип, след видяното по света, но идвайки от чиста страна като Малайзия, малко ме жегна. Най-много се втрещих от каната с питейна вода, сложена на масата. Очевидно беше безплатна и с цел да си налееш, докато ядеш, но в нея плуваха червейчета. Толкова се панирах от видяното и от мисълта, че някой може да седне след мен и да не ги забележи, и съответно да ги погълне, че веднага награбих каната и излязох навън да я изсипя на тревата пред потресените и недоумяващи погледи на хората. Опитах се да обясня, но колко ли са ме разбрали... 

По-късно в тоалетната в дома на даскала, се натъкнах на друга странна вода, този път поне нямаше животинки вътре. Явно тук хората масово нямаха течаща вода и в тоалетната имаше само едно циментово корито, пълно с гнусна, тинясала вода. Тя сякаш служеше едновременно за къпане, миене на зъби и почистване на кенефа. Вероятно заради постоянната жега и влажност, от коритото се носеше една не особено приятна миризма. Прежалих се да се поизмия с тая вода, но зъбите си предпочетох да ги оставя мръсни. 

Когато се върнахме в дома на даскала, намиращ се едва на 100 метра от капанчето, човекът с мотора почна да прави намеци да му дам бакшиш, защото имал деца. При все това, че още в началото каза, че не иска никакви пари и изяви желание безплатно да ми помага. Ето такива най-много ги ненавиждам - безочливи лъжци и наглеци! Не само не му дадох пари, но и много бърже ми причерня, притъмня и изобщо лошото в мен се пробуди. Най мразя да се опитват да ме правят на маймуна. Не му казах нищо повече и се прибрах в стаята си в очакване да дойде време за учебни занятия. "Училището" беше една по-големичка стая, която беше част от къщата и явно в нея учителят провеждаше по-скоро частни уроци с малки групи избрани ученици. Не беше като да си в истинско училище с много ученици, класовете се състояха от 4-5 деца.

Най-сетне дойде уреченият час. Даскалът ме повика и ме представи на няколкото ученика от първия клас за днес. Бяха четири момичета и едно момче, някъде 12-13 годишни. Като за начало издекламираха представянето си и звучаха като да са назубрили точно как да се представят. После започнаха да ми задават въпроси в стил лексикон и да записват отговорите ми в тетрадките си - любима храна, любим цвят и т.н. Аз им зададох няколко въпроса, един от които беше къде биха искали да пътуват в чужбина. Всички отговори бяха Южна Корея или Япония. Личеше си, че на някои им се учи повече от други, едно от момичетата задаваше най-много въпроси и говореше най-правилно. За финал ме попитаха колко са посетените ми държави. Не можах да дам точна цифра и казах, че са някъде около 130, а те ме накараха да ги изброя една по една. Стигнах до 64 и се уморих, а те ги бяха броили и опитали да запишат някои. След урока се почнаха снимки безброй, всички позираха с мен за селфита с телефоните си, а като си тръгваха, настояха да остана поне още няколко дни, за да се видим отново. Това нямаше как да стане заради визата и генералното ми бързане, но се зарадвах, че урокът е бил успешен. 

Следващият клас се състоеше от две момчета и две момичета, отново около 12-13 годишни. Те бяха на най-начално ниво и още едва говореха и трудно разбираха. Момичетата задаваха въпроси, а момчетата седяха като статуи. Накрая отново снимки и любезности, а след този клас имаше пауза преди да започне последния. Всяко учебно занятие беше по 90 минути, през които трябваше да ги занимавам нонстоп под надзора на учителя. Доста енергоизчерпващо нещо е това даскалъка, в края на деня бях като парцал. Особено за пълен социопат като мен, никак не беше лесно да споделя толкова време с хора. Преди да започне последния клас, прекарах час в интернет кафе, намиращо се на пет минути пеша. С голяма радост писах вкъщи за успешното си преминаване в нова страна и първите си мигове сред пълната лудница. 

Последният клас започна без учителя. Жена му ми каза направо да стартираме, той щял по-късно да се присъедини, тъй като отишъл да вземе дъщеря си от училище. Така на мен се падна да водя клас без никаква помощ и поне въведение. Добре, че учениците бяха от по-големите, около 16-17 годишни и нивото им беше по-добро, та лесно можеше да се разговаря с тях. Пак бяха две момчета и две момичета, но чакахме и още едно момче, което щяло да се забави, понеже било в джамията да се моли. За лош късмет точно като почнахме урока, стартира вечерната молитва и наличието на джамия до къщата направи задачата ми още по-тежка. Мощният глас на мюезина заглушаваше всяка моя или тяхна дума, настана истинска какофония. Едва се чувахме и разбирахме, наложи се да крещим. Направо не проумявам как се учи в такива условия... Не е никак чудно, че доста хората в тая страна са кръгли идиоти. Чак се чудя дали глупостта в целия останал свят може да уравновеси везната, сложена редом с глупостта в Индонезия. 270 милиона, преместили се от клона на смартфона... За разлика от китайците, на които им е тенденциозно отнемана способността да мислят и са изкуствено моделирани като безмозъчни, то индонезийците сами си го причиняват, съвсем без режим и умишлена пропаганда. 

След края на занятията даскалът ми благодари и ме помоли да го препоръчам на други туристи. Легнах си да спя, което никак не ми се удаде, поради ред причини. Намирах се в малка стаичка без прозорец, вентилатор или климатик, а вратата нямаше как да оставя отворена, понеже дворът нямаше ограда и всеки от улицата можеше да си влезе в къщата. Заключих се, опънах палатката на пода, за да не спя върху леглото с вероятно непрани от години чаршафи, постелих шалтето и си легнах на него без дрехи, плувайки в собствената си пот. Беше нетърпима жега и задух, изобщо не можах да мигна цяла нощ. В 4:30 пронизителният вик на мюезина "Аллах Акбар" сложи окончателен край на нощтната ми агония и начало на дневната. Предстоеше най-важното - да се запозная с тайните на стопа в Индонезия....

На ферибота за Думай

вътреАкостирамеПърви досег с индонезийската кухняУчителят и учениците от първия класДжамията до къщата на даскалаГеконче на стената

02.02.2019

Денят ми започна като стиснах зъби и се полях с мръсната вода от циментовото корито. Имах голяма нужда от освежаване с каквато и да е вода. Взех си сбогом с учителя и поех пеш към края на града. Ходенето ми продължи час и половина, а видяното по пътя окончателно затвърди усещането, че в Индонезия няма да ми е лесно. Получавах твърде голяма доза човешко внимание и още по-щедра порция погнуса от мръсната околна среда - черните рекички с унищожителен аромат, прахоляка, пластмасовите боклуци навред, плюнките, лепнати за асфалта (там, където го има), шумът, крясъците, газовете от моторчета и коли.... Думай не беше място за мен, а както се оказа по-късно - и цялата страна. Но все още не исках да свалям "розовите очила"  и се опитвах да мисля положително. 

Оказа се, че автогарата се намира съвсем близо до главното шосе,  водещо към дестинацията ми - далечното езеро Тоба. Местните масово си мислеха, че отивам да хващам автобус и постоянно ми се предлагаха с моторчета и тук-тук да ме карат до там. След близо два часа пеша, едно момче на моторче ме взе безплатно и ме откара до главното шосе, спестявайки ми още близо час ходене. След него човек с кола ме качи и придвижи още напред към по-главно от главното шосе, което така и не разбрах защо наричаха магистрала. Този индонезиец беше от племето батак, което основно обитава именно района на езерото Тоба и много се зарадва, че ще пътувам към неговото родно място. Покани ме на едно капанче, намиращо се до къщата му, където ме почерпи напитка в компанията на други кебици - негови приятели. Не ме пуснаха да си тръгна без дежурните снимки заедно. Искаха селфита с всеки по отделно, позираха и театралничеха, а аз тревожно се усмихвах и се молех този Ад да свърши по-скоро. 

Продължих пеш към главния път, а до края на престоя си в Индонезия не чаках на нито едно място на стоп, винаги ходех и стопирах едновременно. Така предотвратявах събирането на "помагачи" около мен. По трасето минах през всякакви калища и течащи води, надишах се със страхотен бял прахоляк, вдиган от камионите, минаващи по сухите участъци от пътя, а когато най-сетне стигнах заветния от главен по-главен път, ме качи камионче за 5 км, след което ходенето продължи. Хората от бедни къщури надничаха да ме огледат, някои подвикваха уверено "hello mister" - явно универсален поздрав при вида на бял човек. Други пък изразяваха емоциите си с нечленоразделна реч от типа на "ееей" или "ууу". В някакъв момент един камионт ме взе и ме избави от крайпътната лудост, само за да ме вкара в друга такава. През този ден разбрах - най-кошмарният начин за пътуване през Индонезия е именно с камион. 

Шофьорът не беше сам, имаше помощник, който спеше като се качих и не ме видя отначало. Никой от двамата ми спътници не говореше и дума английски. Не след дълго почна ужаса - първо спиране, този път за обяд. Тук по обедно време няма начин да не се спре да се яде в крайпътен ресторант - варунг. Шофьорът седна да поръчва, а помощникът още спеше, събуди го чак когато храната беше готова. Никой не бързаше за никъде. Около два часа отлетяха в ядене, безчет цигари, мотаене и гледане в една точка. До варунга имаше малко езерце с черна вода, в която цъфтяха нещастни лотуси - трудно забележими заради голямото количество пластмасови опаковки, носещи се на повърхността. Съдържателката се опита да си упражнява бедния английски с мен и, разбира се, ме прикотка за още и още селфита. Кой, по дяволите, е дал тъпите "умни" телефони на тези маймунки!!!  Мода ли е да се снимаш с чужденец?! Все такива въпроси си задавах през следващите 47 дни...

Паузите бяха сякаш безброй, а цигарите, които пасивно изпуших в камиона, ми се сториха да са поне 2-3 кутии. Часовете се нижеха толкова бавно, кашлица се появи на хоризонта и ме вплете в здравата си прегръдка така, че да не мога да се измъкна много дни напред, а шофьорът сякаш нямаше умора да спира - за лаф, за тоалетна, за покупки, за комар.... Върхът беше паузата в около 15:30 следобед - спряхме пред заведение, шофьорите извадиха една бая тежка торба с монети и се засилиха към два игрални автомата, за да спечелят джакпота, по техните думи. За да бъде още по-злощастно положението ми, привлякох вниманието на всички кебици в заведението и заваляха селфита, кикот, сочене и трагични опити да се говори английски. Съдържателките на този варунг бяха нагиздени и облечени като проститутки, което придаде още по-гнусно и мизерно усещане за това място. След половин ден мъки в адски бавния камион, чиято скорост рядко достигаше 40 км/ч и то само на надолнище, сериозно се отчаях и притесних  - не бяхме изминали никакви километри, а езерото Тоба изглеждаше като далечен мираж. Реших, че няма да дочакам комарджиите да прахосат монетите, взех си раницата и се отправих към следващ стоп с надеждата да е нещо по-бързо и собствениците му да не са пушачи и комарджии.

След доста мъки успях да хвана стоп с камионче - пикап и седнах отзад. Вътре се возеха три момчета и за мое щастие нямаше място при тях. Така се отървах от тютюневия дим и бях на чист въздух. Но пък се запознах с друга особеност на народа - от всяко МПС, което ни настигаше, се чуваха викове, махане и жестикулиране веднага щом ме видеха. Отделно хората край пътя, отдадени силно на нищоправене - гледане към пътя кой минава (според мен трябва да е национален спорт номер едно в страната) изпадаха в дива радост щом видеха чуждоземец отзад в камиона и веднага почваха да сочат, уят и махат. Нямаше и минута, през която да мога да се отпусна и насладя на возенето. Къщите край пътя никога не свършваха, а това ме наведе на друг сериозен въпрос - къде ще спя в тази държава. Е, поне за тази вечер се намери решение на проблема. Освен всичко останало, индонезийците са много гостоприемни люде. Шофьорът на камиончето се казваше Чандра и ме покани да нощувам при семейството му, в село някъде в планината. Говореше малко английски, но все пак се разбрахме. 

Излязохме от главния път вече по тъмно и криволичехме по разни малки пътчета, стигайки до селото му. Там ни посрещна огромното му семейство. Последва тотално стъписване веднага щом ме видяха. Всички бяха шашнати и се умълчаха, сякаш за първи път виждаха турист. Жената на Чандра беше най-притеснена, а по-късно сподели, че си е мислела, че нося бомба в раницата си. Сметнах, че се шегува, но твъдеше, че е била сериозна, понеже много се страхувала от хората като цяло. Извини ми се за подозрението в тероризъм. Ледът се стопи доста бързо. Семейството беше доста  многолюдно, а стаята със зееща в масата дупка за нищо време се напълни и с любопитни съседи, дошли да огледат пришълеца. Когато всички разбраха, че не представлявам заплаха за селото, настана всеобща радост. Две от 12-13 годишните момичета се опитваха отчаяно да кажат някоя дума английски, но изобщо не им се удаваше. Някой се сети да повика може би единственото момиче в селото, което беше толкова ученолюбиво, че говореше супер добър английски и ми стана преводач. Беше много лъчезарна и надъхана да учи, за разлика от другите момичета. Личеше си, че не е като другите. Имаше амбиция да стане тур гид и да пътува. Не ми се мисли колко ще й е трудно, бидейки от мюсюлманско многодетно семейство. В момента на 16, след две години сигурно вече ще трябва да е бракувана и с надут корем, за да се впише в порядките на обществото. Дано успее да пробие извън тоя цирк! Окуражих я много и дори отидох да говоря с баща й, за да му вкарам мухата, че трябва да я изучи, за да има шанс цялото семейство за по-добър живот. Искрено ми дожаля за това момиче. Тежко и горко на умните деца на Индонезия, които и без това са малко. И трябва да учат сред виковете на мюезина, бавейки петте си по-малки братя и сестри, докато майките и бащите им произвеждат следващото отроче с необосновано съществуване в съседната стая. За кой ли път ще цитирам Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!"

Интересна находка в бедната къща с пробити мебели и несъществуваща тоалетна бяха двата речника по английски, които се появиха отнякъде и бяха с тотално разпарчосани страници. Цялата хартия беше добила сиво-черен цвят. Някои от момичетата постоянно ги прелистваха в търсене на думи, но въобще не разбираха дори как да търсят. Жената на Чандра приготви много вкусна вечеря - ориз със зеленчуци, поседяхме на раздумка в хола, докато множество хора идваха и си отиваха. Мебелите бяха толкова продънени, че имах усещане, че канапето, на което седя, ще се срине под тежестта ми всеки момент. Когато ми се приходи до тоалетна се оказа, че такава не съществува в къщата. Къде ходеха по нужда всичките тези хора, можех само да гадая. В моя чест обаче ми предоставиха достъп до тоалетните в джамията, които явно не беше прието да се ползват масово от жителите на селото. 

Легнах си в палатката, разпъната в хола на къщата с цел да имам някакво лично пространство. Край мен на дюшеци спяха някои от малките деца, явно нямаше стаи за всички. А самите стаи бяха отделени само с тъничко перде, така че какъвто и да е елемент на лично, неприкосновено пространство липсваше. Не смея дори да си представя такъв живот, където не можеш даже за пет минути да останеш насаме със себе си. Тук индивидуализмът просто няма почва. Късното лягане и ранното ставане от вика на мюезина ме доведе до втора почти безсънна нощ. Още като почна молитвата, децата се размърдаха, включиха телевизора и вече нямаше смисъл да се опитвам да заспя отново. Къща без тоалетна, но с телевизор...

Пеша през ДумайПочерпка от шофьор на стоп, този с цигарата

Традиционна къща на фона на палмови платации

Чести гледки из страната

Част от огромното семейство на Чандра, холът е с дупка в масата

Пържени вегетариански вкуснотииИнтересен плод, чието име забравихСалак - обелен и необеленВкусни храни за вечеря при семейството

03.02.2019

Утрото започна интересно - с разходки из градината, пълна с нови за мен дръвчета - салак. Оказа се, че в този район на страната се произвежда доста от този вкусен и странен плод. Беленето му не е приятна задача и трябва да се подходи с внимание, ако човек не иска пръстите му да се напълнят с малки трънчета. Иначе е много приятен на вкус. Напълниха ми цяла торба за из път. 

Стана време за баня, която ме сблъска с поредния културен шок... и ужас! Момичето с отличния английски дойде и заедно отидохме до няколко чучура с течаща вода, образуващи плитко басейнче, където беше мястото за къпане на цялото село. Само като видях какво се случва там, стомаха ме сви от срам и извърнах глава. Дузина жени от селото се къпеха чисто голи. На момичето бързо му стана ясно, че там няма начин да се изкъпя и започна да ме приканва само да си измия очите на един от чучурите. Но аз и това не посмях от ужас, че като паднат гурелите, ще видя още по-ясно голотията около себе си. Казах й, че ще я изчакам настрана и се дръпнах на благоприлично разстояние. След като тя се изкъпа, ме отведе в къщата на леля си, където се намираше може би единствената в селото лична тоалетна. Лелята беше 32 годишна и неомъжена, което се счита за много необичайно в обществото тук. За щастие ме покани да се изкъпя във въпросната тоалетна, служеща и за баня. Водата пак се намираше в циментово корито, но имаше и течаща, от която коритото да се пълни. След баня ме поканиха на закуска и така за първи път опитах gorengan - пърженки в различни вариации, но винаги вегетариански - банан, тофу и др. Лелята сама ги правеше и ми напълни торбичка за по път. 

Обратно в къщата на Чандра, жена му бе приготвила друга закуска и така ме изпроводиха с две закуски в корема. Чандра се появи и ме откара до главния път, понеже имаше работа в близък град да ремонтира нещо по камиона. На сбогуване заваляха селфита и прегръдки. Главата на семейството - мъж на средна възраст, който така и не разбрах дали беше баща на Чандра или на жена му, се беше държал дистанцирано от мен, но когато наближи да тръгвам, се появи, снимахме се заедно и заяви, че може и една година да остана в дома му, стига да искам. 

Обратно на шосето се сблъсках с по-агресивно поведение от страна на обсебените да се снимат с чуждоземец. Една жена буквално ми се нахвърли и почна да ме дърпа и бута как точно да позирам за селфи с нея. Циркът беше пълен и вече почна да ми идва в повече. След доза ходене ме качи лека кола с жена и децата й, имаха си шофьор. Отиваха само на няколко километра, но много искаха да ме качат, след което ми се нахвърлиха за снимки. Заснеха се множество кадри с всеки член на домочадието и с доста момичета продавачки в ресторантчето до къщата на семейството. Може би за да компенсира целия този тормоз, жената ми купи две кутии вкусни храни на изпроводяк.

С претъпкана с храни раница хванах стоп с камион. Свали ме на разклон към езерото Тоба и продължих пеша. Взе ме супер бавен камион с трима вътре. Окадиха ме жестоко с цигари и агонията ми продължи много часове, камионът пътуваше точно за Парапат, където отивах, но беше страшно бавен! Спираше се за какво ли не, което направи придвижването още по-бавно. Когато наближихме езерото Тоба, джамиите и забрадените жени рязко намаляха и се появиха множество църкви и традиционните уникални къщи на племето батак. Ура, един проблем по-малко - мюезинът нямаше да ме събуди утре сутрин! Мизерията стана осезаемо по-малко, край пътя не беше така мръсно, а пред доста къщи се виждаха хора, свирещи на китара. Забелязах също и играещи карти, както и федербал. Брей, тук сякаш беше различно... 

Когато се откри гледка към огромното езеро, пейзажът стана направо приказен. Имаше само оризища и къщи навсякъде, но поне беше красиво. На места се виждаха скромни гори по отвесните склонове, където не са успели да се заселят хора. По някое време камионът спря и не тръгна повече, бяхме спукали гума. Реших, че е добро време да се евакуирам и да опитам да хвана друг стоп преди съвсем да се стъмни. Взе ме човек от племето батак, който ме откара най-после до заветния Парапат. След двудневна одисея пристигнах. 

Изригването на вулкана Тоба преди около 70 000 години било най-мощното изригване на Земята и довело до измирането на голяма част от популацията, заради жестоки климатични промени. Езерото Тоба е образувано именно благодарение на този вулкан и е най-голямото вулканично езеро в света. Дълго е 100 км, широко 30 км и дълбочината му е над 500 метра. В него се намира остров Самосир, който е дом на етноса батак и предлага срещи с традиционни къщи, музика, танци, история, култура... Хората са християни понастоящем, обичат да пеят и танцуват, а както установих имат интерес и към свиренето на китара. Къщите им са уникални и силно впечатляващи, направени са от дърво и бамбук, а покривите имат форма на биволски рога. Не са използвани пирони при строителството, а някои  от старите къщите са обитаеми и до днес - 300 години по-късно. Една такава къща е била дом на 5-6 семейства, а в основата на къщата живеели домашните животни. Преди налазването от мисионерите християни, батак са били анимисти и са имали интересни вярвания, ритуали и култура. Разбира се, всичко това е безвъзвратно загубено и заличено от християнизирането - съдбата на много уникални народи по света. Също така се твърди, че са били жестоки канибали в миналото.

След стопа до Парапат се озовах на главния площад в града, точно до брега на езерото. Нямаше изгледи за откриване на добро за спане място, така че реших да седна и да вечерям, стомахът ми беше празен. Насвиних се хубаво с храната, дадена ми от гостоприемните хора и чак след като реших проблема с глада, започнах да размишлявам относно проблема със спането. Семейства идваха да се снимат на площада със знака "Danau Toba", а група хора свиреха на китара и пееха. Полицията се намираше съвсем наблизо, но май нямаше двор и не беше удобна за спане, затова почнах да премислям дали да не спя до площада. Двама от свирещите дойдоха да ме заговорят и като разбраха каква е дилемата заявиха, че нямало проблем да спя до тоалетните на площада, които бяха затворени по това време. Мина и един военен, когото също попитах и той потвърди. Вземайки под внимание, че полицията беше наблизо реших, че мястото може би е добро. Вероятно щеше да е така, ако не беше веселата компанийка, която се оказа съставена от пияници. Тъкмо като си легнах и може би щях да заспя, ако не беше музиката, един от тях на име Гарон дойде до палатката и почна да ме увещава да се преместя на неговата лодка да спя, при което почнах да киселея и го помолих любезно като за първи път да си ходи и да ме остави на мира. Уж се махна, но шумът продължи - минаваха хора, моторчета бръмчаха, а пиянките не спираха да свирят и пеят. Фирканият пак дойде за втори опит, този път взе да ме кани да се преместя в къщата му. Като за човек, който не е спал нормално две нощи и продължава трета, все още имах завидно търпение, което обаче се изпари в тоя момент. Казах му, че ако още един път се появи, ще извикам полицията и ще го пратя в затвора. Махна се и не го чух повече, но очаквайки нови неканени посетители и дразнители, не успях да заспя до сутринта. Индонезия вече ме смазваше  физически под формата на безсъние. С или без джамия наблизо, тук явно нямаше да мога да се наспя. 

Оризът и палмите са навсякъдеНа стопКрайпътни контакти, жената с детето ме вози на стоп

Още вкуснотии, с които ме почерпиха

Снимки през прозорецаСватба

Нощ в Парапат, край езерото Тоба

04.02.2019

На разсъмване събрах багажа и зачаках да отворят тоалетните, за да мина през тях. Междувременно закусих и пописах, а дузина местни успяха да ме вербуват за нова порция селфита. Вече много ми беше докривяло от тоя постоянен тормоз. Поех пеш към терминала за ферибота, който се падаше леко извън града. Голям ферибот бе акостирал и щеше да тръгне всеки момент. Казаха ми, че е за Амбарита, но ме излъгаха, че отива и в Томок, откъдето аз исках да започна обиколката си. На билета ми пишеше Амбарита и явно това фери изобщо не отиваше в Томок. После разбрах, че това е голямото фери за коли и пътници, цената на билета е 9000 рупии, а има и малко фери само за пътници, което отива в Томок и струва 10 000. Моята идея беше да започна от Томок, за да не минавам два пъти по същия път, но в крайна сметка се наложи да стартирам обиколката на остров Самосир от Амбарита. Около час плавахме през езерото и се насладих на красивите гледки, приближавайки острова и отвесните му склонове. Видях от водата туристическото селище Тук-Тук, след което акостирахме в Амбарита и се заех с опознаване на района. Местни ме упътиха към Stone chairs - най-интересната забележителност, за която се плащаше такса от  10 000 рупии. До там походих по приятни улички с китни къщи. За късмет тъкмо щом пристигнах, имаше традиционни танци и успях да погледам. Основните посетители бяха азиатски туристи, нямаше европейски. Разгледах детайлно комплекса от стари къщи и каменни столове. На излизане се оказа, че изходът е отделен и минава през пазар със сергии, отрупани със сувенири. Явно се разчита, че като те принудят да минеш от там, все нещо ще си купиш. 

Продължих пеш към Томок и стопирах кола със семейство от Медан, дошло на ваканция. Доста плахо спряха, но ме взеха и откараха. На главната улица имаше погребение, а аз се отправих към музея. Билетът за него беше 5000, разположен беше в красива традиционна къща и беше пълен с интересни експонати. Докато разглеждах, неволно слушах разговорите между момчето, на което се плаща билет и някакъв германец - един от малкото западни туристи, които видях. Като излязох от музея, германецът заговори и мен. Започна да бръщолеви глупости как животните били опасни във връзка с маймуната, която беше домашен любимец на момчето и беше вързана за дърво със синджир. Вбесих се страшно и им казах, че хората, които държат в плен и измъчват животни, трябва да умрат в страшни мъки и че мразя хората като тях. Също и че маймуната веднага трябва да бъде освободена в природата, ако собственикът й не иска да бъде наказан по особен жесток начин. Накарах ги да замлъкнат и да ме гледат шокирани, докато се отдалечавах с нескрито отвращение.  

Посетих гробницата на крал Sidabutar - интересно място и безплатно. Разгледах още традиционни къщи, след което се отправих към гроб на дърво, който според описанието на местен, беше някъде нататък по странични малки пътчета. Подминах разклона, но благодарение на друг местен, успях да коригирам посоката и да го намеря. Мястото много ми хареса, беше приятно и непосещавано, намерих така нужното уединение там. Обратно на главния път се придвижих с кола с две жени до Амбарита и нататък стопът позакучи. Все пак ме качи кола до следващия музей, който много исках да видя - този в Simanindo. Беше супер интересно място, а нямаше никой да събира пари или да го пази. Нямаше и други посетители, което ми даде час спокойно разглеждане. Зад музея пък имаше нормална тоалетна с мивка и огледало дори. За първи път попадах на такава, досега всичките бяха с дупка в земята и корито с вода за миене. 

Двама полицаи, пътуващи за Pangururan, ме откараха до разклона за Tele, а там ми спря камион, пътуващ за село преди Dolok Sanggul. С него изкачихме планината, откриваха се чудни гледки към езерото и ми се искаше да остана повече, но знаех, че трябва да бързам. Изобщо не се знаеше как ще се справям с придвижването в Индонезия, а ме чакаше още толкова много път, от остров на остров. Горе на високото беше по-рядко населено, явно заради надморската височина и по-хладния и свеж климат. Заваля проливен дъжд и се смрачи, а аз се замислих къде ще сляза от камиона, за да къмпирам. Не мислех дълго обаче, шофьорът ме покани в дома си и дори се обади на жена си да предупреди. Цялото семейство и съседите наизлязоха да ме видят, пак станах атракцията на селото по неволя. Момичето от съседната къща ми даде куп вкусни неща за ядене, а хората идваха и си отиваха, всички искаха да се снимат с мен. Едно от момчетата говореше добре английски и ме покани да отида с него и приятелите му до пазара в града. Възнамеряваха да напазаруват и да си оставят дрехите на пералня. Възползвах се от поканата, доста време пътувахме в дъжда, докато стигнахме. Първо се отбихме до супермаркет, където едно от момчетата ми купи мляко с какао и мандарина. Когато разбраха, че обичам дуриан, се отбихме до сергия, където ядохме до насита. Обожавам го този плод! И най-обичам да прекалявам с него, много е силен и когато хапнеш голямо количество, ти става ужасно горещо и се изпотяваш - това са моите наблюдения върху ефекта му. 

Заведоха ме и на пазар, където чевръста продавачка ми показваше различни зеленчуци и опитваше да ми обяснява кое какво е. Прекарах си много приятно, а като се прибрахме, всички гледаха с интерес как си разпъвам палатката в коридора на къщата на шофьора. Тези момчета живееха в съседната къща и едва ли някога бяха виждали палатка. Шофьорът и жена му ми предлагаха да ме настанят в стая, но аз настоях да съм в най-просторното помещение, където щях да имам достъп до повече свеж въздух, а и за да не ги притеснявам. Очаквах да спя добре тази нощ, но уви - от някоя от стаите се чуваше хъркане. А има ли хъркач наблизо, моето спане е мисия невъзможна. Прекарах часовете в агония, завивах си ушите с дрехи само и само да заглуша звука, но без резултат. В ранни зори хората се раздвижиха. 

През дългите часове на безсъние размишлявах по въпроса как мога да спра поривите на местните да се снимат с мен непрекъснато. Това ме караше да се чувствам ужасно, цял живот нося камуфлаж, за да се скрия и никой да не ме забелязва, харесва и интересува от мен, а сега се чувствах като холивудска звезда по принуда. Трябваше да има начин да остана извън вниманието на тези хора, но така и не успях да го открия до края. Жестокият тормоз за селфита на моменти ме измъчваше повече и от шума от трафика. Друго, за което размишлявах беше, че в Индонезия пърденето и оригането пред хора явно не се считаше за неприлично и трябваше и това да търпя. Ами като добавим тютюневия дим във всеки момент и навсякъде, както и постоянното недоспиване, много ми дойде. Още от Суматра й подпалих на Индонезията, въпреки гостоприемните хора.

Елхата си я бива

На ферибота през езерото Тоба

Остов Самосир

Интересна църква

Традиционни танци

 Sigale Gale - комплекс от традициони къщи и каменни столове

Дори на най-хубавите места Индонезия е в този видМузей на етноса батак

Гробницата на крал Сидабутар

СалакПазар за туристи

Гроб в дърво

Какао

Друга къща-музей на племето батак в Simanindo

Крайпътна гледка

Поглед от високо към езерото Тоба

Угощение на гости от стопа

Домакинът ми (вляво) и негови съседи и приятели

На лов за дуриан и други вкуснотии

Нощувка в дома на гостоприемното семейство

05.02.2019

Жената от съседната къща ми сервира чай и закусих с дуриан, останал от вчера. Сбогувах се с всички с благодарност и поех пеша и на стоп по пътя. Качиха ме семейство фанатични християни - най-страшното бедствие, което може да ти се случи на път. За капак мъжът беше пастор. Разговорите в колата хич не бяха приятни, защото вярващите отказваха да разберат, че от мен християнче няма да стане. Като се почнаха едни безкрайни проповеди за ходенето в Рая... И като им рекох, че там изобщо не искам да ходя, защото е студено и скучно, и мястото ми е долу на топло, където винаги има огънче и някой опашат с рогца редовно хвърля дърва в огнището... съвсем им се разкривиха физиономиите. Най-много ги стъписах като се опитах да им обясня, че целта им трябва да е направят този свят рай, а не да се редят по опашки за Рая след като пукнат. Едва ли нещо вдянаха от моята реалност, повтаряха си едно и също като радио. Мъжът говореше, а жената превеждаше. Накрая мъжът заяви, че щял да се моли следващата ни среща да е в Рая. Ужас, дано молитвите му отидат в трета глуха, че в тоя рай на тая надморска освен ангелчета със замръзнали ушички друго нема. А аз обичам на топло. И да къкри кашата в казана.

След като слязох от колата на разклон, където пътищата ни се разделяха, ме качиха двама, които караха доста бързо и не говореха никакъв английски. Оставиха ме в центъра на град с дългото име Siborongborong. За да се измъкна от града походих доста през оживени улици с безумен трафик от моторчета, глъчката беше непоносима на моменти. Всеки ме зяпаше, сочеше, махаше... изморих се психически, докато се отскубнах от централната част. Както си вървях, махнах и на няколко коли. Спря ми минибус, който по принцип беше такси, но шофьорът настоя да ме вземе без пари и пътуваше сам. Дори ми купи бисквити и вода да ме почерпи. След него ме качиха мъж и жена до село по пътя към Букитинги. Мъжът по едно време спря пред някаква ел централа и поиска да се снима с мен като извади от колата негов постер с кандидатура за предстоящите избори и ме помоли да държа постера от едната страна. Вече изпаднах в съвсем тотално душевно умопомрачение от манията на тези хора да се снимат. Трудно ми беше да повярвам, че това се случва...

Стигайки селото, хората ме почерпиха чай и ме оставиха на пътя. Уж главно шосе през Суматра, пътят беше в доста лошо състояние и почнах да осъзнавам колко бавно се пътува през този огромен остров с изтърбушени пътища. След доста ходене и множество минаващи коли, които не спираха, се появи по-сериозен проблем - лисна страхотен дъжд и добре, че една жена от скромна къща ми махна да се подслоня под навеса й. Дъждът се усили толкова, че премина в порой и жената ме покани да пристъпя вътре. Къщата беше изключително бедна и сякаш времето беше спряло вътре. Жената седеше до мен и се усмихваше, не знаеше и дума английски. Гарантирано бях първият чужденец, някога посетил дома й. В следващия половин час цареше пълна идилия и тишината се нарушаваше само от тежките дъждовни капки по покрива. 

Когато дъждът намаля, отново поех пеша по пътя. След близо час още никой не беше спрял да ме качи, а пороят се завърна с пълна мощ, заварвайки ме на място, където нямаше скришно кътче. За луд късмет една кола спря преди да стана вир-вода. Човекът пътуваше за град на 75 км преди Букитинги, което беше голям прогрес за деня. Пътувахме през целия останал ден, половината нощ, както и част от сутринта на следващия ден. Спирахме да пием чай, отбихме се и при негови роднини да ядем. Дъждът продължаваше с пълна сила и много се радвах, че съм на сухо в колата. Опитах се да не ми пука за многото спирки за чай, цигари, ядене, пазаруване на дрехи втора употреба и т.н. Явно така се пътува в Суматра. Или се примиряваш с темпото, или се ядосваш непрестанно и си късаш нервичките. По някое време човекът се сети, че си е забравил телефона у роднините, където бяхме яли, та се връщахме да си го вземе...

Пътят на много места бе полу отнесен от свлачища, освен това бе целия в огромни дупки и пътуването се случваше бавно и трудно. Честа гледка в канавката бяха аварирали коли и камиони, трафикът беше доста сериозен. Спряхме да ядем дуриан на крайпътна сергия, продавачите бяха от етноса батак и много се зарадваха и изненадаха като им казах "mauliate" на изпроводяк ("благодаря" на техния език). Друга пауза правихме на ресторант, където човекът ме черпи и вечеря. Беше ми супер неудобно от всичкото това гостоприемство, но колкото и да настоявах да платя, човекът не приемаше. Към полунощ спряхме в друго крайпътно варунгче в нищото, нямаше дори обхват на това място. Представи ми жените там като свое семейство, вероятно има безчет братя, сестри, братовчеди... Сервираха ми чай, снимаха се с мен и най-младото момиче веднага качи снимките във фейсбук, което тотално ме ужаси и ми се догади, но не казах нищо. Вместо това се възползвах мигновено от предложението на шофьора да си легна да спя в колата, а той самият остана да спи в ресторанта. Забелязах, че в Индонезия всички шофьори масово спят по крайпътните ресторанти и изобщо не спят вътре в камионите и колите си, вероятно заради жегата. Което е изключително удобно за мен, защото превозните средства остават за лично ползване. Излегнах се на задната седалка, заключих се и опитах да спя с надеждата да не ме събуждат поне няколко часа. Не бяха минали и три часа, когато човекът дойде да ме разбуди само за да седна на пейката да го чакам да си изпие кафето и изпуши цигарата. Хич не се сети да ме остави да спя още половин час, който щеше да е от изключително значение за мен при цялото това безсъние. Още една измъчена нощ без почти никакъв сън. 

В центъра на Siborongborong

Оризища безчет

Човекът, който ме вози дълго и черпи многоПо пътя към БукитингиПанаир, на който спряхме да погледнемПечена царевица за продан

Интересни занимания и игри имаше

Нощна красавица

06.02.2019

Денят започна с чай и сладко хлебче с пълнеж. След два часа каране по разбития път, стигнахме до града на шофьора. Започна се разнасяне по къщи на роднини и показване, довело до неясно колко на брой снимки, качени моментално във фейсбуци... Разбрах вече, че явно снимката с бледолик олигофрен е голяма работа и веднага се почва разпращането й на приятели и роднини. След доста разтакаване най-после бях в готовност да продължа към Букитинги. Човекът така и не разбираше защо няма да взема "бис" (така викат на автобуса тук) и все така упорито не схващаше идеята на стопа. Останах с усещането, че много от качилите ме хора си мислят, че са ме спасили от пътя и сега няма как да продължа нататък ако не ме качат на някой бис. 

Взе ме кола с мъж и две жени за Думай, но минаваха през Букитинги и там ме оставиха. Впечатлих се много, че край пътя имаше останали някакви петна джунгла все още. Беше страшно красиво, но докога ли... Хората спряха на ресторант за закуска и ме почерпиха нещо много вкусно и традиционно - веге ястие, наречено гадо-гадо, както и сладки. 

В центъра на града посетих тоалетна и на излизане от нея една жена ме вербува за снимка пред кенефите. Страшна работа.... развих психо травма от това да ме снимат благодарение на Индонезия. Прекарах доста часове в разглеждане, отправих се към Панорамата и каньона Sianok. За Панорамата се излъгах да платя 20 000 рупии, понеже не потърсих алтернативна пътечка за нелегално влизане. Оказа се, че има такава, но е леко трудна за откриване и минава през гробище. Иначе гледката беше страхотна, а посетих и японските тунели, прокопани по време на Втората световна война. След разходката седнах да хапна на гледката и веднага цъфна цяло семейство, хората почнаха да се повъртат наоколо и да се чудят как да поискат да се снимат с мен. Направо ми залепна залъка за гърлото, вече ставаше наистина нетърпимо. Малко по-рано група ученици ме беше "нападнала". Никъде не можех да седна и хапна на спокойствие. Започнах и да изоставам с писането, понеже щом седнех някъде да пиша, веднага идваше някой да ми прекъсне мисълта. Почнах да си задавам въпроса - как ще издържа?! 

Недалеч от Букитинги се намира езерото Maninjau, което беше следващата ми дестинация. Доста време вървях пеш към края на града, а той все не свършваше. Оглеждах се за интернет кафе и когато вече се отказах, че ще намеря такова, видях едно съвсем навреме, точно заваля дъжд. Веднага влязох, а вътре сякаш беше кралството на мизерията. Сядаше се на земята, която беше покрита с боклуци и угарки от цигари, а всеки компютър беше зает от младежи, играещи игри и пафкащи яко. Появата ми предизвика голям хаос, всички се скупчиха да гледат какво ще правя на компютъра, дори влязоха посетители отвън. Не спираха да зяпат и да коментират, също и да ме разпитват. Постоянно ме разсейваха и едва успях да пиша мейл до вкъщи. Веднага щом дъждът намаля, тръгнах. На раздяла последва поредната фотосесия. 

Успях да се измъкна от града с помощта на мъж с дете за няколко километра. За късмет след това ме качи кола за езерото и пътувахме близо два часа по 25 километровото трасе. Когато наближихме най-високата точка преди спускането, се откриха чудни гледки към езерото. Връх Мерапи обаче беше тотално забулен в облаци. Спускането по стръмния, изпълнен със завои път отне време. Имаше и доста трафик по шосето, а районът около езерото се оказа супер населен. Вече долу изпаднах в размисъл къде ще спя. Само отвесните склонове не бяха застроени или обработваеми, а останалото беше къщи и оризища. Обиколката на цялото езеро по пътя е 60 км и навсякъде е населено. 

Човекът ме остави на разклон към някакъв парк, поне табелата сочеше към такъв. Бяхме подминали главното селище Манинджау, което беше добре, но навсякъде беше пълно с хора и нямаше изгледи за добро за спане място. Въпросният парк изобщо не ми се понрави, хората там постоянно ме зяпаха, а няколко деца започнаха да вървят след мен и да просят пари. Три тийнейджърки ми се навряха за снимки и така отлетяха последните мигове преди тъмно. Озовах се в неблагоприятна ситуация да скитам в мрака, търсейки подходящо място. Криенето тук би било кофти стратегия, понеже винаги някой може да ви види, шансът е огромен. Най-адекватно е да се къмпира близо до нечия къща, но за тази цел се надявах някой да ми предложи двора си. Понеже ми е противоестествено да питам за такова нещо, просто вървях по пътя, надявайки се на спасение. Нямаше празно от къщи и оризища място. До една джамия открих тоалетна, която беше страшно мръсна, но бях на зор. Дори няколкото секунди вътре бяха достатъчни да ме интоксикира с миризмата си. 

След час ходене се появи Рики. Спря мотора си и предложи да къмпирам в двора на къщата му, след като се осведоми какво търся. Много се зарадвах, че спасенито се материализира, но не за дълго. В къщата му влязох в друг един филм. Рики отчаяно се опитваше да изкарва пари от туристите. Именно тук за първи път усетих каква е разликата между индонезийци, вкусили от отровата на туризма и останалите. Първите гледат все нещо да ти вземат, а вторите - да ти дадат. Започнаха се кандърми за турове с водопади, лодки, опити за продажба на сувенири... Сестра му също се присъедини в увещанията да се включа в тур с тях. Не исках да се държа грубо, затова се оправдавах с това, че нямам излишни пари, а и визата ми е кратка. До последно не се отказваха и мина доста време, докато ме оставят да си разпъна палатката и да спя. Майката и бащата не ми обърнаха никакво внимание, никой не ми предложи дори тоалетна да ползвам. Разпънах палатката на калта в двора, на метри от главната улица. Молех се само да не вали и тъкмо си легнах, когато заваля. Палатката подгизна и се накаля. Като бонус получих и неспирен шум от трафика по пътя, на метри от главата ми. Няколко момчета от съседна къща разпърдяваха моторите си нарочно и вдигаха още повече шум. Искаше ми се само да пукна, за да не се мъча повече. Шеста безсънна нощ... докога ли щях да издържа. Джамията в 4 сутринта просто ме довърши, сълзи ми избиха на залепените от умора очи и отново си представих как режа гласните струни на мюезина една по една.

Горещи извори край пътя

Преминаване на Екватора, урааа! :)

Почерпки от хора от стопаГадо-гадо - традиционна веге гозбаВкуснотии

В Букитинги

Ученици, желаещи да се снимат с мен

Каньона Sianok

Гледки от ПанораматаЯпонските тунели

Маймунки в парка

Долу в каньона

Край езерото Манинджау - къща на етноса минангкабау

В двора на Рики и семейството му

07.02.2019

Рано събрах лагера, благодарих на Рики и тръгнах да разглеждам района и да търся тоалетна. Хващах една по една уличките, водещи към езерото, за да го видя от различни места. Колкото прекрасно изглеждаше от високо, толкова гнусно и отвратително беше в близък план. Водата беше пълна с боклуци, дъното бе осеяно с всякакви полуразложени отпадъци. Много тъжно ми стана, имах намерение да вляза да плувам, но водата тотално ме отказа, вътре беше пълен боклучарник. Плажчетата също бяха отрупани с пластмаси и съвсем ми се дорева. В тоя момент се отказах да ходя до връх Мерапи - активен вулкан с височина почти като Мусала. Реших, че ми е било достатъчно видяното в Суматра и е време да си ходя. Представих си как е изглеждало това вълшебно езеро преди безмозъчните човеци да го населят и унищожат с многолюдието и пълната липса на култура и уважение към природата. Започнах да придобивам гадното усещане, че няма да открия непокътната природа в тази страна. 

Навсякъде имаше хора и къщи, а аз умирах за тоалетна. Всеки храсталак, който набелязвах за няколко секунди усамотение, отпадаше в момента, в който някой се появеше наоколо. Тъкмо се навих да пробвам в една мижава горичка, когато рибар изникна по пътеката и ме отказа за пореден път. Страшна мисия е това да пуснеш една вода в Индонезия. Размечтах се за кътче с 4 стени, където да се затворя поне за две денонощия и да спя и ходя до тоалетната, когато ми се поиска. За късмет вървейки по пътя, стигнах до джамия, в двора на която имаше тоалетна с корито и успях дори да се изкъпя. 

Стопирах обратно към Букитинги след половин ден разходки край езерото. Кола ме откара до разклона за Паданг. След няколко къси стопа за малко километри, доста ходене и подвиквания, ме качи кола със семейство за следващия град. Решиха обаче да ме откарат на половината път към Solok, за да може мъжът да си практикува английския с мен възможно най-дълго време, жената нямаше нищо против. Разговаряхме през целия път като въпросите винаги бяха едни и същи, както с всички хора преди. Не очаквах вече от някой индонезиец да захване интересна и смислена тема, всеки те пита женен ли си, колко деца имаш, на колко си години... нищо друго не вълнува празното пространство в главите им. И като почнеш да им обясняваш, че си категорично против размножаването, че страната им е пренаселена и природата - унищожена, че някой ден няма да им стигне ориза да се изхранват - те гледат с един празен, тотално неразбиращ поглед и тогава осъзнаваш, че мисловен процес просто не протича в междуушното пространство. Тези хора живеят, за да се оженят и разплодят. Останах с усещането, че има и нещо като състезание между християни и мюсюлмани кои ще произведат повече деца, проповедниците и на едната, и на другата религия яко ги мотивират да се плодят. 

След този стоп изкарах огромен късмет - качиха ме двама за Джамби, пътуваха до село на 20 км преди града. Доста дълъг стоп се очертаваше, пътувахме целия останал ден и почти цялата нощ, едва в 3 през нощта пристигнахме в къщата на единия. Казваха се Еруин и Рамсон, първият говореше добър английски и бяха много приятни хора, ненатрапчиви, недосадни и тихи. Това, което най-много ме впечатли у тях беше, че не хвърляха през прозорците боклуците от храните, които са яли. Първо спряхме в Солок да ме черпят дуриан, щом разбраха, че много го обичам. Отядох си на дуриан в тая страна, това беше най-хубавото нещо. В Малайзия беше страшно скъп. Солок пък беше пълен с красиви и стари традиционни къщи и съжалих, че няма време да ги разгледам. Щраках яростно снимки от прозореца, но не беше същото. 

Друга спирка беше крайпътен магазин за сувенири. Там много настояваха да ми купят нещо за спомен. Първо награбиха една стъкленица с макет на традиционна къща вътре, но я отказах - тежка и чуплива. После заразмахваха чанти, обувки, ключодържатели...  и ми беше страшно неудобно да им кажа, че нищо от тия предмети не ми харесва и не събужда никаква емоция в мен. За да не ги разочаровам, взех нещата в свои ръце и се разходих из магазина заявявайки, че аз ще си избера нещо. След като обиколих всичко и нямаше предмет, който да ми хареса и почти се отказах, съзрях сбутана в един ъгъл самотна дървена фигура на папуас или абориген - ето това беше моето! Беше един единствен и беше добре прикрит, защото както после разбрах, за индонезийците тази фигура беше грозна и надали някой някога щеше да си я купи. Жената дори не знаеше как се е озовала в магазина й, не помнеше да е зареждала с такава стока. Двамата ми спътници яко се облещиха като им донесох парчето дърво с вид на примитивен човек и Еруин възкликна: " Как пък точно този грозник си избра, измежду всичките красиви, шарени предмети!" Отговорих му, че само това ми харесва и това за мен е ценно, та ми го купиха за 2 долара, заедно с два ключодържателя, добавени от тях. Добре, че успях да ги откажа от стъкленицата, чантите и другите боклуци, с които щях да се чудя какво да правя. Продавачката каза, че най-вероятно фигурата е от Папуа, което пък съвсем ме зарадва - ръчно изработено съкровище от най-вълнуващия остров (фигурата пристигна успешно вкъщи и сега ми е на етажерката :))

Седнахме на вечеря в крайпътен варунг и ме черпиха вкуснотии, след което прекарах часове в неуспешни опити за дрямка в колата, докато пътувахме. Пътят, както навсякъде в Суматра, беше супер разбит и придвижването отнемаше часове за кратки дистанции. Стигнахме тяхното село и се настанихме в къщата на Рамсон, който всъщност беше женен за сестрата на Еруин. Къщата беше голяма и хубава, нямаше и следа от мизерия. Сложиха ми дюшек в хола и ме оставиха да спя. Макар и едва няколко часа, спах добре и за голямо мое учудване, нямаше наблизо мюезин, който да ме изтръгне от съня по тъмно. Цялото това пътуване по разбитите пътища беше унищожително, особено заради системното недоспиване и безкрайно дългите часове в превозните средства, но дори нямах бегла представа какво ми е подготвила съдбата за следващите дни...

 

Утро край езерото Манинджау

По плажа изобилства от боклуци

Е, поне е много красиво

Много ме кефят къщите Отдалечавам се от езерото, гледки от високо

По тротоарите в Индонезия дебнат опасностиЕруин и Рамсон купуват дуриан за менКъщите в Солок бяха смайващиСлучайна находка в един магазин. Оказа се, че масово се продава в суперите!

 

08-09-10.02.2019

На сутринта сестрата на Рамсон беше приготвила цяла тенджера зеленчуци за мен и хапнах страхотна закуска. Успях и да се изкъпя. Въпреки че къщата беше много хубава и дори луксозна, банята пак беше с канче, нямаше душ. Никъде на Суматра не видях душ в домовете на хората. 

Раздялата с Еруин и Рамсон беше трудна, откараха ме до място, където искаха да ме качат на платен транспорт за Джамби, което просто нямаше как да стане. Въпреки възраженията ми, Еруин спря кола и дори даде на шофьора пари, но при пълния ми отказ да се кача, се принуди да си ги вземе обратно. След хиляди обяснения на идеята за стопа, накрая ме оставиха да си хвана аз кола. Разделихме се с благодарност. Много мили и възпитани хора, нямаше обичайните шум и маймунски крясъци в дома им, нито облаци от тютюнев дим около тях. Личеше си, че са по-друга класа. 

Продължих пеш и след известно време ме качи камионче до следващ разклон. От там ме повози възрастен мюсюлманин, който за краткото пътуване заедно, три пъти повтори, че е мюсюлманин. Искаше да ме кара в Джамби - огромен град, където той отиваше, и да ми търси бис (автобус). Като сви натам, веднага поисках да сляза и настана голяма суматоха. Аз трябваше да остана на главния път към Палембанг. Човекът се обади на дъщеря си, която уж говореше английски и се започнаха безброй обяснения, че не искам бис. Накрая се принудих да им обясня, че ще ходя до Палембанг пеш, тъй като не разбираха що е то автостоп. Всеки се опитва да ти помогне, но реално този тип помагачи ти съсипват деня, понеже като те вкарат на автогарата на поредния гигантски град, после ще излизаш 5 часа пеша в страшни мъки през мизерни квартали.

На пътя тъкмо намерих сянка и реших да хапна плод, когато се появи кебик с мотор, който спря до мен и започна да ми показва снимки на телефона си. Не успях да отхапя дори втори залък и трябваше да се махам. Продължих пеш по нагорещеното шосе, изпичайки се под жаркото слънце. След около час ми спря камион. Качвайки се изобщо не подозирах, че този камион ще стане мой дом за близо три дни и три нощи. Шофьорът се казваше Боби и беше голям добряк. Едва разбираше малко английски, но успявахме да комуникираме макар и скромно. Аз вече понапредвах с индонезийския благодарение на факта, че е доста подобен на малайския език. Пътуваше чак за Джакарта - столицата на щурата Индонезия, намираща се на остров Ява и страшно се зарадвах на късмета си. Който по-късно осмислих като не толкова късметлийски. Отне ни 3 дни и нощи да минем 700 км до ферибота за Ява. Друсането в камиона беше нетърпимо и на моменти имах усещане, че ще изхвръкна през отворения до долу прозорец. Като всички шофьори, Боби пушеше яко и спираше за много на брой паузи - кафе, чай, ядене, комар, лаф с колеги, къпане, цъкане на телефона, зяпане в една точка... Преобладаващият трафик по шосето бяха камионите, движението беше супер интензивно, а шосето - тотално разбито. На повечето места асфалт изцяло липсваше и дупките бяха толкова големи, че навсякъде виждахме закъсали камиони и коли. Катастрофите никак не бяха малко и именно една такава превърна живота ми в още по-голям кошмар, оставяйки ни на пътя в огромно задръстване в продължение на 12 часа. Помръдвахме с около 500 метра на час и двигателите на всички МПС-та бяха непрестанно включени, никой не ги гасеше, така че се надишах зверски с изгорели газове. Часовете минаваха страшно бавно, не можеше да се спи, задухът беше страшен, а за да влоши още повече положението, Боби не спираше да пали цигара след цигара. Чак на сутринта задръстването се раздвижи и след още много време, стигнахме до самата катастрофа - три камиона, нанизани един в друг, всички шофьори загинали.    

Закусвахме ориз със зеленчуци, Боби много бързо ме разбра за вегетарианството и навсякъде по ресторантите обясняваше, че съм sayuran - тяхната дума за вегетарианец, от "sayur" - зеленчук. От дългите часове, реално дни седене в камиона, всичко ме заболя. Беше ми страшно неудобно и се чудех как да седна, за да се мъча по-малко. Прекарвах часовете в четене, за да си успокоявам нервите. За жалост можеше да се чете само когато камионът беше спрял, защото на пътя така друсаше, че беше технически невъзможнто да си фокусираш погледа. Безброй пъти ми мина през ума да сляза от камиона и да опитам да хвана друг стоп, но нямаше никакъв смисъл. Щях най-вероятно отново да се озова в камион и нямаше да се движи по-бързо от този, пътят беше претоварен с трафик, а Боби поне беше сам и не се гъчках в кабината с помощници на шофьора. Освен това беше тих и кротък човек, не вдигаше шум. За слизане за спане на палатка пък изобщо не можеше дума да става, нямаше къде игла да хвърлиш край пътя и да не уцелиш нечия къща. 

Дните минаваха в седнало положение, ядене на корем по варунгите, мотаене и чакане, чакане и още чакане на заветния момент, когато ще стигнем до ферибота. Този миг ми се струваше много далечен. На третия ден сутринта забелязах нещо ужасяващо - краката ми бяха силно отекли и подути в областта на глезените. Това бе резултат от постоянно седналото положение и тогава си дадох сметка какво може да ти причини обездвижването. За щастие вечерта, когато стигнахме ферибота и прекарах 4 часа в легнало положение на една пейка в стаята за пътници, отокът спадна моментално. На ферито бях в обща стая с двайсетина хъркащи тираджии и изобщо не успях да мигна, но поне полежах. Не плащах никакъв билет, понеже това фери беше за камиони и не се таксуваха допълнителни пътници. 

Преди да се качим на ферибота, се наложи да го чакаме 3 часа в един ресторант. Всички камионджии от съседните маси разпитваха Боби за мен и той вече толкова пъти беше разказвал историята на пътуването ми, че чак аз си я научих на техния език. В един момент се появи някакъв неприятен полицай, който се държеше като пълен кретен. Поиска ми паспорта и почна да го подмята и прелиства безброй пъти, зяпаше всяка страница и почукваше с него по масата. След половин час тормоз се махна, но само за да се появи отново, тъкмо когато се качихме на камиона и щяхме да се товарим на ферито. Този път беше с колега и поискаха да ми проверят багажа. Свалих раницата и се почна вадене на всичко, отваряха всяка найлонова торбичка пред изумените погледи на останалите тираджии, всеки от които гледаше с любопитство какво има в раницата. Всичко това се заснемаше с телефон от техен "агент" - дебелак в униформа. Циркът беше пълен и добре, че им писна по едно време и ме оставиха на мира. След като си тръгнаха Боби ми се извиняваше сто пъти сякаш той беше виновен за идиотщината на сънародниците си. Представям си колко са се подразнили тия нещастници от мен и моето пътуване, за да подготвят такава "спец-акция" и най-вероятно веднага са си качили снимките във фейсбук да се похвалят, че са големи ченгета и са претърсили подозрителен човек от друга държава.

След като качихме камиона на ферибота, се наложи да се преместим на друг, защото на този не се разрешаваха пътници, само камиони. Двата ферибота пътуваха заедно, но направих огромната грешка да си оставя раницата в камиона и дори не си взех яке. Не можеше да се излиза на палубата и се наложи да прекарам четирите часа в стая с климатик, където беше непоносимо студено. Лежах и зъзнех сред хъркащите тираджии, чаках само пореднотото индонезийско мъчение да свърши и мислех как ще загубя раницата си ако другият ферибот вземе да потъне. Още по тъмно акостирахме на Ява и се върнахме в камиона. Продължих с Боби за последните 85 км до Джакарта - идеално асфалтирана магистрала, каквато очите ми не бяха виждали от Малайзия насам.

Суматра ме подложи на много изпитания и направо не зная откъде имах толкова сили да изкарам 10 безсънни нощи и да не легна да умирам при цялото това интензивно пътуване по ужасяващите пътища. Един "мъдър" индонезиец някъде по пътя беше рекъл и отсекъл, че вегетарианците са хора, които нямат емоции (допускам, че имаше предвид енергия). Е, опровергах го и за двете. Наистина не знам как Суматра не ме събори на легло и как биха се справили други хора на мое място. Нервите ми обаче бяха изпънати до крайност и не очаквах нищо добро в настоящето. Ако Суматра ми се струваше като най-пренаселения остров, то Ява наистина беше - официално и статистически. И като за начало, след тридневната агония в камиона, ми предстоеше сложна мисия - заобикалянето на Джакарта без да попадна в плен на този ужасяващ мегаполис.

Пътищата на Суматра... дупките направо ядат камиони

С Боби на ресторантРамбутан - много вкусен плодОтвътреЕдин от многото аварирали камионии по пътяКрайпътни гледки...

Зареждаме бензин. И Боби, и наливащият, са със запалени цигари в усти

Натоварени с плодове от маслодайни палми камиониКатастрофите са повсеместни

Любимите ми пърженки горенган12 часа в голямото задръстванеКандидатки за власт се рекламират

Горенган с люти чушлетаС Боби и негов приятел и колегаКамионът, който ме изтърпя три дни

Децата винаги се возят на мотори без каски

Странен знак

Бюджет за Индонезия:

Престой - 47 дни, общо похарчени - 4 619 298 рупии = 324 USD + 36 USD за виза

Подробно:

• 355 000 рупии (25 USD) - удължаване на визата
  
• 1 011 000 рупии (70 USD) - билети за фериботи между островите
  
• 2 191 998 рупии (154 USD) - храни и напитки
  
• 137 000 рупии (9,60 USD) - подаръци за близките ми и сувенири
  
• 120 500 рупии (8,45 USD) - интернет кафета
  
• 441 500 (31 USD) - нощувки в хостели
  
• 77 400 рупии (5,43 USD) - две тетрадки, шампоан, градски транспорт, тоалетни и бензин за мотор
  
• 284 900 рупии (20 USD) - билети за забележителости

Маршрутът ми през Индонезия