 |
| Фестивалът Тайпусам |
Never Give Up - https://www.youtube.com/watch?v=eRdpyDmSBG8
При предишното ми посещение на Малайзия, останах с множество приятни впечатления от страната и хората. Тогава ми хареса много повече от Тайланд, явно защото прекарах повече време в опознаване и защото срещнах приятни и интересни хора чрез Каучсърфинг. Десет години назад страната остана в спомените ми като колоритна, вълнуваща и изпълнена с интересни за посещение места, а сега предстоеше това впечатление или да се затвърди, или да се промени. Приятното потвърждение бяха хората, които явно никак не се бяха променили и отново се открояваха с гостоприемство и благоразположеност към странниците. Една неприятната "изненада" обаче ме срази - в Малайзия природата е почти напълно унищожена! Знаех, че нещата отиват на зле, но това, което видях на живо, надмина всичките ми представи за "зле".
Страната е посякла всичките си гори, дори на Борнео, и са останали само смешно малки бели петна зеленина, обявени за национални паркове. Всяко друго късче земя е заето с палмови плантации, страната е вторият най-голям производител в света с 40% от световния износ, след съседката си Индонезия, която вече държи първото място. Двете страни си приличат не само по религията, езика и гостоприемството на хората, но и по една най-фрапираща за мен особеност - тоталното унищожение на природата, пълната апатия към съдбата на горите и животинските видове, които са уникални за света, особено тези на Борнео. Нито Малайзия, нито Индонезия са пощадили природните си дадености. Изсичат се огромни количества джунгла и всичко бива заменено с палми за добив на палмово масло. Това масло се изнася за Европа, Китай, САЩ... Освен, че е пагубно за природата, това производство съсипва и здравето на хората, тъй като палмовото масло е доста вредно и може да причини редица болести. То е евтин заместител и все по-често се среща във всевъзможни храни, от млечни продукти до сладкиши и подобни. Известната "Нутела" например се прави с палмово масло. В интернет има безчет статии по въпроса за вредата му, за мен лично това не е от значение и ме интересува само проблема с унищожението на природата, а не човешкото здраве. Така че няма да обяснявам повече, само ще кажа, че след това пътуване обявих пълен бойкот на всеки продукт, който съдържа палмово масло, за да не допринасям за унищожението на единствените същества, които обичам.
От това, което видях, предричам много мрачно бъдеще за Малайзия и Индонезия. Останах с усещането, че почти никой от 31-те милиона в едната и 270-те милиона в другата безмозъчни двуноги паразити не си дава сметка какво са направили със земята си. Това, което се е случило и продължава да се случва в тези две държави, е зверски геноцид срещу растения и животни - все редки и немалко ендемични видове, съществуващи само там. Земята е брутално осакатена, животните - избити, измрели, унищожени - няма ги! Веднъж загубили естествените си местообитания, могат или да бъдат сбутани в националните паркове, или да се приспособяват към живота в палмовите плантации, от които тонове отпадъци и пестициди се изливат във водоеми и уморяват малкото останал живот. С две думи - СТРАШНО Е!
Този път гостоприемството на хората никак не беше достатъчно, за да ме накара да се чувствам добре в Малайзия, виждайки всеки ден безчет палмови плантации навсякъде край пътя. Отново имах множество прекрасни мигове, но знаейки какво се случва в същата тази страна, не получих и минута душевен мир. Опитах се всячески да обяснявам на всеки, който ме качи на стоп, че палмовите плантации са голямо зло. От разговорите с хората стигнах до извода, че те знаят, но всички са мълчаливо съгласни с това, защото стават все по-богати, или както е модерно да се казва - икономиката им е в разцвет. За кой ли път ми стана ясно колко алчно и деструктивно същество е човекът, как е способен да унищожи всичко около себе си за едните хартийки, за лъскави коли и скъпи телефони. Отврат!
20.01.2019
Бензиностанцията, на която нощувах, се оказа с душ в тоалетните и с автоматични перални от онези със стотинки. Не само успях да се изкъпя, но и да си изпера всичките мръсни и миризливи дрехи за около 1 лв. Явно заради тираджиите, бензиностанцията беше оборудвана с всичко необходимо и беше идеално място за преспиване преди границата с Малайзия.
Стопът към границата яко се закучи по необяснима за мен причина. На всичко отгоре някакъв пиян хахо ми се лепна и тръгна да върви след мен. Наложи се два пъти да се обръщам и да му крещя на английски да се маха, добавяйки любимия ми жест с рязане на глава, в случай че не се махне. Доста след като се отказа, една кола най-после спря. Вътре пътуваха мъж и две жени, бяха тръгнали към Малайзия да пазаруват боклуци за роднините си по случай Китайската Нова година, която предстоеше скоро. Непонятно ми е защо го правят при положение, че Малайзия е по-скъпа от Тайланд. По-късно днес пък ме взе човек, който беше ходил в Тайланд на пазар по същия повод, явно такава беше модата - да се ходи отвъд границата и да се купуват нови и нови боклуци за вечно неутолимата алчност на човешкото постоянно консумиращо същество. Светът в момента е пълен с едни и същи боклуци навсякъде, поради смазващата глобализация, така че реално няма никакво значение къде ги купуваш. Автентичните и уникални неща са само ръчно изработените, а всичко друго мога да нарека с общо название - боклук.
Взелите ме до границата мъж и две жени бяха много мили към мен и ме поканиха на обяд. За приятна изненада една от жените също беше вегетарианка и хапнахме вкусен пържен ориз със зеленчуци и яйце. След хапването ме откараха до границата, където слязох с намерението да я пресека пеш. Похарчих последните си 14 бата и се заех с митническите проверки. Минаха изключително бързо и гладко, а най-хубавото беше, че тук не съществуваха порочните схеми със забрана да се минава пеш границата, или искане на "такса" за кой знае каква глупост. На малайзийска страна ми удариха печат за 90 дни престой и веднага след границата си хванах стоп с мъж от китайски произход, пътуващ за щата Пенанг, където се намира и едно от най-впечатляващите места в страната - остров Пенанг.
Малайзия е страна с доста смесено население, което произхожда от няколко основни групи - малайци, китайци и индийци. Малайците са най-многобройни, китайците са втори като тяхната популация е най-висока в Пенанг - почти половината от населението там. А индийците са на трето място като те произхождат основно от южна Индия, тамили са. В религиозно отношение също цари многообразие. Ислямът е на първо място, следван от будизъм, християнство и индуизъм. Човекът, който ме взе на стоп, беше китаец, но малайзийски китаец, което въобще не е същото като китаец от Китай. Както някои малайци ми казаха - тук китайците са "превъзпитани" и не са същите като в родината си - мръсни, плюещи, крещящи, малоумни и неадекватни. Този човек беше супер добродушен и усмихнат, говореше отличен английски и си приказвахме през целия път. Не отиваше точно до остров Пенанг, а някъде наблизо, но реши да се отбие и да ме закара. И не само това, но и да ме разведе наоколо и черпи страшно вкусна индийска храна в ресторант в "Малка Индия" - квартал, пълен с индийски магазини, заведения и съответно - индийци :) Попаднах си на мястото!
Пенанг е остров и първо минахме по 13,5 километровия мост, свързващ го със сушата. Има и ферибот с интересен ценоразпис - на отиване към острова се плаща 1,20 рингита, а на връщане возенето е безплатно. Навлязохме в Джорджтаун - най-впечатляващия и интересен град на острова. Последно бях тук преди 10 години и доста се е променил, разбира се - към по-лошо. Трафикът е направо безумен, има сякаш доста построени нови модерни сгради, но за щастие чарът на стария град си е съвсем на място и дори го оцених още повече от миналия път. Старите къщи, храмове, джамии, запомнящи се графити, наколни къщи, цветовете на Малка Индия... всичко това допринася за една по-скоро вдъхновяваща и особено приятна атмосфера, сякаш замазвайки недъзите на модерните части на града.
Човекът намери импровизиран паркинг на тротоар насред голямо задръстване и се отправихме към първата спирка, заслужаваща внимание - китайските наколни жилища. Множество къщи са построени над водата от двете страни на всеки кей. Кейовете са няколко и всеки принадлежи на отделен китайски род, все преселници, които са се установили тук отдавна. Обиколихме къщите край няколко кея, след което се запътихме към Малка Индия - най-любимата ми част от града. Из целия квартал се носи миризма на вкусна, изпълваща устата със слюнка индийска храна. Ресторантите са много, миризмите се блъскат във въздуха, надута индийска музика се носи от магазинчета, пълни с шарени платове или направо готови дрехи... почти като да си в Индия. На всичко отгоре уцелих възможно най-подходящия момент да съм тук - фестивала Тайпусам! Всички индийци бяха в много празнично настроение, жените носеха най-хубавите си сарита, храмовете бяха пълни с поклонници... навсякъде цветове и хаос!
Седнахме да ядем в индийски ресторант и човекът ме почерпи голяма вкусотия, нарича се banana leaf set, явно защото се сервира върху бананови листа. За кой ли път се убедих, че нямам по-любима храна от индийската. Аромат, вкус, визия... истински пир за сетивата. Когато се стъмни, човекът ме откара до храма Кек Лок Си, където смятах да намеря местенце за палатката. Разположението му леко нагоре в планината ме караше да мисля, че все ще си намеря кътче. Първоначално идеята беше да попитам за разрешение да спя наоколо, но така и не намерихме човек в горната част на комплекса (храмовият комплекс е доста голям), когото да попитаме, така че си харесах едно тревисто място край паркинг и опънах палатката. На шофьора му беше много интересно как разпъвам палатката, погледа и после си замина, а аз прекарах спокойна нощ и никой не се появи.
 |
| Вкусен обяд от хора от стопа |
 |
| Мързеливите туристи се придвижват така |
 |
| Хинду храм, украсен за фестивала Тайпусам |
 |
| Един от популярните за позиране за снимка |
21.01.2019
Макаците беснееха около палатката още от ранни зори. Катереха се по дървета и жици, боричкаха се и с удоволствие ги наблюдавах. В 8:30 храмът най-сетне отвори за посетители и започнах да го разглеждам. Бях на това място преди 10 години, все така хубаво беше, гледките също ги биваше. Не се качих на пагодата, само тя се плащаше - 2 рингита, всичко останало обиколих. Закусих на крак и се заех да стопирам обратно към стария град с надежда да ме вземе някой, отиващ там, за да не си губя времето в модерните части. Ако вчера късметът ми бе изключителен, то днес стана изключителен на квадрат и отново ме очакваха срещи с невероятни хора.
Първата кола, която спря, беше огромен пикап с две колелета в багажника, всяко от които после разбрах, че струва около 3000 долара. Вътре пътуваха двама мъже, облечени в колоездачни костюми. Споделиха, че са карали малко из планината и сега се прибират. Поканиха ме да отида с тях на среща с техни приятел на закуска в заведение. Така се запознах с още местни колоездачи. Споделиха, че има голям колоездачен клуб и всяка година ходят да карат в чужбина за кратко. Замислиха се за България като дестинация за някой ден в бъдеще. Единият бе известен и явно уважаван доктор, който много се впечатли от пътуването ми. Почерпиха ме роти и мандарини, а докторът предложи да ме откара до града, където и той отиваше. Пътьом се разговорихме за фестивала Тайпусам, който щеше да се състои именно днес и осъзнах какъв голям късмет имам да съм тук точно сега. Докторът, на име Seh Lim, ме попита къде смятам да нощувам вечерта. Като му казах, че съм на палатка, реши да позвъни на кмета, който му бил близък приятел, за да го попита къде е хубаво за палаткуване. Разговаряха известно време и ме насочиха към някакъв къмпинг, но докторът се сети, че ако нощувам на това място, ще пропусна целия фестивал, защото е много далеч от града. След като малко поразмисли, реши да позвъни на негов приятел, който притежава хостел в сърцето на стария град. И така, за нищо време ме беше уредил да нощувам там, при това безплатно. А иначе цената на леглото беше 20 рингита.
Преди да ме откара до хостела, се отбихме на фестивала, който вече беше започнал. Докторът каза, че надвечер е най-интересното и именно тогава трябва да съм тук. Но дори и по това време зоната на фестивала ме зашемети. Силна музика, всички в шарени дрехи, десетки щандове с безплатна храна и напитки за народа - всички осигурени от местни спонсори. И всичко вегетарианско! Сдобих се с купичка нудъли, а за по-късно си взех две кутии ориз със зеленчуци и сос. Еххх, как обичам индийска храна! А зарядът на този фест беше незабравим. Хората се веселят истински, без дрога, алкохол, и мърша от избити животни!
Най-интересни безспорно са поклонниците, които са целите надупчени с метални куки и шишове. Ритуалите по време на този празник са в чест на бог Муруган. Всички вярващи носят по една делва, пълна с мляко, до храма на Муруган. А най-отдадените на Бог носят големи шарени конструкции, с които извървяват километри. Много от поклонниците видимо са се самоизмъчвали преди появата си на фестивала - целите са надупчени с кукички с тежести на тях, или дълги шишове, минаващи през устите им. А има и такива, които изминават пътя до храма търкаляйки се или пълзейки.
Този първи едночасов престой на фестивала не само не ми стигна, но и разпали интереса ми още повече. Докторът пожела да се срещнем отново късния следобед, за да ме докара пак тук и да видя най-интересната част от фестивала. Отидохме до хостела и се настаних, неговият приятел собственикът се държеше много любезно. Имаше доста часове до 17:00, когато докторът щеше да дойде да ме вземе, така че веднага се хърлих в разглеждане на Джорджтаун. Първо се отбих в инфоцентъра на круизния терминал, наблизо бяха спрели два големи кораба на Costa. Жената зад гишето много ми се зарадва и ми даде всевъзможни карти и инфо. Сподели, че й е писнало от сингапурски туристи, идващи на шопинг с корабите.
Обиколих доста улички, храмове и всякакви интересни места из стария град. Графитите ме впечатлиха много, дело са на изключителни артисти. По някое време ме заговори индиец, на който много му се приказваше. Започна да разказва, че кара магистратура по психология, за която платил около 10 000 долара. Никога не е посещавал Индия и дори не знаел откъде точно е прадядо му, който е емигрирал тук преди години. Сподели, че няма голямо желание да ходи там заради хигиената, според него мръсотията е много опасна за здравето, а индийците в Индия са мръсни хора. Продължи да говори за живота си, разведен бил с две деца, явно и тук при индийците родителите уреждат браковете. Разпита ме за пътуването и накрая въздъхна тежко и заяви, че иска да си разменим животите. Хаха, да бе, ама аз не искам, никакъв шанс :) Почерпи ме сок от манго и като се наприказва, си тръгнахме всеки по пътя. Немалко хора досега са ми заявявали, че искат да са на мое място, при което винаги ме навеждат на една мисъл: "внимавайте какво си пожелавате, че може да се сбъдне". Никому не пожелавам да вижда и усеща света по начина, по който аз го правя.
Обратно в хостела зачаках доктора да се появи, а междувременно размених няколко думи с испанеца в стаята, в която бях. Разказа, че от 3 седмици е тук, обиколил наоколо, но явно му е омръзнало, защото на лицето му беше изписан типичния бекпекърски мързел. Личният ми опит при отсядания в хостели показва, че те са пълни с леност и мързел - има безчет бекпекъри, които просто си седят там, по цял ден се търкалят в леглата, или бездействат в общото помещение. Нито разглеждат градовете и забележителностите им, нито опознават местната култура. Просто кебичат, защото нощувките са евтини и така си "почиват" по време на пътуванията си, да се чудиш от какво са се уморили. Аз всеки път нямам търпение да хвърля раницата и да хукна през глава да обикалям всичко извън хостела, а за да се задържа вътре, единствената причина би била писането на записките за блога.
Испанецът взе да ме разпитва за фестивала и изяви желание да дойде и той. Обясних му, че отивам с чужда кола и не мога да му осигуря превоз, а той съвсем нахално започна да се навърта пред вратата на хостела, където слязох да чакам доктора в уречения час. За мен беше неприемливо и дори недопустимо да нахалствам питайки дали може и него да вземем, изобщо нямах намерение да правя такова нещо. А испанецът се оглеждаше за колата сякаш с намерение да си изпроси сам возене. Егати хората има по тоя свят... Добре, че докторът дойде точно в момент, в който онзи се беше прибрал вътре. Метнах се на колата и заминахме. Така или иначе място за него в колата нямаше, тъй като взехме още трима колоездачи, все приятели на доктора. Един от тях бил карал колело до Китай и му беше много интересно да говори с мен за пътувания.
Кратка спирка преди фестивала беше резиденцията на кмета, където влязохме само колкото аз да я разгледам (и минахме през тоалетната). Кметът беше в Куала Лумпур и не успях да се запозная с него, посрещна ни икономът му. Хубава беше къщата, особено голямата зелена ливада отпред - прииска ми се отъркалям, но се сдържах, за да не плаша околните с лудостите си. Следващите часове прекарахме на фестивала и беше наистина фантастично. Пихме сокчета, разхождахме се из разноцветните тълпи. Всички ядяха и пиеха по улицата с безчет щандове, опашките за храни и напитки бяха сякаш безкрайни. Взех си две кутии да имам за утре, а докторът и приятелите му казаха да не ям сега, защото искат да ме заведат на специален ресторант. На мен никак не ми се понрави идеята при вида на тоновете безплатна индийска супер вкусна храна, но не исках да ги обидя. Направи ми впечатление, че никой от тях не хапна нищо от индийските вкусотии. Всички бяха от китайски произход и си държаха на тяхната кухня. Също така на фестивала много рядко се виждаха хора, различни от индийци, ако не броим белите туристи. Явно другите местни - китайците и малайците, не ходеха по чужди фестивали и всички си празнуваха своите собствени.
За завършек се качихме до храма на име Waterfall hill temple, където беше пълно с народ и се лееше мляко навред. Това бе крайната точка за поклонниците и стигайки тук, ритуалите бяха изпълнени. От храма се откриваше и чудесна гледка към града. Вечерта завърши във вегетариански луксозен ресторант. Всичко беше страшно вкусно и ядох до пръсване. Супа с нудъли, всякакви зеленчуци и соеви хапки, ядки... След дълги разговори и обилно ядене, стана време и за спане. Докторът ни откара по къщите един по един, според това кой къде живее. Моят хостел бе на второ място по ред, взех си сбогом с изключително гостоприемните и мили хора. Именно на доктора дължа прекрасния си престой в Джорджтаун във фестивално време. Втори ден в Малайзия и поредно доказателство за това колко щедри и гостоприемни са хората тук. Също както беше преди 10 години.
В стаята бяха дошли доста нови хора, но не се заприказвах с никого. Имаше компютър за общо ползване във фоайето и веднага го превзех, писах вкъщи и дори успях да препратя на нашите снимките от фестивала, които докторът ми бе пратил на мейла малко по-рано. Легнах си с мисълта за Тайпусам и отекващата в главата ми индийска музика. През този ден всичко беше с цвят и аромат на хиляди подправки :)
 |
| Гледка от храма Kek Lok Si |
 |
| Във вихъра на Тайпусам |
 |
| Преди последното изкачване към храма |
22.01.2019
Първата ми работа сутринта беше да изям индийската храна от вчера, която беше леко вкиснала заради жегата. Веднага щом хапнах, се заех с още и още обикаляне на Джорджтаун. Следващите два часа прекарах по уличките с безчет графити, посетих и една църква, а известната Синя къща (Cheong Fatt Tze Mansion) видях само отвън, тъй като се плащаше посещението. Като наближи обяд, трябваше да се ориентирам към напускане на хостела и Пенанг. Качих се на ферибота до Butterworth. Ферито е за коли и пешеходци като за вторите е безплатно ако го вземеш в тази посока. В другата се плаща само 1,20 рингита. Возенето продължи около 20-30 минути, а от другата страна се озовах на голям автобусен терминал, откъдето тръгваха множество рейсове. Добре, че магистралата беше наблизо и застанах да стопирам там.
За късмет ме качи индиец до бензиностанция на главната магистрала, а там късметът ми отново проработи с пълна сила и ме взе китайка за Ipoh. Сподели, че преди доста е пътувала на стоп из Азия. Разказа също, че имала проблеми с кандидат жениха си, който бил пакистанец. Уж щели да се женят, но родителите му уредили той да се ожени за пакистанка и той щял да ги послуша, не можел да противоречи. Китайката гласно се възмущаваше как може хората да се женят така и каква култура изобщо е това. Явно твърденията за безоблачното съжителство на различни религии и народи в Малайзия са по-скоро митове и легенди. Голяма драма е като се заженят такива от различен произход, страшно чудо за роднините. Друго нещо, което много ме шокира в разговора ни беше, че баща й вчера получил инфаркт и й се наложило да отсъства от работа един ден заради това. Междувременно имала спешни проекти и много работа, била мениджър на пет ресторанта. Само като си представих, че е отделила 1 ден от заетия си с "по-важни" дела живот за инфаркта на баща си, тръпки ме побиха.
Слязох в Ipoh, недалеч от разклона за Cameron highlands - следващата ми дестинация. Стоп с друга жена ме придвижи до същинския разклон, откъдето след доста чакане ме взе човек с пикап. Мислено съжалих, че не се отбих да разгледам околностите на Ipoh, навсякъде се виждаха карстови планини и вероятно щеше да е интересно. Човекът с пикапа се оказа притежател на най-долната професия на света - дървосекач (на едно ниво с касапин, ловец и рибар). Започна да ми обяснява как правителството се грижело за природата и възстановявало изсечените гори - пълни глупости! Пътуваше от Мелака до североизточната част на страна, където явно сега се сече, ако изобщо вече е останала някаква гора за сечене в Малайзия. Казах му, че скоро ще остане безработен ако сечта продължава с тези темпове.
Пътят нагоре към планините Камерон беше живописен и доста зелен. Не си представях точно така района обаче... Навсякъде имаше безчет оранжерии, найлоните им лъщяха грозно и издаваха една осакатена земя. На мястото на вековни джунгли, сега стърчаха оранжерии с ягоди и рекламни билбордове със снимки на онова "мъничко, червеничко, царя от пътя отбива". Всеки знае що е то, предполагам :) Имаше и множество ферми за цветя, чай и други култури, които имаха нужда от повече хлад, за да виреят и само този район на Малайзия можеше да се похвали с такова производство. Температурите тук бяха значително по-ниски от тропическата жега долу в ниското.
Човекът ме остави на разклон, където пътищата ни се разделяха. От там се придвижих с индиец с камион няколко километра, а после мъж и жена за Tanah Rata ме качиха и откараха до главното селище на района. Черпиха ме два мангостина по пътя и ме оставиха в центъра на градчето. Заех се с разузнаване на обстановката. Картите на района бяха само за продан, нямаше истински инфоцентър, а само туристически агенции, които предлагаха услугите си. Интересните за гледане и правене неща в околията са: разходки по пътеки из джунглата (малкото, което е останало от нея), качване на връх Бринчанг, посещение на китайски храм, ягодови плантации, градини с рози, чаени плантации, водопади... Чудех се как да си разпределя времето, тъй като имах и проблем - изоставах със записките и предните доста дни нямах никакво време да пиша. Трябваше да се усамотя някъде и да наваксам, а разглеждането реших да оставя за утре. Купих си 5 химикала и нова тетрадка на много изгодна цена, разпитах тук-там за къмпинг наоколо, за да мога да нощувам на място със светлина и да използвам нощта за писане. Вместо къмпинга, който беше на 4 км от града обаче, ме светнаха за евтин хостел, който струваше 3 долара и щеше да ми свърши чудесна работа. Настаних се, нямаше никой друг в стаята с много легла, с изключение на едно куче :) Четирикракият пазач на хостела ми беше съсед по легло и явно беше свикнал да си спи винаги на точно това легло, което беше издълбал и наръфал така, че да му е удобно. До малките часове на нощта писах и на сутринта бях същинско зомби от безсъние.
 |
| Графитите из Джорджтаун заслужават внимание |
 |
| На ферибота, сбогуване с Пенанг |
23.01.2019
Успах се яко - чак до 8:00. Голяма грешка беше, че не сложих аларма. Веднага щом станах, хукнах към хайковете през гората, най-препоръчваният от които беше хайк № 10. Докато намеря откъде започва, доста се лутах. Всичките хайкове са трудни за откриване, особено началната им точка. Обикновено започват зад някакви сгради или дори минават през частни имоти. Открих началото на този, а нагоре по пътеката настигнах други туристи. Преходът беше страхотен, изцяло през джунглата по леко стръмни на места пътеки. За съжаление обаче не е много дълъг и човек бързо стига до върха, откъдето се открива чудесна гледка. На слизане обратно имах неблагоразумието да се засиля по стръмната пътека и така се пльоснах, че свят ми се зави. Паднах върху опашката си точно на един корен и от болка щях да ревна. След падането от мотора в Тайланд и удрянето на точно тази ми задна част, втори удар там беше направо убийствен. Продължих слизането бавно като пенсионер с подвита опашка (буквално). От мисълта за болката ме откъсна местен, който се изкачваше нагоре, свирейки на китара и три кучета вървяха след него по пътеката. Оплака се от туристическите гидове в района - били лоши хора, и ми показа красиво цвете в джунглата, което нямаше да забележа, беше добре скрито.
На обяд си взех багажа от хостела и продължих с обиколката по номерираните хайкове. Разходих се до водопадите Parit, където седнах да хапна. Нататък пътеката ме изведе до горско стопанство, където попитах хората за пътеките с номера 2 и 3, водещи до храм Sam Poh. Казаха, че и двете са затворени, така че стигнах до храма по пътя край голф игрище, водещ до съседното градче Brinchang. Освен китайския храм, имаше и индийски, който посетих първо. И двата храма бяха приятни за окото.
Обратно на главния път се заех да стопирам към малко по-далечни атракции - чаените плантации на фирмата BOH, връх Бринчанг и Mossy forest (гората с мъховете, която според описание в една книга е като излязла от "Властелина на пръстените"). До чаените владения ме возиха четири момчета от Ipoh, тръгнали да пият чай в търсене на спасение от жегите в ниското. Плантациите бяха предразполагащи към снимане и предлагаха красиви гледки. Имаше заведение, в което се сервираше чай, но моето внимание беше привлечено от фабриката, където се предлагаха безплатни разяснителни турове. Изчаках да се съберат хора и влязохме вътре, където едно момиче от персонала обясняваше процеса на приготвяне на чая и показваше различните машини. Снимането вътре беше забранено.
Пътят за връх Бринчанг продължаваше 6 км право нагоре, които извървях с кеф. Отначало край шосето се редяха само ферми и плантации, но от един момент нататък бяха заменени с истинска гора. Нямаше нищо по-хубаво от природната зеленина, представих си колко приказно е било това място преди нашествието на хората, преди да бъде осакатено и обезобразено от "прогреса". Не спирам да се изумявам как хората наистина си вярват, че това, което са постигнали, е прогрес и не виждат и осъзнават, че е пълна, тотална, убийствена деградация във всички аспекти. Не само не са мръднали грам в развитието си, но и са станали още по-идиотизирани примати, отколкото са били преди няколко стотин или хиляди години. Примати с лъскави електронни играчки.
По пътя към Бринчанг видях пътеката за Mossy forest, за съжаление беше затворена заради ремонтни дейности по нея. Тя цялата гора наоколо беше от същия тип, така че гледах да не се ядосвам много за малшанса си. Стигнах и до върха - 2032 м, страхотни гледки, макар и орязани заради наличието на телекомуникационна станция. Имаше пазачи и работници, попитах къде може да разпъна палатката, понеже ставаше късно и ме насочиха към местенце между две огромни грозни кули. Веднага след залеза, потънах в приятен сън на температури от порядъка на 10-12 градуса.
 |
| През малкото останала джугла в планините Камерън |
 |
| Водопад Parit |
 |
| Из чаените плантации на BOH |
 |
| Къщи за работниците |
24.01.2019
Докато слизах от върха сутринта, размишлявах по въпроса за съдбата на планините Камерон. Биха били наистина прекрасно място, ако не ги бяха съсипали. Презастрояване с блокове и хотели, безброй оранжерии, чаени плантации, ферми за ягоди... И за да стигнеш гора, трябва да се качиш много високо в планината. Само там има останали бели петна. Първият стоп за деня, след 9-те км пеш до главния път, сякаш се случи, за да потвърди посоката на размишленията ми. Човекът ми обясни, че мястото било прекрасно, когато той бил малък. После всичко се променило. Оранжериите и плантациите се размножавали, все по-големи площи гора се "изчиствали", туризмът също дал своя принос в това мястото да стане популярно. От всичко чуто аз си съставих следната картинка за хората в тази страна: от гората полза няма - сечем я; туристите са полезни - вкарват пари в икономиката, нека идват; производството на стоки е на първо място, ако в някакъв момент на туристите това не им харесва - да си ходят, важното е да има производство. А и винаги ще се намери някой будала, който не е информиран и идва с надеждата да открие в тези планини горски рай, пък намира найлони с ягоди вместо това. Останах с усещането, че след Китай, именно Малайзия е най-опустошената в природно отношение страна в Азия. Индонезия й диша във врата. Явно всички азиатски страни са решили да забогатяват и ресурсите се цоцат на макс, без никакъв оглед на опустошението, което следва.
Втори стоп за деня ме срещна с мъж и жена индийци, които отиваха до недалечна ферма за ягоди. Слязох и си взехме чао, а след пет минути пак минаха и ме взеха. На един разклон, за Куала Лумпур, където те отиваха, реших да сляза - трябваше да следвам пътя към Gua Musang. След няма и две минути същите хора пак се върнаха и ме взеха за трети път. Повозих се до разклона за Gua Musang и пътищата ни се разделиха окончателно. Имах огромен късмет със стопа нататък - взеха ме двама малайци, пътуващи чак за Kuala Terengganu, което беше точно в моята посока. Спряхме за обяд на крайпътно капанче, където ме почерпиха страхотен син ориз със зеленчуци, кокосова паста и чили. Пейзажите по пътя бяха смазващи - навсякъде палмови плнтации и камиони, превозващи последните останали дървета, отсечени някъде отвъд плантациите. Дори двамата малайци се възмущаваха гласно на това безобразие.
Наближихме язовир Tasik Kenyir, който е на прага на национален парк Таман Негара - последната останала сравнително голяма като площ джунгла в Малайзия. Край язовира се появи гора и поне малко ми олекна. Тасик Кенир е най-големият язовир в Малайзия и цяла Югоизточна Азия. Колата ме остави в курортното селище Pengkalan Gawi, където имаше безплатен къмпинг с тоалетни. Разходих се наоколо преди да се настаня в палатката, а за по-заможните посетители се предлагат и разходки с лодка до недалечни пещери и водопади. Прекарах доста време в зяпане пакостите на маймуните, които вилнееха по клоните на дърветата над палатката и всеки момент очаквах някоя да ми падне на главата :) Наблизо имаше магазинчета и заведения, посетителите бяха все местни и нямаше западни туристи. Вечерях хляб със соев сос, черен пипер и глава чесън, пописах малко, докато още беше светло и си легнах почти веднага, след като се стъмни. Размишлявах върху безплатния къмпинг и защо няма такива места в повечето държави по света, толкова е простичко да се отдели една полянка за палатки и да се сложи една тоалетна, за да не се осира мястото - какво повече му трябва на човек. А в Европа трябва да се криеш като кокошкар, сякаш извършваш сериозно криминално деяние, разпъвайки палатка. Или пък да плащаш пари за луксозни къмпинги с душове, огради, кухни, ток и т.н. Защо няма средно положение за хора, които са разбрали, че нищо не им трябва и търсят само спокойствие...
 |
| Mossy forest или Мъхестата гора край връх Бринчанг |
Бюджет за Малайзия:
- 135 рингит (32,56 USD) - фериботен билет за Индонезия
- 115 рингит (27,73 USD) - пощенски пакет за вкъщи
- 150,45 рингит (36,28 USD) - храни и напитки
- 39,80 рингит (9,60 USD) - подаръци за близките ми
- 23,9 рингит (5,76 USD) - интернет кафета
- 46 рингит (11,09 USD) - нощувки в хостели
- 15,99 рингит (3,86 USD) - тетрадка, химикали, четка за зъби, слушалки, пощенска картичка
- 18 рингит (4,34 USD) - билети за забележителости
 |
| Маршрутът ми |
 |
| и продължението към Индонезия |
Няма коментари:
Публикуване на коментар